The Post-American World, by Fareed Zakaria, 288 р.,W.W. Norton & Company; 2008

Въпреки заглавието си, най-новата книга на известния американски журналист и анализатор от индийски произход Фарид Закария (редактор на списание „Нюзуик”) - „Постамериканският свят”, не е посветена на упадъка на САЩ, а по-скоро на възхода на повечето останали държави. Тоест, на мащабните промени, случващи се през проследните години в целия свят, които много се коментират, макар че малцина съзнават същността им. И макар да говорим за началото на нова епоха, за повечето от нас светът изглежда (почти)същия като преди. Всъщност, той вече е друг.

Както посочва Закария, през последните петстотин години в него са се осъществили три „тектонични” промени, коренно променили съотношението на силите на планетата, в политически, икономически и културен аспект. Първият е „възходът” на Запада – процес, стартирал през ХV век, но придобил особено рязко ускорение в края на ХVІІІ. Именно той формира основните елементи на съвременността, както я разбираме днес: науката и техниката, търговията и капитализма, аграрната и индустриалната революции. Сред резултатите му е и продължителната политическа хегемония на западните държави. Втората фундаментална промяна, осъществена в края на ХІХ век, е „възходът” на Съединените щати. Скоро след приключването на процеса на индустриализация, те се превръщат в най-могъщата държава на планетата от времето на Римската империя насам и единствената, чиято мощ превъзхожда потенциала на всяка вероятна коалиция от други държави. През миналия ХХ век, САЩ, общо взето, доминираха в световната икономика, политика, наука и култура, както и в сферата на идеите. Като през последните двайсетина години тази хегемония беше неоспорима, което е безпрецедентно явление в световната история.

Днес сме свидетели на третата грандиозна промяна в съотношението на силите, в рамките на новата и най-нова история на планетата. Според Закария, тя би могла да се дефинира като „възходът на другите”. През последните няколко десетилетия, държави, разположени в различни райони на света, демонстрират немислими преди темпове на икономически ръст. И макар че това развитие е съпроводено от циклични колебания, общата тенденция несъмнено е движение напред. Най-очевиден е въпросният феномен в Азия, но той отдавна не се ограничава само с този регион, затова да определим днешната трансформация просто като „възходът на Азия”, би било неточно. През 2006-2007, в 124 страни по света, темповете на икономически ръст са били 4% или повече. Сред тях са над 30 африкански държави, т.е. 2/3 от всички държави на континента. Известния икономист Антоан ван Агтмаел (въвел термина „държави с развиваща се пазарна икономика”), изброява 25 компании, които в бъдеще вероятно ще се превърнат в най-големите транснационална корпорации на планетата. В списъка му фигурират четири компании, представляващи Бразилия, Мексико, Южна Корея и Тайван, три от Индия, две от Китай и по една от Аржентина, Чили, Малайзия и ЮАР.

Партньорите и конкурентите на Америка

„Нека се огледаме – призовава читателите си Закария – днес най-високата сграда в света се намира в Тайпе, макар че скоро това ще стане небостъргачът, който се строи в Дубай. Най-богатият човек в света е мексиканец, а на първо място по пазарната си капитализация излезе китайска компания. Най-големият самолет се произвежда съвместно от Русия и Украйна, най-мощния нефто-преработвателен комплекс се изгражда в Индия, а останалите най-големи на планетата индустриални предприятия се намират в Китай. По редица параметри, във водещ световен център на света отново се превръща Лондон, а най-големият инвестиционен фонд беше създаден в ОАЕ. В отраслите, традиционно смятани за символи на Америка, чужденците вече ни надминават. Най-голямото виенско колело се намира в Сингапур, а казиното „номер едно” вече не е в Лас Вегас, а в Макао, впрочем този град надмина Вегас и по годишните си приходи от хазарта. Най-големия център на филмовата индустрия (както по брой на филмите, така и по този на продадените билети) вече не е Холивуд, а индийският „Боливуд”. Дори „шопингът”, смятан за американски „национален спорт”, отдавна се е превърнал в глобално явление. Днес, от десетте най-големи търговски центрове в света, само един се намира в САЩ, а най-големият на планетата е в Пекин”.

Разбира се, подобно изброяване е доста произволно, но по-важното в случая е друго: само допреди десетина години Америка държеше челните позиции в много, ако не и в повечето, от тези сфери. Може да изглежда странно, че в книгата си Закария говори за ръста на благосъстоянието в света, след като стотици милиони хора продължават да живеят в крайна бедност. На практика обаче, делът на хората, живеещи с по един долар на ден (или даже по-малко), е намалял от 40% от населението в света (през 1981) до 18% (през 2004). Като, според повечето прогнози, до 2015, ще спадне до 12%. Само благодарение на китайския „възход” броят на бедните в света е намалял с 400 милиона. В страните, където мащабите на бедността намаляват, живее до 80% от населението на планетата. 50-те държави, заемащи последните места в класацията на жизненото равнище, са по-скоро аномалия, изискваща предприемането на спешни мерки. В останалите 142 страни обаче (включително в Китай, Индия, Бразилия, Русия, Индонезия, Турция, Кения и ЮАР) бедните слоеве постепенно биват въвлечени в производителна и динамична икономическа дейност. За първи път в историята ставаме свидетели на наистина глобален икономически ръст. Той, на свой ред, поражда нов модел на международно устройство, в чиито рамки държавите от всички региони на света вече не са само пасивни обекти или наблюдатели, а пълноправни участници в планетарната икономика. Тоест, заражда се един наистина глобален световен ред.

С това е свързана и друга характерна черта на новата епоха – преразпределяне на влиянието от суверенните държави към други „играчи”. Защото сред онези, които преживяват възход, има и немалко недържавни субекти. Отделни индивиди и групи от хора придобиват все по-голямо влияние, а йерархичните централизирани системи на контрол биват системно ерозирани. Редица функции, които в миналото се смятаха за прерогатив на отделните държави, днес се делегират частично  на различни международни структури, от типа на Световната търговска организация или Европейския съюз. Недържавни групи, действащи в най-различни сфери, нарастват, като гъби след дъжд, във всички страни по света. Капиталите и корпорациите се местят от една страна в друга, „награждавайки” едни държави и „наказвайки” други. В „тъмните ъгли” на международната система пък се спотайват терористични организации, като Ал Кайда, наркокартели, бунтовници и всевъзможни нелегални въоръжени формирования. Властта все повече се изплъзва от ръцете на суверенните държави по всички посоки – нагоре, надолу и встрани. В подобна ситуация, традиционните силови методи, използвани от държавите (както икономически, така и военни), стават все по-ефективни.

Формиращото се днес международно устройство, най-вероятно, силно ще се отличава от предшестващите го. Преди сто години световният ред е бил многополюсен, като в него доминират няколко европейски държави. Характерни за него са постоянно променящите се съюзи, съперничеството, стратегическите провали и войните. След това, в ерата на студената война, идва времето на двуполюсния свят, който в някои отношения е по-стабилен, като всяка от двете свръхдържави реагира (понякога несъразмерно) на всяка стъпка, предприета от противника и. След 1991, светът навлезе в епохата на „американската империя”  (терминът е на самия Закария), т.е. на уникалния еднополюсен свят, в чиито рамки се осъществяваше процеса на глобализация и ускорено развитие на „отворената” световна икономика. Впрочем, тъкмо това развитие се превърна в движеща сила на новата трансформация на международното устройство.

Във военно-политическата сфера, в света продължава да има само една свръхдържава. Във всички други обаче – т.е. в индустрията, финансите, образованието, социалната и културната сфери, съотношението на силите се променя и американската доминация бива ерозирана. Разбира се, това не означава, че се формира антиамерикански свят. Според Фарид Закария, днес постепенно преминаваме към един „постамерикански” свят, нещата в който се определят и управляват от множество различни центрове и от много играчи. Какво означава това за бъдещето на Съединените щати и тяхната хегемония? Как ще изглежда новата епоха, от гледната точка на войната и мира, икономиката, бизнеса, идеологията и културата? С други думи, какво означава да живеем в света след „ерата на Америка”? Отговор на тези въпроси се опитва да даде в последната си книга известният американски анализатор.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Антагонизмът между Изтока и Запада, т.е. постоянното противопоставяне между атлантическия и съветския блок продължава от края на 40-те до края на 80-те години на миналия век и бележи (макар и временно) края на геополитиката, по две основни причини:

- Първата е идеологическа. Световната система кристализира в хода на борбата между две идеологии (капиталистическата либерална демокрация и марксизмът-ленинизмът), всяка от които претендира да е универсална. Това взаимно идеологическо неприемане отстранява, т.е. неутрализира, всички останали източници на конфликти. Така, в Европа, т.е. в самия център на противопоставянето между Изтока и Запада, логиката на блоковото мислене изтрива или потиска (поне временно) противоречията между държавите, раздирали Стария континент в продължение на няколко века. Вместо това се налага една единствена цел: да се докаже, че именно едната, а не другата, идеология е призвана да управлява света.

- Втората причина има стратегически характер. Възникването на двуполюсната система Изток-Запад, в края на 40-те, се съпровожда от двойна революция във военната сфера: появата на ядреното оръжие, притежаващо колосална разрушителна сила, и създаването на ракетите, способни да пренесат това оръжие на огромни разстояния с немислима дотогава скорост. В резултат от това, пространствените характеристики губят всякакво значение и цялото земно кълбо се превръща в едно голямо бойно поле.

Освен това, двата враждебни блока (НАТО и Варшавският пакт) са създадени в рамките на подготовката за Трета световна война, т.е. за тоталното сражение, изходът от което трябва окончателно да определи победилата идеология и победилия лагер. На фона на подобна апокалиптична перспектива, предишните хегемонистични стремежи и териториални претенции губят всякакъв смисъл.

На практика, антагонизмът между Изтока и Запада потвърждава, че дори немислимите преди ситуации (като например световната система, формирала се около два силови полюса: СССР и САЩ) и фантастичните научни постижения (ракетно-ядреното оръжие) не водят до радикално обновяване на човечеството. Напротив, всички ново и необичайно е подложено на влиянието на вечното и постоянното. Така, геополитическите проблеми се оказват деформирани от логиката на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, но в същото време оказват забележимо влияние върху него. Нещо повече, антагонизмът по линията Изток-Запад за пореден път демонстрира, че всеки фактор (геополитически, идеологически, икономически...) никога не е единствено определящ. Напротив, всеки фактор е подложен на същественото влияние на останалите. През целия период на противопоставяне между Изтока и Запада, идеологическите съображения постоянно се коригират, съобразно геополитическите, както и обратното.

Идеологията и геополитиката в противопоставянето между Изтока и Запада

Може ли една демократична държава да води неидеологизирана политика, т.е. политика, основана изключително на съображения, касаещи мощта и баланса? От края на ХVІІІ век, съвременната демокрация се гради върху концепцията за човека, определян като рационално и разумно същество, склонно да води диалог и да търси компромис. Както подчертава още Токвил в трактата си „За демокрацията в Америка” (1835-1840), тази концепция предполага, че демокрацията е пацифистки режим, който априори не е достатъчно подготвен да води война. В същото време външната сигурност на демократичната държава може да бъде гарантирана, само ако тя е заобиколено от други демократични държави. Изправени пред авторитарни и тоталитарни режими, с тяхната сила и дисциплинираност, демократичните държави се чувстват несигурни и уязвими, защото трябва постоянно да търсят одобрение за действията си от своите граждани. Казано с други думи, външната политика на всяка демократична държава, включва и идеологически елемент – убеждението, че истинския стабилен мир може да се основава само на победата на демократичните принципи по целия свят.

Когато, през февруари 1947, Джордж Кенън (по онова време посланик на САЩ в Москва) изпраща в Държавния департамент прословутата си „дълга телеграма”, която след това е публикувана и в списание “Foreign Affairs” (прези юли 1947), след което този американски дипломат започва да се смята за баща на концепцията за „сдържането”, той се ръководи най-вече от геополитически съображения: „Политическата същност на съветската мощ, във вида, в който я познаваме днес, е продукт както на идеологията, така и на обстоятелствата”. Съветският съюз представлява „геоидеологическа” конструкция, в която пространственото единство се поддържа от комбинация между идеологическа вяра и репресивна система, разпространяваща се върху всички, без изключение, съветски граждани.

Според Кенън, който добре познава Европа, нейната култура и история, по времето на Сталин, Съветският съюз представлява уродлив вариант на Царска Русия. Основаващ се на всеобщия страх (не само на страха на отделния съветски гражданин, който във всеки момент може да бъде арестуван, но и на страха на самия Сталин, който вижда потенциален предател във всеки от най-близките си съратници), сталинисткият режим може да оцелее само в условията на враждебно обкръжение и постоянен стремеж към експанзия. Кенън смята, че въпреки внушителната си фасада, съветската система е изключително крехка и уязвима и предполага, че режимът неизбежно ще рухне, щом се разсее задушаващата атмосфера на обожание около диктатора и отслабне постоянната готовност на населението да се сражава с външните и вътрешни врагове. Според него, „ярката светлина, излъчвана от Кремъл, може би е последния проблясък на угасващото съзвездие”. Въз основа на този анализ, Джордж Кенън формулира политическата стратегия, която САЩ би трябвало да следват: „да се противопостави на руснаците постоянна противодействаща им сила, в редица ключови географски и политически пунктове, отчитайки завоите и маневрите на съветската политика”. Той призовава да се заложи на фактора време, който работи против СССР и съветва да бъдат неутрализирани всички настъпателни инициативи на Москва и да се помогне на изпадналата в много тежко положение Европа да възстанови икономиката си, защото бедността съдейства за разпространението на комунистическите идеи. При това, според Кенън, проблемът не е толкова в разпространението на марксиско-ленинската идеология, колкото в необходимостта да се противостои на разпространението на съветската мощ. Последното следва да бъде спряно, не по някакви морални съображения, а понеже прекаленото усилване на СССР би нарушило стратегическото равновесие и, следователно, би довело до нова война.

Дали обаче онова, което казва Джордж Кенън, действително се разбира от Запада, въпреки широкия резонанс, който получава оценката му на ситуацията около СССР? Истината е, че подходът му се оказва недостатъчно „американски”, интересува го световният силов баланс, в чистия му вид, и той смята за нужно да отдели морала от политиката. Само че „доктрината за сдържането”, формулирана от президента Хари Трумън, на 12 март 1947, се базира на съвършено различни предпоставки: според нея, комунизмът е чума и въплъщение на Злото, следователно срещу него следва да бъде започнат кръстоносен поход, като борбата се води навсякъде и с всички средства. „Политиката на САЩ трябва да подкрепи свободните нации, борещи се срещу опитите за установяване на господството на въоръженото малцинство, или против натиска отвън”.

