Настоящата статия се базира на “Доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия, и развитието на демографските процеси в Република България” от април 2009, изготвен от вече несъществуващата Дирекция „Етнически и демографски въпроси” на Администрацията на Министерския съвет, с решаващото участие на автора. Решихме да публикуваме с известни съкращения в два последователни броя двете части на този доклад, отнасящи се, съответно, до междуетническите отношения и развитието на демографските процеси в България през 2008, тъй като досега той не е станал обществено достъпен. Според чл. 107, т. 13 на Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация, Дирекция "Етнически и демографски въпроси" представя, до 10 март на съответната година, на председателя на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси годишен доклад за състоянието на междуетническите отношения, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в България. Впоследствие, докладът се предоставя на членовете на Националния съвет и се дава възможност да стане известен на българската и международната общественост. През 2009 обаче, беше проведено само едно заседание на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси (през март), а с приемането на нов Устройствен правилник на Министерския съвет и неговата администрация, през октомври, Дирекция „Етнически и демографски въпроси” бе закрита. Именно затова смятаме публикуването на втория доклад на дирекцията (първият бе изготвен през 2008) за необходима стъпка към поддържане на обществения дебат по двете проблематични сфери, застъпени в него. Надяваме се също да предизвикаме дискусия по тези проблеми в нашето издание, доколкото етническсите и демографските въпроси, в много отношения, имат пряка или косвена връзка с геополитическите структури и геостратегическите конструкции и взаимно определят социално-икономическсите процеси.
Етническите общности в България
Балкано-Анатолийският регион е най-средищно разположената географска зона между Европа, Азия и Африка. Това предполага посредническата му роля при осъществяване на контакт и обмен между културните формации от обширния регион на съобщност между трите континента (Средиземноморието и басейна на Черно море), както и подлагането му на интензивни миграции на население, засвидетелствани във всички исторически епохи. През Средновековието, множеството миграционни вълни дообогатяват етническото многообразие на Балканите, но повечето от придошлите етнически групи постепенно се асимилират от установилите се в предходните времена и вече утвърдили се народности. Закъснялото модернизиране на този регион, в условията на изолационистка ориентация на Османската империя, през ХVІІІ-ХІХ век, както и високата степен на дисперсия (взаимопроникване) на народностите на полуострова поради дългосрочното съжителство без препятствията на държавните граници, забавя формирането на национални общности и, до голяма степен, съхранява етническите различия. Еманципирането на големите балкански народности и създаването на техни национални държави е съпроводено от национална консолидация, при която малцинствените етнически общности се отливат към своите национални държави или (ако нямат такива) все по-трудно запазват своята културна обособеност и се асимилират.
От възстановяването на българската държава, през 1879,. до днес от нейната територия се изселват към своите национални държави турци, гърци, власи и армъни (доколкото част от власите и армъните приемат Румъния за своя национална държава), евреи, арменци. Същевременно, в България се заселват българи, арменци, руснаци и др. В резултат предимно на тези миграции, но също на доброволната асимилация и на разликите в естественото движение на етническите общности, относителният дял на небългарското население значително намалява, в сравнение с последната четвърт на ХІХ век, но пък се появяват нови значими малцинства. В началото на ХХІ век, в страната има само две големи малцинствени общности – турци и роми (през последните две десетилетия числеността и делът на ромите бързо и контрастно нараства, поради по-високия им естествен прираст), следвани по численост от по-малобройните малцинства на руснаци, арменци, власи (включитебно армъни), каракачани, гърци, украинци, араби, татари, евреи и др[1]. При преброяването на населението от 2001, гражданите, самоопределящи се като небългари по етническия си произход, са 16 % от населението.
Проблеми на идентичността на принадлежащите към етнически малцинства
Основен принцип при осъществяването на личностната идентификация по етнически признак е самоопределянето на съответния индивид. Международните стандарти по този въпрос обаче, са съобразени с изискванията за запазването неприкосновеността на личността и често са в разрез с реалните казуси, засягащи членовете на етническите малцинства. Съобразяването с диалектичната противоречивост, изявяваща се при етническата себеидентификация, ще позволи по-добре да разберем предпоставките и мотивите за неустойчивостта или двойнствеността на тази идентичност. Това е необходимо, за да се тълкуват адекватно статистическите данни и за да се подобри методиката за набиране на статистическа информация. Вникването в същината на този феномен ще способства за по-правилно управление на социалните процеси и ще повиши ефективността на мерките за интеграция на етноконфесионалните общности.
Преферираната (т.е. желана, но не и реална, според произхода и притежаваните етноопределящи признаци) идентификация е явление, което се констатира при значителен дял от общностите с различна етнокултурна, етнорелигиозна принадлежност от тази на мнозинството (етническите българи, източноправославните християни). До голяма степен, преферираната самоидентификация се дължи на асимилационната податливост на част от етническите малцинствени общности, което е естествено при напредването на интеграционния процес. От друга страна, тя свидетелства за наличието на представа за престижна етническа принадлежност. Друг случай представлява обвързването на изповядваната религия с предпочитание за идентификация към определен етнос.
Зачитайки правото на всеки да се самоопределя според своите разбирания, следните съображения и препоръки би следвало да се имат предвид по отношение на работата с общности, при които е налице двойнствена идентичност. Сред признаците на етническата принадлежност е и отношението (приемането или отхвърлянето) на останалите към идентификационния профил на индивида. Дали членовете на предпочитания от индивида етнос го припознават безусловно за принадлежащ към тяхната общност, както и какво е мнението по този въпрос на представителите на останалите етноси, е фактор, който не може да се пренебрегва при реализирането на акта на самоидентифициране. В резултат от разминаването между самоопределянето и преценката на околните за етническата принадлежност на големи групи български граждани, може да се твърди, че твърде висок дял от представителите на етническите общности у нас имат амбивалентно етническо съзнание, което съдържа предпочитания от тях етнически образ за себе си и осъзнаването на вменяваната им от останалите фактическа етническа принадлежност.
Изключително широко разпространение на амбивалентно етническо съзнание се наблюдава при общностите от населението, почти повсеместно разселени из страната, които значително се отличават по своите културни и антропологични характеристики от останалите етноси и се определят от околните като роми (цигани). Типологизирането на ромите у нас се осъществява по три групи критерии – според етнографските им белези, говоримия език и конфесионалната ориентация. Може да се твърди, че амбивалентно етническо съзнание се наблюдава при ромите, говорещи на български, турски (които обичайно са роми-мюсюлмани) и влашки език. При тези общности много от ромите се определят, съответно, като българи, турци и дори власи (или румънци). Самоидентификацията на тези роми като не-роми затруднява обхващането им от инициативите на държавната администрация при програмиране на мерки, водещи към подобряване на жизненото им равнище и съдействащи за интегрирането им.
Самоопределянето на някои от българите-мюсюлмани като турци предизвиква негативни обществени реакции сред българите-християни, подхранващи националистическата пропаганда и изяви. Опасенията са, че религиозното влияние продължава да се използва за денационализиране на част от българите. В този случай, държавната администрация е длъжна да отчита интересите и на двете страни, да се стреми да предотвратява, в рамките на закона, използването на религиозна пропаганда за формиране на етническо самосъзнание, както и да предпазва двете страни от ескалиране на споровете помежду им. Друг пример за раздвояване на етническата идентификация възниква при демонстриране желанието на част от българите-мюсюлмани да бъдат припознати като помаци по народност, при което отново се проявява смесване на представите и оценките за етническа принадлежност и верска ориентация.
Подобен е случаят с т. нар. „македонска народност”, при който около пет хиляди български граждани (мнозинството от тях българи, според етническите си характеристики), с произход от географската област Македония, се идентифицират като македонци по народност. Проектът за утвърждаване и присъединяване на този етнос към спектъра на етническото многообразие на България остава несъстоятелен, доколкото няма други основания „македонската народност” да бъде приета за реално съществуваща, освен политическото й дефиниране в близкото минало (свързано с деформациите на представите за историческото минало и етногенезиса на балканските народи), придружено от денационализацията, провеждана срещу българите в Македония през ХХ век.
