През 1957 светът бе смаян от вестта за изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята (съветският „Спутник-1”). Така беше поставено началото на Космическата ера в човешката история, чиято петдесетгодишнина беше шумно отбелязана на 4 октомври т.г. За разлика от това събитие, едно друго, и не по-малко важно, сякаш не успя да привлече чак такова внимание, през март 2007. Защото, преди петдесет години (през март 1957), т.нар. Римски договор постави началото на ерата на обединена Европа, създавайки Европейската икономическа общност, или т.нар. Общ пазар. Първоначално, в нея членуваха само шест държави: Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, а общата им инициатива целеше единствено координирането на някои тарифи, както и на икономическата им политика и сътрудничеството в сферата на мирната атомна енергетика. Петдесет години по-късно, Европа не е просто „общност”, а Съюз, чиито членове вече не са шест, а цели 27 държави. Компетенциите на неговите институции са толкова обширни (особено в икономически план), че съвременна Европа вече се е превърнала в своеобразна виртуална държава.
Всъщност, европейската интеграция осъществява една много стара мечта. През Средните векове, императорите на Свещената римска империя, смятащи се за водачи на Западната (латинската) християнска общност, мечтаели да възстановят единството на континента, непознато от падането на Древния Рим. Същото, впрочем, се опитвали да направят и папите. В по-ново време, монарси, като хабсбургския император Карл V, френския крал Людовик ХІV, или руския цар Александър І, разчитали, че с помощта на силата и на убеждението ще съумеят да обединят разпокъсаната и страдаща от вътрешни конфликти европейска цивилизация. Тази постоянна мечта за европейско единство надживя дори мощната експлозия на национализма през модерната епоха. През 1814, на Виенския конгрес, свикан след разгрома на Наполеон, австрийският външен министър Клеменс фон Метерних, поставя знак за равенство между аристократичния космополитизъм и идеята за обединена Европа. „Винаги съм смятал Европа за свое отечество” – отбелязва той. През 1831 дипломатическият „Концерт на великите сили” обявява, че: „Всяка нация има своите специфични права, но Европа също има своите права, дарени и от общия социален ред”. На конгреса на еврпейските радикали през 1849, писателят-романтик Виктор Юго предрича, че: „Ще дойде ден, когато ти Русия, ти Франция, ти Англия и ти Германия, заедно с всички останали нации на континента, без да се отказвате от специфичните си особености и колорит, ще се обедините в единна общност, създавайки едно Европейско братство”. През 1860, италианският национал-революционер Джузепе Мацини призовава всички нации на континента да създадат обединена Европа, като федерация от свободни републики.
Както знаем обаче, вместо това Европа влезе в ХХ век, който се оказа епоха на яростен национализъм и световни войни. Впрочем, ужасът от тях само направи въпроса за европейското единство още по-актуален. През 1944 германския аристократ Ханс фон Шреебронк, екзекутиран заради участието си в съпротивата срещу нацисткия режим, пише в прощалното си писмо: „Инстинктивно усещам, че един Европейски съюз би се ползвал с по-голяма лоялност, отколкото което и да било отечество”. Дори Уинстън Чърчил, наричан „булдогът на Британската империя” , прогнозира през 1946, че: „Ако Европа някой ден се обедини, на основата на общото си наследство, няма да има граници за просперитета, щастието и славата, на които тези триста или четиристотин милиона европейци ще се наслаждават. Затова следва да изградим Съединени европейски щати” (1) .
Тази стара мечта започва да се оформя в края на 40-те години на миналия век, когато новите обстоятелства, императиви и тенденции показаха, че моделът на националната държава е вече остарял. Тогава се очертава и едно ново паневропейско идейно федералистично движение, което отчасти обединява съпротивителните движения от Втората световна война, отчасти се основава на необходимостта от единство на западноевропейците пред лицето на общата външна (съветска) и вътрешна (комунистическа) заплахи. Важен фактор се оказва очевидният банкрут на националистическите амбиции след краха на нацизма и фашизма; доминацията на християндемократическите и социалдемократическите партии, споделящи идеята за европейската интеграция; впечатляващият пример от осъществената в годините на войната икономическа мобилизация и регулация; американската помощ по линия на Плана Маршал и нейното усвояване чрез Европейската рганизация за икономическо сътрудничество; съзнанието, че европейците следва да обединят ресурсите си, ако разчитат един ден да се освободят от американската доминация; целесъобразността на обединяването на производството на въглища, желязо и стомана в регионите по двата бряга на Рейн; визията на Конрад Аденауер, че Западна Германия може да си извоюва суверенитет само в рамките на една международна организация, както и желанието на всички останали страни да бъде институционализирано разделянето на Германия.
Френската Четвърта република, вдъхновена от технократа Жан Моне и външния министър Робер Шуман, поставя началото на процеса, като кани своите съседи да обединят металургичните си индустрии в общ картел. Именно това са шестте държави, които през 1949 създават Европейското обединение за въглища и стомана. Подходящият момент обаче, бива пропуснат, отчасти защото Великобритания остава извън обединението, отчасти защото и тя, и Франция продължават да се смятат за глобални колониални сили. Затова, когато, по време на Корейската война, САЩ оказват натиск върху съюзниците си от НАТО да възприемат по-активен курс към превъоръжаване, Лондон и Париж отхвърлят предложението за създаване на Европейска отбранителна общност, което би означавало европейците да следват обща външна и отбранително политика – проблем, който все още не е решен и днес.
След това идва двойната криза от октомври 1956: британско-френско-израелското нападение срещу египетската армия, целящо овладяването на Суецкия канал, и избухналото по същото време унгарско възстание срещу комунистическото управление. Първото от тези събития демонстрира, по-най унизителния за европейците начин, тяхната зависимост от САЩ, след като администрацията на Айзенхауер се присъединява към СССР в ООН, осъждайки Суецката операция и намеквайки, че ерата на европейския империализъм окончателно е останала в миналото. Второто събитие пък показва, по най-заплашителния за европейците начин, тяхна уязвимост пред Съветския съюз, след като Хрушчов нарежда на танковете на Варшавския пакт да навлязат в Унгария за да потушат възстанието.
Неслучайно, именно след тези две събития, белгийският външен министър Пол Анри Спаак призовава за спешното създаване на пълноценен икономически съюз между шестте членки на Европейското обединение за въглища и стомана. Със съвместни френски, германски и италиански усилия, само за пет месеца, проектът за Римския договор бива създаден и подписан. В неговия преамбюл се отбелязва, че участниците не се ръководят единствено от икономическата целесъобразност, а са „решени да поставят основите на още по-тесен съюз между народите на Европа”.
