След нападенията от 11 септември 2001, правителствата в целия свят трескаво се заеха да преформулират политиката си за борба с тероризма. Редица държави приеха по-сурови закони и увеличиха финансовите и други ресурси на своите разузнавателни служби и антитерористични звена и наложиха репресивни мерки за разкриване и ликвидиране на нелегалните терористични мрежи. Опасявайки се от неминуеми нови атаки, политиците разбираемо концентрираха вниманието си върху по-агресивните методи. През последните няколко години обаче, правителствата постепенно се ориентираха към провеждането на по-нюансирана, всеобхватна и дългосрочна антитерористична политика, осъзнавайки, че ако продължат да залагат единствено на унищожаването на терористичните мрежи и не направят необходимите стъпки за предотвратяване радикализацията на мюсюлманските маси, включително в собствените си страни, рискуват да бъдат въвлечени в безкрайна игра от типа на популярната електронна „смачкай комара” (“whack-a-mole”).

Редица мюсюлмански държави лансираха различни програми за борба с екстремизма. От Саудитска Арабия до Индонезия, властите предприеха, повече или по-малко, всеобхватни мерки за „дерадикализацията” на прекалено екзалтираните елементи и предотвратяване радикализация на други. „Мекият” подход в антитерористичната политика беше възприет и от някои европейски правителства. Нападенията в Мадрид, през 2004, и Лондон, през 2005, както и арестите на стотици европейски мюсюлмани, замесени в най-различни дейности, свързани с тероризма, ясно демонстрираха, че радикализацията е сериозен проблем за Европа. През последните няколко години, различни европейски правителства решиха да поведат борба с процеса на радикализация сред мюсюлманското население в техните страни, активирайки разнообразни програми и признавайки, че не могат просто да си заравят главата в пясъка и да се правят, че не виждат проблема. Инициативите им варират от организиране на срещи между представители на различни религиозни общност, до издаването на финансирани от държавата мюсюлмански списания и телевизионни канали, и от субсидирането на лекции на мюсюлмански богослови, разкриващи теологичните дефекти в идеологията на Ал Кайда, до образователни програми и семинари, посветени на професионалното развитие на младите мюсюлмани.

Ключов компонент в програмите, лансирани във всички европейски страни, е участието на самата мюсюлманска общност, която се разглежда като необходим съюзник за пресичане на радикализацията сред нейните по-млади членове. В същото време, мюсюлманските общности във всяка европейска държава се характеризират с наличието, вътре в тях, на дълбоки разделителни линии на етническа, езикова, сектантска и политическа основа. Тази фрагментация пречи за формирането на широко представителни мюсюлмански организации практически във всички европейски страни. „Когато правителството си търси отговорен партньор – посочва един известен анализатор – внезапно открива, че мюсюлманската общност съвсем не говори в един глас и това, което казва, звучи по-скоро като какофония” (1). Тоест, европейските власти се сблъскват със сериозното предизвикателство да изберат, коя от многото и често съперничещи си мюсюлмански организации да предпочетат за реализацията на своите антитерористични програми.

Сред най-често и горещо дебатираните теми от политиците е ролята, която биха могли да изиграят за успеха на тези програми т.нар. „умерени ислямисти”, т.е. европейските мюсюлмански организации, чиято идеология се корени в различни форми на политическия ислям. Без да представляват хомогенна категория, те включват движения, чиито позиции варират от открито желание да участват в демократичния процес (като някои филиали на египетските „Мюсюлмански братя” или пакистанската „Джамаат-е-Ислами”), до онези „политически салафити”, които твърдо отхвърлят светската демокрация, но се противопоставят на използването на насилие срещу Запада. Критиците твърдят, че подобни организации, макар наистина да отклоняват някои млади мюсюлмани от участие в насилствени действия на територията на Европа, разпространяват сред тях именно онази интерпретация на исляма, която открито се конфронтира със западните ценности и ерозира деликатния интеграционен процес на европейските мюсюлмани. В тази връзка, властите в повечето европейски държави се сблъскват с дилемата, дали умерените ислямисти могат да бъдат ангажирани и използвани като партньори в борбата с радикализацията на мюсюлманските общности на континента?

Нетрадиционни партньори: умерените ислямисти

Немалко експерти от Европа и САЩ вярват, че отхвърлящите насилието ислямисти могат да се окажат полезни и ефективни партньори в усилията за минимизиране на радикализацията. „Бин Ладен може да бъде разбит само от фундаментализма – твърди бившият служител на ЦРУ Рюъл Марк Геречт (2), според който – „умерените” ислямисти могат да победят „бинладенизма”, тъй като проповядват пред същата аудитория, използвайки същия език и с не по-малка страст” (3). Аргументи в подкрепа на това твърдение изтъкват анализаторите от Центъра Никсън Робърт Лейкън и Стивън Брук, в статията си, многозначително озаглавена „Умерените Мюсюлмански братя”. Според тях, „Мюсюлманските братя” „работят за разубеждаването на мюсюлманите да използват насилие, като вместо това ги насочват към реализация в политиката или към благотворителни инициативи” (4). Затова, западните правителства ще трябва да намерят начин да работят с тях в името на общата цел да бъдат отклонени младите мюсюлмани от джихадистките групировки. Аргументът, че само умерените ислямисти могат да бъдат използвани като преграда срещу радикализацията в стил Ал Кайда, се използва и от много ислямистки лидери в цяла Европа, които активно призовават за сътрудничество с местните правителства в усилията им за борба с тероризма (5).

От друга страна, критиците на този подход твърдят, че дори ако приемем, че умерените ислямисти действително са в състояние да отклонят някои млади мюсюлмани от пътя на терора, това краткосрочно предимство по отношение на сигурността, бива засенчено от дългосрочните последици на подобно партньорство. Според тях, независимо че се противопоставят на терористичните акции на Запад, визията и целите на умерените ислямисти са несъвместими с тези на светските и мултирелигиозни общества в модерна Европа. Отказът им да осъдят актовете на насилие в Палестина и Ирак, както и двойствената им позиция по въпросите за правата на жените,  вероотстъпничеството и хомосексуализма, са само някои от проблемите, които ни демонстрират истинската природа на умерените ислямисти. Разглеждайки ги по-скоро като част от проблема, отколкото като част от решението му, въпросните критици смятат, че правителствата не би трябвало да легитимират и усилват позициите им, като сътрудничат с тях, под каквато и да било форма. Дългосрочните отрицателни последици от това за социалното единство и интеграцията на европейските мюсюлмани ще бъдат много по-големи отколкото съмнителните краткосрочни ползи в борбата за предотвратяването на терористичните нападения.

Европейските правителства са раздвоени по въпроса, как биха могли да обединят позициите на тези две противопоставящи се групи. Характерен пример за това е Дания. През януари 2008, датското правителство, подтикнато от серията арести на местни мюсюлмани, забъркани в терористична дейност, реши да създаде междуминистерска работна група, която да изработи „екшън план” за борба с екстремизма и радикализацията в страната. Министърът на интеграцията Бирте Хорнбек, която ръководеше групата, публикува 65-страничен доклад, съдържащ няколко основни препоръки (6). В този документ се твърдеше, че датското правителство трябва да работи с широк спектър от мюсюлмански организации, включително такива с откровено ислямистки уклон, за да ограничи радикализацията  и насилието сред местните мюсюлмани. Докладът беше подложен на остра критика от социалния министър Карен Йесперсен, която между другото е колега на Хорнбек от Либералната партия. Подобно на другите критици на доклада, повечето от които също бяха членове на управляващата коалиция, Йесперсен обвини авторката му, че използва твърде ограничена интерпретация на екстремизма и предлага сътрудничество с мюсюлмански организации, които не приемат фундаментални ценности на датското общество (7). След като споровете в правителството се прехвърлиха и на първите страници на датските вестници, властите решиха да отложат „екшън плана” докато не бъде постигнато съгласие по критериите за сътрудничество с местните мюсюлмански организации. В крайна сметка, през февруари 2009, беше приет нов план, значително ограничаващ случаите, в които сътрудничеството с умерените мюсюлмански формации се смята за приемливо (8).

Но макар че нито една европейска държава все още не е формулирала достатъчно убедителна и ясна политика по въпроса, независимо от продължаващите дебати сред управляващите, датският пример показва, че решението за сътрудничество с умерените ислямисти е тясно свързано с формалната и неформална дефиниция на понятията „екстремизъм” и „радикализация”, които са възприели властите във всяка една страна от континента. Онези правителства, които свързват тези две понятия с употребата на насилие, са по-склонни да сътрудничат (под някаква форма) с умерените ислямисти. Сред тях е британското правителство, чиято програма за предотвратяване на радикализацията (т.нар. Prevent Programme) цели да „попречи на  мюсюлманите да се превърнат в терористи или проповядващи насилие екстремисти” (9). Вследствие на това, през последните няколко години редица ислямистки организации, отхвърлящи използването на насилие във Великобритания, бяха ангажирани като партньори на правителството и се субсидират от него.

Други европейски държави възприеха едно по-широко определение на екстремизма и, съответно, на целите, които следва да си поставят техните програми за борба с радикализацията. Датските власти например, дефинират радикализацията като „нарастваща готовност за пропаганда или подкрепа на необходимостта от фундаментални промени в обществото, които са несъвместими с нашата демократична правна система” (10). Холандската служба за разузнаване и сигурност (Algemene Inlichtingen-en Veligheidsdienst - AIVD) пък смята, че насилието невинаги е елемент на екстремизма, който служителите и констатират сред някои сегменти на местната мюсюлманска общност. „Засега в страната не съществува заплаха от насилие – се твърди в един доклад на AIVD от 2007 – нито пък е непосредствено застрашен холандският и западният демократичен ред, по-скоро става дума за бавен процес, който би могъл постепенно да ерозира социалното единство и да постави под въпрос някои фундаментални човешки права” (11). Съответно, датските власти са много по-малко склонни от холандските си колеги да сътрудничат с умерените ислямисти, макар че не изключват напълно възможността да го направят при възникване на извънредни обстоятелства. На свой ред, германските власти започнаха диалог с някои умерено ислямистки организации, действащи в страната, канейки ги да участват в дискусионните форуми за исляма в Германия. В същото време, високопоставени немски правителствени чиновници твърдят, че за истинско партньорство би могла да се говори едва когато въпросните организации ясно и еднозначно декларират, че приемат германските ценности.

Собствената оценка на всяка страна за това, какво представлява екстремизмът и дефинираните, на нейна основа, цели на съответните програми за борба с радикализацията, формират базата, от която съответната държава разглежда въпроса за взаимодействието с умерените ислямистки организации. Има обаче и редица други фактори, които влияещи върху процеса на вземане на решения по този въпрос.

Средата на сигурност

Най-важният фактор, оказващ влияние върху политиците, е заплахата за сигурността на страната им. Правителствата, които са изправени пред сравнително висока степен на радикализация на местната мюсюлманска общност и сериозна заплаха от осъществяване на терористични нападения, са по-склонни да концентрират вниманието си върху радикализацията и растящата склонност към насилие, а не върху по-общите и по-малко осезаеми в момента заплахи за социалното единство. В резултат от това, те са готови да използват всяко средство за предотвратяване на терористични нападения и са по-отворени към идеята за партньорство с умерените ислямисти. С други думи, колкото по-сериозна е терористичната заплаха, толкова по-ниска става бариерата при избора на партньори в мюсюлманската общност.

Великобритания е най-добрия пример в това отношение. От 11 септември насам, страната неколкократно беше мишена на терористи, свързани или симпатизиращи на Ал Кайда. Благодарение на шанса и впечатляващите умения, демонстрирани от британските специални служби, терористите успяха само веднъж да нанесат успешен удар, но заплахата за страната продължава да е несравнимо по-голяма, отколкото за която и да било друга европейска държава. През 2008 например, британските служби за сигурност заявиха, че 2000 души, живеещи във Великобритания, повечето от тях британски граждани, са свързани с терористичната активност на Ал Кайда и, че годишно биват разкривани и предотвратяване около 30 планирани техни акции (12). Не е случайно, че изправени пред по-непосредствени и постоянни терористични заплахи, отколкото която и да била друга европейска страна, британските власти осъществяват най-широките в цяла Европа форми на сътрудничество с умерените ислямистки организации.

Сред най-известните примери за това сътрудничество е завземането на джамията във Финсбъри Парк (Северен Лондон), през 2005. Създадена първоначално за да обслужва многобройната мюсюлманска общност в тази част на британската столица, в средата на 90-те джамията попадна под контрола на известния египетски проповедник Абу Хамза ал Масри и група негови последователи (13). Сред като успя да сплаши редовните посетители на джамията, Абу Хамза превърна Финсбъри Парк в основния щаб на джихадизма в Европа (по мнението на редица европейски специални служби). През него са минали множество активисти на Ал Кайда – от Ричард Рийд (заловен на едно летище с бомба в обувките си) до скандално известния Закария Мусауи. В джамията, Абу Хамза е вербувал стотици доброволци, изпратени да се подготвят или сражават, редом с бойците на Ал Кайда, в места, като Афганистан или Чечения. Британските служби наблюдаваха Финсбъри Парк в продължение на години, но едва през януари 2003, когато стана ясно, че джамията се използва като убежище от северноафрикански ислямисти, планиращи терористична акция на територията на страната, властите наредиха основното и претърсване (14). След драматичен нощен рейд при който в мазето на джамията бяха открити военни наръчници, оръжие, маскировъчни униформи, стотици откраднати и забравени документи и дори средства за ядрена, биологична и химическа защита, властите решиха да я затворят.

Решението им обаче предизвика гневна реакция сред мюсюлманската общност и разшири местната подкрепа за Абу Хамза, който пък започна да провежда петъчните си религиозни проповеди на улицата срещу джамията. Дори след ареста му, през май 2004, неговите привърженици продължиха да се събират в района около джамията, провокирайки напрежение в квартала. Всичко това убеди британските власти, че джамията отново трябва да бъде отворена и поставена под контрола на организация, която да е приемлива за общността (15). За целта, служители на Скотланд Ярд, Благотворителната комисия и Съвета на Ислингтън (централен лондонски район, на чиято територия е джамията) потърсиха съдействието на Британската мюсюлманска асоциация (МАВ).

Официално обявяващата се за „независима” МАВ беше създадена през 1997 от Камаал Хелбауи, бивш високопоставен водач на египетските „Мюсюлмански братя”. Повечето от  принадлежащите към ръководството и не крият, че са членували (и още подкрепят) в организации като „Мюсюлмански братя” или Хамас. Въпреки че някои от тях осъждат насилствените действия на територията на Обединеното кралство, те публично подкрепят самоубийствените атаки в Палестина и на други места, където „мюсюлманите са потиснати” (16). След продължителни консултации, водачите на МАВ приеха предложението на британските власти да поемат контрола над джамията. Една студена сутрин, през февруари 2005, около 70-80 активисти на МАВ се появиха в джамията, докато части на полицията бяха разположени по съседните кръстовища. Последва сблъсък с привържениците на Абу Хамза, но след няколко напрегнати часа и незначителни ръкопашни схватки, хората на MAB окончателно овладяха джамията Финсбъри Парк.

Акцията на МАВ бе представена от британските власти за голямо постижение. Привържениците на Абу Хамза бяха лишени от основната си база и т.нар. „фабрика за самоубийци” се превърна в проспериращ общински център, чиито инициативи са насочени не само към мюсюлманите, но и към не-мюсюлманите. Днес, в джамията всяка седмица се събират по 1000 вярващи. Нещо повече, новото ръководство на Финсбъри Парк установи тесни връзка с местната общност и дори участва в т.нар. „междурелигиозни форуми”, наред с представители на други религии. Мюсюлманите и немюсюлманите от квартала реагираха ентусиазирано на промяната, а силите за сигурност и полицията вече не бяха принудени да отделят значителни човешки и финансови ресурси за да следят и контролират действията на привържениците на Абу Хамза.

Поставяйки джамията във Финсбъри Парк под контрола на МАВ, британските власти, без съмнение, съумяха да ликвидират основния център за радикална пропаганда и подготовка на терористични нападения в страната, поставяйки проблематичната ситуация под контрол. Предвид обстоятелствата, едва ли някакво друго решение би постигнало същия резултат. Само организация като МАВ се ползваше с необходимата легитимност, така че да бъде приета от местната мюсюлманска общност, за разлика от други, смятани за по-умерени формации, които обаче не се ползват със такова доверие. Но, същите причини, които направиха МАВ приемлива дори за някои от най-радикално настроените лондонски мюсюлмани, навремето попречиха на британските политици да потърсят сътрудничеството на сходни ислямски организации. Наред с избирателния подход на МАВ към проявите на насилие, за който споменах по-горе, нейната противоречива позиция по такива въпроси, като правата на хомосексуалистите, вероотстъпничеството и интеграцията, карат мнозина британски политици да се замислят за дългосрочните последици от индиректната държавна подкрепа за подобна организация да разпространява собствената си интерпретация на исляма сред хиляди британски мюсюлмани (17). Все пак, предвид извънредните обстоятелство, те са съгласни, че овладяването на Финсбъри Парк е перфектен пример за успех, постигнат (макар и само в краткосрочен план) благодарение на сътрудничеството с умерените ислямисти. Британските правителствени чиновници не разглеждат това партньорство като вече утвърдена държавна политика, но смятат, че сключването на такива „сделки”, в някои конкретни случаи, с подобни далеч не идеални партньори, е неизбежна стъпка в духа на realpolitik, която се диктува от наличието на сериозна и непосредствена терористична заплаха пред страната (18).

Повечето от останалите европейски страни, които не се сблъскват с толкова мащабна терористична заплаха, се придържат към по-консервативни позиции, което превръща случая с Финсбъри Парк в почти уникален. Холандските власти, според които броят на мюсюлманите, замесени в подготовката на терористични действия на територията на страната, е само няколко десетки души, предпочитат да решават проблема, прокарвайки ясна разграничителна линия между „ангажирането” и „овластяването” на умерените ислямисти. Според тях, всички онези, които не проповядват открито насилие, могат да бъдат привличани, тъй като маргинализирането на умерените ислямисти би могло да има негативни отражения. В същото време, холандските власти не са убедени, че могат да разглеждат последните като постоянни партньори, тъй като е ясно, че те проповядват идеи, ерозиращи схващането на правителството за демокрация, интеграция и социална солидарност (19).

