Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнително икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и до днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) в свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, а през 2009 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”.

-Г-н Енгдал, някои смятат, че сегашната криза означава край на глобализационния проект и, че съвременният свят постепенно се отказва от търговската прозрачност и откритата икономика, препоръчвани от Световната търговска организация, ориентирайки се към т.нар. икономика на големите пространства. Какво мислите Вие?

-За да ви отговоря, ще трябва да се върна към събитията от началото на миналия век. Именно тогава започва разцветът на глобализационния проект, който всъщност е проект за глобалната икономическа и политическа доминация на САЩ. В периода между 1914 и 1945 се очертават основните играчи на международната финансова сцена: финансови групировки като „Джей Пи Морган”, „Сити Бенк” и т.н. Още през 20-те и 30-те години става ясно, че Британската империя, която дотогава е най-могъщата икономически свръхдържава, се намира в състояние на колапс. И въпросът е, кой ще я замени. В този смисъл, Първата световна война, до голяма степен, е опит на британския елит да отложи този крах, като унищожи основния си конкурент – Германия. Само че американският финансово-индустриален елит, който значително увеличава богатството и мощта си по време на войната все още не е готов да доминира и политически. Затова разглеждам 1914-1945 като период на конкуренция между три икономически свръхдържави (Великобритания, САЩ и Германия) за световно господство. Разсъждавам по този въпрос в книгата си „Век на войни”. В същото време, в чисто военен аспект, Втората световна война е спечелена не от САЩ, а от Съветския съюз. Междувременно, още през 1939, Фондация Рокфелер финансира секретния (тогава) проект „Проучване за войната и мира”, който е възложен на създадения по същото време Съвет по външната политика (CFR). Според тогавашния американски президент Рузвелт, след края на войната, американското господство следва да се реализира посредством контролираната от САЩ Организация на обединените нации. Както е известно, съществувалото през междувоенния период Общество на народите е инструмент на британското влияние. Рузвелт и свързаните с него представители на деловите среди са наясно, че не бива да повтарят грешката на британците, като открито декларират доминацията си под формата на „Американска империя”. Зависимите нации биха го приели много болезнено. Затова в новия „американски век”, вместо за „Американска империя”, започва да се говори за „движение за свобода, демокрация и свободна икономика”. Доста красиви думи и изключително ефективна властова стратегия. След това същите кръгове създават, въз основа на Бретън-Уудските споразумения, доларовата система. Същността и е, че доларът получава фиксиран златен еквивалент и се превръща в световна резервна валута. Първоначално, САЩ искат да включат в тази система и Съветския съюз, но тогавашното съветско ръководство (по ред съображения) отхвърля американското предложение. Не съм комунист, но смятам, че Кремъл взема правилното решение. Тогава, след неуспеха на „план А”, спрямо Русия започва да се реализира „план Б”, чиято същност е нейната демонизация. Така американската пропаганда започва да представя Съветския съюз като „новия Трети Райх”, а Сталин – като „новия Хитлер”.

Следва създаването на военния пакт НАТО. Той затвърждава американското военно господство в Западна Европа. Разбира се, съветската заплаха е реалност, но дори и да не съществува, е трябвало да бъде измислена.

Паралелно се налага и американското влияние в Япония. В хода на войната японската икономика е напълно разрушена. Американците отпускат средства за възстановяването и, но цената за това е отказът на Токио да провежда самостоятелна външна политика. Освен това, американският капитал започва да „усвоява” нови територии. Както е известно, сред особеностите на съвременния капитализъм е, че капиталът постоянно е принуден да осъществява експанзия в нови „девствени” територии. В началото на 70-те години, Бретън-Уудската система рухна, т.е. свободният обмен на хартиени долари за злато стана невъзможен. Доларовата система се оказа на ръба на краха. Изходът бе намерен в мощният, скокообразен ръст на цените на петрола, по време на петролната криза от 1973. Ще припомня, че официално петролната криза беше провокирана от ембаргото върху петролните доставки, наложено от ОПЕК, в отговор на поредната израелско-арабска война от октомври 1973. Твърди се, че по този начин арабите разчитат да принудят САЩ и западноевропейските държави да ограничат оръжейните си доставки за Израел. Истината обаче е, че решението за повишаване цените на петрола е взето още преди войната, през май 1973, на заседание на Билдербергския клуб в Швеция.

Това сподели, в разговор с мен, и шейх Заки Ямани, който днес живее в Лондон, а през 1973 беше министър на петролната индустрия на Саудитска Арабия. По време на личната ни среща, той потвърди изводите, които правя в книгата си „Век на войни”. Шейх Закани подчерта, че тогавашният саудитски крал дълго се е колебал, дали да наложи ембаргото. Всъщност, първия, обявил повишаване цените на петрола с 400%, е шахът на Иран, който е тясно свързан със САЩ и особено със семейство Рокфелер. Когато, на срещата на министрите от ОПЕК, шейх Закани изразява пред шаха тревогата на саудитския монарх от тази стъпка, шахът му отговаря: „говорете за това с г-н Кисинджър, който толкова дълго ме убеждаваше да го направя”.

Скокът в цените на петрола, разплащанията за който се извършват изключително в долари, спасява, поне за известно време, американската финансова система. След 1979, т.е. още по времето на президента Картър, стартира съвременният етап на глобализацията. Същността му е съкращаване на инвестициите в американската икономика (и най-вече в производителния и сектор) на територията на САЩ, изнасянето на редица американски производства в чужбина, т.е. в страните, разполагащи с голямо количество евтина работна ръка, както и мащабните инвестиции в източници на суровини и спекулативна недвижимост в чужбина. Водещи в това отношение са седемте най-големи петролни компании в англо-саксонския свят, известни като „седемте сестри” (Стандарт Ойл, Шеврон, Гълф Ойл, Мобил Ойл, Тексако, Бритиш Петролеум, Роял Дътч Шел). Тясно свързани с тях са 10-11 най-големи банки от Източното крайбрежие на САЩ, чиито централи са предимно в Ню Йорк. Само че тази ненормално висока концентрация на капитала и необмислената инвестиционна политика, доведоха, през 80-те години, до рязък ръст на задълженията, застрашаващ Америка с нови финансови сътресения. Така, „Ситигруп” се оказа на ръба на фалита. Този път изходът бе открит в отслабването и, по възможност, унищожаването на основния стратегически конкурент – съветската икономика. За целта, през 80-те години, натискът върху Съветската империя започна да нараства по всички възможни направления: „звездните войни”, Афганистан, Никарагуа, Полша. В резултат от него СССР претърпя крах а Варшавският пакт се разпадна. Това откри пред американския капитал безпрецедентна възможност да се настани на територията на Русия и Източна Европа.

-Какви действия предприеха американските финансови кръгове след ликвидирането на този, както твърдите Вие, „основен” техен конкурент?

-Следващият етап бе максималното отслабване на другия конкурент – Япония. То беше осъществено през 1990, с рухването на Токийската стокова борса. След това дойде редът на азиатските „тигри”: Южна Корея, Тайланд, Индонезия. Това беше важно не само от икономическа, но и от политическа гледна точка, защото всички тези държава лансираха друг капиталистически модел, различен от американския – т.е. това не беше нито „дивият” капитализъм на САЩ, нито плановият сталински социализъм, а една много по-разумна система. Последва азиатската криза от 1997. Крахът на финансовите пазари в Азия позволи на американските банки да вдигнат долара до небивали висоти: започна износът в тези държави на американски дългови и други ценни книжа. През 2001-2003 пък стана очевиден небивалият икономически възход на Китай. Спрямо него беше предприета друга тактика – не да се притиска конкурента, а по-тясно да бъде обвързан с Америка. Китайците бяха стимулирани да купуват американски ценни книжа. След като, по този начин, финансистите в САЩ стигнаха до извода, че „светът вече е в джоба им”, те съсредоточиха усилията си за изграждането на т.нар. виртуална икономика. Смисълът на тази им дейност бе емисията на деривативи, които уж трябваше да направят сделките с ценни книжа достатъчно „сигурни”. Емблематични американски банки, като „Голдман Сакс”, „Морган Стенли” и „Мерил Линч”, започнаха да осъществяват т.нар. „секюритизация” на вземанията, т.е. да емитират ценни книжа, уж гарантиращи сигурното връщане на взетите кредити, включително ипотечните кредити на американските граждани. Последните имаха кредитен рейтинг ААА, което означаваше банкови гаранции за връщане на кредитите по тези задължения. Тоест, по логиката на финансистите, дори ако в резултат на възникнали извънредни обстоятелство, някое семейство не може да изплаща кредита си, банката, емитирала деривативите, ще го направи вместо него. Всичко това доведе до добре познатото ни безотговорно поведение, когато в САЩ започнаха да се отпускат кредити на очевидно бедни хора, за които беше ясно, че няма как да ги върнат. В същото време, големите пенсионни фондове и Китайската народна банка продължаваха да купуват големи количества от въпросните деривативи. Резултат от това стана и разрушителната криза от 2008, която бързо се прехвърли от САЩ в другите държави (защото всички купуваха тези американски ценни книжа).

В сложна ситуация се оказа и Европа. Аз самият вече дълги години живея в Германия и виждам всичко това с очите си. От една страна, европейците са наясно, че доларовата система е като „Титаник”, който бавно се отправя към дъното, а от друга – се страхуват да не останат сами пред лицето на кризата. Те знаят, че ако доларът рухне окончателно, ролята на световна резервна валута ще трябва да се поеме от еврото, но това е свързано с риска някой ден и то да последва съдбата на долара. По същия начин, отбранителната система на Европа отдавна е тясно свързана с американската. Европейците нямат собствена политика в сферата на сигурността и отбраната. Неслучайно Бжежински цинично квалифицира европейските страни като „васални държави”.

Самият аз не спирам да повтарям, че сред съществените причини за сегашната криза е концентрацията на цялата финансова мощ в ръцете на 5-6 финансови институции: „Ситигруп”, „Чейз Манхатън”, „Голдман Сакс”, „Морган Стенли”, „Мерил Линч”. Тази концентрация се извършваше през целия минал век, но особено интензивно – през последните 25 години. Днес, когато останалият свят постепенно ще оттегли подкрепата си за долара, ще започнат да се задълбочават и противоречията вътре в самите САЩ.

Най-тежката последица от кризата в САЩ е безработицата. По официални данни тя е 9%, но, както твърди една авторитетна независима статистическа агенция, реалното и ниво вече е достигнало 17-18%, което е много висок показател за толкова развита държава, като САЩ.

-В същото време обаче се налага тезата, че президентът Обама има ясна програма за излизане от кризата. Как бихте коментирали това?

-Самият аз не мисля така. Задачата на Обама е „да прелее старото вино в нови бъчви”. Ако има нещо ново у американският президент, това е само неговото лице. Вижте, кои влизат в икономическия му екип: там са Тимъти Гейтнър и Лари Съмърс. Днес първият е финансов министър, а вторият заемаше този пост през 90-те години, т.е. при Клинтън, като тогава Гейтнър беше негов заместник. И двамата носят персонална вина за кризата. Всъщност, всички „спешни мерки” на екипа на Обама целят да спасят и „да не допуснат да потънат” споменатите по-горе няколко банки. Неслучайно сравнявам сегашната криза с цунами. Защото, както е известно, цунамито се състои от няколко вълни. Първата ни заля през есента на миналата 2008. Втората ще бъде свързана с невъзможността на т.нар. „subprime” (субстандартни) кредитополучатели да погасяват  заемите си, обусловена отчасти от ръста на безработицата.

Следващата вълна на кризата ще ни удари през 2012. Тогава към високата безработица ще се добави недостигът на инвестиционни средства, а имайки предвид, че заради глобализацията, през последните 20 години, инвестициите в производството и инфраструктурата на САЩ и без това бяха недостатъчни (средствата се влагаха предимно в икономиките на държави от Третия свят), можем да очакваме упадък в индустрията и катастрофи в инфраструктурата. Към всичко това ще се насложи и „кризата на поколенията”. Защото през 2011-2012 ще започнат да се пенсионират представителите на „поколението на бейби бума”, имал място в САЩ в края на 40-те. Броят на пенсионерите рязко ще нарасне. При това, става дума най-вече за принадлежащи към „средната класа”, свикнали на определен жизнен стандарт и влагащи до половината от доходите си в пенсионните фондове. Проблемът е, че заради съмнителните си спекулации, тези фондове вече са загубили парите им. И хората ще се опитат да измъкнат оттам, каквото е останало, в резултат от което социалните ангажименти на държавата ще нараснат до критично равнище. Междувременно, бюджетният дефицит на САЩ вече надхвърля трилион долара. Не познавам друга държава, която да функционира при наличието на подобен дефицит.

В тази връзка, какво предлага Обама? Развитието на алтернативни енергийни източници, само че това не издържа сериозна критика. Защото днес слънчевата и вятърната енергия, или пък тази от изгарянето на отпадъци, са много по-скъпи от традиционните енергийни източници – петрола и природния газ. Какво друго може да се финансира от държавата? Най-вероятно, отбранителната индустрия. Само че САЩ вече имат огромен военен бюджет от 700 млрд. долара. След 1945 американската мощ се крепеше и продължава да се крепи на два „стълба” – долара, като световна валута, и военния потенциал. В известната си книга „Голямата шахматна дъска”, Бжежински ясно посочва, че „след разпадането на Съветския съюз, приоритетната цел на САЩ е да не допуснат появата, на територията на Евразия, на държава или блок от държави, способни да отправят предизвикателство към американската хегемония”. Пак там той добавя и, че Евразия е ключовия регион на планетата.

Доларът постепенно престава да бъде един от „стълбовете” на американската глобална хегемония. Според мен, съвсем скоро ще бъдат предприети опити за създаването на нови регионални валути в т.нар. „големи икономически пространства”. Ще нарасне значението на еврото и юана. Възможно е и в постсъветското пространство да се появи нова резервна валута, както впрочем и в латиноамериканския регион. Защото жителите на тези региони не искат да потънат заедно с „Титаник”. При това положение, какво може да направи американският елит?   Да шантажира Европа, да шантажира Русия, да шантажира Китай, да шантажира Япония и арабските петролни държави, надявайки се да ги накара да не напускат доларовата система.

-В тази връзка, не смятате ли, че сегашната американска администрация може да се изкуши да потърси военно решение на проблема? В края на краищата, нали Втората световна война, до голяма степен, бе резултат от Голямата депресия от 30-те години. Способен ли е Вашингтон да започне нова голяма война, например в Иран, опитвайки се да излезе от кризата?

-Съмнявавам се, че подобна война е възможна. Иран не е Ирак, а държава със силна армия и солиден икономически потенциал. Освен това, както ме увериха добре информирани бивши служители на ЦРУ, иранците разполагат с мощна агентурна мрежа в източните, шиитски райони на Саудитска Арабия, където се намират основните петролни находища и нефтопреработвателните заводи и, ако нещата се усложнят, те са в състояние да парализират производството им. Което пък ще постави под въпрос петролните доставки за Европа и Япония.

Освен това, Втората световна война беше използвана от англосаксонския елит за да сблъска и обезсили взаимно двете най-големи държави в Евразия – Русия и Германия. Участието на самите американци в тази война бе сравнително скромно и те не понесоха в нея сериозни загуби. Замисълът на Рузвелт е именно в сблъсъка между СССР и Третия Райх. Между другото, т.нар. „нов курс” на американския президент не издържа никакви критика и вероятно би се провалил в началото на 40-те, ако не беше войната.

{rt}

Както е известно, резултантните темпове на нарастване на населението се формират от три компонента: коефициентът на раждаемост, коефициентът на смъртност и коефициентът на нетния имиграционен приток. През периода 2000-2006, динамиката на тези три компонента в Съединените щати претърпя незначителни промени. Тъй като САЩ исторически се смятат за „държава на имигранти”, както в миналото, така и днес, за тях е характерен устойчивият приток на имигранти, който обаче демонстрира известен спад през анализирания шестгодишен период. В същото време, в началото на ХХІ век, темповете на раждаемост на американското население се стабилизират на средногодишно равнище от 1,4%. Вариациите в темповете на смъртността също не са големи, демонстрирайки, през 2002-2003, ръст от 0,1%, което без съмнение се дължи на икономическата рецесия от 2001. Ако не беше постоянният имиграционен приток, т.нар. естествени темпове на приръст на населението на САЩ биха били средно 1,6 пъти по-ниски от официалните данни, което доказва, че имиграцията продължава да играе важна роля при формирането на демографската ситуация в САЩ.

