Огняна Хрисимова, Предизвикателства на ХХ век: Равноправие в многообразието, 292 стр., ВСУ “Черноризец Храбър”, Варна, 2007.

Краят на Студената война и динамиката на процеса на европейска интеграция преоткри за изследователите група проблеми, повечето от които се приемаха за решени.Нещо повече - консолидацията на политическото пространство изведе на преден план дефицита от съвременни международни стандарти в изключително деликатни области, включително и по проблема за малцинствените права ( и, основно, тези на националните малцинства ). Това наложи нов прочит на историята на проблема, в контекста на историята на изживяното вече столетие.

Монографичното изследване на ст.н.с. І ст. д.и.н. Огняна Хрисимова - „Предизвикателства на ХХ век: Равноправие в многообразието”, предлага концентрирана философско-политологична версия на деликатната тема за правата на националните малцинства.

В Увода на новата си монография Хрисимова е аргументирала както хронологичните рамки на изследването - периода след Втората световна война, така и разбирането си за необходимостта за изграждането на доктрина за правата на националните малцинства (НМ) като елемент неотменим, неотделим и подчинен на нормите, правилата и практиките на защитата на общите човешки права. Тя се ангажира с паралелното проследяване на глобалната, европейската и националната (основно българската) доктрини и практики по правата на НМ. Авторката е максимално коректна към читателите си, представяйки не само собствената си изследователска рамка, но и продължаващите дискусии около терминологичното разнообразие и конфликтност на определения като етнически, национални и конфесионални малцинства.

Глава Първа на монографията, озаглавена “Права на човека и правата на лицата от малцинствен произход в дейността на Организацията на обединените нации (ООН)” проследява в хронологичен план сложния път на формиране и кодифициране на общите права на човека в периода след Втората световна война. Представена е последователността на етапите на формиране на специалната Комисия по правата на човека през 1946, до приемането на основния документ на Хартата по правата на човека (ХПЧ) – Всеобщата декларация за правата на човека (10.ХІІ.1948)

Предлага се подробен анализ на клаузите на този документ, както и на последвалите документи от ХПЧ – Международния пакт за икономически, социални и културни права и Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), приети в 1966 и влезли в сила от 1976. Впечатляващ е подробният сравнително-съпоставителен анализ на тези три документа от ХПЧ с настоящата Конституция на Република България от 1991.

Паралелно с това е проследен и специфичния път на някои регионални платформи (извън европейската) в областта на ПЧ – Африканска, Арабска харти за човешките права, Декларацията за правата на човека в исляма (1994) .

Специално внимание е отделено на специфичната регламентация на задълженията на държавите към техните граждани, изведени в чл. 27 от МПГПП, където за първи път в един световен документ е изписан текст относно правата на етническите, езиковите и верските малцинства. Отбелязана е спецификата на ратификацията на този документ от страните-членки на ООН, и специално в България.

Анализът на текста на чл. 27 от МПГПП се откроява с интересна и съдържателна ретроспекция на теоретичните формулировки на термина “малцинства” от предходния период (в международноправните документи от 1919-1939, както и в дейността на Обществото на народите - ОН). Отличното познаване на историческия процес е основа и за съпоставителен анализ за приноса на двете световни организации – ОН и ООН, в малцинствената проблематика. До момента, в историческата, правната и политоложката изследователски области, подобно съпоставително-аналитично изследване на развитието на идеята за малцинствените права (национални малцинства) през ХХ век не е правено .

Подчертано е, че текстът на чл. 27 от МПГПП е отправна точка за нормотворчеството на ООН в тази област, както и фактът, че в рамките на световната организации (и не само там) липсва ясна дефиниция на термина “национално малцинство”, което се оказа от изключителна важност при разгърналите се, след 1990, дискусии по проблемите на националните малцинства, особено при разпадането на бившия източен блок и, главно, на многонационалните държавни структури. Паралелно с това, Хрисимова извежда спецификата в доктрината на ООН по правата на националните малцинства, а именно: за паралелно упражняване на индивидуални и общностни права, с определяща рола на първите .

Проследени са и последващи решения и документи на ООН в третираната материя – Декларациите за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация и Декларация за правата на лицата, принадлежащи към националните, етническите, религиозни и езикови амлцинства (1992). Важен е обобщаващият извод, че, особено с втората декларация, Световната организация утвърждава “равновесието” между механизма на защита на националните малцинства и правата, гарантиращи свобода на действие на националните държави.

В Глава втора - “Новата Европа и равноправието. Континент на промяната" , се прави преход от глобалния към регионалния (европейския) процес в изследваните проблеми. Тук изложението се базира на паралелния анализ на дейността на европейските наднационални структури – Съвет на Европа (СЕ), Съвещанието (Организацията) за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), Европейския съюз (ЕС).

В първия раздел, Хрисимова проследява изграждането на СЕ, мястото на малцинствения проблем в основополагащия документ на организацията – Европейската конвенция за защита на правата и свободите - ЕКЗПС (1950). Наред с анализа на ЕКЗПС, са анализирани и част от Допълнителните протоколи към Конвенцията – Протоколи №№ 1, 2 и 6, предоставящи допълнителни права на европейските граждани в областта на образованието, свободното предвижване и т.н.

Самостоятелно значение има паралелния анализ на ЕКЗПС и на МПГПП в двете основни категории – гарантирани права и механизми за контрол. Специално внимание е отделено на чл. 14 от Европейската конвенция, където за първи път в следвоенен европейски документ се третира проблемът с правата на “националното малцинство”, както и тяхната рамка и практики. Аналитично са представени и два от най-важните документа на СЕ – Европейската харта за регионалните и малцинствените езици (1992) и Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства (РКЗНМ) от 1995.

Във втора глава са резюмирани позициите и на още две институции, с особено място в европейското геополитическо пространство - СССЕ и ЕС. Хрисимова намира достатъчно сериозни аргументи, за да изведе на първо място специфичното историческо звучене на инициативите на тези организации в областта на правата на националните малцинства, в контекста на политическата конюнктура – напр. югославските инициативи от 70-те и 80-те години на ХХ век Паралелно с това са разкрити фундаменталните приноси в тази материя, залегнали в Заключителния акт от Хелзинки (1975), Заключителния акт от Мадридската среща (1983) и Парижката Харта за нова Европа (1990).

Хрисимова откроява Заключителния акт от Хелзинки като мост между световното (глобалното) и регионалното (европейското) нормотворчество, включително и в областта на правата на националните малцинства. Анализът на документите на СССЕ посочва третирането на проблема за правата на религиозните общности, за специфичните мерки за осигуряване на цялостни права на лицата от малцинствените групи, правото и предоставяне на държавни гаранции за изучаване на майчин език, на участие в обществения и политическия живот.

Сериозен и актуален е анализът на инициативите по изясняване правата на националните малцинства след политическите промени от края на 1989, които са обект на дейността на СССЕ в Женева и в Москва (1991). Наред с антирасистката и антиксенофобска позиция, е изведена на преден план и ромската проблематика.В резултат на падането на Берлинската стена, нараства значението и на “национализма и на националните държави”, факт, който отрежда големи отговорности пред Срещата на СССЕ в Хелзинки, през 1992. И тук Хрисимова сравнява съдържанието и стойността на националния ни основен закон в съпоставителен план с основни европейски документи, касаещи темата “национални малцинства”, откроява спецификата на европейската малцинствена доктрина и прави паралел между глобалната (на ООН) и европейската доктрини в материята.

Ако монографичното изследване на Огняна Хрисимова все пак има тематични раздели, нуждаещи от допълнителна фактологична и аналитична разработки, това безспорно е делът, посветен на мястото на малцинствената проблематика в дейността на ЕС. Спорно е твърдението, че ЕС няма като приоритет защитата на човешките права и че нейният принос в тази област е далеч по-скромен от приноса на ООН и на СЕ. Трудно би се приела без резерви и тезата за тясното обвързване на Пакта за стабилност с малцинствените права.

Глава трета - “Рамковата конвенция за защита на националните малцинства - единство в многообразието” , хронологично и концептуално завършва прочита на съвременните инициативи по проблема. Нещо повече – тя е сред редките изследователски текстове в българската политология, който не носи белег на публицистичност и политическа пристрастност по такава тема, каквато е Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. За авторката, след колосалните политически промени в Европа, след 1989, довели и до разпадане на федерални държавни структури, проблемът за правата на националните малцинства достига онази точка на критичност, която изисква нови международноправни механизми за защита и превенция. Това води до появата на специалната “Препоръка № 1117” на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (1992), както и на “Европейската харта за регионалните и малцинствените езици”. Югославската криза допълнително усилва натиска на европейските парламентаристи върху ключови институции като Съвета на министрите, за приемане на специален допълнителен протокол към Европейската конвенция, касаещ националните малцинства (1993).

В разработката на Хрисимова е застъпена тезата за националните малцинства, като ключов компонент за стабилността на континента и за особената стойност на приетата от СЕ, през 1997, РКЗНМ. Авторката извежда четири основни характеристики на този документ, имащи не само принципно значение за самата европейска доктрина по закрилата на правата на националните малцинства, но и за националната му интерпретация в България:

•  РКЗНМ има програмен характер и очертава минимума от мерки по закрилата на специфичните нужди на НМ

•  Конвенцията дава значителни възможности за маневриране на националните законодателства в тази материя

•  Държавите могат да приемат постановките на РК с резерви, уговорки, както и във всеки момент да денонсират подписа си под нея

•  Средствата за закрила на НМ се избират от държавите, съобразно утвърдената национална историческа традиция

•  Предвидената в Конвенцията закрила на НМ не може при никакви обстоятелства да накърнява държавияи суверенитет, единството и териториалната цялост на парафиралите я държави.

България ратифицира РКЗНМ в началото на 1999, при изключително интензивен обществен, политически и медиен дебат. За това и последният раздел от е посветен на съвременното състояние на етническите, верските и др. малцинства в България, на базата на резултатите от последното преброяване на населението в страната, през 2001, като картината е представена на фона на общоевропейската малцинствена палитра. Анализирани са и конституционните регламенти, свързани с малцинствената проблематика, отчетени са реалните стъпки на държавната администрация при синхронизиране на националното законодателство с нормите на международния регламент.

Към безспорните достойнства на монографията спадат богатата изворова и литературна база, приложените международноправни документи, декларации и др.

Книгата на Огняна Хрисимова е респектираща крачка напред, както в личното и творчество, така и в новото тематично, методологическо и концептуално развитие на съвременната българска историческа и политологична мисъл. Трудът респектира със стройната авторска концепция, почиваща на принципа на надграждане на закономерности и тенденции в историческото развитие, и то върху мащабен хронологичен и териториален обхват. Изследването внушава, че, независимо от достигнатите до момента равнища в международноправното регламентиране на малцинствения въпрос, остават още твърде значими, деликатни и противоречиви области за решаване.

* Институт по балканистика - БАН

{rt}

Според дефиницията на Ив Лакост, „географията е необходима най-вече за воденето на войни” (1976). Тази, парадоксална на пръв поглед, постановка, може да има, като минимум, три интерпретации, които ще се опитам да изложа по-долу.

Географията като съвкупност от ограничения

Войната се води в пространството. На свой ред, пространството се характеризира както от определени количествени показатели (например, разстоянията, които следва да се преодолеят), така и от качествени (например, наличието на определени прегради, или, обратното, на комуникационни връзки). Ограниченията могат да бъдат както естествени (планини, реки, морета), така и изкуствени, т.е. създени от хората (укрепени линии, градове и т.н.). Освен това, влиянието на тези ограничения се променя, в зависимост от характера на наличните технически средства и от организаторските способности на пълководците. Така например, за да преодолеят Алпите, Ханибал (през 218 г.пр.н.е.) и Наполеон (през 1800) използват, на практика, едни и същи средства (пехотинци, коне, а в първия случай – и няколко слона). Железниците, автомобилът и, особено, авиацията обаче, намаляват и дори премахват значението на планинските прегради. Въпреки това, географските ограничения, макар и намалени, или по-скоро модифицирани, в резултат от техническия прогрес, продължават да съществуват. Така, през пролетта на 1982, Великобритания, чиито премиер по онова време е Маргарет Тачър, не е в състояние да игнорира такъв фактор, като няколкото хиляди километра, отделящи метрополията от нейното колониално владение – Фолклендските острови, окупирани от аржентинската армия. Налага се спешното формиране на разнокалибрен военен флот, в който са включени дори и търговски кораби, и изпращането му от Ла Манш към Южния Атлантик. Тоест, географията си остава съвкупност от ограничителни фактори , чието влияние се променя в зависимост от конкретните условия (климат, релеф, разположение, както и от наличните сили и средства, транспорт, тилово обезпечаване и т.н.).

Географията като театър на военните действия

Освен че представлява съвкупност от ограничения, пространството, в същото време, е и опорна точка, т.е. съвкупност от предимства. Планините или моретата, затрудняващи осъществяването на маньоври, едновременно с това, пречат за нахлуването на агресора, защитавайки жителите на планинския район, или острова. Тоест, пространството не притежава обективни характеристики – всичко зависи от гледната точка: така например, тропическите гори се възприемат по различен начин от техните обитатели, от изследователите, от търговците, от индустриалците, от туристите, от поетите, или от еколозите... За Наполеон (този „бог на войната”, както го нарича Клаузевиц), военната операция е най-вече въпрос на лична преценка или набързо нахвърляна скица, т.е. не се предшества от някакви дълги обяснения. Историята на повечето големи битки показва, че победителят обикновено обхваща с поглед цялото бойно поле, максимално използвайки диспозицията и предислокацията на войските си, както и особеностите на местността. Така, в битката при Тразименското езеро (217 г.пр.н.е.), Ханибал успява да обкръжи римските войски между веригата гористи хълмове и езерото. В навечерието на най-голямата си победа (при Аустерлиц, през 1805), Наполеон провежда рекогносцировка с цел да използва максимално особеностите на местността, което му позволява да овладее централния мост и платото Пратцен, притискайки руско-австрийските войски към езерата. През септември 1870, германските войски принуждават армията на френския император Наполеон ІІІ да се оттегли към Седанската котловина, където я обкръжават и принуждават да се предаде. През май 1940, Седан отново е арена на сражения – настъпващите германски танкови части обкръжават там голяма френско-британска групировка (навлязла преди това на територията на Белгия) и я унищожават. Тези и много други примери илюстрират решаващата роля, която играят въображението и смелостта на пълководеца във военните операции. През май 1940 френското военно командване смята, че Ардените (където е разположен и Седан) са недостъпни за големите танкови съединения. Независимо от това, германските танкове успяват да ги преодолеят и, макар че в хода на тази операция има опасни струпвания на немска военна техника, френската авиация така и не съумява да се възползва от това за да нанесе ефективни бомбени удари. Географията разкрива секретите си само на онези, които са в състояние да разгадаят нейните тайни знаци.