Тази оценка води до възприемането на различен подход към всеки отделен случай, като властите се обръщат към умерените ислямисти само, когато наистина се налага и има обща основа за подобно сътрудничество. Правителството следваше тази политика и през периода, непосредствено предшестващ премиерата на противоречивия филм „Фитна” на холандския политик и лидер на Партията на свободата Геерт Вилдерс. Въпросният филм съдържа остра критика към исляма, опитвайки се да свърже съдържанието на Корана с терористичните нападения, осъществявани от различни ислямистки групировки. Холандските власти се опасяваха, че породилият множество предварителни коментари в медиите филм може да провокира прояви на насилие, сходни с тези след появата на карикатурите на пророка Мохамед в датския вестник Jyllands Posten през 2005. Затова службите за сигурност проведоха срещи с някои от най-радикалните салафитски имами, обяснявайки им, че холандското правителство не подкрепя Вилдерс и получиха от тях обещание, че ще призоват привържениците си да не реагират с насилствени действия срещу излъчването на филма. Това обещание беше спазено.

В същото време, службите за сигурност не разглеждат политическите салафити като постоянни и заслужаващи доверие партньори и съветват местните власти да не ги смятат за такива. Подобни съвети се оказват особено полезни, имайки предвид, че напоследък салафитите редовно ухажват провинциалните и общински власти с предложения за сътрудничество в борбата с радикализацията и програмите за интеграция. Тоест, макар откритият диалог със салафитите да се окуражава, всяка форма на сътрудничество с властите, която би им позволила да разширят сферата си на влияние в местната мюсюлманска общност, се отхвърля.

Институционалният мандат

Наред с реалностите, касаещи средата на сигурност, друг фактор, влияещ върху избора на властите, дали да си партнират с умерените ислямисти, е институционалният мандат на онези, които трябва да вземат решението, в рамките на всяко правителство, и това също провокира различия в подходите на отделните европейски държави. И тук, британският пример отлично отразява цялата сложност на ситуацията.

През 2002, Скотланд Ярд създаде специален „мюсюлмански” отряд (Muslim Contact Unit - MCU), включващ дузина отлично обучени полицейски служители – мюсюлмани и немюсюлмани, чиято задача е да взаимодействат с мюсюлманската общност в Лондон (20). Стъпвайки на утвърдената традиция на британската политика спрямо имигрантските общности, MCU се опита да установи доверителни отношения с лидерите на лондонските мюсюлмани, с цел съвместно с тях да бъдат предотвратени бъдещи терористични нападения и да се попречи на радикализацията на местната мюсюлманска общност. Под ръководството на Робърт Ламбърт, MCU избра необичаен път, решавайки да използва, а в редица случаи и да си партнира, с всички ислямистки течения, включително някои от най-радикалните, в сравнително голямата салафитска общност на Лондон. Според Ламбърт, винаги склонните да сътрудничат на властите мюсюлмански водачи са загубили доверието на собствената си общност, да не говорим, че не са наясно с проблемите на радикализацията. Затова той предлага „политика на преговори, която да доведе до сътрудничество с мюсюлманските групи, традиционно смятани за враждебно настроени към демокрацията” (21). Ламбърт смята, че само тези групи се ползват с достатъчно доверие и подкрепа за да се противопоставят на пропагандата на Ал Кайда и да повлияят на младите мюсюлмани (22). Така например, в рамките на т.нар. „проект Channel”, редица салафитски имами склониха да работят съвместно с полицейските служители при идентификацията на повлияните от радикалните ислямисти млади мюсюлмани и за отклоняването им от пътя на насилието и екстремизма (23). Според Ламбърт, макар че умерените политически салафити изповядват възгледи, несъвместими с тези на повечето британски граждани, те са заинтересовани да предотвратят (и имат капацитета да го направят) превръщането на младите мюсюлмани в терористи и, в този смисъл, могат да се окажат полезен „инструмент” в борбата с тероризма (24).

Разбираемо е, че MCU би искал да използва всички възможни средства за да реализира институционалния си мандат да предотврати бъдещи прояви на насилие. Други обществени институции, с по-различни институционални правомощия, обаче гледат с подозрение на подобно сътрудничество. Така например, шефовете на Департамента за общностите и местното управление (DCLG) – една от агенциите, натоварени да намерят дългосрочни решения на проблемите с радикализацията на британските мюсюлмани, смятат, че истинската цел на правителството не е борбата с използващите насилие екстремисти, а с всички форми на екстремизма. Според редица депутати – лейбъристи и консерватори, съвсем не е достатъчно само да си против Ал Кайда. Те настояват, че мюсюлманските организации следва да се разглеждат като партньори, само ако се съобразяват с такива фундаментални британски ценности, като демокрацията, свободата на вероизповеданието и равенството между половете. „Само ако защитим нашите ценности, ще можем да попречим на екстремистите да възпитат нови поколения терористи” – обяви Рут Кели (бивш британски министър, отговаряща за DCLG) в една своя реч от 2006, в която препоръча фундаментални промени в критериите, използване при отпускането на държавни средства за програмите за борба с радикализацията (25). През 2008, британският вътрешен министър Джаки Смит повтори същата теза, посочвайки, че групите, които осъждат насилието на Ал Кайда, но изповядват ценности, несъвместими с тези на Обединеното кралство, също са част от проблема: „Те може и да не проповядват открито насилие, но създават климат на страх и недоверие, който поражда прояви на насилие” (26).

Тази визия се трансформира в официална политика през март 2009, когато британското правителство обяви новата си стратегия за борба с тероризма. Въпреки че в нея се признава правото на всеки да се придържа към позиции, които по-голямата част от обществото смята за радикални, стратегията ясно посочва, че правителството вече не възнамерява да оказва помощ на групи, които „не подкрепят насилието и формално не нарушават законите, но отхвърлят и ерозират нашите общи ценности и поставят под въпрос единството на обществото” (27). Промяната се усеща още по-ясно в изявлението на британското Вътрешно министерство от февруари 2009, в което се казва: „Стратегията за предотвратяване на вербуването на терористи не се изчерпва само с борбата срещу проповядващия насилие екстремизъм. Тя касае и онези, които изповядват екстремистки възгледи, несъвместими с нашите общи ценности. Решенията, кои мюсюлмански организации могат да бъдат финансирани от държавата, се вземат много внимателно и са обект на щателна проверка. Трябва да е ясно, че няма да продължим да финансираме групировки, за които имаме доказателства, че окуражават дискриминацията, ерозират демокрацията и заемат двойнствена позиция спрямо тероризма” (28).

Институциите, чиито мандат е свързан с простото предотвратяване на насилствените действия, са склонни да се фокусират върху крайния екстремизъм и се задоволяват с краткосрочните успехи в сферата на сигурността, които им гарантира сътрудничеството с умерените ислямисти. От друга страна, институциите, чиято цел е запазването на хармонията и единството на обществото се отнасят по-предпазливо към дългосрочните последици от подобно сътрудничество. Макар да признават, че то може да е необходимо в извънредни ситуации, те се опасяват, че легитимирането и финансовата подкрепа на умерено ислямистките организации от страна на правителството може да доведе до прекомерното им усилване.

Липсата на единен подход

Допълнителен фактор, влияещ върху процеса на вземане на решения относно партньорството с умерените ислямисти, са различните визии за самия процес на радикализация. Въпреки множеството изследвания по темата, експертите и политиците се разминават по това, как и кога е възможна радикализацията. Анализаторите например спорят, дали интеграцията или липсата на интеграция е фактор за радикализация. Службата за защита на конституцията в Германия смята, че „успешната интеграция е от ключово значение за предотвратяване на екстремизма и тероризма” (29). Други обаче посочват, че липсват практически доказателства, които достатъчно ясно да обвързват липсата на реална интеграция с радикализма и насилието (30).

Също толкова спорна е ролята, която играят умерените ислямистки организации в процеса на радикализация. Дали те действително са преграда пред него, или просто осъществяват предварителната подготовка на кадри за по-екстремистки настроените групировки? Датската служба за разузнаване и сигурност (PET) например, защитава първата теза, посочвайки, че: „често именно тези хора разполагат с най-големи възможности да повлияят върху поведението на младите мюсюлмани, подложени на радикалната ислямистка пропаганда, внушавайки им да не приемат насилието” (31). От друга страна, германските власти посочват в официалните си доклади, че умерените ислямистки организации „действително не осъществяват дейности, свързани с целите на „глобалния джихад” и дори се опитват да предпазят младите мюсюлмани от влиянието на джихадистките идеи, предлагайки им алтернативни възможности за самоидентификация. В същото време обаче, следва да се запитаме, дали тяхната дейност, насочена към съхраняване на „ислямската идентичност” не съдейства за дезинтеграцията и формирането на паралелни мюсюлмански общества” (32). Нещо повече, според тях „съществува сериозен риск, че именно тези кръгове подготвят благодатната почва за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност” (33).

За асиметрията на тези анализи способстват редица фактори, от културната принадлежност на анализаторите, до чисто политическите съображения. Ясно е обаче, че нито едно европейско правителство не разполага с еднозначен и окончателен анализ на процеса на радикализация, ролята на интеграцията и влиянието на умерените ислямисти върху този процес. Естествено, това често води до объркване и противоречиви решения за това, как следва да се реализира програмата за борба с радикализацията, какви трябва да са целите и как да се избират партньорите на правителството в нея. Така, в доклада на Британската ревизионна комисия за прилагането на програмата за предотвратяване на радикализацията (Prevent Programmе) се посочва, че „няма пълна яснота относно избора на партньорите и как този избор влияе върху обществения интегритет, както и върху другите локални стратегии” (34). Все пак, тези проблеми са неизбежни, доколкото властите навлизат в непознати води, опитвайки се да решат един изключително сложен и все още неизяснен напълно въпрос. Повечето програми се реализират едва от няколко години и властите знаят, че изясняването на нещата ще изисква много повече време.

Тревожна дилема в сферата на сигурността

Ще могат ли европейските правителства да постигнат целите си, привличайки умерените ислямисти? Различното тълкуване на държавните интереси води до различни отговори на този въпрос. Ако чрез програмите за борба с радикализацията държавата цели да предотврати терористични нападения на нейна територия, тогава prima facie може да се твърди, че подобно партньорство би се оказало плодотворно, поне в краткосрочен период. Проблемът обаче се усложнява, ако държавният интерес се интерпретира по един по-амбициозен начин. Ако успехът в борбата с радикализацията се свързва с маргинализирането на екстремистките и антиинтгеграционни идеи сред младите европейски мюсюлмани, тогава, според мнозина, сътрудничеството с умерените ислямисти е по-скоро контрапродуктивно.

Дебатът опира до ключовия проблем за идентифицирането на противника, тъй като европейските политици все още не са постигнали консенсус по този фундаментален проблем. Ако врагът е просто „тероризмът”, или групировки от типа на Ал Кайда, използващи насилие за да реализират целите си, тогава сътрудничеството с умерените ислямисти изглежда полезна тактика за борба с тях. Ако обаче се смята, че заплахата е по-широка и е свързана с различните форми на ислямизма, тогава и подходът следва да е различен. В този случай, краткосрочните и инцидентни форми на сътрудничество могат да се използват с успех срещу джихадистите, но подобно тактическо партньорство не бива да се трансформира в постоянна стратегия.

Висши европейски правителствени чиновници в сферата на сигурността споделят визията, че идентифицирането на противника само с използващите насилие групировки е опасна самозаблуда. Ален Гринярд, който е зам. началник на отряда за борба с тероризма на белгийската полиция и професор по ислямски изследвания в брюкселския Свободен университет, определя Ал Кайда като „епифеномен”, т.е. най-видимият аспект на далеч по-голяма заплаха, каквато е политическият ислям (35). Към сходна позиция се придържа и бившият шеф на френското контраразузнаване (Direction Generale de la Secirite Exterieure)  Ален Шуе, според който Ал Кайда „е само кратък епизод и подходящ инструмент в близо стогодишното съществуване на „Мюсюлманските братя”. Истинската опасност е свързана с разширяване позициите на „братята” и нарастващият брой на техните привърженици. Вълкът знае кога и как да се прави на овца” (36).

Сравняването на „Мюсюлманските братя” с „вълк в овча кожа”, което прави Шуе, се споделя от мнозина експерти в сферата на сигурността, опасяващи се, че умерените ислямисти опитват да се възползват от това, което в теорията на социалното движение е известно като позитивен радикално-флангови ефект (37). Според тази теория, по-умерените крила на политическото движение автоматично подобряват позициите си при появата на по-радикални крила в него. Приложен към умерените ислямисти, положителният радикално-флангови ефект може да обясни, защо появата на Ал Кайда и другите джихадистки групировки накара европейските правителства да погледнат по-благосклонно на умерените ислямисти и дори да приемат насериозно идеята за установяване на различни форми на сътрудничество с тях. Появата на непосредствена и постоянна терористична заплаха, твърдят експерти като Шуе, кара европейските правителства да свалят летвата за това, кое е допустимо и да одобрят сътрудничеството с редица екстремистки настроени организации, доколкото последните се противопоставят на насилствените действия в Европа.

Според някои, реалният проблем е, че с благословията на правителствата,  програмата им за „социални инженерство” се осъществява от умерените ислямисти, които отхвърлят много от фундаменталните западни ценности. Стремейки се да станат партньори на правителствата в различните европейски държави, умерените ислямисти се представят за „огнеборци”, решени да потушат „пламъка” на крайната радикализация сред младите мюсюлмани на континента (38). Това без съмнение е вярно в някои случаи, доколкото много ислямистки организации действително се противопоставят на терористичните действия на европейска територия. В същото време, трябва да е ясно, че освен като „огнеборци” те се изявяват и като „подпалвачи”, налагайки тезата за специфичната идентичност на мюсюлманите, представяйки ги за жертви на преследвания в Европа и оправдавайки използването на насилие при определени обстоятелства и в други точки на света. Според експертите от Фондацията Килиам – намиращ се в Лондон „мозъчен център”, създаден от бивши ислямисти, отказали се от тази идеология, умерените ислямисти „проповядват сепаратистки и конфронтационни идеи, които логично водят до използване на насилие. Най-малкото, тяхната реторика поставя основата, върху която по-късно се формират възгледите на атентаторите-самоубийци” (39).

Липсата на яснота относно окончателните цели на усилията за борба с тероризма и свързаната с това непълнота на стратегиите за предотвратяване на радикализацията; ограничените познания за различните аспекти на политическия ислям, различията между отделните ислямистки групировки и природата на самия процес на радикализация и разминаването между необходимостта да бъдат предотвратени терористичните нападения, в краткосрочен план, и запазването на социалното единство – в дългосрочен, поставя всички европейски правителства пред много сериозна дилема в сферата на сигурността. Дори ако разглеждаме умерените ислямисти в най-негативна светлина, винаги има място за сътрудничество, под някакво форма, с тях, когато обстоятелствата го изискват. От друга страна, малцина биха подкрепили официалното одобрение и финансовата помощ за организации, прославящи насилието в някои части на света и непризнаващи основни човешки права. Затова повечето специалисти смятат, че привличането на умерените ислямисти за реализацията на важни цели в сферата на сигурността, без това да укрепва значително техните възможности и влияние, е най-добрата стратегия. Прилагането на подобна политика на практика обаче, е изключително предизвикателство и формулира нова дилема, свързана със сигурността, която днес европейските и редица други правителства отчаяно се опитват да разрешат.

Бележки:

1. Jytte Klausen, The Islamic Challenge: Politics and Religion in Western Europe (New York: Oxford University Press, 2005), p. 81.

2. John Mintz and Douglas Farah, ‘‘In Search of Friends Among the Foes: U.S. Hopes to Work with Diverse Group,’’ Washington Post, September 11, 2004, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/articles/A12823-2004Sep10.html.

3. American Enterprise Institute for Public Policy Research, ‘‘An Interview With Reuel Marc Gerecht,’’ December 14, 2004, http://www.aei.org/publications/pubID.21739/pub_detail.asp (press release).

4. Robert S. Leiken and Steven Brooke, ‘‘The Moderate Muslim Brotherhood,’’ Foreign Affairs 86, no. 2 (March/April 2007): 112.

5. Сред най-гласовитите привърженици на този подход е Камаал Хелбауи, бивш високопоставен лидер на “Мюсюлмански братя”, който днес се подвизава в Лондон.

6. ‘‘A Common and Safe Future: Proposal for an Action Plan to Prevent Extremist Views and Radicalisation Among Young People,’’ Danish Ministry of Refugee, Immigration, and Integration Affairs, June 2008, http://www.nyidanmark.dk/NR/rdonlyres/B3D54221-96CF-4CDB-94FC-6A2E7D0625D0/0/antiradikalisering_engelsk_samlet.pdf (hereinafter 2008 Danish Radicalisation proposal).

7. Интервю на автора с Карен Йесперсен, Копенхаген, Дания, ноември 2008; ‘‘Rønn: Jespersen Maler Fanden pa° Væggen,’’ Berlingske Tidende, November 18, 2008 (in Danish).

8. Government of Denmark, ‘‘A Common and Safe Future: An Action Plan to Prevent Extremist Views and Radicalisation Among Young People,’’ January 2009, http://www.nyidanmark.dk/NR/rdonlyres/58D048E7-0482-4AE8-99EB-928753EFC1F8/0/a_common_and_safe_future_danish_action_plan_to_prevent_extremism.pdf.

9. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ‘‘The Prevent Strategy: A Guide for Local Partners in England,’’ June 2008, p. 4, http://www.dcsf.gov.uk/violentextremism/downloads/Prevent%20Strategy%20A%20Guide%20for%20Local%20Partners%203%20June%202008.pdf (hereinafter The Prevent Strategy).

10. Municipality of Amsterdam, ‘‘Amsterdam Against Radicalisation,’’ November 15, 2007, p. 5.

11. Netherlands General Intelligence and Security Service, ‘‘The Radical Dawa in Transition,’’ October 2007, pp. 9—10, http://www.minbzk.nl/aspx/download.aspx?file_/contents/pages/90181/theradicaldawaintransition.pdf.

12. The Prevent Strategy, p. 5; James Kirkup, ‘‘Terrorists in Pakistan Planning Over 20 Attacks in Britain, Says Gordon Brown,’’ Daily Telegraph, December 14, 2008, http://www.telegraph.co.uk/news/newstopics/politics/defence/3757357/Terrorists-in-Pakistanplanning-over-20-attacks-on-Britain-says-Gordon-Brown.html.

13. За историята на овладяването на джамията във Финсбъри Парк, виж Sean O’Neill and Daniel McGrory, The Suicide Factory: Abu Hamza and the Finsbury Park Mosque (London: Harper Collins, 2006), pp. 34—52.