В абсолютни цифри, през периода 2000-2006, нетното увеличение на американското население се е равнява на 18 млн. души, което се дължи на естествения приръст на населението от 10,3 млн. души (25,5 млн. новородени и 15,2 млн. починали) и на нетния имиграционен поток от 7,7 млн. души (4).

САЩ, които от началото на 90-те години насам, са основния „двигател” на глобализационните процеси,  изпитват в най-остра форма върху себе си тяхното влияние, което се отразява и върху динамиката на демографските процеси. При това става дума, най-вече, за въздействието на процесите на глобализация и по-голямото „отваряне” на обществото към външните фактори от най-различен характер върху високоразвитата, в научно-техническо отношения, американска държава, които се проявяват в структурата и посоките на демографските процеси, както и в тенденциите за формиране на народонаселението.

Промените в половата и възрастова структура на американското общество в началото на ХХІ век

Според данните от преброяването през 2000, съотношението между мъжкото и женското население на САЩ е било 49,1% към 50,9%, или в абсолютно изражение 138,1 млн. мъже и 143,4 млн. жени. Тоест, броят на жените надвишава почти с 2% (или с 5,3 млн. души) този на мъжете. През следващите шест години това съотношение се променя, като през 2006 то е 49,3% към 50,7%, което в абсолютно изражение означава 147,5 млн. мъже към 151,9 млн. жени, т.е. броят на жените надвишава с 4,4 млн. души (т.е. с 1,5%) този на мъжете, което, като цяло, демонстрира, че в съвременното американско общество доминира тенденцията към по-бързо относително и абсолютно нарастване на мъжкото население, спрямо женското (5).

В началото на сегашното столетие, в САЩ продължава да се наблюдава тенденция към застаряване на населението: ако през 2000 средната възраст на американците е 35,3 години, през 2006, тя се увеличава до 36,4 години, т.е. с повече от година. При това, показателят за темповете на застаряване на жените демонстрира тенденция към по-висок ръст, в сравнение с този на мъжете: ако средната възраст на американските мъже, през 2000, е била 34,4 години, през 2006 тя се увеличава с 1,1 година, достигайки 35,1 година, докато при жените тези три показателя се равняват, съответно, на 36,5, 1,2 и 35,7 години (6).

През 2006, делът на американското население на възраст 17 и по-малко години е бил 24,6%, между 18 и 24 години – 9%, от 25 до 44 – 28%, от 45 до 64 – 25%, а делът на пенсионерите (т.е. на лицата над 65 годишна възраст) – 12,5% от цялото население на САЩ (7).

Според прогнозите на Бюрото по преброяването към Департамента по търговията на САЩ, през 2010, делът на американците на възраст 17 и по-малко години от цялото население на страната (което по това време ще достигне 309 млн. души) ще бъде 24,1%, между 18 и 24 години – 9,9%, от 25 до 44 години – 26,8%, от 45 до 64 години – 26,2% и на тези на пенсионна възраст (над 65 години) – 13% (8). Тоест, общата тенденция на промените в половата и възрастова структура на американското население е към известно намаляване дела на по-младите възрастови групи, което се компенсира с нарастване дела на следващата възрастова категория (от 25 до 44 години).

Демографските промени и икономическата активност на населението

Началото на ХХІ век беше белязано от известен спад в икономическата активност на практически всички възрастови групи на американското население, с изключение на тези на предпенсионна и пенсионна възраст. Икономическата активност на различните групи от населението (както впрочем и на цялото население на трудоспособна възраст) се определя като дял (в %) на заетите или търсещите работа, т.е. безработните, спрямо общата численост на съответната възрастова група (или на цялото население на трудоспособна възраст). По данни на официалната статистика, през периода между 2000 и 2006, числеността на работната сила в САЩ е нараснала от 142,6 млн. до 151,4 млн. души, т.е. с 6,2%. Според прогнозите на Бюрото за трудова статистика към Департамента на труда, през 2014 числеността на работната сила в САЩ може да надхвърли 160 млн. души, достигайки 162,1 млн., т.е. да се увеличи с повече от 10 млн. души, или със 7%, в сравнение с 2006.

В същото време обаче, през първата половина на първото десетилетие на ХХІ век, икономическата активност на трудоспособните категории от американското население е спаднала с почти 1% и, според прогнозата на Бюрото за трудова статистика, ще падне още повече до средата на следващото десетилетие. Този процес засяга в най-голяма степен афроамериканците (както мъжете, така и жените), а на второ място – испаноезичните американци (предимно жените). Най-сериозен е спадът в икономическата активност на младите мъже на възраст от 16 до 19 години (почти с 20%), както и на младите жени на същата възраст (почти с 15%). Според прогнозите, след десет години, икономическата активност на тези две групи от американското население ще намалее още повече (9).

В същото време, на трудовия пазар на САЩ се наблюдава своеобразен процес на замяна на работещите млади хора с работници и служители на пенсионна и предпенсионна възраст – както мъже, така и жени (на възраст над 55 години), чиято икономическа активност през последните години нарастваше с устойчиви темпове и, като цяло, ще се увеличи още повече до 2014. Това особено се отнася за женската работна сила на предпенсионна и пенсионна възраст, която значително е нараснала в периода 2000-2006 (от 7,8 млн. до 11,9 млн. души, т.е. над 1,5 пъти). В началото на ХХІ век се очерта стабилизиране на показателя за икономическата активност на жените, приблизително на ниво 60% от общия брой на жените на трудоспособна възраст. Динамиката на този показател е принципно важна, защото, както посочват американските демографи Марлийн Ли и Марк Мадър, „нарастването на работната сила в САЩ през последните четири десетилетия беше обусловено от два фактора: нарастването на населението и увеличаващата се икономическа активност на жените” (10).

Масовото излизане в пенсия на все по-големи контингенти от поколението на „бейби бумърите” в съвсем близко бъдеще, отразява тенденцията към общо застаряване на американската работна ръка. В момента, средната възраст на работниците и служителите в САЩ е 41 години, макар че само допреди три десетилетия тя не надхвърляше 35 години (11).

Съвременните тенденции по отношение плодовитостта на американките

Според повечето американски демографи, има три фактора, които в момента играят ролята на основни движещи сили за устойчивия ръст на американското население: възрастовата структура, в чиито рамки по-голям дял имат младите поколения американци (както посочих по-горе, една четвърт от населението на САЩ е под 17 години); относително високите равнища на фертилността (плодовитостта) на американките и имиграцията (12).

Показателят на съвкупната женска фертилност (СЖФ), т.е. броят на децата, родени от жени на детеродна възраст (между 15 и 49 години), е ключов за определяне на сегашната и бъдещата динамика на демографската ситуация в САЩ. Чисто технически, той се определя като брой на родените деца на всеки 1000 жени. Този показател дава ясна количествена представа за способността на населението за просто и разширено възпроизводство, основаващо се на разликата между текущите демографски показатели за раждаемостта и смъртността. В началото на ХХІ век, Бюрото по преброяването на САЩ определя теоретичния показател на СЖФ, гарантиращ простото възпроизводство на американското население, на ниво 2110 новородени на 1000 жени на фертилна възраст, или 2,11 на една жена. През периода 2000-2005, реалният показател на СЖФ в САЩ се стабилизира на средно годишно равнище 2,04, което е доста близко до показателя за простото възпроизводство на населението. Тоест, дори и при хипотетичното прекратяване на имиграционния приток, САЩ са в състояние да поддържат (поне в близко бъдеще) числеността на населението си на сегашното равнище (13).

Значително влияние върху показателите на СЖФ оказват расово-етническите фактори. Така, в началото на ХХІ век, жените, принадлежащи към групата на коренните американци (индианци, алеути и ескимоси) имат най-ниския в страната средногодишен показател на СЖФ, който през периода 2000-2005 се равнява средно на 1,7. Следват ги жените, произхождащи от Азия и Тихоокеанския регион, при които средногодишният показател на СЖФ, за периода 2000-2005, също демонстрира сравнително невисоко равнище – 1,9. Непосредствено след тях са афроамериканките, чиито средногодишен показател на СЖФ (за периода 2000-2004) се равнява на 2,0. Същият показател при белите жени (за периода 2000-2004) се доближава до 2,1, което, като цяло, отговаря на средностатистическото американско равнище от началото на новия век. Водещи позиции обаче заемат жените с латиноамерикански произход, чиито показател на СЖФ значително превъзхожда равнището, необходимо за гарантиране на простото възпроизводство на населението, равнявайки се на 2,8 (за периода 2000-2005). През последните 30 години, броят на жените, които в края на детеродния си период имат три деца, е намалял от 23%, през 1976, до 18%, през 2004. В същото време, силно нараства (два пъти) броят на жените, които в края на фертилния си период имат едно дете или въобще нямат деца (от 10% до 18% за жените с едно дете и от 10% до 19% за жените без деца) (14).

В същото време, в САЩ се очертава тенденция към повишаване средната възраст на жените, които раждат за първи път: ако през 1960 тя е била 21,8 години, а през 1980 се повишава на 23 години, в началото на ХХІ век тя достига почти 25 години (15).

Накрая, опитвайки се да дадем точна характеристика на динамиката на промените в показателите на фертилността в САЩ, следва да имаме предвид наличието на един интересен феномен, установен от американските демографи и социолози, който продължава да поражда доста възражения и спорове. Става дума за това, че относително високите равнища на американската фертилност се обясняват с „високия процент на нежеланите бременности и раждания” (16). Според експертната оценка на американските демографи, през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век, такива са били почти половината бременности в САЩ, в резултат от което, в средата на 90-те например, (откогато са последните налични данни) не по-малко от 31% от всички раждания са били непланирани или нежелани (17).

Имиграцията – ключов фактор за промяната на демографската ситуация в САЩ в глобалната епоха

Най-важната особеност на преброяванията от 1990 и 2000 бяха, че резултатите от тях накараха Бюрото по преброяването на САЩ да направи  може би най-сериозната корекция на предварителните си оценки за текущата численост на американското население за цялата най-нова история на страната. Причината за това беше, че и през 1990, и през 2000 показателят за числеността на населението на САШ, базиращ се върху екстраполацията на данните от предишното преброяване, се оказа много по-нисък от данните, получени при реалното преброяване. Така, в резултат от преброяването през 2000, се установи, че, на 1 април 2000, числеността на американското население е почти със 7 милиона по-голяма, от предварително определения разчетен показател. При това, според редица демографи, дори и тази корекция не е съвсем точна, тъй като не са били отчетени още почти 3 млн. души, намиращи се на територията на САЩ, в момента на преброявянето.

Основната причина за нарастващото, в хода на двете последни преброявания, разминаване с предварителните разчети е свързана с неотчитането на огромния брой имигранти – както законни, така и нелегални, заливащи страната, паралелно със задълбочаването на процесите на глобализация. Имиграцията нарасна особено през 90-те години, на фона на мощния икономически подем в САЩ, който съдейства за увеличаването на населението им (в периода между преброяванията от 1990 и 2000) с 32,7 млн. души – най-големия абсолютен приръст на числеността на населението, за десетгодишния период между две преброявания, в цялата история на страната. При това е много важно, че за първи път, в историята на преброяванията през ХХ век, беше регистриран абсолютен прираст на населението във всеки, без изключение, американски щат.

Данните на официалната американска статистика сочат, че през последните две десетилетия се е формирал устойчив приток на легални имигранти в САЩ, благодарение на който, в периода между 1990 и 2006, населението им ежегодно се е увеличавало средно с по един милион души. В началото на ХХІ век, тази тенденция дори се усилва: ако през 1990-1999, всяка година статут на легални имигранти в САЩ са получавали средно по 977,6 хиляди души, през 2000-2006, този показател нараства до 981,2 хил. души (18). Така, през периода 1990-2006, само за сметка на притока на легални имигранти, населението на САЩ се е увеличило с почти 17 млн. души.

Освен това, по данни на Департамента по вътрешна сигурност на САЩ, в момента в страната живеят около 10,5 млн. нелегални имигранти, като само за пет години (2000-2005) броят им е нараснал с около 2 млн. (през 2000 в САЩ е имало не по-малко от 8,5 млн. нелегални имигранти) (19).

Имиграцията в САЩ има предимно демографски характер, обусловен от кръвно-родствените връзки на имигрантите, дошли първи в страната. В резултат от това, днес приблизително ѕ от легалните имигранти идват всяка година в САЩ от Латинска Америка и Азия. В частност, през 2006, от 1,3 млн. легални имигранти, над 522,2 хиляди са дошли от Мексико, държавите от Карибския басейн и Южна Америка (т.е. над 41%), а 429,7 хиляди (почти 34%) са дошли от Азия и басейна на Тихия океан. Само 164,3 хиляди (13%) са дошли от Европа, като в европейския имигрантски поток доминират имигрантите от източноевропейските и балкански държави, както и от бившите съветски републики (включително Узбекистан). Почти същото количество имигранти идват от Африка (през 2006 броят им достига рекордните 117,4 хил. души, т.е. 10% от всички имигранти). Накрая, около 2% (т.е. около 20 хил. души) са преселниците от съседната на САЩ Канада.

Числеността на нелегалните имигранти в САЩ се увеличава всяка година примерно със 770 хил. души, като половината от тях идват от Мексико, в нарушение на установения граничен режим (21). Американският опит в сферата на миграционните реформи показва, че обществото може реално да усети последиците от тях едва след 30-40 години, през които обусловилите реформите социално-икономически и политически фактори могат да претърпят коренни промени.

Четвъртата имиграционна вълна, която се насочва към САЩ от средата на 60-те години на ХХ век значително променя параметрите на редица ключови демографски характеристики на американското общество. Това се отразява, най-вече, върху значителния (почти двукратен) ръст в дела на населението, родено извън пределите на САЩ.

Имиграцията от последните десетилетия причини значителни промени в расово-етническата структура на американското общество. Огромният приток на имигранти от Латинска Америка доведе до това, че в началото на ХХІ век, испаноезичното население излезе на второ място сред расово-етническите групи, формиращи американското общество, изтласквайки на трето място афроамериканците, чиито позиции на втора по численост расово етническа общност в САЩ изглеждаха непоколебими през целия ХХ век. Така, ако през 2000 в САЩ са живели 35,7 млн. афроамериканци, представляващи 12,5% от населението на страната, през 2006 ситуацията се променя драматично: числеността на афроамериканското население се увеличава само с 3 млн. души, достигайки 38,3 млн. (т.е. 12,5% от населението на САЩ), докато числеността на испаноезичното население нараства почти с 10 млн., достигайки 44,3 млн. души, или 14,8% от цялото население на страната (22).

Увеличаването на имигрантския поток в САЩ има и важни регионални последици. В миналото, имигрантите се заселваха предимно в пет големи щати – Калифорния, Ню Йорк, Флорида, Тексас и Илинойс, докато в момента се наблюдава стремително разширяване на географския обсег на заселване на значителни групи имигранти: те вече се заселват в такива щати (включително в дълбоката американска „провинция”), където в миналото имаше само незначителни имигрантски общности. Така, ако през 1990, на територията на споменатите по-горе пет щата живееше 75% от цялото население на САЩ, родено извън границите им, през 2005, делът му намалява до 59%, като все повече имигранти се заселват в такива щати като Ню Джърси (през 2005, делът на хората, родени извън пределите на САЩ в цялото население на щата е достигнал 19,5%), Невада (17,5%), Хавай (17,2%), Аризона (14,5%), Масачузетс (14,4%), Род Айлънд (12,6%), Вашингтон (12,2%), Мериленд (11,7%), както и в столицата Вашингтон (окръг Колумбия), където делът на хората, родени извън САЩ, вече е достигнал 13,1% (23).

Структурните промени в расово-етническия състав на американското население

Най-голямата промяна в расово-етническия състав на населението на САЩ е непрекъснатото намаляване на дела на бялото мнозинство в общата численост на американското население. Ако през 1970 белите американци (т.е. потомците на европейските колонисти и имигранти, които в продължение на 250 години заселват и усвояват северноамериканския континент) са 83% от населението на САЩ, през 2006 делът им пада до 67,6%, а две години по-късно – до 66% (199,8 млн. души). През 2030-2040 развитието на тази тенденция ще се ускори значително и в средата на века бялото неиспаноезично мнозинство ще се превърне в малцинство, като делът му ще падне до 46% (203,3 млн. души) от цялото население на Съединените щати, което дотогава вероятно ще достигне 439 млн. души. За сравнение, числеността на испаноезичното население, което официалните статистически институции смятат за отделна етническа група в състава на белите американци (макар че голяма част от последните смятат испаноезичните за „цветнокожи”), ще се утрои в периода 2008-2050 (от 46,7 млн. до 132,8 млн. души), а делът и от цялото население ще се удвои (от 15% до 30%), т.е. всеки трети американец ще принадлежи към испаноезичната общност.

