През последните десетина години, в Турция се очертава конвергенция между кемалистката и евразийската идеологии. Все повече интелектуалци, както кемалисти, така и социалисти, а също редица влиятелни турски военни, използват евразийския геополитически дискурс в качеството на доктрина, която може да стане алтернатива на дасегашната, едностранно прозападна, ориентация на страната.

Евразийската визия за турската геополитика

В тази перспектива, евразийците се обявяват за формиране на политически, икономически и културен алианс с такива страни, като Русия, Иран, тюркските държави от Централна Азия, както и с Пакистан, Индия и Китай. Настоящата статия е опит за анализ на възникването на турското „евразийство”, в неговия широк социален, политически и исторически контекст и, паралелно с това, на системата от асиметрични връзки във взаимоотношенията на Турция със западните държави, оформила се след студената война.

Както е известно, евразийството възниква като интелектуално течение в средите на руската емиграция, през 20-те години на миналия век, и е своеобразна критична реакция на европоцентризма на руската интелигенция. След разпадането на СССР, в Русия се наблюдава възраждане на евразийските идеи, под формата на т.нар. неоевразийство, превърнало се в „гъвкава концепция, използвана от различни политически и интелектуални  среди за техните цели”.

Що се отнася до кемализма, това е модернистична политическа идеология, разработена през 20-те години от Мустафа Кемал Ататюрк, след освободителната война срещу окупационните войски на западните държави. Целта на кемализма е изграждането на турска национална държава, базираща се на шест основни принципа: републиканство, секуларизъм, държавност, революционна идеология, популизъм и национализъм. През последното десетилетия, в Турция е налице сближаване между тези две идеологии, т.е. евразийството и кемализма. От средата на 80-те години насам, рецептите на МВФ и масовата приватизация, ерозираха кемалистките принципи, особено този за държавността. Допълнително предизвикателство пред кемалистката идеология се оказаха възходът на политическия ислям и кюрдският сепаратизъм. Социалдемократическият и социалистическият сегменти на кемалисткото движение, в лицето на Народно-републиканската партия, Демократичната лява партия и Турската работническа партия, смятат прозападната и проамериканска политика на Анкара за една от най-важните причини за упадъка на кемализма и, съответно, на светската и социална турска национална държава. Тезите им бяха възприети и от Турската асоциация на производителите и бизнесмените и част от турските военни. От средата на 90-те насам, всички тези сили се ориентираха към евразийството, в качеството му на нов геополитически дискурс, алтернативен на прозападната ориентация на Анкара. Турските евразийци се обявяват за културен, политически, икономически и военен съюз на страната си с Русия, Иран и тюркските държави от постсъветска Централна Азия и дори с Китай, Индия и Пакистан. Въпреки че идеите на руското евразийство, без съмнение, оказват определено влияние върху турските евразийци, самите те смятат че идеологията им се корени най-вече в кемализма.

След края на студената война, евразийските идеи в Турция се споделяха и от някои либерални, дясноцентристки и националистически настроени политици и интелектуалци. Дясноцентристките и ултранационалистически политици често използваха евразийските лозунги за да обосноват популярната в обществото политика за установяване на тесни партньорски отношения с тюркските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, а либералите – за създаване имидж на Турция като „мост” между Европа и Азия, с цел гарантиране на допълнителни икономически изгоди. Кемалисткото евразийство радикално се отличава от тези концепции, тъй като е откровено враждебно към всички прозападни концепции и настоява за създаването на Голямо Евразийско пространство, в което да влязат Турция, Русия, Иран и Китай.

Дилемите на кемализма

Въпреки че кемализмът нерядко се интерпретира като проект за „уестърнизацията” на Турция, което, според редица експерти по проблемите на Изтока, е реализация на една 200-годишна турска мечта, истината е, че турският модернистичен дискурс никога не е бил синоним на „уестърнизацията”. В речите си, Ататюрк неведнъж подчертава, че идеологическата основа на кемализма е заложена от Френската революция. В същото време, като политическо течение, кемализмът се налага благодарение на Войната за независимост (1919-1922)  срещу окупационните армии на западните държави. Основателите му се прекланят пред идеите на Просвещението и принципите на Френската революция, подчертавайки обаче, че основният смисъл на действията им е противопоставянето на имперските претенции на големите европейски държави. Нещо повече, ако четири от шестте основополагащи принципи на кемализма – републиканството, секуларизма, национализма и революционната идеология, са наследници на идеологията на Просвещението, то държавността (т.е. изграждането на смесена икономика, при водещата роля на държавата) и популизмът (т.е. борбата с класовото неравенство и съсловните привилегии) дължат появата си по-скоро на съветския болшевизъм. Самото съветско ръководство вижда в турската Война за независимост доказателство за пробуждането на азиатските и мюсюлмански народи и начало на антиколониалната им борба.

Културната представа за Европа, като враждебна или поне чужда, сила, застрашаваща турското национално единство, също е част от наследството на Войната за независимост, което получава съвременна Турция. Тази представа се корени в т.нар. „севърски комплекс” на турците. Става дума за Севърския договор, подписан след Първата световна война (през 1919), предвиждащ подялбата на Османската империя между различните етнически общности, като най-привлекателното парче от нея се дава на гърците. Този договор е отменен три години по-късно, след турската победа във Войната за независимост, но споменът за него и днес тормози турското колективно съзнание.

През 1922, Ататюрк слага край на военната си кариера, посвещавайки се изцяло на изграждането на новата държава. Въпреки че много от реформите му имат прозападен характер, самият той никога не е поставял знак за равенство между кемалистката революция и „уестърнизацията”. Ататюрк разглежда модернизацията като универсална парадигма, отстоявайки тезата, че тя е неизбежна за всеки народ, който се стреми да заеме достойно място в съвременния световен ред. Той подчертава, че културата на Модерна не принадлежи на някоя отделна нация, а на света, като цяло. В едно интервю за американски журналист, дадено по повод 7-та годишнина от обявяването на републиката, Мустафа Кемал казва следното: „Турция не е маймуна и не възнамерява да копира една или друга нация. Тя не желае да се американизира и да се „уестърнизира”, а иска да съхрани чистотата си”. Официалната турска историография подчертава, че големите реформи са вдъхновени не толкова от стремежа да се имитира Запада, колкото от неписаното право („тере”) на тюркските народи от Централна Азия и древната анадолска цивилизация на хетите. Бащите-основатели на Турската република откриват корените на секуларизма, равенството между половете и парламентарната демокрация не на Запад, а в прародината на тюрките – по бреговете на Орхон и Енисей, където те се зараждат по време, когато „повечето европейски езици още не съществуват”. По-късно, кемалистите се отказват от мита за централноазиатския произход на турците, тъй като той подхранва амбициите на крайните националисти. Въпреки това, в турските учебници по история Централна Азия и днес продължава да се определя като „анаюрт”, т.е. като прародина на турците.

В атмосферата на нарастващ страх за последиците в случай че страната продължи да се придържа към изолационистка политика в условията на формиращата се, след Втората световна война, двуполюсна система, турският управляващ елит се отказва от антиимпериалистическите моменти в идейното наследство на Кемал Ататюрк. След 1945, Анкара се ориентира към присъединяване към НАТО и отказ от държавната намеса в икономиката, в полза на либералните икономически модели. Всички противници на тази едностранна политическа ориентация и на либералната икономика (повечето от които, по онова време, принадлежат към левицата) са подложени на репресии.

През 1960, прозападното гражданско правителство е свалено с военен преврат. Военната хунта екзекутира редица, обвинени в корупция и привързаност към мюсюлманския фундаментализъм, негови членове, но след известно време отново предава властта на гражданската администрация, приемайки преди това „откровено либерална конституция, гарантираща спазването на човешките права и недопускаща  установяването на диктатура в страната”.

Новата епоха започва под лозунга за създаване на социална държава на всеобщото благоденствие и парламентарната демокрация. По онова време, в променената социално-политическа среда, започват да надигат глава антиамериканизмът и социалистическите идеи. Именно през този период стартира и процесът на конвергенция между кемалистите и социалистите, довел до появата на т.нар. „кемалистки социализъм”. В своеобразна интелектуална платформа на този процес се превръща списанието „Йон”, което се издава след 1961 от Доган Авичиоглу, Мумтаз Сойсал и Джемал Рашид Еюбоглу. Междувременно, през 1971, е извършен нов военен преврат, този път насочен срещу марксистката и немарксистка турска левица, включително и левите кемалисти. Девет години по-късно, военните отново вземат властта и я задържат чак до 1983. Поредицата от военни преврати има двойнствен ефект. На първо място, във вътрешнополитически план, тя трансформира кемализма в достатъчно гъвкава държавна идеология, способна да се приспособи към всеки политически дискурс. На второ място, във външнополитически план, турската модернизация се дискредитира в очите на чужденците, асоцииращи я с безкомпромисната намеса на военните в политическия живот на страната.

90-те години на миналия век доведоха до дълбоки промени в турското общество. В икономически план, те до голяма степен се оказаха „загубено десетилетие”. В синоним на икономическите реформи се превърнаха приватизацията и либерализацията. Сменящите се правителства ограничиха социалните разходи, в съответствие с рецептите на МВФ, което доведе до влошаване качеството на държавното образование и здравната система. Държавата не оказваше сериозна социална подкрепа за борба с прогресивно разширяващата се „нова бедност”. На този фон започнаха да се създават откровено ислямистки партии.

След 1980, военният режим, следвайки американските препоръки, се опитваше да използва ислямизма като инструмент в борбата си с кюрдския сепаратизъм и левицата. В същото време, заради съкращаването на държавните разходи в образователната сфера, все повече млади хора се ориентираха към религиозните учебни заведения, чиято дейност се поощряваше от управляващите. Всичко това позволи на ислямистите значително да разширят влиянието и базата си. В същото време, след 1984, рязко се активизира и борбата на кюрдските сепаратисти срещу териториалното единство на Турция.

От средата на 90-те, турският политически елит възприе курс за присъединяването на страната към Европейския съюз, целейки, на първо място, да гарантира благоразположението на европейските си партньори, а на второ – да реши вътрешните социално-икономически проблеми. Тази политика получи подкрепата на такива разнородни политически течения като умерените ислямисти, политическото крило на кюрдските националисти и част от левицата. Всички те разчитаха, че след присъединяването на Турция към ЕС, в страната значително ще бъдат разширени политическите права и свободи. Левите кемалисти обаче, възприеха тази идея по-скоро скептично. Те подкрепиха идеята за сключване на Митническо споразумение с ЕС, без Турция да става член на Съюза. Според тях, пълноправното турско членство в ЕС би наложило на Анкара да изпълнява изискванията на Брюксел, което силно ще навреди на редица жизнено важни сектори на турската икономика и, в частност, на селското стопанство. В  същото време, рецептите на ЕС за „регионализма” и „федерализма” бяха изтълкувани от кемалистите-социалисти като поощряване на сепаратизма и връщане към отречените принципи на Севърския договор.

Появата на кемалисткото евразийство

В контекста на специфичните социално-политически промени в Турция през последното десетилетие, в средите на кемалистите, част от социалистическата левица и част от турските военни, се оформи критично отношение към прозападната ориентация на Анкара. То бе породено от асиметричните диспропорции в турско-европейските икономически отношения, продължаващата терористична дейност на Кюрдската работническа партия (PKK) и нарастващата сепаратистка заплаха.

През 1995, Турция сключи Митническо споразумение с ЕС – всъщност, това бе единствената страна, подписала подобен договор още преди формалното си приемане в Съюза. Последица от това е, че Турция беше принудена да се съобразява с редица решения на Евросъюза без да може да влие върху вземането им. В резултат, значително част от малките и средни турски фирми не бяха в състояние да се конкурират с европейската продукция и фалираха. През следващите 11 години, европейският внос в Турция непрекъснато нарастваше, като през 2007 обемът му достигна 28 млрд. евро. Днес дефицитът в търговския баланс на Турция с ЕС е 5,8 млрд. евро, а страната е шестия, по обема на продажбите, търговски партньор на Съюза. На всичкото отгоре, Брюксел така и не даде окончателен отговор на въпроса за турското членство в ЕС, въпреки че от декември 1999 (т.е. след срещата на върха в Хелзинки), страната има статут на официален кандидат за присъединяване към Съюза. Допълнителни проблеми породи турската декларация, че Анкара не признава Република Кипър. Както е известно, през 2004, кипърското правителство отказа да изпълни плана на ООН за постигане на помирение и разрешаване на кипърския конфликт, още преди присъединяването на страната към ЕС. В отговор, турското правителство обяви, че няма да признае Република Кипър, докато управляващите не подпишат споразумението, предложено от ООН. На практика, Франция и Германия подкрепиха кипърските гърци (а гръцката част на острова стана част от ЕС) и замразиха присъединяването на Турция към Съюза.

Междувременно, терористичната дейност на РКК продължава да застрашава турската териториална цялост. В резултат от двете иракски войни, в Иракски Кюрдистан беше създадена, де факто, независима и агресивно настроена към Турция държава, въпреки всички протести от страна на Анкара, Дамаск и Техеран. Така бойците на РКК получиха въъзможност да атакуват турската територия от базите си в Северен Ирак.

Създаването на проамериканска кюрдска квази държава в Северен Ирак значително допринесе за разграничаването между Турция и САЩ. В отношенията между двете държави има очевидна криза на доверието, а турско-американските връзки непрекъснато се влошават. През юли 2003, с помощта на кюрдските бойци пешмерга, американските части плениха 14 турски военни и 13 цивилни, обвинявайки ги, че са замесени в убийството на губернатора на Киркук. Скоро след това, във „Вашинтгон Поуст” се появи прословутата статия на Кондолиза Райс, в която бе лансирана идеята за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, предвиждаща преформатиране границите на 24 държави, в огромната зона от Мароко до Китай.