Но човекът никога не може да покори географията, особено климатичните фактори. През 1588 т.нар. „Непобедима армада”, изпратена от испанския крал Филип ІІ да завладее Англия, още от самото начало бива отслабена и дезорганизирана заради морските бури, а на британския флот остава само да доунищожи оцелелите кораби на противника. По време на битката при Трафалгар (октомври 1805) британският адмирал Нелсън побеждава не само благодарение на отличните си пълководчески умения и познаване на морската специфика, но и защото има голям късмет: през този ден вятърът се оказва благоприятен за него и, в същото време, помага много за разгрома на френско-испанския флот. Накрая, да не забравяме, че учените още спорят, дали „генерал Зима” не е бил истинският победител в сраженията на руските войски с шведския крал Карл ХІІ, Наполеон І и Хитлер, чието бойно поле са степите на Русия?

Географията като цел на военните действия

Някои пространства са обект на военно съперничество, защото контролът над тях (или над отделни техни елементи) се възприема като показател за мощта на онзи, който го осъществява. Съвсем естествено е, че ценността на пространството пряко зависи от характеристиките на околната среда. Така, в течение на дълги векове, Арабският полуостров си остава просто пустиня, прекосявана отвреме навреме от камилски кервани. Едва след Първата световна война, благодарение на откритите там петролни находища и с началото на епохата на масова употреба на петролни продукти, тази пустиня придобива съвсем друга, при това изключителна, ценност.

В същото време, изглежда, че някои пространства постоянно са обект на военно съперничество между държавите. Става дума, в частност, за ключови пунктове на международните търговски пътища – като Гибралтар, или Суец например. Макар че в Древна Гърция Гибралтар, който по онова време е известен под името Херкулесови стълбове, не се разглежда толкова като пролив, свързващ Средиземно море с Атлантическия океан, колкото като граница на цивилизования свят. Що се отнася до Суецкия провлак, където Африка се съединява с гигантския суперконтинент Евразия, в течение на много хилядолетия той се разглежда като ключов регион, чиято ценност се обяснява с интензивния търговски обмен между три континента: Азия, Европа и Африка. Едва през втората половина на ХІХ век, възниква специфичното съчетание на обективни и субективни фактори (нуждите на морската търговия, нивото на развитие на техническите средства), позволили прокопаването на Суецкия канал (1869).

Най-малко три фактора могат да съдействат за превръщането на една или друга географска зона в обект на съперничество между държавите (като тези фактори често се съчетават помежду си):

•  Принадлежността към системата на международните обмени . До ХV век Атлантическият океан си остава загадъчно и опасно водно пространство за Европа. След откриването на Америка (1492), благодарение колонизацията на новия континент и появата на Съединените щати, превърнали се, в края на ХІХ век, в икономически най-мощната държава на планетата, Атлантическият океан се трансформира в зона на оживени международни обмени. Именно това обяснява стратегическото значение на Атлантика през Първата и Втората световни войни. Този океан е основният път за комуникации и снабдяване между Съединените щати и Великобритания, по време на борбата им с германците. Пак това обяснява и повишената активност на германските подводници в тази част на земното кълбо, която в един момент сериозно застрашава снабдяването на Британия с американски стоки (битката за Атлантика, през 1942-1943).

По време на глобалното противопоставяне по линията Изток-Запад (от края на 40-те до края на 80-те години на миналия век), Атлантическият океан запазва стратегическото си значение, тъй като сигурността на Западна Европа, изправена пред заплахата от съветския блок, се гарантира чрез военния съюз със САЩ. И до днес съществуват жизнено важни зони, ударът по които би могъл да наруши формиралият се силов баланс. Оттук и вечният стремеж на воюващите страни да открият слабото място на противника (например, по време не Втората световна война, британските и американски самолети подлагат на ожесточени бомбардировки германските заводи, произвеждащи съчмени лагери, водени от оказалата се напразна надежда да парализират по този начин оръжейната индустрия на нацистите).

•  Наличието на жизнено важни ресурси . От незапомнени времена хората и народите се унищожават взаимно за да контролират ресурсите: вода, злато, сребро, метални руди, или пък подправки.

Търсенето на Елдорадо – митичната страна, гарантираща на онзи, който я владее, неизчерпаеми източници на злато – са една от тези непостижими човешки мечти, която постоянно се възражда в нова версия, обещавайки невъзможното – способността да бъдат удовлетворени всички потребности и освобождаване от всяка материална зависимост.

Характерът на борбата за контрол над жизнено важните ресурси търпи значителни промени от ХVІ век насам. За това съдействат откриването и присвояването на непознати дотогава земи, разполагащи (както се предполагало) с несметни богатства, както и промишлената революция, довела до индустриализацията и на войните.

От втората половина на ХІХ век насам, особено след Гражданската война в САЩ, контролът над стратегическите запаси от суровини се превръща в най-важната задача за всяка от страните, въвлечени във въоръжен конфликт. Първоначално, към тези суровини спадат, най-вече, въглищата, необходими за парните влакове и параходате, а след това (от времето на Първата световна война насам) – петролът за корабите, автомобилите и самолетите.

•  Символичното значение на определени места или зони . Всъщност, войни могат да се водят и за нематериални ценности. Да победиш, означава да овладееш, подчиниш или разрушиш определени морални ценности, принадлежащи на противника, а да претърпиш поражение – значи да признаеш слабостта и ограничеността на собствените си морални ценности. При това победеният понякога се стреми да овладее нематериалните ценности на противника, за да се опита с тяхна помощ да вземе реванш. Така например, по време на своята руска кампания (1812) Наполеон І смята, че като завладее Москва ще застави цар Александър І да признае поражението си и да приеме френските условия. Той обаче жестоко греши: превземането на старата руска столица провокира мощна вълна на селска съпротива срещу завоевателите, посегнали на най-голямата светиня на руския народ.

Франция и Париж са ярък пример за отъждествяване на държавата с нейната столица. Обикновено, щом Париж се окаже в ръцете на противника, Франция веднага се признава за победена. Така, по време на Стогодишната война, когато Париж е в ръцете на англичаните, Карл VІІ се смята само за „кралчето от Бурж”.

През 1814, а след това и през 1815, държавите, победили Наполен, се възползват от гордата столица на Франция за да демонстрират в нея триумфа си. Между декември 1870 и януари 1871, обсаденият от германските войски Париж олицетворява френската национална съпротива, но дилетантски сформираната армия на Гамбета не съумява да пробие блокадата и така сключването на примирие става неизбежно. През септември 1914, благодарение на успешните операции в района на река Марна, германското настъпление към Париж бива спряно, като по този начин е предотвратена поредна катастрофа за Франция, аналогична на онази от 1870. Накрая, когато, на 14 юни 1940, войските на Вермахта влизат в Париж, обявен за „открит град”, изглежда, че за|Франция войната е приключила – примирието с нацистка Германия е подписано на 22 юни 1940.

Невинаги може да се даде разумно обяснение, защо за един или друг географски пункт се води ожесточена борба, в протежение на цялата човешка история. Така например, за милиарди хора, Йерусалим си остава свещения град на три религии (юдаизма, християнството и исляма), т.е. място, където Земята се съединява с Небето.

Географският, или по-точно геополитическият фактор играе колосална роля във всяка война. Как обаче се осъществява това влияние? И, дали войните са „геополитически” по своята природа, т.е. свързани ли са със сблъсъка на противоположни представи за пространството? Какви са мястото и ролята на пространствените центрове в една война?

Действително, войните представляват сложно преплитане на различни явления и противоречиви интереси. Много често онези, които провокират началото на военните действия, се оказват неспособни да контролират по-нататъшното им развитие. Освен това, всяка война е продукт на своята епоха, с чиито печат са белязани и нейните цели, и ангажираните в нея сили и средства.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е първата от серията статия, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Сегашната финансова криза, повод (но не и причина) за която стана кризата на пазара на високорискови subprime (субстандартни) ипотечни облигации в САЩ, едва ли ще доведе до колапс на световната финансова система, но, несъмнено, ще предизвика съществени трансформации, както в световните финансово-икономически процеси, така и в геополитиката.

За начало, нека си припомним, какво се случи през миналата 2007 във финансовата сфера от другата страна на Атлантика. „Охлаждането” на американския пазар на недвижими имоти, което се очерта още в средата на 2006, продължи и през 2007. Налице беше спад в продажбите на първични и вторични жилищни имоти, намаляване на цените на недвижимите имоти, както и на ипотечните сделки. В същото време се отчиташе ръст на задълженията по ипотечните сделки и на връщанията на неизплатени недвижими имоти (особено сред собствениците на високорисковите subprime -облигации и на облигации Alt - A ).

Ще напомня, че subprime ипотечните сделки представляват договори с лица, които не могат да внесат първата вноска за придобиване на съответния недвижим имот , и/или не притежават достатъчно високи доходи за да е сигурно връщането на взетия заем. Сделките от типа Alt - A притежават малко по-висока степен на кредитно качество. През 2006, subprime и Alt - A ипотечните договори формираха около 40% от всички сделки на пазара на недвижими имоти. До август 2007, Федералният резерв и хазната на САЩ, признавайки наличието на проблеми на този пазар, разчитаха на „мекото приземяване” на пазара на недвижими имоти и ограничаването на кризисните явления, така че те да не се разпространят върху американската финансова система и икономика, като цяло.

На 20 април 2007 обаче, водещата американска компания, предоставящи subprime кредити – New Century Financial , обяви фалит. Две седмици по-късно United Bank of Switzerland ( UBS ) закри хеджовия си фонд Dillon Read , поради загубите, причинени от subprime -сделките, а шефът на управлението на UBS Питър Уфли скоро след това беше уволнен. През юни, Bear Stearns – една от най-големите американски банки, призна, че два от хеджовите и фондове са се сблъскали със сериозни неприятности, поради загубите от subprime -сделките. На 1 август, германската банка ІКВ обяви технически фалит, пак заради загуби от subprime - сделки, и на държавата (т.е. на Провинция Саксония) се наложи да ги покрива. Скоро същото се случа и със Саксонската провинциална банка. По аналогични причини, на 9 август, френската банка BNP Paribas закри три хеджови фонда.

Финансовите проблеми, свързани с американския ипотечен пазар, нарастваха като снежна топка, през цялата първа половина на 2007, достигайки „критичната си маса” в края на юли, когато еуфорията на пазара на вторични ценни книжа се смени с паника. През първата половина на август, банките-кредиторки бяха поразени от криза на доверието и, на практика, пазарът на междубанковото кредитиране замря.

В тази връзка, главният редактор на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” Холгер Щелцнер отбелязва, че: „Банките бяха изчислили всички възможни рискове, освен един – от възникването на ситуация, в която ще загубят доверието помежду си. Така, кризата на американския ипотечен пазар се трансформира в криза на доверието между банките и започна търсене на „виновниците”. Това обаче, доведе до още по-голямо отчуждение: по същество, „пожарната бригада” само допълнително раздуха пламъците, бушуващи на финансовия пазар. Неслучайно водещите статии в същия вестник, от август миналата година, бяха озаглавени „Банките вече не си вярват”, „Лошата атмосфера в банковите среди” и „Банките все още изпитват недоверие помежду си”. Оттогава не се забелязват съществени промени в междубанковото кредитиране.

От август 2007 насам, Европейската Централна банка, американският Федерален резерв и другите централни банки на водещите държави започнаха да отпускат специални краткосрочни кредити (за срок от един ден до няколко месеца) за да балансират съхраняването на наличните средства в банките и свързаната с това парализа на междубанковия пазар, която можеше да породи серия от фалити на банки, неспособни да изчистят краткосрочните си задължения. Само Европейската Централна банка отпусна за тази цел 350 млрд. евро, от началото на август до есента на 2007. Първоначално Английската централна банка ( Bank of England ) отказваше да последва примера на Европейската и на Федералния резерв, но растящата паника сред клиентите на банката Northern Rock (финансираща предимно сделки с недвижими имоти) накара президента на Английската банка Марвин Кинг да промени позицията си още през септември. На 18 септември 2007, Федералният резерв намали базовия лихвен процент до 0,5% - с единствената цел да се опита да повлияе върху финансовия пазар. Впрочем, пак по същите причини, той вече беше пробвал да го направи и през август.

„Структурираната секюритизация” като глобална „пирамида”

Защо проблемите на американския пазар имаха толкова драматични последици в международен план и парализираха доверието между водещите частни банки на САЩ и Европа? Обяснението можем да открием в термина „структурирана секюритизация”. По същество, той отразява същността на класическата „пирамида”, въпреки че банките, въвлечени в този процес, спадат не само към най-големите, но и към най-авторитетните. Под „секюритизация” се разбира практиката за изваждане на кредитите (заедно с рисковете) от баланса на банките, веднага след отпускането им. Пласирайки кредитите в т.нар. „секюритизирани” пакети, банките получаваха нови налични средства, което пък им позволяваше практически моментално да предоставят нови кредити – изключително за да „секюритизират” и тях, после отново да ги пласират и т.н. Така, „структурираната секюритизация” се разглеждаше като универсална схема за „ликвидиране” на риска, ускоряване на финансовия оборот и бързо извличане на печалба – т.е. по същество, като своеобразен лиценз за печатане на пари.