Според едно от теченията в политологията, известно като „функционализъм”, след като веднъж бъде стартиран интеграционният процес, той бързо може да доведе до създаването на Съединени европейски щати. В краткосрочен план, подобно твърдение изглежда по-скоро погрешно. Униженията, претърпени в Индокитай, Суец и гражданската война в Алжир, водят до краха на склонната към по-голяма гъвкавост по проблемите на интеграцията Четвърта френска република и подготвят идването на власт, през 1958, на националиста Шарл дьо Гол. Наистина, той не изважда Франция от Европейската общност (както я изважда от военната организация на НАТО). Но през десетилетието на своето управление Дьо Гол пресича всички опити за разширяване на Общия пазар с приемането на нови членове (и, по-специално, на Великобритания), или пък за задълбочаване на вътрешната му интеграция, чрез разширяване пълномощията на европейските бюрократи. Генералът предпочита да говори за Европа на отечествата, вместо за Съединени европейски щати. Въпреки това, на европейската идея не е даден заден ход. През 70-те години – десетилетие, белязано от петролна криза, стагфлация и вътрешен тероризъм, Европейската общност не само приема Великобритания, Ирландия и Дания, но и създава първият си изпълнителен орган – Европейската комисия, а също Европейския парламент и Европейската валутна система. През 80-те, въпреки всички приказки за уж прогресиращата „евросклероза”, към Общността се присъединяват три нови демокрации – Гърция, Испания и Португалия и е стартирана мощна кампания в подкрепа на идеята, че Европа трябва да се обедини за да може успешно да се конкурира с останалите на глобализиращият се пазар. В значителна степен благодарение усилията на неуморимия Жак Делор (президент на Европейската комисия през 1985-1995), членовете на ЕО ратифицират, през 1986, т.нар. Единен европейски акт, с което се съгласяват да бъдат премахнати стотици законови прегради пред свободното движение на хора, стоки, капитали и идеи, да бъдат приети общи стандартизирани закони и процедури в социалната сфера, финансите и бюджета и валутната политика, както и да бъде създаден истински Европейска съюз до 1992.
По онова време, едва ли някой е вярвал в скорошното падане на Берлинската стена, краха на комунистическия блок и разпадането на Съветския съюз. Последвалото обединение на Германия поражда опасения от появата на силов дисбаланс, а освобождаването на Източна Европа – от възможен руски реваншизъм. Всичко това прави разширяването на Европейската общност (от 1992 - ЕС) и задълбочаването на вътрешната интеграция още по-необходимо отпреди. През 1995, към ЕС се присъединяват Швеция, Финландия и Австрия. През 2002, Съюзът прави нова смела стъпка, въвеждайки общата си валута – еврото, която замества някога „свещените” марка, франк и лира. През 2004, в ЕС влизат Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Словения, Латвия, Литва, Естония, Малта и Кипър, последвани от Румъния и България, през 2007. Така „ерата на обединена Европа” не само оцеля след края на студената война, довела до нейната поява и съпътствала съзряването и, но и се наслаждава днес на небивал просперитет.
Европейската „еволюция” като модел за човечеството
За да оценим колко много са постигнали европейците по време на петдесетгодишния процес на интеграция, си струва да направим едно сравнение между Европа през 1907 и тази през 2007.
Изчислен в американски долари (по курса от 1960), през 1907 европейският БНП на глава от населението е бил около 750 долара. Сто години по-късно, той надминава 6650 долара, т.е. налице е ръст от близо 800%, при това постигнат, въпреки че населението на континента почти се е удвоило. През 2007 европейците са живеели средно 45 години, заради високата детска смъртност, многобройните болести и лошото здравеопазване. През 2007 тази цифра е над 70 години в почти всяка страна, с изключение на Русия. През 1907 делът на грамотните варира между 80% във Великобритания, Франция и Германия, и по-малко от 40% в Източна Европа. През 2007 този дял в цяла Европа е между 95% и 100%. През 1907 с представителна демокрация, граждански права и върховенство на закона са могли да се похвалят само няколко страни от Северна и Северозападна Европа. Днес с тях разполагат всички, освен в някои части на Балканите.
През 1907 Европа се смята за водещ индустриален и имперски център на света, като само САЩ (страна, създадена от европейски колонисти) се очертават като неин потенциален съперник. Днешните статистически данни за хората с висше образование, за равнопоставеността при наемането на работа, медицинските грижи, храненето, производителността на труда, енергийната консумация на глава от населението, времето за отдих, забавления и култура и поне още дузина важни показатели показват, че в сравнение с днешна Европа, онази от 1907 изглежда просто като развиващ се регион.
Освен това, както е добре известно, през 1907 Европа е своеобразно „буре с барут” - гъстонаселен континент в който няколко ревниви една към друга и безкомпромисно настроени велики сили (общо седем на брой, ако включим в списъка Италия и Османската империя) се надпреварват да се въоръжават, обединяват се във враждебни военни съюзи и се намират на ръба на тоталната война. В сравнение с онова време, Европа през 2007 прилича по-скоро на сладкарница. На европейския хоризонт не се очертават никакви войни или вражески интервенции. Малките, съставени от доброволци, европейски армии са годни повече за мироопазващи операции, отколкото за пълномащабни военни действия. Почти всички европейски нации са обединени в един военен блок (НАТО) и общ пазар (ЕС). Някогашните, основани на силата, международни отношения и съперничествата между европейските велики сили, характерни за последните 500 години, са вече в историята. Никога досега европейците не са се радвали на такъв мир, просперитет и единство, като днес. Погледнато отстрани, Европа сякаш наистина е стигнала до „края на историята”, при това този „край” изглежда много привлекателен.