На свой ред, Джордж Кенън смята този „кръстоносен дух” за изключително вреден, защото води до тотална борба и намеса по всякакъв повод, провеждане на съмнителни операции и убеждението, че всеки, който се обявява против комунистите, следва да бъде подкрепен.

От края на 40-те до края на 80-те, въпросът за целите и начините за борба срещу съветския комунизъм остава в центъра на външнополитическите дискусии в САЩ, най-вече във връзка с войната във Виетнам. Участието на стотици хиляди американски войници в бойните действия на територията на Индокитай, през 50-те и 60-те години, се обуславя от т.нар. „теория на доминото” („принципът на доминото” е формулиран от президента Айзенхауер, през април 1954). Смята се, че комунизмът се разпространява като епидемия и, ако бъде допуснат да се утвърди в бившите френски колонии в Индокитай, много бързо ще се прехвърли в Бирма, Тайланд, Малайзия, Индонезия... САЩ обаче плащат много висока цена за опита си да изиграят в Индокитай ролята на Свети Георги, сражаващ се с комунистическия дракон. Подобно на много други битки, започнати в името на най-висши и благородни принципи, Виетнамската война се превръща в обикновена военна авантюра. Причините за това са няколко: американският съюзник (южновиетнамският режим) води доста двусмислена политика, докато противникът (Северен Виетнам) упорито преследва целта си, без да се съобразява с жертвите, в същото време методите, използвани от САЩ (бомбардировки, създаване на концентрационни лагери за населението и постоянни „прочиствания” на територии), задълбочават непопулярността на тази война.

Ричард Никсън, който е президент на САЩ от 1969 до 1974, както и съветникът му Хенри Кисинджър (роден в Германия и получил европейско образование) правят всичко възможно за изтеглянето на американските войски от Южен Виетнам (1973-1975). При това те се ръководят от класическите принципи на геополитиката, успешно осъществявайки неочакваното сближаване с Китай на Мао Цзедун (историческото посещение на Никсън в Пекин, през февруари 1972).

Това се оказва наистина забележителна геополитическа операция: комунистически Китай и капиталистическите Съединени щати решават да нормализират отношенията си, за да балансират мощта на Съветския съюз и да се противопоставят на експанзионистичната му политика.

Противоречията между геополитика и идеология отново се проявяват, когато президент на САЩ е Джими Картър. По време на управлението му, в основна тема на американската външна политика се превръща борбата за спазване на човешките права, а американската помощ за чужбина – в основен инструмент на тази политика. Много скоро обаче се появява разминаване между декларираните принципи и конкретните действия, в частност, по отношение шаха на Иран. Таза страна има огромно значение за външната политика на САЩ, заради географското си положение, между СССР и Персийския залив, но масовите репресии, осъществявани от тайната полиция на шаха, никак не помагат за причисляването на Иран към „борците за човешки права”.

Това принуждава Картър да коригира политиката си, в посока към повече реализъм (посещението му в Техеран, на 31 декември 1977), и да признае огромното геополитическо значение на Иран, определяйки го като „остров на стабилност”, при това на фона на мощната вълна на ислямския фундаментализъм, която под ръководството на Хомейни, съвсем скоро сваля режима на шаха.

През първата половина на 80-те, президентът Рейгън отново се връща към реториката на студената война, обявявайки Съветския съюз за „империя на Злото”. Той призовава западните демокрации да подкрепят съпротивителните движения в просъветските държави и, в частност, в развиващите се страни, ориентирали се към Москва (Виетнам, Етиопия, Ангола, Мозамбик, Афганистан, Никарагуа и т.н.).

С идването на власт в Москва на Михаил Горбачов (март 1985) обаче, логиката на идеологията постепенно започва да отстъпва на геополитическата логика. За САЩ, Съветският съюз си остава враг №1, поне до края на 80-те години. Следователно, в техен интерес е по всички възможни начини да бъде дестабилизирана ситуацията в СССР, включително и стартирайки нов етап от оръжейната надпревара. В същото време, съветската мощ и общите „обективни” интереси на двете страни на международната сцена и, в частност, борбата им срещу разпространяването на оръжията за масово поразяване, превръщат Москва в основен стратегически партньор на Вашингтон. Това обяснява и поредния етап в разведряването и спада на напрежението в двустранните отношения, започнал в края на 80-те и довел до краха на просъветските режими в Източна Европа, а след това и до разпадането на Съветския съюз, на 25 декември 1991.

Историята на отношенията между САЩ и Съветския съюз, от края на 40-те до 1991, потвърждава, че идеологията играе централна роля във външната политика на демократичната държава. Защо? На първо място, защото плуралистичната демокрация се крепи на твърде тясната и несигурна основа на съгласието между управляващите и населението, чиято подкрепа е задължително условие за всяка по-значима стъпка на държавата на международната сцена. На второ място, в качеството си на „пацифистки” режим, демокрацията се чувства наистина сигурна, само когато е заобиколена от други демократични държави. Но всяка демокрация представлява държава със собствена територия и население, следователно тя не може да игнорира класическите задължения и стремежи на всяка държава (гарантиране на вътрешна и външна сигурност и постигане на външнополитически успехи). Въпреки същественото влияние, което идеологията оказва върху обществения живот в САЩ, те формулират политиката си като държава, която е длъжна да защити националната си територия и националните интереси, т.е. обмислено и предпазливо.

Социалистическата общност и постоянният характер на геополитическите фактори

Според марксистко-ленинската реторика, войните са следствие на политиката на капиталистическите държави, неспособни да разрешат противоречията си по мирен път. Напротив, социалистическите държави твърдят, че градят взаимоотношенията си върху принципите на братството и сътрудничеството. Така, в резултат от „освобождението” на източноевропейските държави от Червената армия, в хода на Втората световна война, възниква „общността на социалистическите държави”, под егидата на Москва, в рамките на която братските режими поемат задължение съвместно да защитават завоеванията на социализма от посегателствата на вътрешните и външни врагове. Така, геополитическите противоречия, породени от съображенията за сигурност, биват елиминирани вътре в социалистическия лагер.

В действително обаче, нещата стоят по съвършено различен начин. Всяка революционна теория, включително и марксистко-ленинската, твърди, че е в състояние да промени човешката природа, освобождавайки индивида от вродените му рефлекси (страха от бедността, опасенията от външна агресия, стремежът да си присвои чуждата собственост). Но човекът си остава човек. И затова трудно можем да си представим, че рационалната система, декларирала унищожаването на различията между хората в името на всеобщото равенство, ще може да игнорира резултатите от хилядолетното развитие на цивилизацията – каквито например са езика, културата или нацията.

Сталин и наследниците му в съветското ръководство се ръководят (съзнателно или не) от геополитически съображения: за тях социалистичесата общност е обсадена крепост, застрашена от интригите на своите врагове (от шпионажа до нелегалното разпространение на видеокасети), която задължително трябва да разполага с опорни бази (в частност, в държавите от Третия свят) за да отслаби и победи коалицията на капиталистическите западни държави. В същото време, след като в една или друга страна се утвърди една или друга идеология (например марксистко-ленинската в Съветския съюз), тя започва да се трансформира под влияние на националните особености на конкретната държава. Следователно, в периода между 1917 и 1991, е налице сложна диалектична връзка между интересите на съветската държава и целите на комунистическата идеология.

Взаимната зависимост между идеологията и политиката може да се проследи съвсем ясно в отношенията между Съветския съюз и комунистически Китай, през 1949-1989.

На 1 октомври 1949, континентален Китай се превръща в Китайска народна република, начело с Мао Цзедун. Това е наистина историческа победа на комунизма, станал идеология на най-древния и многоброен народ на планетата. Но тази победа не се оказва триумф за Сталин, който по онова време все още е начело на Съветския съюз. Той я възприема по-скоро като поява, на източния фланг на неговата империя, на огромна китайска държава, сплотена и, следователно, изключително опасна, която, през следващите години, би могла да се поддаде на изкушението да поиска част от Сибир. От друга страна, Москва рискува да загуби ролята си на безспорен център на световното комунистическо движение, заради възможната конкуренция на Пекин.

Въпреки това, от 1949 до края на 50-те години, двете комунистически държави официално се придържат, в отношенията помежду си, към принципите на братското социалистическо сътрудничество. В разгара на студената война със САЩ, СССР не може да си позволи да загуби толкова важен съюзник, като Китай. На свой ред, Китайската народна република, която е опустошена от десетилетията войни и непризната от западните държави (с изключение на Великобритания), изпитва изключителна нужда от помощ, каквато може да и окаже само Съветския съюз.

През втората половина на 50-те обаче, дружбата (макар и не съвсем искрена) между Москва и Пекин бързо започва да се трансформира във взаимна ненавист, което води до разрив в отношенията между двете държави. Обяснението е в съчетаването на два фактора – геополитически и идеологически.

На първо място, разривът става по идеологически мотиви. По времето, когато Съветският съюз, ръководен от Никита Хрушчов, стартира процес на десталинизация, т.е. тръгва по пътя на „ревизионизма” (както го определя китайското ръководство), Китай се държи като дисциплиниран ученик на вече покойния съветски вожд. Нещо повече, в резултат от т.нар. „Голям скок” (1958) Китайската народна република се превръща в основната опора на „истинския комунизъм”, тъй като СССР постепенно се „обуржоазява”. И за едната, и за другата велика комунистическа държава ожесточената битка за правото да представляват истинското марксистко-ленинско учение има огромно значение, защото от това зависи влиянието им върху международното революционно движение.

Втората причина за разрива в съветско-китайския алианс (тясно свързана с първата) има геополитически характер. След смъртта на Сталин, през 1953, Съветският съюз постепенно започва да осъзнава, че разполага с много сериозни „козове” (социалистическия лагер в Източна Европа, ракетно-ядреното оръжие), които следва да запази на всяка цена. От тази гледна точка, най-голямата опасност за Москва не са Съединените щати, които също са загрижени, как да запазят могъществото си, а онези държави, които биха могле да претендират за един или друг от въпросните „козове”.

Тук е мястото да напомним, че, на 15 октомври 1957, Съветският съюз сключва с Китай споразумение за оказване на помощ при създаването на китайско ядрено оръжие. На 20 юни 1959 то е денонсирано от Москва, стигнала до извода, че няма никаква полза да предаде в ръцете на друга държава, пък макар и приятелска, онова, което се смята за „абсолютното оръжие”. На свой ред, Китай възприема това като опит да бъде измамен и лишен от основния инструмент, гарантиращ националната му сигурност. В крайна сметка, действията на Кремъл не успяват да попречат на китайците да създадат собствено ядрено оръжие, през 60-те години.

През май 1989, след многобройни перипетии, Съветският съюз и Китай нормализират отношенията си, по време на посещението на Горбачов в Пекин, въпреки жестоките репресии на китайските власти срещу местните дисиденти. Така приключва епохата на омраза, взаимни нападки и геополитически маньоври. Какво остава? Съветският съюз и Китайската народна република имат нещо общо – тяхната марксистко-ленинска идеология, но всяка от тези държави избира собствен път към новия живот.

Под ръководството на Горбачов, Съветският съюз тръгва по пътя на хаотичната политическа либерализация, приключила с разпадането на социалистическия колос, докато Китай на Дън Сяопин реализира преход към пазарна икономика, запазвайки монопола върху властта на Комунистическата партия. Днес и двете велики държави ся изцяло погълнати от решаването на собствените проблеми и ревниво следят постиженията и неуспехите си. Остава им само да формулират ясни правила за съвместното си съществуване. Тоест, идеологиите умират, а геополитическият фундамент периодично се нуждае от преустройство.

Взаимното влияние между идеологията и политиката в противопоставянето между Изтока и Запада за пореден път демонстрира двойнствения характер на природата на човека, възприемащ действителността през призмата на идеологията и, в същото време, живеещ в съвсем конкретно време и пространство. Дори ако идеологическите спорове съществуват в чист вид, в повечето случаи позициите на страните в тях (държави, организации, или индивиди) изпитват сериозното влияние на обективната ситуация. От друга страна, може ли геополитиката да съществува в чист вид, ако съотношението на силите е подложено на непрекъснатото въздействие на убежденията и представите на страните?

Ядреното оръжие и геополитиката в противопоставянето между Изтока и Запада

Дали технологичната революция, в резултат от която се появи и ракетно-ядреното оръжие, можеше да доведе до изчезването на геополитиката, т.е. да сложи край на използването на факторите на държавната мощ в пространството за гарантиране на националната сигурност?

Промените в проблематиката на войната и пространството

Класическата геополитика, чиито основи са разработени през първата половина на ХХ век от Макиндер и Хаусхофер, е насочена към победата в борбата за контрол над конкретно пространство (т.е. във войната за него). Появата на ядреното оръжие и средствата за доставката му във всяка точка на света, внася съществени корективи в тази проблематика.

На първо място, войната става невъзможна, в онези свои форми, които бяха характерни за предишните световни конфликти. Заради огромната разрушителна сила на съвременното оръжие, ядрените държави вече не могат да си нанасят масирани фронтални удари, както по време на Първата и Втората световни войни, тъй като подобна стратегия би довела до взаимното унищожаване на воюващите страни. Оттук възникват такива понятия като „равновесие на страха”. Тоест, вече не става дума за завоюване на чуждото пространство или за постигане на победа, в резултат от военни операции. Вместо това се налага да се поддържа силовото равновесие между ядрените държави и, най-вече, между САЩ и СССР.

На второ място, налице е тезата, че пространството, разстоянията и естествените прегради или предимства на релефа вече са загубили стратегическото си значение, защото всяка цел на планетата може да бъде поразена с ракета-носител на ядрено оръжие, само няколко минути след изстрелването и. На практика обаче, нещата не стоят точно така. Времето и пространството действително неимоверно се „свиха” и днес ситуацията се оценява не в месеци, дни и часове, а в минути и секунди.

В същото време обаче, пространството, до голяма степен, запазва значението си и в съвременните войни. Размерите на Съединените щати и огромните простори на Съветския съюз (Русия) предоставят далеч по-големи възможности за разсредоточаване и скрито разполагане на военна техника, отколкото територията на средните по размери и гъсто населени държави. Освен това, пространството продължава да е разнородно: океаните например гарантират почти пълна неуязвимост на атомните подводници, особено в сравнение с ракетите с наземно базиране.

Използването на пространството в епохата на ядреното „равновесие на страха”

През 50-те и 60-те години на миналия век,  САЩ (в Корея и Индокитай) и Съветският съюз (изправен пред китайската заплаха) осъзнават, че използването на ядреното оръжие се оказва практически невъзможно. Разбира се, това оръжие позволява да се нанесат колосални разрушения на територията на противника, но онзи, който го използва, дори ако не рискува да бъде подложен на ответен ядрен удар ще се окаже, в очите на световното обществено мнение, виновник за употребата на сляпо и ирационално насилие, лишено от каквато и да било политическа логика.