През последните десетина години „структурираната секюритизация” се превърна в ключов феномен на световната финансова система и в своеобразен брат-близнак на спекулациите на пазара на вторични ценни книжа. Тоест, на „зрелите” финансови пазари на САЩ и Европа, на практика, се случи същото, което през 1997 стана в Албания, когато там едновременно рухнаха няколко местни финансови пирамиди. При това, американските subprime ипотечни кредити, по същество, изиграха ролята на „токсични отпадъци”, тровещи цялата система и застрашаващи самото и съществуване.

Subprime - кредитите се отпускаха на лица, неспособни да върнат заемите. Въпреки това, банките, които ги отпускаха, не се тревожеха от натрупването на рискове, защото ипотечните кредити моментално се препродаваха на големите банки, които ги обединяваха, заедно с други категории дългове, в т.нар. „ценни книжа , обезпечени с друг финансов актив” (asset-backed securities - ABS ). На свой ред, тези книжа се продаваха на други банки, хеджови фондове, застрахователни компании, частни пенсионни фондове и други финансови учреждения по целия свят. Нещо повече, ABS -книжата се използваха като обезпечение на кредитните деривативи - т.нар. „облигации, обезпечени с дългови задължения” ( CDO ) и други подобни „секюритизирани” продукти. Финансовите институции, притежаващи CDO , на свой ред, се стремяха да ги прехвърлят в извънбалансови посреднически фирми - „кондюити” или „структурирани инвестиционни инструменти” ( SIV ), в други държави или в офшорни зони, за да не ги включат в баланса си и, едновременно с това, да избегнат контрола на надзорните инстанции.

По този начин, рисковете всъщност не изчезнаха, а просто се трупаха и разпространяваха из целия свят. В резултат от това, както беше принуден да признае шефът на Швейцарската агенция за банков надзор Ойген Халтинер, „никой вече няма точна представа, къде точно са концентрирани рисковете”.

Всяка финансова пирамида може да действа само дотогава, докато на пазара има увереност, че „играта ще продължи”. На същата увереност се основаваше и широко лансираната схема на „секюритизация”, която, въпреки това, се срути през август 2007.

Банките, които само няколко седмици преди това бяха сигурни, че са наясно с проблемите, днес вече не изпитват доверие към партньорите си. При това на никой не е известно, колко точно „токсични отпадъци” – ABS или CDD , свързани с американския ипотечен пазар, са скрити в балансите или, което е още по-опасно, в офшорните „кондюити” или SIV — механизмите на банките-партньори. Никой не е наясно с реалната стойност на тези „секюритизирани активи”, ако тя въобще може да се оцени в положителни величини. Банкерите, с които аз, самият разговарях през последните месеци, признават, че в техните среди цари крайно напрегната атмосфера, пропита от взаимни подозрения.

Доверието е задължителен елемент на всяка добре функционираща финансова система. Продажбата и придобиването на дългови книжа следва да се основават на убеждението на третата страна, при придобиването на дълга, че кредиторът и длъжникът са обвързани с достатъчно добре обмислен и сигурен договор, в който рискът, обезпечаването и процентният доход са балансирани. Освен това са необходими гаранции за сигурността на рейтинговите агенции и дееспособността на регулиращите институции, които, при нужда, могат да приложат съответните санкции.

Позициите на американския Федерален резерв вече са силно ерозирани. Дори в периода, когато разривите на финансовие пазар, обусловени от загубите от subprime - кредитите, бяха очевидни, шефът на Федералния резерв Бен Бернанке и американският финансов министър Хенри „Хенк” Полсън отчаяно се опитваха да омаловажат проблема и неговите очевидни последици. Когато всичко това вече не можеше да се прикрива, Федералният резерв отстъпи пред натиска на големите банки от Уол-стрийт и намали основния лихвен процент на 0,5%. Междувременно, Европейската Централна банка, Английската банка и Банката за международни разплащания ( BIS ), през цялата първа половина на 2007, изпращаха достатъчно убедителни сигнали за възможни проблеми пред банките, трупащи все по-значителни рискове, но тези констатации не бяха последвани от някакви реални действия.

Сериозно се дискредитираха и такива водещи рейтингови агенции, като ню-йркските Moody ' s и Standard & Poors , или лондонската Fitch . Чак до средата на юли 2007, тези агенции даваха на ABS , CDO и подобните им финансови инструменти, най-високите рейтинги на „инвестиционно равнище”. Снабдявайки подобни продукти с най-високите рейтинги, агенциите можеха да разчитат на щедри хонорари от банките и другите финансови институции, реализиращи въпросните „секюритизирани книжа”. Защото, колкото по-високи бяха рейтингите, толкова по-лесно тези продукти можеха да се пласират на пазара на други банки, хеджови фондове, застрахователни компании и пенсионни фондове. При това обаче, участниците на пазара, активно купуващи „секюритизирани книжа”, „забравяха” да уточнят, какво се крие в действителност зад тези високи рейтинги. Днес, рейтинговите агенции са принудени спешно да „адаптират” оценките си, т.е. значително да ги понижат. Което е съвсем естествено, защото рейтинговите фирми се опасяват, че ще бъдат залети със съдебни искове от страна на банките, доверили се на предишните им оценки и съобразили се с тях при осъществяване на своите операции. В този смисъл, доста символично беше уволнението на шефа на Standard & Poors Катлийн Корбърт, през септември миналата година.

През август 2007, в интервю за телевизия DLF , главният икономист на Deutsche Bank Норберт Валтер изрази съмненията си, че „бизнес-моделът на преопаковането на рисковете и продажбата им на отворения пазар” има бъдеще. Всъщност, „бизнес-моделът”, за който говори Валтер, е именно „структуризираната секюритизация”. Още по-знаменателен е фактът, че на страниците на Neue Zuricher Zeitung , смятан за «корпоративно издание» на швейцарската банкова общност, както и в много други финансови издания по целия свят, се разгърна остра дискусия именно по този въпрос: може ли «структурираната секюритизация» да преживее сегашната криза, или банките ще бъдат принудени да изоставят тази практика.

На свой ред, в края на септември 2007, бившият шеф на Федералния резерв Алън Грийнспън заяви в интервю за Frankfurter Allgemeine , че рейтинговите агенции „проявиха некомпетентност” и, че „такива структурирани продукти”, като CDO , могат да престанат да съществуват. Грийнспън се въздържа да направи същата прогноза за всички елементи на „структурираната секюритизация”, но редица други влиятелни финансисти – и, в частност, Бил Грос, директорът на най-голямата в света компания, търгуваща с дългови задължения – Pimco , го твърди съвсем открито.

Принудителната смяна на парадигмата

„Структурираната секюритизация” е само един от многото примери за т.нар. „иновации” във финансово-икономическата сфера, нарушаващи фундаменталните принципи на стопанското развитие и, в крайна сметка, разрушаващи се „от самосебе си”. Уви, крахът им, в крайна сметка, не е проява на здравия смисъл, предвиждащ неизбежната катастрофа, а се дължи на непредвидените ефекти от тях. Тоест, „структурираната секюритизация”, на практика, се самоликвидира.

И така, западната финансова общност се оказа достатъчно неразумна, като рискува да използва едно очевидно отровно лекарство, без да се замисля за последиците. Перефразирайки Фуше, можем да кажем за тези банкери, че по-страшна от алчността, може да бъде само глупостта. Която се проявява, в частност, в неспособността да се предвидят последиците от собствените постъпки.

Разбира се, днес банките правят всичко възможно за да избегнат последиците от кризата, която сами предизвикаха. При това, те очевидно разчитат, че тяхната схема на „секюритизация”, позволяваща им бързо да получат колосални печалби, ще оцелее. Американският сенатор-демократ Кристофър Дод, председател на Банковата комисия към Сената, твърди, че шефът на Финансовия резерв Бен Бернанке лично го е уверявал, че ще използва „всички възможни начини” за преодоляване на кризата със subprime - облигациите.

На практика, става дума за това, че банките ще получат възможност да „изхвърлят” своите „отровни отпадъци” в някакво „хранилище”, което естествено, ще бъде създадено за сметка на данъкоплатците.

Шефът на Pimco Бил Грос, директно призова американското правителство да предприеме такива мерки, давайки за пример кризата на спестовно-кредитните холдингови компании ( S & L ) от 80-те години на миналия век, когато Корпорацията за разрешаване ( RTC ) изкупи (със средства на американските граждани) обезценените активи на фалиралите S & L – компании. На свой ред, известният икономист Пол Кругмън, предложи да се „преобразуват” ABS и останалите деривативи, свързани със subprime - кредитите, в аналог на „брейди облигациите” от началото на 90-те.

Въпросът обаче е в това, дали подобни мерки в „битката за оцеляване”, предприети от правителствата (подложени на силен натиск от страна на банките), както и масираният приток на ликвидност, организиран от централните банкови институции, може да спаси схемата на „секюритизация”? Ако правителствата (използвайки парите на данъкоплатците) и централните банки се превърнат в заемодатели от последна инстация, това ще означава, че доверието към банките-кредитори и рейтинговите агенции няма скоро да бъде възстановено – поне, що се отнася до практиката на „структурираната секюритизация”.

Обемът на ABS и CDO , свързани с американския пазар на недвижими имоти, дори по най-консервативни оценки, се равнява на около 550 млрд. долара. Някои експерти обаче, дават оценки, надвишаващи три пъти тази цифра. Ще са необходими месеци, ако не и години, преди тези „секюритизирани активи” да бъдат сортирани, преоценени, бракувани, или пък „складирани” в някакъв вид „помийна яма”.

Впрочем, много по-сериозен проблем представлява очертаващата се промяна на парадигмата в световната финансова система. Колапсът на доверие може да катализира отстъпление към „консервативната” практика на кредитиране, което съществено би ограничило рисковете, но, в същото време, рязко ще забави оборота на капитала и ще намали неговата доходност. Докато банките имаха възможност да се избавят от рисковете, пласирайки ги достатъчно бързо и с голяма печалба, те можеха да разчитат на количествената оценка на рисковете с помощта на различните математически модели. Така, оценката на риска се превърна в предмет на програмни и компютърни изчисления, а не на квалифициран персонален анализ. Въпреки ограничението на краткосрочните кредити, банките и занапред ще предоставят заеми и ще издават дългови книжа, но ще отделят много повече внимание на проектната експертиза и оценката на рисковете. Кредитирането и издаването на дългови задължения, в по-голяма степен, ще бъдат обвързвани с инвестициите в реалната икономика. Следователно, банките ще отпускат кредити за по-продължителни срокове, а лихвеният процент ще бъде съотносим с реалния ръст на стойността, произведена от реалните, физически инвестиции.

Смяната на парадигмата във финансовата сфера в Европа и САЩ може да се окаже бавен, труден и болезнен процес. Достатъчно е да си припомним, че през последните години над половината от корпоративните приходи в САЩ бяха получени от финансовия сектор, а във Великобритания – още повече. Въпреки това, връщането към практиката, възприета като норма през последните две десетилетия, ми изглежда малко вероятно.

Сблъсъкът между„глобализация”и неравномерното развитие

Описаните по-горе вътрешносистемни фактори, водещи до смяна на парадигмата в трансатлантическия финансов сектор, следва да се разглеждат в контекста на дълбоките промени в световната финансова и икономическа система през последните години.

Някои анализатори сравняват сегашната финансова криза с колапса на ню-йоркския финансов пазар от октомври 1929. Подобно сравнение е достатъчно адекватно, отчитайки, че причина за кризата от 1929 са мащабните финансови спекулации, осъществени през предходните години. В частност, за тригодишния период от 1926 до 1929 капитализацията на американския финансов пазар нараства два пъти. Когато балонът, в крайна сметка, се пука, това води до спад в равнището на заетост, на инвестициите и на износа, както и до бързо прехвърляне на кризата в Германия, защото американските банки играят ключова роля за финансиране на версайските репарации и мащабно инвестират в немската икономика. Изтичането на американските средства от Германия нарушава крехкото равновесие. Кулминацията настъпва през 1931, когато Германия е разтърсена от банкова криза, последвана от бум на безработицата, в резултат от който, през 1932, на улицата се оказват 6 млн. души.

През този период финансовата криза се разпространява (както от Германия, така и от САЩ) и в други страни по света, което води до глобален икономически колапс. Изключение се оказва само Съветският съюз, където по онова време се реализира мащабна програма за индустриализация и изграждане на инфраструктурни обекти. През този период обаче, поради своята изолация, болшевишката империя не може да изиграе ролята на „балансьор” на световната депресия. В това е и най-съществената разлика между тогавашната и сегашната криза.

Като друг критерий за различията между Голямата депресия и сегашната криза често се използва все още модният термин „глобализация”. Според най-разпространената концепция за „глобализацията”, безпрецедентното взаимно проникване на финансовите и индустриалните пазари задължително ще доведе до разпространяване на финансовата криза от САЩ към целия останал свят. От представата за това, че американската икономика уж играе ролята на „мотор” на цялата глобализирана система, следва изводът, че ако кризата в САЩ не бъде преодоляна максимално бързо, тя ще засегне целия свят, чрез финансовите, информационни, психологически и търговски връзки. Наистина, ако в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век (както посочва американският историк Чарлз Киндълбъргър), икономическата и финансова криза в САЩ и Германия няма как да не повлияе и върху целия останал свят, как би могъл да бъде предотвратен подобен икономически колапс днес? Не само „пророците” на краха, но и „казионните” теоретици на глобализма се опитват да ни убедят, че ако не успеем с общи усилия да преодолеем американската криза, цялата планета е обречена. Впрочем, през последните месеци дори и сред най-убедените апологети на американския модел оптмизмът, че подобно нещо е възможно, започна да спада.

Всъщност, истината е, че тази най-разпространена представа за глобализацията не отчита диалектичната парадоксална природа на глобализационния процес. Безпрецедентното взаимно проникване и уж тоталната подчиненост на този процес се съпровождат със също толкова безпрецедентна поляризация и неравномерност на световното развитие, което пък предразполага към формирането на многополюсен световен модел. Именно поради тази причина, разпространяването на американската криза и в икономиките на Евразия и техният крах (като последица от краха на америкаската икономика) съвсем не ми изглеждат неизбежни.