В същото време, ЕС оказваше и продължава да оказва на Турция незначителна подкрепа в борбата и с тероризма на РКК. Едва през 2003, тази групировка влезе в списъка на терористичните организации на Евросъюза. Показателно е все пак, че европейските държави реагираха доста по-бързо на  предизвикателствата, отправяни от тази организация, осъзнавайки, че е застрашена и собствената им сигурност. Така например, през ноември 2004, когато холандската полиция разкри лагер на кюрдските терористи в южната част на страната, бяха арестувани 29 местни активисти на РКК. В продължение на десетилетия, турската полиция информираше западните си колеги, че членовете на РКК са замесени в наркотрафика, нелегалната търговия с хора и проституцията, но европейците смятаха всичко това за „евтина пропаганда” на Анкара. Междувременно, след като (през 2006) британската полиция арестува един от турските кюрди стана ясно, че 90% от търговията с хероин на територията на Обединеното кралство се контролира от активисти на РКК.

Всичко това формира в турското обществено мнение убеждението, че САЩ и повечето западноевропейски държави се стремят да отслабят и дори да разчленят страната. Което пък рязко намали подкрепата за прозападната политика на турското правителство. Част от някогашната левица, заедно с влиятелни кръгове в турския военен елит, обърнаха поглед към евразийството, като доктрина, която според тях най-пълно изразява антиимпериалистическото измерение на кемализма. Според тези политически сили, евразийското означава формирането на незападно геополитическо пространство, обединяващо Турция, Русия, Иран, Индия и Пакистан, в която страната ни би се чувствала достатъчно сигурна и би била приета като желан и ценен партньор. В тази връзка съвременното руско неоевразийство все повече привлича вниманието на кемалистите, тъй като именно руските неоевразийци формулираха прагматичната концепция за Евразия, основаваща се на модела на регионалната икономическа интеграция и представляваща адекватна стратегия за съпротива срещу налагането на еднополюсния модел на световно устройство.

* Доктор по геополитика от Сорбоната, преподавател в Бирмингамския университет

** Доктор по право, преподавател в Института „Ататюрк” към Истанбулския университет

{rt}

Доскоро терминът „мултивекторна политика” пораждаше по-скоро негативни асоциации у повечето българи, като мнозина го асоциираха с външнополитическата активност на някои малки държави (включително и тук, на Балканите), чиято „мултивекторност” обикновено се изчерпва с опитите им да спекулират върху разногласията между големите геополитически центрове.

В съседна Турция обаче, управляващата умерено ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР) очевидно се стреми да придаде на това понятие подчертано позитивен смисъл, последователно реализирайки стратегията си за „нула проблеми в отношенията със съседите”. А, както е известно, сравнително доскоро беше трудно да се посочи граничеща с Турция, държава, с която Анкара да няма проблеми.

Новите вектори на турската геополитика

В края на миналата 2009 медиите отделиха доста внимание на подписаните в Цюрих, от външните министри на Турция и Армения, протоколи за установяване на дипломатически отношения между двете държави и отваряне на границите, което бе само една от стъпките по реализацията на новата стратегия на турското ръководство. Друга подобна стъпка бе сближаването на Анкара с Дамаск, отношенията с който дълго време оставаха напрегнати, заради турските подозрения, че сирийците подкрепят радикалните кюрдски формации. Така, през септември 2009, по време на посещението на сирийския президент Башар Асад в Анкара, двете страни се договориха да създадат сирийско-турски съвет за стратегическо сътрудничество. Малко по-късно, турският външен министър Ахмед Давутоглу се появи в Дамаск, където подписа серия от важни споразумения. Впрочем, управляващата ПСР изглежда има амбицията да превърне дори и кюрдите в свой съюзник. Във всеки случай, лансираният от правителството план, известен като „кюрдската инициатива” (повече за него, вж. „Геополитика” бр.6/09 – б.р.), предвижда провеждането на редица реформи в сферата на правата и свободите на гражданите, както и преразглеждане на държавната политика по кюрдския въпрос. Подобряването на отношенията с кюрдите, на свой ред, съдейства за укрепване на отношенията и развитието на сътрудничеството с Багдад, за което помогна и възстановяването на износа на иракски петрол през територията на Турция.

В позитивна посока се развива и взаимодействието между Русия и Турция. Потвърждение за това бе бързината, с която Анкара разреши провеждането, в турски териториални води, на геоложки проучвания, свързани с проекта за газопровода „Южен поток”. В отговор, Москва обеща да участва в изграждането на петролопровода „Самсун-Джейхан”, който е пряк конкурент на тръбопровода „Бургас-Александруполис”, чието изграждане обаче София все повече се опитва да постави под въпрос.

В своеобразно предизвикателство към световното обществено мнение се превърна и активната подкрепа от страна на турския премиер за Иран – както косвената (да си припомним рязката критика на Ердоган срещу Израел заради осъществената от него в края на 2008, в Газа, операция „Разтопено олово”), така и пряката (по време на поредните дискусии за иранската ядрена програма, когато той обвини Израел, че притежава ядрено оръжие). Причините за подобно поведение са ясни. Стратегическата цел на Анкара, Турция да се превърне в регионален лидер, до голяма степен, се опира на затвърждаване статута и на ключова транзитна държава в търговията с енергоносители, а в тази област Иран (притежаващ огромни запаси от природен газ) тепърва ще играе все по-важна роля.

Както е известно, в продължение на дълги десетилетия, Турция беше и (въпреки наличието на известни колебания във външнополитическия и курс) си остава най-значимия съюзник на САЩ в региона. В тази връзка е важно да анализираме, доколко Вашингтон е склонен да приеме толкова значително „прекрояване” на системата на отношенията в региона, каквото иска да наложи Анкара.

В този контекст, най-проста изглежда ситуацията с кюрдите, тъй като Вашингтон се стреми да сложи край на конфликта между двамата си регионални съюзници – Турция и Ирак, още от момента на свалянето на Саддам Хюсеин насам.

Вашингтон би получил определена изгода и от подобряването на арменско-турските отношения. На първо място, то би му осигурило нови транзитни възможности за доставката на товари и военна техника в Афганистан. На второ място, америкаците разчитат, че много по-голямата свобода в сферата на външната търговия, която Ереван получава, ще ерозира руско-арменския алианс, което не може да не радва Вашингтон. Освен това, прекратяването на конфронтация с Ереван е сред условията за евентуалната интеграция на Турция в ЕС, за което САЩ толкова упорито лобират от дълги години насам.

На пръв поглед, Съединените щати би трябвало да са силно загрижени от активната турска подкрепа за Иран (или, по-скоро, от отказа на Анкара да се присъеди към хора на яростните критици на режима на аятоласите). Наистина, в средата на октомври, в отговор на поредните критики срещу Израел, Белият дом се опита да внуши на Турция, че трябва да проявява по-голямо спокойствие и сдържаност в политическите дебати на световната сцена. Само че това бе една чисто формална декларация. Още повече, че Анкара отдавна не се ограничава само с „дебати”. Така, по време на посещението на премиера Ердоган в Техеран, в края на октомври 2009, бяха подписани редица газови споразумения, гарантиращи че иранският природен газ ще се транзитира към Европа именно през територията на Турция. Междувременно, стана известно и, че няколко европейски компании вече са стартирали неофициални консултации за евентуалното участие на Иран в проекта „Набуко”.

Макар че Вашингтон официално изрази недоволство от турско-иранските споразумения за добива и търговията с природен газ, налице са всички основания да смятаме, че САЩ са склонни да си затворят очите за този процес, с цел да бъде отслабена европейската зависимост от газовите доставки от Русия, както и да не се допусне иранският газ да се насочи към Пакистан, Индия или Китай. Или пък да тръгне към Европа, но по съвсем друг маршрут. В тази връзка е любопитно, че преди няколко месеца турската петролна компания TPAO получи право да разработва иранските газови находища и да продава до половината от добития газ. Тоест, ако режимът на санкциите срещу Иран се запази, това няма да попречи на Европа да получава ирански природен газ, формално купувайки го от Турция. Веднага се набива на очи, че извън рамките на новата система от споразумения остават две държави, които доскоро се смятаха за ключови партньори на САЩ и Турция: Азербайджан и Израел.

Що се отнася до втория, Анкара, без съмнение, беше силно улеснена от все по-очевидната склонност на Вашингтон да престане безусловно да подкрепя Йерусалим. Без мълчаливото американско съгласие едва ли би станало възможно Съветът по човешките права на ООН да подкрепи доклада на Ричард Голдстоун, в който израелската армия бе обвинена в извършването на военни престъпления, по време на операция „Разтопено олово” в Газа. На свой ред, на 4 ноември 2009, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун призова правителството в Йерусалим да прекрати разрушаването на палестински къщи и разширяването на еврейските селища в т.нар. „окупирани територии”. Накрая, самите САЩ също упрекнаха Израел, че не полага достатъчно усилия за нормализация на отношенията си с Палестинската автономия. В подобна ситуация, Ердоган спокойно можеше да си позволи да критикува доскорошния си стратегически регионален съюзник, без предварително да съгласува това с Вашингтон. Нещо повече, в средата на октомври 2009, Турция настоя израелската армия да не участва в отдавна планираните учения на НАТО, аргументирайки искането си с това, че израелските самолети, които трябваше да се включат в ученията, може да са участвали в нападенията срещу гражданското население в Сектора Газа (повече за разрива между Турция и Израел – вж. статията на Борис Димитров, на стр…. – б.р.).

Много по-трудно бе прието от Анкара влошаването на отношенията с Азербайджан, традиционно определян от нея като „братска тюркска държава”. Въпреки несекващите и почти ежедневни уверения на различни турски официални лица, че нищо не може да попречи на приятелството между двата народа, паралелно с развитието на преговорите между Турция и Армения, в Азербайджан започнаха да нарастват антитурските настроения. На всичкото отгоре, през последните месеци турските управляващи изглежда са стигнали до извода, че очакваните дивиденти от тясното партньорство с Баку едва ли ще бъдат реализирани на практика. В тази връзка, нека напомня, че специфичната роля на Азербайджан е свързана със статута му на транзитна държава за централноазиатския природен газ, в случай че Транскаспийският газопровод все пак бъде изграден. Но след като стана ясно, че и Иран, и Русия ще блокират този проект (формално, по екологични съображения), геополитическият статут на тази постсъветска държава силно се промени. Новите реалности окончателно бяха очертани след миналогодишната декларация на Вашингтон, че може да признае независимостта на отцепилия се от Азербайджан арменски анклав Нагорни Карабах, ако Баку се опита да осъществи военна операция срещу него.

Затова не е чудно, че напоследък Азербайджан промени отношението си към Русия, а „Газпром” подписа договор за доставката на азербайджански газ.

Впрочем, истината е, че американската позиция няма определящо значение за поведението на Турция, защото Анкара отдавна се опитва да води самостоятелна игра в региона. Затова споменавам тази позиция само за да подчертая, че всъщност формиращата се нова система на регионалните взаимоотношения, като цяло, напълно устройва САЩ. В същото време, твърденията на редица руски анализатори, че моделът, който Турция се опитва да наложи в региона, ерозира позициите на Москва в него, едва ли са верни. Защото, поставяйки под въпрос старите си партньорства и съюзи, Анкара все още не е фиксирала достатъчно ясно новите. Утвърждаването на новата схема на регионални взаимодействия неизбежно ще доведе до това, че печеливш от нея ще се окаже или Вашингтон, или Москва. В тази връзка и имайки предвид, че основните центрове на сила в региона са Турция и Иран, оптимално от гледна точка на руските стратегически интереси би било формирането на стратегически триъгълник Москва-Техеран-Анкара. В същото време, напълно възможно (независимо от сегашното напрежение около Иран и американския натиск срещу тази страна) е и формирането на триъгълник Вашингтон-Анкара-Техеран. Очевидно е, че Белият дом не се е отказал от опитите да провокира смяна на управлението в Техеран, да не говорим, че при определени обстоятелства, САЩ биха могли да намерят общ език и със сегашния режим на аятоласите, доказателство за което е сътрудничеството им с иранската теокрация през 80-те години на миналия век и свързаният с него скандал „Иран-контри”.

2014: Турция излиза от НАТО?

Както е известно, на 7 декември, турският премиер Ердоган се срещна във Вашингтон с американския президент Обама. Всъщност, тази среща беше планирана още за ранната есен на 2009 и отлагането и никак не беше случайно, тъй като дневният ред на турско-американския диалог се оказа прекалено натоварен не само с регионални проблеми или такива, касаещи двустранните отношения, но и с много сериозни задкулисни интриги. Така например, някои американски медии апелираха към Вашингтон да стартира политика на „сдържане на Анкара”, тъй като тя все повече започва да се държи като самостоятелен субект на международната политика.

Мнозина американски експерти виждат признаци за подобно поводение на Турция в отказа и от нейното традиционно геополитическо позицииониране. Става дума за споменатия по-горе „пробив” в нормализацията на отношенията със Сирия, стремежът към по-конструктивен диалог с повечето мюсюлмански държави, усилващото се дистанциране от Израел заради различните подходи към арабско-израелския конфликт, отказа да бъде подкрепена Грузия по време на петдневната и война с Русия, през 2008, и издигането на отношенията с Москва до ниво на „стратегическо партньорство”. И, разбира се, подписването на протоколите от Цюрих с Армения.

На практика, Турция престана да изпълнява ролята на „инструмент” за изтласкване на руснаците от една или друга държава, или от „Големия Близкия изток”, като цяло. Днес, тя, в определен смисъл, дори допълва руското влияние – както например е в Сирия или Иран. Естествено, подобна трансформация на турската геополитика изисква задълбочен анализ, но и сега е очевидно, че в момента Анкара реагира по-сериозно само на „непоследователната и обезпокояваща” политика на САЩ и Запада в „Големия Близък изток”.