Особен случай на носители на амбивалентно етническо съзнание са децата от смесени (по етнически признак) бракове, които и фактически придобиват множествена етническа принадлежност по произход. Обществото, в което нараства делът на смесените бракове, се характеризира с размиване на етническата диференциация, съпроводено от снижаване, в известна степен, на етническото противопоставяне.
Отглеждането на деца в условия на различна от етническия им произход културна среда също предизвиква дискусии и предложения за запазване на идентичността им. През последните десетилетия се провежда политика, при отглеждането на деца в специализирани заведения, да се полагат усилия, при възпитанието и обучението им, те да се запознават с културата на етноса, от който произхождат. Друга практика, която е на път да се наложи, допуска при осиновяване децата да се осиновяват с предимство (при равни други условия) от семейства с техния етнически произход. Това би предотвратило евентуалното раздвояване, на по-късен етап от житейското им развитие, на собствената преценка и съзнание за етническата им принадлежност.
Законодателна регулация на правно положение на българските граждани с небългарски етнически произход
Режимът на закрила правата на етническите и религиозните общности във възстановената българска държава е заложен още в постановленията на Берлинския договор от 1 (13) юли 1878. Приетата на следващата година Търновска конституция прокламира равноправието на всички поданици на Княжеството и свободата на вероизповеданията. През изминалите 130 години регулацията на отношенията между държавата и етническите общности се допълва и усъвършенства, като през този период посегателства върху правата им са допуснати само в изключителни случаи (при въвличане на България в международни конфликти) и то предимно под външен натиск.
В доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия, от 2008, бяха изброени нормативните актове в областта на антидискриминационното законодателство, приети през последните десетилетия. Тук би могло да се добави, че по реда, установен в чл. 5, ал. 4 на Конституцията, ратифицираната през 1999 Рамкова конвенция за защита на националните малцинства е включена като част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат.
В процеса на изработването на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от представители на държавите-членки на Съвета на Европа се постига споразумение за относително широко дефиниране на понятието „национално малцинство”, като в смисъла на този термин се включват гражданите на една страна, които се различават от мнозинството от населението й по своя език, етническата си принадлежност и изповядваната религия. Такава постановка отговаря на българските традиции и на настоящото българско разбиране за този сборен термин. В българския случай ударението се поставя върху етническата (езиковата) диференциация, докато културната (конфесионалната) специфика е съпровождаща само в отделни случаи. Така например заложеното в чл. 79 на Конституцията от 1947 понятие „национални малцинства” смислово включва гражданите на България, които са с небългарска етническа принадлежност, без да съдържа други условности. С понятието „национални малцинства” у нас винаги се е обозначавало наличието на етническо многообразие на единната българска нация, в рамките на българската държава.
Базисни предпоставки за етническо разбирателство и сътрудничество в България
Възстановеното през последните две десетилетия етническо разбирателство и сътрудничество, въпреки спомените за нарушаване човешките права на представители на етническите малцинства по времето на етатисткия режим[2], е показателно за това, че отношенията на добросъседство и мирно съжителство между различни етнически общности у нас имат стабилна основа и своите същностни основания. Най-важното от тях може би е, че населението на България представлява единна общност с оформен културен облик, създала собствен стопански и административен комплекс, чиито структури и взаимовръзки и позволяват да се развива като пълноценен национален организъм.
Друга важна предпоставка за съвместното съжителство са традициите на толерантно отношение между етносите, независимо от естественото спорадично припламване на спорове и конфликти. Основните етнически групи по българските земи живеят заедно с българите от поне половин хилядолетие – време, за което са се опознали и приспособили едни към други. Представителите на настанилите се през последните столетия етнически малцинства (татари, руснаци, арменци и др.) сравнително бързо и успешно са се вписали в живота на националната общност. Настоящият териториален обхват на България е утвърден без значителни промени (включващи чужди за страната общности на малцинствени етноси) вече от около сто години – достатъчен срок за завършване на националната консолидация, като в момента тече етапът на законодателно и институционално затвърждаване устоите на гражданската нация. Същевременно, по отношение на България, няма изразени претенции за нарушаване на правата на малцинствата през двете десетилетия от началото на либерализирането й. Спорните въпроси в тази сфера със съседните й държави са, до голяма степен, уталожени.[3]
Приемането на България в Европейския съюз (ЕС) постави страната в нова политико-икономическа плоскост, заедно с още 26 държави, повечето от които се отличават със своя рецепта на урегулиране и опазване на мултиетническото разнообразие, предпазваща ги от недъзите и нежеланите последствия, които би предизвикало възприемането на ксенофобската концепция за моноетнично общество. Общностната регулация на междуетническите отношения и сътрудничеството в тази област с останалите членки на Съюза позволява на България да ползва международно утвърдени правни процедури и натрупан чужд опит с добри практики по отношение интеграцията на малцинствата и предотвратяването на расовата дискриминация.
Етническото противопоставяне като сигнал за социални деформации
В миналогодишния доклад за междуетническите отношения у нас, са указани „фундаменталните източници на междуетническите напрежения в началото на ХХІ век”. Тук ще се опитаме да изясним някои от местните особености на структуриране и функциониране на етническото многообразие и културната различност, вплетени в тъканта на плуралистичното общество, които създават условия за етническо самоизолиране, за социално изключване и за отричане на правото на „другостта” да съжителства със собствения културен модел на многоликите етнически съобщности[4] у нас.
Исторически формиралата се регионална и поселищна обособеност на етническите общности поддържа съвременното изолиране на значителни техни групи. Тази изолираност произхожда и подобава на други епохи и на друг тип на социални взаимоотношения, но постепенно, с напредването на модернизацията, негативните за интегрирането на малцинствените общности следствия от затвореността им се преодоляват. Все още обаче, 2/3 от турците[5] живеят в малки населени места, повечето от които са в полупланински райони без добри транспортни комуникации. Повечето от селищата им са етнически хомогенни (турците в тях са над 90% от населението), но също са заобиколени от други селища с подобен етнически състав, поради което в тези райони рядко се общува с представители на другите етноси.
При ромите пък се запазва обособеността им в чертите на селищата, които обитават, като в повечето случаи жилищните им квартали са гетоизирани и обстановката в тях допълнително допринася за усещането за сегрегираност, която обаче, до голяма степен, е резултат на автосегрегация[6]. Предпочитанието на ромите да населяват собствената си културна среда, без да осъществяват разширен и задълбочен обмен с обкръжаващите ги културни практики, засилва социалното им изключване, отреждайки на повечето от тях място по най-ниските нива в социалната стратификация, и предизвиква изтикването им в периферията на обществото. Маргинализацията на голяма част от ромите е сред главните предпоставки за проавите на дискриминационно отношение спрямо тях.
На много места в страната, етническите българи също обитават свои етнически хомогенни селища и жилищни квартали и трудно възприемат различността на етнически малцинства, с които рядко влизат в контакт, или техните порядки не съответстват на представите на мнозинството за културна адекватност.
При такава структура на географско локализиране на двете най-многочислени етнически общности, е нормално сред техните членове също да възникват настроения за дискриминационно отношение към представителите на основната народност в страната, както и прояви на местен етноцентризъм. Поради това, политиката за противодействие на расизма и ксенофобията трябва да бъде насочена както към представителите на преобладаващата народност, така и към етническите малцинства, доколкото навлизането в спиралата на взаимно дискриминиране води до порочния кръг на самоподхранващо се етническо противопоставяне.