14. Ibid., pp. 253—264.

15. Интервю на автора с Камаал Хелбауи, Лондон, Великобритания, декември 2008; Интервю на автора с Мохамад Кузбар, Лондон, Великобритания, декември 2008; Интервю на автора с правителствени чиновници и служители на Скотланд Ярд, Лондон, Великобритания, декември 2008.

16. Интервю на автора с Камаал Хелбауи  (основател на МАВ) и Мохамед Кузбар (член на ръководството на МАВ), Лондон, Великобритания, декември 2008.

17. Интервю на автора с Рут Кели (бивш британски министър за общините) и баронеса Полин Невил-Джоунс (бивш председател на британския обединен разузнавателен комитет), Лондон, Великобритания, декември 2008. chairman of the British Joint

18. Интервю на автора с високопоставени британски правителствени чиновници, Лондон, Великобритания, декември 2008.

19. Интервю на автора с високопоставени холандски правителствени чиновници, Хага, Холандия, май 2008.

20. Интервю на автора със служители от групата за  контакт с мюсюлманите на Скотланд Ярд, Лондон, Великобритания, януари 2007.

21. Robert Lambert, ‘‘Empowering Salafis and Islamists Against Al-Qaeda: A London Counterterrorism Case Study,’’ Political Science & Politics 41, no. 1 (January 2008): 31.

22. Интервю на автора с Робърт Ламбърт, Лондон, Великобритания, декември 2008.

23. ‘‘Preventing Violent Extremism: Learning and Development Exercise,’’ Audit Commission, Her Majesty’s Inspectorate of Constabulary (HMIC), October 2008, p. 10, http://www.communities.gov.uk/publications/communities/preventlearningexercise (hereinafter Audit Commission report).

24. Lambert, ‘‘Empowering Salafis and Islamists Against Al-Qaeda,’’ pp. 31—34.

25. Philippe Naughton, ‘‘Funding Cut-off Threat by Minister Angers Muslim Groups,’’ Times (London), October 11, 2006, http://www.timesonline.co.uk/tol/news/politics/article668544.ece.

26. Alan Travis, ‘‘Time to Tackle the Nonviolent Extremists, Says Smith,’’ Guardian, December 11, 2008, http://www.guardian.co.uk/uk/2008/dec/11/counter-terrorism-strategy-extremists.

27. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ‘‘The United Kingdom’s Strategy for Countering International Terrorism,’’ March 2009, p. 15, http://security.homeoffice.gov.uk/news-publications/publication-search/general/HO_Contest_strategy.pdf?view_Binary.

28. ‘‘Home Office Statement on Muslim First, British Second,’’ BBC, February 13, 2009, http://news.bbc.co.uk/panorama/hi/front_page/newsid_7888000/7888793.stm.

29. German Federal Office for the Protection of the Constitution, ‘‘Integration as a Means to Prevent Extremism and Terrorism: Typology of Islamist Radicalisation and Recruitment,’’ January 2007, p. 7, http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/publication_0704_islamism_integration.pdf (hereinafter Integration as a Means to Prevent Extremism and Terrorism report).

30. Виж например: Change Institute for the European Commission, ‘‘Study on the Best Practices in Cooperation Between Authorities and Civil Society With a View to the Prevention and Response to Violent Radicalisation,’’ July 2008, p. 35, http://www.changeinstitute.co.uk/images/publications/changeinstitute_preventingradicalisation.pdf.

31. 2008 Danish Radicalisation proposal, p. 36.

32. Integration as a Means to Prevent Extremism and Terrorism report, p. 5.

33. German Bundesverffassungsschutz, ‘‘Annual Report of the German Office for the Protection of the Constitution,’’ 2005, p. 190 (domestic intelligence agency of the German federal government).

34. Audit Commission report, p. 10.

35. Sylvain Besson, La Conqueˆte de l’Occident (Paris: Seuil, 2005), p. 40 (in French).

36. Caroline Fourest, Brother Tariq: The Doublespeak of Tariq Ramadan (New York: Encounter, 2008), p. 103.

37. Виж Herbert H. Haines, ‘‘Black Radicalization and the Funding of Civil Rights: 1957-1970,’’ in Social Movements, ed. Doug McAdam and David A. Snow (Los Angeles, CA.: Roxbury Publishing, 1997), pp. 440-441.

38. Сравнението беше направено от автора в два отделни разговора с двама ислямистки водачи в две различни европейски страни.

39. Quilliam Foundation, ‘‘Pulling Together to Defeat Terror,’’ April 2008, p. 3, http://www.quilliamfoundation.org/images/stories/pdfs/pulling-together-to-defeat-terror.pdf.

* Авторът е аналазитор в Центъра за наука и международни отношения Белфер в Харвардския университет и преподавател в Института за мира на САЩ. Последната му книга е посветена на дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа и Северна Америка. Повече за него, вж. Геополитика, бр.2/06

{rt}

Вече няколко месеца, т.е. от декември 2009 насам, специалните части и разузнавателните служби на САЩ, съвместно с армията и службите за сигурност на Йемен, активно осъществяват тайни антитерористични операции, в резултат от които вече бяха ликвидирани част от 15-тимата т.нар. „водачи” на организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Американското участие в тези действия, които бяха одобрени от Барак Обама, включва няколко десетки войници и офицери от Обединеното командване за специални операции (JSOC), чиято главна задача е откриването и ликвидирането на заподозрени, че са участници или помагачи на терористичните групировки. Впрочем, според някои експерти, специалните части на САЩ не участват пряко във въоръжените действия на йеменска територия, но помагат при планирането им, разработват тяхната стратегия и тактика и снабдяват местните военни с оръжие и бойна техника. Разузнавателните служби на двете страни непрекъснато обменят информация и съвместно анализират структурата на създадената от Ал Кайда мрежа. Освен това, САЩ доставиха в Йемен специално електронно оборудване за наблюдение активността на противника, както и триизмерни карти на територията, където действат терористите.

В рамките на тази кампания (и с личното одобрение на президента Обама), в края на декември 2009, беше атакувана база на „Ал Кайда на Арабския полуостров”, с цел да бъде ликвидиран един от лидерите и – американският гражданин Ануар ал-Уалаки, в момента на срещата му с други регионални ръководители на организацията. Както е известно обаче, Ал-Уалаки оцеля, след което официално бе включен в списъка с граждани на САЩ, които следва да бъдат задържани или ликвидирани от частите на JSOС.

Мащабите на американското присъствие в Йемен

Истинските мащаби на американското участие в антитерористичната въоръжена кампания на йеменска територия започнаха да се очертават едва през януари 2010. Първоначално, одобреното от правителството в Сана присъствие на военновъздушните сили на САЩ се криеше от местното население за да не ерозира още повече позициите на президента Али Абдула Салех, принуден да избира между американската подкрепа, от една страна, и различните местни политически, етнически и религиозни групировки, недоволни от намесата на САЩ във вътрешните работи на Йемен – от друга. Сътрудничеството с йеменския режим е част от усилията на администрацията на Обама да повиши равнището на антитерористичната си активност, като цяло. Според високопоставен чиновник на йеменската администрация, цитиран от западни медии, засега това „сътрудничество” се реализира съвсем безпроблемно и ефективно.

В същото време обаче, нито в Пентагона, нито в Държавния департамент, нито в другите американски правителствени структури има единодушна оценка за дейността на Белия дом в сферата на борбата с терора. Отбелязва се само, че в момента усилията за унищожаването на Ал Кайда и Движението „Талибан” (особено след осъществените, благодарение на подадената от ЦРУ информация, успешни ракетни удари по конкретни точки, разположени в неконтролираната от никого гранична зона между Афганистан и Пакистан) са придобили небивали досега мащаби. В частност, само за първата година от управлението на Обама бяха осъществени повече такива нападения, отколкото за трите последни години от мандата на Буш-младши.

Освен това, в рамките на стартиралата през миналата година антитерористична кампания, поделение на американските специални части беше изпратено и в Сомалия, като задачата му бе да залови или ликвидира кенийския ислямист Салех Али Набхан, обвинен че е осъществил терористичното нападение срещу един израелски хотел в Момбаса. В крайна сметка, Набхан беше убит с ракета, изстреляна от американски хеликоптер в Южна Сомалия, през септември 2009.

Според републиканците в Конгреса, както и според бившия вицепрезидент на САЩ Дик Чейни, мерките на Обама за борба с тероризма са „прекалено меки”. Всъщност, това бе реакция на решението на президента да забрани „твърдите методи” на предишната администрация, включващи изтезания по време на разпитите на заподозрените в тероризъм, и да закрие военния затвор в Гуантанамо. След една година на успехи и разочарования, Обама и днес продължава да е убеден, че най-ефективния път за унищожаването на Ал Кайда е тясното сътрудничество с чуждестранните партньори на САЩ, дори ако това са откровено авторитарни режими, които въобще не се съобразяват с човешките права. За да гарантира и разшири достъпа на САЩ до подобни регион, президентът е готов да увеличи американската финансова подкрепа за местните диктатори.

Що се отнася до Йемен, там през последните месеци се появиха редица знакови фигури от американския военен и политически елит за да внесат лептата си в задълбочаването на двустранното сътрудничество в борбата с тероризма. Сред тях бяха командващия на JSOC вицеадмирал Уйлям Макрейвън, съветникът на президента по вътрешна сигурност и борба с тероризма Джон Бренън и командващият Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс.

Според представители на йеменската администрация, Вашингтон и Сана много бързо са се споразумели по стратегическите въпроси, като американската намеса ще има ограничен характер и ще се наблегне най-вече на обмена на разузнавателна информация.

Досега, обединените усилия се реализираха под формата на няколко десетки нападения по суша и въздушни атаки. Според американските военни и разузнаването, в Йемен действат няколко стотин терористи, обединени в групировка, която поддържа исторически връзки с Ал Кайда, но действа самостоятелно. В лекцията си в един от американските военноморски колежи, шефът на JSOC вицеадмирал Макрейвън обяви, че САЩ не възнамеряват да разполагат редовни части в Йемен, което, според него, е сред причините влиянието на Ал Кайда в тази страна да нараства и в бъдеще. Той смята, че макар Вашингтон да се опитва да подобри отношенията и да затвърди позициите си в Йемен, големите трудности тепърва предстоят.

Другите играчи

Междувременно, йеменският президент Салех изпитва натиск не само от САЩ, но и от другите си големи финансови спонсори – Саудитска Арабия и ОАЕ, които настояват правителството да засили контрола върху ситуацията в северните гранични райони на страната. Затова, още през август 2009, Салех сам се обърна към САЩ с молба за стартирането на по-конкретен диалог по проблемите на двустранното сътрудничество. Сегашната кампания, до голяма степен, е резултат именно на това обръщение.

Тоест, поне на пръв поглед, Салех действително възнамерява да се бори сериозно с Ал Кайда и няма намерение да пречи на евентуално разширяване на американското присъствие. Между другото, укрепването на двустранните връзки, осъществено от администрацията на Обама, се основава на отношенията, установени между специалните служби на САЩ и Йемен още по времето, когато ЦРУ се ръководеше от Джордж Тенет. Непосредствено след 11 септември 2001, именно Тенет убеди Салех в ползата от установяването на партньорски отношения с  Вашингтон, което пък позволи на ЦРУ и Пентагона още тогава да осъществят серия от атаки срещу местни бази на терористите. По онова време, готовността на Салех да сътрудничи с американците се обясняваше с опасенията му, че Йемен, откъдето произхожда и семейство Бин Ладен, може да се окаже (както и стана) в списъка на държавите, срещу които САЩ планират да осъществят военна интервенция. Междувременно, Тенет осигури на йеменската армия хеликоптери, военна техника за стоварване на десантни части, както и стотици специалисти от американските специални служби, които поеха обучението на местните части за борба с тероризма. Освен това, той получи от Салех разрешение за осъществяване на полети на американските безпилотни самолети Predator (снабдени с ракети Hellfire) над територията на страната. Първият видим резултат от това сътрудничество стана осъществената през ноември 2002 ракетна атака, при която на йеменска територия бяха унищожени шестима бойци на Ал Кайда, придвижващи се с джип през пустинята. При това нападение, основни мишени на ЦРУ бяха Абу Али ал-Харити, организирал терористичното нападение срещу американски боен кораб, през 2000, както и американският гражданин Камал Дервиш, за който Управлението разполагаше със сведения, че също ще пътува с въпросната кола. Това предварително планирано убийство на гражданин на САЩ, в чиято законност никой не се усъмни, отвори нова страница в антитерористичната активност. Днес подобни операции се смятат за нормални и морално оправдани.

Както е известно, след 11 септември 2001, президентът Буш-младши упълномощи ЦРУ, а по-късно и американските военни, да ликвидират американски граждани в чужбина, ако има доказателства, че последните са свързани с действия, насочени срещу интересите на САЩ. По дефиниция, жертвата трябва „да представлява продължителна и непосредствена заплаха за Съединените щати”. Но, макар че формално за осъществяването подобно убийство трябва да има сериозни доказателства, на практика не съществуват критерии за тяхната основателност. Сегашната администрация на Обама се придържа към същия принцип – ако някой американски гражданин стане член на Ал Кайда или друга терористична организация, той автоматично се превръща във враг на Америка, който може да бъде унищожен във всеки удобен момент.

И ЦРУ, и JSOC разполагат със списъци на лица, определяни като „важна цел” или „ключова фигура”, т.е. такива, които следва да бъдат заловени или ликвидирани. В списъка на JSOC например, фигурират трима американски граждани, включително споменатия по-горе Ал-Алуаки, чието име беше добавено в края на 2009. Списъкът на ЦРУ пък, още преди няколко месеца, включваше цяла група американски граждани. Според служители на Управлението, роденият в щата Ню Мексико ислямист и терорист Ал-Уалаки е свързан с военния лекар Нидал Хасан, който, през ноември 2009, разстреля 13 военни и граждански служители във Форт Худ (Тексас). На свой ред, йеменските власти твърдят, че Ал-Уалаки е най-опасната фигура сред терористите, действащи на територията на страната и е участвал в подготовката на нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, арестуван за опита си да взриви самолета от Амстердам за Детройт, в навечерието на Коледа, 2009.

В края на януари, йеменският външен министър Абубакр ал-Кирби обяви във Вашингтон, че правителството му иска да принуди Ал-Уалаки да се предаде за да бъде съден за съучастничество с лекаря-убиец от Форт Худ. Колкото и да е парадоксално, властите в Йемен не могат да му отправят други обвинения. Твърде съмнително е обаче, че поредният лидер на местната клетка на Ал Кайда действително ще бъде съден. В момента той и групата му действат в южнойеменската провинция Шабуа, като и йеменските, и американските специални части са по петите му, така че експертите не му дават особени шансове да оцелее още дълго.

Имат ли САЩ ясна стратегия в Йемен?

Междувременно, през януари и февруари, в Сената на САЩ се завихри бурна дискусия за ситуацията в Йемен и начините, по които следва и може да се противодейства на набиращата сила в тази страна „ислямистка заплаха”. Както е известно, тласък за нея бе арестът на споменатия по-горе нигерийски терорист Абдулмуталаб. Според собствените му признания, той е преминал обучение в лагерите на ислямистите в Йемен, което пък „отвори очите” на американските сенатори, че на Арабския полуостров, както се оказва, има немалко поддръжници на Ал Кайда. Разбира се, както вече посочих, разузнавателните служби на САЩ отдавна и много внимателно следят активността на въпросните хора и то именно в Йемен. Странното е само, че този факт стана известен на сенаторите едва сега. Между другото, половината от атентаторите-камикадзе, които атакуваха „кулите-близнаци” в Ню Йорк, също бяха от Арабския полуостров, а семейните им корени могат да се открият тъкмо в Йемен. Впрочем, последното се отнася и за самия Бин Ладен.

Тоест, за пореден път ставаме свидетели на необяснимо изоставане на американската държавна машина (или по-скоро на нейната публична част) от развиващите се в момента процеси. Което за пореден път доказва нейната тромавост и прекалена усложненост. Всъщност, целият шум в Сената беше предизвикан от намерението на президента Обама рязко да увеличи помощта, предоставяна на авторитарния йеменски режим за „борба с тероризма”. Тук е мястото да напомня, че в момента за целта се изразходва смехотворната за американските мащаби сума от 35 млн. долара. Наистина, в нея не влизат разходите на американските разузнавателни служби по събиране на информация, дислокация на станциите за радиоразузнаване, подготовката на местните специални служби и т.н. Впрочем, що се отнася до последните, САЩ демонстрират съвсем оправдан скептицизъм относно тяхната ефективност и равнището им на подготовка, поради което възнамеряват да изпратят там още много свои инструктори. Преди американците, с подготовката на йеменските служби се бяха ангажирали йорданците, но, както се вижда, без особен успех.

И така, САЩ отново вървят по утъпкания традиционен път, който успешно изпробваха, през 60-те и 70-те години на миналия век, в Латинска Америка, а и не само там. Сега Вашингтон се опитва да използва този модел в ислямския свят. Следва веднага да отбележим обаче, че Близкият изток не е Латинска Америка по ред причини и няма как нещата да се ограничат само с подготовката на кадри за местните специални служби. За разлика на Латинска Америка, мюсюлманското общество се гради на племенно-родова основа, а мъдрите шейхове изпращат „синовете на племето” да служат както на правителството, така и на бунтовниците. Затова, преди някой служител на местните специални служби или пък военен командир да предприеме някакви действия, засягащи пряко влиятелни членове на някое друго племе (за собственото му и дума не може да става),  той първо отива да се посъветна със „старейшините на рода”. Които му казват кого да арестува и кого не. Кого може да вербува за агент и, кого не бива в никакъв случай да пипа. Тази система се е утвърдила от векове в Ориента, нещо повече той е оцелял в сегашния си вид именно благодарение на нея и няма никакво намерение да променя нещо в системата, само защото така искат чужденците-американци.

Отлично потвърждение на това бяха поредните декларации (от края на януари) на саудитското военно ръководство, че окончателно е сложило край на войната с бунтуващите се шиити от Северен Йемен (т.нар. зейдити), действащи и в прилежащите гранични райони на Саудитска Арабия, също населени с шиити. При това, непосредствено преди въпросните декларации, зейдитите свалиха (с помощта на преносим зенитно-ракетен комплекс „Стрела”) самолет на саудитските ВВС, продължават да държат в плен над сто саудитски военнослужещи, да не говорим, че саудитците все още не смеят да припарят до спорните територии в района на Джабал Ад-Духан. Всичко това обаче са дреболии, защото междувременно отново влезе в действие неофициалната „племенна” дипломация.