В продължение на доста години, след 1991, турският елит се подготвяше за неминуемия упадък на руското влияние в Кавказкия регион и възможното разпадане на Иран. Днес обаче му се налага да анализира геополитическите последици от изтеглянето на САЩ и западните държави от този регион. Което, естествено, влияе върху преосмислянето, от страна на Анкара, на възможната и бъдеща позиция. Върху формулирането на основните вектори на новата турска геополитика по-сериозно влияние оказват следните фактори:

- Появата, на политическата карта на региона, на полунезависимия Иракски Кюрдистан. Както се отбелязва, в тази връзка, в американското списание “Форийн полиси”, 72% от турците смятат, че „външни сили се опитват да провокират разпадането на страната”. Фактът, че в навечерието на посещението на Ердоган Вашингтон официално обяви лидерите на терористичната организация РКК за „наркотрафиканти”, не промени принципно ситуацията;

- Отказът от тясно сътрудничество с Азербайджан във военната сфера, което досега, поне на думи, се мотивираше с арменско-азербайджанския конфликт, но на практика беше свързано с евентуална американска военна интервенция в Иран;

- Процесът на нормализация на отношенията с Армения и деблокирането, в перспектива, на турско-арменската граница, което елиминира потенциалната заплаха за Турция от север;

- Практическият провал на опитите Турция да стане пълноправен член на ЕС. Както е известно, като оставим настрана географския фактор, Брюксел наложи на Анкара цял куп изисквания: да проведе съдебна реформа, да гарантира свободата на словото и демокрацията, да осигури всички права на националните малцинства, да реши кюрдския въпрос и много други. В тези условия, продължаването на пантюркистката политика би означавало, с течение на времето, вместо създаването на „кавказка ОССЕ”, Турция да се сдобие със собствен „Карабах”, тъй като реализацията на рецептите на ЕС, стимулира и активизира процесите на „нова” национална идентификация на живеещите на територията на страната „неетнически турци”;

- Формирането на специални отношения с Иран. Както споменах по-горе, през октомври 2009, Ердоган посети Техеран, като по време на разговорите си с местните лидери обвини Запада, че използва двойни стандарти по отношение на Иран и заяви, че иранската ядрена програма има мирен характер. В тази връзка, турският премиер подчерта, че „ако целта е Иран да бъде опустошен или дори изтрит от лицето на земята, не смятам това за правилно”, и квалифицира проектите за евентуален военен удар по иранските ядрени обекти като „малоумни”. Което е разбираемо, защото при подобно развитие Турция рискува да се окаже в „обръч от фронтове”: на юг е Ирак, на изток – Иран, на север – нестабилната ситуация във връзка с Карабах. Затова, т.нар. „нова”, т.е. мултивекторна турска геополитика, която се опитва да реализира кабинетът на Ердоган, е по-скоро признак за слабостта или уязвимостта на Турция, а не „демонстрация на геополитическа мощ”, както твърдят някои американски анализатори.

Според „Ню Йорк Таймс”, Анкара вижда изхода от ситуацията в „опита да се измъкне от американската „усмирителна риза” и се самоутвърди като независим геополитически играч”. При това тя ще трябва да се разграничи от натрапения и от САЩ имидж на „второстепенен американски съюзник” за да повиши способността си да осъществява дипломатическо-политически маневри, тъй като пред нея се очертава дефицит на партньори. Американският анализатор Дейвид Шенкър (от Института за близкоизточна политика във Вашингтон) стига още по-далеч предполагайки че „действайки самостоятелно в „Големия Близък изток”, като цяло, и по отношение на Иран, в частност, Турция може да се окаже в ситуация, когато пред нея ще възникне въпроса, дали да продължи да членува в НАТО”. Според него, това може да се случи през 2014.

С други думи, на Ердоган се наложи да води доста сложни преговори с американските си домакини, по време на своето посещение във Вашингтон, през декември 2009.

Ердоган и Обама – отвъд протоколните любезности

Както е известно, по време на срещата си, Ердоган и Обама обсъдиха редица ключови въпроси, сред които иранската ядрена програма, ситуацията в Афганистан и борбата с тероризма. В отговор на тезата на Обама, колко важно е да се реши въпросът с ядрения потенциал на Техеран, Ердоган заяви, че страната му е готова да направи всичко, което е по силите и, за постигане на „дипломатическо решение” на спора за ядрената програма на аятоласите и е склонна да играе ролята на посредник в преговорите с иранския режим, но отхвърли необходимостта от налагането на нови санкции. „Докато Иран желае да увеличава ядрения си потенциал за граждански или мирни цели ние никога няма да реагираме негативно на този му стремеж” – обяви Ердоган, добавяйки, че „Турция не би желала в региона да има страни, притежаващи ядрени оръжия, и иска онези от тях, които имат такова оръжие, да го унищожат” (очевидно, визирайки Израел).

По отношение на Афганистан, турският премиер подтвърди обявеното от самия него, на пресконференция в Исламабад в края на октомври 2009, решение Анкара да не увеличава военния си контингент (1700 души) в тази страна, въпреки призивите на САЩ, но в същото време отрече и слуховете, че този контингент ще бъде изтеглен и обеща Турция да поеме обучението на афганистански военни и полицейски кадри и да осигури на Кабул още 50 млн. долара финансова помощ, освен досега предоставените 150 млн.

Успоредно с изявите на Ердоган във Вашингтон, по време на конференция, посветена на принципите на турската политика, организирана в столицата на САЩ от Фондацията за политически, икономически и социални проучвания (СЕТА), турският външен министър Ахмет Давутоглу определи като „необективни и пристрастни” твърденията, че Турция е сменила своята геополитическа ос, отбелязвайки, че „оста е в Анкара, а онази, която наистина променя политиката си, е Европа, защото се опитва да смени правилата на играта и концепциите за справедливост”. Освен това, той разкритикува популярните напоследък квалификации на турската външна политика, като „неоосманска”.

В крайна сметка, както отбелязва влиятелният турски вестнит „Милиет”, въпреки че Вашингтон и Анкара за пореден път декларираха успешното развитие на приятелските и партньорски отношения помежду им, „развитието на събитията в последно време ни демонстрира нещо съвършено различно”.

Речта на президента Гюл в Института за международни стратегически изследвания

На 16 декември 2009, президентът Абдула Гюл изнесе в Института за международни стратегически изследвания (USAK) в Анкара лекция на тема „Турската външна политика в новата епоха”, в която очерта принципите на формиране и основните приоритети на външнополитическия курс на управляващата ПСР. Той отбеляза постиженията на Турция и укрепването на позициите и на международната сцена. Според него, икономическата мощ, политическото влияние и нарастващото население позволяват на страната му да провежда активна външна политика, допринасяйки за стабилността и просперитета в съседните региони. Общият обем на хуманитарната помощ, оказана от Анкара на държавите от Азия и Африка, е надхвърлил 1 млрд. долара, а турските усилия в тази посока са и извоювали широко международно признание. Кандидатурата на Турция за временен член на Съвета за сигурност на ООН получи безпрецедентна подкрепа, а целият свят признава факта, че една мюсюлманска държава е съумяла да наложи законодателство, основаващо се на принципите на демокрацията и свободната пазарна икономика, и предприема решителни стъпки към увеличаване на прозрачността и спазване правата на малцинствата да развиват националната си култура.

Лекцията на Гюл беше своеобразен отговор на многобройните коментари на чуждестранните анализатори по повод ръста на турската дипломатическа активност в източна посока. Президентът заяви, че външнополитическите приоритети на страната остават непроменени, основавайки се на принципа на Ататюрк за „мир в страната и мир в света”. В съответствие с него, Анкара „продължава да следва мулкивекторна, отговорна и етична външна политика”. Според него, въпросът, „дали Турция се ориентира към Запада или към Изтока” е некоректен, тъй като турската външна политика се развива по всички възможни направления.

Част от тезите, развити от Гюл, засягаха състоянието на турско-израелските отношения, макар че президентът нито веднъж не спомена името на Израел. Той обаче посочи, че външната политика на страната му се базира не сама на прагматичните интереси, но и на отговорността и за съдбата на региона, свързана с историческото минало на Турция и нейните регионални връзки. В тази връзка, Анкара смята за свой дълг „да подкрепя справедливостта и да критикува несправедливите действия дори на собствените си съюзници”. Пре това обаче, тя се гледа да не нанесе непоправим ущърб на приятелските отношения с тях. Президентът напомни, че дори когато страната му се е намирала в тежка ситуация, правителството е съумявало да взема смели дипломатически решения, въпреки натиска на великите сили.

Турция подкрепя идеята всички държави от Близкия изток да се откажат от притежаването на ядрено оръжие. Гюл напомни, че след Първата война в Залива, през 1990, Съветът за сигурност на ООН е предприел два опита за налагане на подобно решение за всички, без изключение, държави от региона и изрази мнение, че Световната организация следва да прояви по-голяма воля това наистина да стане факт.

В речта си, Гюл отдели специално внимание на такива ключови елементи на турската геополитика, като отношенията с ЕС и САЩ, както и на подходите на Анкара към решаването на проблемите, касаещи Афганистан, Кавказ и Африка.

Президентът изрази твърдото си убеждение, че след като страната му изпълни всички изисквания, предвидени за кандидатите за членство в ЕС, тя ще стане пълноправен член на Съюза. Според него, въобще не може да става дума за някакво „привилегировано партньорство” което да замени пълноправното членство в Съюза. В тази връзка, Гюл напомни, че Турция вече дълги години е партньор на ЕС, като участва в съвместни външнополитически и военни мероприятия и членува в Митническия съюз. В същото време, турското ръководство се отнася с разбиране към позицията на онези държави-членки на ЕС, които възнамеряват (след евентуалното успешно приключване на преговорния процес за турското членство) да поставят въпроса за присъединяването на Турция към Съюза на референдум. Анкара обаче смята подобни дискусии за преждевременни, защото не е ясно на какво мнение в онзи момент ще бъде самото турско общество.

Президентът Гюл подчерта, че отношенията със САЩ си остават един от най-важните вектори на турската външна политика и отбеляза наличието на съвпадение в подходите на двете страни към много въпроси на международните отношения, оценявайки положително намерението на Барак Обама да поддържа постоянен диалог с американските съюзници при вземането на важни външнополитически решения. Според него, макар че Турция не е свръхдържава, каквато са САЩ, тя подхожда с необходимата отговорност към регионалните проблеми, което е обусловено от историческото и минало и нейното уникално геостратегическо положение. В частност, ситуацията в Афганистан, която Гюл сравни с тази в Близкия изток, очевидно не може да бъде нормализирана с военни средства. Затова най-важната задача е спечелване на доверието и благоразположението на афганистанците. Турския президент заяви, че нито една друга държава не е направила толкова много, колкото неговата, за решаването на тази задача. Той, в частност, напомни, че Турското управление за сътрудничество и развитие е финансирало павирането и асфалтирането на улиците в Кабул, при положение, че нито една международна фондация не пожела да отдели средства за това. Освен това, турските неправителствени организации са изградили в Афганистан мрежа от училища, в която получават образование хиляди афганистански момичета. С посредничеството на Анкара бяха проведени и три срещи между лидерите на Афганистан и Пакистан.

Споменавайки за необходимостта от стабилизиране на ситуацията в Кавказ, Гюл подчерта, че турбулентността в региона „го превръща в стена, разделяща Изтока от Запада”. Според него, позицията на Анкара, която, следвайки Конвенцията от Монтрьо, не позволи на военни кораби на западните държави (т.е. на САЩ) да влязат в Черно море, по време на конфликта в Южна Осетия, през август 2008, е предотвратила изострянето на ситуацията и е била израз на принципите, на които се основава турската външна политика. Той отбеляза, че Турция се надява процесът на нормализация на отношенията с Армения да продължи успешно, но в същото време еднозначно заяви, че страната му смята Нагорни Карабах за окупирана от арменците територия на Азербайджан.

Турция признава отговорността си за съдбата на жителите на Африка, чиито ресурси дълги години са били присвоявани от други държави, и призовава всички по света да се замислят за това. Президентът напомни, че през последните години, страната му е открила свои посолства в десет африкански държави, както и, че Турското управление за сътрудничество и развитие активно действа на Черния континент.

Гюл отбеляза, че в сферата на външната политика, Турция следва да е в крак с времето, все по-широко използвайки възможностите на съвременните информационни технологии за да разяснява и отстоява позициите си по актуалните въпроси на международните отношения. Освен това, той подчерта значението на обществената дипломация, позволяваща населението да бъде информирано за едни или други външнополитически стъпки на правителството и да се отчитат обществените настроения.

Очевидно е, че акцентът върху прозрачността и необходимостта от развитие на системата за комуникации с населението, включително и с посредничеството на разнообразните институции на гражданското общество, аналитичните структури и медиите, трябва да представи Турция като съвременно държава, възприела западния модел за демократично вземане на решения. В същото време, лекцията на президента Гюл е поредното доказателство, че Турция се чувства достатъчно силна регионална държава, способна да провежда самостоятелна мултивекторна геополитика, съобразена със собствените и стратегически интереси.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През октомври 2009, в Източна Европа се случиха няколко важни събития. Двама ветерани на американската външна политика, които са част от сегашната администрация на САЩ: вицепрезидентът Джоузеф Байдън и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посетиха столиците на Полша, Чехия, Румъния и Словакия. Байдън са появи във Варшава, Прага и Букурещ за да привлече трите страни към новата версия на американската Система за противоракетна отбрана (ПРО) и да договори разполагането на ракети „Patriot” и военнослужещи на САЩ в Полша, където това ще са първите чуждестранни войници, от разпадането на Варшавския пакт (преди 19 години) насам.