Проблеми от по-различен характер възникват в така наречените „смесени”, в етническо отношение, райони. Това са онези населени места и общини, в които представителите на двете големи етнически общности имат значително и приблизително изравнено с основната народност присъствие. Именно в такава среда личностното и груповото съперничество между представителите на различните етноси поражда конфликти, чиято фактическа основа твърде често е икономическа, но те нерядко се обосновават с етнически доводи и други расови предразсъдъци. Наличието на ясно открояващи се и противопоставящи се свръховластени местни елити и параелитарни кръгове, с техните частни или групови интереси, представлява потенциален източник на напрежение и на евентуални сблъсъци между етническите общности. В условията на преход от етатистко към либерално общество, при намаляването на държавния контрол върху икономиката и преобразуване на правоохранителната система, рискът, в сферата на предприемачеството (особено в сенчестия му сектор), да се зараждат етнически сблъсъци, ще си остане висок.
Професионалната диференциация между отделните етноси, етнизирането на трудовата специализация, профилирането на членовете на малцинствата в традиционни или дори в „запазени” браншове за осигуряване на поминък, предопределя професионалната и социалната реализация на преобладаващата част от представителите на етническите общности у нас. Техните роли в стопанския живот допринасят за утвърждаването им като равностойни членове на обществото или пък неспособността им да открият своя способ за надеждно и почтено препитание ги извежда извън нормалната полоса на преживяване. Особено значим е този проблем за ромите, чиято традиция за изкарване на поминъка е свързана със занаятчийство и други спомагателни дейности, чието практикуване е обвързано с наличието на подходяща по численост и изисквания клиентела. Увеличаването на общата безработица (засягаща в по-висока степен ромите поради ниската им квалификация), западането на занаятите, увеличаването на конкуренцията при предоставяне на услуги и нарастването на дела на ромите сред общото население ги поставя в шоковата ситуация, на която ставаме свидетели от две десетилетия насам.
Високите темпове на растеж на строителството и строителните услуги през последните години позволиха на много от турците от полупланинските райони да намерят препитание в големите градове. Тази трудова миграция (също както при миграцията за получаване на образование) позволява техните съобщности да се отворят към живота на националната общност и да се включат по-дейно в него. Повишаването на икономическата активност на ромите също допринесе за нарастване темповете на интеграцията им напоследък, особено при по-младото поколение. Икономическият просперитет на страната и по-равномерното разпределение (включително чрез механизмите на свободното и регулираното преразпределение) на националния доход са подходите за намаляване проявите на расова неприязън и нетърпимост.
При ромите все още не е преминал т. нар. демографски преход, при който раждаемостта съществено надвишава смъртността и естественият прираст е сравнително висок. Макар изследователите от Центъра за изследване на населението при БАН да установяват, че има признаци за снижаване на нивата на раждаемостта при този етнос (което би трябвало да е предизвикано от намаляването на детската смъртност, но свидетелства още за повишаването на сексуалната им и здравна култура и по-високия стандарт на живот), сред тази общност има значителен контингент, при който старият модел на семейно възпроизводство се запазва[7]. Раждането на повече деца, при наличието на високи нива на детска смъртност, е метод за репродуктивно презастраховане. Многодетните семейства обаче изискват повече усилия и средства за отглеждането, възпитанието и обучението на децата, което е непосилно за повечето от ромските родители. В резултат израства поколение със силно занижени грамотност и професионални умения, с ниска социална адаптивност[8]. Ромите трябва да бъдат подпомогнати да овладеят техники за семейно планиране, което ще им позволи да управляват по-рационално семейните си отношения. Повишаването на общото образователно равнище на ромската общност също е важно условие за по-ускорено протичане на прехода й към модерна социализация и за възприемане на по-адекватен на съвременните изисквания семеен модел.
Друг риск при ромските съобщности, в които младежите имат относително висок относителен дял[9], е податливостта на младежките групи към рационална необоснованост, спонтанност и импулсивна екстремност на изявите им. Съчетанието между свободни от задължения (образователни, трудови и пр.) младежки контингенти и ниско жизнено равнище предпоставя етнизирането, в голяма степен, на неорганизирания социален протест, на противопоставянето между поколенията, на криминалните прояви и на асоциалното поведение. Без да имат шанс за изява в образователната или професионалната сфера, повечето от децата и младежите от ромските гета едва ли ще следват поведенчески модел, съответстващ на представите за нормалност на заобикалящите ги представители на останалите етноси.
Твърде неблагоприятно въздействие върху нагласите на обществената среда, по отношение на етномалцинствената проблематика и въпросите за културното многообразие, оказва употребата на крайно националистическа и ксенофобска фразеология в политическите дебати и пропаганда, която открива причините за редица от социалните неуредици в неспособността или нежеланието на отделни етнически общности да се приспособят към изискванията на мнозинството. Без да навлизаме в тази, предизвикана от прикрити и не толкова прикрити расистки възгледи, дискусия, ще отбележим, че дефицитът на политическа умереност и търпимост сред някои български партийни среди застрашава националното единство, а използването на ксенофобска враждебна реч привлича електорална подкрепа, но не решава проблемите, възникващи от естествения стремеж на малцинствените общности да открият своята ниша в националния живот.
Наслагването на различни по тип социални деформации предпоставя, в традиционно толерантното към различността и културното многообразие българско общество, възникването на огнища на напрежение, възпламенявани от дребни поводи и междуетнически сблъсъци. Това натрупване на фактори, предразполагащо към предизвикване на междуетнически конфликти, може и трябва да бъде прекъснато със средствата на държавата и усилията на обществото. Няма съмнение, че българската национална общност ще губи все повече моноетничния си образ (постигнат в периода след възстановяването на българската държава), но нарастването на мултиетничността, както поради естественото, така и във връзка с очакваното механично движение на населението, трябва да бъде генерирано така, че да допринася за сплотяването и възхода на тази общност, което е отговорност на всички нейни членове.
Държавата като гарант за равноправието на българските граждани
В първия Доклад за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия се набелязаха някои от дефицитите в държавната политика спрямо малцинствата, както и специфичните слабости на държавната администрация. Тук ще изложим накратко, в какво се състои работата и грижата на държавата за поддържане на етническия мир, сътрудничество и солидарност у нас.
През периода на прехода към либерално общество българската държава е ангажирана с две основни направления за формиране на благоприятна среда за междуетническо разбирателство, които, до голяма степен, са предпоставени и от външнополитическата й ориентация – членство в Съвета на Европа, НАТО и ЕС. Изграждането на законова и институционална база на равнопоставеността на всички български граждани, от една страна, и от друга – подпомагане на етническите общности за разширяване на възможностите им да укрепват своите културни традиции и идентичност и за преодоляване на социалните затруднения, възникващи при прехода към либерално общество, са тези магистрални насоки, в които българският напредък бе признат както от международни организации и наблюдатели, така и от представителите на етническите общности у нас.
Провеждането на интегрална, многоцелева и хармонична политика за интегриране на онези съобщности на етническите малцинства, които все още живеят в условия на регионална и културна изолация или на социална изключеност, предполага чрез нея да се постигне общо подобрение на обществената среда, структура и отношения. Политиките за интеграция не бива да водят до влошаване състоянието на останалите общности, тъй като, освен неблагоприятното въздействие, те биха предизвикали и реакция сред околните. Интеграцията на обособените общности трябва да е в полза на всички, за да се постигне необходимия синергичен ефект, посредством който да се осъществи всеобщ социален прогрес и просперитет.
Много от конкретните препоръки за подобряване на социалния статус и за постигане на фактическа равнопоставеност на етноконфесионалните общности, отправяни от наблюдатели от неправителствения сектор, учени и експерти от държавната администрация, следват твърде абстрактно, несинтетично и хаотично съобразяване с международни документи и чужди форми на моделиране на обществените отношения, които са несъотносими, в достатъчна степен, към българските условия. Приспособяването на изискванията на международната общност и на възприетия чуждестранен опит към националните специфики, потребности и интереси е изключително важен етап от процеса на прилагането им, без който те биха останали без адекватна реализация или пък рискуват да бъдат отхвърлени като чужди на българския ценностен и правов модел норми. Разбира се, аксиологическите стереотипи и законодателството трябва да се актуализират, да се осъвременяват в рамките и с темпа на глобализиране на ценностната система и правовия ред на международната общност, но винаги пречупени през призмата на българските национални особености.