Именно това обяснява и факта, че в годините на противопоставянето между Изтока и Запада, цялата територия на земното кълбо се беше превърнала в поле на непреките сблъсъци между САЩ и СССР, чрез създаването на военни бази и сключването на договори за военна помощ с различни държави от Третия свят. САЩ се ориентират към създаването на „санитарен кордон” (изолацията на Съветска Русия, след революцията от 1917) и създават по периферията на СССР мрежа от военни бази, за да ограничат съветската експанзия на запад и юг (западноевропейските държави, Турция, Иран, Пакистан и т.н.). На свой ред, Съветският съюз се връща към практиката на руските царе и се опитва да пробие враждебното си обкръжение чрез укрепването на просъветските и приятелски режими (Египет на Насър, Индия, Виетнам и т.н.), както и чрез огромния си военноморски флот.

Свободата и мощта могат да се реализират само в пространството. Потресаващите научни и технически постижения от края на ХХ век (скоростният транспорт, телекомуникациите и т.н.) позволяват да се съкратят разстоянията и да се уплътни времето. Но човек продължава да живее в пространството, поддържа отношения с останалите и се опитва да опознае себе си. Повишената мобилност не ликвидира привързаността му към определено място в пространството. Оттук и постоянните противоречия между движението и уседналостта, които се усложняват, но не изчезват, вследствие на техническия прогрес.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е четвъртата от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Ще започна с това, че темата не е провокирана от последните скандални разкрития на ОЛАФ (1) за корупционни нарушения при усвояването на средства по програмите САПАРД, ИСПА и ФАР в България. Много експерти, включително и авторът на настоящата статия, отдавна алармираха в десетки писания в пресата и специализираната литература за предстоящите проблеми по усвояването на финансови средства от еврофондовете и различните програми. (2). Отделни аспекти на проблема бяха уловени на ранен етап и при добра политическа воля и отговорна политика на управляващите, в предприсъединителния етап, много неща можеха да се изчистят за етапа на членството ни в ЕС. Това обаче не се случи! Стана точно онова, което беше прогнозирано: отиде се към мащабна корупционна нагласа (култура) и преднамерена политика за нецелесъобразно усвояване на финансовите ресурси, така необходими за развитието на българската икономика след демонтирането на съществуващата, до началото на 90-те, икономическа система. Същевременно, времето за подготовка на подходящ капацитет в предприсъединителния период, който постепенно да премине към рутинен режим на работа за усвояването на средства по проекти и програми, в условията на членство, бе просто прахосано. Защото енергията се „концентрира” предимно върху философията на „присвояването”, а не върху тази на усвояването. Коментирайки парламентарните избори, през 2005, анализаторите „пропуснаха” един важен детайл: те преминаха под знака на подготовката (и битката се водеше именно за това) за придобиване на максимален властови парламентарен и управленски ресурс, който да позволи тотален контрол при усвояването на средствата, които бяха планирани за България, в периода 2007-2013: около 11,2 млрд. евро. По някои независими оценки, около 35-40% от очакваните средства трябваше да бъдат отклонени по различни, „законообразни” схеми. Очевидно обаче, предприсъединителната подготовка в тази насока не е била достатъчно „ювелирно” отработена, защото (вече след приемането на страната ни в ЕС) се заредиха, едно след друго, разкрития за неправомерно усвояване на средства и по трите предприсъединителни програми.

Все пак има един въпрос, който трябва да бъде поставен, и то не реторично и абстрактно, а в реален режим на оценка на цялата практика на Съюза по генериране, разпределяне и усвояване на финансови ресурси за целите на общорегионалното (на ЕС) и локалното (на страните-членки и отделните региони) развитие! По друг начин поставен, въпросът би звучал така: дали отклоняването на финансови ресурси от еврофондовеге и програмите е само български патент? Отговорът е НЕ! Друг е въпросът, че българската „преходна гениалност” сведе потенцията за трансформиране на процеса от усвояване към „присвояване” до пълен икономически и политически абсурд. Което стресна не само българската общественост, но и тази на ЕС, защото едно е да гледаш как се демонтира системата (което бе и задачата), друго е да видиш, как точно се „усвояват” европарите от избраните за целта “демонтажници”!

Генезисът на проблема за „присвояването” на средства от финансовите инструменти на ЕС (структурните фондове, предприсъединителни  и други програми, различни финансови инициативи и пр.) може да се разгледа както на наднационално, така и на национално и субнационално равнище. Веднага трябва да се подчертае наличието на логическа връзка и последователност между трите равнища на явлението. Следствията и анализът на съпътстващите го фактори, всъщност разкриват по-дълбоките причини, стоящи в основата на изкривяването на модела (моделите) при усвояване на финансови ресурси от евроизточниците за всеки индикативен (седемгодишен) период.

„Изкривяването” на замислените схеми за разпределение и целесъобразно и ефективно използване на евросредствата се проявява в няколко аспекта: - при процеса на акумулирането, планирането и разпределянето на общите средства, т. е формирането на т.нар Общ бюджет на ЕС;

- при процеса на  програмирането и проектирането (същинският процес на усвояване) на средствата по страни, региони и тематични проблеми;

- в процеса на търсене на пролонгиращи дългосрочни въздействия (ефекти). Важна роля в този процес има значимостта на средствата за икономическо и социално развитие на страните-членки. Очевидно е, че за развитата част на ЕС, финансовият ресурс от еврофондовете се доближава до основополагащия принцип за „съфинансиране” на определени национални икономически дейности. Тоест, те допълват националното финансиране и имат незначителен принос за икономическия просперитет. За по-слабите икономически държави и особено за новите страни-членки (неразвитата част от ЕС), нещата в това отношение стоят точно обратното – там националното съфинансиране допълва наднационалното! Оттук и различната значимост на финансовите ресурси от еврофондовете за развитието на националните икономики на въпросните страни. Следвайки тази логика, стигаме и до степента на заинтересованост от използването на този ресурс, което предполага стремеж към максимално (количествено) усвояване на средствата за втората група (недотам развитите) страни от ЕС, както и към ефективно усвояване на средствата от по-развитата част на Съюза. Следователно, проблемът за усвояването на средства от ЕС насочва към два аспекта: първият е за възможно най-пълното усвояване на планираните от общия бюджет на ЕС средства по страни-членки. В този смисъл, общата подготвеност, или неподготвеност, на националните капацитети да оползотворят планираните за тях средства от бюджета определя, дали държавата-членка ще бъде бенефициент  (ползвател) на средства от ЕС, или пък ще стане донор на ЕС. За развитите страни-членки, поради изтъкнатата по-горе причина, въпросът не от съществено значение. България обаче, през 2007 (а, както се очертава, и през 2008) беше (и ще продължи да бъде) финансов донор на Евросъюза. Ако се наложи да се връщат неправомерно усвоени пари по САПАРД, ИСПА и ФАР, за страната ни (вече като членка на ЕС) се очертава крайно неприятна икономическа ситуация.

Вторият аспект касае проблема „присвояване”. Създаването на ОЛАФ беше най-красноречивото доказателство (по онова време България и новите страни-членки, все още бяха далеч от членство в Съюза), че на наднационално и национално равнище се генерират условия за появата на „лоши практики” при усвояването на средства от ЕС.

По време на „мероприятията”, касаещи т.нар. Дебат Д (3) за Общата бюджетна политика на ЕС, беше поставен въпросът, „чии са акумулираните в бюджета на Евросъюза почти трилион евро?” Обикновено, експертите от ЕК отговаряха, че това са пари на „европейските граждани”. Простата сметка показва, че по тази логика, за периода 2007-2013, всеки гражданин става „собственик” на 1645 евро. Но, ако парите действително се „негови”, те могат да му носят лихви, като се вложат в банка! Или пък да се инвестират в дребен печеливш бизнес На практика обаче, те се усвояват или „присвояват” от определени граждани, държавни или неправителствени организации. Така, стигаме до първия кардинален аспект на проблема.

Проблемът за собствеността на европарите

Става дума за собствеността на акумулираните общи финансови средства, което очевидно става за сметка на европейските данъкоплатци. Няма да сбъркаме, ако подчертаем веднага, че въпросът е политико-икономически. Тоест, обект на забравената класическа наука, наричана във всички времена „политикономия”. И тъй-като в оборот са и други „болшевишки” понятия, като (евро)комисари, планиране и бюджет на ЕС, смело можем да подминем ироничните усмивки на опонентите на политикономията. В приложената по-долу схема е направен опит да се покаже визуално логиката на процеса на генерирането на европейския бюджет, неяснотата за собствеността на тези средства и постепенното „виртуализиране” на усвояваните (присвояваните) средства, в процеса на битката за „узаконяване” на собствеността върху тях. Именно в рамките на този процес се пораждат „лошите практики”, повечето от които граничат с корупционни и криминални схеми. Подчертавам, че проблемът за собствеността на общите финансови ресурси на ЕС е доста сложен и изисква професионален политикономически анализ. Тук само маркирам наличието на такъв теоретичен и практически проблем, който чака своето изясняване и решаване в близко бъдеще. Дългогодишната практика на ЕС сама подсказа възникването на критични ситуации при усвояването на европарите.

И така, кой е субектът (обектът) на собствеността на финансовите средства, акумулирани в общия бюджет: страните членки, европейските граждани (като данъкоплатци), Европейската комисия (ЕК) или друг наднационален орган? Докато разходната част, като планирани действия, е сравнително ясна и прозрачна, приходната част на бюджета, от гледна точка на източниците и собствеността, изглежда доста размита. Може  би тъкмо този момент, който не се отчита и не се коментира, е в основата на нарастващите злоупотреби, свързани с усвояването на средства от ЕС? Проблемът за собствеността на общите средства, при реализирането на проекти, остава открит и непрекъснато поражда колизии по целия цикъл: наднационално - национално - субнационално равнище, включително до крайните бенефициенти. Нещо повече, може да се прогнозира, че следващата корупционна практика ще се завихри именно около въпроса за собствеността на проекта-обект. Защото това ще е сред последните златни възможности за приходи за „играчите”.

Бюджетът на ЕС не може да се формира по същия начин като един национален бюджет, но самият факт, че се приема и утвърждава от двете институции – Европейския парламент (ЕП) и Съвета на ЕС (СЕС), налага да се търси по-прагматична логика за усъвършенстване и на приходната част на бюджета. Очевидно е налице усилване на тенденцията за изграждане на политически съюз.

Проблемът за общата бюджетна политика

Вторият кардинален въпрос е свързан с Общия бюджет на ЕС. Всъщност, в процеса на неговото формиране, се генерира първоначално и разгледаният по-горе проблем за собствеността на европейските пари.

Бюджетът на ЕС, респективно бюджетната политика на Съюза, която е една от централизираните, през отделните етапи играе различна роля и, съответно, има различна политическа тежест при осъществяването на политиките и финансовите стратегии на Съюза. През първите двайсет години от съществуването му, той има по-скоро административен характер, т.е. обслужва управленската администрация на Съюза. Тогава се анонсират главно разходи по Общата селскостопанско политика (ОСП). След това бюджетът постепенно променя функционалната си същност, превръщайки се в мощен инструмент за провеждане на общностните политики. С други думи, към днешна дата, европейският бюджет има силно подчертан оперативен характер. Така той се оформя като важна обща политика на ЕС за обслужване на мащабни политически и икономически цели, задачи и проекти.

Формирането (приходната част) и разходването (планирането на разходите)  на общия бюджет често пораждат сериозни разногласия, дори политически кризи в Общността. Отчитайки значението на Общата бюджетна политика в цялостната дейност на ЕС, Европейският съвет, ЕП и ЕК (предимно в лицето на  Комисията за бюджетна дисциплина и добро финансово управление) сключиха междуинституционално споразумение (май 2006) за основен преглед на бюджета на ЕС, като подготовка за формиране на следващата финансова рамка 2014 - 2020.

За целта, Европейската комисия разработи т. нар. консултативен документ, който е базата за прегледа и обществения дебат. По същество, той формулира следните насоки на дебата:

- за критериите, гарантиращи търсената добавена стойност на разходваните средства от бюджета;

-  за връзката между политическите и разходните приоритети;

- за подобряване на прозрачността и отчетността на бюджета;

- за решаване на колизията между приходната част и собствените приходи;

- за необходимостта да се поддържат коригиращи механизми и корекции на бюджета;

- за адекватността (гъвкавостта) на бюджета, спрямо новите глобални и регионални предизвикателства;

- за ролята на европейското гражданство във формирането на бюджетната политика;

- за ролята на субнационалното равнище във формирането на стратегиите на ЕС, включително бюджетната и финансовата му стратегия.

В края на 2008, или началото на 2009, ЕК ще изготви, на базата на обобщените мнения, становище-предложение за структурата и приоритетите на бюджета за следващия индикативен период. Това предложение, което ще се предостави на ЕП и Европейския съвет, няма да представлява просто поредната многогодишна финансова рамка. Тя ще се разработи от новата Европейска комисия, избрана след изборите за Европейски парламент, през 2009.

В досегашната практика на провеждане на обща бюджетна политика се открояват няколко значими проблеми.

На първо място е този за добавената стойност (т.е. за ефективността  и ефикасността) на разходваните средства. Невинаги се постигат поставените от финансовите стратегии цели, не е висока и степента на коректно усвояване на средствата - нараства обемът на онази част от тях, която се “присвоява” по некоректни и криминални схеми. Като тази болест е заразила както новите, така и старите държави-членки на ЕС.

На второ място е въпросът за приоритетите на бюджетната политика, и оттук, за структурата на разходната част на бюджета. Някои приоритети необосновано запазват относителна стабилност. Това засяга например Общата селскостопанска политика (ОСП), която дава само около 2% от БВП на общността, но продължава да бъде най-важния приоритет, който поглъща, през индикативния период 2007-2013, 32% от планираните средства по разходната част на бюджета.

Наистина, налице е тенденция към намаляване дела на ОСП (1985 – 70,8%, 1988-1992 - 60,7%), но тя отразява не толкова политическа смяна на приоритетите, а по-скоро дългогодишната “битка” между двете водещи държави-членки: Германия (призоваваща за съкращаване разходите за ОСП) и Франция (за  поддържане на високо равнище на разходи за тази политика).