На свой ред, Гейтс посети словашката столица Братислава, където участва в двудневната среща на военните министри на държавите от НАТО и партньорите на пакта. На нея се дискутираше създаването на ракетен „щит”, който да покрие цялата територия на Европа, както и безпредецентното разширяване на военните операции на САЩ и НАТО в Афганистан.

Мисията на НАТО в Афганистан и приносът на американските съюзници

Няколко дни преди това, официалното издание на американските въоръжени сили “Stars and Stripes” съобщи, че Пентагонът ще изразходва допълнително 110 млн. долара за модернизацията на седем военни бази в България и Румъния, които американците имат право да ползват, съгласно договорите, подписани с тях през 2005 и 2006.

Това съобщение породи определена политическа реакция във въпросните страни, след като редица официални лица в България и Румъния се опитаха да смекчат обществените опасения, провокирани от двете съобщения, заявявайки, че техните (иначе доста проамерикански настроени правителство) ще осъществяват контрол върху разширяващите се бази. Всъщност, истината е, че София и Букурещ вече не контролират начина, по който Пентагонът и НАТО използват в момента (нито пък, как ще повишават нивото на използването им в бъдеще) техните летища и другите им бази, също както и не определят, в кои точно „горещи точки” ще бъдат изпратени техните военнослужещи: в Босна, Косово, Афганистан или Ирак.

На срещата на военните министри на НАТО, която се проведе в края на октомври в Словакия, беше одобрено искането на главнокомандващия войските на САЩ и НАТО в Афганистан – генерал Стенли Маккристъл, за увеличаване на военния контингент в тази страна. Така, Полша обеща да изпрати там още 600 войници, а повечето от останалите страни ще я последват. Имайки предвид решението на американския президент Обама (съобщено по време на речта му във Военната академия Уест Пойнт, през декември 2009) САЩ да увеличат числеността на корпуса си в Афганистан с още 30 000 души, както и призивите му европейските съюзници на Америка също да изпратят още части, можем да очакваме, че скоро общият брой на американските сили и тези на НАТО може да достигне 200 000 души.

Тук е мястото да напомня, че дори и във върховия момент на американските операции в Ирак (краят на 2007 и началото на 2008), числеността на войските на САЩ в тази страна и в Афганистан не надхвърляше 186 000 бойци. Когато Барак Обама влезе в Белия дом, в началото на 2009, в Афганистан имаше 34 хиляди американски войници, докато в края на годината броят им нарасна два пъти, а през 2010 ще продължи да се увеличава, достигайки поне 100000.

Преди време, генерал Маккристъл обяви, че ако в Афганистан бъдат изпратени още 85000 американски войници, това би бил „най-малко рисковият вариант”, определяйки изпращането на 40000 като „минимално възможния” и „силно рискован вариант”. В крайна сметка, съобразявайки се с негативните обществени настроения в самите САЩ, президентът Обама обяви, че ще изпрати в Афганистан още „само” 30000 американски войници. Междувременно, провелата се през октомври 2009 в Братислава среща на военните министри на държавите от НАТО, сложи край на разгорялата се през есента на миналата година в американските медии дискусия за това, дали рязкото активизиране на военните действия в Южна Азия, Пакистан и Афганистан следва да се характеризира като „наказателни” или пък като „антитерористични” операции. Тоест, дали Пентагонът и НАТО ще ограничат военните си действия само до „лова” на оцелелите предполагаеми членове на Ал Кайда или ще започнат пълномащабна война срещу всички бунтовнически сили, определяни от тях като „талибани”, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница.

Вторият вариант на развитие на събитията ще доведе до това, че допълнителният 30-хиляден корпус ще се окаже съвършено недостатъчен, а „най-малко рисковият вариант” на генерал Маккристъл (т.е. изпращането на още 85 хиляди американски войници) може да се превърне в неизбежен. Както е известно, на срещата в Братислава, генералът изнесе петнайсетминутен доклад, който генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен коментира така: „обсъдихме всестранната оценка на генерал Маккристъл и неговия общ подход, като лично аз констатирах широката подкрепа на всички министри за неговата гледна точка относно антибунтовническите действия” (1). На свой ред „Los Angelis Times” коментира, че „всички американски партньори от НАТО демонстрираха пълната си подкрепа за енергичната антибунтовническа стратегия в Афганистан, като по този начин излъчиха сериозен импулс за значително увеличаване броя на американските военни там. Военните министри на държавите от пакта одобриха лансираната от главнокомандващия силите на САЩ и НАТО генерал Стенли Маккристъл стратегия. Алиансът отклони предложенията за намаляване числеността на военната мисия за борба с остатъците от Ал Кайда” (2). Накрая, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс увери, че „много наши съюзници обмислят увеличаването военните или гражданските си контингенти в Афганистан” (3).

Впрочем, само ангажиментите в Афганистан изглежда не са достатъчни за НАТО. Според неговия генерален секретар Расмусен, има редица допълнителни задачи, които следва да се вземат предвид при разработването на новата Стратегическа концепция на пакта, включително „ядрените проблеми”, „киберотбраната”, „сложният икономически климат”, „последиците от прекъсванията в енергоснабдяването” и „вероятно най-глобалният проблем – климатичните промени” (4). Основно внимание обаче се отделя на две теми, като и двете са свързани с Русия, в качеството и на основен антагонист на Алианса. Първата, според Расмусен, е свързана с „задълбочаващият се проблем с енергийната сигурност. Много държави вече усетиха на гърба си последиците от прекъсванията в снабдяването с енергоносители, а през следващите няколко години енергийната борба само ще се изостря. Което пък означава, че ни се налага да мислим, как да защитим пътищата за доставка на енергоносители, транзитните си маршрути и обектите, които са от жизнено значение за нас”. В случая, генералният секретар очевидно визираше колективните (НАТО-САЩ-ЕС) усилия за „намаляване на енергийната зависимост на Европа” от Русия и продължаване разработването на алтернативни маршрути за петролните доставки от басейна на Каспийско море и Близкия изток за Европа, заобикаляйки Русия (и Иран). Между другото, ако някой би си позволил да прокламира подобна политика спрямо западните държави, това би се възприело от тях като „обявяване на енергийна война”.

Споменавайки прословутият чл.5 от Устава на НАТО, Расмусен заяви, че „основна задача на пакта беше, е и ще продължи да бъде защитата на нашата територия и собственото ни население. Най-важното за членовете ни е да гарантираме сигурността им и НАТО винаги успешно се е справяла с тази задача”. В същото време е ясно, че на планетата има само една държава, която би могла (пък макар и теоретично) да застраши територията на пакта и това е Русия.

Коментарите на генералния секретар за „заплахите от кибертерористични атаки, които, както видяхме в Естония преди две години, могат сериозно да дестабилизират една или друга държава”, направиха намеците му още по-прозрачни. В изказването си в Братислава, Расмусен перефразира известната реч на Джордж Буш-старши, за „единна и свободна Европа” (5), произнесена през 1989: „Новата ни стратегическа концепция трябва да потвърди старата цел на НАТО: да помогне за пълната консолидация на Европа, като континент, и създаването на една цялостна, свободна и мирна Европа. Ще продължим да я следваме, тъй като тя е принос за евроатлантическата сигурност и това е мощен стимули за страните-кандидатки да следят за спазването на реда в собствения си дом”.

Според него, редица малки и съвсем малки европейски страни, както и трите държави от Южен Кавказ, които все още не са в НАТО, но са изпратили свои военни и военна техника в Афганистан (арменският министър на отбраната също участва на срещата в Братислава, за да предложи там участието на свои части в мисията на НАТО) трябва да бъдат приети в Алианса, въпреки опасенията и възраженията на Москва. По-долу ще се спра на въпроса, какво могат да очакват тези държави (и техните съседи) от присъединяването си към НАТО, използвайки като пример България и Румъния.

Какво означава това за три други страни, приети в пакта още през 2004 – бившите съветски републики Естония, Латвия и Литва – стана ясно в края на миналата 2009, когато Расмусен призова за „ясно изразено присъствие на НАТО в балтийските държави”, отбелязвайки, че не изключва „осъществяването на съвместни военни учения в бъдеще”, с които да се утвърди „видимото присъствие на Алианса в балтийските държави и в близост до границите на Русия” (6). Преди това, помощникът на държавния секретар Филип Гордън, който е бивш сътрудник на Института Брукинг, Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и Германското дружество за международни отношения в Бон и изигра „важна роля в разработването и координацията на политиката на НАТО в навечерието на 50-тата юбилейна среща на върха на пакта във Вашингтон” (7), посети Естония и се срещна с външния министър Урмас Пает, който пък призова „Грузия, Украйна и Босна и Херцеговина да бъдат включени в Плана за действия за членство в НАТО, както и да бъде приета програма за оказване на помощ на държавите, стремящи се да влязат в пакта” (8).

На подобно геополитическо равнище (привличането на постсъветски републики и руски съседи, като Грузия и Украйна, в един контролиран от САЩ военен блок) нищо не е случайно. Призивът на естонския външен министър бе еднозначно подкрепен от американския сенатор Джон Кери, непосредствено след инспекцията му в Афганистан. Както отбеляза Кери: „Макар че светът се е променил, продължават да съществуват някои от идеологическите и геополитически фактори, които бяха в основата на създаването на НАТО и, в частност, фундаменталните и постоянни задължения на западните демокрации за тясно сътрудничество и противопоставяне на агресията, както и ангажимента им да защитят всеки член на Алианса, станал жертва на нападение. Надявам се да осъзнаем перспективите за бъдещо разширяване на НАТО за сметка на балканските държави, Грузия и Украйна” (9).

Както нееднократно беше заявено и на срещата на НАТО в Словакия, макар че пактът все по-често осъществява военни операции извън собствената си зона на отговорност: на Балканите, в Южна Азия, Североизточна и Централна Африка и по целия периметър на Средиземно море, неговата „централна” роля си остава същата, както и през всичките шейсет години на съществуването му – противопоставянето на Русия.

Базите в България

Нека си припомним, как Русия, в лицето на тогавашния и президент Владимир Путин и нейния външен министър Сергей Лавров, реагира на съобщението, че САЩ ще ползват седем военни бази в България и Румъния. През 2007 Путин заяви, че „не можем просто така да стоим и да гледаме, как американците получават нови бази в България и Румъния и възнамеряват да разположат ракети в Полша и радар в Чехия” (10). На свой ред, Лавров отбеляза, че „Русия трудно може да разбере някои решения на НАТО, като например разполагането на американски военни обекти в България и Румъния” (11).

Що се отнася до огласената през втората половина на 2009 информация, че Пентагонът възнамерява да инвестира 110 млн. долара за модернизацията и разширяването на военните бази в двете държави: 50 млн. долара за военната база в Румъния, чиито капацитет позволява там да бъдат разположени до 1600 американски войници и още 60 млн. долара за обект, позволяващ разполагането на 2500 войници в България, не са малки суми за две толкова бедни държави. Според старшия сътрудник по проблемите на националната сигурност в Американския съвет за външна политика Джеймс Робинс: „Усилията на САЩ в Румъния и България са част от глобалната им стратегия за предислокация, приета още през първите години от управлението на Буш-младши и целяща прехвърлянето на американските части от Германия на Изток” (13).

Цитирайки заместник секретаря на Държавния департамент за контрол на въоръженията и международната сигурност Елън Таушър, специализираното военно издание “Stars and Stripes” посочва, че „САЩ се готвят, в съвсем близко бъдеще, да разположат свои части в Полша” (14).

Инвестициите на българската държава по предаването на своите военни обекти на Пентагона и НАТО не са малки. Освен това, САЩ се готвят да изразходват 60 млн. долара за разширяването на една от военните си бази в тази страна, военният министър Николай Младенов заяви, че „Афганистан е най-голямата българска военна мисия, която всяка година струва на данъкоплатците около 90 млн. лв (68,7 млн. долара)” (15). Тоест, страната губи чисто 8,7 млн. долара годишно. Като цифрата ще нарасне, ако Младенов изпълни даденото малко преди това обещание да увеличи българския военен контингент в Афганистан. Българската военна база, в която скоро ще бъдат разположени 2000 американски войници, е „Ново село”, като този военен полигон ще се модернизира „така че да може да приеме повече войници и да се използва за военни учения с участието на много държави, а не само на САЩ и България” (16). Това означава, че той ще се използва и за подготовка на многонационалните сили на НАТО за участието им в сегашната война в Афганистан, в частност, както и за потенциалното им използване в други държави от Близкия изток, постсъветското пространство и Африка. При това, особено ще се акцентира върху интеграцията на експедиционните сили на държавите, възникнали върху руините на Съветския съюз и Югославия.

През октомври 2009, министър-председателят на България Бойко Борисов, заедно с висши офицери, посети наетата от американците база в Ново село и заяви, че „България ще продължи военното си сътрудничество със САЩ”, както и, че „Сърбия и Украйна също са изразили интерес към участие в съвместни учения” (17).

В хода на срещата на военните министри от Югоизточна Европа (SEDM), провела се в края на същия месец в България, министърът на отбраната Младенов „предложи на колегите си от съседните държави да използват съвместните българско-американски военно-тренировъчни обекти в Ново село... В провеждащото се всяка година съвещание участваха военните министри на всички държави, имащи статут на наблюдатели: Грузия, Молдова, Сърбия и Черна гора” (18). При това, по данни на сайта на НАТО Partnership for Peace Information Management System,  в хода на срещата, в която участваха и „представители на Обединеното съюзно командване на  НАТО в Неапол и Обединеното командване на пакта в Брунсум (Холандия), както и на Агенцията на НАТО за консултации, командване и управление, Сърбия и Черна гора получиха статут на постоянни членки на SEDM (19). Освен това, на последното съвещание на тази организация, чиито действия се пресичат с тези на други програми на Алианса, като Адриатическата харта и Партньорство за мир, бе приет Пети допълнителен протокол към Споразумението за Многонационалните мирни сили за Югоизточна Европа. Както е известно, пълноправни членки на SEDM са САЩ, Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Италия, Македония, Румъния, Словения, Турция и Украйна.