Европейският стремеж към щастие
Истината е, че мнозина американци гледат на европейския просперитет с възхищение и завист. Сред тях е Джереми Рифкин - социолог, специализирал се в анализ на дългосрочните тенденции, чиято книга „Европейската мечта: как европейската визия за бъдещето постепенно засенчи американската мечта” (2004) е посветена на смайващите перспективи пред ЕС. Рифкин анализира корените на американската мечта за да обоснове тезата си, че Новият свят, на практика се е превърнал в Стария свят! Тоест, че американците все още се ръководят от идеи и стремежи, родени преди 250-500 години в епохата на европейското Просвещение и протестантската Реформация. Първите колонисти, дошли в Америка, са носители на идеите за свободата и равенството, постоянния прогрес и стремежа към по-голямо богатство и мощ. Въз основа на тях те формират т.нар. „американска мечта”, като модел, който, според самите тях, следва да бъде възприет от всички народи. Един от резултатите от това е най-впечатляващият възход в човешката история – този на САЩ. Другият резултат обаче е, че американците продължават да вярват в Провидението, в патриотизма, индивидуализма, материализма и унитерализма (т.е. едностранния подход) – т.е. във всичко онова, от което европейците отдавна са се отказали. Според Рифкин, очевидната причина да го направят е, че новата история се характеризира с почти непрекъснатия триумф на САЩ и почти непрекъснатите травми, стоварващи се върху Европа. В резултат от това, европейците губят вярата си в традиционните религии и идеологии и, дори в силата на разума, поставен на пиедестал в ерата на Просвещението. Те престават да споделят характерната за либерално-индустриалната епоха асоциация на понятието „по-добър” с „по-богат, по-могъщ, по-бърз, по-силен и по-евтин”. С други думи, европейците задминават Америка по пътя към бъдещето, превръщайки се, на практика, в по-консервативни (т.е. скептично отнасящи се към прогреса) от тях! Ето защо, те се отказват от хилядолетната си утопична вяра в способността на човечеството да създаде своя „рай, тук на Земята” и концентрират усилията си за създаването на хуманна, устойчива цивилизация, в която никакви религиозни войни, изблици на патриотизъм или обвързаност с една или друга идеология, не могат да нарушат личното щастие и реализация на индивида (чието постигане се превръща в основна цел). Така, докато неуморните, вечно неудовлетворени и ориентирани към бъдещето американци прекарват почти целия си живот, преследвайки щастието (макар че в повечето случаи си остават дълбоко нещастни), европейците са доволни от това, което са и каквото притежават, живеят за мига и разглеждат себе си не като интегрална част от своята нация или цивилизация, а от цялата „човешка раса”, и дори от биосферата, в която живеят, движат се и съществуват.
Рифкин заключава с възторг, че „Голяма част от света тъне в мрак, а огромен брой човешки същества са лишени от ясна цел в живота. Европейската мечта е своеобразен фар, т.е. пътеводна светлина, за днешния неспокоен свят. Тя осветява пътя към новата ера на интеграцията, разнообразието, качеството на живота, устойчивото развитие, универсалните човешки права, съхраняването на природата и мира на планетата. Ние, американците обичаме да казваме, че американската мечта си заслужава да умреш за нея. Новата европейска мечта пък заслужава да живееш за нея”.
Европа като авангард
Друг панегирик за Европа, написан от още един възторжен американец, е книгата на Майкъл Манделбаум „Идеите, които завладяха света: мирът, демокрацията и свободния пазар през ХХІ век” (2) , появила се през 2002. Заглавието и е реплика на прословутата теза на Френсис Фукуяма (в „Краят на историята и последния човек”, 1993), че краят на студената война е отбелязал края на историята, тъй като либералните западни ценности са триумфирали над всичките си идеологически конкуренти, включително монархията, империализма, фашизма и комунизма. Началните глави в нея проследяват историята на „идеите, завладели света”, откривайки корените им във Френската революция, която формулира стандартите на народната демокрация; в британската индустриална революция, утвърдила стандартите на либералния капитализъм и в „кръстоносния поход” на американският президент Уилсън, наложил идеята за налагане на мира с помощта на международни организации. В същото време, Манделбаум (малко провокативно) твърди, че всички тези идеи се реализират най-добре днес не от националните държави, а от ЕС, като цяло. Никъде другаде една политическа общност не е успяла да осъществи очертаната по-горе „триада” толкова пълно. Никъде другаде причините за потисничеството, бедността и конфликтите не са били преодолявани толкова успешно. Американците винаги са си представяли своята държава като „Града на хълма”, на който останалия свят може само да подражава. Манделбаум обаче смята, че истинската цел на човечеството трябва да бъде установяването на „световно правителство” и посочва именно Европа като пример за останалите. Според него, ЕС дава модела, по който ще бъде организиран светът през ХХІ век.
Фалшивият рай на Европа
Доколко реалистични са подобни твърдения? Какво може да ни каже пулсът на днешна Европа за нейното здраве и перспективите на нейния икономически ръст? Според мен, ЕС е най-малкото недовършен, а в по-лошия случай – е просто един фалшив рай, за който дори неговите собствени граждани нямат желание да се сражават.
Потенциалът на ЕС е напълно достатъчен за да може Съюзът да претендира за статут на суперсила. Неговото население от 484 млн. души е по-голяма от това на Америка с повече от 50%. Днес ЕС е най-големия вътрешен пазар по отношение на покупателната способност и държи най-голям дял в световната търговия. Общият БНП на страните-членки на ЕС надмина този на САЩ (15,5 трилиона срещу 13 трилиона долара) още през 2003. Въвеждането на еврото също имаше невероятен успех. Вместо (както се очакваше) да се бори за паритет с долара, днес то се обменя по курс над 1,4 долара за евро. Въпреки това обаче, Европа си остава търговска държава (както казват германците Handelsstaat ), лишена от значителна военна мощ или дипломатическо влияние. Така е, защото европейските членки на НАТО упорито отказват да отпуснат нещо повече от сегашното „дребно подаяние” за своята отбрана. От всички някогашни велики сили, само Великобритания може да претендира, че разполага с по-значима военна мощ. И тъкмо това кара американските неоконсерватори да пускат по адрес на европейските си приятели закачки от типа: „американците са от Марс, а европейците от Венера” (3) . Истината е, че прословутата фраза „правете любов, а не война”, спокойно може да се приеме като водещо мото на днешна Европа.
Проучванията потвърждават тази настройка на европейците към въпросите на отбраната. Само 24% смятат, че тяхната национална държава трябва да гарантира сигурността им, докато други (откровено пацифистки настроени) 14% не мислят, че въобще трябва да има армии. Остават още 42%, смятащи, че ЕС следва да поеме всички въпроси, касаещи отбраната (ще припомня, че точно това очакваше президентът Айзенхауер от европейците, през 50-те години на миналия век). Само че европейските правителства инвестират по-малко от 2% от общия си БНП за нуждите на отбраната. Великобритания и Франция все още разполагат с неголям потенциал за ядрено сдържане, както и с по няколко самолетоносачи и ескадрили от бомбардировачи, но самият ЕС няма стратегически въоръжени сили, а само няколко въздушни ескадрили и известно количество моторизирана пехота, не разполага с необходимата логистика, космическо разузнаване, комуникации, командни и контролни звена. 60-хилядните сили за бързо реагиране на ЕС може би са достатъчни за да патрулират в Босна или да участват в умиротворяването на някоя бивша колония в Африка, но трудно можем да си представим някаква друга мисия, която би им била по силите.