Третият проблем касае механизмите, допускащи изключения, под формата на корекции, за отделни страни-членки. Със споразумението от Фонтебло (Франция), постигнато през 1984, чиято същност е, че „всяка държава-членка, натоварена с бюджетна тежест, която е прекомерна в сравнение с относителното й благосъстояние, може да поиска и получи корекция в подходящ момент”. От тази възможност обикновено се възползват страни, които едва ли могат да се оплачат от ниско материално благополучие (несравнимо с това на най-новите страни-членки България и Румъния), като Австрия, Германия, Холандия и Швеция (намалени вноски по ДДС) и Великобритания (възстановяване на част от вноската и  в бюджета на Съюза). Така или иначе, но това споразумение постави  началото на откровено порочна практика и стимулира появата на “синдрома на счетоводния подход” („приход - разход”) към формирането и разходването на средства от общия бюджет по страни.

Четвъртият проблем е свързан със структурата на източниците за попълване на съюзния бюджет. Става въпрос за баланса между членските вноски и вноските от ДДС, т. нар. собствени източници (от митнически сборове, други такси, като тези за захарта например, сборове от налагане на санкциониращи глоби). Практиката наложи тенденцията основен източник да бъдат членските вноски, определяни като процент от БВП (в момента 1,31 % от брутния национален доход на ЕС). През 2013, членските вноски трябва да осигурят 74% от бюджетния ресурс, вноските от ДДС – 12%, а собствените приходи (мита, селскостопански налози, глоби) - 13%. За сравнение, през 1988, аналогичните показатели са 11%, 28% и 57%.

Според критиците на подобно формиране на бюджета, съществува препокриване между ДДС и вноските на база БВП на страните-членки. Освен това, вноската на страните-членки от ДДС се определят по сложна формула, разбираема за малцина. Като неудачно се оценява и търсенето на нови собствени източници - например идеята за въвеждане на „общ европейски данък”. Възниква още един въпрос - за обструкцията, която по-големите страни-членки осъществяват при формирането и одобряването на всяка финансова седемгодишна рамка. Претенциите обикновено са за намаляване на тяхната вноска и орязване на бюджета, като цяло. Така, позицията на Великобритания, по време на нейното председателство (2006), във връзка с подготовката на финансовата рамка 2007-2013, едва не провокира политическа криза, чиито последствия щяха да се почувстват най-вече от новите страни-членки (орязване на планираните за тях средства с 10%).

Петият проблем касае оптималния баланс между централизирано и децентрализирано управление на бюджетните средства. Към настоящия момент, на отделните държави-членки е делегирано да управляват около 76% от планираните средства, 22% се управляват централно от ЕК и нейните Генерални дирекции, а останалите - по други схеми (съвместно с трети страни и международни структури). Въпросът тук е да се постигне добро управление по усвояването, реализиране на поставените задачи и минимизиране на случаите на неправомерно „присвояване” на отпусканите финансови ресурси от съюзния бюджет. Тоест, нещата опират до отговорността на отделните страни-членки да управляват прозрачно и законосъобразно предоставените им финансови средства, на национално и субнационално равнище.

Общата бюджетна политика несъмнено се нуждае от модернизация и във връзка с изострянето на редица проблеми от глобален и регионален характер. Става дума за предизвикателствата, свързани с климатичния, енергийния, демографския, миграционния, пазарния и технологичния натиск. Ако не се реагира адекватно на тези и очакваните нови предизвикателства, това може да постави под съмнение реалността на целите за устойчив икономически ръст и заетост и постигане на водеща геоикономическа и геополитическа позиция на ЕС в глобалния свят. От това произтича и един от най-актуалните проблеми на общия бюджет - за неговите приоритети. Според мен, първият и най-важен приоритет трябва да бъде Политиката за икономическа и социално сближаване, известна още и като Кохезионна политика. Защо? Защото тя концентрира в себе си всички по-значими проблеми, цели и приоритети на развитието на ЕС: устойчив икономически ръст и стабилна заетост и трансформиране на европейската икономика в икономика на знанието, в която доминират иновативни и високотехнологични продукти и услуги. Но най-важното е, че чрез тази политика се решава сложния проблем за изравняване на икономическите и социални равнища на държавите-членки и отделните еврорегиони.

В редица изказвания на водещи европейски държавници, както и в политическите меморандуми на отделните органи на ЕС от последните години, се внушава необходимостта да се даде приоритет на глобалните предизвикателства, свързани с промените в климата. И в това има резон! Трябва да се отчита обаче, че повечето от тях все още са в сферата на политическите глобални договаряния. Съществуват нееднозначни оценки за доминирането на един или друг проблем и за неговите последствия. Като този за биогоривата например, който се очертава като сериозен приоритет в енергийната и транспортна политика. Същевременно, не са анализирани в достатъчна степен някои други последствия, свързани с екологичната и продоволствена сигурност на ЕС. Не са докрай проучени и възможностите на природния газ като едно от най-екологичните горива за транспортните средства и производството на електрическа енергия.

Може да се прогнозира, че съществени конструктивни промени в бюджетната политика на ЕС, за индикативния период 2014-2020, едва ли ще настъпят. Сред причините са историческата инерция и интересите на редица държави-членки, които все още не са се трансформирали в „единен, общоевропейски интерес”. Иначе посоката е правилна. Бъдещето на ЕС, при всички случаи, е свързано с акумулирането на все по-мащабни финансови ресурси. Управлението им обаче, трябва да бъде отговорно на всички равнища и с максимална принадена стойност, което императивно налага провеждането на активна, стратегическа и мащабна бюджетна политика.

Проблемът за “лошите практики”

Третият кардинален въпрос при усвояването на европейските средства, на пръв поглед, касае някои технически аспекти, но пречупени през призмата на първите два проблема, те също придобиват политически измерения. Тук спокойно можем да се опрем на българския „опит” и „принос”, които, може би, обобщават и общоевропейската традиция в сферата на лошите практики.

На първо място, виждайки „отворената вратичка” в бюджетната и други политики и директиви на ЕС, българският политически и бизнес елит бързо откри вариантите за пренасочване на „преходната енергия” (използвана до този момент най-вече за “усвояване” на националното богатство) към „присвояване” на част от финансовите ресурси, които се планират и предоставят от ЕС за икономическия и социален просперитет на България. В случая, този просперитет бе изтълкуван най-вече като политически, партиен, групов, личен и корпоративен.

На второ място, в изключително кратък срок, по предприсъединителните програми, се разработиха схеми за усвояване, в т.ч. и за “присвояване”, от определени кръгове (по правило, близки до властта, без значение на политическата и окраска). Определиха се „железните обръчи” от фирми и неправителствени организации (НПО), граждански сдружения и фондации, които да поемат ролята на бенефициенти.

На трето място, капацитетът, който трябваше да бъде изграден и апробиран в реалните условия на предприсъединителния период, бе корумпиран по бързата процедура и мотивиран да обслужва „лошите практики” по усвояването. Изключения разбира се има, но те касаят предимно т.нар. „меки проекти”, със сравнително скромни финансови ресурси. Така или иначе, с малки изключения, капацитетът на национално равнище действа, но не качествено и национално отговорно, а пък локалният (местен и общински) тепърва трябва да се изгражда. Тоест, проблемът с капацитета за управление на усвояването на парите от еврофондовете продължава да бъде актуален.

Главните отрицателни резултати от досегашната българска практика са следните:

- България не разполага, на национално и местно равнище, с количествен и качествен капацитет за управление на парите от еврофондовете;

- При усвояването доминират “лошите практики”;

- Отговорните структури (изпълнителни агенции и пр.), в много случаи, действат мудно, некоординирано, безотговорно, непрофесионално и корумпирано.

- Формира се нова гилдия на „медиатори” по усвояването на финансови ресурси от ЕС, със съмнителни принципи на работа;

- Оказаната ни сравнително мащабна финансова, експертна и техническа помощ от ЕС, като цяло, и от отделни страни-членки, до голяма степен, потъва в „пясъците” на управленското безхаберие и безотговорност

Впрочем, може би не трябва да търсим вината само у себе си. Защото, да не  забравяме (не бива да го правят и съответните субекти и инстанции от ЕС), че най-мащабните отклонения на средства по САПАРД в България бяха осъществени в тясно „взаимодействие и сътрудничество” с аналогични фирмени и НПО - структури от “развитата” част на ЕС. Тоест, и в другите страни-членки има подобни „лоши практики”, при усвояването на средства от ЕС. Може би схемите са по-изтънчени, „по-законни”, по-малко или по-мащабни, но това вече е отделен въпрос. Важното е, че съществува съюзен проблем(и) при усвояването на общите финансови ресурси. Тече процес на регионална „интернационализация” на проблема. Мястото не позволява, но ще трябват доста страници за да се изброят случаите на неправомерни финансови отклонения в рамките на ЕС -  от основаването на ЕИО до ден днешен. Включително и по времето, когато България не можеше и да си помисли за членство в Съюза.

Заключение

В последния доклад на ЕК за България се съдържа фразата, че трябва да се преодолее „умората у страните-членки” на ЕС (всъщност, на целия ЕС) от липсата на напредък в борбата срещу “присвояването” на финансови ресурси по различни схеми и организираната престъпност. И тъй като съществува реален риск умората съвсем скоро да стане “хронична”, може би трябва да посъветваме “еврократите” да помислят за нов и модерен фитнесцентър в Брюксел и други екстри за релаксиране. Но, нека бъдем сериозни. Предстои тежък период, не само за България, но и за всички останали нови (и бъдещи) членки на ЕС, както впрочем и за управленския елит на Евросъюза, който набързо обяви тези стани за „пазарно функциониращи икономики” и изпълнили „предсрочно” критериите от Копенхаген. Въпросните критериите, между другото, също са измислени в Брюксел. Следват критериите от Маастрихт за приемане в еврозоната. Впрочем, този проблем също опира до голямата геополитика.

P.S. Извинявам се на читателите за по-голямата доза сарказъм в някои формулировки, касаещи българските управници и тези на ЕС. Но, както предполагам, на читателите, така и на мен, самият ми е неудобно, като учен - икономист и геополитик, че вече две години опоскана икономически и социално България е финансов донор на могъщия Европейски съюз. И това ако не е  исторически и геополитически парадокс!

Бележки:

1.      ОЛАФ (Европейска служба за борба с измамите) е създадена през 1999 не случайно, а във връзка със зачестилите случаи на разкрития и подозрения за отклоняване на средства от еврофондовете, включително и на най-високо равнище в ЕС (например скандалът „Сантер” - оставката на председателя на ЕК Жак Сантер  заради слабия контрол при управление на средствата, и замесени в корупционни схеми еврокомисари, привилегировано обслужване на корпорации от ЕС с обществени поръчки и пр.). Понастоящем, ОЛАФ води 20 разследвания срещу България и предварителни проверки по 56 случая. Злоупотребените суми се оценяват на няколко стотици милиона евро. ОЛАФ е независима организация, но работи в тясно взаимодействие с ЕК. Критики към нейната дейност се изразяват от Европейската сметна палата, която възразява подобна структура да има отношение към управлението на средствата, а също и от редица евродепутати и експерти по финансовите измами.

2.      Виж. „Проблеми на субнационалното равнище в ЕС”, сп. Бизнеспосоки, кн. 3, 2007, „Лисабонската стратегия на ЕС и българската икономика”, Международна конференция, Доклад. БСУ, 2007, „Проблеми на икономическото развитие и на усвояването на финансовите средства от ЕС”, сп. Международни отношения, кн. 3, 2006, „Оперативните програми и усвояването на средства на ЕС”, сп. Бизнеспосоки, кн.1, 2007, „Готови ли сме за усвояване на европейските пари?” в-к “Икономически живот”, бр.12, 2006, „Европейската регионална политика и България”, Трудове на БСУ, 2006, „Някои проблемни аспекти на членството на България в ЕС”, Международна конференция. Сборник. БСУ. 2006, „България - член на Европейския съюз: първите (гео)предизвикателства”, сп. Геополитика, кн. 5, 2006.

3.      Виж “Проблемите на ЕС на наднационално, национално и субнационално равнище”, в сп. Геополитика, кн. 4, 2008.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

Майкъл Шуър има 22 –годишна кариера в ЦРУ, където, през 1996-1999, ръководи специалната група, създадена към Центъра за борба с тероризма,  която трябва да залови Осама бин Ладен (т.нар. „Alec Station”). След това (през 2001-2004) е специален съветник на новата група, преследваща лидера на Ал Кайда.

През 1976 Шуър се дипломира в Университета Ниагара, а по-късно получава докторска степен в Университета на Манитоба. В продължение на над две десетилетия е анализатор в ЦРУ по проблемите на тероризма и, в частност, на този, свързан с Ал Кайда и Бин Ладен. Напуска Управлението през 2004 и оттогава е коментатор в CBS News и преподавател в Джорджтаунския университет.

Майкъл Шуър е автор на няколко книги, превърнали се в бестселъри: „Имперското високомерие: защо Америка губи войната с терора” (издадена и у нас), „През очите на врага: Осама бин Ладен, радикалният ислям и американското бъдеще” (която самият Бин Ладен оценява високо, през 2007). Най-новата се появи в началото на 2008 и е озаглавена „Марширувайки към Ада: Америка и Ислямът след Ирак”.

-          Вторият мандат на президента Буш е вече към края си. Доколко важно за неговата администрация е залавянето на Осама бин Ладен? Или това вече не е приоритет за Белия дом?

-          Вече е трудно да се каже, какво точно мисли президентът. Обективно погледнато, ликвидирането на Бин Ладен продължава да е сред най-важните задачи. Всъщност, не е необходимо той да бъде заловен жив, защото, това би му гарантирало най-малко три години безплатно телевизионно време и великолепна възможност да апелира към целия мюсюлмански свят, като герой. Така че той следва да бъде ликвидиран. Само че днешната американска външна политика е истинска катастрофа. Буш не разполага с достатъчно войски за да контролира ситуацията, едновременно в Ирак и в Афганистан. Няма никаква възможност за предислоциране на армията ни така, че стане възможно сериозно да се заемем с Бин Ладен. Мисля, че следващият президент ще бъде изправен пред същите проблеми, но ще му бъде много по-трудно да ги реши. За първи път в историята на Запада, Америка се оказва в положение, когато при евентуално ново нападение срещу нея (подобно на онова от 11 септември 2001, или още по-лошо) тя няма как да реагира ефективно. Защото военните методи се оказаха крайно неефективни.

-          Къде, според Вас, се укрива Бин Ладен днес?

-          Мисля, че се намира на границата между Афганистан и Пакистан, но не в района на Вазиристран, както твърдят някои. По-вероятно е някъде на север от Джелалабад, в един район, който се нарича Кунар. Възможно е да се крие и в пакистанската зона на този граничен участък – т.е. в района на автономния окръг Баджур. Именно там се готвеше да отиде през 1997, когато бе принуден да напусне района на Джелалабад. Но тогава талибаните го поканиха в Кандахар и той прие поканата им. Районът, за който споменах, е на територията на Афганистан и Пакистан и там саудитците осъществяват своята религиозна пропаганда вече повече от трийсет години. Това е едно от най-отдалечените кътчета на Афганистан, в което всичко е на страната на Бин Ладен – и релефът, и отдалечеността, и религиозната почва.