В същото време,  според повечето прогнози, чернокожото население на САЩ ще се увеличи от сегашните 41,1 млн. до 65,7 млн. души, през 2050 (т.е. от 14% до 15% от цялото американско население), броят на индианците и другите представители на коренното население на Америка ще се увеличи от 4,9 млн., през 2008, до 8,6 млн. души, през 2050 (т.е. от 1,6% до 2%), а хавайците и другите народности, живеещи на тихоокеанските острови, принадлежащи на САЩ, ще достигнат 2,6 млн. души (1,1%) (24).

Регионалните трансформации в териториалното разселване на американското население

През последните двайсетина години, в САЩ, като цяло, продължава да съществува тенденция към усилване на урбанистичните начала в развитието на американското общество. Според сравнителните данни от преброяванията през 1990 и 2000, през последните десетилетия на ХХ век, делът на градското население е нараснал с 1% (от 78% до 79%), но ако вземем предвид и промените в статистическата база въз основа на която се отчита градското и селското население, направени от Бюрото по преброяването на САЩ, в навечерието на преброяването от 2000, ще видим, че този ръст всъщност е с почти 4% за десет години. През 2000, в градовете и урбанизираните центрове са живеели 222,4 млн. американци, а в селските местности – 59,1 млн. души (25).

През 2006, в САЩ е имало 50 града (градски ареали и агломерации), чието население е надвишавало 1 млн. души. Най-голям град продължава да е Ню Йорк, чието население, преди три години, беше 18,8 млн. души. Анализът на данните на официалната американска статистика сочи, че през периода 2000-2006, числеността на населението в огромното мнозинство от милионните градове демонстрира тенденция за нарастване, като с най-сериозни темпове нарастват градските агломерации в Тексас, Флорида, Аризона, Невада и Северна Каролина (26).

Нарастването на населението във водещите градски центрове и агломерации отразява принципните регионални различия, които се наблюдават през последните години в териториалното разпределение на американското население. През периода 2000-2005 (откогато са последните налични данни), с най-бурни темпове е нараствало населението в западните щати на САЩ (ръст от 8,1%), следвани от южните щати (ръст от 7,3%) и щатите от Средния Запад (ръст от 2,4%). На дъното на тази „класация” са североизточните щати, чието население е нараснало през тези пет години само с 2%. По абсолютна численост на населението обаче, най-населени се оказват южните щати, където, през 2005, са живели 107,5 млн. американци (т.е. 36,3% от населението на САЩ), следвани от западните щати (68,3 млн. души, или 23% от населението) и щатите от Средния Запад (66 млн. души или 22,3% от населението). В североизточните щати, през 2005, са живели 54,6 млн. души, т.е. 18,4% от населението на САЩ (27).

През този период, с най-бързи темпове (с повече от 10%) е нараствало населението на четири западни щата: Невада (с 20,8%), Аризона (с 15,8%), Юта (с 10,6%) и Айдахо (с 10.4%), както и на два южни щата: Флорида (с 11,3%) и Джорджия (10,8%). С най-бавни темпове пък е нараствало населението в североизточните щати и тези от Средния Запад (в Северна Дакота, населението дори е намаляло с 1%) (28).

Всички тези данни убедително доказват, че регионалните тенденции към ускорено нарастване на населението имат кумулативен характер: регионите и урбанистичните ареали, очертали се преди време като лидери по темповете на нарастване на населението, имат всички шансове да продължат да лидират в това отношение, в средносрочна, а вероятно и в дългосрочна, перспектива.

Някои изводи

Анализът на сегашната демографска ситуация в САЩ показва, че демографските проблеми на съвременното високоразвито в технологично отношение общество имат дългосрочен характер.

За Съединените щати, втората половина на ХХ и началото на ХХІ век, бяха белязани от „бума” в раждаемостта през първите две десетилетия след края на Втората световна война и последиците от драматичния обрат в демографската ситуация в страната най-вероятно ще се усетят напълно едва през следващите двайсетина години, когато ще се пенсионират около 76 млн. американци, родени в периода 1946-1964.

Осъществяващите се в момента резки промени в расово-етническата структура на американското общество, застрашават доминиращите позиции на бялото мнозинство (което създаде съвременното американско общество и в продължение на повече от 200 години беше основната движеща сила на неговото цивилизационно и културно развитие) във всички сфери на обществения живот. Тези промени са следствие от необмислената имиграционна реформа, реализирана в средата на 60-те години на миналия век, в името на утвърждаването на американската хегемония на планетата, което по онова време се разглежда като своеобразна форма за „внедряване” в социалната структура на практически всички страни в света на американизирани диаспори, свързани със САЩ чрез достатъчно здрави кръвно-родствени връзки.

Бележки:

1 Виж: Особенности современной демографической ситуации в США // США: ключевые проблемы развития социальной сферы. Под ред. В.С. Васильева. Гл. I. ИСКРАН, 2008. Изследването е извършено с подкрепата на Руския хуманитарен научен фонд в рамките ва научно-исследователския проект «США: опыт социальной политики и уроки для России» № 06-03-02117а.

2 В момента, САЩ твърдо земат третото място в света сред държавите с най-голямо население, след Китай и Индия. Подробен анализ на развитието на демографските промени в САЩ, причините за структурните промени в американското общество и влиянието им върху социално-политическата ситуация в страната, виж: США: ключевые проблемы развития социальной сферы. Гл. I. ИСКРАН, 2008.

3 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008. Wash., 2008, p. 7.

4 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 8.

5 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 10.

6 Ibidem.

7 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 10.

8 U.S. Census Bureau. Population Division. Interim State Population Projections, 2005. Internet Release Date: April 21, 2005.

9 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 373.

10 Lee M., Mather M. U.S. Labor Force Trends // Population Bulletin. Vol. 63, №2, June 2008, p. 3.

11 Ibid., p. 5.

12 Kent M., Mather M. What Drives U.S. Population Growth? // Population Bulletin. Vol.57, № 4, December 2002, p. 3.

13 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 66. Според американските демографи, в момента показателят за сумарния коефициент на плодовитост се равнява приблизително на 2,1.

14 U.S. Census Bureau. The Fertility of American Women in 2004. Population Profile of the United States: Dynamic Version, p. 1.

15 Kent M. and Mather M. What Drives U.S. Population Growth? // Population Bulletin, p. 7.

16 U.S. Census Bureau Conference. The Direction of Fertility in the United States. Alexandria, 2001, p. 68.

17 Ibid., p. 95.

18 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 45.

19 Ibidem.

20 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 47.

21 Martin Ph., Zurcher G. Managing Migration: The Global Challenge // Population Bulletin. Vol. 63, № 1, March 2008, p. 9; Martin Ph., Midgley E. Immigration: Shaping and Reshaping America. Revised and Updated 2nd Edition // Population Bulletin. Vol. 61, № 4, December 2006, p. 10.

22 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 11.

23 Martin Ph., Midgley E. Immigration: Shaping and Reshaping America. Revised and Updated 2nd Edition // Population Bulletin. Vol. 61, № 4, December 2006, p. 16; Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 42.

24 U.S. Census Bureau News. An Older and More Diverse Nation by

Midcentury, Aug. 14, 2008; http://www.census.gov/Press-Release/www/releases/archives/population/012496.html.

25 Current Population Reports. Population Projections of the United States by Age, Sex, Race, and Hispanic Origin: 1995 to 2050. P25–1130. February 1996. Wash., 1996, p. 34.

26 Ibid., pp. 24–26.

27 Източник: U.S. Census Bureau. Population Profile of the United States: Dynamic Version. Population Distribution in 2005, pp.1–2.

28 Ibid., p. 2.

* Ръководител на Центъра за вътрешнополитически изследвания в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките

{rt}

Според мнозина авторитетни западноевропейски анализатори, през последните години Организацията на Северноатлантическия договор e поразена от задълбочаваща се криза на идентичността, чиито признаци се проявиха достатъчно ясно и на последната (юбилейна) среща на върха на пакта, провела се през април в Страсбург и Кел. Паралелно с това нарастват и негативните настроения към политиката на НАТО сред западноевропейската общественост, поредно доказателство за което станаха 20-хилядните протестни демонстрации, които бяха проведени във Франция и Германия, по време на юбилейната сесия на пакта.

Сред причината за кризата, която преживява Северноатлантическият алианс днес, е неспособността му да реагира адекватно на фундаменталните промени, извършващи се в международните отношения. Светът става все по-сложен и взаимнозависим, а заплахите за сигурността придобиват многопланов, трансграничен характер и са много по-трудно прогнозируеми: тероризмът, във всичките му прояви, разпространението на оръжията за масово унищожаване, етническите, социални и религиозни конфликти, наркотрафикът, миграционните потоци, екологичните проблеми, липсата на достатъчно енергоносители в световен мащаб и т.н. Държавата постепенно губи пълния контрол над собствените си граници (появата на Интернет направи самото това понятие доста относително) и, като последица от това, бива ерозиран монополът и в сферата на сигурността. Фактът, че новите заплахи пред сигурността нямат конкретна географска обвързаност, правят традиционните средства за борба с тях все по-неефективни. Светът отдавна не е „черно-бял”, както беше (или поне се опитваха да го представят) в епохата на студената война. В международната политика, моралните принципи вече нямат онези еднозначни ценностни характеристики, както по време на двуполюсното противопоставяне. В тези условия, въпреки наличието на такива уж универсални ценности, като демократичното държавно устройство, човешките права или свободната пазарна икономика , все по-отчетливо се проява разликата в начина, по който тези ценности се възприемат от европейците и американците, както и в йерархичното им подреждане от двете страни на Атлантика.

Тези различия се отразяват и върху методите за разрешаване на най-важните международни проблеми, както например стана с американската интервенция в Ирак, предприета без съответното решение на Съвета за сигурност на ООН, и последвалата военна кампания. Трагичният опит от двете световни войни и лансираните (до голяма степен като последица от тях) европейски интеграционни проекти съдействаха за формирането в Европа на политическа култура, основаваща върху принципите на политическата толерантност и „позитивната дискриминация”, свързани с концепцията за „мултикултурния свят”, всички съставни части на който се приемат като равностойни.

Различията в политическите култури на Европа и САЩ определят отчасти и разногласията между държавите-членки на НАТО по редица фундаментални въпроси на световната политика. Докато американците определят приоритетите си според това, доколко един или друг аспект на международните отношения е свързан с националните интереси и националната сигурност на Съединените щати, за европейците определящо значение имат концепцията за човешките права, правото на самоопределение и традициите на консенсуса при вземането на важни решения. Към това следва да добавим, че американският и европейският приноси към формирането на военната мощ на НАТО са несъпоставими (тук е мястото да добавим и, че след присъединяването на Хърватия и, особено, на Албания, към пакта този разрив още повече се задълбочава). Американската военна сила продължава да няма конкуренция, затова изглежда неизбежно, че САЩ ще продължат да действат, повече или по-малко, еднолично (особено, когато смятат, че въпросът засяга собствената им сигурност), използвайки съюзниците си като спомагателни сили и включвайки ги в една или друга операция, само когато сметнат това за необходимо.

Сред основните проблеми на функционирането на НАТО в променилите се условия е, че в продължение на дълги десетилетия пактът, като цяло, както и отделните страни-членки, трябваше да се съобразяват с наличието на постоянна (и ясно идентифицирана) външна заплаха, докато повечето съвременни заплахи за сигурността са свързани с процеси, нерядко развиващи се вътре в самите държави-членки на Алианса. В този смисъл, активизирането на тези заплахи не може да бъде засечено с помощта на радарните станции или системите за проследяване. Тероризмът на ХХІ век е нов тип тероризъм, той представлява асиметрична заплаха, в борбата с която традиционните методи са безсмислени. Главната особеност на този вид тероризъм е, че битката се води не само (или не толкова) против „враждебни” държави, колкото със специфични трансгранични мрежи, а в редица случаи и с участващите в тях граждани на самите държави-членки на НАТО, без оглед на тяхната национална или конфесионална принадлежност или на това, към каква ценностни система се придържат.

И през 2001, и днес, Северноатлантическият пакт се оказва недостатъчно способен да решава задачите, свързани с борбата с тероризма, тъй като НАТО изначално беше замислена и създадена със съвършено различни цели, а именно – за осъществяването на мащабни военни действия срещу агресията на противника (комунистическия блок) и цялата и военна структура, както и (което никак не е без значение) бюрократичният и апарат, бяха ориентирани именно в тази посока. Освен това, използваният в НАТО принцип на консенсуса при вземането на решения априори изключва възможността да се реагира мигновено. Именно поради това, след 2001, САЩ решиха да се ориентират към създаване на т.нар. „коалиции на желаещите”, вместо да разчитат на помощта на НАТО, като цяло.

Концепцията за „глобалната НАТО”

Редица западни експерти смятат, че решаването на всички тези проблеми, както и преодоляването на кризата на идентичността, поразила пакта, задължително изисква превръщането му в „глобална военна сила”. В същото време, далеч не всички влиятелни политически лидери на страните-членки (особено в Европа), споделят тази визия за бъдещето на НАТО. Така, в навечерието на последната среща на върха на пакта, федералният канцлер на Германия Ангела Меркел заяви в Бундестага, че „НАТО не бива да действа като глобална военна сила”. Което обаче не попречи, темата за глобализацията на НАТО (както и за отношенията и с Русия и Китай) да бъде сред основните на въпросната среща.

Всъщност, както посочва координаторът по въпросите на политиката за сигурност на германската фондация „Конрад Аденауер” Патрик Келер, НАТО, отдавна се е превърнала в организация, която защитава интересите си (или по-скоро тези на САЩ) в Южна Азия, Африка и т.н. В същото време, председателят на Военния комитет на НАТО адмирал Джампаоло Ди Паола, отговаряйки на въпроса, дали е възможно в бъдеще НАТО да изземе някои от функциите на ООН, заяви: „За това не въобще не може да става въпрос. НАТО не е глобална организация, а организация, действаща в един свят, който става все по-глобален”. На свой ред помощникът на генералния секретар на пакта по въпросите на публичната дипломация Жан Франсоа Бюро подчерта, че „НАТО не бива да играе ролята на световен полицай”. Макар че самата постановка на въпроса по-скоро ни навежда на мисълта за обратното.

Приетата на срещата през април т.г. Декларация на алианса относно сигурността само потвърждава, че по-нататъшната военно-политическа и географска трансформация на НАТО ще се реализира именно под знака на нейната глобализация. Организацията на Северноатлантическия договор планира да задълбочи сътрудничеството си, на първо място, с ООН, ЕС, ОССЕ, като за първи път в качеството му на възможен партньор на Алианса се споменава и Африканския съюз. Според вече бившия генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер, до 2020 сътрудничеството между пакта и ООН следва да достигне качествено ново равнище. Според него: „до 2020 централна парадигма на НАТО е институционализирането на отношенията и с ООН”. Въпросът за „глобализацията” на Алианса ще бъде един от основните и при разработването на Стратегическата му концепция.

В тази връзка, на последната среща на върха на НАТО, както и след това, беше поставен въпросът, дали пактът може да се превърне в бъдеще в глобална „организация от нов тип”, способна да реагира адекватно на съвременните предизвикателства и заплахи, като например енергийната сигурност, киберпрестъпността, борбата с тероризма, пиратството, както и, дали НАТО ще може да изгражда по-гъвкаво (т.е. не открито конфронтационно) отношенията си с такива партньори като Русия например? И, дали при това ще се вземат предвид въпросите, касаещи енергийната сигурност и свързаните с тях „операционни” рискове, като например терористичните акции в зоните, където е разположена транзитната инфраструктура за доставка на петрол и природен газ, в качеството им на „общи предизвикателства и заплахи”? Впрочем, в тази връзка все повече експерти изказват мнение, че борбата с новите предизвикателства и заплахи ще изисква най-вече координация между страните от НАТО и тези извън пакта (като например Русия, Китай и Индия), а не увеличаване на усилията и военния му потенциал. Нещо повече, в едно интервю, дадено в края на юни, професорът от Йелския университет (и главен редактор на авторитетното специализирано издание Journal of Conflict Resolution) Брюс Ръсет изказва съжаление, че Русия не е била приета в НАТО още в началото на 90-те години, като вместо това границите на пакта са били изместени към нейните граници, което той оценява като „дълбоко погрешен подход”.