Съобразяването с регионалните и груповите различия и специфики, при отделните етнически съобщности, е задължително условие за провеждане на адекватна и успешна политика. Необходимо е както да се познават добре целевите групи на прилаганите дейности, така и те да бъдат изучавани в процеса на интервенция, за да се отчете обхвата и ефикасността на оказваното въздействие. Подходите за обхващане на малцинственото население от мерките, предприемани от държавната администрация, трябва да отговарят на културниге му характеристики, да се внедряват в съответствие с неговата традиционална структура и ритъм на функциониране. Необходимо е, и това се прави все повече, повишаване уменията на служителите в държавната администрация за работа в мултиетническа среда. Резултатите от проведеното обучение на представители на централната и местната администрация, по проект, финансиран по програма ФАР, с бенефициент НССЕДВ, сочат, че запознаването по-отблизо с теми като: управление на многообразието в публичните услуги; интеркултурна комуникация, интеркултурно посредничество и управление на конфликти; партньорства и работа в мрежа на ниво местна общност и публична комуникация в мултиетнически общности, водят до преосмисляне на нагласите и формиране на ново отношение и философия за работа с малцинствата у служителите; провокират нарастване на чувствителността им към проблемите и по-висока степен на толерантност към представителите на малцинствата.
Дългосрочното предвиждане и хармонично съвместяване на интересите както на членовете на малцинствените общности, така и на обществото, трябва да са водещи при изработването и провеждането на политики за сближаване и социално хомогенизиране. Необходимо е също да се прави анализ на рисковете и възможните отклонения в дългосрочен план, за да не се налага след време да се провеждат мероприятия за коригиране на деформациите, предизвикани от предходни политики.
Както бе констатирано по-горе, ангажиментите към представителите на етническите общности у нас, поети в правителствената програма, са изпълнявани съответно на заложените в тях задачи (с изключение на обещанието за „оземляване на ромите”), но неефикасността на част от мерките така и не е довела до достатъчно въздействие, за да предизвикат те качествената промяна, която се цели. Доколкото негативните тенденции през последните две десетилетия продължително и в дълбочина са влошавали социалния статус на значителен дял от гражданите, принадлежащи към етническите малцинства, днес се изисква много по-силно въздействие, отколкото предлагат обичайните способи и механизми. От друга страна, формализмът при изпълнението води до незадоволителни резултати, а предпочитанието към групи, сред които се работи по-успешно (или поне с полагане на по-малко усилия), допълнително изолира проблемните съобщности. А именно те генерират безпокойство със слабата си приспособимост към обкръжаващата ги културна среда.
Диалектичната противоречивост на развитието на обществения процес затруднява постигането на практически и стабилни резултати от провежданите политики, дори когато те са задълбочено и внимателно обмислени. Множеството проверки, наблюдения и оценки, на които са подложени (особено проектите, разработени за приложение на политиките), посочват слабостите и подчертават необходимостта от непрестанно актуализиране на предприеманите мерки, осъществявани съвместно с представителите на целевата група.
Неблагоприятни тенденции в междуетническите отношения
Бавното и затруднено осъществяване на социално-икономическия преход към либерално общество изостри много от проявите на социални недъзи и деформации в обществените отношения, развиващи се на българска почва. На свой ред, неблагополучният ход на процеса на реформи предизвика резонанс, усилващ неговия отглас в междуетническите отношенияи водещ до ескалиране на оценките за неспособността на ромите да се приспособят към модерното общество и до открити изяви на междуетническа неприязън. Докато преустановяването на практиката на асимилационен натиск и преодоляването на последиците от тази политика доведе до възстановяване на традиционно спокойните отношения между българи и турци, между ромите и останалите граждани на страната започна да се отваря бездната на взаимните обвинения и отчуждаване, на общностното затваряне.
Главният проблем на междуетническите отношения у нас е именно рязкото социално-икономическо изоставане на ромската общност от общия процес на преминаване към либерален порядък. В много доклади на неправителствени организации и социологически проучвания се прави преглед и анализ на състоянието на равнопоставеността и недискриминацията по расов (етнически) признак в различни сектори на българското общество, предимно по отношение на ромите. Тази тематика изисква отделна по-обстойна разработка. Тук може да се отбележи, че напредък е осъществен във всички основни сфери, подложени на интервенция – заетост, жилищни условия, образование, здравеопазване и т.н., в които намаляват случаите на дискриминационно отношение заради етническа принадлежност. Но протичането на този оздравителен процес е затруднено от нагнетяването на междуетническо напрежение.
Стремежът на много български граждани-мюсюлмани да се реализират в политическия живот на страната и възходът на една от партиите, в които те предпочитат да членуват – Движението за права и свободи[10], възбуди сред част от националистическите кръгове необосновани нападки към българските турци и българските мюсюлмани, които в преобладаващото си мнозинство са коректни и добросъвестни спрямо националната общност и българската държава. Това смесване на политически с расистки оскърбления и обвинения е другият голям проблем в българското общество, предизвикващ влошаване на етническите взаимоотношения.
Модернизираното законодателство на Република България предоставя достатъчно широка защита на правата и свободите на представителите на малцинствените етноси у нас срещу преследвания и дискриминация на расова основа. Дефектите и слабостите в тази област се предизвикват не толкова от липса на нормативна обезпеченост, а от липсата на решимост да се прилагат законите от отговорните административни структури. Затрудненията при изпълнение на функционалните задължения на правоохранителните и правораздавателните органи, констатирани от вътрешни и външни независими наблюдатели, се отразяват и в тази сфера. Вероятно, правилата на политическата игра също налагат реакциите към някои расистки и ксенофобски изказвания и действия да бъдат умерени или да останат незабележими за околните, доколкото екстремистките движения и идеи, подложени на съдебно преследване, събират повече привърженици, отколкото при опита им да се наложат в плуралистична среда. Тази своеобразна дилема – да бъдат ли санкционирани проявите на враждебна реч и пропаганда или да се оставят те да утихнат от незаинтересоваността на обществеността, може би стои зад проявата на нерешителност при възпиране екстремните изяви на политически лидери на националистическите организации.
Представители на граждански организации проявиха по-голяма активност по отношение на враждебната реч и възбудиха дела срещу Волен Сидеров, председател на партия „Атака”, за да бъде санкциониран за множество ксенофобски изказвания. Сидеров беше осъден на първа инстанция, но мудните съдебни процедури и ниската ефективност на наказателните постановления изглежда доведе „гражданската коалиция” до извода, че действията и са по-скоро добра реклама за тази партия, която бързо набра внушително електорална подкрепа, и последващите изяви на враждебно слово на нейния лидер остават фактически без отпор. По всичко изглежда, че демократичните правила и процедури трудно се налагат в социална среда, в която няма ясно изградена и достъпна организационна структура на гражданското общество и устойчиви правила и практики за предпазването му от ерозиране чрез налагането на популистки и антидемократични концепции, проекти и практики за функциониране на социума.
От тази неразвитост на гражданското общество у нас възниква още една внушителна опасност за евентуално дискредитиране на българската държава и народ като неспособни да прилагат демократичните ценности и процедури. Дискриминационни идеи и практики, представени като опозиционни, имат потенциала да се възприемат като нормални и допустими и дори, при промяна на политическата конфигурация, да се премине към тяхното осъществяване. Това е недопустимо, но напълно възможно. Българското общество трябва да демонстрира, че независимо от изборните превратности, ще се противопоставя на расовата дискриминация и ксенофобската пропаганда[11]. Същевременно е желателно непрестанно да се поддържа дискусията за средствата и способите, с които да се поддържат взаимоприемливи междуетнически отношения, а подходите за постигането на целта постоянно да се актуализират, като се усъвършенства и законодателството в тази сфера.