-          Ако все пак бъде принуден да напусне района, къде би могъл да отиде – в Йемен?

-          Най-вероятно, да. Той много харесва Йемен. Само че няма да му се наложи да се мести. Защото ние губим войната в Афганистан. Не разполагаме с достатъчно войски там – впрочем, те няма да са достатъчно, дори ако прехвърлим там и всичките си части от Ирак. Излиза, че на нищо не сме се научили от историята, затова и сега плащаме толкова висока цена.

-          Как е организирана охраната на Бин Ладен? Отстрани изглежда, че става дума за отряд с ясна йерархична структура, както и, че всичко около него работи като добре смазан механизъм.

-          Всъщност, той успява да съвмести навиците на теолог от ХІІ век и на директор на компания от ХХІ век. Бин Ладен ръководи Ал Кайда по същия начин, по който баща му управляваше строителния си бизнес. Тоест, съумява правилно да делегира пълномощията си. Организацията му няма никакви проблеми с финансирането. Бин Ладен е привърженик на модернизацията. Ние на Запад смятаме, че модернизацията и „уестърнизацията” са едно и също нещо, но това не е вярно. Ал Кайда например, разполага с всички съвременни инструменти – независимо дали става дума за свръхмодерни оръжия или комуникационни средства. Бин Ладен е много съвременен човек, способен виртуозно да използва срещу нас собствените ни оръжия.

-          Кое е специфичното в структурата на Ал Кайда? Изглежда че подобна организация е много подходяща за противопоставяне на една свръхдържава, защото използва мощта на Америка срещу нея самата.

-          Един от проблемите на САЩ е, че Ал Кайда се причислява към класическите терористични организации. Само че ако това наистина беше така, тя щеше много бързо да бъде ликвидирана. Ал Кайда е заимствала същия тип вътрешно устройство, който беше създаден навремето за целите на съпротивата срещу съветската окупация на Афганистан, през 80-те години на миналия век. Ал Кайда е много по-мощна от обичайната терористична група и доста по-сложно устроена. В нея има разнообразни и разнопланови компоненти – специални части, партизански групи, групи по логистика, или за доставка на оръжие. И, което е важно, тя разполага с много сериозна медийна организация. След 11 септември ни критикуваха, че не разполагаме със свои хора в кръговете, близки до ръководството на Ал Кайда. Честно си признавам, че действително не съумяхме да проникнем в тази мрежа, но в това отношение се провалихме не само ние и европейските ни съюзници, но и тези от арабския и мюсюлманския свят. Защото това е изключително сложна задача за която и да е специална служба. Всеки нов член на Ал Кайда, претендиращ да заеме повече, или по-малко, значими позиции в нея, трябва да има такава биография и такива семейни връзки, които да могат да се проследят няколко поколения назад. Всичко там се проверява – не само най-близките роднини, но дори и вторите и третите братовчеди. С подобно нещо не бяхме се сблъсквали. Впрочем, истината е, че знаем много малко за процесите, които се развиват в мюсюлманския свят.

Ал Кайда е създадена за да се сражава успешно с държава, която многократно я превъзхожда по своята мощ. Тя разполага със строен и ефективен механизъм за смяна на лидерите си. Всички знаем, колко от тези лидери, номер две, три и четири, бяха убити в Афганистан и Ирак. Само че това не води до някакви качествени промени – на мястото им веднага се появяват десетки други. Като смяната не става на едно и също ниво, а командирът бива наследен от своя заместник, учителят – от своя ученик. Тоест, новият лидер е съвсем наясно, какво трябва да се прави. И ефективността на организацията не страда от подобни смени. Нито Европа, нито САЩ вече са разбрали, че всъщност не става дума за терористи. Това са типични партизани. И този факт дава на враговете ни маса предимства. Ал Кайда непрекъснато разширява мрежата си, тя няма летища, не разполага с традиционните активи на националната държава, но ни поставя в ситуация, когато (в чисто военен план) няма да има с какво да отговорим на евентуална нова нейна атака. Можем да нанесем удар по Иран, или пък по Мека и Медина, но това само би влошило положението.

-          Дали САЩ не се опитват да се борят със своеобразна арабско-мюсюлманска версия на т.нар. „гражданско общество”?

-          Има нещо такова. Когато слушам сегашния ни президент, или пък Клинтън, преди него, излиза че сме изправени пред гангстерска банда, чиито членове се броят на пръсти. Само че това е 100%-ова грешка. И тъкмо поради това Америка губи в момента едновременно две войни. На Запад, или поне в Европа и САЩ, политическите лидери сякаш се боят да кажат истината. Защото войната въобще не се води за нашите свободи, либералните ценности или равенството между половете. Основна причина за нея е негативното влияние на западната и, в частност, на американската външна политика върху ислямския свят. Това е религиозна война. Нашите действия се възприемат в мюсюлманския свят като агресия срещу исляма. Именно поради това опозицията срещу Америка и Запада, но най-вече срещу Америка, е толкова силна. Нашите политици – както републиканците, така и демократите, не разбират мотивацията на противника. Те недооценяват заплахата. Защото, ако заплахата, която представляват Ал Кайда и Бин Ладен, беше правилно осмислена, САЩ никога не биха нападнали Ирак. Но, истината е, че американските лидери винаги са се отнасяли към тази заплаха недостатъчно сериозно. Те не искат да признаят, че една от причините да сме във война с исляма е недодяланата ни подкрепа за Израел, зависимостта ни от петрола на Арабския полуостров и, което е особено разрушително за Америка, подкрепата ни за арабските полицейски режими – Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания, Египет, Алжир. Това няма как да бъде обяснено на избирателите, затова и никой не се опитва да го направи. Политиците гледат да се измъкнат, както могат, и лансират тезата, че терористите искат да разрушат нашата цивилизация.

-          Как оценявате способността на Бин Ладен и обкръжението му да вземат стратегически решения? Всъщност, те бяха ли планирали предварително сегашната партизанска война в Ирак?

-          Ако Бин Ладен беше християнин, нахлуването на САЩ в Ирак би било великолепен коледен подарък за него. Истината е, че той и обкръжението му въобще не предполагаха, че американците ще се окажат толкова глупави, да влязат в Ирак. А оттогава насам, тази глупост само се задълбочава. На американците постоянни се внушава, че Ал Кайда е основния враг на САЩ в Ирак. Но това не е вярно. В Ирак се води, преди всичко, партизанска война, а Ал Кайда е само своеобразен етикет, лепнат към нея. И тази партизанска война си има съвсем конкретни цели. Днес в Ирак трупаме същия опит, който руснаците натрупаха в Афганистан. Защото арабите, без съмнение, причиниха големи главоболия на съветските войски, но основният им противник не бяха те, а самите афганистанци. Както е известно, самият Бин Ладен е „дете” на същата война. Той никога не се забърква в кръвопролитен сблъсък, лице в лице. И винаги разполага с достатъчно сигурно скривалище някъде наблизо – т.е. в Пакистан. Бин Ладен публично обясни, защо например не отива да воюва на Балканите – просто там няма къде да разположи бойните си групи. Ирак даде на Ал Кайда нещо, с което никога дотогава не бе разполагала – обширна територия, в непосредствена близост до Саудитска Арабия, Леванта и Турция. И ето че днес Ал Кайда е все по-активна в Йордания и Северен Ливан. Израелците твърдят, че тя вече е в Газа. Очевидна е бурната и активност в цяла Африка. Така че най-големия подарък за мрежата на Бин Ладен се оказа не толкова шансът ежедневно да избива наши бойци в Ирак и Афганистан, колкото възможността да разположи там свои бази и да разпространи влиянието си още по на запад.

-          Разпространяват се много митове за някакви връзки между специалните служби и терористичните организации. Има ли нещо вярно в това?

-          Когато бях офицер в специалните служби, ми се налагаше да работя в тесен контакт с афганистанските моджехидини, по време на войната срещу съветската армия в Афганистан. И мога съвсем искрено да споделя, че не поддържахме връзки с Бин Ладен. Не защото не сме го искали, а защото той ни мразеше още тогава. Навремето, руснаците разполагаха със 120 хиляди бойци в Афганистан, което не им помогна особено да ликвидират полевите командири на моджехидините. Днес ние имаме там не повече от 30 хиляди и очевидно не можем да направим повечето от онова, което сме длъжни да направим. Ето така сред мюсюлманите се раждат твърденията, че американците съзнателно не искат да ликвидират Бин Ладен. Всичко това е резултат от крайно неефективния мениджмънт на тази война и неразбирането, с какъв противник си имаме работа и колко опасен е той.

-          Докато работехте в ЦРУ, нито веднъж ли не се поддадохте на конспирологичните теории?

-          Прекарах почти четвърт век в специалните служби и съм абсолютно сигурен, че не сме правили нещо, което да подхрани теориите на конспиролозите. Защото все някаква информация щеше да изтече и всичко щеше да приключи с грандиозни скандали в медиите. Дори не можете да си представите колко тайни на службите „изтичат” непрекъснато от тях.

-          Анализирайки шума около последните Ви книги, както и коментарите Ви за Бин Ладен, можем да стигнем до извода, че между вас двамата сякаш има някаква връзка, каквато например има между следователя и заподозрения. Казват, че Бин Ладен също е чел книгите Ви?

-          Така е, и по този начин ми осигурява все нови и нови читатели. Навремето учих при йезуитите, а те обикновено ти внушават винаги да прокарваш ясна граница между черното и бялото, между доброто и лошото и, най-главното, да не се самозаблуждаваш. Тоест, да приемаш света, какъвто е, а не какъвто би искал да го видиш. Впрочем, много от онова, за което говори Църквата, откривам и в посланията на Бин Ладен. Той е сред малцината в мюсюлманския свят, който открито говори за проблемите на нашия свят. И съвсем не обвинява американците за всички проблеми, тормозещи света на исляма, по-скоро обвинява за тях самите мюсюлмани, защото смята, че вярата им не е искрена.

Бих го сравнил с командващия Африканския корпус на нацистка Германия, по време на Втората световна война, маршал Ервин Ромел. И той е бил мрачен, но уважаван противник, уважаван заради таланта му. И, ако не се отнасяхме към него с уважение, нямаше да можем да го победим. По същия начин, за да победим Бин Ладен, той трябва да бъде разбран и уважаван. Бих искал обаче, да се върна за малко на темата за конспирологията. Клинтън имаше поне десет отлични възможности да ликвидира Бин Ладен. Но не го направи. В този случай, сякаш се сбъдва библейското наказание – ако не се възползваш от шанса си, когато го имаш, после той се възползва от тебе. Впрочем, тази нерешителност не е характерна само за американските демократи. Защото и Буш можеше да унищожи Бин Ладен в Тора-Бора, през 2001. Но се страхуваше от излишни загуби, затова операцията се провали. Между другото, той имаше отлична възможност и да ликвидира Муса ас-Заркауи още преди началото на войната в Ирак, но не стори и това – защото му трябваха причини за въвличането на американските съюзници във войната. Американските президенти са много нерешителни хора.

-          Дали това не е своеобразен „страничен продукт” на демокрацията?

-          Не, то е продукт по-скоро на пиара. Буш винаги е бил обвиняван, че не обръща внимание на световното обществено мнение. Но тъкмо, защото той се страхуваше да не обиди европейските ни съюзници, или пък арабите, които ни доставят петрол, Бин Ладен още е жив, а Абу Муса ас-Заркауи беше ликвидиран едва след като уби повече американци, отколкото Саддам Хюсеин. Буш беше просто отровен от мисълта, че може да стане президент, едва ли не на целия свят. Щеше да е много по-добре ако се беше концентрирал само върху сигурността на американците.

-          Една от причините за закриването на ръководената от Вас група “Alec Station” е, че търсенето на Бин Ладен сякаш престана да бъде единствен приоритет, защото се появиха много други водачи на екстремистите и администрацията сметна за излишен разкош да поддържа цяла група за издирването на само един човек. Дали това не бе грешка?

-          Всъщност, ставаше дума за чисто бюрократично преструктуриране. ЦРУ и правителството действат така, сякаш студената война още продължава. Разделили сме света по чисто географски признак – на Европа, Африка, Азия и т.н. Както и тематично – икономика, политика, петрол. За ЦРУ изглеждаше неестествено да търси един, единствен човек по целия свят, нашите бюрократи някак си не се чувстваха комфортно в тази операция и, в крайна сметка, решиха да разпуснат групата. Което после ни струваше много кръв. Войната с глобален враг, какъвто е Ал Кайда, изисква наличието на само един център. И, ако едни работят срещу Ал Кайда в Европа, други – в Африка, а трети – в Северна Америка, резултатът е, множество хора, които са наясно с частното, но не си представят, как функционира цялата структура. Именно този подход доказва, че все още сме подвластни на митовете от студената война.

-          Напоследък, сред мюсюлманските религиозни авторитети, тече остра полемика за методите на Ал Кайда и, дали те имат нещо общо с исляма. Така, египетският теолог Саид Имам аш-Шариф, който навремето беше близък с Айман ас-Зауахири, публикува книга, в която критикува Ал Кайда. Ас-Зауахири му отговори със свой трактат. Какво значение могат да имат тези дебати за бъдещето на Ал Кайда в мюсюлманския свят?

-          Всъщност, основната критика по адрес на Ал Кайда, от страна на улемите в Египет и другите арабски държави, е критика от хора, намиращи се под контрола на египетското, саудитското или йорданското правителства. Само че в Корана се казва, че мнението на онези, които се намират под силния натиск, или се контролират от някой друг, не бива да се взема под внимание. Имам чувството, че саудитското или египетското правителства публикуват тези книги, по-скоро за да убедят американците, че се опитват да правят нещо. Струва ми се, че тук има някаква сделка – критиката срещу Ал Кайда гарантира на нейните автори по-добри условия в затворите, където са задържани. Но повечето мюсюлмани не са склонни да вярват на онези, които се контролират от властите.

-          Създава се впечатление, че мюсюлманските духовни водачи в Ирак, с помощта на чисто религиозните си трактати, съумяват да формулират изключително действена методология на стратегическия и политически анализ, която се оказва доста по-успешна от прогнозите на западните стратези. На техния фон, американските анализатори понякога звучат наивно.