На свой ред, зам.шефът на международния отдел на авторитетното британско списание „The Economist” Едуард Лукас, подчертава, че в перспектива за НАТО би било много полезно да си сътрудничи с доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Що се отнася непосредствено до взаимодействието между НАТО и Русия, напоследък отново се налага терминът „партньорство” (който беше изоставен през последните години, най-вече под натиска на предишната американска администрация). Така, в новата Декларация за сигурността на Алианса се отделя специално внимание на отношенията с Русия, като се посочва, че: „държавните глави на страните-членки на НАТО, потвърждават заинтересоваността си от партньорството между пакта и Русия, имащо стратегическо значение за укрепване на сигурността в Евро-Атлантическия регион”. Същата тенденция се очерта и на последната среща Русия-НАТО, провела се в края на юни 2009 на гръцкия остров Корфу. Истината обаче е, че тази постановка отразява по-скоро позицията на водещите държави от т.нар. „Стара Европа”, членуващи в НАТО, отколкото на САЩ. В новата американска администрация със значително влияние продължават да се ползват привържениците на тезата за превръщането на пакта в глобална „лига на демокрациите”, способна, без да обръща внимание на решенията на Съвета за сигурност на ООН, да осъществява военни операции по целия свят. За един от тях се смята например новият представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер, който призовава за активното ангажиране в действията на Алианса на редица държави, разположени далеч извън пределите на Евро-Атлантическия регион, като например Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея, Япония. Между другото, подобни нотки се усещат и в Декларацията за сигурността, приета на последната среща на върха на НАТО, в Страсбург.

Някои изводи за България

От всичко казано дотук става ясно, че сегашната криза на идентичността на НАТО се дължи, от една страна, на неадекватността на този военен пакт на промените, осъществили се в света през последните двайсетина години, а от друга – на дълбоките различия във визията за неговите функции и стратегия между САЩ и т.нар. „европейско ядро” (т.е. водещите държави от „Старата Европа”). В тази връзка си струва отново да цитираме германския експерт д-р Патрик Келер за мисията, която НАТО осъществява в момента в Афганистан и която в най-голяма степен отговаря на американската визия за „новата глобална НАТО”. Според Келер: „липсва консенсус както по отношение целите на тази мисия, така и в оценката на местната ситуация”.

Очевидно е, че новата концепция на Алианса, която ще бъде приета на следващата среща на върха в Лисабон, през 2010, ще определи идентичността на НАТО за доста години напред. Както е известно, всяка стратегия е определен избор на приоритети, който по-нататък може да върже ръцете на онези, които приемат и адаптират въпросната стратегия. От това, какъв път ще избере НАТО, ще зависи доколко ефективно тази организация ще може да реагира на новите предизвикателства и заплахи на ХХІ век, как ще се развие ситуацията в Афганистан и какъв ще бъде основният вектор на вътрешната трансформация и реформирането на Алианса. В този смисъл, отхвърлянето на американската концепция за превръщането на НАТО в „глобална военна лига на демокрациите”, което рискува да я конфронтира с Русия и Китай (и не само с тях), и възприемането на визията на „европейското ядро” за развитие на партньорството и взаимодействието на пакта с Русия (което задължително включва прекратяване разширяването му на изток, към руските граници), придобива изключително важно значение.

В подобна ситуация, новото българско правителство, което ще поеме властта в страната след изборите в началото на юли, трябва много по-настойчиво и последователно да отстоява нашите национални интереси в Северноатлантическия алианс. В тази връзка, би било целесъобразно създаването на ефективна система за обществен контрол върху действията, свързани с НАТО, на съответните висши длъжностни лица в държавния ни апарат, така че българската позиция по всички важни въпроси, касаещи бъдещето на пакта, да съответства на националните интереси на страната, а не да се търгува (както обикновено ставаше досега) с цел получаване на външна (и най-вече американска) подкрепа за една или друга родна политическа сила.

Освен това е необходимо България твърдо да се обяви против активно лансираната от някои големи държави-членки на пакта (и най-вече от САЩ) идея за „опростяване” на вземането на решенията в НАТО, като принципът на консенсуса се запази само на ниво Северноатлантическия съвет и Военния комитет на пакта, а във всички останали случаи се използва принципът на квалифицираното мнозинство. Защото реализацията на подобни планове ще сведе почти до нула и без това неголямото влияние и възможности на „малките” страни-членки (сред които е и България) в Алианса.

* Клуб Европа на демокрациите и различията

{rt}

Само ако намерим у себе си достатъчно мъжество да обърнем внимание на това, което говорят фактите в пространството, ние, водени от данните при изучаването на границите и признавайки явната несъгласуваност между областите на разселване на германския народ и границите на германската държава, ще можем да приемем потискащото впечатление от този резултат на осакатяване и насилие, не като повод за отчаяние, а като стимул за работа.

Само ако предварително приемем като даденост, че през 1918 временно се лишихме от продължилото си над три века пространствено развитие, а в пространството, губейки 72 697 км² родна земя и 2,65 млн. души население от отбраняваната област¹, останахме без няколко ключови за нас културни ландшафти; че сега не можем да смятаме за защитени, от военно-географска гледна точка, нито целия ляв бряг на Рейн, върху площ от 31 313 км², нито 50-километровата зона по десния бряг; че се лишихме и по крайбрежието от всякакво действено право на отбрана, в дълбочина 50 км навътре в страната, а на Изток и Юг се отказахме от осигуряването на защита с технически средства по цялата територия, разположена извън пределите на древния триъгълник Сенсбург-Кьонингсберг-Мариенбург, в Източна Прусия, и източно или южно от линията Кониц-Сюстрин-Бреслау-Бриг-Нейсе-Валденбург-Гьорлиц-Баутсен-Кьонингщайн-Хоф-Нойщат-Регенсбург-Донауешинген-Нойщат, в Шварцвалд; че само между Кюстрин и Елда и между Франкфурт и Егер остава стратегически лесно отделимо непълноценно образувание - прекрасна мишена за въздушни удари от страна на Европа – само тогава ще стъпим на основата на фактите. Освен всичко друго, това означава, че ни предстои да се изправим пред високоорганизирани и опасни за нас системи на гранични укрепени линии, намиращи се под чужда власт жп линии, интернационализирани водни пътища, пространствено чужди канали. Как това тежко бреме е легнало върху нашия народен и икономически механизъм – всичко това ще видим не през завесата на собствената си илюзия, която заслепява мнозина и въвежда в заблуда дейността на немските изпълнителни органи на чужда служба.

Някои от тези ограничения на движението далеч превъзхождат всичко, което, даже след краха от 1918-1919, можеше да се изисква от объркалия се народ. Такива са например, лишаването от самостоятелност на железопътните линии, през 1924, и отказът от отбрана на границите на всички земи североизточно от средното течение на Одер и южно от линията Бриг-Нейсе-Глац, през 1927, а също оголването, във военно-техническо отношение, на цялата област на разселване на баварците. В резултат, вражеските танкови корпуси могат, без да срещат съпротива, да се придвижват не само към Виена, Линц, Рац, Инсбрук, но и към Регенсбург, Щраубинг, Пасау, Мюнхен, Аугсбург, тоест нищо няма да попречи на чуждите държави да сложат ръка както върху Дунавската, така и върху Рейнската линия. Много ли са сега онези, които си дават сметка, колко е удобно да се обстрелват, от намиращите се на френска територия оръдия, Фрайбург и Карлсруе, а от италианска - Инсбрук (както впрочем и Цюрих, Берн и Хур).

Имайки предвид общата картина на немските граници, не може да не забележим противоположността между отчетливата, свързана и ограничена западна граница на германската народна и културна почва и езикова област, между относителното постоянство на западната езикова граница и силно начупената, простираща се през три издатини, подвижна източна граница на контактната метаморфоза с нейните, достигащи до Волга, разпръснати селища.²

Това, което се случва днес, изглежда твърде мрачно, оставяйки впечатление за всеобщо и едва ли преодолимо състояние на упадък, всекидневна загуба на културна, езикова и народна собственост, само отчасти попълваща се от свежи съзидателни усилия, чиято цел е връщането на онова, което в значителна степен е загубено поради мекушавостта на расата и е отишло в полза на чужд живот.

Ако разглеждаме мащабно линията на съвременните териториални граници на нашия народ, както са ги представили в трудовете си Фолц, Пенк и Льош, синтезирали изкуството на описанието с картографското изкуство, ще открием такова специфично разнообразие, служещо на народа ни (дори в разделеното на обособени части вътрешно пространство) като стимул за културно развитие и могъща съдба (Machtverhдngnis).

Дори само най-общият поглед върху контурите на нашата народна и културна почва, при резкия контраст между западните и източните типове нейни граници, показва опасността от напрегнатото ни положение в преходната област на Вътрешна Европа³ и непоносимостта от продължителното съществуване на сегашното положение. Такова впечатление прави даже само един поглед върху картата, ако той се открие пред духовния взор на народа ни.

В нито един от четирите подложени на сътресения региони от Стария свят, разположени между “морските и степните разбойници” (именно така безжалостно, но справедливо, ни учи да ги възприемаме британецът Макиндер от своите острови, намиращи се в сравнителна безопасност), ограниченият в своя провинциален кръгозор филистер⁴, чувстващ и себе си, и страната си щастливи, не представлява такава смъртна опасност за собствената си държава, както във Вътрешна Европа. Никъде не е толкова трудно да се събуди у подобен тип хора инстинкта на границите. При другите народи той се самовъзпламенява още при първите признаци на външнополитическа нестабилност, проявявайки се като неподправена чувствителност, даже ако опасността е отдалечена.

Ако успеем да накараме мнозинството от нашия народ, макар и мислено, да премине край съвременните граници на своята държана, той ще бъде поразен, виждайки, че всъщност твърде голяма част от родината му е съвършено лишено от всякаква възможност за въоръжена държавна защита.

Следователно, ние не можем, както много други големи народи на Земята, да се приспособим предимно към един или няколко типа предпочитани видове граници, като: сребърния морски пояс на Великобритания и Япония; мощните планински вериги на Хималаите, на север от индийското жизнено пространство; зоните на анойкумена - пустинният пояс и събиращите се планински хребети, както това е свойствено за китайската културна почва или за обширни части на Съветския съюз; опасаната с обрасли планини Бохемия, или на две трети защитеният от заблатени гори ареал на Полша. Ние трябва да се примирим едва ли не с всички видове граници, които се срещат в отредената ни зона след войната. Впрочем, преди войната също имахме всички видове граници. Сред тях имаше вододели в тропически острови (Нова Гвинея), устия на големи реки и речни басейни с терасирани гори и джунгли (Рувума и Кунене), пояс на заблатени гори (Камерун), вулканични масиви (Килиманджаро), тектоничните езера на Източна Африка, необичайно деформирани подстъпи към реки и морета (нос Каприви, Замбези, Конго), аномалии като изключително неблагоприятната в политико-географско отношение граница по Оранжевата река, ексклавът на залива Уолфиш-Бей. Към тях принадлежат и по-късно усвоените рубежи на морски и океански пространства, вулканската дъга на океански острови (Марианският архипелаг), атолови образувания (Jaluit) и коралови рифове като бариери. Неуморимият труд на старателни комисии по демаркация на границите фино отсякоха техните контури от първоначално едва набелязаните рубежи, т.е. от простите и открити линии на разделението между зони на интереси. Проявената при това географска изкусност е достойна за много по-признателно отношение, от това което има мнозинството от германския народ, пред засвидетелствания по такъв начин колонизаторски успех.

В крайграничната зона, обкръжаваща днес тази част от немската народна почва (467303 км² Германия, 78000 км² Австрия), която след войната все още остава макар и под частичен контрол на немската общност (3150000 км² на Германска империя и 675000 км² на държавата на Хабсбургите от 1914), има, като пограничен ландшафт, една рядко срещана незасегната територия – Каринтия. В този твърде единен природен ландшафт се различават както пограничност от ясно изразен източен тип (с разпръснати селища и изкуствено разчленени ландшафти), така и силно затворена пограничност от западен тип. За западния тип са характерни тези древни стени, пред които лежат отпадналите от тях части, или такива държавни образувания, нито едно от които вече не се намира в политическа близост с остатъците от Империята на германската нация. Такива са Нидерландия и Швейцария, по вина на Хабсбургите, които, при ликвидирането на Първата империя, поставиха над всичко само своя дом и фамилни интереси. Такива са Люксембург и Елзас/Лотарингия, този път заради Втората империя на Хохенцолерните, които не знаеха нито как да ги привлекат към своята сфера на влияние, нито пък как да ги удържат там.

Така се разделят, на рубежите на Каринтия, двата общоизвестни типа граници на немската народна почва – източният и западният (подобно нещо би било невъзможно на рубежите на Щирия, уви разрушена отвътре).

Ето защо предпочитаме да започнем своя кратък обзор на границите не с крайбрежието, а именно от това място на крайграничната зона. В противен случай, трябваше да се движим от оголените в хода на историческия процес граници на Северната провинция, на която при това е позволено да се разпорежда едва на 50 км навътре в своята земя, докато Каринтия задържа единствената трайна предвоенна граница на немската народна почва. Това стана възможно само благодарение естествената трайност на този незасегнат ландшафт в крайграничния организъм, която накара да гласуват за немска Каринтия даже нейните иноплеменни, но родствени в културно отношение, жители^5,6.

Днес, на запад от мощния естествен и единен ландшафт на Каринтия, т.е. от рубежа, където все още се издига на първоначалното си място разбираната в истинския Ратцелов смисъл древна стена на първата Свещена Римска империя на германската нация (тъй като Венецианската държава, южно от Карнийските Алпи, никога не е била част от немската народна почва), чак до Ламанша и Северно море, в дълга редица се простират изпаднали от тази стена камъни с различна големина: подложената на насилия исконна земя, превърната в графство Тирол; неголемият, гравитиращ към Швейцария, феодален реликт Лихтенщайн; древните пазители на имперския проход Граубюнден, Вормс, Велтлин, Клеве; старинните кантони Берн, Фрайбург и толкова дълго съхранилият верността си към империята Базел; Савоя – също държава на прохода; Мемпелгард – пазител на Бургундските врати; Елзас – откъснатата част от естественото единство на Горнорейнската равнина; Лотарингия; смалилият се по обем Люксембург; старинните имперски епископства Мец, Тул⁷и Вердюн; пазителят на Маас - Лютих (Лиеж); така пламенно оспорваната Фландрия, както и Нидерландия. Това са граници, несъвпадащи с линиите на разделение между народи и раси, фактически преминаващи не по гребените на планинските хребети, а покрай естествените исторически отбранителни линии на планинските теснини. При това бяха принесени в жертва връзките между народите и правото на пбша по двете страни на планинския хребет. Същевременно, в Пустертал, където прокарването на границите по вододела би било в противоречие с италианските претенции, този принцип не беше спазен.

Когато изначално съществуващи неголеми държави по проходите и долините на Северните Алпи, като Верденфелс, Берхтесхаден или свързващото австрийската и баварската части на Баварското плато Архиепископство Залцбург, лежащи между Тирол и предалпийска Бавария, са погълнати, в качеството на алемано-алпийска граница,с политическо значение, все пак остават укрепеният рубеж Арлберг и проходът Монтавон-Пацнаун, между Тирол и Форарберг. При това, те остават такива, дори когато родственият преходен ландшафт на Алгойските Алпи отпада от връзките на западните и източните военни пътища, съединяващи ядрото на Австрия с Предна Австрия, Брейсгау и Зундгау. Тогава, от северната покрайнина на Лихтенщайн, през Боденското езеро, разсичайки старинното херцогство на алеманите по неговата естествена ос, от Констанс през Райхенау, до Базел сред родствените съседи се запазва рубеж, който изначално се формира от малки промеждутъци и първичната алпийска и и горнорейнска граница. Това е рубежът, изпитан по време на Швабската война⁸ , който се запазва до наши дни в своя старинен вид и в условията на добросъседство.