Всичко това доказва, че в Ориента официалните декларации съвсем не отразяват реалните процеси в средите на племенната върхушка. Същото с пълно основание може да се каже и за т.нар. „борба с ислямистите”. От гледната точка на самите йеменци няма никакви ислямисти, а има хора, принадлежащи към едно или друго племе. Те могат да бъдат враждебни или приятелски настроени, но на никой местен не би му хрумнало да ги дели по идеологически признак. Нека си припомним, че същият онзи „учител”, който е подготвял нигерийския терорист Абдулмуталаб не мисли да се крие, а спокойно дава интервюта на „Ал Джазира” и други медии. И, както сам признава, никой от йеменските специални служби не го е търсил за нищо. Което е отлична илюстрация за нивото на въпросните „служби” (които се интересуват единствено от личните врагове на президента Салех), както и за това, доколко те са готови за борба са терористите.

Ако американските сенатори, вместо да одобряват отпускането на средства за почти непостижимата „промяна на негативния имидж на САЩ в Третия свят”, бяха ги отделили за създаването на достатъчно компетентен експертен център по проблемите на мюсюлманския свят, като цяло, и на Йемен – в частност, сигурно отдавна щяха да знаят, че сегашният йеменски президент дължи политическото си оцеляване именно на ислямистите. Така например, дългогодишният шеф на местния парламент - вече покойният шейх Ахмар, беше един от духовните „бащи” на ислямистката партия „Ислах” и близък роднина на самия Салех. Въпросната водеща ислямистка формация пък се спонсорираше и продължава да се спонсорира от ключовия американски съюзник в региона – Саудитска Арабия, която се опитва с нейна помощ да балансира влиянието на „левите” сили. Освен това, в момента йеменските ислямисти съвсем не са лумпени и маргинали, а основната (след президентския клан, разбира се) икономическа сила в Йемен.

Всичко това обаче, очевидно е неизвестно на американските сенатори, затова те продължават яростно да спорят за стратегията на САЩ в Йемен. В крайна сметка, резултатът от тези дискусии е нарастващата помощ за йеменския режим, отказът от пряка американска военна интервенция и продължаване тактиката на „точковите удари”, която засега има ограничен ефект. Ако анализираме по-внимателно тази стратегия на САЩ, можем да направим следните прогнози за резултатите от нея.

Увеличаването на помощта (най-вече финансовата) за йеменския режим ще има твърде малък ефект в сферата на „войната с тероризма”. Просто защото, йеменците не са склонни да участват в подобна война. От друга страна, както вече споменах, осъществяването на пълномащабна военна интервенция е невъзможно, тъй като Пентагонът няма достатъчно сили, да не говорим, че това би провокирало партизанска война в страната.

Имайки предвид, катастрофалния спад на способността на йеменския режим да контролира ситуацията в собствената си държава, няма как да не стигнем до извода, че опитът за атентат на Абдулмуталаб и последвалата истерична реакция на Вашингтон бяха в интерес най-вече на президента Салех, който по този начин отклонява вниманието на Запада от себе си и го насочва към своите противници. Тоест, доказва на Запада, че не бива да бъде сменян, защото няма политическа алтернатива, а отстраняването му, на фона на надигащият се ислямизъм, само ще влоши ситуацията. Именно това се опита да внуши и йеменската делегация на провелата се в края на януари конференция в Лондон, посветена на „борбата с терора” (между другото, опитът на йеменския външен министър да убеди опозицията, в лицето на т.нар. Ahzab al-Liqa al-Mushtarak, да подкрепи правителствената позиция на въпросната конференция се провали).

В тази връзка си струва да спомена и една малко конспиративно звучаща хипотеза, която не е особено популярна, но едва ли следва да се отхвърля априори. Според привържениците и, цялата история с нигерийския атентатор Абдулмуталаб е била организирана от специалните служби на президента Салех с единствената цел САЩ да бъдат убедени, че поне за момента той си остава незаменим за тях. Това обяснява и моментално даденото съгласие лагерите на йеменските ислямисти да бъдат бомбардирани от военновъздушните и военноморски сили на САЩ, както и странната пасивност по отношение на „учителя” на Абдулмуталаб, за който споменах по-горе. Всъщност, дори ако нигериецът беше заловен още на летището в Амстердам, това нямаше да промени нещата – медиите пак щяха да обявят, че „терорист, подготвен в Йемен, е искал да взриви американски самолет”. По този начин, Салех се опитва да реши едновременно няколко задачи. Освен че се оказва „незаменим”, той си гарантира сериозна финансова помощ, както и възможността с чужди ръце да отслаби позициите на най-реалния си политически конкурент – ислямистката партия „Ислах”.

При всички случаи обаче, сегашната американска стратегия в Йемен има „междинен и преходен” характер и едва ли ще успее да попречи на присъствието на ислямистите и укрепването на позициите им в тази страна.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди година, йеменският президент Али Абдула Салех направи смайващото съобщение, че специалните служби на страната му са задържали група ислямисти, свързани с израелското разузнаване. „Терористичната клетка беше разкрита и членовете и ще бъдат предадени на съда заради връзките си с израелските разузнавателни служби – обеща тогава той, добавяйки че – скоро ще можете да проследите хода на съдебния процес”. Оттогава насам обаче, за този случай не се чува нищо, т.е. разследването очевидно е било замразено. И така, добре дошли във вълшебната страна Йемен, където в мрака на времето се развива действието на прочутите арабски приказки.

Ако свържете Йемен със загадъчния характер на исляма, Осама бин Ладен, Ал Кайда и израелското разузнаване, се получава наистина впечатляваща смес. Шефът на американското Централно военно командване (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, който се появи за кратко в йеменската столица Сана (на 15 януари), се срещна с президента Салех и му обеща, че САЩ ще увеличат подкрепата си за борбата срещу Ал Кайда. На свой ред, Барак Обама моментално потвърди обещанието на Питреъс и увери, че Вашингтон ще започне да обменя разузнавателни сведения с режима в Сана, ще участва в подготовката на местните специални части и дори може да се включи в съвместни действия против ислямистите от региона.

Още един Афганистан?

Мнозина авторитетни анализатори са единодушни, че Обама, който се ползва с имиджа на талантлив и разумен политик, ще направи катастрофална грешка, забърквайки се в още една война, която може да се окаже също толкова кървава и хаотична (и също толкова нежелана от американското общество), като тези в Ирак и Афганистан. Истината е, че действията на Обама изглеждат меко казано странни. Паралелите с Афганистан са поразителни. Наистина ли нигерийският студент се е опитал да взриви американския самолет? По време на разпитите, той заяви, че е бил подготвян в Йемен. И ето че Америка отново е готова да воюва.

Йемен е страна със забележителни и непристъпни планински масиви, които могат да се превърнат в рай за бунтовниците-ислямисти. Йеменците са също толкова гостоприемни, колкото и афганистанските племена и, ако съдим по спомените на ирландския журналист Патрик Кокърн, макар да са великодушни към чужденците, те смятат, че „законите на гостоприемството престават да действат, когато гостът напусне територията на племето, като това автоматично го превръща в мишена”. В самия въздух на тази страна има някаква романтика – почти като в Хиндокуш. Почти всички йеменци са крайни националисти и притежават оръжие. Също като Афганистан, и Йемен е държава, в която властите воюват с най-различни и многобройни бунтовници и е достатъчна дори и съвсем малка външна намеса, тя да бъде обхваната от пламъците на гражданската война.

Нима президентът Обама забравя толкова бързо, че не помни собствената си реч от 1 декември 2009, в която очерта новата американска стратегия в Афганистан, и е склонен да наруши собствените си правила? Не разбира, се, той е достатъчно умен и хитър човек. А евентуалната интервенция на САЩ в Йемен ще се окаже един от най-хитроумните ходове, които е направил в името на запазването на американската глобална хегемония.

Американският отговор на „китайския проблем”

Дори и беглият поглед върху картата на региона показва, че Йемен е един от най-стратегически важните райони в зоната на Персийския залив и Арабския полуостров. Разположен е в съседство на Саудитска Арабия и Оман, които представляват жизнено важни протекторати на Америка. На практика, Вашингтон „очертава територията си” и докато Русия продължава да си мечтае, че някой ден може да възстанови военните си бази от съветско време в Аден (Южен Йемен), Съединените щати вече успяха да си осигурят трудно възстановим аванс пред нея. При това, американците дават ясен сигнал, че одисеята няма да приключи в Йемен, а ще продължи в Сомалия и Кения.

Така, САЩ установяват свое военно присъствие във все още неразпределеното пространство по протежение на западното крайбрежие на Индийския океан. Напоследък обаче, редица китайски официални представители също декларираха, че страната им се нуждае от морски бази в региона. С изпреварващите си действия, Съединените щати предотвратиха реализацията на тези китайски намерения. Сега единствената държава, където китайците все още имат възможност да създадат своя морска база, е Иран. Във всички други страни, вече е налице западно военно присъствие.

Разбира се, евентуалната американска интервенция в Йемен няма да повтори грешките от Ирак или Афганистан. Обама не желае от Йемен също да започнат да пристигат ковчези с телата на американски военни. Това очаква от него и обществото в Съединените щати. Затова, той вероятно ще изпрати там безпилотни самолети и специални части, като „фокусира вниманието върху получаване на разузнавателни данни и подготовката на йеменската армия за да се противопостави успешно на бунтовниците от Ал Кайда”. Според американските военни експерти, основната цел на Обама ще бъде установяването на продължително военно присъствие в Йемен. Защото то ще послужи за едновременното постигане на няколко цели.

Новата Голяма игра започва

На първо място, стъпките на САЩ следва да се анализират на историческия фон на пробуждането на шиитите от региона. Както е известно шиитите (и най-вече т.нар. „заиди”) традиционно са обект на потисничество в Йемен. В историята на тази държава, шиитските въстания следват едно след друго. И макар че на няколко пъти са предприети предварително планирани опити за изкуствено „съкращаване” броя на йеменските шиити, днес те са 45% от населението на страната.

Още по-важно обаче е, че те са мнозинство в Северен Йемен. Това, което най-много тревожи и САЩ, и умерените сунитски държави от региона, и Израел е, че т.нар. Младежка организация на вярата (Ал-Шабаб ал-Муамин), ръководена в момента от Юсеф ал-Хути, която се е окопала в северната част на страната, почти изцяло копира ливанската „Хизбула” – в политическо, икономическо, социално и културно отношение.

Йеменците са разумни хора и са известни на Арабския полуостров с демократичния си нрав. Затова усилването на йеменските шиити по модела на „Хизбула” ще доведе до много сериозно усложняване на ситуацията в региона. Съседното султанство Оман, което е ключова американска база, е населено предимно с шиити. Но още по-тревожно е, че този шиитски подем може да се прехвърли в и без това неспокойните шиитски райони на Саудитска Арабия, прилежащи до Йемен, които, на всичкото отгоре, са най-големия източник на вече легендарното петролно богатство на кралството.

Самата Саудитска Арабия навлиза в много чувствителна фаза на политически промени – на фона на битката, която новото поколение води за властта, нарастват дворцовите интриги, както и напрежението между кралското семейство и страничните му разклонения. Имайки предвид широкия спектър на организирания натиск и преследванията срещу шиитите в Саудитска Арабия от страна на уахабитските управляващи кръгове, регионалният подем на шиитите рискува да превърне страната в истинско минно поле и окончателно да вкара Ер-Риад в задънена улица. Границите на търпението стават все по-близки, свидетелство за което бе и нехарактерното доскоро използване на военна сила срещу севернойеменските шиитски общности по границите на Саудитска Арабия.

САЩ са изправени пред класическа дилема. За Обама е нормално да поставя на преден план необходимостта от реформи в мюсюлманските общества – както толкова изразително го направи в речта си в Кайро, през юни 2009. Само че демократизацията в йеменския контекст (казвам го с ирония), т.е. в контекста на арабския свят, неизбежно ще доведе до усилване позициите на шиитите. А след парещия си опит от Ирак, САЩ са готови на всичко за да не допуснат подобно развитие. Затова те по-скоро биха подкрепили с всички сили репресивния, авторитарен режим на йеменския президент Салех, отколкото да позволят на „духа на реформите” да излезе от бутилката в този толкова богат на петрол регион, представляващ стратегически интерес за Вашингтон.

Обама е достатъчно ерудиран политик и осъзнава, че Йемен отчаяно се нуждае от реформи, но просто не иска да мисли за това. В момента той е изправен пред парадокса, че въпреки всичките си недостатъци и несъвършенства, Ирак се оказва единствената „демократична” система която, криво ляво, функционира в целия регион.

Сянката на Иран върху процеса на самоосъзнаване на йеменските шиити изключително силно тревожи САЩ. Казано по-простичко, в идеологическата битка, продължаваща в региона, демократът Обама се оказа в един лагер с ултраконсервативните и брутални авторитарни олигарси, които съставляват управляващите в региона елити. Сигурно никак не му е лесно. Ако вярваме на собствените му думи, възгледите му са се формирали под влияние на неопределените спомени от неговото детство в Индонезия и толкова скъпата памет за майка му, която – по всички тогавашни критерии – несъмнено е била образец на свободен интелектуалец и хуманист. Сега, тези спомени сигурно го преследват, когато се опитва да формулира американската стратегия в региона.

Израел се готви за скок

На първо място и най-вече обаче,  Обама е реалист. Когато работи в Овалния кабинет, емоциите и личните му възгледи отиват на второ място, за сметка на стратегическите съображения. Установявайки военното си присъствие в Йемен, САЩ получават възможност да затегнат обръча около Иран. Освен това, в случай на военно нападение срещу Иран, Йемен би могъл да се използва от израелците. А това също е сериозен аргумент за Обама.

Фактът е, че никой не би могъл да контролира ситуацията така, както онзи, който контролира Йемен. За опитното израелско разузнаване сигурно е голямо изкушение да създаде своя „ниша” в Йемен, по начина, по който го направи в Северен Ирак при сравнително сходни обстоятелства.

Истината е, че ислямистите въобще не плашат Израел. И президентът Салех може и да не е бил чак толкова далеч от истината, когато (през миналата година) обяви, че израелското разузнаване е установило контакт с йеменските ислямисти. Защото местните ислямисти са толкова разединени, че никой вече не е наясно, кой срещу кого се бори и на кого е верен. А израелското разузнаване работи великолепно в подобни мрачни зони.

Не бива да се съмняваме, че Израел ще напипа слабите места на Йемен, защото поставянето на тази страна под (дори и частичен) контрол би било най-добрия подарък за еврейската държава, бележещ началото на присъствието и на Арабския полуостров. За Израел това би било сбъдване на най-съкровените му мечти, тъй като ефективността му, като регионална държава, сериозно се възпрепятства от липсата на достъп до региона на Персийския залив. В този смисъл американското военно присъствие в Йемен би се оказало отличен политически чадър за проникването на израелците в страната. Без съмнение, генерал Питреъс действа по отношение на Йемен в тандем с Израел (и Великобритания), докато „прозападните” арабски държави, с манталитет на застаряващи рентиери, просто нямат друг избор, освен да бъдат безгласни зрители, настанени на местата встрани от сцената.

Някои от тях могат дори мълчаливо да приемат присъствието на израелските сили за сигурност в региона, като по-добрия вариант, в сравнение с опасността от значително укрепване и разширяване позициите на шиитите от Иран, Ирак и „Хизбула”. Междувременно, на определен етап, израелското разузнаване ще започне да филтрира екстремистките сунитски групировки в Йемен, за които е общоизвестно, че са свързани с Ал Кайда. Най-вероятно, нещата ще се развият именно по този начин, ако това вече не се е случило, разбира се. Всичко това прави Израел безценен съюзник на САЩ в борбата им с Ал Кайда. Като цяло, в рамките на парадигмата, която се оформя в прилежащата към Персийския залив част от мюсюлманския свят, се очертават огромно количество възможности.

Всичко това е свързано с Китай

Но най-важно, от гледната точка на американската глобална стратегия, ще бъде поставянето под контрол на Аденското пристанище в Южен Йемен. Британците най-добре знаят, че Аден е вратата към Азия. Контролът над Аден и Малакския пролив ще изведе САЩ на недосегаеми позиции в „Голямата игра”, която се води в Индийския океан. Морските маршрути в Индийския океан представляват, образно казано, кръвоносните съдове на китайската икономика. Поставяйки ги под контрол, Вашингтон отправя ясно послание към Пекин, че  всичките му надежди, че американските позиции в Азия се намират в упадък, са чиста проба фантазия.

Китай е подложен на все по-силен натиск в района на Индийския океан. В този регион, Индия се оказва естествен американски съюзник. И двете държави не гледат благосклонно на каквото и да било китайско морско присъствие. Освен това, Индия посредничи за възстановяването на добрите отношения между Вашингтон и Коломбо, което ще помогне за ерозирането на китайското влияние в Шри Ланка. Междувременно, САЩ направиха рязък завой в политиката си спрямо Мянма и се опитват да привлекат към сътрудничество местния военен режим, отново с ясната цел да ерозират китайското влияние в страната. На свой ред, стратегията на Пекин цели усилване на китайското влияние в Шри Ланка и Мянма с цел гарантирането на нови транспортни маршрути към Близкия изток, Персийския залив и Африка, където Китай открито поставя под въпрос традиционната икономическа доминация на Запада.

Китай е силно увлечен от идеята да сложи край на зависимостта на търговията си с Европа и Западна Африка от Малакския пролив. САЩ, напротив, са изпълнени с решимост да направят така, че Китай да си остане силно уязвим в тесния пролив между Индонезия и Малайзия. Тоест, очертава се зашеметяваща битка. САЩ са крайно недоволни от усилията на Китай да достигне до топлите води на Персийския залив през Централна Азия и Пакистан. Затова Вашингтон, бавно но сигурно, затяга примката около врата на пакистанския елит (гражданския и военния), принуждавайки го да направи стратегически избор между САЩ и Китай. Подобен избор обаче е крайно незавиден. Както и индийските им „колеги”, принадлежащите към пакистанския елит вътрешно са настроени „прозападно” (което обаче невинаги означава и „проамерикански”), но китайската връзка е изключително важна за Исламабад, защото с нейна помощ успява донякъде да балансира осезаемата индийски хегемония.

Екзистенциалните въпроси, които се опитва да реши пакистанският елит, са очевидни. Част от принадлежащите към него търсят отговорите от Обама. Дали Обама ще може да балансира отношенията между Пакистан и Индия? Или пък ще предпочете да се върне към стратегията на предшественика си Буш-младши за подкрепа на Индия, като доминираща държава в района на Индийския океан, в чиято сянка Пакистан ще бъде принуден да съществува в бъдеще?