-          Има нещо такова. Ще дам един пример. От няколко години насам се опитваме да учим афганистанците, как да управляват самостоятелно страната си. Само че те имат двехилядогодишен опит в сферата на самоуправлението. На какво можем да ги научим ние? Мюсюлманите притежават едно качество, което им дава голямо предимство – те имат фантастично търпение. Когато търпят поражение, търпеливо продължават, осланяйки се на божията помощ, да работят за каузата си. Това наистина е потресаващо предимство. Тези хора сякаш живеят в паралелен свят. Кой знае защо, ние, в САЩ, сме склонни да смятаме, че уроците на историята не се отнасят до нас. Само че всичко, което днес се случва с нас в Афганистан, преди това се е случило и на съветската армия, и на британците, и дори на Александър Македонски, още преди новата ера. И той е водил подобна война и, в крайна сметка, я е загубил.

-          Друг проблем е, че т.нар. американски съюзници от региона имат доста двусмислено поведение.

-          Така е. Навремето подкрепяхме моджахедините в Афганистан с единствената цел да бъде нанесено поражение на Съветския съюз. Смятахме, че ги контролираме. Повече от десет години съм провеждал специални операции, заедно с афганистанците. И ще ви кажа, че те никога не правеха това, което искахме да направят. Това са едни от най-упоритите и своенравни хора, които някога съм срещал. И, ако все пак им се налагаше да свършат нещо, в наш интерес, винаги го провеха така, че да не изглежда свързано с нас. Още в самото начало, след като ги снабдихме с оръжие, бяхме наясно, че тези хора ни мразят, по същия начин, по който мразеха и руснаците. Просто руснаците бяха първи в списъка на враговете им. Следващите трябваше да станем ние и никой не се съмняваше в това. Ще повторя, че Бин Ладен никога не е водил преговори с нас, понеже ни мразеше. Впрочем, Гулбеддин Хекматияр също никога не е търсил контакти с нас. И, когато им доставяхме оръжие, прекрасно съзнавахме, че ние ще сме следващите.

-          И, ето че вашият ред действително настъпи...

-          Именно. Мюсюлманите дълго време бяха настроени пораженчески и Бин Ладен трудно можеше да разчита да мобилизира сериозни маси за каузата на джихада. Повечето смятаха, че е невъзможно да бъде победена една свръхдържава, каквато са САЩ. Изтеглянето на съветската армия от Афганистан беше първият преломен момент. Само че сегашният връх в активността на ислямистите вече засенчи онзи от края на 80-те. И, както изглежда, занапред ще се сблъскваме с все повече фанатици, от типа на Бин Ладен. Истината е, че имаме съвсем смътна представа дори за това, което се случва днес на Балканите. Там, вече петнайсет години, активно работят саудитците и кувейтците, чрез своите неправителствени организации. Така че младото поколение мюсюлмани в този регион, ще притежава много повече „близкоизточни характеристики”, отколкото предишните. Впрочем, подозирам, че същите процеса се развиват и в Северен Кавказ.

-          Бившият любимец на Пентагона Ахмед Чалаби (за който навремето се говореше, че ще стане президент на Ирак, след падането на Саддам) наскоро очерта наличието на цяло кълбо от противоречия в Ирак. Той, в частност, посочи, че: „Американските приятели в Ирак са съюзници на враговете на САЩ в региона (имайки предвид иракските шиитски партии – б.р.). В същото време, американските врагове в Ирак са съюзници на приятелите на САЩ в региона (имайки предвид иракската сунитска съпротива и Саудитска Арабия и Йордания – б.р.)”.

-          Чалаби е съвършено прав, макар че беше един от онези, които подлъгаха САЩ да нахлуят в Ирак. САЩ очевидно ще останат в тази страна, макар че това ще им струва много. Не можем да си позволим да се изтеглим, защото трябва да защитим Израел. Реалната опасност обаче е, че самата Америка постепенно може да се превърне в един голям Израел, т.е. да стане същия военен лагер, в резултат от което нашата култура рискува да загуби привлекателността си за останалия свят, както и възможността да осъществяваме ефективна публична дипломация.

-          Как се отнася самият Бин Ладен към убийствата и терористичните акции, включително и против мюсюлмани?

-          Мисля, че и той, и обкръжението му се опитваха да ограничат активността на Абу Мусаб ас-Заркауи в Ирак. От 11 септември 2001 насам, най-големите заплахи пред Ал Кайда са две. На първо място, това беше пакистанската армия, с чиито натиск организацията все пак успя да се справи. На второ място, бяха действията на Абу Мусаб ас-Заркауи в Ирак, провокирали религиозната война между сунити и шиити в страната. Това наистина беше много голяма заплаха за Бин Ладен. И, ако американците не бяха убили Ас-Заркауи, вероятно би го сторила Ал Кайда, или поне би го изтеглила от Ирак. Най-големият страх на Ал Кайда е да не започне гражданска война между мюсюлманите, защото това би нанесло непоправими щети на борбата и срещу САЩ и арабските режими.

-          Смятате ли, че разцеплението между сунити и шиити е постижение за американската политика?

-          Това е едно много негативно постижение. В последната си книга „Марширувайки към Ада” отделям доста място именно на тези непреднамерени последици. Да, винаги може да има непреднамерени последици, но не е задължително те да бъдат и непредвидени. А всичко, което се случи в Ирак и Афганистан, можеше да се предвиди. Не бе необходимо да разполагаме с някакви уникални данни, достъп до секретна информация или сателитни снимки от Космоса, за да си представим, какво ще се случи. Беше достатъчно само да анализираме историята на региона. Защото всичко, случило се с нас и с тези страни, се е случвало и преди и то по същата причина. Струва ми се, че от авантюрата ни в Ирак няма да можем да извлечем нищо полезно. Само негативи.

-          Забравяте опита. Войната те прави по-мобилен, кара те да учиш езици, разширява кръгозора. И светът вече не изглежда толкова плосък, както се струваше на президента Буш, по време на първия му мандат.

-          Да, така е. Вече разполагаме с ново поколение специални агенти и военни, изпитали върху собствения си гръб, какво означава да загубиш две войни едновременно. По правило, от поражението получаваш повече опит, отколкото от победата. Не съм сигурен обаче, дали всички наши усилия си струваха тази цена. Защото можехме да научим всичко това и без да започваме войната в Ирак. Основната полза все пак е друга – американците сами се убедиха, че опитите да се създава демокрация по американски модел, някъде далеч „отвъд океана”, е сигурен начин да бъде разрушена самата Америка. Вече няма никакви основания да смятаме, че за да оцелеят САЩ се нуждаят от колкото се може повече демокрации в чужбина. Основното е да се погрижим за „собствената си градинка” в Северна Америка, а дали афганистанците и иракчаните гласуват или не, няма чак такова значение. В този смисъл, за САЩ вече не е важно и, колко демократична е Русия. Тази страна ни е нужна, като сигурен партньор по цял ред проблеми – от неразпространяването на ядреното оръжие и технологии, до гарантиране стабилността на цялата територия на Евразия. Другото е работа на самите руснаци. И този опит, според мен, е по-важен от военния.

-          Все пак, какво мислите за съдбата на Бин Ладен в мюсюлманското общество? Дали ще го превърнат в герой или ще го проклинат?

-          Струва ми се, че благополучието му в света на исляма вече е гарантирано. Поне няколко поколения ще го помнят като герой. Впрочем, той съвсем съзнателно гледа да остави след себе си и писмено наследство. В мюсюлманският свят почти никой не го смята за лош мюсюлманин. Могат да не се съгласяват с него, но никой не поставя под въпрос благочестието му или привързаността му към Аллах. Така че, в мюсюлманската история, той ще си остане историческа фигура.

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Земята и хората

Х. Генчев, Устройствени проблеми на Видинския регион

Г. Маринов, Усвояването на средства от фондовете на ЕС, като стратегически въпрос

Б. Банчев, Югоембаргото и транспортната блокада на България

И. Войников, Промените в българските граници през 40-те години на ХХ век

Гореща точка: Конфликтът в Южен Кавказ

П. Димитров, Грузинско-руският сблъсък: причини и последици

Д. Фридмън, Доктрината Медведев и стратегията на САЩ

Светът

Д. Баталов, Руско-германските отношения - между миналото и бъдещето

И. Михова, Новата имиграционна политика на ЕС

И. Михайлова, Геополитическите измерения на инициативата за Средиземноморския съюз

Е. Сатановски, Омагьосаният кръг на “миротворческата дипломация” в Близкия изток

Фокус: Турция

Н. Девлет, Проблеми на турската геополитика

А. Дугин, Евразийската стратегия на Турция

Геостратегия

В. Батков, Регионалната военна стратегия на САЩ

М. Мазар, Асиметричната война: сбърканите приоритети на американската военна стратегия

Геоикономика

М. Ковачев, Глобалната продоволствена криза и геополитическите й последици

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, Геополитическият фактор в глобалното противопоставяне между Изтока и Запада

Книги

Дж. Пюдър, Завръщане в Лондонистан

Интервю

Френсис Фукуяма за предизвикателствата на постмодерната епоха

{rt}

В общественото съзнание, а дори и сред специалистите, някак безкритично се е наложило мнението, че кръстопътното положение на България и осигурява безспорно предимство. Коментарите са  по-скоро, доколко пълноценно се използва това предимство. Пропуска се обаче другата страна на въпроса. Защото средищното положение може да носи и заплаха за страната. При геополитически сблъсък винаги има  опасност от война на два фронта. Христоматийният пример е Германия, но и в българската история могат да се посочат Междусъюзническата война и Балканската Антанта. Ключов фактор за България е липсата на подходяща инфраструктура и излаз на открито море. Затова, дори когато конфронтацията отсъства, дискусията на тема „транспортната блокада на България”[1] никак не е излишна. Тя е оправдана и при спокойна геополитическа обстановка, а при кризисна ситуация става изключително актуална. Показателен пример е Югокризата от 1991-1995.

Проблемите на България след началото на юговойните

През този период, проблемите на България започват още със „седемдневната война” в Словения. Няколко български шофьори на камиони се оказват в неподходящото време, на неподходящото място. Това съвсем не е случайно. Войната заварва около 40 наши камиони, преминаващи през словенска територия. Тези, които спират от австрийската страна на границата или прекосяват другите югорепублики, са още повече. Словенците задържат българските тирове и дори ги използват като барикади в различни участъци от главната магистрала, за да попречат на югославската армия. Камионите са бомбардирани от въздуха или изблъсквани от танковете. Загиват петима български шофьори[2]. В същото време, федералните войници и словенците дават общо 68 жертви. Съпоставени с тях, петимата българи не са никак малко. Гибелта им показва жизненото значение, което има за нашата икономика, спокойствието в западната ни съседка. Магистралата през Югославия е основен маршрут за българските превозвачи от и за Западна Европа[3].

През следващите месеци все още се ползва, незасегнатото от военните действия, направление София-Белград-Унгария. То също става проблематично след въвеждането на санкциите на ООН срещу Сърбия и Черна гора. На 30 май 1992, Съветът за сигурност приема Резолюция 757, налагаща забрана на всякакви стопански контакти, включително въздушните съобщения, със Съюзна република Югославия (Сърбия и Черна гора). Прекратяват се всички форми на научно, културно и спортно сътрудничество с официални представители на страната. На свой ред, българското правителство приема постановление, което повтаря текста на резолюцията, включително за забрана на всеки внос или износ в остатъчна Югославия и на въздушните връзки с нея[4]. Вносът на стоки от български фирми за Сърбия е поставен под контрола на Комитета по санкциите на ООН в Ню Йорк.

По време на правителственото заседание от 8 юни, българският транспортен министър обявява, че освен преките загуби, санкциите имат и друг отрицателен ефект,  натоварвайки съобщителните връзки за преминаване на река Дунав, при Видин и Русе[5]. Транзитът през Сърбия е разрешен, но пресичането на границата е затруднено допълнително от множеството сръбски граждани, които започват да се снабдяват с бензин от България. Налице са и опити забраненият внос за Сърбия да се прикрива като транзит. За да се избегне това, през септември 1992, влиза в сила нов план на Европейската Общност за спазване на ембаргото. Въвеждат се подробни сертификати за внос в Македония, Хърватска и Босна и Херцеговина и за избягване отклоняването на товари за Сърбия. Създава се съвместна структура (САМКОММ), между ЕО и СССЕ, за контрол на санкциите. Мисията и в България започва работа през октомври[6], но остава с неустановено положение още година и три месеца. Българските власти проточват преговорите за статуса на  мисията, защото това е един от малкото инструменти, които имат, за да договорят компенсации за загубите от ембаргото.

Сръбската позиция е представена от външния министър Йованович. На 13 ноември той се връща от частно посещение в Париж, като каца в София заради санкциите. На летището го посрещат български дипломати. Мнението му за ефекта на санкциите е, че: “търговците винаги следват интересите си и даже при фараоните са “пробивали” границата”[7].

Точно по тази причина, на 16 ноември, Съветът за сигурност на ООН налага нови санкции с Резолюция 787. Основното в тях е забраната на транзитния трафик, през Сърбия и Черна гора, на петрол, метали, химикали и други стратегически товари. България веднага спира да издава експортни удостоверения за Македония, Босна и Херцеговина, Словения и Хърватска, въпреки щетите за българската икономика[8].

В края на ноември, ръководителят на САМКОММ, Райнер Бойсел обикаля западната ни граница и докладва в Брюксел, че много български фирми, най-вече транспортни, страдат от забраната за транзит през СРЮ. Другият голям проблем е спешната нужда на Македония от горива за зимата, след като Гърция забранява техните доставки. Между България и Македония няма пряка жп връзка, а шосетата не могат да поемат нарасналия поток товари. Според доклада, трябва да се прави разлика между железопътните превози, през Сърбия, за Македония и за Босна и Херцеговина. Във втория случай те отиват при босненските сърби, “известни като най-жестоките участници в босненския конфликт” [9]. София е посетена от вицепремиера на Македония, който търси съдействието на българските власти. Страната му е пред катастрофа, заради търговската блокада на Гърция. Българските дипломатически усилия имат успех и Външното ни министерство получава уверението на САЩ, че Комитетът по санкциите ще разреши преминаването на влакова композиция през Сърбия, ако има строг контрол при изпращането и пристигането и. Бъдещите разрешения на Комитета ще се дават за всеки отделен случай[10]. При това положение, основните маршрути за македонския излаз стават, по море, през Бургас и, по суша, през Русе (Дунав мост). Проблемът обаче е, че те постепенно се задръстват, защото са основен излаз и за българската икономика.