На извивката на Рейн при Базел, на завоя от горното планинско течение към Горен Рейн, от течение, използвано изключително за производство на енергия, към течение, използвано за транспортни цели, разширилият се оттук воден отток се устремява към своята велика и героична съдба. Тук се води борба между осъществяваната, чрез нападения, романската идея за голямата река като бариера и идеята за насилствено разрушения естествен рубеж между народите (Вогезката гора) – тази борба, която от времето на Юлий Цезар придава на границата по Рейн и Вогезите кървав и трагичен характер. А имено това, че Вогезите са оградно плато, климатична граница, горска зона с възможности за паша, с редуване на разноплеменни групи и езикови различия, би могло да ги направи една от очевидните естествени граници между големите жизнени пространства в тази част на света. Впрочем, този естествен рубеж е нарушен от два широки  прохода, през които става придвижването на народите: Бургундските врати и низината Цаберн⁹. Ширината им (около десетина километра) значително отстъпва на разделителната сила на планинската верига, простираща се над 260 км. Битш¹⁰, с неговата отчетлива граница, образувана от пъстри пясъчници, наред с разделението гора-планина, е типичен рубеж между области, представляващи добра природна защита за вътрешната граница, която, минавайки между Елзас и Лотарингия, убедително показа способността си дълго време да служи като разделителна сила. Но това не е граница на велика държава. На северозапад от този рубеж, през разделителните зони, днес вървят три големи ивици на преселване срещу горните течения на Мозел, Маас и Сома, върху които, като цяло, се стоварва атаката на франките. Нейна следа е откатът на народната вълна, по-голямата част от която е погълната от ландшафтите-резервати на западната и алпийската раси, които и тук оставят след себе си изпаднали камъни. Техният най-важен венец от крепости, предателски отстъпени на Франция от протестантските немски князе, са епископствата Мец, Тул и Вердюн – някога опора на империята по линията Мозел-Маас-Ригел. Заслужава още да се спомене силната естествена граница Коленвалд (Ардените), която дълго време формира разделителната зона между фламанци и валонци. След това, чрез мрежа от канали, някога напълно долнонемски, свързващи с морето градове като Гент и Брюж, тя достига Северно море.

И ето ние сме на крайбрежието, отделящо с бреговата си линия непригодната за връзки част от Северно море в Немския (Хелголандски) залив, от подходящото за целта, но малко удобно за отбрана, балтийско крайбрежие на полуостров Ютланд. На полуострова виждаме две противоборстващи си речни граници – река Айдер и река Кьонигсау. Като граница между две значително различаващи се брегови образувания, са използвани и дълбоко врязаните в сушата фиорди, на изток, и разпръснатите крайбрежни островчета, в плитчините на западната страна. Да се обърнем сега към грубите сметки, без съпровождащи пояснения, и нека цифрите да говорят, така както на друго място го правят изпадналите  камъни:

Най-кратката права линия, км

Хелголанд, след ликвидирането на военните му съоръжения, е оставен на бавно, но сигурно и неудържимо, разрушение от морето. Каналът Норд-Остзее (Килският канал) е демилитаризиран и беззащитен, също както и бреговият ландшафт, на разстояние 50 км навътре в територията на страната.

Такъв е безмълвния език на крайбрежието, тази част на немския народен организъм, чийто угасващ живот е нагледно представен, още през 1901, на една карта, публикувана в „Petermanns Mittelungen”. Към приведените данни ще добавим изкуственото отстраняване от управлението на реките Рейн, Елба, Одер и Дунав на тези, на които принадлежат прилежащите към тези райони земи, а също пълната загуба на Висла и Мемел (Неман).

И устието на Висла, и Мемел, и остатъците от немските позиции  в Латвия, Курландия¹¹и Естония вероятно биха могли да се разглеждат (подобно на явленията по западната граница, като изпаднали  камъни, ако в действителност не бяха превърнати в предни постове на чужд растеж. Данциг трябваше, така или иначе, да се изплъзне в ръцете на Полша. Мемел (Клайпеда), заради предателството на Лигата на Нациите, е предаден на литовците като оскъдна компенсация за Вилнюс. Много повече приличаше на такава отломка от предишното държавно здание принадлежността към най-старата и почтена колония Източна Прусия, възникнала в хода на преселването на германския народ на Изток, по подобие на дълго време удържащото вълните на френския прибой херцогство Лотарингия. Източна Прусия е единствената все още не рухнала руина на огромната германска заселническа издатина в балтийския моренен ландшафт, резултат от отстъплението на най-северния от трите заселнически клина, придвижили се далеч навътре в Източна Европа. Вторият от тях, заобиколил от север Судетите и загубил остротата си на изток от Горна Силезия, е представен от силезийските германци, докато третият клин е проникнал през Горна и Долна Австрия, покрай Дунав, през Залцбург, Алпенкльостер и Щирия, в посока Алпите и към тяхното източно подножие.

Срещу тях се премества трудно отделимото, поради множеството разпръснати заселвания, допирно място на полския, чешкия и словенския насрещен клин. Бедата на расите, които се отнасят помежду си отчуждено, но все пак са принудени да живеят рамо до рамо в тази широко разтеглена ивица на Междинна  Европа е, че важните, и сами по себе си осъществими, географски връзки, както и обвързаността по едната и другата страна на границата, не се формират политически. Що се отнася до германската страна, при повторната колонизация тя не съумява да създаде действително взаимообвързани широки заселени ивици в днешните долини на големите реки и тези, останали от разтопените води на ледниковата епоха. Труднопроходимостта на Бохемия и непристъпността на нейните планини препятстват плътната колонизация на древния германски път между Одер и Дунав, който в зората на германската история (също както и в Бохемия), частично се отклонява встрани, поради недостатъчно развития политически инстинкт. Това е истински срединен път на преселвания, вътрешен източен път, противоположен на периферния речен път на викингите от Западна Двина, през Киев, по Днепър, към Византия. Като търговски път по долините на Морава и Одер към германските племена, той е известен още на елините. Голяма роля при формирането на германската източна граница на Висла играе контрастът между моренните образования и безлесните льосови ландшафти, предпочетени при първото преселение на германските племена, и горските ландшафти по ледниковите долини, предпочетени при повторната колонизация. По долините на големите реки, наред с ограничената селска колонизация протича и градска, придобила решаващо значение. Така, повторната колонизация не усвоява цялата територия около градовете, но спомага за немското разселване в източните земи - в Полша и Югоизточна Европа, като придобива „дифузен” характер. Така възникват многобройните езикови „островчета”.

Понякога немския заселник бива заблуден от усещането, че благодарение на немските династии той все още е свързан с родната земя чрез пространства, на които, поради демографската им гъстота, на практика, културната и стопанската връзка се прекъсва. Така е било в кралската земя на старата Саксонска Трансилвания, в Банат и в Бургенланд. Бургенланд, както и Егерланд, е продаден, така да се каже, от немската династия и единствен от загубените късове национална територия отново се присъедини към нея след Световната война, макар и страшно обезобразен и грабителски лишен от своя естествен транспортен възел Еденбург и от всички, без изключение, „бургове” ¹², на които дължи името си¹³.

Нека, от гледна точка на последите геополитически постановки, си зададем въпроса, защо в немската народна почва, именно по отношение на граничната отбрана, по възмутителен начин се разминават, от една страна, благоразумието на държавообразуващия народ, а от друга – значително по-съзнателно охраняваната основна структура? Нека си зададем въпроса, защо например, когато Карл V признава невъзвратимата загуба на ключови крепости по западната граница на империята, неговият народ пее песни за това, че му отказват танц най-важните и „опори” „Мец” и „Магд”? При детайлен анализ, като причина за това, ще открием, че имено в нашето жизнено пространство вътрешните граници и постоянната воля за съхраняването на това пространство почти навсякъде са по-силни, отколкото е естествената външна защита. Там, където не разбират тази самоубийствена ориентация,  предпочитат да обвиняват нас, немците в „национална извратеност”¹⁴.

Съвсем очевидно е, че тази обективност, достигаща до самоистезание, до народностна неприязън към собствената жизнена форма, ползваща чужди, насилващи ни народи и държави, тази удивителна смес на политическа ограниченост с местни интереси, на глупост в практическите действия с космополитична,            възвишяваща се над народа, несбъдната мечта в теорията, тази смес от качества, които оживяват даже в такива натури като Гьоте, едва ли може да бъде разбрана от синовете на затворени естествени жизнени пространство. Във всеки случай, именно с психологическите предпоставки се опитах да обясня на японските лидери нашето поражение през 1918-1919.¹⁵

Освен това ние, немците още дълго трябва да преодоляваме нелепата представа, че само ние имаме нужда от отдих от потребността да защитаваме границите си, докато през това време тази потребност възниква и у враждебния ни съсед. Така, чрез самоприспиване, се преодолява най-лошата фаза на кризата в борбата за пространство. Даже заслужаващите най-сериозно отношение свидетелства за запазващата се у противника ни воля за борба (като например проектът за бъдеща Европа според сръбските архиви¹⁶), не предизвикват никакво безпокойство у онези, които така охотно вярват на международните лозунги за помирение. Така, под гръмки аплодисменти, граф Куденхоф-Калерги изгради своята пан-Европа върху трайното раздробяване на Вътрешна Европа. Единствено Льош обърна внимание върху несъстоятелността на самата конструкция на това здание¹⁷.

„Привържениците на мира” предпочитат да си затварят очите пред това, че пацифистката паневропейска идея би въвлякла и нас, грабителски лишените от пространство, в ожесточените битки за колонии на френския, белгийския и холандския империализъм. За това има две основни причини: първата е свързана с особеностите на нашето жизнено пространство, из основи раздробено на клетки чрез вътрешните граници; втората е рано проявилата се вътрешна нагласа на нашата високонадарена, но склонна към шизофренични катастрофи, народна общност. Затова на постоянното въздействие на нашата природна среда, което, в съчетание с този порок на националния характер, е способно да поражда постоянни бури, трябва, от една страна, да се отговори с постоянни възпитателни действия и бдителност по отношение на назряващата опасност от вредни възпламенявания и техните последици. Но, от друга страна, ние черпим надежда именно от историята на най-надарените народи, като индийците и елините, които притежават сходни черти на характера, също обусловени и усилени от влиянието на ландшафта. Тази надежда произтича от предаденото ни още от Ратцел геополитическо познание за голямата трайност на действията, извършвани в историята на многотипни групи от хора и особено на многотипни народи и раси. Еднотипниият се изчерпва по-лесно, неговият еднотипен конгениален родов ландшафт (например средиземноморският или месопотамският) по-бързо проявява признаци на изчерпаност, на стопанско изтощаване). Творческата сила на живеещите на неговата почва се парализира заедно с него. В многотипните хора и раси, след изчерпването на определени пространствени зони, отделните части от расата или народа се издигат отново от непрекъснато регенериращата ги обширна народна почва: цели ландшафти се намират в полузабрава и бленуват с горда увереност, че техният разцвет предстои, в съхранените предишни състояния. Може да се случи и така, че камъните, отречени от строителите като безполезни и пречещи, отново могат да станат ъгловите камъни¹⁸, които да поддържат границата, и на които надежно ще се базира през идните столетия така необходимото ново здание на Европа и, преди всичко, неговият Център! Отначало обаче, предстои да се преместят други камъни от различен род, угнетяващи със своята тежест неговия живот, както днес го притискат от всички страни границите на германския народ и държава.

1927

Бележки:

1. Winker, W., Statistisches Handbuch des gesamten Deutschtums. Leipzig, 1927. – Бел. авт.

2.Borries, E., Geschichtliche Entwicklung der deutschen Westgrenze. – Petermanns Mittelungen, 1915. – Бел. авт.

3. Mitteleuropa. Освен като превод на географските понятия Вътрешна, Средна или Централна Европа понятието Mitteleuropa има особен статут в немската геополитическа мисъл. По-подробна информация за неговата значимост като форма на специфично геополитическо съзнание на Германия ще намерите в: Русев, М., “Mitteleuropa” и Големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро). – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 93, 2003 и т. 94, 2002. – Бел. ред.

4. Невеж, дребнав, тесногръд, безразличен към интересите на обществото, самодоволен човек с тесен кръгозор, еснаф – Бел. ред.

5. Карти, демонстриращи резултатите от гласуването в Каринтия в частност привежда: Wutte, M., Kдrntens Freiheitskampf. Klagenfurt, 1922. – Бел. авт.

6. Каринтия е част от Австрия по Сен-Жерменския договор от 1919. Южната й граница е уточнена в полза на Австрия след плебисцит в района на Клагенфурт. – Бел. ред.

7. На р. Мозел. – Бел. ред.

8.Швабската (или Швейцарската) се води през 1499 от Швейцарския съюз срещу Швабския съюз и Свещената Римска империя на Максимилян І. Завършва с утвърждаване фактическата независимост на Швейцария. – Бел. ред.

9. Саверн (фр.) – низина и град в Елзас. – Бел. ред.

10. Област в Южна Швейцария (кантон Валис). – Бел. ред.

11.Историко-географска област, обхващаща части от съвременнa Латвия. – Бел. ред.

12.  От Burg (нем.) – крепост, замък. – Бел. ред.

13. За Бургенланд виж преди всичко изследванията на Р. Зигер. – Бел. авт.

14. Вж. статията на F. Enders в “Sьddeutsche Monatshefle” от 1919 – Бел. авт.

15. През 1908-1910  Карл Хаусхофер е дипломатически представител на Германия в Япония, като впоследствие поддържа чести официални и неофициални контакти с управляващия японски елит. – Бел. ред.

16. Вж. статията в Petermanns Mittelungen, 1920. – Бел. авт.

17. Loesch, K. C. von, Paneuropa – Vцlker und Staaten. – Staat und Volkstum: Bьcher des Deutschtums. Bd 2. Berlin, 1926. – Бел. авт.

18. Авторът се позовава на библейската представа за ъгловия  камък, отхвърлен от строителите. – Бел. ред.

* Статията е превод, с незначителни съкращения, на 24 глава от фундаменталния труд на големия германски геополитик професор Карл Хаусхофер (1869–1946) “Границите и тяхното географско и политическо значение”, издадена в Берлин през 1927. Публикуваме я с любезното съдействие на доц. д-р Марин Русев.

{rt}

Както е известно, през 2006, Съветът за национално разузнаване на САЩ (National Intelligence Council - NIC) подготви доклад за държавната администрация, касаещ проблемите на Турция, и включващ различни аспекти от политиката на тази страна и отношенията и с водещи световни държави и силови центрове. Аналогични доклади се представят и по редица други направления и държави, като сред особеностите им е, че с тях се занимават, както специалисти от разузнавателните служби, така и граждански лица – анализатори и учени. По правило, разработките им имат концептуален характер и включват прогнози за развитието на политическите процеси в съответния регион. Така, към изготвянето на анализа за Турция бяха привлечени няколко водещи специалисти от такива авторитетни американски институти и центрове, като Института за стратегически изследвания (Institute for National Strategic Studies - INSS), Института Брукингс, Корпорацията РАНД, Съвета по външна политика (Council on Foreign Relations - CFR), Вашингтонския институт за близкоизточна политика (Washington Institute of Near East Policy) и Американския съвет по външна политика (American Foreign Policy Council).

Както изглежда обаче, основната тежест по изготвянето на доклада е била поета от Института Брукингс, под ръководството на един от водещите американски специалисти по проблемите на Евразия Фиона Хил, която през 2006-2008 заемаше ключова длъжност в NIC. Този факт, имайки предвид, че Хил не е тесен специалист по Турция, а се занимава с далеч по-широки изследвания, касаещи Евразия, като цяло, говори, че онези, които са поръчали доклада, се интересуват от много по-широк диапазон от проблеми, засягащи Турция. Тук е мястото да отбележа и, че през последните години, във Вашингтон бяха реализиране няколко разработки за тази страна. Някои от данните в тях по-късно бяха публикувани, със съществени съкращения, с цел да бъдат апробирани съдържащите се в тях идеи и препоръки. Резултатите от самите разработки пък бяха обсъдени на няколко закрити семинара в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) и Американския предприемачески институт (АЕІ). Наистина, темата не стана предмет на достатъчно широка дискусия в рамките на американската аналитична общност, но има основания да се предполага, че всъщност цялата тази изследователска активност е била ориентирана и предназначена да излъчи определени „сигнали” към самата Турция и нейния военен и политически елит. Тоест, изготвянето на цитирания по-горе доклад, всъщност преследваше три основни задачи:

• да предостави на американската администрация редица постановки с концептуален характер, както и различни конкретни препоръки;
• да формулира редица идеи и позиции на аналитичната общност в САЩ за американско-турските отношения и политиката на Анкара;
• да „информира” турския елит за визията на американския „истъблишмънт” по отношение на Турция и нейната политика.