Разбира се, европейците твърдят, че разполагат с достатъчно от онова, което харвардският професор Джоузеф Ние определя като „мека сила”, т.е. те вярват, че дипломатическите, културни и морални методи на убеждение са по-хуманни и ефективни от грубата сила. Истината обаче е, че възможностите на европейската „мека сила” са силно надценени, имайки предвид, че малцина политически лидери от другите континенти са склонни да се ориентират към Лондон, Париж, Рим или Берлин, изработвайки собствените си стандарти в сферата на философията, правото, модата, елитната или поп-културата. Това че Европа продължава да вярва във възможностите на своята „мека сила” се дължи, от една страна, на отсъствието на достатъчно опасна „твърда сила” в съседство и, от друга – на волята на САЩ да се противопоставят активно на терористите, агресорите и „режимите-парии”. От друга страна, не би било зле, ако ЕС все пак реши да се подсигури, предвид възможността тази ситуация да се промени в бъдеще.
Икономически дисбаланс, енергийна зависимост и „секс-шоп социализъм”
В същото време Европейския съюз така и не съумя да се превърне в икономическа суперсила. Социалната регулация в Съюза поставя ударението върху качеството (и равнопоставеността) на живота, за сметка на конкурентоспособността. По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), САЩ отделят само 11% от своя БНП за преразпределяне на националното богатство, по линия на социалните програми. В същото време, страните от ЕС отделят по 26% за тази цел. Европейците работят средно само по 35 часа седмично и разполагат с 3-4 седмици платен отпуск годишно, докато американците са щастливи ако работят по 40 часа седмично и имат две седмици платен отпуск. В резултат на това, производителността на труда в ЕС е 95% от тази в САЩ, но доходът на глава от населението в Съюза е само 72% от този в Америка. Европейците обаче изглежда се задоволяват и с това. Американците живеят за да работят, докато европейците работят за да живеят. Не е случайно, че проектът за Европейска конституция гарантира всички възможни човешки права с изключение на това, което най-много вълнува американците – частната собственост. Европейците се гордеят със своите мащабни и всеобхватни социални програми, универсално социализирано здравеопазване, безплатно обществено образование в университетите, сурови мерки за защита на околната среда, многобройните мерки за защита правата на децата и животните, равенството между половете, както и с различните програми за организиран отдих и забавления, а (в „прогресивни” държави като Дания или Холандия) също със субсидиите, отпускани за „леката дрога” и проституцията. Неслучайно, професорът от Бостънския университет Аджело Кодевиля определя (разбира се, на шега) европейската политическа икономика като „секс-шоп социализъм”.
Как европейците плащат за своето благоденствие? Добър въпрос, след като същите регулативни мерки, които определят привилегиите за европейците, забавят икономическия растеж и натрупването на богатство в ЕС, като цяло. В европейското законодателство присъстват такива правила за закрила и привилегии за работниците и служителите, които правят почти невъзможно съкращаването на персонал от страна на корпорациите. В същото време раздутите щатове карат фирмите да се отказват, както да наемат още персонал за да ризширят дейността си, така и да уволняват хора, когато им се налага да я „свият”. А резултатът от това е ниво на структурна безработица, което би било съвършено неприемливо в Америка. Разбира се, тази система осигури небивал (от 1968 насам) класов мир в европейската индустрия. В същото време, породената от нея „икономическа склероза” не позволява на икономическия ръст в ЕС да надмине 1,5-2,5%, дори и при най-добрата конюнктура. Накрая, Европа е изключително зависима от вноса на енергоносители. Наистина, някои членки на ЕС (и, най-вече, Франция) разумно инвестираха в развитието на ядрената енергетика. Други, като Великобритания, имаха късмета да открият значителни петролни находища в Северно море. Но повечето членки на Съюза са изцяло зависими от вноса на петрол и природен газ, доставян им почти изключително от Русия или Близкия изток.
Брюкселските бюрократи и дефицитът на демокрация
В сравнение с ограниченията, които безбройните правила на ЕС налагат, дори Китай изглежда като далеч по-либертариански от европейския модел. Впрочем, още през 60-те и 70-те години на миналия век, редица анализатори (като професора от Бъркли Ърнест Хаас) предсказваха подобно развитие, просто защото международните бюрократи са свикнали да смятат, че след като са поели контрола върху „А” и „Б”, задължително трябва да поставят под контрол и „В”, „Г” и „Д”. В този смисъл, дори голистката „пауза”, въпреки нейния функционализъм, изглежда оправдана. Напредъкът на ЕО (а по-късно и на ЕС) към по-тясна интеграция, се ръководеше (на всеки от етап) не от народите на Великобритания, Франция, Германия или Италия, а от брюкселските „еврократи”, които настояваха, че всички страни-членки следва да „хармонизират” политиките са по все по-широк кръг от въпроси.
Днес европейските правила са толкова многобройни, че никой не би могъл да посочи точния им брой – знае се само, че вече надминават 200 хиляди, като всяка година се добавят по още 2500 нови. Както е известно, страните-членки са длъжни да ги включат в собственото си законодателство. В същото време властта на Европейския парламент в Страсбург е доста ограничена, така че депутатите обикновено просто одобряват онова, което изпълнителният Съвет на ЕС им предложи. Имайки предвид, че за европейски депутати гласуват хората, които поне малко вярват в бъдещето на ЕС, изглежда доста обезспокояващо, че броят на участниците в изборите за евродепутати е доста по-малък от тези в изборите за национални парламенти.
Към всичко това следва да добавим нарастващият дефицит на демокрация, което значително увеличава риска някой ден европейските избиратели не просто да се обявят против една или друга инициатива, или против проекта за Европейска конституция, но и против целия европейски проект. Всички те се радват на мира и просперитета на континента, но не биха искали цената за това да бъде подчиняването им на един нов оруелиански Big Brother , олицетворяван от брюкселската бюрокрация.