Днес Съединените щати са световен лидер по обема на своя БВП, както и по равнището на развитие на военните и информационните си технологии. Като цяло обаче, реалната икономика на САЩ, от трийсетина години насам, преживява спад. Търговският дефицит на страната достигна гигантски размери, а доларът продължава да отслабва буквално пред очите ни. Универсалният доскоро „вашингтонски консенсус” (чрез инструментите на Световната банка и Международния валутен фонд), вече губи решаващото си значение. Освен това, САЩ вече няколко години страдат от икономическа рецесия, която не беше породена, а само ускорена, от сегашната финансова криза.

Възможно е, че американската администрация ще съумее да отложи икономическия спад до края на 2008 (или началото на 2009), но той е неизбежен. И този спад ще бъде тежък, защото затъналите в дългове американски домакинства ще бъдат принудени да ограничан потреблението си. При това, т.нар. „военно кейнсианство” (традиционният начин за стимулиране на американската икономика) вече е стигнало пределното си равнище, с военен бюджет от около 1 трилион долара. В резултат от това, наличието на рецесия в САЩ се констатира от редица водещи икономисти (от Мартин Фелдстийн и Лари Съмърс, до самия Алан Грийнспън). Проблемът открито се дискутира и в ръководствата на МВФ и ОИСР.

Поуките от финансовата криза в САЩ за държавите от Евразия

В същото време, азиатските държави – Китай, Индия и страните от тихоокеанското крайбрежие – стремително развиват своята реална икономика. Стабилното и устойчиво търсене на енергоносители пък стимулира развитието на руската икономика, както и тази на редица арабски държави. По-голямата част от Латинска Америка обръща гръб на САЩ, в резултат на което икономиката на страните от региона не върви към криза, а напротив – бележи определн подем, след десетилетията на стагнация и депресия. Дори някои африкански държави съумяват да използват суровинните си възможности за ускорено икономическо развитие.

Западна Европа, и на първо място Германия, активно навлиза на пазарите на Източна Европа, Русия, Китай и арабския свят. Германският износ в тези държави нараства годишно с двузначна цифра (в проценти), докато износът за САЩ, през 2007, е спаднал с 3%.

В речта си на Санкт-Петербургският икономически форум, през юни 2007, руският президент Владимир Путин констатира появата „на ново съотношение на силите в света”. Не по-малко важен е фактът, че тезата му напълно се подкрепя и от основателя на Форума в Давос Клаус Шваб. На последната срещата в Давос, той говори за т.нар. синдром на „стария режим” – т.е. за разминаването между това, как се възприема световната икономика, и реалното и състояние. В главите на хората все още доминира „атлантоцентричната” картина на света, т.е. убеждението, че САЩ и Европа продължават да определят посоките на световното икономическо развитие. Междувременно, реалната икономическа карта на света вече има нов център и това е Евразия.

Задълбочаващата се рецесия в САЩ наистина ще породи сериозни затруднения за европейските и азиатските държави-износителки, но те вече не са толкова зависими от американския пазар, както бяха допреди 10 или дори 5 години. Китай разполага с достатъчно финансови ресурси за да преориентира икономиката си към неотложните задачи на своето вътрешно развитие и търговията с европейските страни. Мюсюлманските петролни държави отдавна проеориентират стоковите си потоци към Азия. Собствените икономически и финансови ресурси на страните от Евразия (да не говорим за потенциала за развитие на континента, като цяло) са толкова големи, че напълно са в състояние да неутрализират въздействието на финансовата криза в САЩ.

Несъмнено, бързо развиващите се икономики на Китай, Русия, Индия и другите „нови икономики” се сблъскват с множество сериозни вътрешни проблеми – както стопански, така и социални. Не твърдя, че влиянието на американската криза няма да влоши, до известна степен, тези проблеми. Това обаче, не е неизбежно. Кризата, чиито център са САЩ, може да се окаже и възможност за преразглеждане на икономическата политика на Евразия в полза на вътрешното (националното) и на регионалното развитие. Кризата в САЩ е добър повод за качествено нарастване и разширяване на икономическото сътрудничество в Евразия. Нещо повече, подобно развитие ще даде възможност и на САЩ да преосмислят ролята си в днешния многополюсен свят – както във финансово-икономически, така и в геополитически план.

Струва ми се, че формулирането на адекватни изводи от американската криза в Китай, Индия, Русия и Европа не е просто добро пожелание, а реална и естествена перспектива. В края на краищата, нима Русия и държавите от Югоизточна Азия не си направиха необходимите полезни изводи от кризите, поразили ги през 1997-1998?

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

В съвременния свят има много неразрешени териториални спорове, но безспорно сред най-известните е този за Курилските острови. Популярността му се дължи най-вече на факта, че се води между две от т. нар. Велики сили – Русия и Япония. Той е един от най-дълготрайните (датира още от 40-те години на ХХ век) и до момента за него все още не е намерено приемливо решение. Тук ще проследя съдбата на въпросните острови (тъй като фактите около превръщането им в спорна територия не са широко известни) и ще се опитам да направя прогноза за бъдещето им.

Курилските острови представляват широка около 1000 км. верига, простираща се между най-северния японски остров Хокайдо и руският полуостров Камчатка. На запад граничат с Охотско море, а на изток с Тихия океан. Наброяват около 50 (20 големи и 30 малки) и днес влизат изцяло в рамките на Руската федерация. Общата им площ е 15,6 хил. кв. км., като най-големи сред тях са Парамушир, Уруп, Итуруп и Кунашир. Населени са главно с руснаци. На територията на архипелага има три по-големи селища – Северо-Курилск (на о-в Парамушир), Курилск (на о-в Итуруп) и Южно-Курилск (на о-в Кунашир). Островите имат предимно планински релеф и са бедни на природни ресурси. Основната икономическа дейност в тях е риболовът. Архипелагът има важно стратегическо значение, тъй като контролира входа на Охотско море, представляващо днес, де факто, „руско езеро”.

Името им произлиза от думата „куру”, означаваща на езика на айните (автохтонните жители на архипелага) „човек”.

Историческата съдба на архипелага е твърде интересна и динамична и ще я проследя под формата на хронология:

- 1635. Японска експедиция открива южните Курилски острови. Скоро след това те започват да фигурират в японските карти.

- 1643. Холандският изследовател Мартин Геридзон де Фриз проучва най-южните Курилски острови, населени тогава с айни.

- 1711. Руските изследователи Даниил Анциферов и Иван Петрович Козиревски откриват и изследват най-северните острови от веригата – Шумшу и Парамушир.

- 1713. Северната част от архипелага е проучена от експедицията на Иван Козиревски (посетила и описала островите Шумшу, Парамушир и Онекотан).

- 1719. Експедицията на Иван Евреинов и Фьодор Лужин проучва централната част от Курилските острови (до о-в Симушир).

- 1738-1739. Експедицията на руския изследовател Мартин Петрович Шпанберг открива и проучва южните острови от веригата.

- 60-70 те години на ХVІІІ век. Архипелагът, де факто, става част от Русия (с изключение на 4-те най-южни острова, контролирани от японците).

- 1854. Русия иска да установи дипломатически отношения с Япония, за да узакони владенията си в района на Охотско море. Но японците умело използват нейната заетост в Кримската война (1853-1856), в която тя воюва срещу обединените сили на Англия, Франция, Пиемонт и Османската империя, за да изтръгнат важни отстъпки.

- 1855. Съгласно договора от Симода, Русия и Япония си поделят Курилските острови, като за граница между тях е определен проливът между островите Итуруп (на японски Еторофу) и Уруп. Така, по-голямата част от архипелага официално става руско владение. Що се отнася до о. Сахалин (чиято съдба се оказва тясно преплетена с тази на Курилските острови), решаването на статута му е отложено за по-късно.

- 1875. По силата на договора от Санкт Петербург, Русия отстъпва всички свои Курилски острови на Япония срещу присъединяването на целия остров Сахалин (в чиято южна част по това време вече са възникнали японски селища).

- 1905. В резултат от поражението си в Руско-японската война, от 1904-1905, (водена заради спора за контрола над китайската област Манджурия), Петербург губи, съгласно Портсмутския мирен договор, южната част на Сахалин. Новата руско-японска граница е установена по линията на 50-ия паралел с. ш. Така, руските позиции в района на Охотско море са сериозно отслабени.

- 1917. В Русия избухва революция, довела до свалянето на монархията и установяването на комунистическа власт.

- 1922. На мястото на разпадналата се Руска империя възниква Съюзът на съветските социалистически републики (СССР), наследил от предшественика си и претенциите към Курилските острови.

- 1918-1925. По време на Гражданската война в Русия Япония временно окупира Северен Сахалин.

- Февруари 1945. На Ялтенската конференция на съюзниците от антихитлеристката коалиция - СССР, САЩ и Великобритания, е решено Съветският съюз да влезе във война с Япония, срещу което да получи Южен Сахалин и Курилските острови.

- Август 1945. По време на офанзивата срещу Япония, СССР превзема (чрез успешно проведени морски десанти) Сахалин и всички Курилски острови и те, де факто, стават част от територията му. С това е поставено началото на продължаващия вече над 60 години териториален спор.

- 1946. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР Курилските острови и Южен Сахалин официално са обявени за съветска територия.

- 1945-1989. Води се т. нар. студена война, по време на която Япония и СССР са в два различни лагера, което сериозно затруднява урегулирането на териториалния спор между тях.

- 1951. В Сан Франциско е подписан мирният договор между победена Япония и 47 държави-победителки (сред които обаче не присъства СССР), съгласно който тя е официално лишена от Южен Сахалин и всички Курилски острови.

- 1956. Подписана е съвместна съветско-японска декларация, съгласно която СССР се съгласява да върне на Япония островите Шикотан и Хабомаи, но само след подписването на мирен договор между двете страни. Скоро след това, Токио се отказва от нея, поради натиска на САЩ (заплашващи Япония с евентуална анексия на окупирания от тях японски архипелаг Рюкю).

- 1960. Япония позволява на САЩ да създадат свои бази на територията и, което е прието в Москва като враждебен акт. В специален меморандум, СССР декларира, че ще предаде обещаните през 1956 острови, само при изтегляне на американските части от японската територия.

- 1989. Студената война приключва, което създава благоприятни условия за разрешаването на териториалния спор.

- Декември 1991. СССР се разпада и архипелагът остава в границите на неговия наследник Русия.

- 1993. В Токио е подписана декларация, в която Русия оповестява желанието си за окончателно разрешаване на проблема по справедлив и за двете страни начин.

- 1998. Двустранни преговори в японския град Кавана, на които Япония настоява за възстановяване на границата от 1855 (т. е. Русия да й върне 4-те най-южни Курилски острова – Итуруп (Еторофу), Кунашир (Кунашири), Шикотан и Хабомаи). Този вариант е отхвърлен от Москва.

- 2001. Русия обявява становището си, че проблемът да се реши на базата на декларацията от 1956 (т.е. готова и да отстъпи само островите Шикотан и Хабомаи). Япония изказва недоволство.

- 2006. Инцидент с навлязла в териториални води на Русия японска риболовна шхуна. Тя отказва да се подчини на заповедта на руските граничари да спре, затова срещу нея е открит предупредителен огън и загива един японски моряк (първата официално регистрирана жертва на териториалния спор), което води до сериозно обтягане на руско-японските отношения.

От изнесените по-горе факти става ясно, че спорът за Курилските островите има дълга предистория. Какъв ще бъде окончателният му изход обаче, е трудно да се прогнозира.

За да се изясни проблемът около възникването на спора, следва да се започне с едно много важно уточнение – днес официална Япония претендира не за целия архипелаг, а само за най-южната му част. Този факт обаче се пропуска почти навсякъде, като в различните източници традиционно се говори за „спора за Курилските острови”. Правилното би било да се подчертае, че днес съществува спор само за 4-те най южни острови от веригата (Шикотан, Хабомаи, Кунашир и Итуруп), т. е. за Южните Курилски острови.

Днес сме свидетели на това как Япония непрекъснато насочва вниманието на света върху проблема. Тактиката и е той да се реши чрез неговото интернационализиране. На останалите държави (чиято симпатия тя се опитва да спечели) японската страна разяснява, че третира 4-те спорни острова, на юг от границата от 1855, (които тя винаги нарича Северни територии) като неразделна част от изконната си територия. Според нея, те не са част от Курилския архипелаг и, следователно, контролирането им от руска страна е незаконно (аргументът лесно може да бъде оборен от Москва, тъй като географската принадлежност на въпросните острови към архипелага не подлежи на съмнение). Така японците разчитат да предизвикат силен международен натиск върху Русия за разрешаването на проблема в тяхна полза. Важно е да се отбележи, че в претенциите си Япония се ползва с мощната подкрепа на световната свръхсила САЩ – традиционен геополитически противник на Русия.

Тактиката на Москва е да отлага проблема. По причини от различно естество (за които ще стане дума по-нататък), тя все още не е готова да пристъпи към окончателното му решаване.

При изясняване същността на спора, трябва да се отчете един много важен факт. Както е известно, Япония е сред основателките на т. нар. Тристранен пакт, включващ още Германия и Италия. По време на Втората световна война въпросните държави извършват непредизвикана агресия спрямо съседите си, с цел да ги поробят, като тяхното брутално поведение рефлектира крайно негативно върху моралния им облик (дори и до днес). След войната, всички те са лишени от части от своята предвоенна територия, което се разглежда от победителките като справедливо възмездие за причинените от тях нещастия. В следвоенния период, в Германия и Италия въпросът за евентуално връщане на изгубените тертории никога не е бил поставян на дневен ред. Нещо повече – дори самото му разискване винаги е било табу. Но следвоенна Япония твърдо възприема ревизионистичен курс, обявявайки се за преразглеждане на наложеното ново териториално статукво. Това и поведение, естествено, е посрещнато с недоволство от страна на победителките (и, особено, от Русия), тъй като те се страхуват (не без основание), че то може да послужи като сигнал за останалите победени държави също да предявят териториални претенции.