Друго популярно направление за политическо експлоатиране на етническата проблематика е прекомерното експониране на проблемите, възникващи при демонстративни изяви на етнокултурна различност и вътрешнообщностна солидарност (провокиращи отношенията на взаимна толерантност), както и експлоатирането на обществената тревога от възможно междуетническо противопоставяне. Междуетническите отношения винаги са се развивали под заплахата (посредством присъщата им изява на различност и противостоене) да предизвикват конфликти на етническа основа. Все пак, рисковете от ескалиране на противопоставянето не трябва да се преувеличават и не бива да се допуска да се създават психози в тази деликатна сфера на човешките взаимоотношения. От друга страна, инспирирането на етническо напрежение от националистическата пропаганда има способността да възбуди етнически конфликти.
Изказване на кмета на Столична община (днес премиер) Бойко Борисов за допустимостта на целите на т. нар. „възродителен процес” болезнено повдигна сред обществеността въпроса за опитите на държавата, при управлението на Тодор Живков, да асимилира с насилствени средства част от етноконфесионалните общности в България. Според изказването на Борисов, хомогенизирането на нацията чрез административо въвеждане на единна именна система, какъвто опит имало в други държави, е възможно да се прилага и на българска почва.
В отговор на възбудилата се дискусия за характера и целите на „възродителния процес” Националният съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет прие, на 24 ноември 2008, Декларация, призоваваща към съхраняване на етническата толерантност. С нея се изразява „нарастващата тревога от зачестилите опасни интерпретации на тема етнически мир в публичното пространство” и „се настоява политическите сили да не използват етнически елементи в предизборната си реторика”. НССЕДВ към МС изказа увереност, че „компетентните държавни и обществени органи ще предприемат необходимите действия в защита на демократичните устои и законността в България”, обърна се към „представителите на медиите да проявят отговорно отношение към темата за етническия мир и междуетническите отношения в страната и за недопускане на езика на омразата” и „апелира към всички интелектуалци, дейци на културата, общественици и граждани да проявят активна позиция, като се противопоставят на опитите изкуствено да се насаждат враждебни и нетолерантни настроения на етническа и религиозна основа”.
Напрежението, което се задържа в междуетническите отношения, доведе, през 2007, до вълна от инциденти, в които групи роми участваха в спонтанни неразрешени демонстрации и други незаконни прояви в София, Самоков, Ботевград и Етрополе. На някои от тези демонстрации беше употребена враждебна реч, насочена към етническите българи, което показа, че подхранването на етническа нетърпимост е опасно както за представителите на малцинствените общности, така и за гражданите от основната народност в страната (особено в районите, където те са малцинство)[12]. Във връзка с инцидентите от август 2007, в столичния квартал „Красна поляна", Самоков и други селища на страната, НССЕДВ към МС прие декларация, в която призова „всички български граждани към запазване на традиционния модел на толерантност и разбирателство, който е емблема както на българското общество, така и на целия демократичен свят” и „отправи призив към политическите партии за отговорно и адекватно политическо поведение и риторика по отношение на етническия мир като базова ценност на българското общество”.
През 2008 са възникнали няколко етнически инцидента с изява на насилствени действия, но, според Центъра за изследване на демокрацията, при повечето от случаите на насилие на расова основа, изнесени в медиите, единственият расистки елемент е бил етническият произход на въвлечените участници и не е имало никакви други индикации за расистко поведение. В тези произшествия са участвали предимно млади роми от обособени ромски махали, което навежда на извода, че самоизолацията на ромите в гетоизирани квартали, както и високият дял на младежко население сред ромската общност, са основни източници на подобни инциденти и политиките за интеграция на ромите, освен по възприетите вече направления на интервенция, трябва да се фокусират и върху тези два фактора. В противен случай, е възможно предубеждението, че ромите предизвикват размирици, да се затвърди и да засили негативните нагласи към тях.
Според Българският хелзински комитет, в градове, в които протичат десегрегационни процеси в образованието, няма расистки инциденти. Учители от Стара Загора и Пловдив споделят, че има редки случаи, когато ромски деца, посещаващи интегрирани училища, са обиждани и наричани „цигани”. В Пловдив обаче, са отбелязани случаи на обиждане на ромските деца от страна на родители – българи, а в София, в две училища, изпълняващи интеграционни проекти, част от родителите на деца с български произход са ги отписали от тях. Раздалечаването на българите и ромите в годините на преход ще продължи да деформира резултатите от правителствените и неправителствените инициативи в областта на интеграцията, което предполага да се възприеме вторична програма за действие, насочена към преодоляване на междуетническите дистанции.
Държавната администрация се опитва да изработи подходи (информационни кампании, обсъждания, конференции, съвместна дейност с представители на гражданското общество, на медиите ), чрез които да се съгражда гражданското чувство сред лицата от всички прослойки на обществото, за да могат те да провеждат същинската интеграционна политика и, очевидно, тези усилия трябва да продължават. Необходимо е гражданите на България от по-високите нива на социалната стратификация да осъзнаят, че продължаващото разпокъсване на обществото ще направи много по-некомфортен и несигурен живота в една страна без социално и междуетническо спокойствие и да приемат като свое задължение и отговорност установяването на по-близки и взаимоприемливи междуетнически отношения.
Ксенофобската концепция за поддържане на етническата фрагментация на нацията и изолацията на част от малцинствените общности, макар и ограничено разпространена в България, препятства формирането на единна национална общност, пречи за осъществяването на взаимоизгодното приобщаване на представителите на етническите малцинства, водещо към взаимопроникване между основната народност и етническите малцинствени общности, и преустановява процеса на естествена асимилация на гражданите с небългарски произход сред многообразната и синкретична българска културна среда и традиция. В противовес на етноцентричните крайни националистически проекти, се налага създаването на гражданска нация, представляваща нов тип национална общност, при която етническото разнообразие съставлява фундамента на единството. Този манифест на ЕС е напълно приложим за България.
„Другите” етноси в обществените представи и нагласи.
В българското общество все още широко и трайно са разпространени негативните нагласи и предразсъдъци спрямо големите малцинствени етнически конфесионални общности. Социологическите изследвания през 90-те години на миналия век демонстрират тяхната устойчивост и липсата на ефективни социални механизми за промяната им. Медиите (особено ежедневниците) също съдействат за закрепването, и дори понякога за засилването, на негативните стереотипи и предразсъдъци срещу малцинствените общности, особено срещу ромите.
Етномалцинствената проблематика присъства ежедневно в българските медии. Отразяването и обаче е твърде ограничено и шаблонно. Тематиката, по отношение на етническите общности, се съсредоточава върху: отбелязването на религиозни и други празници, чествания, събори и фолклорни прояви; социални затруднения и пороци – неплащане на ток и вода, бум на хепатити и други заболявания, ранна раждаемост, изоставяне на деца, отпадане на ученици от образователната система и т.н.; криминални прояви и неморално поведение; злоупотреби със средствата, които се усвояват по линия на ЕС за интеграцията на ромите; религиозни особености – носене на религиозни атрибути и символи, строеж на джамии и други. Материалите, посветени на етномалцинствената тематика, са предимно със сензационен характер, проблемите се разглеждат повърхностно, най-вече откъм скандалната им страна. Рядко присъстват аналитичните материали или такива, които да дават предложения за решаване на конкретни проблеми.
Сред българската общественост, поне засега, демократичната нагласа на нетърпимост към расистки изказвания и дискриминационни действия на етническа и религиозна основа има твърде слаба изява, което вероятно може да се обясни с пренебрежението към такива прояви. Затвърждаването, през последните десетилетия, на стереотипните предубеждения и реакции към представителите на етническите малцинства обаче създават значителни социални дистанции, които са предпоставка за отчуждение в неформалните отношения и за дискриминация в обществените отношения. Напоследък етносоциолозите наблюдават устойчива тенденция ромите да обясняват неравното си положение в различни социални сфери изцяло като резултат от дискриминацията на българите към тях, за което имат основание само отчасти. Те са особено чувствителни към засилването на негативното отношение към тях и към манифестирането му на публични места.