Култура на неверници и култура на смъртта
В какво вярват европейците и за какво биха се сражавали, ако им се наложи? Не би могло да се отговори със сигурност, още повече, че те все още не са преминавали през подобно изпитание, ако изключим, разбира се, няколкото хиляди професионални военни в Босна и Афганистан. Ако попитате американците, в какво вярват и за какво биха се сражавали, повечето ще ви отговорят, че вярват в Бог и са готови да воюват за страната си и за свободата. Повечето европейци не биха използвали нито една от тези думи. Те смятат, че са надраснали религията и патриотизма и са преодолели старите морални табута, стигайки дотам, че вече нищо не изглежда свято за тях, включително и самият живот. Привържениците на културния консерватизъм осъждат толерантността на голяма част от европейците към самоубийствата, евтаназията, абортите и наркотичните зависимости, проституцията, хазарта и затъпяващите видео-игри. Покойният папа Йоан Павел ІІ рядко пропускаше да се обяви открито против онова, което той самият наричаше „култура на смъртта”, свързвайки появата и с упадъка на религиозната вяра. Фактите в това отношение са наистина многобройни. Запитани, дали религията е нещо много важно за тях, само 21% от германците отговарят утвърдително. Но този нисък процент прави Германия много по-духовна държава, в сравнение с останалите, защото за Великобритания той е само 16%, за Франция – 14%, а за Скандинавия – само 10%. За сравнение, цели 82% от американците смятат, че религията играе важна роля в живота им. 40% от американците ходят всяка седмица на църква, или синагога, докато само 10% от европейските протестанти посещават църква и то по веднъж на месец. Запитан, защо конституционният конвент на ЕС не споменава нищо, в подготвения от него проект за Европейска конституция, за Бог или за християнството, високопоставен френски дипломат отговаря, че „ние, европейците не обичаме Бог” (5) .
Същото се отнася впрочем и за гражданските задължения, т.е. за светските ценности, които гражданите би трябвало да смятат за „свещени”. Почти 80% от американците смятат за важно разпространяването на демократичните идеали и институции по целия свят. По-малко от 40% от европейците смятат, че това е необходимо, или че то непременно е нещо положително. В резултат от всичко това, постмодерната, пост-християнска цивилизация се връща към езическите ценности и колективния хедонизъм, превръщайки мира и просперитета от „благословени дарове” за обществото, в своеобразни нови „идоли”.
Впечатляващите успехи и съпътстващата ги опасна слабост на съвременна Европа едва ли биха предизвикали чак такъв интерес у останалите, ако тя беше остров, откъснат от света. Само че тя не остров и е много тясно свързана с останалите части на планетата, което поставя три екзистенциални предизвикателство пред сегашната нирвана, в която е изпаднал ЕС.
Европейският съюз и останалият свят
През 2003, по време на дебата по искането на администрацията на Буш ООН да одобри американската интервенция в Ирак, британският дипломат Крис Патън се оказа в особено деликатна ситуация. Той не работеше за „своя” премиер Тони Блеър, който подкрепи Буш, а за Комисията по международни отношения на ЕС, която беше раздвоена по въпроса за „войната с тероризма”. Накрая Патън не се сдържа да отбележи, че „за някои европейци да роптаеш срещу Америка, изглежда означава да провеждаш външна политика” (6) . В тези думи се съдържа и същността на „американското предизвикателство” за Европа през ХХІ век. САЩ са твърде силни за да бъдат игнорирани и твърде напористи за да можеш да им се съпротивляваш адекватно, но в същото време са прекалено безразсъдни, опасни и склонни към едностранни действия, за да бъдат подкрепяни. Някой би могъл да предположи, че стартираните от могъщата и неконтролирана от никого Америка „превантивни войни”, могат да се окажат необходимия тласък към формулирането и изграждането на обща европейска политика в сферата на международната политика и сигурността. Засега обаче, се случва по-скоро обратното – американският натиск провокира разцепление в Европа.
Процесът стартира още през 90-те години на миналия век, когато НАТО беше на път да се самоликвидира в резултат от острите спорове за споделянето на бремето по поддържането на военната мощ на пакта, неговото разширяване, дали той да разшири зоната си на отговорност, или просто да „остане без работа”, и, накрая, за намесата му в Босна и Косово. Все пак, по времето на президента Бил Клинтън, САЩ запазиха добрите си отношения със своите европейски партньори. За целта Клинтън използва и личния си чар, и таланта си да убеждава, и малките дипломатически измами. Така, той демонстрираше добрите си чувства, подписвайки почти всеки протокол, предложен му от европейците, ясно съзнавайки, че нито един от тях няма да бъде ратифициран от Сената. Впрочем, истината е, че повечето въобще не стигнаха до обсъждане в Конгреса. За разлика от него, Джордж Буш откровено заяви, че не приема Протокола от Киото за глобалното затопляне, Конвенцията от Рио де Жанейро за биологичното разнообразие, Договора за забрана на противопехотните мини, суверенитета на Международния наказателен съд или Договора за антибалистичните ракетни системи от 1972. За европейците това бе доказателство, че в ерата след студената война Америка се връща към едностранната „каубойска” дипломация, поставяща военната мощ и икономическия ръст над „общочовешките ценности”.
След това обаче, дойде трагедията от 11 септември, породила мощен изблик на симпатия от страна на европейците към САЩ. На следващия ден френският „Монд” обяви: „всички сме американци”. Канцлерът Шрьодер нарече нападението на Ал Кайда „обявяване на война срещу цивилизацията”. На свой ред, Тони Блеър, отбелязвайки, че 67 британски граждани също са станали жертва на терористичната атака, обеща, че „ще стоим рамо до рамо с американските си приятели и няма да спрем, докато това зло не бъде премахнато от нашия свят”. На 12 септември 2001, за първи път в историята си, НАТО се позова на прословутия параграф 5 от своя устав, обявявайки атентата от 11 септември за нападение срещу всичките 19 страни-членки. Ето защо Афганистан, чиито талибански режим предостави убежище на Осама бин Ладен, беше атакуван от НАТО и си остава отговорност на НАТО до днес. В целия ЕС 14 септември 2001 беше обявен за ден на траур.