Днес, в Русия преобладава становището, че 4-те спорни острова не бива да се връщат, защото евентуална териториална отстъпка в полза на Япония може да се превърне в опасен прецедент, ревизиращ резултатите от Втората световна война. И да предизвика верижна реакция, тъй като и други победени държави биха могли да поискат от Москва да им върне присъединените от нея техни бивши територии. Така например, Германия би могла да си поиска обратно т. нар. Калининградска област, която до 1945 е нейно владение. Същото би могла да направи и Финландия по отношение на коридора Петсамо (Печенга) и Карелския провлак, отнети и през 1940-1947. Би могло да се стигне дори до създаването голяма на коалиция от държави, имащи териториални претенции към Русия, (в която да влязат Германия, Финландия, Естония, Латвия, Украйна, Япония и Китай), поставяща си за цел да откъсне със сила територии от Федерацията, или дори напълно да я унищожи.

От това обаче не следва, че Русия никога не би могла да отстъпи от тази си позиция. Възможно е, при определени обстоятелства, тя да се съгласи да направи известни компромиси.

Според мен, спорът за Курилските острови има няколко възможни решения:

- Съвременното статукво да бъде увековечено;

- Русия да върне доброволно всичките 4 спорни южнокурилски острова (Шикотан, Хабомаи, Кунашир и Итуруп) до границата от 1855;

- Русия да върне само островите Шикотан и Хабомаи (с което обаче въпросът ще се реши само частично).

- Япония да закупи 4-те спорни острова. Тук трябва да се отбележи, че в исторически план покупко-продажбата на територии съвсем не е прецедент – през 1867 например, Русия продава на САЩ своето североамериканско владение Аляска.

- Япония да окупира и присъедини островите със сила. Това е най-малко вероятният вариант, защото е пределно ясно, че подобно враждебно действие ще разпали голям военен конфликт;

- Окончателната принадлежност на островите да се определи от международна арбитражна комисия.

- Спорните 4 острова да се обявят за неутрална зона, какъвто статут е имал дълго време (преди присъединяването му към Норвегия) архипелагът Шпицберген.

Трудно е да се прогнозира, кой от изброените варианти ще се реализира на практика. Бъдещето ще покаже. Можем само да се надяваме, че ще бъде избран вариант, удовлетворяващ в еднаква степен както Япония, така и Русия. Личната ми прогназа е, че е твърде вероятно да се стигне до реализацията на третия от изброените по-горе вариант.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Едва ли някой от японските и международни инвеститори е предполагал, в края на декември 1989, че десетилетието на „фондовото чудо” в Япония преживява последните си дни.

През 80-те години на миналия век курсът на акциите на японските корпорации нараства с 20-30% годишно, като в последния, експоненциален, стадий на ръста (през 1986-1989) стойността на японските акции се увеличава три пъти. През 1989 сумарната капитализация на японските компании е шест пъти по-висока, отколкото през 1980, и 17 пъти по-висока, отколкото през 1970. За 40 години (1949-1989) курсът на акциите, котиращи се на престижната първа секция на Токийската фондова борса, нараства 200 пъти. За сравнение, през същия период, най-представителният индекс за акциите на американските компании ( S & P 500) нараства само 20 пъти. Съотношението между цената на акциите и печалбата (Р/Е) в Япония непрекъснато се повишава, достигайки, през 1989, до 71, за всички акции от първата секция на Токийската борса, като цяло, и до 250 за отделни компании. По абсолютни размери на капитализация, Япония значително надминава САЩ и твърдо заема първото място в света (40% от световната капитализация).

Но, както отбелязва доскорошният шеф на американския Федерален резерв Алън Грийнспън, „дърветата не растат до небето”. Още през първите дни след отварянето на борсата, през януари 1990, японските акции се сриват. Десет месеца по-късно ги последват и цените на недвижимите имоти и земята. През първата година от пазарния крах, прекалено раздутият балон на акционерния капитал губи 38% от стойността си, разорявайки инвеститорите и изправяйки на ръба на фалита стотици финансови институции, отпускащи кредити, гарантирани с фондови активи. През 1990, от десетте най-големи банки на планетата, пет са японски, докато днес в челната десетка има само една японска банка.

Крахът

Всъщност, японските банки се оказват забъркани в мащабни финансови спекулации. Над ? от всички отпуснати от тях, през 1984-1990, кредити са предназначени за фирми, извършващи операции с недвижими имоти. През 1991 въпросните кредити вече се равняват на ? от кредитния портфейл на индустриалните компании. През 1999, обемът само на официално признатите „лоши” кредити на японските банки достига астрономически размери – 1 трилион долара, т.е. около 30% от японския БВП. Около 1/3 от тази сума се формира от кредитите, отпуснати на различни клиенти от Югоизточна Азия, които престават да се обслужват през 1997-1998, заради регионалния финансов „тайфун”. Повечето от тези дългове са обезпечени с ипотеки на поземлени участъци, чиято цена, в края на 90-те години, е три пъти по-ниска, отколкото десет години по-рано (т.е. във върховия момент, преди балонът с активите да се спука). Затова пазарната реализация на заложените имоти би донесла гигантски загуби на банките.

Япония е сред историческите „рекордьори” по мащабите на спада в цените на акциите: индексът на „сините чипове” на Nikkei 225 (базовият индекс на Токийската фондова борса), след втората вълна на охлаждане на борсовата конюнктура (стартирала през 2000), спада, през 2003, до нивото си от началото на 80-те години и е приблизително път пъти под максималното равнище, постигнато през декември 1989, по времето на „бума Хейсей” (както японците наричат своя финансов балон, по името на „ерата Хейсей” – т.е. управлението на сегашния император Акихито). Дори днес, т.е. 18 години по-късно, индексът Nikkei е на нивото от 1992, което е само 40% от максимума, постигнат преди кризата.

С подобна финансова катастрофа може да се сравнява само динамиката на американските акции по време на Голямата депресия. Там максималният спад на индекса Dow Jones е дори още по-голям от този в Япония, в зората на 90-те. В началото на четвъртата година от свободното падане на курса на акциите, през юли 1932, индексът се свива до 13% от максимума отпреди кризата, след това, до март 1937, Dow Jones се вдига до 50% от максимума, после отново търпи колебания и така чак до 1942, когато на американската борса най-сетне започва устойчиво нарастване на стойността на акциите.

Ясно е, че подобна финансова катастрофа не би могла да остане изолирана, без да засегне и реалния сектор на икономиката. В средата на 1991, година и половина след началото на пукането на балона на фондовия пазар, Япония навлиза в период на тежка рецесия. Първоначално всички очакват обичайния цикличен спад – никой в страната и извън нея не може да предположи, че Япония, която четиридесет години подред е смайвала света с темповете на икономическия си ръст, технологичните си нововъведения и капиталовата си експанзия, ще затъне в толкова продължителна стагнация.

Неуправляемото нарастване на „балона” на активите води до парализа на финансовата система, което се отразява изключително негативно върху икономиката и, най-вече, на компаниите, ориентирани към вътрешния пазар и нямащи достъп до международните пазари на кредити и капитали. За десетилетието, предшестващо кризата, японската икономика нараства с 48% (среден годишен икономически ръст от 4%, като максималният е постигнат през 1988 – 6,8%), докато в първото десетилетие след кризата ръстът е само 12% (т.е. 1,1% средногодишно) – т.е. три пъти по-нисък, отколкото в САЩ и два пъти по-нисък от ЕС, за същия период. Неслучайно, 90-те години се смятат от японците за „загубени”.

Впрочем, за мнозина от тях изразът не е само метафора. В края на 90-те броят на самоубийствата надхвърля 300 хил. годишно (т.е. над 800 на ден), което е два пъти повече, отколкото в началото на 70-те. Повечето от тях са свързани с фалитите на работодателите или с невъзможността да се върнат взетите дългове.

Мащабите на „японския синдром” от 90-те се предопределят както от спецификата на националната икономическа система, така и от размерите на икономическия бум от втората половина на 80-те. Като именно колосалното „прегряване” на пазарите на земя, недвижими имоти и акции, определя и дълбочината на последвалия срив.

Според повечето анализатори, немаловажна роля изиграва и нерешителната, непоследователна, а понякога и откровено погрешна политика на правителството и финансовите институции на Япония, свързана със спецификата и традицията на функциониране на политическия и бизнес-елит на страната.

Кой помпа балона на лошите кредити?

Впрочем, обясненията за причините за «бума Хейсей» и последвалия го крах съвсем не се изчерпват с очертаните по-горе версии. Не бива да забравяме, че през 80-те години на миналия век именно Япония се възприема, и наистина е, реалния (а не потенциален, какъвто днес е Китай) съперник на Америка в надпреварата за лидерските позиции в световната икономика. Нещо повече, САЩ не само съзнателно се стремят да отслабят Япония, но и разполагат с достатъчно възможности за това. След осъществената, през 1986, радикална либерализация на японския финансов сектор, той се превръща в органична част от интегрирания международен пазар на капитала и валутите. Тоест, бива принуден да се съобразява с установените на тези пазари правила.

Разбира се, липсват достатъчно аргументи, потвърждаващи конспиративните теории, обясняващи напомпването и последвалото пукане на японския финансов балон с някаква съзнателна американска стратегия (макар че резултатите от него, обективно погледнато, се оказват от полза за САЩ). По-вероятна изглежда хипотезата, че американците решават свои собствени проблеми, ангажирайки в този процес партньорите си от най-мощните, във финансово отношение, държави. За какво става дума? За това, че именно споразуменията, постигнати през септември 1985 от петте най-големи финансови държави – САЩ, Япония, Германия, Великобритания и Франция, изигравят ключова роля за напомпването на японския фондов балон. По онова време, американците очевидно не могат да се справят сами с курса на силно надценения, в резултат от постиженията на „рейгъномиката”, долар и биват принудени да включат в усилията по корекцията на курса му, и своите конкуренти-съюзници. Чрез серия от съгласувани намеси на централните банки на страните-участнички в споразумението, американският долар е силно девалвиран спрямо валутите на въпросните държави. В частност, курсът на японската йена към долара нараства, за две и половина години, почти с 50% (от 220 до 124 йени за долар).

Елементарната логика изисква подобна ревалвация да бъде подкрепена от повишаване на лихвените проценти, което би направило по-привлекателни активите в йени. Но, както изглежда, вътрешната ситуация не позволява на Японската национална банка ( Bank of Japan ) да предприеме подобна стъпка. През март 1986 инфлацията започва да спада (не на последно място и заради стремително поскъпващата йена), а през юли вече е отрицателна. В подобна ситуация е невъзможно да се повиши лихвения процент, защото това само би увеличило потискащия икономиката ефект от поскъпването на йената. Затова Японската национална банка решава да намали основния лихвен процент два пъти (от 5% до 2,5%) , за периода от януари 1986 до февруари 1987, опитвайки се компенсира, поне малко, ревалвирането на йената.

На практика обаче, тъкмо това доста необичайно съчетание между станалата по-достъпна, но поскъпваща валута, предопределя феноменалния експорт на японски капитали и забавения ръст на стоковия износ и дава импулс за напомпването на балона на фондовия пазар. В резултат, очакваното (и съзнателно търсено) намаляване на японският профицит в търговията със САЩ, така и не се случва.

В средата на 1989 експоненциалният ръст на цените на недвижимите имоти (земи и жилища) на борсата вече поражда сериозна загриженост в японските правителствени среди. И те решават да действат, но (както става ясно по-късно) прекалено решително. Между май 1989 и август 1990 основният лихвен процент на Японската национална банка е повишен от 2,5% до 6%, което очевидно е прекалена реакция, имайки предвид равнището на инфлация само на стоковите пазари (индексът на потребителските цени устойчиво нараства, но не надминава 4% годишно), както и очерталите се признаци за забавяне ръста на БВП. Фактически, под прицела на финансовите институции попада и самият „балон”, който от този момент нататък е вече обречен. Тоест, дори ако приемем, че „бомбата” под японските финанси е била заложена с американско участие, тя е взривена от самите японци, без всякаква външна намеса.

Цената на колебанията

Една от най-популярните хипотези, опитваща се да обясни мащабите на кризата в японската икономика през 90-те години на миналия век, я свързва с недостатъчната решителност на Японската национална банка да смекчи паричната си политика през първата фаза на рецесията. Наистина, последователното намаляване (между юли 1990 и февруари 1993), от страна на банката, на лихвения процент, на практика, просто следва намаляването на инфлацията, докато равнището на реалните лихвени проценти се запазва на едно и също ниво (около 2%) чак до края на 1995, когато те най-сетне биват намалени почти до нулата. За сравнение, политиката на Финансовия резерв на САЩ за преодоляване на прословутата криза, породена от „дот ком” балона (т.е. срива на множеството американски онлайн-предприятия) през 2001, беше далеч по-решителна – реалният лихвен процент беше свален почти до нула още преди края на годината. Впрочем, тази американска решителност се диктуваше, не на последно място, и от горчивия японски опит през 90-те.

Тази, иначе звучаща убедително, хипотеза има обаче едно слабо място. Тя оперира с реалните лихвени проценти ex post , т.е. съобразени с фактическата инфлация в периодите, след моментите на отчитането и. Очевидно е обаче, че реалните проценти ex post са просто резултат от кабинетните разчети на икономистите, опитващи се да оценят събитията в ретроспектива. В реалния живот, икономическите субекти вземат решенията си, касаещи спестяванията, кредитите, заемите и инвестициите, дефлирайки текущите номинални лихвени проценти с нивото на очакваната инфлация (т.е. като се ориентират към лихвените проценти en ante ) .

Ако доминиращите в конкретния момент инфлационни очаквания снижават фактическата бъдеща величина на инфлацията, лихвените проценти en ante с а по-високи от тези en post . И обратното, ако повечето икономически «играчи», включително финансовите институции, не очакват появата на дезинфлация, реалните имплицитни лихвени проценти, определящи поведението на въпросите «играчи» трябва да са под равнището, зададено от фактическата инфлация. Вероятно именно по този начин (съдейки по представителните консенсусни прогнози) се развива и ситуацията в Япония в периода от началото на 1991 до септември 1993. Тоест, не може напълно да се приеме, като еднозначно вярна, и хипотезата за уж излишно твърдата парична политика на Японската национална банка през първите три години на рецесията.