Геополитическата ос САЩ-Индия-Израел

От друга страна, индийският елит не е склонен към компромиси. Делхи беше сред приоритетите на Буш. Днес обаче, след първоначалното объркване, в индийската столица стигнаха до извода, че Обама едва ли ще се придържа към глобалната стратегия на своя предшественик, ключов елемент от която бе сдържането на Китай.

В същото време е налице определено подобряване на отношението на Делхи към управлението на Обама. Индийците разглеждат натиска на произраелското лоби във Вашингтон като своеобразен тест за това управление. Всъщност, този натиск обслужва интересите на Делхи, тъй като произраелското лоби е традиционен индийски съюзник в Конгреса, големите медии и президентската администрация. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на мощния импулс, който получиха напоследък индийско-израелските връзки в разузнавателната сфера.

Държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Делхи, в края на януари, където обяви, че „Ал Кайда” представлява сериозна заплаха за целия регион на Южна Азия и дори, че международната терористична мрежа може да провокира нова война между Пакистан и Индия. В тази връзка, администрацията на Обама изглежда все по-склонна да удовлетвори отдавнашното искане на Индия да получава от САЩ водещи технологии „с двойно предназначение”. Ако това стане факт, широкият път за военно сътрудничество между двете държави може да се смята за открит, което пък ще превърне Индия в много сериозен съперник на нарастващата китайска военна мощ. За САЩ това е изцяло печеливша ситуация, имайки предвид, че огромният индийски оръжеен пазар предлага невероятни възможности за американските компании.

Очевидно е, че така очертаният троен алианс между САЩ, Индия и Израел дава основа за различни маньоври, на каквито вече сме свидетели. Той ще има голямо значение за сигурността в Индийския океан, Персийския залив и Арабския полуостров. През миналата 2009, Индия оформи официално военноморското си присъствие в Оман.

Като цяло, анализирайки евентуалната американска военна интервенции (или „военно присъствие”) в Йемен, в контекста на битката с Ал Кайда, повечето експерти по въпросите на тероризма сякаш виждат отделни дървета, но не виждат гората зад тях. Суровата реалност е, че Обама, чиито основен лозунг беше „промяна”, се отклони и все повече се отказва от задълженията, поети по времето на Буш. Свежестта на очарованието на американския президент започна да се изпарява. А на повърхността още повече излиза все по-очевидният „ревизионизъм” по отношение на външнополитическата ориентация. Той вече се забелязва по отношение на Иран, Афганистан, Близкия изток и израелско-палестинския проблем, Централна Азия, Русия и Китай.

Заключение

Всъщност, лесно може да се покаже, че това своеобразно „връщане към изворите” на Обама беше неизбежно. В известен смисъл, президентът е продукт на обстоятелствата. Някой беше казал, че управлението на Обама прилича повече на каране на влак, отколкото на автомобил: влакът не може да бъде насочван от машиниста в една или друга посока, той е в състояние да променя само скоростта, но, в края на краищата, е принуден да се движи по предварително положени релси.

Освен това, в историята няма примери за упадъка на някоя световна държава, която смирено да приеме съдбата си и кротко да се насочи към собствения си залез. САЩ не могат да се откажат от глобалната си доминация без истинска борба. Елемент от тази борба е и стремежът им да бъде спрян китайският възход. Което пък преминава през окупацията на Йемен.

* Авторът е изтъкнат индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан и Турция

{rt}

Според мнозина експерти, резултатите от „референдума за минаретата” в Швейцария са част от естествената реакция срещу експанзията на глобалния ислямски проект. В тази връзка, можем да предположим, че паралелно с прокарването на този проект изглежда неизбежно и нарастването и радикализацията на антиислямските настроения в света. В известен смисъл, то е също толкова неизбежно, колкото навремето бе и негативната реакция на глобалния съветско-комунистически проект.

57,5% от гражданите на Швейцария – страната, смятана за един от символите на европейската култура, неочаквано се оказаха в категорията на „скритите ксенофоби” и „потенциалните фашисти”. Поне в очите на крайните либерали от континента, според които Европа е изпаднала в шок, виждайки резултатите от референдума.

Всъщност, истината е, че въпросният „шок” е по-скоро имитация в духа на прословутата „политическа коректност”, тъй като всички отдавна са наясно, че сериозните проблеми с мюсюлманите в Европа нарастват лавинообразно с всяка изминала година и нещата съвсем не опират само до минаретата или забрадките.

Достатъчно е да споменем факта, че нарастващият в геометрична прогресия брой на мигрантите от ислямския свят се превръща във все по-сериозно бреме за социалната система в Европа. Пример за това е ситуацията с турските имигранти в Германия. Между 1979 и 2000, числеността на турската диаспора в тази страна нарасна над два пъти – от 3 до 7,5 млн. души. При това обаче, броят на работещите турци си остана на нивото отпреди 30 години – само около 2 милиона. Обяснението е просто. На първо място, турците масово прехвърлят в Германия всичките си роднини до n-то коляно, повечето от които обаче предпочита да не работят, а разчитат на различните социални помощи, откровено възползвайки се от системата на високи социални стандарти, която германците успяха да изградят в десетилетията след Втората световна война.

На второ място, турските семейства са многодетни, но и сред второто и трето поколение имигранти, които са родени в Германия, се е наложила същата жизнена философия, т.е. повечето от тях не желаят да работят. Тази специфична сплав между някои национални особености и западната потребителска култура поражда вече доста многобройната прослойка от вечни студенти, ангажирани в сферата на услугите, продавачи в малки „семейни” магазини и откровени безделници. Всеки българин, който е пътувал в Европа, няма как да не ги е забелязал. Представителите на по-старото поколение по цели дни висят в „етническите” кафенета, бистрейки политика, докато младите просто се скитат из улиците.

Разбира се, казаното по-горе не се отнася само за турците (те далеч не са най-тежкия случай), а и за голямата част от мигрантите-мюсюлмани във всички европейски държави. Развитата европейска социални система ражда синдрома на „принципиалното готованство”. Едва ли някой ще отрече, че мигрантите напускат родината си именно в търсене на по-добър и безгрижен живот. Другите причини са второстепенни (тук не говорим за бежанците). А безделието и нежеланието (или пък неспособността) за пълноценна интеграция в европейското общество създават хранителна среда за разпространението на екстремистките идеи. Защото, винаги е по-удобно да скриеш собствената си необразованост, неспособност за адаптация или просто мързел зад различните форми на политически протест или твърденията за „идеологическа несъвместимост”.

Сред последиците от тази ситуация е вече споменатото по-горе непрекъснато нарастващо бреме върху социалните системи на повечето европейски държави. Статистиката сочи, че с всяка изминала година, сред мигрантите и представителите на диаспорите, нараства броят на онези, които предпочитат да живеят със социални помощи. В резултат от това, икономическият ефект, който Европа навремето постигна благодарение на икономическата миграция отвън, отдавна е „нивелиран” от негативите и разходите (преки и косвени), които са принудени да правят редица европейски държави във връзка с непрекъснато нарастващия поток от имигранти (за които работа вече няма) и увеличаващата се численост на диаспорите.

Когато всичко това се съпровожда с претенции на въпросните диаспори към местните власти да решат всичките им проблеми за сметка на държавата, както и от културна експанзия, съчетана с нарастване на екстремизма, едва ли можем да се учудваме, че нервите дори и на толкова търпеливи и толерантни хора, като швейцарците, започват да се опъват. На всичкото отгоре, Европа не е наясно, как да реагира на този процес. Така, европейците се оказаха в капана на концепцията за толерантността, „отварянето” и мултикултурализма, която лансираха дълги години, и това става все по-очевидно.

Немаловажна роля за подобно развитие изигра и отказът на европейците от християнските им корени. Като нещата опират дори не толкова до християнството, като религия, колкото до това, че в течение на дълги векове европейската цивилизация притежаваше собствена, утвърдена традиционна идентичност, която и позволяваше не само да се развива динамично, а и да осъществява мащабна външна експанзия, успешно асимилирайки новите, представляващи други култури, елементи в европейската „нация”.

През миналия ХХ век обаче, Европа, отчасти като последица от двете унищожителни световни (но най-вече европейски) войни, се ориентира към доброволния отказ от собствената си традиционна идентичност, опитвайки се да създаде вместо нея някаква нова „постхристиянска” идентичност. Последната обаче, независимо от всичките и технологични „плюсове”, засега се оказва изключително крехка и неефективна, най-вече в случаите на сблъсък с други традиционни култури (особено ако тези сблъсъци носят и определен идеологически заряд). Европейците се опитаха да заместят християнската религия с вярата във всемогъществото на икономическите фактори, в съчетание с демократичните институции и общочовешките ценности (съвсем в духа на европейския хуманизъм), с цел постигането на максимален материален комфорт. Оказа се обаче, че върху милиарди хора в света, тези фактори въздействат по начин, силно различаващ се от представите на европейските теоретици, или пък въобще не им въздействат.

Казано с други думи, Европа вероятно би могла да съществува безпроблемно, съобразно с новите „постхристиянски” правила, само ако и целият останал свят беше населен с европейци. Което разбира се не е така и е глупаво да смятаме, че някога би могло да се случи.

Впрочем, всичко това са детайли и проблеми на европейските елити, чиито позитивистки утопии успяха да объркат не само тях самите, но и обикновените европейци. Истината е, че швейцарският референдум, както и спорът за забрадките във Франция, са само дребни, периферни епизоди от обоснования от Самюел Хънтингтън „цивилизационен сблъсък”, който се оказва съвсем реален, независимо от критиките на многобройните либерални и леви теоретици и анализатори. Проблемът е в изострящата се конкуренция между различните проекти за глобализацията на света. А сред най-активните подобни проекти през последните десетилетия е ислямският проект. Което пък е повод да анализираме някои технологични особености на външното му позициониране, отказвайки се от пропагандните клишета от края на миналия век, които се опитват да разглеждат и оценяват всичко случващо се в контекста на отдавна несъществуващия двуполюсен свят, както и от лицемерните „политически коректни” табута, пречещи за обективния анализ на ситуацията.

Сблъсъкът между глобалните цивилизационни проекти

Фактът, че ислямът се превърна не просто в глобален по мащабите си проект, а и в проект, принципно претендиращ да осъществи глобализацията на света по собствения си модел, стана особено очевиден през последните няколко десетилетия. Впрочем, и в миналото идеолозите на исляма никога не са криели, че в идеалния случай крайната им цел е ислямизацията на целия свят и повсеместното налагане на законите на шариата. Това следва да имат предвид всички, опитващи се обективно да оценят вътрешната мотивация и потенциала на този проект, както и когато се очертават схемите на взаимодействие с него.

Между другото, това е едно от фундаменталните различия между исляма и мнозинството други големи световни религии, които никога не са си поставяли (най-малкото открито) подобни цели. По-старите от исляма религии – например християнството, будизмът или юдеизмът, си дават сметка, че тоталното обръщане на всички хора в тяхната вяра е невъзможно, по принцип, а и едва ли би било особено полезно. Опитът на конкистадорите в Америка, заради който периодично се сипят хули срещу цялото християнство, всъщност е само епизод от историята на Католическата църква, при това осъден впоследствие от Рим.

Християнската есхатологична доктрина директно заявява, че с наближаването на Сташния съд огнищата на истинската вяра най-вероятно ще стават все по-малко, докато различните отклонения от нея, напротив, ще придобият масов характер. А идването на Антихриста ще бъде обусловено, наред в всичко друго, и от факта, че повечето хора ще започнат да се кланят на някаква лъжлива религия и нейния лъжлив бог. Тоест, изграждането на тотално християнски световен ред в глобални мащаби (т.нар. „рай на земята”) се признава за принципно невъзможно. Всичко това обаче, е между другото.

През последните десетилетия, глобалната мисия на исляма придоби принципно ново звучене и форми, предвид промените в спецификата на съвременния свят, вече споменатото разрушаване на двуполюсната система, появата на принципно нови технологични възможности (включително качествения скок в развитието на масовите медии и комуникационните средства), укрепване на ресурсната база на проекта (за сметка на принципно променената роля на петролните държави в световната икономическа система), а също заради все „по-отворения” характер на света и динамизацията (в сравнение с последните няколко века) на миграционните потоци. Но най-важното е, че ислямският проект рязко се политизира и то на едно ново равнище, получавайки възможност да упражнява наистина глобално влияние върху световните процеси. С течение на времето, ислямският проект еволюира от чисто религиозен, в религиозно-политически, а след това и в политико-религиозен. Разбира се, този процес не започва от вчера, но именно напоследък придоби нови форми и особен динамизъм.

По ирония на съдбата, всички тези нови възможности бяха предоставени на ислямския проект от Запада, осъществяващ собствения си глобален проект, по свой план и в името на собствените си интереси, но принуден днес да се съобразява и с неизбежните негативни странични ефекти от този процес. Либералният глобализационен проект продължава с необяснима самоубийствена обреченост да изгражда, стъпало по стъпало, стълбата, по която ислямският проект (а и не само той) се изкачва на качествено ново ниво на развитие.

Интересното в случая е, че по технологичните си цели ислямският проект малко се различава от либералния евроатлантически, на който така яростно се противопоставя. Привържениците и на единия, и на другия, с всички възможни средства, се стремят да накарат света да заживее по правилата, които самите те смятат за универсални и полезни, без значение какво мисли по въпроса останалото население на планетата. Тоест, нещата много напомнят ситуацията с други глобални проекти – например с комунистическия, който позорно се провали. Навремето комунистите също се противопоставяха на либералния глобализационен проект, но преследваха същите технологични цели – да поставят целия свят под общ унифициран знаменател.

В този смисъл, няма нищо чудно, че ислямистите са си избрали за основен враг именно западната цивилизация, а не примерно Китай или пък Индия и Бразилия, нито дори Русия с нейния ядрен потенциал. Причината е, че Китай, Индия, Русия и Бразилия в момента не разполагат със собствени глобални проекти, нито пък изповядват някаква глобална идеология, изнасяйки я в останалия свят. Поне засега е така. Пак поради това, днес западната цивилизация води открита битка за влияние именно с ислямския свят, докато с останалите си конкуренти все още предпочита да се бори с други средства.

Силните страни на ислямския проект

Без съмнение, ислямският проект има своите силни страни. На първо място, това е ясната и разбираема идеология, морални ориентири и ценностна система, която се противопоставя на съвременната квазирелигия на потреблението, хедонизма и релативизма, която проповядва съвременният либерален Запад, като основна цел и смисъл на живота.

Впрочем, с подобна система разполагат, в една или друга степен, всички големи световни религии. Или поне монотеистичните. Във всеки случай, християнството със сигурност притежава такава система. Проблемът на Запада е, че доброволно се отказа от традиционната си религия и сега се опитва да накара и останалите да сторят същото. Тоест, на практика, съвременният либерален Запад олицетворява новото езичество, което неизбежно влиза в конфликт с всеки монотеизъм. Просто, новите езичници на Запада вече са сложили кръст на своя християнски монотеизъм. В същото време, ислямският монотеизъм е много динамичен, прост и достъпен и притежава глобални амбиции.

Истината е, че човечеството винаги ще се нуждае от идеали и идеологии и това няма да се промени. Такава е човешката природа. Затова е неизбежна и конкуренцията между различните идеологии. Деидеологизираният свят, който мнозина убедени либерали смятат за идеален, на практика не само е невъзможен, но и е обречен на неизбежно поражение. В този смисъл, либерализмът вече е достигнал чертата, отвъд която ще започнат процеси на бавно но сигурно саморазрушаване. На практика, тоталната свобода на възгледите и абсолютният морален релативизъм съвсем не пораждат многообразие, а по-скоро вакуум, т.е. пустота, която или ще се „взриви”, или ще трябва да бъде запълнена с някаква алтернативна идеология. Доведена до абсурд, либералната концепция (както впрочем и всяка друга) няма как да не започне да функционира все по-зле. Между другото, сегашната криза е сред проявите на този процес – системата започва да се самоизяжда.

В същото време, ислямът предлага редица много полезни правила, касаещи ежедневния живот на битово равнище, които (ако бъдем откровени) заменят за недотам грамотната мюсюлманска маса богословските тънкости, достъпни само за ограничения кръг на ислямското висше духовенство, ислямските интелектуалци и елита, като цяло. В ежедневния живот, ислямът дава прости отговори на сложните въпроси. Наистина, понякога тези отговори са прекалено прости и нерядко са по-прости, отколкото в другите световни религии. Което не може да не привлича към него огромни маси от хора. В случая, влияние вероятно оказва и фактът, че ислямът е сравнително млада религия, както и, че богословието все още не се е откъснало прекалено много от вярващите.

Второто несъмнено предимство е позитивната демография на мюсюлманските държави. Мюсюлманите в света стават все повече, на първо място заради високата раждаемост, обусловена както от религиозно-идеологически причини, така и от ниското ниво на развитие на повечето мюсюлмански държави. Бедността винаги е подтиквала хората да имат повече деца, като гаранция за оцеляването на рода. Пак тя определя и динамиката на миграционните потоци. Милиони мюсюлмани бягат от страните си, тласкани, на първо място, от бедността и ограничените перспективи за реализация. Още повече, че западната цивилизация направи света по-отворен.

При това обаче, именно общата религия им позволява да съхранят собствената си идентичност, да водят специфичния си начин на живот, сравнително успешно да се съпротивляват на културната интеграция и да се консолидират в затворени общности, което винаги е по-ефективния начин за отстояване на груповите интереси. По същата причина, те запазват връзките с родината и остават дейни участници в глобалния ислямски проект.

Третото предимство е нарастването на ресурсната база. Съвременното разделение на труда и тенденциите на развитие на съвременното потребителско общество, с всяка изминала година, изискват все повече енергоносители. А с тях разполагат държавите от ислямския свят, под формата на петрол и природен газ. Средствата, получавани от продажбите им се влагат и в прякото или косвено прокарване на глобалния ислямски проект. Пример за това са някои постсъветски републики, Босна и, отчасти, Косово, където ислямизацията, до голяма степен и съвършено открито, се финансира отвън.

Слабите страни на ислямския проект

В същото време, ислямският проект има и редица съвсем очевидни недостатъци, които неизбежно създават и ще продължат да създават в бъдеще сериозни проблеми пред реализацията му. При определено развитие на събитията, тези проблеми могат да се окажат толкова сериозни, че да доведат до глобалната конфронтация на ислямския проект с целия останал свят. Впрочем, отделни периферни схватки вече се водят по цялата територия на планетата. И въпросът е, дали ще прераснат в глобален сблъсък.