Все пак, още от самото начало, европейците изразиха известни опасения. Те бяха наясно, че веднъж нападнати, американците могат да се увлекат прекалено, нахвърляйки се срещу всеки и всички, заподозрени, че са техни врагове, оставайки глухи за съветите да бъдат по-предпазливи и слепи за нежеланите последици от войната, която започнаха. Европейците се убедиха, че страховете им са били основателни, след като президентът Буш обяви, че прословутата „ос на злото” включва не само Ал Кайда и талибаните, но и Ирак, Иран и Северна Корея. Те бяха притеснени и след като се запознаха с новата доктрина Буш, според която САЩ имат право да осъществяват превантивни атаки срещу всеки, запозодрян, че дава убежище на терористи или, че разработва оръжия за масово унищожаване. Европейците с пълно право протестираха срещу декларацията на президента, че „Вие или сте с нас, или сте с терористите”. Междувременно, мащабите на американската реакция на трагедията от 11 септември надминаха всички очаквания, при това тя бе лишена от каквото и да било чувство за мярка, каквото САЩ би трябвало да са придобили през стоте години, в които бяха един от световните лидери. Накрая, Буш-младши не показа нито търпението, нито уменията, които баща му демонстрира по време на Войната в Залива от 1991. Тогава Буш-старши съумя да постигне консенсус между арабските държави, европейските си съюзници и ООН, преди да удари Саддам Хюсеин. Синът просто поиска подкрепата на останалите, обявявайки, че ще продължи напред, независимо дали я получи.
Великобритания демонстрира лоялност и последва Америка, също както го направиха и Испания, Италия, както и новите членки на НАТО от Източна Европа. Франция, Германия и Белгия обаче, да не говорим за Русия и Китай, не постъпиха така. Когато Буш призова ООН да приеме необходимата резолюция в подкрепа на войната срещу Ирак, французите и германците остро протестираха. А по време на изборната кампания на канцлера Шрьодер, през 2002, германският министър на правосъдието Херта Дойблер-Гмелин дори си позволи аналогия между Буш и Хитлер (7) . Европейските критици обвиниха САЩ, че използват проблема с „държавите-парии” за да действат като „свръхдържава-парий”. Тогавашният френски външен министър Юбер Ведрин пък заяви, че Америка се е превърнала в суперсила, която не се съобразява с никакви закони и правила. Американците отговориха с контраобвинения, сред които изпъкна тезата на бившия държавен секретар Доналд Ръмсфелд за уморените и беззъби държави от „Старата Европа”, начело с Франция и Германия. Не е чудно, че след началото на кампанията срещу Саддам Хюсеин, Франция и Германия направиха всичко възможно да се дистанцират от иракския кошмар, а Тони Блеър за малко не бе свален от собствените си съпартийци.
Но, ако „американците са от Марс, а европейците – от Венера”, ако техните визии за ценностите и за международните отношения се разминават толкова драматично, как тогава би могла да оцелее организация като НАТО? Професор Ендрю Марковиц от Университета на Мичиган стига дотам да твърди, че антиамериканизмът се е превърнал в своеобразна „лингва франка” за Европа, в нещо, което е в реда на нещата и дори в елемент от европейската самоидентификация. Тоест, ако кажеш нещо хубаво за американците в иначе толерантното европейско общество, рискуваш да те сметнат за недотам истински европеец. С две думи, Европа се дефинира по отношение на недолюбвания „друг” и този „друг” се оказват Съединените щати.
Дори и във Великобритания привържениците на атлантическото партньорство са малцинство. Директорът на Лондонския институт по икономика Джон Блъндел е сред онези британци, които гледат с подозрение на ЕС и не крият опасенията си от задълбочаващите се разногласия между САЩ и Европа. В една своя реч, произнесена през миналата 2006 и озаглавена „Дали ЕС е приятел или враг на Америка?” (8) , той дори посъветва американците да продължат да се правят, че подкрепят европейския проект (ритуал, който президентите на САЩ стриктно следват), но в същото време да работят за отслабването и дори за разпадането на ЕС. Естествено, подобни „съвети” само укрепват недоверието на европейците към единствената в света свръхсила, с която те, въпреки всичко, остават обвързани.
Азиатското предизвикателство
Напрежението между ЕС и САЩ изглежда като второстепенен проблем, на фона на азиатското прадизвикателство, с което Европа се сблъсква в зората на ХХІ век. Китай, Индия и все още достатъчно могъщата Япония активно се конкурират в сферата на икономиката и „меката сила” и могат лесно да надминат Европа по отношение на своята мощ. Докато на Стария континент работната ръка става все по-скъпа, а производителността на труда е в стагнация, евтината работна ръка и нарастващата производителност вече превърнаха Азия в новата „работилница на света”. Азиатският износ на евтини, но достатъчно качествени, стоки формира такъв търговски дисбаланс, че валутните резерви на редица азиатски държави от долари и евро нарастнаха неимоверно. Азиатците инвестират по-голямата част от тези средства в държавни ценни книжа, гарантирани от американското и западноевропейските правителства, което означава, че разходите на САЩ за отбрана или пък на ЕС за социални програми са възможни благодарение щедростта на азиатците. С две думи, Европа (също както и САЩ) вече живее над възможностите си - тенденция, която допълнително ще се задълбочи със застаряването на нейното население.
Китай, Индия и по-малките азиатски „тигри” вече усвоиха много високотехнологични индустрии, създадени навремето на Запад. През следващите двайсетина години техният възход в сферата на изследванията и развитието може да се окаже толкова динамичен, че те окончателно ще надскочат рамките на „догонващата икономика”, извоювайки си водещи позиции в сферата на високите технологии и икономиката на знанието. Какво може да направи ЕС срещу това? Да издигне нови тарифни и протекционистки прегради, превръщайки Европа в „укрепена крепост”? Това само би ускорило връщането към позициите на страдащата от комплекс за малоценност Средновековна Европа изправена (и тогава) пред предизвикателствата, идващи от Азия. Еврократите са наясно с това азиатско предизвикателство и дори го използваха за да предприемат решителната стъпка с въвеждането на еврото. Днес обаче, те трябва да решат, какво да правят с ЕС и еврото за да останат конкурентоспособни.
Ислямското предизвикателство
Ислямското предизвикателство е свързано с най-фундаменталния въпрос: какво представлява Европа? Самите европейци не могат да отговорят. Критериите за членство в ЕС поставят акцента върху общите ценности, а не на географската, етническата или религиозна идентичност. Всъщност, редица географи смятат, че такова нещо като Европа не съществува и става дума просто за споразумение за разделянето на единния евроазиатски масив по хребета на планината Урал, намираща се на територията на Русия.