Впрочем, точката в този спор едва ли може да бъде поставена някога. В края на краищата, дискусиите за това, дали паричната политика в САЩ, през 30-те години на миналия век, не е била «прекалено твърда» и по този начи е задълбочила и удължила Голямата депресия, продължават вече над 70 години. Редица специалисти посочват високите реални лихвени проценти, с които компаниите-заемодатели не са в състояние масово да привлекат кредитоискателите. На свой ред, онези които защитават политиката на американския Федерален резерв, свързват паричното свиване с резкия спад на търсенето на кредити от страна, както на компаниите, така и на банките, без оглед на динамиката на паричните цени.

Доста по-трудно може да се обясни обаче, очевидната нерешителност на Японската централна банка, прекъснала понижаването на базовия си лихвен процент за цели 18 месеца (от октомври 1993 до март 1995) на фона на рязкото намаляване, както на инфлацията, така и на инфлационните очаквания. В случая, силен дезинфлационен фактор се оказва енергичната ревалвация на йената по отношение на долара, чиито апогей е през пролетта на 1995 и, която води до решението на Г-7 (на срещата в Халифакс) съгласувано да се намали курсът на японската валута. Паралелно с това, Японската национална банка започва масирано да прехвърля пари в проблемните банки, надувайки по този начин поредния «балон» в държавите от Югоизточна Азия и Русия, чиито валути са обвързани с долара. Този епизод с много по-голямо основание би могъл да се тълкува като пример за неоправдано твърдата парична политика на Японската национална банка, повлияла за по-нататъшния спад в икономическата активност. Когато, през 1995, основният лихвен процент на банката най-сетне е свален до 0,5%, вече е късно – започва дефлация и лихвената политика на банката, за цели десет години, на практика, е изключена от арсенала на средствата за икономическо регулиране. Така японската икономика попада в класическия капан на ликвидността: при лихвен процент, близък до нулата, дефлацията води до увеличаване на реалния лихвен процент, при което по-нататъшно намаляване на номиналния процент вече е невъзможно и това води до рязко дестимулиране на инвестициите.

Разбира се, своето влияние оказва и чисто психологическият фактор – първите няколко години след пукането на балона, японските анализатори недооценяват цялата сериозност на процесите в икономиката на страната. И правителството, и банкерите, и бизнесът очакват бързо възстановяване на фондовия пазар и възобновяване на цикличния ръст на БВП. „По онова време, ние в правителството не осъзнавахме адекватно мащабите на кризата – признава години по-късно легендарният японски финансист Йосуке Сакакибара, бивш зам. министър на финансите, отговарящ за международните пазари, и известен сред колегите си като „мистър Йена”. Затова би било коректно да отбележим, че смекчаването на паричната политика в началото на 90-те е адекватна реакция на обичайна циклична рецесия, но очевидно не отчита ефекта на спукания балон на пазара на активите и тежката ситуация, в която се оказва японският финансов сектор.

За сметка на това, предприетите от правителството мерки за пряко бюджетно стимулиране се оказват доста полезни. През втората половина на 1995 се очертава известно стопанско оживление – започват да нарастват и кредитите, и инвестициите в основен капитал. През 1996 пък, японският БВП нараства с впечатляващите 5% - темпове, непознати след 1990 (и най-високо постижение сред страните от Г-7).

Обратната страна на медала е гигантският бюджетен дефицит, който в края на 90-те години надхвърля 10% от БВП. След 2000, по стойност на намиращите се в обръщение правителствени облигации, Япония надминава дори САЩ, а по съотношение между държавния дълг и БВП (173%, през 2005, като този показател продължава да нараства) излиза на първо място сред индустриално развитите държави.

Капанът

Междувременно обаче, увеличаването на данъците през пролетта на 1997 (отмяната на облекченията по подоходния данък, увеличаването на потребителския данък от 3% до 5%, и ръстът на отчисленията за здравно осигуряване), както и разразилата се, през лятото и есента на същата година, криза в Югоизточна Азия погребват надеждите за устойчиво развитие на японската икономика. Темповете на нарастване на японския БВП падат до 1,6%, през 1997. Което е разбираемо: ударени са основните „локомотиви” на местната икономиката – вътрешното потребителско търсене и износът. През 1998 пък, резултатите са още по-лоши: икономическият ръст е отрицателен (БВП спада с 2,5%).

Апогеят на кризата във финансовата система на Япония е през 1997, когато фалира десетата банка на страната – Hokkaido Takushoku Bank , както и четвъртата по обем на активите си японска брокерска компания Yamaichi Securities . Показателно е, че в онзи момент властите в Токио демонстративно отказват да предприемат каквито и да било мерки за спасяването им. Както отбелязва тогавашният финансов министър Хироши Муцудзука, стабилността на японските финансови институции зависи от способността на компаниите сами да решават проблемите си.

Мащабните фалити през 1997 водят до нов спад в цените на акциите на японските финансови институции. За да могат да разчитат на кредити на чуждестранните пазари, банките са принудени да повишат лихвения процент. Тази разлика, от порядъка на 20-80 базисни пункта, придобила известност като „японската премия”, се запазва през 1997-1998. Всъщност, първият, сравнително кратък, епизод, свързан с появата на капиталовия пазар на подобна твърда премия за японските активи, е фиксиран още през есента на 1995, когато, въпреки наличието на известно оживление в икономиката, става ясно, че проблемът с неработещите банкови активи не само не е преодолян, но и се задълбочава.

Мъчителното възстановяване на Япония

В началото на 1998 окончателно се изяснява, че дори най-големите японски банки няма да могат да се оправят без подкрепата на държавата. В резултат, финансовата политика на правителството се променя на 180 градуса. Значително са увеличени държавните инвестиции, предприети са стъпки към намаляване на данъците. Японският парламент приема закон, с който се отпускат 30 трилиона йени (215 млрд. долара) за подкрепа на националните банки. През ноември 1998 парламентът удвоява тази финансова подкрепа за банките и тя достига 12% от БВП на страната. Създаден е и специален Комитет за възраждане на финансовия сектор, който да контролира процеса на преструктуриране в банковата сфера.

Почти всички японски банки се възползват от тази държавна подкрепа. Всъщност, става дума за финансови инжекции чрез закупуване на държавни привилегировани акции или облигации, които могат да се конвертират в обикновени акции, ако банките не спазват изискванията, свързани с оздравяването им (например, ако в определения за това срок – от три месеца, до 7,5 години, за различните банки – не успеят да се справят с проблемите си). Фалитите на фактически нефункциониращите банки се избягват по всякакъв начин, като вместо това, по инициатива и под контрола на финансовото министерство, се осъществяват сливания на финансовите институции и паралелното вливане на държавни средства в техния капитал.

Японската банка за дългосрочни кредити, както и Японската кредитна банка, временно биват национализирани. През септември 1999, американската компания Ripplewood Holdings получава разрешение от Комитета по възраждане на финансовия сектор да купи Банката за дългосрочно кредитиране, което е първия случай контролът върху водеща японска банка да се поеме от чуждестранна фирма.

В същото време, радикалното „прочистване” на японския банков сектор се оказва невъзможно по ред политически причини. Банките са тясно свързани с чиновниците от Финансовото министерство, покриващи тяхната практика да отпускат непазарни кредити. На свой ред, въпросните висши чиновници са свързани с влиятелни депутати от управляващата Либерално-демократическа партия (ЛДП), представляващи интересите на крупни несъстоятелни кредитополучатели (строителни фирми, селскостопански кооперации и т.н.). Тоест, на практика, е налице взаимна обвързаност между кредитори, кредитополучатели, законодатели и чиновници, която се подхранва от кръстосаното участие в капитала на банките и на компаниите кредитополучатели.

Тромавостта на японската финансова система се предопределя и от факта, че чак до средата на 90-те ролята на законодателството в регулирането на частния финансов сектор остава крайно незначителна. Значителна част от управлението се осъществява от Финансовото министерство, чрез еднократни индивидуални решения, включително устни указания, без съответното писмено потвърждение. Тази система поражда цяла мрежа от неформални връзки и споразумения между чиновниците от министерството и частните банки. Разпространена практика са „златните парашути” за пенсионираните министерски служители, които биват назначавани на ключови постове в банките. Впрочем, практикува се и обратното – т.е. частни банкери заемат постове в Министерството на финансите.

Сред основните противници на осъществяването на решителна реформа на японския финансов сектор е влиятелното Министерство на пощите и телекомуникациите, което се опасява от приватизирането на тази, фактически най-голяма в света, спестовна институция. Едва днес, десет години по-късно, японското правителство изглежда действително възнамерява да предприеме подобна стъпка. През следващото десетилетие пощите ще бъдат разделени на четири структури: компания за доставка, компания, управляваща 25-те хиляди пощенски поделения в страната, спестовна банка, чиито активи се оценяват на 226 трилиона йени (1,87 трлн. долара) и застрахователна компания с активи от 114 трлн.йени (943 млрд. долара).

В началото на 1999, Японската национална банка предприема поредица от неценови мерки за разширяване достъпа до ликвидност на банките – за целта тя на няколко пъти прибягва до преки пазарни покупки на държавни облигации, разширява списъка на ценните книжа, приемани за обезпечаване на репо-операциите (т.е. операции, при които събственикът на ценните книжа гарантира на купувача, че би ги изкупил обратно в определен срок и на определена цена – б.р.) и т.н. „Въпреки изливането на огромни суми от бюджета в банковия сектор, не съумяхме да изчистим балансите на банките от „лошите” дългове – спомня си Йосуке Сакакибара – Проблемът бе, че докато финансовият сектор беше преструктуриран, основните му контрагенти в реалния сектор на японската икономика, и най-вече в строителството и търговията, не бяха преструктурирали дейността си. А представителите на експортния сектор – от типа на „Сони”, „Тойота” и т.н., не са клиенти на японските банки, защото безпроблемно си намират кредити в чужбина, привличайки средства на глобалния капиталов пазар”.

Така, завършването на процеса на оздравяване на японския финансов сектор се оказва възможно само в резултат от оздравяването и преструктурирането на отраслите, които са основни кредитополучатели. Като в хода на това преструктуриране не може да се изключва още една финансова мини-криза, както и ново изливане на бюджетни средства за преодоляването и.

Поуките от японската криза

Историята на японската криза, до голяма степен, е история за това, колко опасно е да се надценяват възможностите на икономиката, преживяла раздуването и пукането на подобен финансов балон. Даже отделни неточни стъпки – например, недостатъчно бързата реакция на борсовия срив, излишно бързото втвърдяване на паричната политика, необмисленото повишаване на данъците, или отказа от подкрепа на финансовия сектор – могат да поставят под въпрос възстановяването дори и на толкова мощна икономика, като японската. Силите и се оказват недостатъчни. Измъкването на икономиката от толкова мащабна структурна криза изисква колосална предпазливост и изключително внимателен анализ на микроикономическите фактори. Вземането на решения, в следкризисния период, опирайки се само на макроикономическите съображения, може да се окаже прекалено самонадеяно. Необходим е сериозен анализ на състоянието на отраслите и корпорациите, както и на финансовите институции.

Впрочем, едва ли е разумно да се надценяват възможностите на финансовите власти да ръководят възстановяването на икономиката след подобна криза. От тях би трябвало по-скоро да се изисква стриктно да следват принципа „не вреди” и да търсят, съвместно с бизнеса, нови възможности за възобновяване на икономическия подем. Важно е също, внимателно да се анализира състоянието на външната среда. Японците загубиха много, защото бяха сигурни, че външните условия, в които така мощно се развиваше тяхната икономика, са си останали същите. Истината обаче е, че те се промениха. Възходът от 80-те години беше породен, на първо място, от специфичната икономическа политика на САЩ, а, на второ място, от уникалното (в известна степен) положение на Япония, като доставчик на индустриални стоки за Америка. И двата фактора обаче, вече не действат през 90-те. Което налага нови решения – например изнасяне на производства в съседните страни, разширяване на износа в Азия, формиране на наистина глобални корпорации със сложна логистична структура и т.н.

Рано е да отписваме Япония

Днес никой не може да си позволи дори и за миг да забрави, че съвременната глобална икономика, в значителна степен, се формира и продължава да функционира благодарение на мащабния износ на японски капитали. Изключително евтините кредити в йени, гарантирани от невероятната мощ на японската индустрия, остават един от основните източници на ликвидност за световната финансова система. Неслучайно, международните пазари се готвят за сътресения, когато японците обявят, че възнамеряват да повишат лихвените проценти.

От друга страна, следва да отбележим, че през последните 25 години структурата на японския износ на капитали много се промени. Днес този износ е много по-диверсифициран, а японските институции са много по-силни и наистина имат глобална структура. От времето, когато японските капитали се влагаха в покупката на недвижими имоти и облигации в САЩ (или пък в картини на Ван Гог), нещата доста се промениха. И тъкмо това направи японската икономика далеч по-устойчива, помагайки и да преодолее кризата. Пак това обаче, прави света по-зависим от японските пари, както и от способността на Япония да продължи да бъде един от водещите центрове на индустриално развитие на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

След известно време, обръщайки се към катастрофата, каквато се оказа периодът на управление на Джордж Буш-младши, вероятно ще си припомняме много неща: трагедията на войната в Ирак, позорът на Гуантанамо и Абу Гариб, ерозията на гражданските свободи. Вредата, която политиката на тази администрация нанесе на американската икономика, не се анализира често в медиите и почти никога не попада във водещите заглавия на пресата, но истината е, че последиците от действията и ще се отразят дори на децата (а може би и на внуците) на читателите на тези редове.