Нагласите на основната народност и двете големи етнически общности в България по отношение на социалните дистанции помежду им, според социологически проучвания проведени през 2007, открояват следните зависимости:
- Младите българи имат по-голяма социална дистанция спрямо турците и ромите, отколкото българите в по-горните възрастови групи;
- Младите турци имат по-голяма социална дистанция спрямо ромите, но по-малка социална дистанция спрямо българите, отколкото турците в по-горните възрастови групи;
- Младите роми повтарят модела на предходните поколения по отношение на социалната дистанция спрямо българите. По отношение на турците обаче, те имат значително по-малка социална дистанция, отколкото ромите в по-горните възрастови групи.
От гледна точка на тези резултати, ромите изглеждат поставени в ситуация на нарастваща етническа изолация, което, в известна степен, обяснява и тяхната пространствена автосегрегация. Въпреки това, се откроява тенденция на скъсяване на социалната дистанция на българите спрямо ромите през последните години. Трябва да се отбележи обаче, че при младите българи се е повишила склонността да се избягват смесените бракове с роми, а склонността за близко приятелството с роми варира значително и към момента не може да се открои стабилна тенденция.
Засилването на социалната диференциация и неравномерното разслояване на обществото през последните двайсет години доведе до значително разминаване в разполагането (разставянето) на представителите на различните етноси у нас в нивата на социалната скала. Това допълнително наслагва разграничителни линии и увеличава раздалечаването на прослойките в обществото като, наред със социалните, нарастват и културните дистанции, което води към сегментиране на социума по етнорелигиозен признак. Разпокъсването на социалните връзки в периода на преход е, може би, в основата на растящото чувство за тревожност, отчужденост и егоцентризъм, водещи към отхвърляне на външните прояви на различност, между които твърде видими и дразнещи за формиращите се самоизолиращи се прослойки и групи са културната (етнорелигиозната) особеност и обособеност. Обществото трябва да достигне до нов тип равновесно състояние, възприемайки общоприемливи правила и ценностна композиция, чрез връщане към сплотяващата функция на солидарността и общата целеустременост, за да се преодолеят и деструктивните процеси на раздалечаване между етносите в България.
Демографската ситуация в България в контекста на актуалното състояние и перспективите за развитие на населението в ЕС
На 1 януари 2007, България се присъедини към ЕС. Българите станаха част от 495- милионната общност на европейските граждани. По оценки на Евростат, в края на 2008, населението на Съюза достигна половин милиард души. В същото време, числеността на жителите на България е 7.6 милиона[13] и съставлява 1.52 % от населението на ЕС. България е на 11 място в общността по размерите на своята територия, но заема 16 място по числеността на населението си. По гъстота на населеност (69 души на кв. км) тя е най-рядко населената страна в южните и средните ширини на Съюза.[14] Демографското развитие на България през последните две десетилетия й отрежда особено място сред другите държави членки, като една от страните с най-бързо намаляващо и застаряващо население.
В навечерието на приемането ни в ЕС, у нас беше изготвена Национална стратегия за развитие на населението на Република България 2006-2020. С изработването на този документ българската държава изрази готовността си активно да противодейства на протичащия демографски срив, което съответства на решимостта на европейската общност да посрещне настъпващата „демографска промяна” с програма за демографско възпроизводство и обновяване, но и за възприемане на политика за преодоляване на затрудненията, произтичащи от застаряването на населението.
От средата на 90-те години, ръководните органи на ЕС засилиха своето внимание върху демографските процеси в общността и отражението им върху социално-икономическото развитие. Акцентът на дискусиите, проучванията, приетите документи и решения беше поставен върху застаряването на населението и необходимостта от нова постановка на социалните отношения, предполагаща запазване на връзките и солидарността между поколенията. Безпокойство предизвикват също въпросите за семейството, търсят се нови форми за съвместяване на професионалния, семейния и личния живот. Особено внимание се обръща и на миграционната политика, доколкото имиграцията може както да подпомогне развитието на общността, така и доведе до деструктивни резултати. Тези проблеми са засегнати в някои от основните конституивни документи на ЕС – Договора от Лисабон (2007, влязъл в сила през 2009), стратегическите документи за развитието на общността – Лисабонската стратегия (2000, 2005), конвенционалните документи – Европейски младежки пакт (2005) и пр.
Органи с по-специализирано отношение към демографската политика в ЕС са Съветът по заетост, социални въпроси, здравеопазване и потребителски въпроси, органите с консултативни функции – Европейски икономически и социален комитет, Комитетът на регионите, Комитетът по заетостта, Комитетът по социална защита и др. За обсъждането на демографските проблеми, Европейската комисия (ЕК), през две години, свиква широко представителен Европейски демографски форум (2006, 2008). Освен това, ЕК създаде Група на високо равнище от правителствени експерти по демографските и семейни въпроси (2007), която да я съветва в тази сфера и да организира форумите. Наскоро бе сформирано и Европейско сдружение за семейството (2007).
Главната специфична особеност на демографската промяна на европейският континент през ХХІ век, предизвикваща безпокойство, е значителното напредване на процеса на застаряване, който няма аналог в световната история и поради това последиците от него са трудно предвидими. През следващите десетилетия не само ще нараства делът на населението в старческа възраст (над 64-години) и ще намалява делът на децата (под 15-годишна възраст), но ще започне да спада и относителният принос на хората в активна възраст (15-64 години), който ще достигне върха си около 2010 г. Ще се увеличи средната възраст на населението, ще нарасне продължителността на живота и много от хората ще преживяват в относително добро здравословно състояние до възраст, приемана за напреднала старост. Същевременно ще нарасне заетостта на жените, на младото и възрастното поколение. Числеността на жителите на Европа ще продължава да нараства, но паралелно ще се развива и процес на депопулация, който ще доведе до значителен териториален дисбаланс - в някои региони на ЕС вече има траен отрицателен демографски прираст Тези промени ще представляват внушително предизвикателство пред стопанските и социалните системи на европейските държави. Очаква се растежът на икономиката да се прекрати и дори да се навлезе в продължителна рецесия – за периода 2031-2050 потенциалният среден годишен растеж на европейския БВП, според прогнозите, ще е минус 1.2 %. Пенсионно-осигурителните фондове на разходопокривен принцип ще осигуряват все по-малък дял от средствата, необходими за поддържане на пенсионната система.
До известна степен, тези специфики се отнасят и до предвижданията за развитието на България. Те обаче се пречупват през призмата на особените български условия. Според прогнозата на Евростат, въпреки бързите темпове на застаряване на населението у нас, средната продължителност на живота ще остане значително по-ниска от някои западноевропейски държави и все пак, към 2060, старческото поколение ще достигне висок дял (населението от третата възраст, отнесено към населението в активна възраст, ще достигне 63.54/100). Подобни високи стойности на този коефициент ще се наблюдават само в по-изостаналите в икономическо отношение източноевропейски държави. Най-застарели по този показател ще са Полша (68.97), Словакия (68.49) Литва (65.65), Румъния (65.27) и Латвия (64.45). Тяхното значително застаряване ще се дължи предимно на все по-свиващия се дял на населението в младежка възраст. Всъщност, българското население в младите възрастови групи още отсега е в значителен недостиг за да се осигури нормална приемственост между поколенията. Най-малко застарели в това отношение, през 2060, ще бъдат Люксембург (39.1), Великобритания (42.14), Дания (42.66) и Ирландия (43.57).