Мястото на Румъния в стратегията на САЩ

Представители на Сърбия и Черна гора бяха поканени да участват в програмата за подготовка на Пентагона Joint Task Force – East (Съвместни оперативни сили - Изток), на която ще обърна повече внимание по-долу, и бяха споменати от вицепрезидента на САЩ Байдън, при последното му посещение в Румъния (октомври 2009), като бъдещи членове на НАТО.

В Букурещ, Байдън заяви, че „както посочи и президентът Обама, няма стари и нови членове на НАТО, има само членове на пакта, като за всички тях се отнася чл.5 от Устава на организацията, според който нападението срещу един от тях се смята за нападение срещу всички” (20) и  „нашите военни действат рамо до рамо в Афганистан, Ирак и района на Западните Балкани” (21). На свой ред, румънските медии обърнаха специално внимание на думите му, че „САЩ споделят стремежа румънските съседи, включително и Молдова, да продължат да вървят по пътя на демокрацията и да се интегрират в европейските структури, когато бъдат готови за това. Ето защо трябва да направим всичко възможно за да стабилизираме политическата ситуация в Молдова” (22).

Тук е мястото да припомня, че през април 2009 Молдова стана арена на т.нар. „туитър-революция” (по името на най-известния сайт за микроблогване), копирала модела на предишните т.нар. „цветни” революции в Сърбия, Грузия, Украйна и Киргизстан, през 2000-2005, като сегашното и правителство изглежда готово да обедини страната с Румъния, което би означавало, че още една постсъветска държава ще се окаже в НАТО. И Байдън иска да завърши успешно именно този процес.

Както е известно, в Молдова е налице нерешен и „замразен” конфликт с т.нар. Приднестровие, където, през 1992, Русия разположи свои миротворчески сили, след като в сблъсъците между Кишинеу и Тираспол загинаха или бяха ранени хиляди хора. Днес там се намират 365 руски военни, но в края на миналата 2009 правителството в Тираспол помоли Москва да увеличи броя им, тъй като очаква нарастване на напрежението с прозападно настроеното ново правителство на Молдова.

Без значение, дали Молдова, която по конституция е неутрална държава, ще влезе в НАТО по собствена воля или като част от „разширена Румъния”, Алиансът рискува да се окаже във фактическа война с Приднестровието, което пък се подкрепя от Русия. При подобно развитие, тъй като Румъния е пълноправен член на НАТО, Алиансът може да се обяви за защитник на Молдова, като свой съсед, и дори да използва прословутия чл.5 от своя устав срещу Приднестровието, където, пак ще напомня, са разположени руски части.

В обръщението си към румънските управляващи, от края на октомври 2009, Байдън посочи, че: „В Източна Европа има държави, които все още се борят за налагането на пълноценно функционираща демокрация и динамична пазарна икономика. Вие можете да помогнете на правителствата на Молдова, Грузия и Украйна по пътя им към стабилността и просперитета... Много предстои да се направи и в Армения, Азербайджан и Беларус” (23).

Шестте страни, споменати от американския вицепрезидент, са тъкмо онези „целеви държави”, които в рамките на оказалата се неуспешна програма „Източно партньорство” на ЕС, трябваше да бъдат откъснати от постсъветската Общност на независимите държави (ОНД) и интегрирани в ЕС и НАТО.

Освен това, Байдън засегна основната цел на предшестващите посещението му в Румъния визити в Полша и Чехия – изграждането на европейското „крило” на прословутата американска система за глобален противоракетен щит (т.нар. ПРО). Коментарите му по този повод в Букурещкия университет, включваха следната теза: „Аз наистина оценявам приноса на вашето правителство в новата архитектура на ПРО, която се опитваме да наложим в Европа. Защото това е най-добрата архитектура и тя се създава с цел да се гарантира физическата защита на вашите страни, както и на Съединените щати” (24). По-нататък, той продължи да рекламира „новата архитектура на противоракетната отбрана”, която „ще защитава всички съюзници от НАТО, включително тези от Централна Европа”, гарантирайки им „по-мощна, умна и бърза защита” (25). В скоба ще отбележа, че „Централна Европа” е термин, който напоследък се използва от САЩ по отношение на повечето държави, които бяха част от Източна Европа по време на студената война, т.е. този нов термин е чисто политически, а не географски.

Фактът, че Байдън акцентира именно върху тази тема в Румъния, показва, че САЩ планират да разширят мрежата на системата си за ПРО и в Черноморския регион. Само 24 часа след като вицепрезидентът на САЩ отлетя от Букурещ, високопоставен американски военен чиновник спомена въздушната база „Михаил Когълничану”, разположена край румънското черноморско пристанище Констанца (където САЩ планират да инвестират 50 млн. долара), която бе използвана за целите на войните в Афганистан и Ирак. Според него, „през пролетта на 2010, тя ще се превърне в обект на постоянно базиране на американски части и ще се използва съвместно с румънската армия” (26). В някои предишни свои статии, вече разгледах все по-агресивното военно проникване на САЩ и НАТО в Черноморския регион. Междувременно, в един руски военен доклад от края на 2009, се цитира следната справочна информация по темата:

-                      Над 4000 американски военни трябва да бъдат разположени в двете бази: 1600 в Румъния и 2500 в България, като управляващите в тези две държави очакват, че те ще се настанят там за продължителен период от време;

-                      Всичко това става в съответствие с намерението на Пентагона да съкрати 55-хилядната си групировка в Германия и да предислоцира част от войските си в някои страни от Източна Европа, включително България и Румъния;

-                      Броят на американските военни в двете бази („Михаил Когълничану” и „Ново село”) няма да е голям, но никой не може да гарантира, че в бъдеще той няма да бъде удвоен, утроен или пък учетворен. Нещо повече, присъствието на бази на САЩ/НАТО на черноморското крайбрежие ще се допълни от военната реорганизация, която САЩ осъществяват в Балтийския регион. В резултат от което, един прекрасен ден, Русия ще открие, че е попаднала в капан (29).

Предислокацията на американските части

Предислокацията на американските бойни и експедиционни части от Германия и Италия в Румъния и България се осъществява вече от две години насам. През юни 2007, една българска новинарска агенция съобщи, че „военното летище в Безмер ще се трансформира в една от шестте нови стратегически авиационни бази извън територията на САЩ” (29). Малко по-късно, друг български източник предположи, че „НАТО ще прехвърли самолети от американската военновъздушна база в Авиано (Североизточна Италия), във въздушната база „Граф Игнатиево” в България” (30). Година преди това, български новинарски сайт съобщи, че „новите наземни, морски и авиационни бази по крайбрежието на Черно море ще осигурят по-лесен достъп (при необходимост) за разгръщане на американските сили в Централна Азия, някои региони на Средния изток и Югозападна Азия” (31).

През 2007, новата програма на Пентагона (Joint Task Force - East) стартира дейността си в България и Румъния, а на следващата година щабът и се настани в румънската база „Михаил Когълничану”. Основната и цел е осъществяването на съвместна военна подготовка на американски, български и румънски части за операции в Афганистан, а в бъдеще и на други места.

В рамките на тази програма, през миналата 2009, беше реализирана, продължила повече от три месеца (от 7 август до 24 октомври), серия от учения. В тях участваха две тежки бригадни тактически групи, придаденият към тях 2-ри разузнавателен брониран полк (с бронетранспортьори Stryker) и 173-та въздушно десантна бригада, която в момента се базира във Виченца (Италия). Както е известно, свръхмодерният американски бронетранспортьор Stryker за първи път бе изпробван в Ирак, през 2003, а след това и в Афганистан. България и Румъния са поредните му изпитателни полигони.

Тези две черноморски държави са място за базиране на Joint Task Force – East и 2-ри разузнавателен брониран полк (Stryker), както и „предни оперативни бази” за евентуална война в Южна Азия, и са готови да играят същата роля в конфликти, които могат да избухнат в Черноморската зона, Кавказ или Персийския залив.

Според съобщения в медиите, в рамките на съвместните военни учения, провели се през август-октомври 2009, „бойци от 2-ри разузнавателен брониран полк (Stryker), базиран в германския град Вилзек, преминаха, в Румъния и България, подготовка за предстоящото си разгръщане в Афганистан. През август, американците стовариха 30 бронетранспортьори Stryker на летището „Михаил Когълничану”, в Източна Румъния, и оттогава насам провеждат комбинирани учения с румънските си колеги. Ротацията на американските военнослужещи в Румъния и България се осъществяваше на всеки три седмици, от началото на август до края на октомври 2009” (32).

На споменатата по-горе база „Ново село” в България: „Български сухопътни части и бойци от армията на САЩ демонстрираха, на 8 октомври, съвместимост и военни умения пред инспектиращите ги високопоставени чиновници. Демонстративните учения преминаха под формата на сражение с противник, по време на което частите на коалицията неутрализират вражеските сили... Поделенията на двете страни бяха разгърнати с цел да усъвършенстват военните си навици и подобрят военното сътрудничество... Joint Task Force – East, т.е. съвместните партньорски усилия на лидерите, спомагателния персонал и материално-техническата поддръжка, съдействат за успешното преминаване на всички бойни единици през различните цикли на обучение. Ученията включват тактическа и имитационна подготовка, но не само: атаки в състава на отделения и взводове с използване на боен огън от автоматично оръжие, минохвъргачки и гранатомети; бронетранспортьори Stryker и бронирани машини за пехотата БМП-1, както и бойна подготовка на спасители” (33).

Специализираното американско издание „Battle Creek Enquirer” подробно описва едно от тези съвместни учения: „Войниците от трите държави съвместно отработиха индивидуално и групово придвижване, включително с бронирани транспортни средства, използвайки различни видове оръжия, и демонстрираха спасителните си навици на бойното поле. Освен това, те тренираха координацията на действията си, при прочистване на враждебна градска среда” (34).

На свой ред, българската новинарска агенция „София Нюз” отбеляза, че: „Съвместните българско-американски военни действия на базата „Ново село” са част от тридневните учения, включващи разузнаване и стрелба по мишени... Българските и американските войници проведоха съвместни учения за борба с противника в градски условия, като в тях бе приложена военната тактика, използвана и в Афганистан” (35).

В началото на октомври 2009, същата агенция съобщи, че „високопоставени офицери от двете армии участват в ученията в „Ново село” и наблюдават тактическите учения на сухопътни части на САЩ и България с хеликоптери Black Hawk и бронетранспортьори Stryker, както и българска бронирана техника” (36).

Междувременно, в деня на пристигането на вицепрезидента Джоузеф Байдън в Букурещ, румънското правителство обяви, че е подписало Споразумение за достъп с Пентагона: „Според комюникето за пресата на Министерството на националната отбрана и настоящето Споразумение, Румъния предоставя на армията на САЩ достъп до използването на обекти, утвърдени в рамките на Закона 268/2006, Приложение А, които обикновено се представят в чуждестранните и румънски медии като „американски военни бази”, а не като „обекти, предадени в разпореждане на въоръжените сили на САЩ”, каквато е точната формулировка”. При обсъждането на споразумението, американската страна е била представена от „офицери на Европейското командване (EUCOM), Обединената група на американските войски в Европа (USAREUR), Американските военновъздушни сили в Европа (USAF) и американското посолство в Букурещ” (37).

Същият ден, в румънската столица се проведе международна конференция по проблемите на НАТО и новата стратегическа концепция на пакта. В доклада, обобщаващ резултатите от нея се посочва, че „Румъния настоява да бъде потвърдена актуалността на чл.5 от Устава на Северноатлантическия алианс. Друга сфера, от която е заинтересована румънската страна, е енергийната сигурност”. В тази връзка, високопоставен румънски представител отбеляза, че „Румъния е сред най-активните държави-компоненти в сферата на енергийната сигурност. Днес НАТО потвърждава значението на тази сфера и включи този момент в заключителните документи, касаещи операциите за защита на ключовите сухоземни и водни инфраструктури. В момента се разработват и други елементи на стратегията за енергийна сигурност, която НАТО възнамерява да следва” (38).

Малко преди това, при срещата си с Байдън, румънския президент Траян Басеску отбеляза, в същия дух, че „терминалът за втечнен природен газ в Констанца си остава съвместен проект, също както и петролопроводът Констанца-Триест” (39).

Какво се случва на отсрещния бряг на Черно море?

Междувременно, на източния бряг на Черно море, помощникът на държавния секретар по отбраната на САЩ по въпросите на международната сигурност, Александър Вершбоу (бивш посланик на НАТО в Русия) се появи в Грузия за да обсъди „модернизацията на системите за ПРО, участието на грузинския военен контингент в операциите в Афганистан и други актуални въпроси” (40). В Тбилиси, Вершбоу подчерта, че „постъпателното движение на Грузия към НАТО е много важно за нас и сме готови да разработим специални програми за постигането на тази цел” (41). Редица сходни заявления на високопоставени служители на Пентагона често се цитират и от руските медии, според които: „Администрацията на САЩ оказва подкрепа на Грузия за създаването на въоръжени сили, отговарящи на съвременните изисквания и способни да осъществяват пълноценно сътрудничество с НАТО... Вашингтон прави всичко възможно в тази посока. Стотици американски специалисти, включително морски пехотинци, осъществяват в момента подготовката на грузинските военнослужещи, които трябва да се присъединят към ръководения от САЩ международен контингент в Афганистан, по решение на президента Саакашвили. Очаква се, че общо 700 грузински военни ще заминат за тази страна в началото на 2010, при положение, че загубите на коалицията нарастват с всеки изминал ден... Както изглежда, грузинският президент е готов да върви докрай, жервайки живота на собствените си войници, само и само да вкара страната си в НАТО” (42).