Вече си представям, как биха реагирали на това твърдение американските неоконсерватори. Защото за седемте години на досегашното си управление, президентът не вкара САЩ в рецесия, а нивото на безработица е 4,6%, което е нелош показател. Медалът обаче има и друга страна и тя не може да не внушава сериозни опасения: в данъчната сфера равновесието беше рязко нарушено в полза на богатите; националният дълг, който (както изглежда) ще нарастне със 70%, когато президентът напусне Белия дом; небивалата вълна от дефолти по ипотечните кредити; рекордният търговски дефицит, достигнал 850 млрд. долара; цените на петрола, които са по-високи от когато и да било и, накрая, доларът е толкова слаб, че за американеца се оказва твърде скъпо да си поръча дори чаша кафе в Лондон, Париж или даже в Юкон.

На всичкото отгоре, ситуацията продължава да се влошава. След почти седемгодишното управление на този президент, САЩ, по-малко от когато и да било, са подготвени да реагират адекватно на бъдещите предизвикателства. Америка не съумя да подготви достатъчен брой инженери и учени, работници и служители, които да притежават качествата и уменията, необходими на страната за да издържи на конкуренцията с Китай и Индия. Съединените щати не инвестираха достатъчно във фундаменталните изследвания, които навремето (края на ХХ век) ги направиха технологична свръхдържава. И макар че президентът вече разбира (или поне се прави, че разбира), че страната трябва да се освободи от зависимостта си от въглищата и петрола, по време на управлението му, изпаднахме в още по-голяма зависимост и от едното, и от другото.

Досега се смяташе за безспорно, че Хърбърт Хувър, чиято политика докара САЩ до Голямата депресия, води (при това с много) в класацията за „най-лош президент”, по отношение на управлението на американската икономика. Когато на власт идва Рузвелт, който е привърженик на диаметрално противоположен икономически курс, нещата тръгват на добре и страната започва да се измъква от кризата. Икономическите последици от управлението на Буш са по-незабележими от тези при Хувър, затова ще ни е по-трудно да изсърбаме забърканата от от него каша. Америка не е застрашена да загуби лидерските си позиции: тя ще продължи да бъде най-богатата икономически държава в света. Но дори и внуците ни ще трябва да преодоляват последиците от икономическата политика на президента Буш.

В памет на профицита

В икономически план, светът беше съвършено различен още през януари 2001, когато Джордж Буш-младши зае президентския пост. През 90-те години на миналия век, мнозина предполагаха, че благодарение на Интернет, всичко, от само себе си, ще се промени към по-добре. Ако преди това, от началото на 70-те, обемът на индустриалното производство нарастваше средно с 1,5% годишно, през 90-те ръст достигна 3%. По време на втория президентски мандат на Бил Клинтън, ръстът на индустриалното производство, на моменти, надминаваше 6% годишно. Шефът на Федералния резерв Алън Грийнспън говореше за „новата икономика”, характеризираща се с непрекъснат производствен ръст, стимулиран от това, че Интернет погреба старите форми на управление на бизнеса. Други отиваха още по-далеч, предсказвайки края на икономическите цикли. Грийнспън дори публично се безспокоеше, как ще може да провежда истинска парична политика „ако националният дълг бъде напълно изплатен”.

Тази грандиозна вълна на оптимизъм вдигна индекса на Доу-Джонс до небивали височини. Богатите се радваха на живота, но това се отнасяше и за не чак толкова богатите и дори за съвсем бедните. Все пак, управлението на Клинтън не може да се смята за икономически рай. Тъй като по онова време ми се наложи да заемам председателския пост в Съвета на икономическите консултанти към президента, съм съвсем наясно с допуснатите грешки и пропуснатите възможности. Споразуменията за международната търговия, които наложихме на нашите партньори, често бяха несправедливи към развиващите се страни. Трябваше да инвестираме повече средства в инфраструктурата, да наложим по-ясни и твърди правила на фондовите пазари и да предприемем допълнителни мерки за икономия на енергоносители. Не успяхме да изпълним мисията изцяло заради политическата намеса, липсата на средства и, ако бъдем честни, заради това, че “специалните интереси” определяха действията ни в по-голяма степен, отколкото беше допустимо. Въпреки това, този период на икономически бум, беше първият, от времето на президента Картър, когато бюджетният дефицит беше поставен под контрол. Това беше и първият период, от 70-те години насам, когато доходите на нископлатените работници и служители нарастваха по-бързо от тези на ръководния персонал – постижение, което не бива да забравяме.

По времето, когато Джордж Буш-младши положи първата си клетва като президент на САЩ, някои фрагменти от тази ярка картина, вече бяха започнали да избледняват. Технологичният бум приключи. Индексът Nasdaq падна с 15% за един месец (април 2000) и никой не беше наясно за влиянието на спукания “интернет-балон” върху реалната икономика. Това беше благоприятен момент за кейнсианска икономическа политика, период, когато можехме да си позволим да изразходваме повече средства за образование, развитие на новите технологии и модернизация на инфраструктурата – с други думи, за това, от което Америка така остро се нуждаеше, а и досега продължава да се нуждае. Администрацията на Клинтън обаче отложи решаването на тези проблеми за по-добри времена, тъй като беше концентрирала усилията си за съкращаване на бюджетния дефицит. Все пак, Бил Клинтън остави на президента Буш отлично наследство – удобна стартова позиция, от която той лесно можеше да поеме към нови върхове. Да си припомним дебатите между Буш и Гор по време на предизборната кампания, през 2000: двамата спореха как следва да се изразходва очаквания бюджетен профицит от 2,2 млрд. долара. САЩ можеха да си позволят да увеличат инвестициите в ключови отрасли на националната индустрия. И, ако това беше направено, опасността от рецесия щеше да избледнее и щяхме да си гарантираме устойчив ръст през следващите няколко години.

Само че администрацията на Буш имаше собствено виждане по въпроса. Първата мащабна икономическа инициатива на президента беше значителното намаляване на данъците за богатите американци, влязло в сила през юни 2001. На гражданите на САЩ с годишен доход над милион долара, беше подарено данъчно облекчение от 18 000 долара – т.е. над трийсет пъти повече, отколкото облекчението, засягащо средните американци. Това неравенство се задълбочи в резултат от повторното намаляване на данъците, осъществено през 2003, в резултат от което данъчната система стана още “по-изкривена” в полза на богатите. Взети заедно, тези намаления на данъците, когато (и ако) влязат изцяло в сила и се превърнат в постоянни, означават, че към 2012 американците, спадащи към 20% от населението с най-ниски доходи, ще “печелят” от данъчни облекчения по 45 долара годишно, докато онези с доходи над милион долара годишно ще плащат 162 000 долара по-малко, като данъци.

Администрацията на Буш се хвали, че през първите шест години на управлението и, американската икономика е отбелязала ръст с около 16%, но истината е, че този ръст помогна най-вече на онези, които всъщност не се нуждаеха от никаква помощ, без да има кой знае какви положителни последици за американците, които най-много се нуждаят от подкрепа. Неравенството в Америка се задълбочи, при това в невиждани за последните 75 години мащаби. Средният доход на днешните американски мъже, на възраст между 30 и 40 години (като отчетем инфлацията), е с 12% по-нисък от този на техните бащи, преди трийсет години. По време на управлението на Буш броят на живеещите в бедност е нараснал с 5,3 млн. души. И макар че този процес далеч не е приключил, ясно е, че по отношение на класовата си структура, американското общество бързо се доближава до такива държави като Бразилия или Мексико.

Бумът на фалитите

Грубо пренебрегвайки фундаменталните правила на данъчната политика, сегашната американска администрация продължава да намалява данъците, въпреки решимостта си да реализира все нови и нови, изискващи огромни средства, програми, както и да продължи разрушителната за Америка (включително и във финансово отношение) война в Ирак. Бюджетният профицит от 2,4% от брутния вътрешен продукт (БВП), който Буш очакваше, когато зае президентския пост, само през първите четири години от неговото управление се трансформира в дефицит от 3,6%. Съединените щати не бяха правили толкова мащабен завой на 180 градуса в икономическата си политика, от глобалната криза по времето на Втората световна война насам.

Между 2002 и 2005 селскостопанските субсидии бяха удвоени. Разходите на данъчни средства – под формата на сложна система от субсидии и преференции, заложена в данъчния кодекс – се увеличиха с повече от ?. Данъчните облекчения за приятелите на президента от петролната и газовата индустрии нараснаха с милиарди долари. Наистина, за първите пет години след 11 септември 2001, разходите за отбрана действително нараснаха (примерно със 70%), макар че значителна част от тях съвсем не бяха изразходвани за “войната срещу тероризма”, а бяха загубени и пропиляни за неблагодарната “мисия” в Ирак. Междувременно, значителни средства продължаваха да се изразходват и за обичайните “високотехнологични безмислици” – т.е. за неработещи оръжия срещу несъществуващи врагове. Казано накратко – парите се харчеха за всичко останало, но не и за това, което беше наистина необходимо. През последните седем години делът от БВП, изразходван за изследвания и развитие извън сферите на отбраната и здравеопазването, намаля. Почти нищо не беше направено за модернизирането на остаряващата инфраструктура – например за нови бентове в Нови Орлеан, или за мостове в Минеаполис. Вредата, нанесена от сега действащата администрация на американската икономика, ще трябва да бъде отстранена от следващия обитател на Белия дом.

Макар че администрацията, по принцип, се обявяваше против програмите за социална защита на нуждаещите се, тя въпреки това предприе най-голямото увеличаване на разходите за тези програми през последните 40 години, като основната част от средствата беше пропиляна за реализацията на зле подготвения проект Medicare , предвиждащ ценови облекчения за лекарствата, отпускани по рецепти. Както е известно, тези облекчения имат две функции: представляват своеобразен “електорален подкуп” и, в същото време, са подарък за фармацевтичната индустрия. Направеният впоследствие анализ на правителствените документи показа, че реалните разходи по тази програма са били укрити от Конгреса. Междувременно, фармацевтичните компании получиха безпрецедентни предимства. За да се ползват от обявените облекчения, възрастните пациенти вече не могат да купуват по-евтини лекарства от Канада или други страни. Освен това, този закон забранява на американското правителство – най-големия купувач на лекарства, да се договаря с производителите им за намаляване на цените. В резултат от това, американските потребители плащат за лекарства много повече, отколкото гражданите на която и да било друга развита държава.

Постоянно ни се внушава – включително и от самия президент – че предприетото от администрацията намаляване на данъците цели да стимулира икономическото развитие, но това не е вярно. Привлекателността на долара е небивало ниска. Затова и всички грижи за стимулиране на икономиката бяха прехвърлени върху Федералния резерв, който трябваше да предприеме безпрецедентни мерки, сваляйки лихвения процент до 1%. На практика, отчитайки инфлацията, лихвените проценти паднаха с 2%. Предсказуем резултат от тази политика беше бумът в потреблението. С други думи, данъчната безотговорност на правителството на Буш се трансформира във финансова безотговорност на цялото население. Кредитите, включително и субсидираните (чиито лихвени проценти бяха с няколко пункта по-ниски от прайм-рейтинга), станаха достъпни за всички, превръщайки се за мнозина в своеобразен начин на преживяване. Дълговете по кредитните карти скочиха до небето, достигайки, през лятото на 2007, фантастичната сума 900 млрд. долара. Лозунгът “ Qualified at birth ” (т.е. “готов по рождение” да притежаваш кредитна карта – б.р.) може да се приеме като символ на изкуствения ажиотаж в американското общество през “ерата Буш”. Американските семейства, решили да се възползват от ниските лихвени проценти, поемаха все нови и нови ипотечни задължения, изкушени от съблазнителните “начални условия”, и така продължаваха да живеят не според възможностите си. Благодарение на този потребителски бум, известно време изглеждаше, че американската икономика се развива по-добре, отколкото беше в действителност, а президентът не спираше да се хвали с данните от икономическата статистика. Само след една-две години обаче, пагубните последици от тази политика ще станат очевидни за много американски семейства, когато лихвените проценти нараснат и те вече няма да могат да изплащат вноските по заемите си. Без съмнение, президентът Буш се е надявал, че това ще се случи след 2008 (т.е. след като изтече и вторият му президентски мандат). То обаче стана 18 месеца по-рано и като последица от това около 1,7 млн. американци могат да изгубят къщите си още през следващите месеци. За мнозина от тях, това ще бъде катастрофа.

В периода между март 2006 и март 2007 броят на индивидуалните фалити скочи със 60%. И след като все повече семейства фалират, все повече американци разбират, кой всъщност е спечелил и кой е загубил от президентския закон за фалитите от 2006, който значително ограничи възможностите на отделните граждани да изплащат дълговете си по приемлив за самите тях начин. Заемодателите, които бяха най-активните привърженици на тази “реформа”, се оказаха големите печеливши в случая – те се сдобиха с допълнителни лостове за натиск и юридическа защита, докато обикновените американци, сблъскващи се с нарастващи финансови затруднения, за пореден път ще трябва да “платят сметката”.

Да не забравяме Ирак

Войната в Ирак (и, в по-малка степен, тази в Афганистан) вече струва много скъпо на САЩ, както по отношение на дадените жертви, така и в чисто финансов план. Загубата на човешки животи не подлежи на количествена оценка. Що се отнася до парите, струва си да си припомним, че дори в навечерието на интервенцията в Ирак, американската администрация не се решаваше да даде официално оценка, колко все пак ще струва тази война (и дори публично иронизира един от съветниците в Белия дом, според който сумата ще бъде около 200 млрд. долара). В крайна сметка, когато висшите правителствени чиновници бяха притиснати до стената и принудени да изнесат някакви цифри, администрацията оцени разходите за иракската война на 50 млрд. долара, т.е. на една сума, която в действителност САЩ изразходват само за три-четири месеца. Днес правителството официално признава, че Америка е изразходвала в Ирак над половин трилион долара. Всъщност, истината е, че можем да получим реална представа за разходите в иракската война, като умножим тази цифра по четири (което се доказва и от анализа, който аз, самият направих наскоро, заедно с Линда Билмис). Дори такъв официален орган, като Бюджетния комитет към американския Конгрес, признава, че разходите за тази война, като цяло, са два пъти по-големи от тези за чисто военните операции. Официалните данни не включват например, другите релевантни разходи, скрити във военния бюджет на САЩ, като например нарасналите разходи за привличането на нови доброволци в армията (само за рекламната кампания са били изразходвани над 100 000 долара). Те не включват и пожизнените пенсии на инвалидите, и здравните облекчения за десетките хиляди ранени ветерани, приблизително 20% от които страдат от физически и психически разстройства. Колкото да е странно, официалните данни не включват и значителна част от стойността на военното оборудване, което периодично следва да се подменя. Ако добавим към това и натискът върху икономиката от високите цени на петрола и непрякото въздействие на войната (например, свързаната с нея нестабилност оказва ефект на доминото върху инвестициите, както и фактът, че САЩ са се превърнали в най-омразната държава в света, което затруднява дейността на американските фирми в чужбина), общата стойност на войната в Ирак ще достигне (като минимум) два трилиона долара. Засега!