Разбира се, тази неблагоприятна тенденция е само прогнозна, но основанията за различието между западната и източната част на ЕС са не само в настоящия демографски базис, но имат и икономически, исторически, географски и културно-психологически характер. Каква е фундаменталната разлика между двата региона? Повечето от западноевропейските страни са наследници на колониални империи, които са притежавали колониални владения из останалите континенти и са изградили култура на миграция, традиция на привличане на имигранти и интегриране на техните общности. В годините след Втората световна война тези страни приемаха както бегълци от Източния блок, така и гастарбайтери от Южна Европа, Предна Азия и Северна Африка. В момента те са в много по-голяма степен страни, приемащи мигранти, отколкото донори на население. За това допринасят високият им жизнен стандарт, доброто качество на живот, откритостта към света на тази част от континента, отворена към океана, предполагаща висока интегрираност в световната икономика. Развитата инфраструктура за осигуряване на заетост, социално подпомагане, отглеждане и образоване на децата привлича множество имигранти дори от източноевропейските държави-членки на ЕС.
Местното население и администрация са осъзнали ползите и неудобствата от разширения прием на имигранти и са определили своето отношение и поведение спрямо имигрантите, получили възможност да изградят свои общности. Част от имигрантските общности в тези държави се отличават с висока плодовитост и поддържат високи нива на раждаемост и естествен прираст. Това са двата големи източника на демографска компенсация в тези държави, чрез които се уравновесява спадът на раждаемостта сред местното население – непрестанен приток на нови имигранти и висока раждаемост сред установилите се вече имигранти. Именно затова европейските органи за управление приемат имиграцията като „положителен елемент в състава на европейското население, допринасящ за забавяне на спада в броя на лицата в работоспособна възраст”, и ще се стремят да запазят положителния миграционен прираст (възлизащ на почти 2 милиона имигранти през 2004/2005) поне на сегашното равнище.
Източна Европа не притежава подобни безспорни предимства. Само Чехия и Словения поддържат висок положителен миграционен прираст, докато България е с отрицателен миграционен прираст, който дори не може да бъде задоволително установен. Официалните данни за 2008 сочат, че 2112 лица са заявили пред органите на гражданска регистрация за смяната на настоящия си адрес в страната с нов в чужбина, а 1236 души са променили своя настоящ адрес в чужбина с нов адрес в страната[15]. Същевременно, Националният статистически институт (НСИ) отчита, че емигриралите от България лица, които не са заявили, че трайно напускат страната, са над 10 000 души (над 90% от тях са български граждани), докато имигрантите с подобен статут са над 4000 души, от тях около 90% чужди граждани, които ще пребиват в страната за повече от 1 година, и 10% ,завръщащи се български граждани[16].
Данните за раждаемостта в България през 2008[17] сочат, че утвърдилата се през последните години тенденция на умерено нарастване на раждаемостта се задържа. През тази година у нас са се родили 78 283 деца, от които 77 712 (99.3 %) са живородени. Числеността на живородените деца, в сравнение с 2007, е нараснала с 2363. Коефициентът на раждаемост е 10.2‰ и е сравнително висок за настоящите европейски реалности. С най-висок коефициент на раждаемост, през 2008, са Ирландия, Великобритания и Франция, а с най-нисък – Германия, Австрия и Малта.
Тоталният коефициент на плодовитост[18] се е вдигнал до 1.48, което вече е средноевропейско равнище[19]. Тези данни сочат, че раждаемостта временно се възстановява на по-високи нива (въпреки значителния спад на броя на жените в детеродна възраст) в резултат на реализация на отлаганите по време на социално-икономическата криза от 90-те години на миналия век раждания. За да продължи нарастването на раждаемостта, или поне да се задържи на същото ниво за продължителен период, е наложително да се разгърне система от стимули и облекчения, която допълнително да подкрепи мотивацията на родителите да имат поне две деца. Напредналата урбанизация и нарастването на трудовата ангажираност на жените изискват да се осъществи програма от инициативи за съвместяване на професионалния и семейния живот, като преди всичко се изградят институции, които да поемат грижите за децата във времето на заетост с трудова дейност на родителите им, а работното време на жените (посредством въвеждането на различни форми на заетост и гъвкаво работно време) да бъде съобразено със семейните им задължения и те да се подпомогнат в достъпа им до услуги на местно равнище. Това са насоките на действие за оказване помощ на семействата при отглеждането на децата им, които са възприети повсеместно в ЕС.
През 2008, смъртността в България е намаляла. Умрели са 110 523 души, което с 2481 е по-малко, в сравнение с 2007. Коефициентът на обща смъртност е намалял, от 14.8‰, на 14.5‰. Това вероятно се дължи на повишаването на жизненото равнище на старите хора, което води до удължаване на живота им, доколкото коефициентът на преждевременната смъртност остава близо до нивото от 2007 – 24.1%, при 24.6%, през предходната година. Смъртността у нас е най-високата в ЕС, следват ни прибалтийските републики и Унгария.
В резултат на надвишаването на умрелите над живородените, абсолютният брой на естествения прираст у нас през изминалата година е минус 32 811 души. Това е най-малкото намаление на населението, в резултат на естествения прираст, след 1995. Стойността на коефициента на естествения прираст е минус 4.3‰. В селата естественият прираст е минус 11.7 ‰, докато в градовете – минус 1.3 ‰. Унгария, Латвия, Литва и Германия също имат значителен отрицателен естествен прираст. Тези пет държави имат и влошени показатели на общия прираст [20].
През 2008, в страната са умрели 668 деца на възраст до една година, а коефициентът на детска смъртност е 8.6‰. Тези стойности са най-ниското равнище на детска смъртност за цялата българска история. Това е още един показател, свидетелстващ, че качеството на живот в страната, включително нивото на здравеопазването, се е повишило. Поддържането на тенденцията за намаляване на детската смъртност ще позволи на България да се доближи до стойностите, по този показател, на останалите членки на ЕС, доколкото само Румъния има по-висок коефициент на детска смъртност, а в останалите страни той е значително по-нисък.
Продължителността на живот в България – 69.2 години, през 2006, се равнява на тази в Румъния и Унгария, а само в прибалтийските държави този показател е значително по-нисък. Стойностите, изразяващи възрастовата структура на населението на България, показват, че делът на децата у нас е най нисък за ЕС – 13.4%. Делът на населението, над 64 навършени години, е на средно европейско равнище – 17.3%. По този показател, най-застаряло е населението на Германия – 20.1% и Италия – 20.%. Ирландия е държавата с най-младо население в ЕС като там децата са 20.6%, а старите хора – 10.9%.
Среда основните задачи на ЕС, през първата половина на ХХІ век, по отношение професионалната реализация на неговите граждани, е да се увеличи „цикъла на активния живот”, съчетаващ „обучението и оценката на трудовия стаж от началото до края на активния живот”, от 30 на 40 години, чрез осигуряване на по-плътна заетост на младежите и хората в предпенсионна възраст. Към тези целеви групи трябва да се насочи и вниманието на българската администрация и на предприемачите за осигуряване на наемна работна сила, защото контингентите на младите хора (до 30-годишна възраст) и на хората в средна възраст (на 30-60 години) ще намаляват и все по-наложително ще е да се търсят резерви сред младите и по-старите поколения. След отминаването на настоящата икономическа криза българската икономика отново ще изпита недостиг от трудов ресурс и отсега могат да се набележат допълнителните възможности за попълване на кадровите празнини.
Неблагоприятните демографски показатели на България очертават линия на развитие на нейното население, която е устойчиво низходяща, независимо от възможния временен подем на числеността на новородените.. Такива са прогнозите за демографските й перспективи, според национални и международни изследвания и оценки. Според последната прогноза на Евростат, числеността на българското население, през 2030, ще се снижи на 6 752 644, през 2050 - на 5 923 361, а през 2060 - на 5 484 666 души.
Проучванията на НСИ сочат подобни стойности. Най-реалистичният вариант на прогнозата на НСИ е наречен „целеви” и е еквивалентен на разработената прогноза за България от Евростат, доколкото е съобразен със заложената политика на ЕС за демографското и социално-икономическото развитие на страните-членки през следващите десетилетия. Според него, населението на страната ще достигне 6 712 445, през 2030, 5 893 632 - през 2050, и 5 475 367 - през 2060.