Дали днешните мюсюлмани, чиито предци са живели на Балканите през последните шестотин години, могат да се смятат за европейци? Преди хиляда години, когато понятието Европа бива възприето от жителите на континента, с него се обозначава христииянската общност. Днес това схващане изглежда остаряло, след като повечето европейци въобще не са религиозни, а християнството остава най-голямата религия в света, най-вече благодарение на силните си позиции в Америка, Африка и Азия
А може би Европа е чисто институционална реалност, основаща се на членството в ЕС? Или пък става дума за състояние на ума, базиращо се на някакви общи ценности? През 1948 Чърчил казва следното: „Надяваме се, един ден гражданите на всяка европейска страна да осъзнават себе си като европейци по същия начин, по който днес се смятат за принадлежащи към собствената си нация”. На свой ред, Жан Моне отбелязва, че: „Европа никога не е съществувала, някой трябва да създаде истинската Европа”. Всъщност и двамата очевидно разчитат на опита на онези държавници от миналото (независимо дали кралски чиновници или революционери), които формират съвременните нации, по пътя на бюрократичната централизация, езиковата стандартизация и въвеждането на всеобщо образование, и вярват, че с помощта на същите методи ще може да се формира и една над-национална европейска общност.
Въпросът обаче е, дали европейците действително са склонни да изоставят своите национални държави за да станат част от подобна общност? Дилемата, с която се сблъскват днес по отношение на имигрантите (и, особено, на имигрантите-мюсюлмани), говори за наличието на известна доза лицемерие в сърцевината на самия проект за ЕС. Макар че е трудно да се дадат точни цифри за броя на мюсюлманите във всяка европейска страна, официалните данни сочат, че през 2001 мюсюлманите във Франция са били 7,5% от населението, в Холандия – 4,4%, в Германия – 3,9%, във Великобритания – 3,3%, в Испания – 1,8%, в Дания – 1,4%, в Италия – 1,2%. Някой би могъл да каже, че процентите не са чак толкова високи, но европейците мислят иначе. Така, в резултат от една доста противоречива реформа в немското законодателство от 90-те години на миналия век, един етнически германец от Украйна (примерно), който не говори немски, може да получи автоматично германско гражданство, докато някой етнически турчин, роден в Германия, говорещ добре немски и повлиян в някаква степен от немската култура, рискува никога да не получи такова. Истината е, че европейците възприемаха имигрантите като културна заплаха, бреме за социалния бюджет и опасност за сигурността (една трета от всички затворници в Германия са чужденци), дълго преди ислямските терористи да проникнат в градовете на Стария континент.
В същото време обаче, следвоенна Европа отчаяно се нуждае от работна ръка. Това е и причината за големия брой имигранти от Северна Африка и Турция (а във Великобритания – от Южна Азия), през 50-те, 60-те и 70-години на миналото столетие. Петролният шок и рецесията след 1973 намалиха мащабите на миграцията, но те отново нарастнаха през 90-те. Смята се, че през 1950-1988 Германия е приела 24,5 млн. имигранти, Франция – 21,9 млн., а Северна Европа (включително и Великобритания) – около 25 млн. В края на ХХ век над 5% от цялото население на Европа са хора, които не са европейци (а може би вече са?). Резултатът е, че днес в ЕС се говори на 87 различни езика и диалекта.
Другата тенденция, превърнала имиграцията в постоянна грижа и причина за всевъзможни опасения, е постоянният спад на раждаемостта сред коренните европейци, която днес е най-ниската в света. Коефициентът на раждаемост при германците, шведите, испанците, гърците, французите, италианците и руснаците е паднал до 1,4 или дори до 1,1 дете на една жена, докато минималният коефициент за просто възпроизвеждане е 2,1. В Германия например, 31,2% от жените въобще нямат деца. В резултат от всичко това се очаква населението на Европа на намалее с 13% до 2050, а средната възраст да достигне безпрецедентните 52 години (за сравнение в САЩ тя ще бъде 35 години). Казано другояче, в средата на века, повечето европейци ще бъдат на възраст, по-висока от средната продължителност на живота на континента в началото на миналото столетие.
В резултат от това, броят на хората с европейски произход, които през 1900 са били 31% от цялото човечество, ще намалеят до 11% през 2050 (като броят на онези от тях, които живеят в Европа ще бъде само 7,5%).
Подобно демографско самоубийство (както го определя Джордж Уайгъл) е непознато в цялата биологична история. Наистина, периодично се случва да умрат много хора, но това се дължи или на масов глад, или на епидемии, или на войни. Днешните европейци обаче (или поне тези на запад от Русия) се хранят по-добре, радват се на по-добро здраве и на по-продължителен мир, отколкото когато и да било в историята си. Те просто предпочитат да нямат деца. Защо? Анализите на различни национални и европейски институции сочат като причина упадъка на брака и семейните ценности, законите, улесняващи разводите и абортите, масовото използване на достъпни контрацептиви, стремежът на жените към успешна кариера, както и предпочитанието на все повече семейства да имат две заплати, вместо две деца (9) . Моралистите обвиняват за липсата на деца егоизма и крайния индивидуализъм, характерни за новите поколения европейци, но ако оставим морала настрана е ясно, че европейците вече не смятат децата за част от представата си за щастие, а мнозина дори ги смятат за бреме.
Казаното по-горе пряко касае въпроса за „ислямската заплаха”, защото докато броят на коренните европейци намалява в абсолютни цифри, арабите, турците и другите неевропейски имигранти могат да се похвалят с много високи коефициенти на раждаемост. Освен това европейските държави все повече се нуждаят от работници-имигранти, тъй като населението им прогресивно застарява.
Засега усилията за разрешаването на проблема с мюсюлманската имиграция се оказват неуспешни, защото опитите за асимилирането, толерирането или потискането на културната специфика на имигрантите, само провокират протести и сблъсъци на расова основа между тях и коренните европейци във Франция, Великобритания и Германия, съдействайки в същото време за възхода на радикално националистически (и дори неофашистки) политически формации във Франция, Италия или Австрия, обещаващи да спрат имигрантския поток, или даже да експулсират част от имигрантите.
Спадът в раждаемостта сред коренните европейци, мюсюлманската имиграция, осъзнаването (след 11 септември 2001) на шокиращия факт, че Западна Европа се е превърнала в основното убежище за терористите, след Афганистан, както и атентатите, осъществени от Ал Кайда в Лондон и Мадрид, говорят за криза, чието преодоляване ще изисква изключително много време. Но дори и с това не се изчерпват измеренията на ислямското предизвикателство пред Европа. Част от него е деликатният въпрос за евентуалното присъединяване на Турция към ЕС. Турците вече дълги години молят да бъдат приети в Съюза. Както е известно, Турция е контролирала близо шест столетия, изцяло или частично, Балканския полуостров, а и днес част от нейната територия е на Балканите. Милиони турци вече живеят в различни държави от ЕС. Турската икономика е тясно свързана с европейската, страната отдавна членува в НАТО. Освен това Турция е светска, а не ислямска република. Въпреки това ЕС винаги е държало тази страна „на една ръка разстояние”, използвайки като предлог ролята, която армията играе в турската политика. Само че подобно твърдение не звучи много искрено, имайки предвид, че армията се намесваше най-вече за да предотврати завземането на властта в Турция от ислямистите. Всъщност, истината е (макар за това да не обичат да говорят на глас), че ЕС се ужасява от перспективата 60 милиона турци да се сдобият с правото безпрепятствено да пътуват и живеят в Европа.