В тази връзка възниква съвсем естествения въпрос, какво можеше да се направи с тези пари, ако не бяхме ги използвали по този начин? Помощта, която САЩ оказват на всички африкански държави, е около 3 млрд. долара годишно, което се равнява на американските разходи за по-малко от две седмици в иракската война. Президентът Буш никога не изпуска възможността да подчертае, с какви финансови трудности се е сблъскала Америка, заради необходимостта да изразходва толкова големи средства за защита от терористичната опасност, но истината е, че системата за сигурност на САЩ можеше да бъде усъвършенствана за столетия напред, ако необходимите за това пари не бяха потънали в пясъците на Ирак. Ако дори само малка част от тези два трилиона долара беше изразходвана за инвестиции в образованието и развитието на новите технологии, както и за модернизация на инфраструктурата, днес икономическото положение на САЩ щеше да е много по-добро, което пък би им дало възможност успешно да се подготвят за предизвикателствата, с които ще се сблъскат в бъдеще, включително и външните заплахи. Само ако можехме да отделим нищожна част от тези два трилиона долара, можехме да гарантираме достъпа до висше образование на всички американци, които искат да учат.

Повишаването на цените на петрола, без съмнение, е свързано с войната в Ирак. Като проблемът не е в това, дали ръстът на цените се обуславя от войната, а в това, доколко се обуславя от нея. Днес вече си спомняме с искрено изумление, как, преди интервенцията в Ирак представители на администрацията на Буш обещаваха, че приходите от иракския петрол не само ще покрият всички разходи по кампанията (в крайна сметка, нали бяхме възнаградени за Първата война в Залива, през 1991), но и, че ще постигнем дългосрочно понижаване на цените на петрола, тъй като войната е най-добрия начин това да стане. Погледнато в ретроспектива, става ясно, че истинските победители в тази война се оказаха петролните компании, оръжейните доставчици и... Ал-Кайда. Преди иракската война, на петролните пазари доминираше убеждението, че цените в диапазона между 20 и 25 долара за барел ще се запазят поне през следващите три години, а може би и по-нататък. Разбира се, играчите, действащи на тези пазари, очакваха нарастване на търсенето от страна на Китай, но прогнозираха също, че това повишено търсене ще се покрие чрез увеличаване на петролните добиви в Близкия изток. Войната прати по дяволите всички тези сметки – не само заради спада в добива на петрол в Ирак (макар че това не е маловажен фактор), но и заради усещането за уязвимост, обхванало всички държави от близкоизточния регион. Разбира се, подобни настроения обезмислиха всички планове за дългосрочни инвестиции. Фактът, че, въпреки изключително високите цени, зависимостта ни от петрола не намалява, доказва още един пропуск на сегашната американска администрация, последиците от който ще трябва да отстраняват наследниците и: по време на управлението на Буш енергийните ресурси на САЩ не бяха диверсифицирани. Да оставим настрана екологичните аргументи за необходимостта светът да бъде избавен от петролната си зависимост – президентът никога не е разбирал нищо от тази проблематика. Достатъчно беше да се вземат предвид икономическите аргументи и съображенията, касаещи сигурността. Но вместо да осъществи пробив в тази посока, администрацията заложи на политиката да добием от собствените си находища колкото се може повече петрол, при това максимално бързо и без да мислим за околната среда, а след това да се надяваме, напук на всичко, че ще ни спаси или ядреният синтез, или някое друго чудо. В лансирания, през 2003, от президента закон за енергетиката бяха включени толкова подаръци за петролната индустрия, че дори Джон Маккейн го определи като „апотеоз на лобизма”.

Презрението към мира

Бюджетният и търговският дефицит на Америка достигна, по времето на президента Буш-младши, небивали височини. Разбира се, сам по себе си, дефицитът не говори за нищо. Ако бизнесът взема заеми за да си купи оборудване, това безспорно е нещо добро. Само че през последните шест години Америка – нейното правителство, американските семейства, страната, като цяло – вземаше назаем най-вече за да поддържа потреблението. Междувременно, инвестициите в основни средства – заводите и оборудването, които реално съдействат за ръста на общественото благосъстояние – непрекъснато намаляваха.

До какви последици може да доведе подобна икономическа политика? В най-добрия случай, ще се забави повишаването на жизненото равнище на американците, а в най-лошия – то ще започне да спада. Разбира се, кризисното състояние на американската икономика не остава незабелязано и политиката на държавната администрация в тази сфера нееднократно беше подложена на остра критика. Освен това, отвореният характер на американската система води до това, че нейните уязвими места много бързо стават ясни за всички. В същата степен, в която спадаше доверието към американската икономика, спадаше и курсът на долара – с повече от 40%, по отношение на еврото, след 2001.

Международната икономическа политика на САЩ носи белезите на недостатъците, които наблюдаваме и във вътрешната политика. Президентът Буш обвини китайците за огромния търговски дефицит, но истината е, че евентуално повишаване курса на юана, към което той ги тласкаше, просто би накарало американците да купуват повече текстил и дрехи, внесени от Бангладеш и Камбоджа, докато бюджетният дефицит на САЩ щеше да си остане същия. Президентът нееднократно декларираше привързаността си към свободната търговия, но в същото време предприема протекционистки мерки в защита на американската стоманодобивна индустрия. Съединените щати възлагаха големи надежди на серията двустранни търговски споразумения и склоняваха (да не кажа, принуждаваха) малките държави да приемат неизгодни за тях условия (като например разпространяване на патентната защита на лекарствата, необходими за борбата със СПИН-а). Америка оказваше върху тях натиск, призовавайки ги да отворят пазарите си, но в същото време не позволи на Китай да купи Unocal – малка американска петролна компания, по-голямата част от чиито активи са извън САЩ.

След всичко това, дали трябва да се учудваме, че протести против американската търговска политика вече се чуват в страни, като Тайланд или Мароко? Само че Америка не е готова на компромис – тя отказва, например, да предприеме каквито и да било действия, насочени към ограничаване на огромните селскостопански субсидии, които рушат равновесието на международните пазари и нанасят огромна вреда на бедните фермери в развиващите се държави. Тази упоритост доведе до срив на преговорите, които трябваше да съдействат за отваряне на пазарите. Както в много други сфери, и тук президентът Буш доста се потруди за да ерозира мултилатерализма (т.е. демонстрира пълно неразбиране на правилото, че страните от целия свят трябва да си сътрудничат), опитвайки се да го замени със система, основана на американската доминация. В крайна сметка, той не успя да постигне такава доминация, но пък успешно се справи със задачата да отслаби международното сътрудничество.

Дълбокото презрение на сегашната администрация към глобалните институции беше подчертано през 2005, когато тя лансира кандидатурата на Пол Уолфовиц, бившият зам. държавен секретар по отбраната и основен „архитект” на войната в Ирак, за президент на Световната банка. Съвсем скоро обаче, Уолфовиц, към когото банката изпитваше недоверие още в началото, беше уличен в редица скандални действия, превърна се в международно посмешище и беше принуден да напусне поста си след по-малко от две години.

Глобализацията означава (освен всичко друго), че икономическите системи на Америка и останалия свят стават все по-взаимнозависими. Да вземем за пример прословутите американски ипотечни кредити. Когато едно семейство бива обявено за неплатежоспособно, кредиторите откриват, че им е останало само безполезно парче хартия. Хората, оттоворни за появата на проблема с ипотеките, отдавна са продали ипотечните договори на трети лица, които на свой ред са ги „опаковали” (при това по съвършено непрозрачен начин) заедно с други авоари и след това отново са ги препродали на нови, трудни за идентифициране, собственици. Когато, на пръв поглед чисто американският проблем с ипотечните задължения изплува на повърхността, глобалните финансови пазари се сблъскаха със съвсем реална опасност: те внезапно осъзнаха, че „лошите задължения” са скрити в портфейли, прехвърлени в Европа, Китай, Австралия и дори в най-големите американски инвестиционни банки (като Goldman Sachs и Bear Stearns например). Ето как се получава, че такива отдалечени от САЩ развиващи се държави, като Индонезия например (която по никакъв начин не е замесена в операциите с американските ипотечни кредити), биват подложена на сериозен риск: застрахователните премии могат рязко да скочат, което пък ще накара инвеститорите да изтеглят капиталите си от развиващите се пазари и да ги прехвърлят на по-безопасни места. За преодоляването на последиците от този икономически катаклизъм ще са нужни години. Днес, само Китай притежава щатски дългови инструменти (както правителствени, така и частни) на сума над трилион долара.

През седемте години на управлението на Буш общата сума, която се държи от външни „кредитори” на САЩ, надмина 5 трилиона долара. И можем само да се надяваме, че те няма да решат едновременно да си поискат дължимото, защото ако го направят, ще провокират глобална финансова криза. Има обаче нещо странно и пораждащо тревога в това, че най-голямата държава в света демонстрира подобна неспособност да живее според средствата, с които разполага. По същия начин, по който Гуантанамо и Абу Гариб ерозираха моралния авторитет на Америка, данъчната политика на администрацията на Буш, ерозира нейния икономически престиж.

Какво да се прави?

Който и да влезе в Белия дом през януари 2009, неизбежно ще се сблъска с така очертаните икономически обстоятелства. Дори, ако оставим настрана необходимостта да измъкне Америка от иракското блато, ще му се наложи да решава и друга – не толкова кървава, но не по-малко сложна, задача: да въведе ред в собствения си дом. А това няма да стане бързо, то ще изисква години напрегнати усилия.

Най-насъщната задача днес е да приведем сегашния икономически метаболизъм в едно по-нормално състояние. А това означава, че трябва да се откажем от близките до нулата лихвени проценти и да приемем една по-естествена граница – да речем от 4%. Един такъв ръст ще окаже благоприятно въздействие върху развитието на американската икономика в дългосрочен план, макар че непосредствените последици от подобна стъпка ще бъдат изключително болезнени. Спестяванията са непохарчени пари. Ако хората престанат да харчат, икономическият механизъм ще престане да функционира. Ако семействата радикално намалят разходите си (което ще бъдат принудени да направят, вследствия краха на ипотечния пазар), това може да доведе до рецесия. Дори ако този процес се забави, пак няма как да се избегне продължителното забавяне на темповете на икономическия ръст. Твърде е вероятно, че два много сериозни проблема (отнемането на имущества за неплатени дългове и проблема с фалитите), възникнали във връзка с ипотечните задължения, ще се изострят, преди, в крайна сметка, нещата да тръгнат в правилната посока. Следва да се има предвид, че ръцете на федералното правителство ще се окажат вързани, тъй като всяко рязко движение, насочено към фискално оздравяване, само ще задълбочи и двата проблема. Тоест, при всички случаи ще трябва да се направи и нещо повече. Онова, от което се нуждае Америка, лесно може да се формулира: тя трябва да се откаже от досегашната си стратегия и да се ориентира в противоположна посока. А това означава, да спрем да харчим парите, с които не разполагаме, да повишим данъците на богатите, да намалим разходите по корпоративните програми за социално осигуряване; да засилим мерките за социално осигуряване на най-бедните слоеве на населението и да инвестираме много повече в образованието, технологиите и инфраструктурата.

Що се отнася до данъците, казано съвсем простичко, трябва да направим всичко възможно за да прехвърлим данъчното бреме от структурите, които „правят добри неща” (например, създават работни места, или осигуряват енергоснабдяването), към онези, които „вършат лоши неща” (например, замърсяват околната среда). При цялото ми уважение към системите за социално осигуряване, не бива да забравяме, че колкото повече правителството помага на работниците и служителите да повишат квалификацията си и да получат достъп до висококачествено медицинско обслужване, толкова по-добри стават условията за американския бизнес, в конкурентната битка на пазарите на глобалната икономика.

Накрая, ситуацията в американската икономика ще се подобри, ако успеем да установим по-доверителни отношения с останалите държави – така че съвместно да създадем по-справедливи и ефективни международни системи във финансовата и търговската сфери. Америка ще има по-голям шанс да убеди другите страни да отворят пазарите си, ако самата тя започне да действа по-малко лицемерно, т.е. ако отвори собствените си пазари за техните стоки и прекрати субсидиите за американското селско стопанство.

В някои сфери вредата, нанесена на икономиката на САЩ от администрацията на Буш-младши, може да бъде отстранена доста бързо. В останалите (които са и по-важните) за оздравяването и ще са необходими десетилетия. Освен това, за решаването на тази задача ще е необходима политическа воля, както от страна на Белия дом, така и на Конгреса. Нека си припомним и за процентите, които ще ни се наложи да плащаме по нарасналия до 4 трилиона долара дълг на Америка: 5% от тази сума се равняват на 200 млрд. долара – т.е. на стойността на две иракски войни годишно. А ще ни се наложи да плащаме по тези сметки през цялото обозримо бъдеще. Да не забравяме и за разширяващата се пропаст между бедни и богати в Америка – феномен, който излиза извън чисто икономическите рамки, защото поставя под въпрос бъдещето на „американската мечта”.

Казано накратко, ситуацията е такава, че за подобряването и ще е необходимо да се труди цяло едно поколение. През следващите десетилетия ще ни се наложи критично да преразгледаме всичките си основни постановки и да опитаме да се върнем към здравия смисъл. Що се отнася до президента Буш-младши, катастрофалните последици от управлението му за американската икономика, могат да надминат дори тези от управлението на Хърбърт Хувър.

* Професор в Колумбийския университет, носител на Нобелова награда за икономика

{rt}