Основният недостатък на ислямския проект директно кореспондира с неговото най-голямо достойнство. Днес ислямът действително демонстрира най-голяма динамика в опитите си да лансира ценностна система, алтернативна на западната цивилизация. С което печели симпатиите на милиони. Това наистина е така и, ако трябва да бъдем честни, „разлагащият” се Запад също носи своята вина за подобно развитие.

В същото време обаче, ислямският проект демонстрира и крайна избирателност, стигаща до висока степен на нетърпимост към всеки инакомислещ. Ислямският проект дава позитивна картина на бъдещето само и изключително за онези, които изповядват мюсюлманската религия. По този начин обаче, автоматично се свива и „електоралната” (фигуративно казано) база, и полето за маньоври, и основанията за утвърждаване на моралното му превъзходства. Ислямският проект въобще не възнамерява да доказва на останалото човечество моралната си правота. Впрочем, истината е, че той не се интересува от човечеството, като цяло и затова останалата част от него не влиза в сметките му. Ако тези хора не са избрали истинската вяра, толкова по-зле за тях. Ако се съпротивляват, трябва да бъдат физически унищожени. Ако пък не се съпротивляват ги чака ролята на безправни изпълнители на волята на победителите. Илюстрация за което е животът в държавите, където мюсюлманите са абсолютното мнозинство от населението. Представителите на другите вероизповедания там далеч не се ползват със същите права. Впрочем, ако се върнем назад в историята, ще видим, че мюсюлманите обикновено се превръщат в мнозинство, в една или друга страна, осъществявайки изключително твърда мисионерска политика.

В тази връзка, нека си припомним, че по повод на „референдума за минаретата” турският парламент заклейми Швейцария и нарече швейцарците „расисти”, призовавайки ги, в същото време, към толерантност и религиозна търпимост. Би било интересно обаче, да видим как биха реагирали турците, ако им напомнят на чия територия е разположена съвременна Турция и как я е завоювала. Или например, ако ги бяха накарали да възстановят кръста, увенчавал някога купола на катедралата „Света София” в Истанбул (бившият Константинопол) – като пример за религиозна търпимост. Реагирайки по този начин на случващото се в Швейцария, или пък във Франция, където въпросът за носенето на фередже на обществени места отново бе поставен на дневен ред, турците едва ли трябва да се учудват, защо Франция и Германия не ги искат в ЕС.

Ако наистина се стреми да бъде ефективен, един глобален политически проект не може да проявява подобна отчайваща липса на гъвкавост. Всъщност, може, само че в такъв случай е обречен на провал. Защото глобалността се основава именно върху универсалността и общодостъпността на модела, предлаган от един или друг проект. От технологична гледна точка, е необходима и висока степен на свобода, която да е инкорпорирана в проекта, както и позитивна перспектива за бъдещето, разкриваща се пред всеки реален и потенциален участник в него, без оглед на индивидуалната му специфика. Тоест, проектът следва да е привлекателен.

Макар да не съм привърженик на либерализма, не мога да не призная изключително високата технологична ефективност на либералната глобализация. Тя привлича с това, че предлага модел на щастливо бъдеще за всички хора на планетата, независимо от тяхната религия, националност, възгледи, благосъстояние, външен вид и т.н. В същото време, тя апелира към онези качества на човешката природа, които са присъщи на всички хора, без изключение.

Дали наистина е така, реално ли е подобно нещо, или не, правилно ли е, или пък е неправилно, е вече съвсем друг въпрос. Освен това, от чисто религиозна гледна точка, може да се твърди, че либерализмът апелира не към някакви абстрактни човешки черти, а към греховете и страстите на хората, с които спекулира. Въпреки това, сам по себе си, този проект е изключително ефективен, именно защото действително изглежда много привлекателен за огромни маси от хора.

При ислямският проект всички тези качества или са крайно недостатъчни, или въобще липсват. В момента, този проект дори не наподобява борба за някаква истина, т.е. за някаква религиозна идея, а, на първо място, е средство в битката на мюсюлманските етноси за място под слънцето в съвременния свят. Казано по-просто, на преден план в борбата на ислямския проект срещу Запада (и целия останал свят) излиза не моралната правота на истината в битката и със системата на пороците и греха (както понякога представят нещата ислямските интелектуалци), а единствено опитът да се отстои собственото право на също толкова добър живот, какъвто живее Западът, но съобразен със спецификата на мюсюлманската култура. Това придобива съвсем очевидно изражение, от една страна, в агресивната тактика на мюсюлманските диаспори, заселващи нови територии. Тези хора повсеместно демонстрират не толкова някакъв алтернативен, по-морален и по-привлекателен начин на живот и ценностна система, колкото просто се опитват физически да изтласкат коренното население от изконните му територии, натрапвайки му нови, чужди за местните жители, форми на съществуване, като например изграждането на прословутите минарета в Швейцария. При това, нерядко го правят в доста агресивна форма. Често ислямът се превръща за тях само в прикритие и самооправдание в баналната битка за сфери на влияние. При това, с исляма нерядко се оправдават и някои откровено криминални методи, с които се води въпросната битка.

От друга страна, тази оценка се потвърждава от безумния разкош, практикуван от много мюсюлмански (и най-вече арабски) елити, на фона на бедността на основната част от мюсюлманското население на планетата. Петролните шейхове (а и не само те) са изпреварили със светлинни години „гнилия” западен хедонизъм. При това, няма как да не го забележим, тъй като този разкош с огромно удоволствие се демонстрира на целия свят.

Всички тези обстоятелство, в значителна степен,  балансират, в очите на немюсюлманския свят, онези морално-нравствени предимства на религиозната концепция на ислямския проект, за които споменах по-горе, защото в реалния живот тези ценности имат доста избирателно въздействие и нерядко си остават само на теория. Тоест, по същество, сме изправени пред същия релативизъм и двоен стандарт, само че под друга форма. В реалната практика на ислямския проект, хедонизмът, несправедливостта, притесненията и насилието са лоши не сами по себе си, а само, когато биват засегнати правата на мюсюлманите. В такъв случай обаче, ценностите на исляма се оказват не универсални и не безусловни, т.е. и неособено актуални за цялото човечество.

Тази визия обуславя и втория, много сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект – неговият отрицателен имидж. Защото трябва да признаем, че днес в „лице” на този проект са се превърнали терорът и агресията. При това, за съжаление, нещата не опират само до предубедеността на враждебно настроените медии. Поне в момента може еднозначно да се твърди, че умереният и традиционен ислям, както и духовно здравите мюсюлмански интелектуалци, почти повсеместно губят битката с ислямските радикали за контрол върху стремително радикализиращите се мюсюлмански маси – т.е. с тъй наречената „улица”.

Отделен въпрос е, дали такава битка въобще се води. Някои експерти например смятат, че развитието на екстремистките тенденции не поражда особени протести сред традиционното мюсюлманско духовенство, тъй като радикалите се оказват удобен инструмент за завоюването на нови територии и ресурси. Впрочем, това е само хипотеза. При всички случаи обаче, без подкрепата на държавата и управляващите елити, в много страни умерените мюсюлмани твърде бързо биха се превърнали в маргинали, тъй като в условията на „свободна конкуренция” шансовете им за победа над радикалите са близки до нула. Днес, както никога досега, мюсюлманската „улица” е склонна да търси най-простите отговори на най-сложните въпроси, както вече споменах и по-горе. И насилието и се струва напълно допустимо, а понякога и предпочитан метод за разрешаване на всички жизнени проблеми в съвременния свят.

Междувременно, ислямските лидери се опитват да убедят целия свят да не вярва на очите си. Те твърдят, че екстремизмът е „изключение”, а ислямът е религия на мира, както и, че терористите нямат националност и религия. Само че на теоретиците на ислямския проект би трябвало да е ясно, че е много трудно да се повярва в това, когато почти ежедневно, от всички краища на планетата, идват съобщения за убийства, взривове и други престъпления, демонстративно извършвани „в името на Аллах”. В нито една друга световна религия, днес не се наблюдава нещо подобна. Никой не взривява къщи „в името на Христос”, или пък разстрелва хора „в името на Буда”. Дори практиката на личното, битово общуване с мюсюлманските диаспори в различни държави по света, меко казано, не оставя усещането, че ислямът действително е религия на мира.

Ислямският проект и „другите”

На фона на всичко това, за повечето немюсюлмани в света става трудно да се отнасят с необходимата търпимост към ислямския проект, да оставят на заден план опасенията си и да разчитат на това, че навремето ислямската цивилизация е дала на света плеяди блестящи философи и учени. Защото огромното мнозинство от хората се вълнуват от случващото се днес. А днес ислямският проект си е създал имиджа на егоистичен и агресивен и почти с нищо неотличаващ се, на практика, от конкурентните му глобални проекти. Ислямският проект цели да направи мюсюлманите щастливи. Лошото е, че за постигането на тази цел всички средства се смятат за добри. Проблемът обаче е, какво да правят останалите, т.е. немюсюлманите? Да станат мюсюлмани? Или да се самоубият? Подобна постановка на въпроса праща в задънена улица и самия ислямски проект.

Между другото, навремето със сходен имидж се ползваше и друг глобален проект – съветско-комунистическият и тъкмо това фатално ерозира позициите му. Нека си припомним, че въпросният проект беше формулирал достатъчно привлекателен и универсален модел на едно позитивно бъдеще. При това, на определен етап, популярността на този проект беше придобила наистина глобален характер. Ако не беше така, не бихме могли да говорим и за „двуполюсния свят”, в който съветско-комунистическият проект се противопоставяше на този на демократичния капитализъм. Сред причините за неговия крах се оказа именно склонността му към използване на насилие за решаването на поставената задача за „ощастливяване” на цялото човечество. Или, поне глобалния образ на този проект, като разчитащ на насилието.

В този смисъл, обясненията на мюсюлманските лидери пред световната общност, че ислямът е едно, а радикалните ислямисти – нещо съвсем друго, започват да изглеждат безсмислени и дори смешни. Също както и твърдението им, че става дума за вътрешни проблеми на ислямския свят. Сред мнозинството немюсюлмани възниква естественият въпрос, ако действително става дума за „отклонения”, или за „вътрешни проблеми”, защо те не се решават от самите мюсюлмани, а се налага намесата и на останалия свят? Защо умерените мюсюлмани не могат сами да се справят с радикалните елементи? Така че именно те, а не радикалите, да формират имиджа на глобалния ислямски проект. Ако бяха в състояние да го направят, и отношението на останалия свят към този проект би се променило, а и ефектът от собствените им усилия щеше да е по-голям.

За съжаление обаче, както изглежда, липсва масово и адекватно разбиране на тези проблеми дори сред мюсюлманските елити. И това е друг сериозен проблем. В основната си част, ислямският свят не се оказва достатъчно способен да работи за преодоляване на грешките си, което в бъдеще ще се превърне в основния му проблем. Самокритиката е много рядко качество в тези среди. Мюсюлманските лидери и „улицата” са склонни да винят за собствените си проблеми всички останали, но не и себе си. Между другото, това също отличава фундаментално исляма от християнството например. За причините на този феномен може да се спори, но е трудно да се отрича съществуването му. Самоувереността не е нещо лошо, ако не преминава в откровен нарцисизъм и вяра в собствената изключителност. За политическия глобален проект, съзнателният отказ от самоанализ гарантира неизбежно поражение. Което се отнася не само за ислямския, но и за всички други глобални проекти.

Друг сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект е зависимостта му от неговите преки конкуренти. Което се обяснява с това, че от много векове насам ислямът е загубил водещите позиции в развитието на науката и техниката и не демонстрира способност за самостоятелно развитие на ново технологично равнище. За причините може да се спори, но това е факт. Ислямският свят отдавна е престанал да смайва човечеството с велики учени, талантливи изобретатели, общопризнати философи. Дори и най-богатите и развити мюсюлмански държави са принудени да внасят отвън открития, челни иновации, ефективни технологии и социални методики. Тоест, развитието им има по-скоро екстензивен и заимстващ характер.

Разбира се, има и изключение, но като цяло е така. При това, понякога се създава впечатление, че ислямският проект въобще не стреми към истинско, а не към някакво формално лидерство. Много от младите хора се насочват не към науката, а към различни нискоквалифицирани сфери на труда – търговия, посредничество, услуги и криминален бизнес, а обикновено връх на мечтите им е военната, юридическата или икономическа кариера.

Според мен, определена роля тук играе специфичният мироглед. Именно свръхидеологизацията, свръхполитизацията и непримиримото противопоставяне на останалия свят, които са толкова модни напоследък в ислямистките среди, както и постоянното самовнушаване на идеята за собствената изключителност и непогрешимост, ги лишава от стимули за развитие и ги праща в афганистанските пещери. В края на краищата, защо ти е да се развиваш, след като си „избран”? Защо да измисляш нещо, след като американците вече са измислили ракетите „Стингър”, а руснаците – автомата „Калашников” и те ти вършат прекрасна работа? Защо да се учиш от чуждия опит, ако това е опитът на неверниците? Подобно мислене, най-малкото, затормозява развитието, а съществува и риск да го вкара в задънена улица.

Освен това, да не забравяме, че финансовите приходи на мюсюлманския свят, с чиято помощ се активира глобалният ислямски проект, идват, на първо място, от Запада. И само докато Западът е склонен да продължи да играе тази игра, петролните шейхове ще могат да спонсорират глобалния ислямски проект. И атомната бомба, с която вече разполага Пакистан и към която се стреми Иран, няма да помогне за решаването на проблема.

Без значение, дали мюсюлманските лидери са наясно с това, подобно позициониране обрича проекта им на вечна зависимост от онези, които те толкова яростно критикуват. А зависимостта винаги означава и податливост на влияние отвън, да не говорим, че силно ограничава перспективите за успех. Нещо повече, колкото и да се разширяват мюсюлманските диаспори в Европа, САЩ и другите развити държави в света, в момента те не са в състояние дори и просто да оцелеят, без да паразитират върху постиженията на „противниците” си. Затова и стремежът за изтласкване или дори унищожаване на своите конкуренти означава за ислямския проект (поне днес е така) и движение към собствената му криза. Така омагьосаният кръг окончателно се затваря. В момента, глобалният ислямски проект не демонстрира способност да осъществи нито морално, нито технологично лидерство в света. Моралното лидерство е невъзможно, тъй като ислямският проект е ориентиран единствено към интересите на мюсюлманите. А технологичното – заради нежеланието, или неспособността да се формулира иновационен дневен ред. Строго погледнато, всичко това говори за вътрешната незрялост и недовършения характер на ислямския политико-религиозен проект, именно в качеството му на глобален. Което е в остър дисонанс и дори се конфронтира с крайно високите амбиции на въпросния проект, пораждайки маса както вътрешни, така и външни проблеми.

Поне засега обаче изглежда, че множеството вътрешни трудности (които тук не анализираме) и липсата на консолидация вътре в самия ислямски проект, не позволява всички тези проблеми да се осъзнаят напълно. За да стане по-ефективен, ислямският проект се нуждае от мащабни и качествени вътрешни реформи. На практика обаче, неосъзнаването на собствените проблеми само стимулира нарастващата агресивност и залагането на екстензивното разпространение, като начин да се отлага до безкрайност решаването на вътрешните проблеми.

В тези условия, можем да очакваме, че съпротивата срещу глобалния ислямски проект повсеместно ще нараства. Ислямските теоретици не бива да се самозалъгват с това, че отделни представители на местното население в традиционно немюсюлмански държави решават да приемат исляма. Тези хора са обречени да си останат маргинали. Което ни демонстрираха и резултатите от швейцарския референдум за минаретата, и положителната реакция на френското общество на стремежа на президента Саркози да забрани носенето на фереджета в публичните учреждения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.

{rt}

Китай и Индия са единствените държави на планетата, чието население надхвърля един милиард души. Ако съумеят да запазят сегашните си темпове на икономически ръст, в съвсем обозримо бъдеще те могат да се окажат начело в списъка на най-големите световни икономики. В тази връзка, мнозина си задават въпроса, дали Индия, която през февруари отбеляза 60-годишнината от приемането на демократичната си конституция, смята своя, управляван от Комунистическата партия, северен съсед за съперник, или пък двете най-могъщи азиатски държави могат да се обединят за да наложат волята си на останалия свят? Отговорът на този въпрос продължава да поражда разгорещени дискусии.

Икономическите измерения на надпреварата между Делхи и Пекин

Гигантските човешки ресурси и динамичното развитие на Китай и Индия провокират множество спорове и са постоянна тема за размисъл на водещите световни анализатори. Някои от тях смятат, че двете азиатски свръхдържави ще формират съюз и дори са му измислили име – „Китиндия”. Налице са обаче и съвършено различни прогнози, според които отношенията между Индия и Китай рязко ще се изострят заради претенциите им за еднолична доминация в Азия.

Макар напоследък да изглежда, че двете държави все по-често си сътрудничат на международната сцена и се стремят да решават безболезнено проблемните въпроси, като например този за границата между тях, тезата за „стратегическото партньорство”, която понякога използват Делхи и Пекин изглежда силно преувеличена. Така, според Алка Ахария от Университета „Джавахарлал Неру” в индийската столица: „в отношенията между двете страни има много недоверие. Това недоверие, чиито причини са и исторически, им пречи да осъществяват наистина тясно сътрудничество”. Колегата и от Индийския съвет за изследване на международните отношения Раджив Анантарам също смята, че Индия вижда в Китай най-вече съперник. Според него, каквото и да казват в Пекин, но и там разглеждат Индия като опасен конкурент. „Ние сме съперници в борбата за ресурси и геостратегическо влияние” – подчертава той.

Индийците разчитат, че през следващите няколко години ще надминат Китай по темпове на икономически растеж. В същото време обаче, фактът е, че през последните няколко десетилетия икономиката на авторитарен Китай се развиваше по-бурно от тази на демократична Индия. Според Алка Ахария, причината е, че китайците съумяват по-бързо да реализират взетите решения. Тя посочва, че „указанията на авторитарния режим в Пекин не се подлагат на съмнение на което и да било ниво, а стриктният контрол за изпълнението им, по правило, е много по-ефективен”.

Макар че Индия с гордост се обявява за „най-голямата демокрация на планетата”, в Делхи не крият завистта си към китайските икономически успехи. „Много чуждестранни инвеститори предпочитат Китай пред Индия, именно защото сме демократична държава – твърди Ахария – те знаят, че шансовете им за печалба в комунистически Китай са по-големи, отколкото в демократична Индия”.