Карл Велики и неговите наследници
Започнах тази статия със сравнение между Европа през 2007 и Европа през 1907. Нека сега погледнем по-далеч в миналото, в епохата, когато се заражда европейската цивилизация, като такава. Както е известно, Европа е името на красива девойка, която според гръцката митология, привлякла вниманието на Зевс и той я отвлякъл от родителите и. Самите гърци наричали така «своята» страна на Хелеспонта, за разлика от противоположния му полуостров, който обозначавали като Мала Азия. Римската империя, обединила средиземноморските територии на три континента, не е разполагала с ясна концепция за Европа. На свой ред, германските племена, чиито набези слагат край на империята, със сигурност не са си представяли Европа като някаква географска, културна, религиозна, езикова, расова или политическа общност. Същото се отнася и за арабите, които през VІІ и VІІІ век «изплуват» от пясъците на пустинята, водени от фанатичната си вяра в Аллах и неговият пророк Мохамед. По онова време арабите овладяват напълно половината от тогавашния християнски свят, налагайки, с помощта на меча и Корана, властта си над Месопотамия, Сирия, Ливан, Светите земи, Египет, цяла Северна Африка и почти цяла Испания. Халифатът на Омейадите дори мечтае да разшири територията на Дар ал-Ислам (т.е. «земята на правоверните») отвъд Пиренеите, подчинявайки всички западни християни. Неговите бойци обаче търпят жестоко поражение (в резултат от което завинаги са отхвърлени от територията на днешна Франция) от рицарите на франкския пълководец Карл Мартел («Чука»), край Тур, през 732.
Тази победа позволява на наследниците на Карл «Чука» да формират нова визия за съдбата не само на франките, но и на всички християни, поставяща много по-амбициозни цели, отколкото простото им оцеляване. Водеща роля сред тях играе внукът му, който също се казва Карл. Надарен пълководец, дипломат, администратор, държавник и политик, той съумява да създаде (със силата на меча и волята си) една велика империя, чиито поданици, както и техните потомци, го наричат Карл Велики. Славата и плячката, която печели в битките, му гарантират лоялността на благородниците. Средствата, които отделя за църквата и строгият морал, му осигуряват подкрепата на Църквата. Покровителството на търговията и налагането на единни закони в държавата, му помагат да спечели на своя страна търговците и занаятчиите. Управлението му се радва на небивала популярност. Освен това, Карл Велики събира в двора си най-образованите монаси и учени от Британските острови, Италия, Франция и земите на днешна Холандия, създава училища, покровителства изкуствата и така слага началото на истински «малък Ренесанс» в средата на «Тъмните векове». На всичкото отгоре Карл Велики е изключително религиозен и искрено вярва, че е призван да обедини християните, осиротели след краха на Римската империя, и да разпространи християнството сред езичниците на север и изток от Франкската държава. И, в значителна степен, действително съумява да го направи. Интересно е, че границите на империята му, чиято столица е Аахен, почти изцяло съвпадат с тези на страните, формирали т.нар. Общ европейски пазар през 1957: Франция, Бенелюкс, Западна Германия и (Северна) Италия.
Това, което всеки ученик знае за Карл Велики е, че папата го коронясва за император на Запада, на Коледната меса в Рим, през 800. Това, което малцина знаят обаче е, че година преди това, през 799, неизвестен придворен поет го удостоява с още по-висока титла, наричайки Карл Велики «крал и баща на Европа». Така един континент и една цивилизация се превръщат в реалност по волята на един човек. Нещо повече, европейската идея надживява краха на империята на Карл Велики и продължава да вдъхновява крале, папи, философи, завоеватели и, накрая, икономисти и дори бюрократи вече 1200 години. Тя временно остава на заден план в епохата на възхода на национализма, приключила с края на Втората световна война. Малко след това, през 1950, гражданите на рейнския град Аахен решават да учредят награда, която да се връчва всяка година на човека, направил най-много за европейското единство. Тя, разбира се, носи името на Карл Велики –«кралят и бащата на Европа», превърнал някога града им в своя столица.
Какво би направил Карл Велики, ако можеше да види днешна Европа? Вероятно би се смаял от богатството и технологичния и напредък. Би благословил мира, царящ на континента. Би осъзнал ислямското предизвикателство, но би обяснил на днешните европейци, че по негово време нещата са били десет пъти по-зле. Като опитен държавник, едва ли би се учудил (или противопоставил) на натрапчивата и стремяща се да контролира всичко европейска бюрокрация. Изкушаваме се да си представим, че Карл Велики би открил в днешния Европейски съюз кулминацията на грандиозния проект, чието начало той самият поставя преди повече от хиляда години, и би благодарил на Бога за това. Със сигурност обаче три от проблемите пред днешна Европа биха го разтревожили много сериозно: нейната военна слабост, духовната и опустошеност и демографският и упадък. Императорът вероятно би попитал: колко дълго може да оцелее една цивилизация, без оръжие, без вяра и без деца?
Ето това е въпросът, който мудните «еврократи» следва да разрешат, още преди Европа да е навлязла по-сериозно в ХХІ век.
Бележки:
1. Речта му в Цюрих от 19 септември 1946.
2. Изложена от автора в The National Interest, Winter 2003.
3. Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (2003).
4. Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics (2005).
5. Kenneth L. Woodward, An Oxymoron: Europe Without Christianity, New York Times (op-ed), June 14, 2003.
6. William I. Hitchcock, The Struggle for Europe (2003), p. 473.
7. Minister denies Bush „Hitler” slur, CNN, Sept. 20, 2002.
8. Dec. 22, 2006 Heritage Foundation Lecture 983.
9. Вж. Nicholas Eberstadt, Population and Public Health: Four Unexpected Surprises, Orbis, Fall 2004.
* Професор по международни отношения в Университета на Пенсилвания, САЩ . Носител на наградата Пулицър за книгата си „Небеса и Земя: политическа история на Космическата ера”.
{rt}