Така, щетите за България нарастват. В началото, тя се надява на индиректни компенсации, чрез допускане до пазарите на Европейската общност, което не става толкова лесно. Втората резолюция създава много сериозни проблеми за българската икономика, натоварвайки я с допълнителни транспортни затруднения[11].  Страната обявява 1,2 милиарда долара загуби за периода май-декември 1992. На 7 декември, правителството приема меморандум, в който настоява за създаване на компенсационен фонд, предвиден в Устава на ООН[12]. Посочено е, че дори на този етап не могат да се изчислят допълнителните загуби, които понася България от ограниченията за превоз на транзитни товари през Сърбия и Черна гора. Причината е в разрешените от Комитета по санкциите доставки с “хуманитарна” цел за СРЮ. В резултата на това, стокообменът между съседните държави сменя посоката си и България започва да внася в Югославия повече, отколкото изнася.

На 16 април 1993, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 820. Мерките са много по-сложни и всеобхватни, като въобще забраняват транзитните превози през сръбска територия. Окончателно е поставен под контрол и речният път по Дунав (Виж. Геополитика и геостратегия, бр.4/2008).

Българската реакция

България е задължена да се присъедини към санкциите, въпреки че според премиера Беров: “затварянето на границите е удар срещу страната”. На 29 април, Народното събрание приема декларация във връзка с Резолюция 820[13]. Тя обръща внимание, че поради географското положение на България, пълната изолация на Сърбия и Черта гора ще доведе до откъсване на страната ни от нейните икономически партньори в Западна Европа, което ще затрудни реформите и прехода и към пазарна икономика. По тактически съображения, в текста не е включено искането към ООН за транзитен коридор през Югославия, което е обсъждано от депутатите. Съответният меморандум е внесен на 7 май в ООН[14]. Документът обявява 234 млн. долара месечни загуби по новата Резолюция 820 и настоява да бъде признато наличие на “специални икономически проблеми” за България, съгласно чл.50 от Устава на ООН. За оценка на загубите, страната очаква мисия на експерти от ООН. Посочени са шест ключови инфраструктурни проекта, които биха облекчили засиления жп и автотрафик през България, но се нуждаят от външно финансиране. Те са: мост на река Дунав между Видин и Калафат с шосейно и жп трасе; двойна жп линия между София и Видин, с отклонение за Лом; удвояване на пропускателната способност на жп линията от София до гръцката граница (Кулата/Промахон); изграждане на магистрала София-Видин с тунел под Петрохан; изграждане на българския участък от черноморската магистрала Истанбул-Констанца-Западна Украйна; свързване жп мрежите на България и Македония чрез изграждане на жп линия между Гюешево и Крива Паланка.

Допълнително, България настоява да се разработят критерии за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ. Поставя се начало на мъчителен процес на съгласуване. Той се сблъсква едновременно с несъгласието в Комитета по санкциите на САЩ, считащи Сърбия за “държава-разбойник”[15], и на самата Сърбия, разглеждаща коридора като нарушение на собствения си суверенитет. Комитетът по санкциите  на ООН определя пунктове за влизане в Югославия от България – Връшка чука и Калотина, за автомобили, и Драгоман, за влакове[16]. Като възможности за компенсация започват да се обсъждат варианти за обходни на Югославия маршрути, срещу които България протестира. София отново напомня “настоятелно” на ООН необходимостта да се разработят критерии за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ, както за земен, така и за речен транспорт, по река Дунав. Поредният меморандум е изготвен на 17 май и внесен в ООН на 19 май[17].

На 27 май, югославското Външно министерство също обявява, че подкрепя българския меморандум за транзитни коридори. Впоследствие обаче, подкрепата се оказва само на декларативно ниво. Тя е изразена с писмо от премиера Радое Контич до Любен Беров, връчено на временно управляващия мисията ни в Белград Йордан Кожухаров. Писмото е с дата 5 юни. Според българските дипломати, същественото в него са внушението, че България не трябва да предоставя територия и въздушен коридор за намеса в бивша Югославия, и резервите към предлагания от България коридор, тъй като ще наруши суверенитета на СРЮ[18]. На 23 юни е връчено писмо-отговор на Любен Беров до Радое Контич - България е за ненамеса в конфликта на балканските страни и за диалог, с решаваща роля на Сърбия. За преодоляване на санкциите, страната ни иска транзитен коридор през Сърбия и изразява загриженост за обстановката в Македония и Сърбия[19]. За Беров срещата с Контич е “възможна”, но е обвързана с българското желание за транзитен коридор, без да се накърнява интереса и суверенитета на Сърбия.

През юли няма никакво развитие от югославска страна на въпроса за транспортния коридор. Нещата са влошават допълнително от започналата блокада на река Дунав от сръбски кораби и яхти. Двата фактора са причина за охлаждане на отношенията между България и СРЮ и усилията се насочват в друга посока. Българското правителство подготвя нов план с идеи за мерки и процедури за транзитно преминаване на стоки през Сърбия, без да се нарушават санкциите. Той е внесен в ООН и напомня, че 60% от българския износ за Европа минава през територията на Сърбия. Затова се иска разрешение за сухопътен и речен коридор. Сухопътният е по маршрута Калотина – Ниш – Белград – Нови Сад – Суботица – Сегед. Към обичайните мерки за контрол от Комитета по санкциите се предлага да се прибавят формиране на автоколони, придружени от международни наблюдатели и електронни устройства за наблюдение[20]. Външно министерство препоръчва на българските медии да не използват формулировката “транзитен коридор”, защото това създава впечатление в международните среди, че България частично се дистанцира от Резолюция 820. На 17 август, премиерът Беров се среща с американския посланик Хил, за да поиска помощта на САЩ в ООН по писмото за “транзитен сухопътен превоз на български стоки, в рамките на Резолюция 820, при комплекс от мерки за неотклоняване”. На 20 август, Външно министерство връчва копие на писмото и до центъра на ЕО/СССЕ по санкциите (САМКОМ-Брюксел), на началника на мисията в България - Норберт Хюберс.

Югославският коментар е даден в интервю на Владислав Йованович и той е, че изходът не е в транзитен коридор, а България да поиска от Съвета за сигурност на ООН отмяна на Резолюция 820[21]. На 29 и 30 август в Белград е заместник-министър Димитър Икономов, в рамките на консултациите му със страните, произлезли от бивша Югославия, в които участват и Хърватска и Словения. От Белград обвързват индиректно подкрепата за транзитен коридор със среща Контич-Беров, на която да се излезе с балкански инициатива за премахване на санкциите.

България търси и други решения. Правителствената комисия по санкциите приема списък на основни инфраструктурни обекти за облекчаване на трафика. Сред тях е реконструкцията на русенския Дунав мост, през който минава нарасналия трафик от България към Румъния. За започване на проекта са обещани 850 хил. долара от САЩ. Парите се отпускат безвъзмездно, заради затрудненията от санкциите. Уговорката, че не се дават като компенсация, се прави на 20 септември от, пристигналия в София ръководител на групата по югосанкциите на Държавния Департамент – Камрас.

Основната цел обаче си остава коридорът през Сърбия. В тази връзка, министър Станислав Даскалов изпраща писмо до генералния секретар на ООН Бутрос Гали. Съществена част от него е молбата за одобряване на българските предложения за процедура по транзитни превози на наши стоки през югославска територия. Писмото е разпространено като документ на ООН и разпратено на всички възможни адреси, включително Нунциатурата на Ватикана в София[22]. На 23 септември, в Народното събрание, се обсъжда декларация за санкциите. В нея не е включен текст за транзитен коридор, като вместо него е записано “облекчен и преференциален достъп до пазарите на развитите страни”. Декларацията е приета на 24 септември и е изпратена в ООН[23]. Междувременно, българската страна търси подкрепата на влиятелни издания, като “Ню Йорк Таймс” и “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” .

България съгласува ходовете си с други засегнати страни (Албания, Хърватска, Чехия, Молдова, Румъния, Словакия, Македония и Унгария). На 19 октомври, те внасят в Общото Събрания на ООН писмо с искане за допълнителна точка в дневния ред, озаглавена “Икономическо съдействие на държавите, засегнати от наложените от Съвета за Сигурност санкции срещу СРЮ”[24].

На 22 октомври 1993, в България пристига помощник-държавният секретар на САЩ за Европа, Стивън Оксман. Главна тема на срещите му с президента, премиера и външния министър е инициативата “Партньорство за мир”, като не са пропуснати уверенията, че САЩ ще работи със своите съюзници и с ООН за очертаване на пътища за облекчаване на българските загуби и за алтернативни транспортни връзки, заобикалящи  Сърбия и Черна гора. След отпътуването на Оксман, новият американски посланик Монтгомъри връчва акредитивните си писма на президента Желев. Официалната позиция, изразена от посланика е, че няма страна, понесла толкова щети заради ембаргото като България, но че нейната роля е от ключово значение за успеха му. Той отново повтаря, че ще се работи за алтернативни транспортни и комуникационни връзки, без да крие, че тези проблеми не могат да се решат бързо. Българските дипломати очакват на заседанията на Комитета на ООН по санкциите, в началото на ноември, да се реши положително въпросът за предоставяне на транзитен коридор през Сърбия. Може би затова срещата на заместник-министър Димитър Икономов с новия временно управляващ югославската мисия в София проф. Радош Смилкович е отлагана почти два месеца, въпреки настояванията на дипломата. На срещата, продължила почти два часа, е напомнено българското искане за транзитен коридор.

Комитетът по санкциите обаче отказва искания от България транзитен коридор за сухопътни превози през територията на Сърбия и Черна гора. Затова страната ни внася ново искане за облекчени процедури на превоз през СРЮ – конвои от по 10-15 камиона, с разрешение от Комитета по санкциите и под контрола на САМКОММ в България и Унгария. На 19 ноември, Комитетът по санкциите приема “за сведение” предложените мерки. На 24 ноември, посланикът ни в ООН, Слави Пашовски съобщава по БНР[25], че Комитетът е одобрил българското предложение за транзитен коридор през Югославия. В българският печат веднага се появяват публикации за смекчаване на ембаргото и победа на приятелите на Сърбия. Правителството спешно разглежда темата на 25 ноември[26]. След заседанието, заместник-министър Тодор Чуров нарича пред журналисти публикациите за транзитен коридор – “неточни”. Той разяснява, че всяка българска молба за транзитни товари, особено за бързоразвалящи се стоки, ще се разглежда и одобрява поотделно, като ще се ползва специален формуляр, пратен от Ню Йорк. Уточнено е, че България ще продължи сътрудничи със САМКОМ, като превозите ще бъдат само през деня, със запечатани камиони, претегляни на влизане и излизане в ембарговите територии.

На 3 декември, Беров приема югославския премиер Контич. На срещата българският премиер повтаря традиционна позиция за въздържане на България и другите съседи от ангажиране в югоконфликта. Отново е напомнено, че страната ни може да преоцени позицията си, ако възникне нов конфликт, застрашаващ западната граница и българските национални интереси, какъвто се “прогнозира от някои в Косово и Македония”. Санкциите създават проблем за България, но тя се присъединява към тях, защото е задължена по Устава на ООН и защото ги смята за мирно средство. Страната очаква отговор на молбата си в Комитета по санкциите на ООН за сухопътни транзитни превози през територията на СРЮ и предлага взаимно намаляване на митата и транспортните такси. Контич определя отношенията с България като приоритет, за който санкциите са правно препятствие, и предлага активизиране на възможните форми на сътрудничество, като крайгранично и т.н. Подкрепя идеята за превози, но само ако наблюдателите са от “приятелски държави”. Възможността за реципрочно намаляване на таксите също е приета добре. Срещата предизвиква разнородни коментари. В югославските медии те варират от акцента, че коридорът не трябва да нарушава териториалния интегритет на Югославия, до информацията на Радио Белград, че България е готова веднага да изпрати 100 хил. тона мазут и горива.

Проблемът за компенсациите

Развитие получава и темата за компенсациите. На 6 декември, Комитетът по финансови и икономически въпроси към Общото събрание на ООН одобрява предложената от България резолюция за компенсиране щетите от ембаргото и я внася в пленарно заседание [27]. На 13 декември, българското правителство утвърждава дълго отлагания меморандум за разбирателство с мисията по прилагане на санкциите на ЕС и СССЕ. Според него, САМ има право да дава практически съвети на българските митнически служители и да получава пълна информация от тях. На всички гранични пунктове ще има упълномощено лице за свръзка[28]. Веднага след одобряване на меморандума, на 15 декември, България внася в Комитета по санкциите поредното искане за транзитен коридор. Сред мерките за гарантиране на маршрута е предложено и електронно следене. В тази връзка, на 19 декември, списание “Нюзуик” разглежда санкциите срещу СРЮ, като първи опит да се ползват модерни технологии. На 21 декември, Общото събрание на ООН приема резолюцията без нито един глас против. В нея се изразява загриженост за икономическите трудности, с които се сблъскват съседните на Югославия държави и се признава спешната необходимост от помощ, особено за развитие на износа и инвестициите. Другите държави и международните финансови институции се призовават да им окажат техническа, финансова и материална помощ, а генералният секретар на ООН да координира усилията[29]. Още на 22 декември българското правителство съобщава, че Комитетът по санкциите на ООН разрешава от България за Европа, през Югославия, дневно да пътуват по 15 тежкотоварни камиона със селскостопански стоки и лекарства.

В този момент се появяват затруднения от другата страна. Югославия иска специално договаряне с България за коридора.  Налага се допълнителна среща в югославското  Министерство на транспорта, което не желае да намали транзитни такси. На 4 и 5 януари 1994, министърът на транспорта Кирил Ерменков е в Белград. Той уточнява техническите подробности по транзитния коридор, разрешен от ООН, със сръбския министър на транспорта Жарко Катич, федералния му колега Благое Лукич и сръбския премиер Никола Шаинович. Уточнено е камионите да преминават ускорено през Сърбия и да плащат 50% от утвърдените пътни и магистрални такси. Според изискванията на Комитета по санкциите, колите ще се пломбират в Софийската митница и всяка ще бъде придружена от наблюдател. Обсъдена е и възможността за жп коридор, която за момента се отклонява от ООН, поради проблеми с придружаването и опазване на товарите. Очаква се първите колони да тръгнат около 20 януари, но България и Унгария, където трябва да бъде втората проверка, не успяват да се разберат дотогава. Различията са значителни, след като за 11 дни унгарският посланик на три пъти посещава Транспортното министерство в София. Разменят се и обвинения пред медиите. Противоречията са преодолени с големи усилия и в края на януари, в Будапеща, е сключено споразумение за транзитния коридор.

С помощта на програмата на ООН за развитие (ПРООН) се работи по преодоляване на друг транспортен проблем, причинен от ембаргото – облекчаване на задръстванията на Дунав мост между България и Румъния. Проведен е конкурс за строеж на нов мост. От 44 кандидатстващи фирми са одобрени 5, макар още да не е уточнено, дали мостът ще се строи при Видин-Калафат, както иска българската страна или, при Оряхово-Бекет, както иска румънската. Решено е, до края на януари, да тръгне и фериботът Русе-Гюргево, а до 6 май и фериботът Оряхово-Бекет.