Както посочва коментаторът на американското списание „Тайм” Майкъл Шуман, при неизбежните сравнения, които икономистите и бизнесмените правят между двамата възходящи азиатски гиганти, Китай почти винаги се оказва в по-добра позиция. Исторически, китайската икономика изпреварва индийската почти по всички показатели. Китайското правителство далеч по-целенасочено и със смайваща скорост налага новите елементи на икономическата си политика, като на този фон политическата система на Индия изглежда отчайващо мудна и хаотична. Грандиозните китайски инфраструктурни проекти рязко контрастират с проблемната инфраструктура на Делхи или Мумбай. С постепенното излизане на света от глобалната криза Индия, за пореден път, изглежда като второстепенен играч, в сравнение с Китай. Редица световно известни икономически експерти не пестят суперлативите за икономическата политика на Пекин по време на кризата, оказала се толкова ефективна, че помогна и на целия азиатски регион да се справи по-лесно с нея.

В момента обаче, Индия най-сетне може да се похвали с едно сериозно предимство пред основния си конкурент. Тя все още не може да му съперничи по отношение на икономическия ръст (според Световната банка, през 2009, индийският БВП е нараснал с 6,4%, което е доста по-малко от 8,7%, които обяви Китай). Но индийската икономика излиза от кризата в по-добра форма, отколкото китайската. Както изглежда, Индия не се сблъсква с толкова сериозни заплахи и рискове за спад в курса на акциите, като Китай, което означава, че за онези, които вземат политическите решения в Делхи, вероятно ще се окаже много по-лесно да поддържат темповете на развитие на икономиката, отколкото на китайските им партньори. Според експерта на хонконгската консултантска компания Asianomics Джим Уолкър, „индийският икономически ръст е  много по-устойчив от китайския”.

Това предимство на Индия е свързано с различните програми за икономическо стимулиране, които двете страни приеха по време на кризата. Така, Китай се ориентира към „най-голямата програма за стимулиране в световната история”, като наред с мащабните държавни инвестиции в нова инфраструктура и данъчните облекчения, Пекин заложи на това, че мощният ръст на кредитите ще стимулира икономиката. Обемът на новите кредити, отпуснати през миналата 2009, двукратно надвиши този през 2008, достигайки 1,4 трилиона долари (т.е. почти 30% от китайския БВП). Тази стратегия се оказа смайващо ефективна, удържайки икономическия ръст, дори когато (през 2009) китайският износ спадна с 16%.

Днес обаче, Китай е изправен пред последиците от собствената си щедрост. Нарастват опасенията, че раздаваните наляво и надясно кредити са раздули прекалено потенциалния „балон” на цените на недвижимите имоти. По официални данни, през декември 2009 средните цени на тези имоти в китайските градове са скочили със 7,8% (в сравнение със същия период на 2008). Освен това, кредитният бум породи опасения за банковата система на страната. Мнозина експерти очакват, че прекалено голямото нарастване на отпусканите заеми ще доведе и до увеличаващ се брой на лошите заеми. В публикуваният през ноември 2009 доклад на експерта на UBS Уонг Тао се посочва, че ако 20% от новото кредитиране, осъществено през 2009, и 10% от кредитите, през 2010, се окажат „лоши” през следващите 3-5 години, общият обем на лошите кредити, в рамките на китайската програма за стимулиране на икономиката може да достигне 400 млрд. долара, т.е. около 8% от БВП. Макар Уонг Тао да посочва, че този обем не е чак толкова голям, в сравнение с лошите кредити на китайските банки в миналото, тя определя тази сума като „смайваща”.

Няма съмнение, че онези, които вземат политическите решения в Пекин, също се опасяват от подобно развитие. От декември 2009 насам, те взеха редица мерки за да охладят пазара на недвижими имоти и да ограничат възможностите за получаване на заеми, включително чрез повторното въвеждане на данъци върху определени сделки с имоти и повишавайки задължителното ниво на налични средства, с които трябва да разполагат банките, за да ограничат обемите на новото кредитиране.

В същото време, Индия не се сблъсква с толкова нежелателни последици от подходите си за борба с кризата. Правителството и използва почти същите инструменти, като и всички останали държави, за да стимулира ръста в началния период на финансовата криза: намаляване на лихвените проценти, въвеждане на данъчни облекчения и увеличаване на финансовите разходи, но мащабите на използването им бяха по-малки, отколкото в Китай.

Според експертите на Goldman Sachs, през 2010 бюджетна година правителственият пакет за икономическо стимулиране на Индия ще достигне 36 млрд. долара, или само 3% от БВП. За сравнение, разчетеният за двегодишен период пакет за стимулиране на китайската икономика се оценява на 585 млрд. долара, т.е. на 6% от БВП годишно. Но най-важното е, че Индия съумя да постигне значителен икономически ръст без да застраши банковия си сектор. На практика, индийските банки провеждаха доста консервативна политика през целия кризисен период, особено в сравнение с китайските кредитори. Така, ръстът на заемите през 2009, на практика, беше по-нисък от този през 2008. Затова експертите смятат, че индийските банки са съхранили напълно силите и възможностите си. В публикуваното, през януари 2010, комюнике на компанията за икономически анализи Centennial Asia Advisors, се посочва, че „липсват признаци за драматично влошаване на недействащите активи на местните банки”. Експертите не се опасяват и, че валутната политика на Индия може да провокира ръст в цените на недвижимите имоти, до степен на създаване на „балони”. „Икономическият ръст на Индия, макар да не е чак толкова впечатляващ (в сравнение с китайския), съдържа много по-малко рискове за поява на финансови балони” – твърди директорът по общите въпроси на Азиатската банка за развитие в Манила Раджат Наг. Тоест, Индия съумя да постигне солиден темп на икономически ръст без да използва мащабен пакет за икономическо стимулиране, както постъпи Пекин, отчасти защото по-малко беше повлияна от случващото се в световната икономика. През 2008 китайският износ беше 35% от БВП, докато индийският достигна само 24%. Така Индия се оказа по-добре защитена от най-лошите последици на финансовата криза, поразила Запада, докато на китайското правителство се наложи да действа много по-активно за да компенсира спадналия си износ за САЩ. Въпреки това, по-важното е, че националната икономика на Индия играе много по-важна роля за сдържане ефекта от външните шокове, отколкото тази на Китай. Частното вътрешно потребление формира 57% от индийския ВВП, докато в Китай цифрата е 35%. Тоест, индийските потребители отново удариха много сериозно рамо на националната икономика. През декември 2009, продажбите на леки коли в страната скочиха с 40% в сравнение с края на 2008. Както посочва цитираният по-горе Джим Уолкър: „случващото се в Индия е пример за фундаментално вътрешно търсене, което не намаля драстично дори в разгара на глобалната криза”.

Разбира се, индийската икономика не е застрахована от рискове. Правителството например трябва да се справя с огромния бюджетен дефицит, а по-слабите валежи през миналогодишния мусонен период вероятно ще доведат до спад на селскостопанското производство, което пък ще ограничи потребителските разходи в селските райони. Въпреки това, всички очакват, че бързият ръст на индийската икономика ще продължи. По прогнози на Световната банка, икономическият и ръст ще достигне 7,6%, през 2010, и с 8%, през 2011, което почти се равнява на 9%-ния ръст, прогнозиран от банката за китайската икономика, през 2010 и 2011.

Спирайки се на по-бавните темпове на икономически ръст на Индия, в сравнение с Китай, индийският премиер Манмохан Синг навремето посочи, че в „надпреварата обикновено побеждава онзи, който действа по-бавно, но по-настойчиво”. Глобалната криза показа, че е бил прав.

Геополитическите измерения на индийско-китайското съперничество

През последните години, експертите и анализаторите, прогнозиращи развитието на глобалната политика през ХХІ век, лансират хипотезата, че водещата роля в политически и икономически план ще премине от страните, принадлежащи към т.нар. „златен милиард” (САЩ, ЕС, Япония), към четирите нови индустриални държави – Бразилия, Русия, Индия и Китай, които някои обединяват в единна общност, известна като БРИК. Последната среща на държавите от тази „общност” се проведе през лятото на миналата 2009 в руския град Екатеринбург. Както посочиха повечето анализатори обаче, декларацията на участниците в нея беше лишена от някакво конкретно и ангажиращо всички участници съдържание. Впрочем, за да е налице такова съдържание следва ясно да се очертаят приоритетите на отделните участници и да се държи сметка за геополитическите им интереси, които често не съвпадат, а понякога са и диаметрално противоположни. Според мнозина, последното с пълна сила се отнася за двама от членовете на БРИК – Индия и Китай, двете (както вече посочих по-горе) най-динамично развиващи се икономически и най-могъщи, във военен план, азиатски държави.

Поне от половин век насам отношенията им не са никак безпроблемни, а през последните месеци (и особено в края на миналата 2009) се очерта нова ескалация на напрежението между Слона и Дракона (така наричат Индиа и Китай – б.р.). Както е известно, китайската дипломация традиционно не одобрява директното говорене, предпочитайки да демонстрира пред света „доброжелателна сдържаност”. Имайки предвид това, не можем да не отбележим появата, в края на миналата година, на две големи статии в органа на китайската компартия „Женмин жибао”, отразяващ позицията на висшето държавно ръководство, като цяло, и Външното министерство, в частност. Те бяха предшествани от размяна на дипломатически ноти между Китай и Индия, заради посещението на индийския премиер в граничния щат Арунчал-Прадеш, който Пекин смята за „спорна територия”. Протестната нота на китайското Външно министерство беше последвана от мощна антикитайска кампания в индийските медии. В отговор, в „Женмин жибао” се появи (на 17 октомври) изключително остра статия, в която се твърди, че стремежът на Индия да се превърне в свръхдържава е породен от комплекса за непълноценност на тази страна, която „почти през цялата си история е била под чуждо господство”. „Мечтите за държавност – твърди авторът на статията – се смесват с плановете на южноазиатския гигант за регионална хегемония, които постоянно го поставят и в неудобно положение спрямо съседите му и водят до външнополитически провали”. Следва зле прикрито предупреждение към сегашното индийско правителство, във връзка с курса му на стратегическо партньорство със САЩ. „За голямо съжаление – се посочва в „Женмин жибао” – индийската геополитика следва принципа „бъди приятел с онзи, който е далеч, и враждувай със съседа си”. Стремейки се да се превърне в свръхдържава, Индия трябва да си отвори очите за отношенията с най-близките си съседи и да се откаже от високомерието си в една епоха, когато светът преживява тектонични промени”.

След тези остри квалификации, които няма как да не са били санкционирани от висшето китайско ръководство, последва очаквана реакция в индийските медии. В края на ноември 2009, известният индийски анализатор Ауробиндо Махапатра обяви в своя статия, че китайското правителство е поканило на посещение в Пекин водача на кашмирските сепаратисти Мирваиз Омар Фарук, което той свърза с намерението на Пекин „да посредничи за разрешаване на териториалния спор между Индия и Пакистан”. Според Махапатра, подобна покана, де факто, означава признаване на претенциите на сепаратистите. Всъщност, поканата на Мирваиз Омар Фарук може да се разглежда и като отговор на Китай на даденото от Делхи разрешение на живеещия в Индия тибетски Далай лама (който частично се финансира от индийски източници) да посети будисткия манастир в граничния град Таванг, смятан от Пекин за „гнездо на тибетските сепаратисти”. Китайците отдавна активно сътрудничат с Пакистан на окупираните от него територии (за които претендира Индия). Така, с китайска помощ там беше изградено високопланинското Каракорумско шосе, по което върви основният транзит между двете държави. Досега обаче, Пекин не си позволяваше толкова демонстративни действия, като поканата на водача на кашмирските сепаратисти. Тя дотолкова вбеси правителството в Делхи, че то моментално се обяви против изграждането, с китайска помощ, на нова електроцентрала в контролираната от пакистанците част от Кашмир.

Разбира се, координацията на външнополитическата и разузнавателната дейност между Китай и Пакистан не се реализира само на пропагандно равнище. Както е известно, Пекин оказва на Исламабад финансова и техническа помощ за изграждането на океанското пристанище Гуадар в Южен Белуджистан. Официално, това е търговско пристанище, но с леко преоборудване то бързо може да се превърне в значима военноморска база, позволяваща на Китай да контролира танкерния трафик през Ормузкия пролив. Строителството му е поредна илюстрация за продължаващото китайско-пакистанско стратегическо партньорство, което косвено е насочено против Индия.

В тази връзка едва ли е случайно, че китайско-индийската медийна престрелка в края на миналата 2009 съвпадна със серията мащабни терористични нападения в Афганистан, зад които, според някои индийски коментатори, стои пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI). Най-голямото беше взривяването на индийското посолство в Кабул, през октомври, когато загинаха 17 души. Те бяха разтълкувани като недвусмислено предупреждение към Делхи да ограничи политическата и военната си активност в Афганистан. Както е известно, малко преди това индийците откриха две нови генерални консулства в Кандахар и Джелалабад. Според известния индийски геополитик М.К.Бхадракумар (виж статията му на стр. – б.р.), те биха могли да се превърнат в опорни бази на индийското електронно разузнаване в страната. Затова появата им беше приета от Пакистан като заплаха за собствената му сигурност. Освен това, в Исламабад традиционно смятат Афганистан за част от своята сфера на влияние. Според някои анализатори, пакистанските военни мечтаят за възстановяване на някогашната империя на Великите Моголи и никак не са склонни да делят с някого (особено пък с индийците) позициите си в Афганистан.

На пръв поглед, това твърдение се опровергава от пакистанската подкрепа за американския окупационен корпус в Афганистан. Истината обаче е, че от една страна пакистанците действително помагат да американците, но от друга спонсорират и Движението Талибан, захранвайки го с кадри, сражавали се за сепаратистите в Кашмир, които понякога са и офицери на ISI. Тоест, Исламабад се опитва да води сложна игра. Сред целите и, на първо място, е гарантирането на колкото се може по-мащабна военна и финансова помощ, а на второ – да се внуши на Вашингтон, че без пакистанска подкрепа той няма как да се измъкне с чест от афганистанското блато (което е особено важно днес, когато в основен американски приоритет в региона все повече се превръща Индия). На трето място, Пакистан се опитва максимално да разшири влиянието си в Афганистан. Показателно е, че малко след споменатите по-горе атентати, пакистанският външен министър Махмуд Куреши заяви (при последното си посещение в САЩ), че „индийците трябва да оправдаят присъствието си в Афганистан, защото то е несъизмеримо голямо за една страна без обща граница с Афганистан”. Логично е да се предположи, че засилващото се индийско присъствие в Афганистан дразни не само пакистанците, а и китайските им партньори.

Впрочем, през октомври 2009, се случи и друго събитие, което не привлече голямо медийно внимание, но също има знаков характер. Лидерът на маоистката Комунистическа партия на Непал, която разполага с мнозинство в местния парламент, Прачанда беше приет с почести в Китай, където посети и родното място на Мао в провинция Хунан. Както е известно, през май 2008, властта в Непал премина от кралското семейство, което управляваше държавата като абсолютна монархия, към маоистите, които дълги години водиха партизанска война срещу правителството. Управлението на непалската кралска династия в тази лимитрофна държава напълно устройваше Делхи. Провъзгласяването на Непал за република, управлявана от прокитайски настроените комунисти обаче, наруши геополитическия баланс в региона. Макар че водачите на местните маоисти вече твърдят, че признават многопартийната система, парламентарната демокрация, федеративното устройство на страната и дори смесената икономика, те продължават да зависят от финансовата подкрепа на Пекин. В опит да контрират китайското проникване в Непал, през декември 2009, индийците организираха тържествено посрещане на отреклия се от престола последен непалски крал Гянендра.

Разбира се, почти никой не смята, че зачестилите в последно време резки словесни нападки между Китай и Индия могат да се трансформират в реални военни действия, но напрежението и враждебността са съвсем осезаеми. Според Пушпита Дас от делхийския Институт за отбранителни изследвания и анализи на проблемите на сигурността, „китайците искат да проверят, докъде могат да стигнат в провокациите срещу Индия”. Общата граница на двете държави е дълга 3500 км. От индийска страна тя преминава от североизточните щати, засегнати от действията на местните бунтовници, до ледниците на Ладакх, в Северен Кашмир. Китайският район на границата също не е спокоен. Там са автономните райони Тибет и Синцзян, населен с мюсюлмани-уйгури, които през миналата година за пореден път се разбунтуваха срещу китайските власти. Както е известно, през 1962, по време на кратката индийско-китайска война, в резултат на изненадващо и мълниеносно нападение, Китай успя да завладее част от индийската територия, което беше прието от Делхи като унизително оскърбление. През 1967 по границата отново имаше сблъсъци, но след 1993 ситуацията там изглежда спокойна, макар че самата граница още не е демаркирана напълно. Днес обаче става дума не за територии, а за сфери на влияние и позиции на световната сцена. Днешен Китай е изключително мощен икономически колос, но след подписаното, през 2008, споразумение между САЩ и Индия в сферата на ядрената енергетика за мирни цели, Пекин все повече се тревожи от нарастващото индийско влияние. Според един от авторите на появилия се наскоро бестселър „Преследвайки Дракона” - Мохан Гурусвами, „става дума за надпревара между две системи: хаотичната и зле управлявана демократична Индия и дисциплинираният и управляван с твърда ръка Китай”. В тази надпревара САЩ се опитват да съхранят добрите си отношения и с двамата играчи. Тоест, Америка е принудена да крепи баланса, като за нея това може да се окаже най-голямото геополитическо предизвикателство през ХХІ век.

Разбира се, правилата на геополитическата игра доста са се променили, в сравнение с 1962. Днес Китай е здраво свързан с икономиката на САЩ и притежава американски ценни книжа на стойност 797 млрд. долара. Президентът Барак Обама гледа да не дразни излишно китайските лидери, затова отказа да се срещне с мразения от тях Далай лама, в навечерието на посещението си в Пекин, през декември 2009. В същото време, САЩ задълбочават тесните си връзки с Индия във военната сфера. Благодарение на постигнатото през 2009 споразумение за мониторинг, американският военно-индустриален комплекс вече може спокойно да продава на Индия технологиите си. „В международен аспект, Индия вероятно е най-важната за нас държава – признава президентът на филиала за космическа военна техника на компанията Honeywell Aerospace Гарет Микита, който наскоро се появи в Делхи за да преговаря с индийското правителство. Компанията му е един от двамата кандидати за поръчката за замяна на двигателите на 300 индийски изтребители Jaguar, на стойност 5 млрд. долара.