По-неблагоприятни са предвижданията, изложени в прегледа за населението на света за 2008, публикуван от ООН, според чийто среден (приеман за най-реалистичен) вариант България ще има население от 6 469 000 души, през 2030, и 5 392 000 души - през 2050. Ако обаче се запази сегашното ниво на фертилност, жителите на страната ще спаднат, в средата на века, на 4 948 000 души. През следващите четири десетилетия българският дял в населението на ЕС (спрямо сегашната конфигурация от 27 страни-членки) ще спадне с почти 1/3 и в средата на настоящото столетие ще съставлява около 1% от жителите на общността.
Повечето от прогнозите за развитието на населението не се занимават с етническия му състав, доколкото определянето на етническата принадлежност е свързано с необходимостта от волеизявление на лицата за етническата им самоидентификация. В България такова предвиждане би било още по-комплицирано, поради споменатата по-горе амбивалентност на етническото самосъзнание на част от българските граждани, чиито вариации на идентифициране не биха могли да се предугадят. В тази връзка, ще направим някои пояснения за възможното развитие на основната народност и големите етнически общности в страната.
По наша експертна преценка, при запазване на настоящите социално-икономически тенденции на развитие и при следване на умерена пронаталистична и проимиграционна политика, числеността на етническите българи за шест десетилетия (от 1992, когато са възлизали на 7 271 185 души, до 2050, когато се очаква да бъдат между 4 и 4.5 милиона души) ще спадне с 2/5. Най-голямата малцинствена етническа общност в момента – турците, може би няма да претърпят значително свиване и ще останат в рамките на около 600-700 000 хиляди души, докато ромите ще продължат да се увеличават и е твърде вероятно да се превърнат в най-многочислената етническа общност у нас. От почти 1/7 от населението, колкото са били през 1992, гражданите на България от небългарски етнически произход[21], към 2050, ще възлизат на около 1/4. Възможно е близо 1/3 от младежкото население да е от небългарски произход, а около 1/5 от поколението до 30-годишна възраст – роми.[22] Това означава, че мултиетничността на българското общество ще се разширява, а необходимостта от урегулиране на междуетническите отношения ще става все по-насъщна.
Разбира се, достигането на подобно съотношение между етносите ще се осъществи при определен модел на имиграционен прием. Високо ниво на имиграция вероятно е заложено и в предвижданията на Евростат, и в прогнозата на НСИ. Както беше подчертано по-горе, държавите от Западна Европа запазват своето демографско равновесие и растеж благодарение на трайната политика за прием на имигранти. Присъединяването на България към ЕС ще увеличи притока на имигранти по няколко канала – обща регулативна рамка на миграционната политика[23], общи стандарти по отношение на бежанците, освен това страната ни ще се превърне в междинен пункт за кандидат-имигранти към развитите европейски държави и пр.
Бележки:
1. Повече информация за етническите общности у нас може да намерите на електронната страница на НССЕДВ към МС на адрес: http://www.nccedi.government.bg/page.php?category=92&id=247
2. По-коректно в административно отношение е т. нар. тоталитарен режим на еднопартийно комунистическо управление (1947-1990) да се определя, по формата си на управление, като етатистки.
3. Единствено изключение може би представляват исканията на някои националистически кръгове в Република Македония България да признае наличието на македонско малцинство. Право да бъдат признати за членове на македонска имиграционна общност у нас имат гражданите на Република Македония, но повечето от тях предпочитат да получат разрешение за престой или дори българско гражданство на основание на своя български произход и съзнание.
4. Включително на основната народност – българите.
5. По преброяването на населението от 2001, 494 713 турци, от общо 746 664, живеят в населени места с население под 5000 жители.
6. По данни от представителното изследване „Формиране на социалистически начин на живот сред българските граждани от ромски произход“, от 1980, 49% от ромите в България са живеели в обособени махали. В момента изследванията сочат, че над три четвърти от ромите живеят в условия на самоизолация.
7. През 2001, делът на живородените деца, които са трето и следващо поред на майката е еднакъв с този от 2007 – около 12%. Повечето от тях вероятно са родени в ромски семейства. През 2007, все пак има изместване към раждане на тези деца в по-късна възраст на майката.
8. Ранното семейно съжителство и ранното раждане на деца възпрепятства жените от ромски произход да получат пълноценно и равностойно на останалите жени образование и професионална квалификация и ги обрича на зависимост от рода и неговата маскулинизирана структура (с водеща роля на мъжете). Необходимо е ромските момичета да получат право на житейски избор, за да могат те да определят колко деца да родят и отгледат.
9. Ромската общност е най-младата в страната. Почти две трети от нея са деца и млади хора на възраст под 30 години (2001).
10. ДПС не беше обявена за противоконституционна партия на основание, че е етническа партия, а и тя действително според етническия си състав в момента е най-смесената българска партия, доколкото в нея са представени със значителен дял сред членската й маса трите най-многочислени етноса у нас – българи, турци и роми. Повечето от тях са мюсюлмани, но има и немалко християни.
11. Най-целесъобразно е обществената реакция към расовата дискриминация да се осъществява чрез сезиране и самосезирана на Комисията за защита от дискриминация. За деветмесечието на 2008 обаче, в КЗД не е регистрирана нито една жалба на основа расова дискриминация и не е откривана процедура за етническа дискриминация в резултат на самосезиране на комисията.
12. Макар и по-рядко, дискриминационни изказвания по отношение на основната народност в страната – българите, се правят и от функционери на организации, чийто членски състав в значителна степен се състои от представители на етническите малцинства.
13. Населението на България в края на 2008 възлиза на 7 606 551 души.
14. По рядко населени страни в ЕС са само държавите в северния й пояс – Ирландия, Швеция, Финландия и прибалтийските републики.
15. НСИ провежда специално статистическо изследване за външната миграция съгласно Регламент 862/2007 на Европейския парламент.
16. Данните са от анкетното наблюдение за периода 1.06-31.12.2008, провеждано от НСИ всеки месец по една седмица на осем ГКПП, през които, по данни на МВР, преминава близо 80% от пътникопотока от и към страната.
17. Доколкото разполагаме с най-новите сведения за демографските процеси в България, през 2008, ще цитираме тях, но част от данните по някои показатели за останалите страни от ЕС се отнасят за по-ранни години. Ако е необходимо за по коректно сравнение, може да приложим стойностите на показателите за България за съответната година.
18. Среден брой живородени деца на една жена във фертилна възраст. Отношението на живородените през годината към средногодишния брой на жените във фертилна възраст.
19. Най-висок коефициент на плодовитост в пределите на ЕС, през 2006, (за тази година са последните публикувани общи за съюза данни по този показател) имат Франция – 2.0, Ирландия – 1.90, Швеция – 1.85, Финландия – 1.84, , Великобритания – 184, Дания – 1.83. С най-нисък коефициент са Словакия – 1.24, Полша – 1.27, Румъния – 1.31, Словения – 1.31, Литва – 1.31. За България, през 2006, стойността е 1.37.
20. Сбор от естествения и миграционния прираст.
21. Включително новите имигрантски общности, които би трябвало се оформят през този период в резултат на проактивна политика за прием на имигранти.
22. Тези предвиждания са само експертна оценка, която, в голяма степен, се основава на формиращата се нова демографска политика на българската администрация, която предвижда интензивно насърчаване на раждаемостта и провеждане на проактивна имиграционна политика. Набелязаните прогнозни пропорции между етносите се отнасят за екстраполация според настоящата численост на тези етнически групи, заявена със самоидентификацията им при последното преброяване на населението от 2001. Числеността на населението, притежаващо антропологични и културни характеристики, присъщи на ромите, вероятно ще е значително по голямо.
23. Въпреки че всяка национална администрация в ЕС може да изработва и предлага собствени мерки и дейности по прилагане на национална политика по миграционните въпроси, местните власти все пак са ограничени от общностната регулация и възприетите насоки за разширен имиграционен прием.
Продължението на статията очаквайте в бр.2/10 на „Геополитика”
* Българско геополитическо дружество
{rt}