Продължават българските усилия за търсене на международна подкрепа. В началото на зимната сесия на Парламентарната асамблея на съвета на Европа (ПАСЕ), на 25 януари, е представен български доклад за икономическите последици и проблеми за съседните страни заради санкциите на ООН. На 26 януари, ПАСЕ гласува предложената резолюция, чиито основни акценти са Комитетът по санкциите на ООН да съдейства за транзитни превози през Югославия за доставка на медикаменти, да се осигурят перспективи за по-добър достъп до пазарите в развитите страни и да се създаде компенсационен фонд за подпомагане и облекчаване на дълговете.

На 31 януари и 1 февруари 1994, във Виена, се провежда специалната среща на СССЕ за подпомагане на най-ощетените от ембаргото страни (Албания, България, Хърватска, Македония, Румъния, Украйна и Гърция). Участват също Япония и редица международни финансови институции. Българската делегация включва експерти по транспорт, телекомуникации и външна търговия и се води от заместник-външния министър Тодор Чуров. Той представя правителствената позиция, че на българска територия са настъпили най-значителните промени на транспортните и комуникационните потоци, но страната ни не може да финансира необходимите проекти. Още в началото на срещата, ЕС декларира, че ще помага косвено на засегнатите от ембаргото страни, създавайки търговски коридор, заобикалящ размирните райони. За 1994, Съюзът отделя 100 милиона екю (112 милиона долара) за развитие на алтернативни пътища. Седемте най-засегнати страни представят своите проекти. Българските са в три варианта: кратко -, средно- и дългосрочен. Ударението пада върху краткосрочните проекти, за подобряване на граничните преходи. Подбрани са 8, от тях 4 български (към Македония, Гърция и Румъния). Това е косвено признание, че страната ни е най-пострадала в транспортно отношение. Обектите са ГКПП Русе-Гюргево, с 850 хил. долара от САЩ; ГКПП Гюешево-Деве баир с 1,1 млн. долара от САЩ, ГКПП Кулата-Промахон с 300  хил. екю от ЕС и ГКПП Видин-Калафат с 2, 25 млн. екю от ЕС. Финансирането е включено в доклада на генералния секретар на ООН за подпомагане на пострадалите от санкциите, изготвен въз основа на  резолюцията на Общото събрание на ООН, от 21 декември 1993[30].

България е особено заинтересована от намаляване на напрежението по времето, когато привършва техническата подготовка на транзитния коридор през Сърбия. На 16 февруари, заседава правителствена комисия по санкциите. Уточнено е, че транспортите, с разрешение от Комитета по санкциите, ще се движат по маршрут Калотина – Ниш – Белград – Нови Сад – Суботица – Томпа и обратно, като включват от 10 до 15 превозни средства. На ден ще минават не повече от два конвоя, които трябва да напуснат България до обяд. Превозни средства с неподходяща за пломбиране конструкция не могат да напускат страната. Конвоите се придружават от наблюдатели, одобрени от Комитета по санкциите, и се проверяват от САМКОММ-България, на Калотина, и САМКОММ-Унгария, на Томпа. На 24 февруари, правителството приема “Наредба за реда за осъществяване на разрешените от Комитета по санкциите на ООН сухопътни транзитни превози през територията на Сърбия и Черна Гора”[31].

Друга стъпка в същата посока е срещата, в началото на март, на транспортни експерти в Солун, които съгласуват обсъжданите във Виена идеи за два митнически коридора за ускорена обработка на товари (не повече от 10 минути) за заобикаляне на бивша Югославия: Австрия/Словения – Унгария – Румъния – България – Гърция/Турция и Албания – Македония - България. Страната ни получава някои облекчения в транспортно отношение, макар че те далеч не отговарят на нуждите и. От 10 май, на Централна гара София, се въвежда предварителна митническа проверка на влака за Берлин, през СРЮ, с цел да се избегнат забавянията и се улесни контрола за нарушаване на санкциите. САЩ подържат плана за алтернативен транспортен “коридор” за бързоразвалящи се селскостопански продукти към Западна Европа. Той предвижда митнически и финансови облекчения на превозвачите от Македония, България и Румъния. Унгария има силни резерви към плана и американските дипломати уведомяват София, че са направили остър демарш пред унгарските власти, като препоръчват на българските да направят същото[32]. Отпуснати са и обещаните през януари средства за усъвършенстване пропускателната способност на граничните пунктове. Митническият коридор е отворен в началото на юни от Координационната група по санкциите във Виена.

Темата за коридорите придобива особено измерение, когато, през април 1994, Турция получава разрешение да прати “сини каски” в Босна, а най-прекият им път е през българска територия. Българската позиция, за неучастие на съседите на Югославия, е категорична. Така, турските войници стигат до Босна, но не през България. Градусът на напрежението е толкова висок, че на Народното събрание са нужни два дни, за да разреши преминаването на ешелон от Румъния с военна техника, предназначена за американските “сини каски” в Македония. Друг проблем, свързан с кръстопътното положение на България, се посочва в годишните доклади на Държавният Департамент на САЩ за разпространението на наркотиците по света. Според тях, войната в Югославия е причина за активизиране на трафика през България, която става водеща във “Балканският път на наркотика”.

Междувременно, Македония също напомня, че прекъсването на икономическите контакти със Сърбия е утежнено със затварянето на другата и границата от Гърция, заради политическия спор между двете държави. Косвен резултат е прекъсването на жп връзката на Гърция със Сърбия, през Македония. Единствената друга възможност, която остава за гърците, е през България за Сърбия, което допълнително усилва натиска върху София за нарушаване на ембаргото. През август 1994, Македония отново иска от Комитета по санкциите на ООН контролиран жп коридор през Югославия до България. Той не е разрешен. Като компромисен вариант, на Скопие отново е предложен “Зелен коридор” за бърза митническа обработка на автомобилни товари за Западна Европа през България. Поредното му откриване е обявено на 15 септември. Камионите обаче трябва да минават в Румъния през Дунав мост, при Русе, което значително удължава пътя им.

Отношението на САЩ съм българските искания

През февруари 1995, президентът Желев е в САЩ. Той предава на президента Клинтън българските искания за косвени компенсации и осигуряване на транспортен коридор за български стоки през Сърбия и Черна Гора[33]. Предложенията се препратени на помощник-държания секретар Ричард Холбрук. Последният е привърженик на твърдия подход към Белград. Той оценява благоприятните условия за български транзит през югославска територия, като болезнено необходими за българската търговия, от което прави заключението, че тя би станала твърде податлива на въздействие от страна на югославските власти. При подобна оценка, САЩ не могат да подкрепят транзитен коридор и търсят възможности за осигуряване на заобикалящи Югославия маршрути. През април, българският външен министър праща и отделно писмо да американския си колега Уорън Кристофър с молба за съдействие пред Комитета по санкциите, който да разреши транспортния коридор през СРЮ. Отговорът идва с два месеца закъснение и препраща към казаното от Холбрук през април – коридорът е неприемлив, защото би поставил българската търговия в зависимост от добрата воля на сръбското правителство[34].

САЩ подържат “Зеленият коридор” за превозване на бързоразвалящи се стоки, чрез заобикаляне територията на Югославия. Той е отворен отново, на 18 април 1995, и има амбицията да ограничи загубите от югоембаргото, като свърже България, Албания и Македония със Западна Европа. Процедурите предвиждат облекчена митническа обработка на товарите и инспекции от американски митничари на македонско-българската, българо-румънската, и румънско-унгарската граница. Нашите експерти скоро оценяват проекта като пълен провал[35]

Няколко месеца по-късно, войната в Босна и Херцеговина е прекратена с Дейтънското споразумение. Отменят се санкциите срещу Сърбия и Черно гора и, съответно, се възстановява българският транзит. На преден план излиза нуждата от реализиране на инфраструктурни проекти. Те се разглеждат и като средство за стимулиране на икономическото развитие, и като фактор на стабилност. Най-важен е транспортния коридор Изток-Запад. На 22 октомври, в Ню Йорк, президентите на Албания, България, Македония и Турция приемат декларация за транспортния коридор Изток-Запад. Декларацията е внесена като документ на ООН[36]. Следващите години обаче показват, че намерението си остава само на хартия.

Геополитическият анализ сочи, че югоембаргото блокира българският износ за Западна Европа, в ключов момент от развитието на страната ни. В конкретното историческо време това обстоятелство изключително затруднява пренастройването на българската икономика от държавна към пазарна. Силно затруднени са и крайграничните контакти. Има стремеж за компенсиране на загубите, чрез разрешена от Комитета по санкциите на ООН търговия или чрез развиване на контрабанда, но и в двата случая решението не е пълноценно.

Големият проблем е транспортен. След продължителни преговори, транзитният коридор за български товари през Сърбия е разрешен от ООН, но постига умерени резултати, както поради противоречията между България и Унгария, така и поради резервите на САЩ и Югославия. ЕС, СССЕ и САЩ се опитват да помагат косвено на засегнатите от ембаргото страни, чрез развитие на алтернативен търговски коридор, заобикалящ размирните райони. Усилията им обаче, се изчерпват с подобряване на граничните преходи, с уточнението, че не става дума за компенсации по Устава на ООН. Решаваща се оказва липсата на подходяща инфраструктура – мостове през Дунав и магистрали през Румъния. Дунав и Черно море не са равностойна алтернатива на затворените маршрути. Превозите през Гърция също са затруднени. И понеже злото никога не идва само, гръцката политиа, налага България да стане единственият възможен излаз и за Македония.

Много е възможно подобна екстремна ситуация в региона да не се повтори в обозримо бъдеще, но това не е повод за успокоение. Именно отсъствието на кризи би трябвало да се оползотвори максимално. В този смисъл са напълно уместни призивите, регионалната политика на ЕС да се използва за наваксване на инфраструктурното ни изоставане в транспортната сфера[37].

*Българско геополитическо дружество

[1] Русев, Марин „Възможен ли е изход от блокадата: Транспортното географско положение на България в интегрираща се Европа”. – В: „Геополитика и геостратегия”, бр.3/2008, с.39-41

[2] БТА – МИНФ – 30.VІ, 2VІІ, 3.VІІ.1991; също и Демокрация, бр.984/29.ІV.1993 и Дипломатически Архив на Република България, сигн. 3/80/П.20.1, л. 26-29

[3] Като жертви са отбелязани и по един гражданин на Австрия и Холандия и няколко турски шофьори, което е не по-малко показателно - Barth, Peter. Der zerfal Jugoslawiens und die folgen fuer Europa. Muenchen: Studiengeselschaft fuer Friedensforschung, 2000, s. 41.

[4] Постановление на Министерски съвет (ПМС) № 94 от 5.VІ.1992 в Държавен Вестник, бр.47/09.06.1992

[5] Служебен Архив на Министерски Съвет, Протокол № 49 от 8.VІ.1992, т.32

[6] СА на МС, Решение № 427/16.Х.1992 (необнародвано)

[7] ДА на РБ, сигн.1/80/п17 – 1992, л.11-12 и сигн.1/80/п17 – 1992 (СП), л. 30

[8] ПМС № 241 от 30.ХІ.1992 в Държавен Вестник, бр.99/08.12.1992

[9] ДА на РБ, сигн. 6.2.2.12 – ІІІ том, л. 164, 179-183 и сигн. 6.2.2.12 – V том, л. 39-41

[10] ДА на РБ, сигн. 1/199/п10, л. 5-11

[11] Riedel, Sabine. Bulgarien und das UN – Hadelsembargo gegen Jugoslawien – in (SOE), vol. 5/1993, s.268

[12] United Nations Document (UNDOC)  S/24963 - 10.XII.1992

[13] Декларация на Народното Събрание на България във връзка с Резолюция № 820 на Съвета за сигурност на ООН, приета на 29.ІV.1993 (ДВ, бр.39/ 7.V.1993)

[14] UNDOC S/25743 - 7.V.1993

[15] ДА на РБ, сигн. 1/0/5, л.30-31

[16] НАРЕДБА № 3 от 7.06.1993 за митническо оформяне на стоки в съответствие с приетите на 26.04.1993 Правила за контрол на Комитета по санкциите на ООН, издадена от министъра на финансите – в: ДВ, бр. 53/22.06.1993.

[17] UNDOC S/25804 - 18.V.1993

[18] ДА на РБ, сигн. 1/0/5 - 1993, л. 26

[19] ДА на РБ, сигн. 1/80/п.17 - 1993, л. 11; нотата и писмото в сигн. 1/80/п.33 - 1993, л. 5-8

[20] UNDOC S/26041 - 6.VІІ.1993

[21] Демокрация, бр.1072/12.VIII.1993

[22] UNDOC S/26485 - 23.ІХ.1993 и ДА на РБ, сигн. 6.1.1.1 – 1993, л. 13-16

[23] Декларация на Народното Събрание на България във връзка с Резолюция № 820 на Съвета за сигурност на ООН, приета на 24.ІХ.1993 (ДВ, бр.84/ 1.Х.1993) и UNDOC А/48/445-S/26501 - 27.ІХ.1993

[24] UNDOC А/48/239 - 18.Х.1993

[25] БТА - “Радиотелевизионен монитор” – 24.ХІ.1993

[26] СА на МС, Протокол № 106 от 25.ХІ.1993, т.19

[27] UNDOC А/48/734 - 16.ХII.1993

[28] СА на МС, Протокол № 111 от 13.ХІІ.1993, т.6

[29] UNDOC А/RES/48/210 - 21.ХII.1993; Вж. превода на български в БТА-МИНФ-22.ХІІ.1993

[30] UNDOC А/49/356 - 9.IХ.1994.. Вж. и Решение № 46/01.ІІ.1994 (необнародвано) в СА на МС, Протокол № 9 от .І.1994, т.15; Решение № 84/25.ІІ.1994 (необнародвано)-СА на МС, Протокол № 15 от .ІІ.1994, т.10

[31] ПМС № 47 от 11.ІІІ.1994 в Държавен вестник, бр. 24/22.ІІІ.1994

[32] ДА на РБ, сигн. 6.2.2.12 – 1994 – І том, л. 44

[33] Демокрация 15.II.1995

[34] ДА на РБ, сигн. 6.2.12 – 1995, л. 1-3 и 5-8

[35] ДА на РБ, сигн. 6.2.12 – 1995, л. 4

[36] UNDOC A/С.2/50/4 – 2.ХІ.1995

[37] Русев, Марин „Възможен ли е изход от блокадата: Транспортното географско положение на България в интегрираща се Европа”. – В: „Геополитика и геостратегия”, бр.3/2008, с. 41

{rt}