Само четири дни, след като Вершбоу напусна Грузия, на 24 октомври 2009, американските морски пехотинци започнаха в тази страна двуседмични съвместни учения с кодово название „Незабавен отговор-2009”, които посолството на САЩ в Тбилиси определи като „специално разработени за да повишат способността на грузинските части да осъществяват антибунтовнически операции в Афганистан, съвместно с американските сили”.

Както е известно, предишните такива учения („Незабавен отговор-2008”), включващи най-мащабното, в досегашната история на грузинско-американските отношения, разгръщане на въоръжени сили на САЩ в Грузия, приключиха на 31 юли 2008, т.е. само три дни преди обучената от американците грузинска армия да бомбардира и нахлуе в Южна Осетия, провокирайки августовската война с Русия, като по-голямата част от американската военна техника, след приключването на ученията, остана в Грузия.

Тоест, ежегодните учения „Незабавен отговор” осигуряват на САЩ „доверена” армия, обучена и подготвена за повторна военна агресия срещу Южна Осетия и Абхазия (т.е. за пореден въоръжен конфликт с Русия), както и за операциите в Афганистан.

И така, истинският театър на конфронтацията и на възможни военни действия започва на Балканите и в Черноморския регион, след което продължава покрай южните руски граници към границите на Китай, а България и Румъния са ключови звена от тази „верига”.

Бележки:
1. New York Times, October 23, 2009
2. Los Angeles Times, October 24, 2009
3. Ibid
4. NATO, October 22, 2009
5. http://usa.usembassy.de/etexts/ga6-890531.htm
6. Bloomberg News, October 19, 2009
7. U.S. State Department, March 16, 2009
8. Interfax, October 17, 2009
9. Boston Globe, October 22, 2009
10. New Europe [Belgium], Week of June 2, 2007
11. Standart News, December 7, 2007
12. Stars and Stripes, October 17, 2009
13. Ibid
14. Ibid
15. Focus News Agency, October 19, 2009
16. Sofia News Agency, October 8, 2009
17. Sofia News Agency, October 8, 2009
18. Xinhua News Agency, October 22, 2009
19. Partnership for Peace Information Management System, October 23, 2009
20. U.S. Department of Defense, October 22, 2009
21. Financiarul, October 23, 2009
22. Nine O'Clock News, October 23, 2009
23. Deutsche Welle, October 22, 2009
24. Nine O'Clock News, October 23, 2009
25. Deutsche Welle, October 22, 2009
26. Associated Press, October 23, 2009
27. Black Sea: Pentagon’s Gateway To Three Continents And The Middle East, Stop NATO, February 21, 2009
http://rickrozoff.wordpress.com/2009/08/27/79;  Black Sea Crisis Deepens As Threat To Iran Grows, Stop NATO, September 16, 2009       
http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/16/black-sea-crisis-deepens-as-threat-to-iran-grows; Black Sea, Caucasus: U.S. Moves Missile Shield South And East, Stop NATO, September 19, 2009, http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/19/283
28. Pravda, October 23, 2009
29. Standart News, June 6, 2007
30. Sofia News Agency, October 6, 2007
31. Sofia Echo, November 17, 2006
32. United States European Command, October 22, 2009
33. United States European Command, October 13, 2009
34. Battle Creek Enquirer, October 22, 2009
35. Sofia News Agency, September 17, 2009
36. Sofia News Agency, October 8, 2009
37. Financiarul, October 24, 2009
38. Financiarul, October 24, 2009
39. Nine O'Clock News, October 23, 2009
40. Trend News Agency, October 19, 2009
41. Trend News Agency, October 20, 2009
42. Voice of Russia, October 16, 2009

* Авторът е независим външнополитически анализатор от Чикаго, САЩ

{rt}

Все повече анализатори смятат, че турско-израелският съюз вече не съществува. След повече от две десетилетия тясно сътрудничество, правителството в Анкара не изглежда особено заинтересовано от съхраняването на стратегическото партньорство с Израел, нито дори от запазването на добрите си отношения с него.

Впрочем, според шефа на американския Център за глобални изследвания в областта на международните отношения професор Бари Рубин, Турция е на път да сложи край и на алианса си със Съединените щати, съществуващ поне от 60 години насам. И макар това да не е чак толкова очевидно, двата процеса са свързани помежду си. Защото ако турското правителство наистина се стреми да съхрани тесните си връзки с Америка, то не би трябвало толкова категорично да се отказва от досегашния си политически курс към Израел.

Генезисът и еволюцията на турско-израелския алианс

Нека се върнем малко назад и се опитаме да анализираме характера на двустранните отношения между Анкара и Йерусалим. Това би ни помогнало да разберем и, защо днес тези отношения вече не са същите. В общи линии, съществуваха четири основни причини за сближаването и тясното сътрудничество между двете страни, които се оказаха определящи за него в периода на 80-те и 90-те години на миналия век.

На първо място, Турция и Израел имаха общи противници, или поне бяха изправени пред общи заплахи. По онова време, Ирак и Сирия представляваха радикални арабски националистически режими и имаха сериозни противоречия и с Турция, и с Израел. Сирия например, претендираше за част от турската територия (става въпрос за вилаета Хатай, който в началото на 30-те години е автономен район на Сирия, но през 1939 е присъединен към Турция – б.р.) и подкрепяше кюрдските и арменски терористи, борещи се срещу Турция. Амбициите на Ирак по времето, когато там управляваше Саддам Хюсеин също притесняваха Анкара. Накрая, Иран, в качеството си на ислямистка държава, беше враждебно настроен към идеологията на кемализма и подкрепяше подривните действия на турска територия.

Колкото и неприятно да беше сближаването между Турция и Израел за съседните (и не само) арабски държави, те не бяха в състояние да му попречат, включително и като предложат някакви, достатъчно привлекателни, преференции на Анкара, за да се откаже от него. Нещо повече, ръководещите се от принципите на т.нар. realpolitik турски лидери, бяха убедени, че ако арабските режими и Иран действително са притеснени от сближаването на Турция и Израел, това само би увеличило турското влияние в региона. Така, въпреки че Израел не можеше да окаже кой знае каква пряка подкрепа на Турция в конфронтацията и със Сирия (предоставяща убежище за партизаните на РКК), Дамаск нямаше как да не се съобразява с факта, че северният и южният му съсед са се обединили срещу него.

На второ място (но пак във връзка с горното), трябва да посочим позицията на влиятелните турски висши военни, също подкрепящи тесните връзки с Израел. Наред с наличието на общи външни заплахи, ръководството на турската армия виждаше в Израел доставчик на модерни оръжия и военна техника, да не говорим за възможностите на израелската военна индустрия да осъществява модернизация на наличната турска бойна техника на сравнителни ниски цени.

На трето място, в Анкара смятаха, че добрите отношения с Йерусалим ще се отразят положително и на жизненоважните за Турция отношения със САЩ, имайки предвид възможностите на произраелското лоби в тази страна. Това би помогнало на Турция да ограничи вредните за нея последици от активността на гръцкото и арменско лобита в Съединените щати.

Накрая, турско-израелското сближаване имаше и определен икономически смисъл. То съдейства за разцвета на търговията между двете страни, а хилядите туристи от Израел всяка година оставяха значителни суми в турските курорти. Разглеждаше се и възможността Турция да започне да продава вода на Израел, макар че тези проекти си останаха нереализирани.

Но може би най-важният фактор беше необходимостта Турция да формулира нова стратегия за периода след края на студената война. Както е известно, дотогава най-голямото турско предимство (и основната причина за членството на страната в НАТО) беше ролята на Анкара в конфронтацията със Съветския съюз и неговите сателити на Балканите. В началото на 90-те турският елит се изправи пред фундаменталния въпрос, как страната ще може да компенсира загубата на досегашното си значение за Запада, от чието одобрение и подкрепа продължава да се нуждае. В крайна сметка, Анкара стигна до извода, че пътят към Вашингтон ще трябва да мине през Йерусалим (или по-точно, през Тел Авив, според повечето турски политици, които не са склонни да признаят свещения град за столица на еврейската държава).

С течение на времето обаче, тези три фактора постепенно бяха ерозирани и до голяма степен загубиха значението си, отчасти заради обективните промени в света, отчасти заради новия политически курс на управляващата в Турция „умерено ислямистка” Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Според цитирания по-горе американски професор Бари Рубин, макар че и предишните турски правителства си позволяваха да критикуват Израел по един или друг повод, ако ПСР не бе дошла на власт, партньорството между двете страни вероятно би продължило по-дълго.

Какво се промени?

От четирите, изброени по-горе, причини, позицията на турските въоръжени сили и икономическият интерес остават неизменни. Същото, макар и в по-малка степен, се отнася до желанието на Анкара да поддържа добри отношения с Вашингтон. Тоест, ако страната не се управляваше от правителство на ПСР, подобно драматично влошаване на турско-израелските отношения едва ли би било възможна.

Единствената сериозна промяна бе изчезването на една от посочените по-горе заплахи – режимът на Саддам Хюсеин и сериозното отслабване на другата – Сирия, която вече не използва подкрепата си за РКК, като инструмент срещу Турция. Но дори и тези външнополитически промени, сами по себе си, не бяха достатъчни за да ерозират толкова силно стратегическата връзка между Анкара и Йерусалим.

От гледната точка на правителството на ПСР обаче, всички тези фактори (като изключим донякъде икономическия) не са от особено значение, да не говорим че турските умерени ислямисти, включително и по чисто идеологически причини, не изпитват никакви симпатии към Израел. Всъщност, истината е, че управляващите използват антиизраелската реторика за да укрепят собствената си електорална (и не само) база. Сегашното турско правителство не изпитва кой знае какви симпатии към арабите и дори към мюсюлманите, като такива, а по-скоро към ислямистите. Така например, страстната защита на управляващите от ПСР на действията на Хамас в Сектора Газа не бе съпроводена от някаква загриженост за съдбата на палестинците от Западния бряг (където управлява светската партия Фатах).

Сега, нека отново анализираме трите неикономически фактора за турско-израелския съюз и видим, как значението им се е променило в очите на управляващите в Анкара членове на ПСР. Вместо да открива заплаха за сигурността си в Техеран и Дамаск, Анкара вече ги разглежда като (потенциални) съюзници. Във всеки случай връзките и с двете държави значително укрепнаха, като това особено се отнася за турско-сирийските отношения, които буквално процъфтяват на фона на редовните взаимни визити, споразумения и задълбочаващо се сътрудничество.

Докато преди Турция и Израел имаха общи противници, в лицето на Иран и Сирия, днес Турция, Сирия и Иран виждат общ противник в лицето на Израел. В същото време, турските военни, които традиционно подкрепят стратегическия алианс с Йерусалим, загубиха голяма част от политическото си влияние, от една страна, заради натиска на ЕС, а от друга – заради целенасочените усилия на ПСР в тази посока. Знакова в това отношение стана отмяната планираните съвместни военни учения „Анадолски орел” през 2009 (след като предишните шест учения преминаха успешно и без всякакви проблеми, този път турската страна поиска да изключи израелските самолети от тях – б.р.). Вероятно турските военни са били крайно недоволни от решението на своето правителство и със сигурност биха предпочели сътрудничеството с израелските им колеги да продължи, но вече нямат думата.

В тази връзка, особено интересна е американската позиция. Всъщност, истината е, че правителството на ПСР се оказа в изключително завидна ситуация, позволяваща му да демонстрира неуважение към интересите на САЩ и нежелание за сътрудничество с тях, без да се опасява, че ще му се наложи да плаща за това. Тази тенденция започна да се оформя още по времето на администрацията на Буш-младши и интервенцията в Ирак, през 2003, но окончателно доби очертания с идването на власт на Барак Обама. След като сегашният американски президент обяви, че вижда в Турция модел за модерно и умерено ислямистко управление и отказва да притиска Анкара по какъвто и да било повод, Белият дом просто даде карт бланш на ПСР да прави каквото си иска.

На свой ред, Израел очевидно не е в състояние да реагира по подобаващ начин на нарастващата враждебност от страна на доскорошния си стратегически партньор в региона и израелските политици не хранят никакви илюзии относно края на специалните отношения с Анкара. Разбира се, в Йерусалим обмислят дали да не анулират някои от най-големите оръжейни сделки с Турция, тъй като (не без основание) се опасяват, че израелското оръжие, в крайна сметка, може да попадне у Сирия и Иран. В същото време, потокът израелски туристи в Турция спадна драстично (макар, според някои, това да е само временно), а безпокойството сред турските евреи се увеличава.

Разбираемо е, защо Израел не би искал да отговори на враждебността, демонстрирана от ПСР, като предприеме стъпки, които в Анкара могат да оценят като „антитурски” – например да подкрепи резолюциите за геноцида на арменците или пък да провокира разгръщането на антитурска кампания в САЩ. В Йерусалим все още се надяват, че в „епохата след управлението на ПСР” в Турция ще надделеят по-умерени и светски сили, което ще доведе до подобряване на двустранните отношения, макар че няма да ги върне на предишното им равнище.

В същото време, въпреки че лидерите на ПСР все още разчитат, че ще могат да играят ролята на посредници между Израел и Сирия, както и между Израел и Хамас, правителството в Йерусалим не изглежда никак склонно да възложи подобни функции на една страна, която демонстрира непрекъснато нарастваща враждебност към еврейската държава. Израелското ръководство обаче, старателно ще избягва всякаква конфронтация с Турция, която Анкара би могла да използва за да увеличи още повече градуса на напрежението в двустранните отношения.

Има ли бъдеще турско-израелската ос?

На този фон, мнозина си задават въпроса, дали нещо от изградената през последните трийсетина години турско-израелска ос може да оцелее? Имайки предвид идеологията на ПСР и стремежа и да предефинира турските стратегически интереси, слабостта на администрацията на Обама и фактът, че Израел не разполага с кой знае какви лостове за да помогне за това, подобно нещо изглежда малко вероятно. В този смисъл, единственият реален въпрос е, колко бързо и колко открито ПСР ще продължи да демонстрира (понякога откровено демагогски) нарастващата си враждебност по начина, по който го направи в началото на 2009, по време на израелската интервенция в Газа.