Въпреки това, той, освен публичното си значение, има и друго – специфично и предназначено само за „служебно ползване”. По-долу, ще се опитам, въз основа на анализа на няколко десетки публикувани напоследък материали, да направя някои изводи за възможното развитие на турската политика по отношение на Южен Кавказ, имайки предвид политическите отношения в „триъгълника” САЩ-Русия-Турция.

Авторите на въпросните материали са участвали активно и в разработката на доклада на NIC, което пък ни дава възможност да конструираме редица аспекти на този, иначе секретен, доклад, засягащи Южен Кавказ и съседните му региони.

Проблемите с транзита на енергоносители

Създава се впечатление, че конфигурацията на енергийните комуникации в Кавказко-Каспийския регион, като цяло, вече е приключила, тъй като основните тръбопроводи в региона, които трябва да транзитират основните обеми петрол и природен газ, или са изградени и се експлоатират, или пък изграждането им е в завършващата си фаза. В това отношение, най-важните транзитни артерии, ориентирани на запад, са: Баку-Супса, Тенгиз-Новоросийск; Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум. Ако в близко бъдеще се реализира връзката между Транскаспийския газопровод и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и на казахстанския петрол с тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, което ще завърши вече съществуващата в региона схема за транзит на енергоресурси, ще може да се каже и, че САЩ и техните партньори успешно са поставили под контрол основната част от капийския петрол и природен газ. Съединените щати се опитват да създадат система, гарантираща сигурността на целия този комплекс, на основата на собственото им военно присъствие в региона и укрепването на армиите на Казахстан, Азербайджан и Грузия. В осъществяването на тази задача са ангажирани и Турция и Великобритания. В същото време, американците и британците все повече се притесняват от факта, че основните транзитни потоци на каспийския петрол минават през турска територия, имайки предвид, че петролът от тръбопровода Тенгиз-Новоросийск също се транзитира през контролираните от Анкара черноморски проливи. На свой ред, Турция се опитва да създаде трансрегионална система за транзит на петрол и газ, което би и гарантирало статут на ключова транзитна държава за Евразия, Близкия изток и Европа. В близкото минало, т.е. през втората половина на 90-те, тази турска цел се приемаше от Запада доста позитивно. Във водещите американски и западноевропейски изследователски институти за геополитическо проектиране, въпросните цели и съответната стратегия на Турция се анализираха и изучаваха в рамките на специални програми, финансирани от турското правителство. В медиите пък, тази роля на Турция се разглеждаше като много перспективна и като важен елемент на глобалната енергийна сигурност. На свой ред, Анкара представяше тези свои планове пред западната общност, като важен аргумент за интеграцията си в ЕС и фактор за укрепване на военно-политическото сътрудничество със САЩ, включително и в източна посока, където Турция претендираше да играе все по-значителна роля. В същото време, проектът Баку-Тбилиси-Джейхан (заради своята мащабност, сблъсъка на множество различни фактори и интереси и прекалената си политизация) се характеризираше с твърде голяма инерционност. След вземането на решението за изграждането му, вече почти нищо по този проект не можеше да бъде променено (защото всяка корекция на маршрута би провокирала значителни проблеми и скандали), но истината е, че на първия етап от реализацията му американците и британците разглеждаха и алтернативни маршрути, включително през Черно море. Проектите Одеса-Броди, Констанца-Триест и Бургас-Александруполис, са в рамките на това алтернативно направление. В тази връзка е интересно да припомним и, че проектът Бургас-Александруполис беше лансиран за първи път от „Бритиш Петролеум”, което обаче нямаше смисъл, предвид липсата на достатъчно петрол дори за Баку-Тбилиси-Джейхан. По същество, налице бе определена дезорганизация на глобалното политическо проектиране, тъй като преди 6-7 години не беше ясно, какво точно предстои да се случи, в политически план, в Украйна, Румъния и България, включително по въпроса за членството им в НАТО и тяхната интеграция в ЕС. Макар че основният проблем, пораждащ съмнения и опасения от възможни рискове, беше, дали и как може да бъде „абсорбиран” басейнът на Черно море, тъй като мотивацията на политиката на Украйна и другите черноморски държави не бе докрай ясна. Налице са достатъчно достоверни сведения, че Великобритания например, се е опитала да наложи преразглеждане на проекта Баку-Тбилиси-Джейхан, предлагайки вместо изграждането на тръбопровода петролът да се извозва с танкери от грузинските пристанища. Ако се бе реализирала обаче, тази инициатива щеше да нанесе непоправима вреда на американско-турските отношения и да генерира много сериозни политически проблеми в навечерието на подготовката на военната интервенция на САЩ в Ирак.

Освен тези фактори, да не забравяме и, че преди 6-7 години, нито САЩ, нито Великобритания бяха склонни да допуснат въпросните ресурси от каспийски петрол да попаднат под разпореждането (колкото и условно да е то) на източноевропейските държави, макар ясно да съзнаваха, че в противен случай ще бъде запазена зависимостта на последните от руските енергоресурси. В този смисъл, фунцията на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан беше, преди всичко, да съдейства за повишаване възможностите на водещите западни държави да маневрират свободно, ако източноевропейските страни бяха започнали да използват тези ресурси (или дори само част от тях), това нямаше как да стане. Тоест, на първо място, каспийският петрол трябваше да се използва на далеч „по-важните” западни пазари, и – на второ, да изпълнява ролята на „резервно гориво” за икономиките на Великобритания и САЩ, при възникване на особено критични ситуации. По-нататъшният ход на събитията потвърди правилността на това решение и то действително гарантираше постигането на очертаните по-горе основни цели, но в същото време постави Запада пред неприятния факт, че въпросният петролен транзит се контролира от Турция. Следва да се има предвид също, че Израел демонстрираше силна заинтересованост от превръщането на Джейхан, разположен на 300 километра от пристанището Хайфа, в голям пункт за износ на петрол, надявайки се да получи поне малка част от каспийските енергоносители. Ето защо анализът на „турския фактор”, като водещ до усилване на рисковете, или напротив – гарантиращ тяхната минимализация, се превърна в ключов проблем на всички изследвания, посветени на Турция.

Имайки предвид, че през последните години Турция се оказва не чак дотам надежден партньор на Запада (включително и в геоикономическа план), пред САЩ, Великобритания и западноевропейските държави възникна задачата да „нивелират” по някакъв начин турския контрол над основните транзитни потоци на каспийския петрол. Последното обаче не е никак лесно, защото за изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан бяха изразходвани грандиозни финансови и политически ресурси и изкуственото понижаване на ролята му в петролния транзит, по политически мотиви, може да провокира голям международен скандал. В същото време, на международната сцена се появиха редица нови политически и геоикономически фактори.

В резултат от „новата” външна политика на Владимир Путин, възникнаха (или по-скоро се изостриха) проблеми с енергийните доставки за европейските държави (както от Западна, така и от Източна Европа), чието решаване изисква радикално преразглеждане на глобалната енергийна система, за което пък са необходими много значителни финансови и времеви ресурси. При това, факторът време става определящ, защото, ако предположим, че общата система за сигурност на Европа преживява своеобразен „преходен” период, в рамките на който европейците трябва да повишат енергийната си независимост от Русия, същият този „преходен” период може да има твърде неприятни последици за европейско-американските отношения. Възможността на европейците да диверсифицират снабдяването си с енергоносители са ограничени и ролята на Русия в европейската политика, включително в тази на държавите от Източна Европа (т.е. на „новите партньори” на САЩ) може да нарасне, което всъщност вече се случва. Именно това обстоятелство води до повторната актуализация на черноморско-източноевропейските маршрути на петролния транзит. Проектите Одеса-Броди-Европа и Констанца-Триест биха гарантирали до 35-40% от необходимия на Източна Европа петрол, което никак не е малко.

Разполагайки с тези количества петрол, източноевропейските държави биха могли много по-уверено да маневрират с другите петролни потоци, включително тези от Близкия изток. Между другото, сегашната американска загриженост за снабдяването на Източна Европа с енергоносители, освен с всичко друго, се обяснява и с конкретните задачи по разгръщането на прословутата Система за Противоракетна отбрана, създаването на „зони” за сдържане на руската експанзия и изграждането на „бариера” между Европа и Русия.

През последните години, системата за снабдяване с енергоносители на Европа-Евразия, в значителна степен, беше диверсифицирана, т.е. появиха се нови възможности за маневриране с транзитните енергийни потоци и вземане на решения. В тази връзка, „нивелирането” на ролята на Турция в транзита на петрол и природен газ въобще не означава прекратяване или значително съкращаване на обемите на ресурсите, транзитирани през нейната територия. В съвременния свят, подобни решени са изключени на практика, иначе американското правителство открито би се обявило навремето против изграждането на петролопровода Тенгиз-Новоросийск (чиято максимална пропускателна способност е 68 млн. т). В случая имам предвид създаването на алтернативни енергийни комуникации, което води до намаляване значението на един или друг конкретен маршрут, разглеждан сам по себе си.Така например, Германия много активно използва руската жп мрежа за доставката на минералните ресурси (включително енергоносители) на Казахстан и Централна Азия, но в същото време е заинтересована и от развитието на комуникациите в Южен Кавказ, за да демонстрира пред Москва, че разполага и с алтернативни възможности. Наличието на алтернативни комуникации води до това, че държавата, залагаща на контрола и монополизацията на транзита, бива принудена да се откаже от тази си стратегия, защото тя се оказва безсмислена. В същото време, при наличието на алтернативни маршрути, е допустимо малко да бъдат намалени обемите на транзита по едно или друго направление. Нещо повече, в зависимост от ресурсната обезпеченост на разглеждания многовекторен проект, като цяло, основният маршрут би могъл, с течение на времето, да се превърне във второстепенен или дори в резервен, т.е. да понижи значително статута си. Само че ефективността на тази схема зависи най-вече от наличието на достатъчно ресурси за запълване на транзитния капацитет. В тази връзка следва да обърнем внимание на следното.

Опитите за „заобикаляне” и изолация на Турция

Анализът на разработките на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), Кембриджката енергийна асоциация, Института „Джоузеф Бейкър” (към Университета Райс) в Хюстън, както и тези на Кралския институт за международни изследвания в Лондон (RIIS) налага извода, че Западната общност не просто смята петролните запаси на Каспийския басейн за по-значителни, отколкото си мислят мнозина, но и всячески манипулира информацията за тях. В момента, наред с преразглеждането на наличните запаси от петрол в азербайджанския сектор на Каспийско море, в посока към намаляването им, нараства ролята на Казахстан, при това много сериозно. Освен това, налице са отделни изявления на известни експерти, че „Бритиш Петролеум” (BP) разглежда възможността да използва петролните запаси на Туркменистан, както и (частично) запасите от руски петрол, който може да се транспортира по Кавказко-Каспийската система за петролен транзит. Това не изглежда невероятно, нито пък противоречи на целите и задачите на САЩ и Великобритания. Достатъчно е да отбележим, че още преди началото на изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, BP, с активната подкрепа на израелското лоби в Москва, се опита да организира транзита на руски петрол по този тръбопровод, което не породи сериозни възражения и от страна на тогавашната американска администрация. Всъщност, нещата опират до това, че за американците и британците е приоритетен не контролът върху добива на петрол, а върху системата за транзитирането му. Тоест, в региона са налице достатъчно ресурси за организирането на алтернативен маршрут за петролния транзит. Проблемът е свързан с отношенията с Казахстан и Туркменистан. Защото, Азербайджан очевидно няма да възразява на подобно развитие. При сегашните и очакваните цени на петрола (55-70 долара за барел) изглежда възможно изграждането и експлоатацията на още една артерия за петролен транзит в региона. Впрочем, дори ако цените паднат до 30-35 долара за барел, тя ще се окаже достатъчно икономически изгодна, имайки предвид значението на петрола за енергийния баланс на Източна Европа. Новият петролопровод би бил алтернативен не само по отношение на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и по отношение на Тенгиз-Новоросийск. Тоест, както образно се изрази директорът на енергийната програма на CSIS Робърт Ибъл: „Ако се вгледаме в картата на енергийните комуникации в Черноморско-Каспийския регион, постепенно ще осъзнаем, че за устойчивостта на тази система е необходим още един маршрут. Този маршрут просто се набива на очи и е логически обоснован – той трябва да преминава през Черно море в посока към Източна Европа”.

Анализирайки този алтернативен маршрут, който отчасти ще минава през акваторията на Черно море, става ясно, че се има предвид изграждането на поредния петролопровод от Баку до един от терминалите на грузинското черноморско крайбрежие. Ресурсите на Казахстан и източното крайбрежие на Каспийско море са напълно достатъчни за експлоатацията на евентуален бъдещ петролопровод Баку-Черно море, т.е. на един петролопровод със средна дължина и пропускателна способност 15-25 млн. т годишно. Този обем би гарантирал 25-30% от всички потребности на България, Румъния, Унгария, Словакия и Чехия, взети заедно. Увеличаването на пропускателната способност до 30 млн. т, или пък осигуряването на превоза с жп транспорт на 10-15 млн. т петрол ще гарантира на всички „постсоциалистически” страни от Източна Европа (включително Сърбия и Полша) до 30-35% от необходимия им петрол, което ще означава създаването на базов енергиен баланс, позволяващ им да преодоляват кризисните ситуации. В същото време, в зависимост от наличните петролни запаси по източното крайбрежие на Каспийско море, може да се прогнозира изграждането на нов петролопровод Баку-Черно море, с мощност 40-45 млн. т. Подобен проект би могъл да се използва като аргумент за блокиране на усилията за транзит на каспийски петрол по китайското направление, както и да се ограничи този транзит по посока на Иран. В момента, съществуващите и проектираните тръбопроводи в западно и източно направление, както и възможностите на жп транспорта, необходими за транзита на казахстански петрол са напълно мобилизирани и не позволяват да се говори за ръст на петролния добив след 2012-2015, докато запасите от петрол в Западен Казахстан дават възможност за увеличаване на този добив с още 35-45 млн. т, запазвайки и определени резерви за бъдещите поколения. В момента, съществуващите петролопроводи позволяват транзита на не повече от 83 млн. т, като след увеличаването на пропускателната способност на петролопровода Тенгиз-Новоросийск от 28 до 68 млн. т, и при пълно използване на пропускателната способност на казахстанско-китайския петролопровод (от 15 до 30 млн. т) тези обеми ще достигнат 138 млн. т. След 2015, Казахстан планира да увеличи петролния си износ до 155 млн. т, макар че според американски експерти този ръст ще достигне до 175 млн. т. Но, дори и тези цифри да не са съвсем точни, Казахстан, така или иначе, има възможност да увеличи петролния си добив до 190-200 млн. тона. Доказаните петролни запаси на тази страна се равняват на 8,1 млрд. т, а прогнозните достигат 11-14 млрд. т. Увеличаването на петролния транзит в басейна на Каспийско море ще доведе до спад в относителните транспортни разходи, включително и на тези за развитие на бреговата и пристанищната инфраструктура. По-приемливи ще се окажат и разходите за защитата на тази система. В същото време, част от петролния транзит може да се осигури за сметка на ресурсите, предназначени за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. При сегашните цени на петрола, този петролопровод може да се окаже рентабилен дори и при гарантиране на само 50% от пропускателната му способност. Което означава, че през Черно море за Източна Европа ще може да се транзитира между 25 и 65 млн. т петрол. Тоест, този маршрут може да се окаже „самодостатъчен”, в икономически и геоикономически план, и дори основен – в общата схема на каспийския петролен транзит. Ако тази енергийно-комуникационна стратегия действително получи по-нататъшно развитие, след 5-7 години Баку-Тбилиси-Джейхан ще се превърне в локален петролопровод, осигуряващ петрол само за Турция и Израел, чието петролно потребление се равнява, съответно, на 18 и 9 млн. т (при положение, че днес по Баку-Джейхан се транзитират около 25 млн. т). Всъщност, истината е, че този петролопровод никога не се е смятал за високорентабилен и по-скоро изпълнява ролята на инструмент, улесняващ маневрирането на големите играчи в глобалната енергийна политика. Освен това, 4-те милиарда долара, които бяха изразходвани за изграждането му, днес не изглеждат чак толкова много, дори при положение, че петролният транзит не надхвърля 25 млн. т.