Новата индийска военна доктрина

През януари 2010, командващият на индийските сухопътни сили генерал Дийпак Капур заяви, по време на учебен семинар на командването, че Индия се готви за война на два фронта – срещу Пакистан и Китай, с което предизвика световна сензация. Според него, това се прави в рамките на мащабна програма за преразглеждане на остарялата индийска военна доктрина и привеждането и в съответствие със ставащия все по-вероятен стратегически сценарий и повишаване надеждността на т.нар. стратегия на „студения старт”.

След като укрепи настъпателния си потенциал за евентуален сблъсък с Пакистан, чрез създаването (през 2005) на ново Югозападно военно командване, сега Индия концентрира усилията си за създаването на достатъчно мощна военна преграда срещу североизточния си съсед Китай. Генерал Капур заяви, че занапред акцентът в индийската военна доктрина ще се разпределя равномерно между западното и североизточното направления.

Както можеше да се очаква, Пакистан реагира моментално, определяйки тази стъпка на Индия като доказателство за „хегемонистично и шовинистично мислене”, обвини я в „откровена злонамереност” и призова международната общност да обърне внимание на случващото се в тази страна. В същото време, пакистански официални представители подчертаха, че не бива да се подценява способността и решителността на Исламабад „да провали коварните индийски планове за ерозия на сигурността на Пакистан”. Тази реакция беше съвсем очаквана, тъй като с нейна помощ пакистанските служби за сигурност откриха поредния повод да обяснят на американците, защо се налага основната част от пакистанската армия да остане на границата с Индия, вместо да воюва срещу талибаните.

Реакцията на Китай беше по-балансирана, нещо повече – Пекин предпочете да не засяга пряко този въпрос, вероятно за да не навреди на стартиралия наскоро диалог между двете страни на ниво министри на отбраната. От друга страна, през последните години, китайските анализатори демонстрират неприкрита тревога от нарастващите военни амбиции на Индия и фундаменталната (според тях) промяна на военната и стратегия от отбранителна към „настъпателна и агресивна”.

Както е известно, Каргилският конфликт от 1999 разкри уязвимото положение на Индия и за Пакистан стана ясно, че  тя не е в състояние да реагира достатъчно бързо и ефективно. Тогава индийците успяха да надделеят и да изтласкат пакистанската армия отвъд контролната линия само защото фронтът на сблъсъка не надвишаваше 150 км, в района на Каргил.

След терористичното нападение срещу индийския парламент през 2001 последва поредната фаза в изострянето на противопоставянето между индийската и пакистанска армии по контролната линия в Кашмир, като Индия за пореден път не съумя да нанесе значителни загуби на Пакистан заради липсата на достатъчно модерна военна техника и уреди за нощно виждане, без чиято помощ няма как да бъдат нанасяни точкови „хирургични” удари по противника.

Ядреният аспект също е от голямо значение, тъй като и във връзка с него, отделни фигури, свързани с пакистанските специални служби, започнаха да демонстрират склонност към опасен авантюризъм. Съзнавайки, че Делхи не иска ескалация на конфликта, опасявайки се, че той може да прерасне в ядрена война, въпросните кръгове, свързани с армията и разузнавателните служби на Пакистан, се ориентираха към провокиране на въоръжени сблъсъци с използване на паравоенни формации.

От индийска гледна точка, подобно развитие е парадоксално: от една страна, наличието на ядрено оръжие направи конвенционалната война с Пакистан ненужна, от друга обаче се налага да се търсят начини за водене на ограничени бойни действия срещу тази страна, без да се минава границата и да се допусне ядрен сблъсък. Ядреното оръжие позволи на Пакистан да не се опасява от мащабно индийско настъпление, както и да привлече вниманието на световната общественост към случващото се в Индустан.

След 2002, индийската армия се опита да лансира нова военна доктрина – т.нар. доктрина на „студения старт”, която, на практика, залагаше на воденето на „малка война”, под закрилата на „ядрения чадър”. Тоест, индийските стратези съсредоточиха усилията си за разработването на стратегия, даваща им възможност бързо и решително да нанасят ограничени удари по Пакистан, включително да окупират отделни участъци от територията му, след което да ги ползват като разменна монета при пазарлъците след прекратяването на конфликта.

Тази доктрина все още е във фаза на разработка, като не е съвсем ясно, доколко ефективно ще може да се гарантира ограничеността на конфликта, тъй като Пакистан може да бъде принуден да премине ядрения праг, от страх, че ще бъде разгромен. Освен това, флотът и авиацията не подкрепят амбициите на сухопътните сили, а и правителството не демонстрира особен интерес към разработваната от тях доктрина.

Вследствие на това, доктрината на „студения старт” продължаваше да се дискутира в тясно ограничен кръг, докато индийските органи за сигурност търсеха варианти за нова политика спрямо Пакистан. Днес, доктрината все още е във фаза на разработка. За практическата и реализация ще се наложи закупуването на голямо количество високотехнологична военна техника, което да позволи радикално да бъде повишена мощта на индийската армия.

Междувременно, през последните години Пакистан усилено купуваше от САЩ нови военни технологии, използвайки факта, че активно участва във „войната с тероризма”, а Китай също модернизира армията си с ускоряващи се темпове. На този фон, модернизацията на индийската армия изостава поне с десетина години. Говорейки за необходимостта страната да се готви за война на два фронта, генерал Капур каза нещо очевидно. Индийските въоръжени сили задължително следва да се готвят за подобна война, имайки предвид каква заплаха за сигурността на страната представляват нейните съседи, още повече че висшите военни в Пакистан и Китай също анализират възможностите за бъдещ конфликт с Индия. Следва да е ясно обаче, че, за разлика от Пакистан и Китай, в Индия със стратегическо планиране се занимава почти изключително политическото ръководство на страната, а поне засега то не е поело ясен ангажимент да се включи в разработката на толкова дискутираната нова военна доктрина.

Мишената са китайските спътници

Сред възможностите Индия „отново да се върне в играта” и да противопостави нещо реално на застрашително нарастващата китайска военна мощ, е ускоряването на индийската програма за противоракетна отбрана (ПРО) и поставяне на акцента в нея върху противоспътниковите системи. Възможно е този въпрос да е бил обсъждан и при посещението на американския държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс в Делхи, в началото на февруари 2010.

„В Делхи не са забравили, как относителното изоставане на Индия в развитието на стратегически настъпателни системи (т.е. на ядреното оръжие) доведе до понижаване на статута и при подписването на Договора за неразпространение на ядреното оръжие през 1968, вкарвайки я в категорията на неядрените държави – подчертава Сурабх Гупта, старши анализатор в Международната асоциация Самуелс във Вашингтон – затова, с първоначалната подкрепа на предишния американски президент Буш-младши, беше стартирана програмата за противоракетна отбрана, позволяваща трансформирането и в противоспътникова. В Делхи не искат да повтарят старите грешки и разчитат, че ако някога върху подобни стратегически отбранителни системи и технологии бъде наложена международна забрана, Индия вече ще е преминала техническата граница в тази област и признаването на този и статут ще бъде включено във всяко бъдещо споразумение”.

Внимателно следейки китайските стъпки в сферата на военните космически технологии, особено след като (през януари 2007) Китай стана третата държава в света наред със САЩ и Русия, притежаваща технология за унищожаване на сателити в орбита, Делхи открито обяви намерението си да съперничи на Пекин в тази област. „Това не бива да ни учудва. Индия се безпокои да не изостане, следователно, ако Китай има програма за изграждане на противоспътникова отбрана, Индия също иска да има такава” – посочва известният израелски експерт в сферата на отбраната (и бивш шеф на ракетните войски на Израел) Узи Рубин.

Разбира се, Китай не беше споменат изрично от генералния директор на индийската Организация за изследване и развитие на отбраната В.К. Сарасват, когато обяви (през февруари 2010), че страната му е започнала да разработва противоспътникови системи. Сарасват подчерта, че Индия „работи за гарантиране на космическата сигурност и защитата на собствените си спътници. В същото време работим по проблема, как да преградим достъпа на противниците си до нашите космически средства”. Нещо повече, той потвърди, че „Индия създава технологични блокове, които могат да се използват за неутрализирането на вражеските спътници”. Тук е мястото да напомним и за твърдението на бившия индийски президент ( и ключова фигура в ядрената и космическа програми на страната) Абдул Калам, че „Индия може да прихване и унищожи всеки обект в радиус от 200 километра и ще го направим, ако територията ни е застрашена”.

Изявленията на Сарасват определено дестабилизираха стратегическото южноазиатско уравнение на САЩ, които се опитваха да направят всичко възможно за да гарантират регионалната стабилност. В този смисъл, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс беше неприятно изненадан от решението на Делхи за ускоряване на противоспътниковата си програма тъкмо в навечерието на посещението му в Индия. САЩ очевидно се безпокоят за последиците от това решение за регионалната стабилност, имайки предвид растящата им загриженост за ситуацията в Пакистан, където китайците разполагат с достатъчно лостове за влияние.

В този смисъл, намерението на Пекин да продължи проверката на собствените си технологии за ПРО със среден обсег (обявено само няколко дни след приключване посещението в Китай на индийски секретар по сигурността Прадип Кумар) има знаков характер.

Решението на Вашингтон да заложи на Индия, като предпочитан клиент в сделките с модерни военни технологии и стратегическа бариера срещу Китай, не се съчетава добре с усилията му за укрепване на регионалната стабилност и при всички случаи не е оптималния начин за постигане на значим прогрес в Южна Азия. Което представлява много сериозна дилема за САЩ.

В началото на 2010 целите на Индия изглеждат достатъчно ясни. Страната твърдо възнамерява да изгражда система за ПРО и тясно свързана с нея система за противоспътникова защита. И, ако за първата може да се приеме, че не е насочена толкова срещу Китай, колкото срещу Пакистан (или дори Иран), мишена на втората очевидно са именно китайските военни спътници. Отделен (макар и немаловажен) въпрос е, дали за изграждането на тези системи Индия ще разчита на САЩ, на Русия или на Израел. Това което Делхи действително иска, е максимално бързото разгръщане на технологиите, свързани с противоспътниковите системи, защото усеща, че китайското лидерство в тази сфера застрашително нараства. „Индийската ПРО все още е в зародиш. Страната например не разполага с инфрачервен сензор, който е абсолютно необходим за проследяването и окончателното насочване – отбелязва Сурабах Гупта – Китайците обаче очевидно имат такива технологии, защото вече доказаха, че могат да следят и свалят спътници”.

САЩ и НАТО влизат в играта

Междувременно, в началото на февруари, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен обяви, че пактът следва да се превърне в „център на мрежа от партньорски отношения в сферата на сигурността и провеждане на консултации по проблемите на международната сигурност”, като за целта установи особено тесни отношения с такива държави, като Индия и Китай. На конференцията по въпросите на сигурността в Мюнхен, той подчерта, че в съвременната епоха на глобална нестабилност заплахите за Европа и Северна Америка, включително тероризма, кибератаките, енергийната нестабилност, пиратството и климатичните промени, се генерират далеч извън пределите на алианса и за да се справи ефективно с тях НАТО трябва да създаде „по-силна и по-всеобхватна коалиция, в рамките на която да играе ролята на ядро”.

Тоест, идеята на Расмусен е да се създаде, около Северноатлантическия алианс, постоянна мрежа за консултации и сътрудничество, в която да участват и други ключови международни играчи, като Китай, Индия и Русия. Позицията му беше подкрепена и от германския военен министър Карл-Теодор цу Гутенберг, според който „целта ни е трансатлантичекото сътрудничество да се допълни, по един естествен начин, от транстихоокеанското сътрудничество. Трябва да си отговорим на въпроса, как да градим отношенията между НАТО и Китай и как да институционализираме диалога по проблемите на сигурността с Индия”.

Бившият китайски посланик в Германия Май Чжаоронг реагира предпазливо на лансираните от Расмусен идеи. В интервю за агенция Синхуа, той подчерта, че от една страна това е признание за нарастващата роля на страната му за решаване на глобалните проблеми (доказателство за което бе и речта, произнесена от китайския външен министър на мюнхенската конференция), „от друга страна обаче, всичко това все още ми изглежда твърде схематично и детайлите тепърва следва да бъдат обсъдени. По правило, западните държави са концентрирани върху собствените си интереси, затова когато стигнем до подробностите, може да се окаже, че е налице конфликт на интереси. Освен това, трябва да сме наясно, дали подобно споразумение, няма да ерозира позициите на ООН”.

Тази сдържаност се обяснява най-вече с факта, че НАТО се доминира от Вашингтон, чиито противоречия с Пекин, включително в Централна и Южна Азия, както и в Индийския океан, напоследък се задълбочават.  Според редица американски медии, Китай, който получава значителна част от необходимия му петрол от Персийския залив, се опитва да реализира в Индийския океан т.нар. стратегия на „бисерната огърлица”, създавайки си бази по крайбрежието на редица страни от региона. Споменават се, в частност,  пристанищата Янгон (Мянма), Хамбантота (Шри Ланка) и Гуадар (Пакистан).

В тази връзка, британският „Дейли Телеграф” цитира китайския адмирал Ин Чжуо, според който страната му проучва възможността за изграждане на база за снабдяване в Аденския залив, която да улесни участието и в борбата срещу сомалийските пирати (както е известно, китайски бойни кораби вече патрулират в района).

Впрочем, Китай не само внася огромни количества петрол, но и участва в добива му. През 2009, най-голямата китайска компания CNPC увеличи добива на петрол в чужбина с 12%, в сравнение с 2008, като той достигна 70 млн. тона. От това количество, 15 млн. т са добити в Судан, над 18 млн. т – в Казахстан, а 10 млн. т – в Латинска Америка. В Пекин са наясно, че при внезапно изостряне на военно-политическата ситуация и нов бум на „международния тероризъм”, петролният транзит по традиционните морски маршрути може да стане проблематичен. Което определя и огромния китайски интерес към постсъветска Централна Азия. Вече няколко години функционира петролопроводът, свързващ Китай с Казахстан, постигнати бяха и няколко споразумения с Русия за петролни доставки на фиксирани цени и то не само по Транссибирската жп линия, а и по тръбопроводи. Въпреки това обаче, през следващите години китайската икономика няма да може да работи нормално без вноса по море на арабски и ирански петрол.

Както вече неколкократно споменах, в геополитическите си комбинации, американските анализатори и стратези отреждат на Индия ролята на „балансьор” на Китай в региона и своеобразен „притегателен полюс” за суровинните ресурси на държавите от Средния Изток и Централна Азия. В някои медии например се цитира документ, според който, през 2006, тогавашният президент Джордж Буш-младши е поставил като стратегическа цел „пренасочването” на ресурсите на централноазиатския регион към Южна Азия (т.е. към Индия). Като очевидната цел е да се предотврати очертаващата се ориентация на петролния и газов износ на централноазиатските държави към Китай.

Именно в този контекст могат да се разглеждат и два грандиозни, но все още нереализирани енергийни проекта. Първият е за газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. Засега реализацията му се бави заради войната в Афганистан, но той е напълно осъществим, ако Вашингтон наистина реши да предаде властта на умереното крило на Движението Талибан, ползващо се със значителна подкрепа сред местното население. Формално, САЩ вече са постигнали целите си в Афганистан, лишавайки Ал Кайда от тренировъчните и лагери в тази страна. Както признава и съветникът на Обама по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс „Присъствието на Ал Кайда в Афганистан значително намаля, като, според експертни оценки, максималният брой на членовете и не надминава 100 човека, действащи на територията на страната, без да разполагат с бази и възможност да организират нападения срещу нас и съюзниците ни”.

Вторият проект е за газопровода Иран-Пакистан-Индия, преговори за чието изграждане се водят от 1995 насам. Предполагаемата му пропускателна способност е 55 млрд. куб. м годишно, като 62% от тях са предназначени за Индия, а останалите – за Пакистан. Първият етап на проекта, който би трябвало да приключи през 2014, включва участъка Иран-Пакистан. Той ще гарантира на пакистанската икономика до 11 млрд. куб. м газ, с възможност за по-нататъшното им удвояване. В ресурсна база на газопровода трябва да се превърне гигантското иранско газово находище Южен Парс, чиито запаси се оценяват на 14 трилиона куб. м.

На пръв поглед, подобна хипотеза може да звучи странно, но истината е, че далеч не всички принадлежащи към американския елит подкрепят по-нататъшното влошаване на отношенията с Иран, още по-малко пък съмнителната (по отношение на евентуалните резултати от нея) военна операция срещу ядрените му обекти. От една страна, официален Вашингтон, подложен на силния натиск на произраелското лоби в Конгреса, продължава да настоява за стриктен международен контрол върху иранските ядрени изследвания и въвеждане на нови, по-сурови санкции. От друга обаче, хора като Збигнев Бжежински, който се ползва с голям авторитет в американските политически среди, настоява за мирно урегулиране на отношенията на САЩ с Иран. Според него, нормализацията на отношенията с Техеран ще позволи на Америка да реши много международни проблеми в региона.

Влиятелната група анализатори около Бжежински смята за целесъобразно да се даде възможност на Иран да се включи в реализацията на големите международни газови проекти. Това би намалило зависимостта му от износа на петрол, включително за Китай. Тоест, в крайна сметка, отново става дума за преориентиране, по чисто геополитически съображения, на основните потоци ирански петрол. Очевидно, именно сдържането на Китай (включително и с помощта на Индия и дори на Иран) се превръща в една от основните цели на външната и военна политика на САЩ, през следващите няколко десетилетия.

Заключение

От всичко казано дотук става ясно, че китайците се опитват да реализират по отношение на Индия добре познатата геополитическа „тактика на анакондата” (сходна с онази, която САЩ се опитват да приложат спрямо Русия), т.е. постепенното и „обкръжаване”, съпроводено с генериране на напрежение по индийските граници. Тази тактика е обусловена от задълбочаващото се съперничество между двете гигантски държави не само за лидерските позиции в (Южна) Азия, но и за ключово място в новото глобално разположение на силите. Интересно е, че и двете се опитват да поддържат добри отношения със САЩ, но при това преследват различни цели. За Делхи например, е важно да се превърне в привилегирован партньор на Вашингтон в региона, като за това индийците са готови да следват руслото на американската политика (включително да осигурят стратегическа подкрепа на САЩ в Афганистан). Пекин обаче има по-големи амбиции: той претендира или за равноправно партньорство с американците, включващо ясно разграничаване на сферите им на влияние в Азия (при което китайците да получат контрола над Източна Азия), или пък ще се опита да „задуши САЩ в партньорските си обятия”, превръщайки се в по-важния играч в тандема, който Бжежински нарече Г-2, а други – Кимерика.

* Българско геополитическо дружество

{rt}