Разбира се, има известно основание да смятаме, че турските военни ще продължат да играят ролята на „ограничаващ фактор”. Техните усилия, подсилени от евентуалните критики от страна на САЩ (които, най-вероятно, ще идват от Конгреса, а не толкова от Белия дом),както и нежеланието на турския бизнес да се откаже до приходите от търговията с Израел и израелските туристи, могат да попречат на ПСР да стигне прекалено далеч. Друг важен фактор може да се окаже надеждата на турското правителство, че все още е в състояние да играе важна роля в разрешаването на израелско-палестинските и израелско-арабските противоречия.

Накрая, налице е определено различие между начина, по който Израел и САЩ възприемат последното развитие на турско-израелските отношение (в Европа не обръщат особено внимание на този въпрос). Израелският елит и аналитичната общност (с изключение на малка група маргинални политици, чието влияние излишно се преувеличава от Анкара) са съвсем наясно, какво точно се случва. За разлика от тях, американските им партньори, гледат да не влошават отношенията си с Анкара и са склонни да не обръщат голямо внимание на проблема. Възможно е обаче, това да се промени в бъдеще.

В продължение на немалко години, турско-израелският геостратегически алианс играеше важна и положителна роля за регионалната стабилност, както и за икономическия просперитет на двете държави. Тоест, въпросният алианс беше един добър опит, който обаче е на път окончателно да остане в миналото.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък сме свидетели на стремителни промени в геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. При цялата нееднозначност на този процес и наличието в него на маса скрити препятствия, той, като цяло, има позитивен характер както за Европа, така и за Евразия.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е (и това неведнъж е било коментирано), че идването на власт на президента Обама и сегашната политика на „меката сила” на американската администрация са обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови методи проекта за Pax Americana. При това, стремително развилата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Америка да поддържа статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната политика на силата най-вероятно би довело САЩ до политически и финансова крах. По-важното обаче е, че Съединените щати биха били отхвърлени на периферията на световните икономически процеси. Подкрепилите Обама кръгове в американския елит съвсем правилно оцениха осъществяващите се в света промени, стигайки до извода, че ако процесът вече не може да бъде спрян, поне трябва да бъде оглавен от САЩ. И това е реалното положение на нещата – в момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствена глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи за поддържането на този статут, а нито Китай, нито Европейският съюз, нито Русия могат да си ги позволят. В резултат от което сме изправени пред следната ситуация. От една страна, САЩ сериозно понижиха статута си на последната в света „свръхдържава”, озовавайки се в една и съща редица с останалите световни играчи. Това означава, че Вашингтон вече не може сам да налага както силови, така и определящи, по отношение на един или друг регион, геополитически решения, противоречащи на позициите на основните регионални играчи. Така, САЩ бяха принудени да започнат да се вслушват в мнението на другите силове центрове, тоест делегираха им съществена част от влиянието си, при вземането на решения на регионално равнище.

Съединените щати вече са загубили статута си на последна свръхдържава, т.е. станали са просто „първи сред равните”. Би трябвало да оценяваме позитивно този процес, тъй като, тъй като той, на първо място, рязко намалява рисковете от възникване на глобален конфликт заради прекалено силните позиции на една от страните, а на второ – рязко ограничава рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече ще се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както вече споменах по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в прекият смисъл на този израз), укрепвайки регионалната сигурност.

От друга страна, намаляването на разходите за поддържане на регионалната политическа стабилност позволява на останалите глобални играчи да отделят по-голямо внимание на икономическия ръст, което също води до намаляване ролята на Америка в глобалната икономика.

Тоест, можем да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до фаза на относителна стабилност. Ако бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би имало положителен ефект и за постигането на консенсус по палестинско-израелския конфликт и пътищата за преодоляването му, както и за севернокорейската ядрена програма. Във всеки случай, анализът на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират определена готовност да решават комплексно всички най-остри и актуални въпроси на световния дневен ред.

Обединяването на Европа

Както неведнъж посочваха редица авторитетни анализатори, от известно време насам Европа престана да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху въпросите на вътрешното си развитие. Именно това обяснява и защо Русия например, в своите контакти с Европа, предпочита да развива двустранните отношения, преди всичко с Германия, Франция и Италия. В този контекст, предстоящото обединяване на Европа (след влизането в сила на Лисабонския договор, на 1 декември 2009) в единен политически механизъм с общ президент и обща външна политика, следва да се възприема, като несъмнено позитивен процес. От една страна, общата външна политика означава, че Европа се превръща в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да развиваш отношенията си, отколкото с трийсетина големи и малки играчи, всеки със свои собствени амбиции. За Русия този процес е важен и защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да пречи на нормалния диалог между Обединена Европа и Русия – за последната ще бъде много по-лесно да развива отношенията си с ЕС, в качеството му на също такава „империя”, каквато е и тя самата.

В този контекст е очевидно, че успешното завършване на такива грандиозни проекти, като Северен и Южен поток, както и на „Набуко”, няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа (в качеството и на единен геополитически и геоикономически механизъм) от САЩ.

Сдобивайки се с нови „енергийни опори” и завършвайки процеса на политическото си обединение, за което континенталният европейски елит (от Наполеон до Бисмарк и от Дьо Гол до Франц-Йозеф Щраус) винаги е мечтал, занапред Европа ще се позиционира по нов начин и в световните политически отношения, което пък ще се окаже поредното сериозно ограничаване на възможностите на САЩ отново да се ориентират към едностранно силово решаване на глобалните проблеми, тъй като Обединена Европа вече ще има ясно изразени собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да посочим, че днес, както впрочем и в миналото, Русия се развива като предимно суровинна държава - т.е. модернизацията и се осъществява най-вече за сметка на износа на ресурси. Тази ситуация си остава една и съща от времето на Иван Грозни и Петър Велики до ден днешен. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Москва да бъде сред водещите световни държави. А по време на т.нар. „индустриален скок”, осъществен от режима на Сталин, и въпреки демографските и икономически загуби в резултат от Втората световна война, дори да се превърне във втората световна икономика (след американската). Очевидно е също, че от гледна точка на руските интереси, тази ситуация следва максимално бързо да се промени. В същото време, трябва да е ясно, че в условията на обвързаност с долара, Русия в момента не разполага с други сериозни източници на валутни постъпления за модернизацията на страната, освен износа на суровини – неслучайно, докато ОПЕК обяви, че намалява обемите на добивания от нейните членки петрол, Русия дори увеличи петролния си износ.

Разбира се, износът на суровини, сам по себе си,  не представлява заплаха - дори и САЩ например, скоро ще станат един от водещите износители на втечнен природен газ. Проблемът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е наясно с проблема и предприема сериозни стъпки за преодоляването на тази негативна за икономиката на страната схема. Но, въпреки суровинния характер на икономиката си, Русия беше и си остава водещ играч в Евразия, което пък позволява по радикално нов начин да очертаем и геополитическите и позиции в света. Както е известно, руските и световните експерти отдавна се опитват да отговорят на вечния геополитически въпрос, какво всъщност представлява Русия? Дали тя е част от Запада или от Изтока? Според мен, отдавна трябваше да излезем извън тази дихотомна схема, тласкаща ни в задънена улица, тъй като Русия, нито е част от Запада, нито пък от Изтока (в чистия им вид). Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е тема за отделен и то обширен анализ. Въпреки това, всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на новото и геополитическо обозначаване просто ще отрази реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от особено значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и, най-вече, с Китай и Япония. Това сътрудничество е съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволяваща и да ускори превръщането на Евразия в единно цяло, в което Русия ще заема централно място. Само че енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно е недостатъчна за това. Тя би трябвало да се допълни от сериозна логистична стратегия и инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура, от китайско-руската граница до тази между Русия и ЕС, и най-вече на товарните превози. На практика, енергийното сътрудничество и създаването на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основната търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне и за изграждането на равномерно разположена и развита (по модела на онази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Краят на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на Източна Европа, след разпадането на т.нар. „социалистически блок”, за пореден път ни демонстрира, че елитите на държавите от региона, които обикновено се дефинират като „лимитрофни” (от лат. Limitrophus, т.е. „граничен” – б.р), не са в състояние да провеждат самостоятелна външна политика. В тази връзка, те не могат да се разглеждат като сериозни партньори на Русия, към които тя следва да се отнася с необходимото уважение. Следователно, руският подход към тях трябва да е изключително „потребителски”, т.е. аналогичен на американския. В тази връзка и в контекста на намаляването на геополитическото значение на Източна Европа, значението на проектите за газопроводите Северен и Южен поток е изключително голямо, тъй като ще помогне да бъдат ерозирани очертаващите се лимитрофни връзки в триъгълника Беларус-Полша-Украйна. От тази гледна точка, можем дори да предположим, че краен резултат от реализацията на проекта Северен поток биха могли да станат няколко „транзитни трансформации”, които съществено да променят  и опростят геополитическата картина в Източна Европа. На първо място, прекратяването на основния газов транзит през териториите на Беларус и Полша, т.е. фактът, че Беларус вече ще получава природен газ предимно за покриване на вътрешните си потребности (при положение, разбира се, че се запазят сегашните негативни тенденции в процеса на формиране на т.нар. „съюзна държава”, обединяваща Русия и Беларус). На второ място и вследствие на това,  Полша ще започне да получава руския газ не през територията на Беларус, а от Германия, което би я превърнало от транзитна държава в краен получател на руски природен газ. Подобна схема на газовите доставки за Полша би съдействала за по-адекватното възприемане на геополитическите и геоикономически реалности от полския елит. На трето място, съответно, реализацията на Северен поток ще позволи на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, а и (на практика) основната транзитна държава, което значително ще укрепи геополитическата връзка между Русия и Германия и ще стимулира реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм.

Аналогично на Северен поток, проектът Южен поток ще въведе необходимия ред в газовия транзит през Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест.

В резултат от всичко това, Германия и Русия ще успеят да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус-Полша-Украйна и да накарат елитите на тези държави, които в момента оглавяват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Подобно решение на проблема е възможно само, ако Беларус престане да бъде транзитна територия за руския петрол и природен газ, значението на Украйна в транспортирането на руските енергоносители значително намалее, а Полша започне да получава газ от Германия. В такъв случай всичко ще си отиде на мястото. Резултат от успешната реализация на Северен и Южен поток ще стане рязкото намаляване на геополитическата роля на Източна Европа (и, съответно, нарастване ролята на Югоизточна, през чиято територия ще минава Южен поток), в контекста на интеграционните процеси в Евразия, което вероятно би съдействало и за отказа на САЩ да залагат на лимитрофните държави, опитвайки се да ерозират формирането на една наистина обединена Европа, както и за установяването на по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

* Авторът е ръководител на Информационно-аналитичния център към Академията за управление при президента на Беларус

{rt}

На фона на изострянето на вътрешнополитическите противоречия, свързани с промяната на пълномощията на Автономната област Войводина, и особено след посещението в Сърбия на руския президент Медведев (през октомври 2009), стратегията на Европейския съюз към региона се промени в посока към консолидация на Западните Балкани и превръщането на Сърбия в ключов регионален център.

На свой ред, сръбският президент Борис Тадич също се опитва да дефинира външнополитическата стратегия на страната си в европейското пространство. Той оцени геополитическата роля на Сърбия в Европа като „значителна”, изказвайки мнение, че процесът на европейското обединение ще приключи едва когато всички държави от Западните Балкани станат пълноправни членки на ЕС. Запазвайки в центъра на външнополитическата си доктрина сръбското членство в Евросъюза, Тадич подчерта ключовата роля на Германия за постигането на тази цел: „Подкрепата на приятелска Германия за европейския ни път има неоценимо значение, а една силна и стабилна Сърбия, като член на ЕС, ще бъде не само залог за по-добрия живот на нейните граждани, но и основа за стабилността на Западните Балкани, което е и в интерес на цяла Европа”.

Кой лобира за Сърбия в ЕС

В тази връзка е показателно, че тезата за геостратегическото значение на западнобалканското пространство и ключовата роля на Сърбия в региона беше лансирана за първи път не от Белград, а от Виена, която акцентира върху това, че Западните Балкани са традиционна сфера на австрийските външнополитически интереси. Така, в края на миналата 2009, австрийския посланик в Белград Клеменс Коя заяви, че „Австрия може да направи много неща в Сърбия. Макар че сме малка страна, сме икономически много активни. Ние сме сред най-големите инвеститори и концентрираме усилията си върху интеграцията на Западните Балканите в ЕС. Смятаме Сърбия за ключова държава в западната част на Балканския полуостров... Австрия симпатизира на Сърбия, както и на Босна и Херцеговина и Хърватия, тъй като между нас има културна близост”.

На второ място, като ключов сръбски партньор се очертава Италия. През ноември 2009, за първи път в 130-годишната история на сръбско-италианските дипломатически отношения, в Рим се проведе двустранна среща на най-високо равнище, на която, от сръбска страна, присъстваха, освен президента Борис Тадич, премиерът Мирко Цветкович и деветима негови министри. Главните резултати от нея бяха два. В геополитическата сфера беше формулирана обща позиция по стратегията за интегриране на Западните Балкани в ЕС и подписана декларация за стратегическо партньорство между двете държави, както и няколко двустранни споразумения, предвиждащи подкрепа на италианските компании за използване на инвестиционните ресурси на Сърбия, сътрудничество в сферите на енергетиката и високите технологии. Освен това, 2014 беше определена като дата за присъединяването на Сърбия към ЕС.