Практиката на „обективната локализация” на транспортните комуникации вече се налага в региона. Като пример, можем да посочим намаляването на значението на т.нар. „Евразийски транспортен коридор”, във връзка с диверсификацията на товарния трафик в региона на Централна Азия, с участието на американската администрация, която работи за това, все по-значителни обеми от товаропотоците от Централна Азия да се насочват към Южна Азия (Индия, Пакистан и други страни) с цел „отдалечаването” на региона от Китай и Русия. Международната политическа динамика е толкова съществена, че практиката на „локализация” на едни или други проекти и политически направления, очевидно, ще става все по-разпространено явление. В условията на осъществяваната от САЩ и Великобритания принципна политика, целяща изолацията на Турция по основните регионални направления, стремежът към реализирането на максимално комуникационно заобикаляне на тази държава, ще се превърне в един от конкретните им инструменти. Началото на тази турска „изолация” в енергийната сфера, от страна на САЩ и Великобритания, беше поставено при обсъждането на въпроса за контрола над пристанище Батуми, когато британците направиха всичко възможно за да не допуснат установяването на турски контрол над пристанището и целия Батумски транспортен възел. Това, разбира се, не означава, че САЩ и Великобритания са в състояние да наложат диктата си на региона, тъй като актуалните геоикономически интереси на Грузия и Азербайджан противоречат на стратегиите, които се опитват да реализират тук двете водещи западни държави. Освен това, Турция не отстъпва пред натиска им и опитва да си извоюва нови позиции в региона. Тези доста остри противоречия се проявяват все по-ясно в политическата ситуация в Южен Кавказ, макар че САЩ (които са мотора в осъществяването на очертаната по-горе стратегия) гледат да не акцентират върху онези инициативи, които биха усложнили отношенията им с Турция, особено ако това няма да попречи за реализацията на най-важните американски задачи. САЩ носят отговорността за много от нещата, случващи се в региона, но истината е, че тяхната политика, както към Русия, така и към Турция, няма подчертано експанзионистичен характер, особено ако поставените конкретни цели не са безалтернативни.

Проблемите, свързани с енергийно-комуникационното „заобикаляне” на Турция, бяха в основата на серия от дискусии в рамките на американската аналитична общност и макар че тези дискусии не бяха широко озвучени пред обществеността, въпросът е ясно поставен и изисква своя отговор, при това вече не от експертите, а от политиците. Американските стратези твърдят, че, на практика, САЩ не реализират политика, целяща „заобикалянето” на Турция и нейната изолация, а просто се стремят към изграждането на мултивекторна система за транзита на петрола и природния газ. Тоест, лансира се същият аргумент, който досега се използваше по отношение на Русия. В същото време обаче, американската политика спрямо Турция става толкова явна и включва толкова противоречиви инициативи, че въпросът за курса на САЩ към изолацията на тази страна се обсъжда все по-интензивно и открито, което означава, че, на практика, този курс може вече да се смята за официално възприет от Белия дом. Налага се мнението, че енергийно-комуникационното „заобикаляне” на Турция не е самоцел, а важен елемент на американската геополитика, целяща гарантиране на контрола върху регионите, в чиито рамки САЩ се стремят да не допуснат прекаленото усилване на която и да било друга държава в зоните, където има сериозни американски интереси (дори ако става дума за страни, които са стари партньори и продължават да си сътрудничат с Вашингтон). Като доказателство за това, че САЩ продължават да отделят важно място на Турция, като техен партньор, в рамките на американската стратегия, включително при решаването на енергийните проблеми, редица експерти посочват американската подкрепа на проекта за транзитиране на природен газ от Каспийския басейн, Иран и Египет към Европа, през територията на Турция – газопроводът Nabucco, призван да реши глобалните задачи за снабдяването на Стария континент с газ. Само че природният газ (макар и да играе огромна роля в реализацията на всяка енергийна стратегия, особено когато Русия преразглежда политиката си по отношение на газовия износ) не е равнозначен на петрола и политиката в петролната сфера се характеризира със съвършено различно съдържание. За разлика от газовата, петролната политика съвсем пряко влияе върху глобалните позиции на САЩ. Освен това, далеч не всичко, което американците смятат за целесъобразно, може да бъде реализирано при конкретните обстоятелства. В тази връзка ще припомня, че проектът Nabucco предполага транзита към Европа не само на каспийски и туркменистански, а и на ирански природен газ, макар че как последното ще се реализира на практика въобще не е ясно. В редица случаи, САЩ са принудени да се примирят с обстоятелствата, които не са в състояние да променят (поне на настоящия етап), стига това да не пречи за решаването на най-важните задачи, стоящи пред тях, и са склонни да изчакат появата на по-благоприятна ситуация. Турция, Грузия и Азербайджан се сблъскват с едно доста неприятно за тях обстоятелство, свързано със заинтересоваността на САЩ и Великобритания (а, вероятно, и на водещите европейски държави) от еднопосочното развитие на енергийните комуникации, което не съвпада с интересите на въпросните три страни, залагащи на транзитната си функция в сферата на енергийната и другите комуникации. Енергийно-комуникационната и комуникационната политика, като цяло, се оказа онази сфера, в която напоследък се усилват противоречията между Турция, Грузия и Азербайджан, от една страна,  и САЩ и Великобритания – от друга. През последните месеци, американските експерти също посочват наличието на подобна тенденция. Според тях, на САЩ е трудно да възразят открито срещу плановете на Турция, Грузия и Азербайджан да развиват алтернативни комуникации, тъй като Вашингтон официално провъзгласи, че се стреми към развитието на мултивекторна енергийно-комуникационна система в региона. Междувременно, трите страни пристъпиха към изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки, която не само ще свърже Южен Кавказ с Турция, но – на практика – и цяла Евразия с Близкия изток и Европа, заобикаляйки Русия (макар че Русия също би могла да я използва като директна връзка към Близкия изток). Ако доскоро този, или някой аналогичен проект би се възприел по-скоро положително от САЩ и, напротив – щеше да бъде посрещнат със силни подозрения от Русия, днес нещата са се променили. САЩ, ЕС (и водещите европейски държави) все повече възприемат този проект като противоречащ на собствените им интереси. В същото време, въпреки, че официално обявиха проекта за „икономически нецелесъобразен”, Вашингтон и Брюксел не настояха за прекратяването му, тъй като това би имало непредсказуеми последици в района на Южен Кавказ, както и за отношенията им с Турция. САЩ се стремят да реагират максимално деликатно и сдържано на този проект, но истината е, че опитите за реализацията му предизвикват силно раздразнение както сред отделни членове на държавната администрация, така и сред стратезите, които дълго време разработваха американската политика по отношение на Турция и Южен Кавказ. Повече от ясно е, че въпросната железопътна линия (освен ако не се използва от големите азиатски индустриални държави) може да се използва най-вече за превоз на петрол. Прогнозите сочат, че тези превози ще достигнат 90% от всички товарни превози по линията. И само участието на Китай и Русия може да доведе до диверсифицирането на този товаропоток. При това обаче, както петролът, така и индустриалната продукция на Евразия, са ориентирани предимно не към Близкия изток, а към Европа и, отчасти, към Северна Америка. Затова да се допусне нарастване на товаропотока, който в перспектива може да се окаже значителен – до 15 млн. т, през територията на Турция – т.е. на една страна, която напоследък предявява все по-сериозни претенции и демонстрира прекалена самостоятелност във външната си политика (включително и в отношенията си със САЩ), би било неприемливо за западната общност. Освен това, изграждането на жп линията ще доведе до намаляване значението на грузинските черноморски пристанища, макар че Грузия е принудена да подкрепи проекта, разчитайки че реализацията му ще доведе до увеличаване на общия обем на транзита през нейна територия. Освен това, Тбилиси смята, че наличието на тази комуникация ще му позволи да си извоюва по-значима геополитическа позиция, включително в отношенията си с Турция и Азербайджан. На последните две държави пък, жп линията ще помогне за реализацията на вековната мечта за сближаването на двете страни, в които живеят родствени етноси, и ще доведе до засилване изолацията на Армения. Всички тези нови реалности обаче, не отговарят на стратегическите интереси не само на САЩ, но и на ЕС.

Някои изводи

Разглеждането, съпоставката и анализът на достъпните материали, както и експертните оценки, очертават няколко важни извода относно препоръките, които американската аналитична общност е представила пред сегашната администрация на САЩ:

• Да се ускори разгръщането на американската военно-политическа стратегия в зоната на Черно море. Да се обвържат по-тясно военно-политическите и икономическите задачи. Да не се „отстъпва” Украйна нито на Русия, нито на ЕС, и, в същото време, да не отслабват усилията за интеграцията на тази страна в НАТО;
• Да се лансират по-конкретни и динамични инициативи за утвърждаване на американското военно присъствие в Южен Кавказ, независимо от развитието на плановете за интегрирането на държавите от региона в НАТО. Да се трансформира т.нар. „предно базиране”, функциониращо под формата на система от „опорни” бази, където са разположени кадрирани подразделения и ограничени мобилни контингенти, в постоянни бази, предназначени за решаването на универсални задачи. Да се ускори подготовката на специални части в армиите на Казахстан, Азербайджан и Грузия. Да се работи по-енергично за ангажирането на Армения в решаването на проблемите на регионалната сигурност;
• Да се промени отношението към режимите в страните от Южен Кавказ, които вече не бива да се смятат за „безалтернативни”, а по-скоро за „преходни” екипи, като по-активно и настойчиво се работи за тяхното формиране, отчитайки опита на т.нар. „цветни революции” и кадровата ротация във висшите управленски ешалони;
• Да се постигне по-високо ниво на солидарност между САЩ и ЕС при решаването на проблемите за разширяването и еволюцията на НАТО и запазването на контрола над Турция. Да не се допусне укрепване на турското влияние в районите на Южен Кавказ и Централна Азия. Да се подобри координацията на американската политика в различните региони – Балканите, Близкия изток, Кавказ и Централна Азия, както и в района на Черно море, с цел да бъдат ограничени и сдържани амбициите на Анкара;
• Отбелязва се, че формулираната през първата половина на 90-те години   постановка за ограничаване на турската експанзия в Евразия, както и за изолацията на Турция в Близкия изток, като цяло, се е оказала правилна и подобна политика е била оправдана, но се е нуждаела от по-голяма последователност, по-точни прогнози и по-бърза и ефективна реакция на някои изненадващи турски инициативи;
• В споменатия по-горе доклад на американския Съвет за национално разузнаване (NIC) директно се посочва, че в бъдеще политиката на Турция ще изисква по-съществена ответна реакция от страна на САЩ, като задачата е не толкова да се реагира адекватно на новите турски инициативи, колкото да се реализира успешна превантивна политика, недопускаща реализацията на въпросните инициативи.

При това се предлага провеждането, по отношение на Турция, на „комбинирана политика”, включваща сътрудничеството с Анкара, на основата на взаимните интереси, лансиране на предложения, подкрепящи турските мечти и стремежи, и, в същото време, сдържането на тази страна в определени рамки, особено що се отнася до регионалната и политика.

Важна роля в подготовката на цитирания по-горе доклад на NIC има Вашингтонският институт за близкоизточна политика, в който е изготвена и програмата, касаеща турската политика на САЩ. Тук е мястото да обърнем внимание на ролята, в това отношение, на такива водещи анализатори на Института по турската проблематика, като Сюнер Кагаптай и Салахаттин Айбас. Имайки предвид, че тяхната позиция (както и тази на неколцина други експерти) се свежда до тезата, че въпреки различията в интересите по редица въпроси, в отношенията между Вашингтон и Анкара няма сериозни проблеми и САЩ са заинтересовани от укрепване транзитната роля на Турция (като при това традиционно се посочва за пример петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан), можем да предположим, че участието на въпросните експерти в изготвянето на доклада едва ли е било решаващо. Следва да споменем и, че в подготовката му не са взели участие и анализаторите от двата, може би най-консервативни, аналитични центрове в САЩ – Фондацията „Херитидж” и Американския предприемачески институт, макар че някои техни експерти (като Ариел Коен и Леон Ейрън) участваха в дискусията по отделни негови постановки. Тоест, налага се впечатлението, че инициаторите на изготвянето на доклада на NIC съзнателно са избягвали възможността идеите, съдържащи се в него, да бъда повлияни от очевидно тенденциозни и политизирани тези.

Американските експерти за мястото и ролята на Турция

Според заместник директора на Вашингтонския институт за близкоизточна политика Патрик Клаусън и водещия анализатор на същия институт Денис Рос, които макар и да не са специалисти по Турция, се занимават с проблемите на Близкия изток (включително Иран), турската експанзия в Евразия не представлява сериозна заплаха за интересите на САШ, тъй като тук Турция се сблъсква с противодействието на далеч по-силни от нея държави, като Русия и Китай, докато основните заплахи за Америка са свързани с турската политика в района на Близкия изток. Затова те определят като приоритетна задача на американската геополитика предотвратяване формирането на политически (и, още повече, на военно-политически) съюз в региона с турско участие, недопускане провеждането на координирани действия между Турция и Сирия, на евентуална турска намеса в Иран и, най-вече, на сближаването между Анкара и Техеран.

На свой ред, директорът на програмата за Евразия на Института Хъдсън във Вашингтон  Зейно Бейран, която активно участва и в изготвянето на доклада на NIC, предпочита да настоява, че превръщането на Турция във „възлова държава”, по отношение транзита на енергоносители в западна посока, е изцяло положително за интересите на САЩ. При това тя се опитва да докаже, че именно тази роля на Турция ще помогне за решаването на всички проблеми между нея и САЩ и ЕС, като настоява за преразглеждане на визиите, базиращи се на критериите за сигурност и минимизиране на рисковете, и посочва необходимостта да се погледне на отношенията с Турция по начин, залагащ не толкова на изключването на рисковете, колкото на конструиране на сътрудничеството, като един по-ефективен подход.

Директорът на турската програма в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Али Реза Бюлент пък се опитва да представи тенденцията за усилване външнополитическата самостоятелност на Турция не като застрашаваща американските интереси, а напротив – като поява на нови амбиции, от които САЩ биха могли да се възползват. Според него, съществуващите енергийни проблеми не бива да се политизират, тъй като имат чисто икономически характер и от решаването им зависи турския просперитет, от който пък са заинтересовани и САЩ, и европейските държави.

Анализаторите от Института за стратегически изследвания (INSS) нямат сериозен опит в турската проблематика, с което се обяснява и концентрацията на вниманието им върху външната политика на Турция (и, най-вече, върху регионалната и политика) и проектите за транзит на енергоносители. Те смятат турската политика за превръщането на страната в ключов „възел” на петролния транзит, като неприемлива от гледна точка на американските интереси, опитвайки се да прикрият отрицателното си отношение към нея с тезата, че монополът на която и да било държава върху транзита на енергоресурси е нежелателен, особено в перспектива. В същото време, експертите от INSS посочват, че САЩ,      на практика, не са изпълнили публично заявените си намерения за диверсифициране на петролния и газовия транзит и то не толкова заради действията на Русия и Иран в обратната посока, колкото заради пасивността на самите американци, които, прекалено ангажирани с други външнополитически проблеми, са позволили на други държави да предприемат усилия за създаването на алтернативни маршрути за транзита на петрола и газа. В тази връзка, те поставят въпроса за легитимността на американската политика по отношение транзита на енергоносители. Според тях, САЩ са допуснали разрастването на антиамериканските настроения в тази сфера, тъй като не са си направили труда да представят и обосноват собствената си енергийно-комуникационна доктрина, като отговаряща на интересите на цялата демократична общност. На пръв поглед, тази позиция на Института изглежда „консервативна” (и дори „неоконсервативна), макар че всъщност е доста радикална, тъй като на практика, експертите на INSS предлагат ограничаване ролята (и дори пълното и ерозиране) на отделни страни, сред които и Турция, като ключови транзитни държави. Освен това, те препоръчват САЩ да не съдействат за развитието на отношенията между Турция и страните от Южен Кавказ в сферата на изграждане на нови енергийни комуникации.

На свой ред, Институтът „Джеймс Бейкър” (Хюстън), който се смята за „мозъчния център” на американския петролен бизнес, изготви през последните години редица доклади (имащи отчасти публичен характер, макар че са предназначени за държавната администрация) в които турската роля в петролния и газов транзит се характеризира като „прекалено голяма” и се препоръчва ограничаването и. Институтът „Джеймс Бейкър” разглежда маршрутите за транзита на природен газ от Русия и Иран в западна посока, като крайно неблагоприятни за решаване на задачите за намаляване рисковете за газовата сигурност на Европа. Според анализаторите на института,  реализацията на проекта „Син поток” е довела до значително нарастване на руското влияние в Югоизточна Европа, като това влияние може силно да нарасне и в Южна и Централна Европа (особено, ако бъде осъществен и проектът „Южен поток”). В доклада на директора на института Едуард Джериджян се твърди, че дори иранският газ, доставян в Европа, през територията на Турция изглежда „по-безопасен” за Стария континент, в сравнение с руския, тъй като Иран не е в състояние да оказва толкова силен натиск върху европейските страни, като Русия.

Накрая, следва още веднъж да подчертаем, че въпреки участието на редица влиятелни аналитични центрове в изготвянето на доклада на NIC, водещата роля за формиране на идеологията и основните му насоки принадлежи на Института Брукингс и Съвета по външна политика (CFR)

Заключение

И така, целите и задачите на САЩ в Черноморско-Каспийския регион и Южен Кавказ са много тясно свързани с онези проблеми в отношенията им с Турция, които напоследък придобиват все по-голямо значение. Онова, което е прието да се обозначава като „Евразийски коридор”, придобива все по-отчетливите характеристики на истински пространствен коридор, тъй като е разположен в зоната между Русия и Турция. Развитието на тази американска стратегия обективно води до нарастване значението на Южен Кавказ, като транзитен регион, притежаващ устойчиви връзки с обширния регион на Евразия. Едновременно с това, положението на Южен Кавказ, разположен между големи държави, следващи собствените си интереси, става все по-уязвимо, което, без съмнение, ще се отрази и върху вътрешното и международно положение на региона. Не бива да забравяме, че транзитните функции на един регион не винаги означават, че той представлява и „коридор”. Транзитният регион може и да не бъде „коридор”, но когато действително е такъв, това често води до превръщането му в обект на далеч по-силно и „твърдо” външно въздействие, както от страна на инициаторите на проекта за въпросния „коридор”, така и на неговите противници. Това обуславя и илюзорността на надеждите на страните от Южен Кавказ да си извоюват статута на неформални международни субекти, тъй като държавите, оказали се в толкова сурови геополитически условия, по правило, губят своята субектност, превръщайки се в „обекти”, по отношение на основните играчи на регионалната политика. Оказвайки се в подобни геополитически условия, държавите от Южен Кавказ, ще се нуждаят от много по-висока степен на милитаризация и участие в едни или други системи за сигурност (което обяснява и стремежа на сегашните управляващи в Тбилиси към членство в НАТО, и членството на Армения в ОДКС, и дискретният натиск върху Азербайджан за присъединяването му към една от двете организации). В същото време, формирането в района на Южен Кавказ на система за военна защита и сигурност с американско участие, с течение на времето, може да стане причина за значително засилване на конфронтацията. В резултат от всичко това, икономическото развитие на Южен Кавказ (и, особено, на Грузия и Азербайджан) постепенно ще придобива все „по-монопроизводствен” и „по-монофункционален” характер, което, безусловно ще бъде от полза за САЩ (и Западната общност, като цяло), тъй като налагането на подобен опростен икономически модел би улеснило по-тясното и еднозначно обвързване на региона със Запада и би направило отношенията с Русия (а, в определена степен, и с Турция) по-малко важни и принципиални за икономическото му развитие. В многобройните анализи на водещите американски и западноевропейски експерти, посветени на проблемите на Южен Кавказ, е почти невъзможно да се открие някакво повече или по-малко обстоятелствено изложение, нито дори споменаване, за структурния модел на икономическото развитие на държавите от Южен Кавказ. При наличието на толкова много препоръки за необходимите икономически и административни реформи, американските експерти предпочитат да заобикалят ключовия въпрос за това, кои отрасли и производства следва да се развиват в региона, освен онези, които са достатъчно добре известни – транспортният транзит, в Грузия, и петролният добив, в Азербайджан. На този фон, опитите на Армения да утвърди многоотраслов модел за развитие на своята икономика, поражда не само интерес, но и определено раздразнение на Запад, доколкото подобен модел предполага укрепване на отношенията с Русия и Иран, както и развитието на индустриалния мениджмънт.

Определен интерес представлява и фактът, че в увода към доклада на NIC, който заема значителна част от целия текст, се разсъждава и върху това, доколко турското влияние в съседните региони, включително в Южен Кавказ, съдейства за развитието на демокрацията, мирното съвместно съществуване и намаляването на политическото напрежение. На практика, този въпрос за първи път се поставя в документ с подобно значение за стратегията на САЩ в региона. Което показва, че американските стратези се опитват да изяснят значението на онези аргументи и фактори, които при определени обстоятелства биха могли да се превърнат във важни лостове за оказване на натиск върху Турция. Показателно е, че в конкретния случай става дума за същите лостове и „комплекс от обвинения”, които вече се използват спрямо Русия. При това, съвсем откровено се лансира тезата, че само една наистина демократична държава, оказваща позитивно влияние върху ситуацията в региона, е способна адекватно да осъществява транзита на енергоносители. Тоест, в американската стратегия по отношение на Черноморско-Каспийския регион и Южен Кавказ се очертава ясна тенденция Турция да придобие същите (или поне сходни) характеристики като тези, с които вече беше удостоена Русия. И то въпреки, че става дума за една държава, която вече дълги десетилетия е член на НАТО и официално се смята за ключов партньор на САЩ и ЕС.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}

На съвещанието на външните министри на Румъния, Гърция и България, провело се през март 1996 във Варна, беше решено (с одобнението на ЕС) българският участък от трасето на Паневропаейски транспортен коридор №9 да върви успоредно на меридианното трасе на път Е-85, от град Русе до прохода Маказа, на българо-гръцката граница. По-късно се уточни, че практическото му изграждане ще започне през 2020.

През  изминалите 13 години оттогава настъпиха някои промени. Така, по искане на Габровската община, трасето на Коридора беше отклонено от прохода Хаинбоаз към Шипченския  проход, за което беше взето и съответното правителствено решение. По-късно, от Министерството на транспорта се реши трасето на Коридор № 9 да се отклони от Димитровград към Свиленград, като съответният участък бе наречен Транспортна  магистрала „Марица” - четвъртата  на  територията на България, след „Тракия”, „Хемус” и „Черно море”. Това решение се мотивира с отказа на Гърция да се прокопае тунел под граничния пункт „Маказа”.

Узаконяването на тези отклонения от първоначалното трасе на Коридор № 9, който, както е известно, свързва Хелзинки (Финландия) с гръцкото беломорско пристанище Александруполис (Дедеагач), се базираше на промяната на обявеното успоредно трасе на път Е-85 - първоначално, от Хаинбоазкия проход, през Габрово, към Шипченския проход, а след това и закриването на участъка му Димитровград – прохода „Маказа”, което фактически означаваше, че България се отказва от намерението си там да има ГКПП.

Тези промени, обаче, не са съобразени с утвърдените параметри за европейските транспортни коридори, а именно:

- осигуряване на успоредност между железопътното. и автомобилното трасета;

- осигуряване на геометричната праволинейност;

- наклони на транспортните трасета до 15 на хиляда;

- радиуси на кривите до 750 м.

Споменатото по-горе габровско отклонение е далеч от тези параметри, а приемането на гръцкия отказ за тунел под „Маказа” е много сериозен компромис с националните ни интереси, чиято официална мотивация и досега не е ясна.

Тези параметри, както и по-подробните географски описания, някои от които засягат райони, доста отдалечени от  геометричната права на трасето на Коридор № 9, противоречат на българската геополитика.  От  тази  гледна  точка,  публикацията  на  гл.ас. д-р Камен Петров в сп. „Геополитика” (бр. 3/2009): „Геоикономическо значение на Коридор № 9 и ролята му за пространственото развитие на България”, в настоящия предпроектен период за определяне трасето на въпросния коридор през българската територия, е актуална и се вписва в естествено възникващия обществен диалог по въпроса. Дори и като повод за мотивиране на различни алтернативи, тя е индикация за наличието на конструктивни приноси за окончателното определяне трасето на коридора, като фактор за „пространственото развитие на България”. На тази основа обаче, възникват някои сериозни проблеми, които все още чакат решението си:

„Стъпката” на румънския дунавски бряг

Засега тя трудно може да се определи. От „Долапите” до град Мартен, брегът е изцяло зает от градска жилищна среда, промишлени, складови и други. обекти. А да се разчита на съществуващия мост при Русе и на околните му транспортни обекти ще бъде възможно само в началния период, когато обемът на превозите още не е достигнал максималния му пропускателен капацитет.

В западната (към Пиргово) и източната (към Мартен) посока, дунавският бряг се  повишава и трудно може да отговори на нуждите на „северният вход” на Коридор № 9 на българска територия. Стръмният крайбрежен хинтерланд на юг, през града, където е обиколният му път, е прекалено натоварен дори и без коридорното трасе.

Доколкото, в редица изследвания, се споменава и за евентуалното изграждане на втори дунавски мост при град Русе, това е проблем, чието териториално-устройствено решение не се очертава като реална възможност.

При тези обстоятелства, като вариант за облекчаване транспортната натовареност на град Русе се очертава намаляването на обемите на основните, идващи от север, товаропотоци, които да се отклонят от Букурещ, по успоредната на река Арджеш железопътна линия, до град Олтеница, на река Дунав, срещу Тутракан. Този вариант обаче не е достатъчно проучен, с изключение на отклонението му от геометричната  права линия през българска територия.

Както е известно, на срещата между румънския и българския транспортни министри, през февруари 2009, беше обсъждана възможността за фериботна връзка между Олтеница и Тутракан.

Във връзка с трасето на Коридор № 9, от Русе на юг, възниква и проблемът за преодоляването на стръмния терен между Борово и Бяла. Този проблем съществува още при изграждането на жп линията от Горна Оряховица към Русе, в края на ХІХ век, когато строителният предприемач, с цел да увеличи печалбата си, променя проектното жп трасе, в резултат от което, в продължение на десетки години, се налага изкачването на стръмния терен  към Борово да става с ромощта на два локомотива.

Пресичането на жп възел Горна Оряховица от трасето на Коридор № 9 (както се вижда на фигурата),  е изследвано от Регионалното управление за експлоатация на  железопътната инфраструктура – Горна Оряховица, според което то: „започва пред входните стрелки на гара Крушето, от дясната крива преди гарата, като продължава по равнинния терен до село Крушето. Пресича река Росица, с железопътен мост. Преминава покрай коритото на река Янтра и пресича шосето между град Долна Оряховица и село Драганово. Насочва се между селата Писарево и Върбица, където се пресича с автомобилния път. С мост се пресича река Янтра. Включването става в западната  гърловина на гара Джулюница. От гара Джулюница, трасето продължава по съществуващия изтеглителен коловоз – източна страна. След излизане от гара Джулюница, чрез дясна крива, то се насочва към гара Златарица, като се следва равнинната част, източно от река Веселина, и се пресича същата с мост, в близост до село Родина. В гара Златарица включването става в западната гърловина, посредством дясна крива”.

Старопланинското пресичане на Коридор  9

Въпросът за това пресичане възниква във връзка със споменатия по-горе проблем, породен от искането на Габровската община, коридорното трасе да се измести от Хаинбоаз през Габрово и Шипченския проход, съчетано със същото преместване на път Е-85. А след като това искане бе удовлетворено, пследваха добре известните претенции автомобилното трасе на Коридор 9 да премине с тунел, от Габрово до Шипка.

В своята статия, позовавайки се на габровското  автомобилно трасе на Коридор № 9, д.р Камен Петров насочва  трасето на Коридора през Казанлък, по южния  му край: „След Казанлък Коридор № 9 пресича Средна гора и достига Стара Загора”. Това пресичане през „Боаза”, северно от града, обаче, е много „тясно”, за да побере и съществуващата жп линия между тях. В тази връзка, д-р Петров споменава за „друг лъч” през Гурково, в близост до Николаево: „трасето на коридора преминава покрай язовир „Жребчево” и село Кортен и излиза при Нова Загора”. Този вариант обаче е на старопланинското автомобилно пресичане през Хаинбоаз, а не през Габрово и Шипченския проход.

Колко невъзможен е „габровският вариант” за трасето на Коридор 9 се вижда от участъка му срещу Дряновския манастир, където високите скали не позволяват каквото и да било разширяване на пътя.

Вън от внимание остава железопътното трасе на „габровския вариант”,  разисквано още през 1897, по вроме на дискусията за жп пресичането на старопланинското било.

Съществуващото железопътно пресичане на Стара планина е чрез Борущенската жп линия от Горна Оряховица на юг (Велико Търново-Трявна-Кръстец-Дъбово). Само че, заради своите завои (с „осморка” и „шесторка”) и наклони  (над 25 на хиляда), то няма магистрални параметри и не може да се използва за нуждите на един трансконтинентален магистрален коридор. При други исторически условия (в началото на миналия ХХ век), международният характер на тази линия е бил изтъкван още при обсъждането му в ХІІІ-то Обикновено народно събрание, по време на чиито заседания (30.10-4..11.1905) срещу него са изказани редица възражения: „правите една линия през най-мъчните проходи, издигате я на такива грамадни височини, правите я по-дълга до Цариград с 40-50 км и, следователно, отнемате по този начин възможността, щото тя да стане една линия на съобщения на Европа с Азия”.

Сега съществуващата Борущенска железопътна линия не може да бъде участък на Коридор № 9  и  защото тя не може да бъде удвоена.  Към високите наклони и острите завои се добавя и това, че участъкът през Велико Търново (под площад „Баждърлък”) е най-тясното място на града и под него тунелът не може да се разшири, още по-малко пък, успоредно на него, да се строи второ трасе.

Въпреки всичко обаче, не може да става и дума да се закрива съществуващата Борущенска линия. Тя си е изградила собствена селищна инфраструктура от Велико Търново, през Дебелец, Дряново, Трявна и Плачковци, до билото на Балкана – гара  Кръстец. Аналогично е положението и от южната страна - до Дъбово. Тоест, тя може да остане като едната линия на двойното жп трасе на Коридор № 9, при старопланинското му пресичане.

Другото трасе на двойната жп линия по габаритите на същия коридор – според  конфигурацията  на терена и в близост до аутобана през „Хаинбоаз”, се очертава по трасето на закрития жп участък Горна Оряховица - Елена, но с южна насоченост не към Сливен (по какъвто проект е строен), а към ареала на Подбалканската линия Твърдица-Гурково.

Подробните географски описания на Камен Петров („Геополитика”, бр.3/09, стр. 18) за Елхово-Ямбол, гара Самуил и моста Силистра-Кълараш са вън от обсега на териториалното влияние на Коридор 9. Защото през тази територия се очертава да преминава друг меридианен транспортен коридор, от Силистра до Елхово (Лесово).

Продължението на Коридор № 9 на юг от Димитровград

На практика, това продължение е прекъснато, след отклоняването на трасето на Коридора към Свиленград. Пространственото му влияние обаче, не може да обхваща Свиленград и Харманли. Затова „алтернативно трасе за Бяло море през Харманли”, както твърди д-р Петров, просто няма. Същото се отнася и за ГКПП Рудозем (Елидже) което също е отклонение от пространственото влияние на трасето на Коридор № 9.

Всъщност, именно „другото” трасе „от Хасково в  посока Кърджали и прохода Маказа” е  основното – т.е. финалния участък на Коридор № 9 на българска територия.

Какво разбира в статията си д-р Петров под „пътна връзка”, с Гърция през ГКПП Маказа, също не е ясно, тъй като такъв път няма. Той не е и възможен, защото  южно от „Маказа”, на гръцка територия, теренът е много стръмен. От българска страна той се намира не в землището на Момчилград, а на  село Кирково. През 2007, източно от него, беше завършен нов асфалтов път със северно начало Джебел. Той стигна до подножието на „Маказа” и опря във високата трийсетина метра „стена”.

Действително, откриването на ГКПП „Маказа”, между България и Гърция, ще разкрие добри икономически перспективи, но до този момент това не се случва.  Затова описаната българо-гръцка стопанска циркулация, поне засега, остава нереализирана перспектива.

Град Ксанти в Гърция няма пряка връзка с Кърджали. Той кореспондира  транспортно с ГКПП Елидже (Рудозем) и Смолян (през Горово), докато пряката транспортна връзка на Кърджали е, с тунел под „Маказа”, с град Комотини (Гюмюрджина).

При всички случаи обаче, коментарите и анализите по темата за „Геополитическото значение на Коридор № 9 и ролята му за пространственото развитие на България” са навременна база за още по-цялостно обхващане проблемите на българската геополитика.

3 юни 2009

* Председател на Българското геополитическо дружесто

{rt}