Според италианския премиер Силвио Берлускони, тези споразумения откриват пред Белград пътя за свободна търговия с Италия, а на италианския бизнес – за търговия и обмен не само със Сърбия, а и с останалите източноевропейски държави. В подкрепа на тази теза, Тадич подчерта, че Сърбия отваря за Италия пазар от 850 млн. потребители, което не би могла да направи нито една друга държава от региона.

Междувременно, италианското икономическо присъствие в страната бързо нараства: през последната година Италия излезе на първо място по внос на сръбски стоки (27,6% от целия сръбски износ за ЕС).

В икономическата сфера, между Сърбия и Италия бяха подписани редица споразумения, които обаче нямат толкова икономически, колкото геополитически характер. Става дума за договорите със северните италиански региони Ломбардия, Фриули, Венеция-Джулия и Венето, които, както подчерта Берлускони, „ще имат най-голяма полза от развитието на двустранните отношения със Сърбия”. Интересно, че тъкмо споменатите северноиталиански региони изиграха най-голяма роля в процеса на задълбочаване децентрализацията на Италия. Както е известно, те претендират за разширяване на автономията си във всички сфери и, най-вече, във финансовата. И макар че проектът за това бе отхвърлен с национален референдум, усилията им в тази посока не секват.

Имайки предвид, сложната вътрешнополитическа ситуация в Сърбия, свързана с утвърждаването на Статута на Войводина, въпросните споразумения с италианските „еврорегиони”, смятани за „флагмани” на децентрализацията, изглежда отразяват стремежа на Белград да заимства „челния италиански опит” по обособяване на индустриално развитите райони.

Очевидно е, че Италия съвсем сериозно се е заела да лобира за сръбската интеграция в пространството на ЕС. Така, италианският външен министър Франко Фратини и доскорошният еврокомисар по разширяването Оли Рен бяха главните инициатори Сърбия да получи в най-скоро време безвизов режим с ЕС, което вече е факт. Сега, Италия настоява 2014 да бъде утвърдена като крайна дата за присъединяването на Белград към Евросъюза. На свой ред, Тадич обяви Рим за „ключов партньор на сръбската евроинтеграция”, а страната си за „ключов фактор в Западните Балкани”.

В името на добрите отношения с Италия, на Сърбия се наложи да направи сериозен компромис по въпроса за кандидатурата на Масимо Д’Алема за външен министър на ЕС, имайки предвид, че навремето именно Д’Алема подкрепи въздушните удари на НАТО срещу остатъчна Югославия (по време на Косовската криза, през 1999). Това обаче не попречи на Тадич да заяви, че изборът на Д’Алема за втори човек в йерархията на ЕС „би бил от огромна полза за сърбите, а в перспектива и за целите Западни Балкани”. Както е известно, в крайна сметка, италианецът изгуби битката за поста от британската баронеса Аштън.

Междувременно, продължава съгласуваното „урегулиране”, от страна на ЕС, на редица остри проблеми, касаещи Сърбия. Особено очевиден е повратът в отношението на Брюксел към Белград на фона на изявленията на френския дипломат №1 Бернар Кушнер, направени през ноември 2009. Макар че, от една страна, тези изявления изглеждат взаимноизключващи се, от друга, те са твърде показателни. Така, Кушнер увери Сърбия, че Франция я подкрепя по пътя и към ЕС, разкритикува Холандия заради отказа и да деблокира Преходното търговско споразумение на Белград с ЕС, поради недостатъчно искреното сътрудничество на сръбските власти с Международния трибунал за бивша Югославия, и обеща, че тази ситуация няма да се проточи. Веднага след това обаче, френският външен министър опроверга сам себе си, посочвайки, че той лично уважава холандския отказ за отстъпки, докато някогашният сръбски генерал Ратко Младич не бъде предаден на трибунала, и затова смята, че още не е дошло време за представянето на официалната молба на Белград за членство в ЕС.

Противоречивото и доста объркано изявление на Кушнер илюстрира стремежа на Франция, без да бъде прекратен досегашният едностранен натиск върху Сърбия, ЕС да премине към следващия етап в конструирането на отношенията между региона на Западните Балкани и Евросъюза.

Впрочем, малко след изказването на Кушнер, Холандия също промени позицията си спрямо Белград. Ако след предаването на трибунала в Хага на бившия босненски сръбски лидер Радован Караджич, тя твърдо заявяваше, че ще блокира Преходното търговско споразумение и Споразумението за стабилизация и асоцииране (част от което е и първото – б.р.), „докато не бъдат предадени и Ратко Младич и Горан Хаджич (бившият президент на т.нар. „Сръбска Крайна” -б.р.)”, в средата на ноември три партии от управляващата в тази страна коалиция, без каквито и да било видими причини, внезапно стигнаха до извода, че са налице очевидни признаци за развитие на сътрудничеството на Сърбия с Хагския трибунал и подкрепиха присъединяването и към ЕС. Наистина, холандците все още не са се отказали от тезата си за необходимостта от максимално сътрудничество с трибунала, но в същото време дадоха на неговия главен прокурор Серж Брамерц „карт бланш” да действа както сам прецени.

След като в доклада си от 3 декември 2009, Брамерц посочи, че през последните месеци сътрудничеството на Сърбия с Международния наказателен съд за бивша Югославия се е засилило, холандският външен министър Максим Ферхаген изрази надежда, че това ще накара страната му да преразгледа позицията си и да деблокира Преходното споразумение със Сърбия, което пък ще позволи да стартира ратификацията на Споразумението за стабилизация и асоцииране на страната към ЕС.

И още нещо, което всъщност можеше да се очаква. Както винаги, в моменти на геополитически трансформации на Балканите, своите интереси и намерения декларира и Ватиканът. В тази връзка е особено показателно, че по време на последното си посещение в Италия, сръбският президент Тадич се срещна с папа Бенедикт ХVІ и разговаря с него на четири очи. Сред основните теми на разговора бяха подкрепата на Католическата църква за процеса на евроинтеграция на Сърбия, както и двустранните отношения между Белград и Светия Престол. Борис Тадич е подчертал голямото значение на политическото сътрудничество с Ватикана, „християнското присъствие в Югозападна Европа и екуменическият диалог между Католическата и Православната църкви”.

На свой ред, папата е посочил, че през 2013 се навършват 1700 години от Миланския едикт, с който римските императори Константин І Велики и Лициний узаконяват свободата на християнското вероизповедание в Империята, отбелязвайки, че Константин е „роден на днешната територия на Сърбия, в Ниш”, което е подходящ повод за осъществяването на „важни срещи за задълбочаване на екуменическия диалог”.

Тук е мястото да напомня, че политиката за „сближаването на християнските църкви” от векове насам се реализира от Ватикана с едно условие, от което Католическата църква никога няма да се откаже: признаване върховенството на Римския папа. Вероятно именно в тази връзка, Тадич се постара да акцентира повече върху политиката (използвайки факта, че Ватиканът отказва да признае независимостта на бившата сръбска провинция Косово), докато папата наблегна именно на екуменическия диалог и присъединяванета на всички държави от Западните Балкани към ЕС, което „би затворило 1700-годишния цикъл след Миланския едикт”. Освен всичко друго, на срещата, Тадич и папата стигнаха до извода, че годишнината от издаването на едикта, през 2013, би била идеалния повод за посещение на главата на Католическата църква в Сърбия.

Сърбия в контекста на „евразийските” стратегии

Междувременно, Сърбия продължава да играе ключова роля и в балканските стратегии на две, достатъчно влиятелни, сили, извън ЕС, които с известна условност бихме могли да дефинираме като „евразийски”. Става дума за Русия и Турция.

Както е известно, последното посещение на руския президент Медведев в Сърбия (през октомври 2009) се оказа доста успешно за развитието на двустранните отношения, както в икономическата, така и в политическата сфера. „Газпром” вече осъществява пълната реконструкция на сръбския петролен монополист НИС и създаде, заедно със „Сърбиягаз”, съвместно предприятие за модернизация и използване на газохранилището „Банатски Двор”. Двете страни се споразумяха за изграждането на Център за реагиране при кризисни ситуации в Ниш, както и за разширяване на сътрудничеството в сферите на технологиите, науката, културата и търговията. През последните пет години, руските инвестиции в сръбската икономика достигнаха 1 млрд. евро, а на сръбските в Русия 400 млн. евро (като лъвският дял – 350 млн., се държи от Sintelon и Hemofarm). В същото време, заради кризата, търговският обмен между двете държави е спаднал с почти 50%, през 2009.

По време на посещението на Медведев бяха съгласувани и редица съвместни инфраструктурни проекти. Така, руският кредит от 1 млрд. долара за Сърбия ще отиде, отчасти, за покриване на бюджетния дефицит, но основната му част (800 млн.) са предназначени за реконструкция на сръбската жп мрежа и изграждането на белградското метро. Освен това бяха обсъдени възможностите за използване на руски технологии и инвестиции за изграждането на газови електространции, захранвани от сръбския участък на бъдещия газопровод „Южен поток”.

Основният резултат от посещението обаче, бе потвърждаването на руската подкрепа за суверенитета на Сърбия (включително по отношение на Косово), като Медведев подчерта, че Русия ще продължи да оказва необходимата помощ за отстояване на сръбските национални интереси. Енергийното (а това означава и геостратегическото) укрепване на руските позиции в Западните Балкани дава на Сърбия конкретен шанс да се опита да си извоюва водеща икономическа и политическа позиция в този регион. Това обаче, не означава автоматичното разрешаване на всички проблеми на Белград.

Паралелно с активизирането на Брюксел и Москва в Западните Балкани, в района нараства и геополитическата активност на Турция. Така, само няколко дни след посещението на Дмитрий Медведев в Сърбия, там се появи и турският президент Абдула Гюл, начело на многобройна делегация, включваща и водещи представители на турския бизнес. По време на разговорите си с Борис Тадич, Гюл специално отбеляза стратегическото положение на Сърбия в региона, като изрази силния интерес на Анкара от изграждането на Паневропейския транспортен коридор № 10 и инвестициите в сръбската икономика и инфраструктура. Впрочем, по инициатива на вицепремиера Младжан Динчич, Турция вече подписа със Сърбия договор за свободна търговия. По време на последното посещение на турския президент пък, двете страни подписаха пет споразумения за съвместни инфраструктурни проекти, икономическо, финансово и техническо сътрудничество, както и административен договор за гарантиране на социална защитеност. Според Гюл, те трябва да „укрепят отношенията ни със Сърбия” и, въпреки че Анкара беше сред първите, признали независимо Косово, „косовският въпрос не може да бъде пречка за развитие на двустранните отношения”.

Интересно е, че в рамките на посещението на Гюл беше предвидено той да се срещне с водещите религиозни и политически лидери на населения предимно с мюсюлмани район на Санджак (днешната област Рашка), но вместо това президентът присъства в Белград на съвещание за икономическото развитие на областта, след което посети Сремски Карловац и Нови Сад (Войводина), където и той, и Тадич подчертаха, че отношенията между Сърбия и Турция са достигнали „своеобразен връх”.

Сръбският президент предложи турският бизнес да увеличи инвестициите си в населените предимно с мюсюлмани Рашка и Златиборски окръг, както и да участват в изграждането на индустриална зона в района на Тутин. Той напомни, че Сърбия и Турция заедно участват в изграждането на газопровода „Южен поток” и пожела страната му да се включи и в проекта „Набуко”.

За по-нататъшното задълбочаване на сръбско-турските отношения обаче, пречат някои аспекти на турската стратегия в района на Западните Балкани, които влизат в противоречие със стратегическите интереси на Белград. Така, през ноември, по време на посещението си в босненската столица Сараево, турският външен министър Ахмет Давутоглу обяви, че целта на турската външна политика е превръщането на някога „османските” Балкани в център на световната политика. Сред основните тези, изложени от Давутоглу в Сараево, бяха например, че „в Турция има повече босненци, отколкото в Босна, повече албанци, отколкото в Албания, и повече чеченци и абхазци, отколкото в Чечения и Абхазия, тъй като всичко това е османско наследство... За всички тези различни нации на Балканите, в Средния изток и Кавказ, Турция е сигурно убежище... Анадолът е ваш, а ние сме сигурни, че Сараево е наше... Историята, съдбата и бъдещето на Турция и Босна и Херцеговина са общи, а териториалната цялост на Босна и Херцеговина е също толкова важна за нас, като тази на самата Турция... Ние искаме нов балкански регион, основан на политическите ценности, икономическата взаимозависимост, сътрудничеството и културната хармония. Такива някога са били османските Балкани. Ще възродим тези Балкани... Османските столетия на Балканите са били време на успехи, затова днес е нужно да ги възродим”. Както е известно, повечето от тези твърдения бяха преценени като „скандални” от обществеността в редица балкански държави (включително и в Сърбия) и макар че Давутоглу се опита да обясни, че не е бил разбран правилно, сараевската му реч никак не помогна за укрепване позициите на Турция на Балканите, нито пък съдейства за ускоряване на почти безнадеждно затъналия процес на присъединяването и към ЕС.

Заключение

И така, налице е сериозна активизация на усилията на редица ключови западноевропейски държави (Германия, Австрия, Италия) и наднационални институции (включително Ватикана) за консолидация на региона на Западните Балкани, под егидата на ЕС. В същото време, задълбочаването на кризата в Сърбия, във връзка с проблема за бъдещето на Войводина и паралелното изостряне на междупартийната борба, се съпровожда с трескави опити на управляващите в Белград да си гарантират по-солидна външна подкрепа. Успоредно с това нараства активността в региона и на две мощни „евразийски” сили (Русия и Турция), в чиято стратегия на Сърбия също се придава голямо значение. В същото време, сегашните сръбски власти (а това се отнася и за целия сръбски елит) изглежда все още нямат достатъчно ясна представа за външнополитическите си приоритети.

* Българско геополитическо дружество

{rt}