Solingen, Etel. Comparative Regionalism: Economics and Security. 304 p. London and New York: Routledge, 2015.

Преди няколко месеца, едновременно в Лондон и Ню Йорк, се появи новата книга на известния американски изследовател и експерт по проблемите на регионализма и интеграционния процес, бивш председател на Асоциацията за международни изследвания и професор в Калифорнийския университет Етел Солинген "Сравнителен регионализъм: икономика и сигурност". В тази своеобразна енциклопедия на съвременната компаративистика се анализират ключовите въпроси на политическата и икономическа регионализация, източниците и резултатите от локалните конфликти, както и потенциалът и перспективите на интеграционното строителство в различните части на света. При това авторката демонстрира зле прикрито пристрастие на първо място към неевропейските регионални формирования. В новата и книга се преосмисля външната и вътрешна политика на най-големите регионални държави, икономическата и политическата ситуация в тях, развитието на демократичните институции, влиянието на многостранните регионални структури, споразумения и инициативи върху вътрешно- и външнополитическите приоритети на държавите, както и глобалните политико-идеологически тенденции.

Тематичният фокус на Солинген не се ограничава в рамките на определени региони или проблеми. Напротив, тя засяга широк спектър от въпроси: от регионалните и глобални ефекти на демократизацията в Близкия Изток, Източна и Югоизточна Азия до възхода на Китай и от отношенията между държавите в Европейско-Средиземноморския макрорегион до проблемите на ядрената сигурност. При това се акцентира върху "осъзнаването" на вътрешнополитическите стратегии на разглежданите от авторката държави за да се изясни по-добре влиянието от политичeската и икономическа глобализация върху динамиката и бъдещето на регионалната конфликтност и/или сътрудничество.

Всъщност книгата на Солинген е антология от научни статии, писани по различно време, чието съдържание е актуализирано съобразно реалностите в края на 2014. Авторката подчертава, че в центъра на изследователския и интерес са най-вече неевропейските процеси. Както е известно, в основата на класическите анализи на интеграционните процеси обикновено се поставя опитът на европейския регионализъм, тъй като дълго време липсваше адекватен емпиричен материал извън рамките на Европа. Днес обаче ситуацията е коренно различна и в книгата е представена алтернативна визия за характера на интеграционните процеси.

Анализирайки комплексните структурни връзки на междудържавно и наднационална ниво в регионите, където преобладават развиващите се страни, авторката посочва, че от ключово значение за разбирането на понятийната картина на света са термините "международен" и "регионален“ ред. Отказът и да акцентира върху донякъде идеалистическите теории за европейската интеграция се диктува и от необходимостта за по-дълбок анализ на причините за сближаването между държавите в такива вътрешноконфликтни региони, като Източна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Латинска Америка.

Новата книга на Етел Солинген съдържа четири глави (предшествани от обширен увод), посветени на четири големи групи въпроси:

- глобализацията, икономическите реформи и вътрешнорегионалните отношения и връзки;

- степента на влияние на демократичните институции върху процесите на регионализация;

- корените на формирането, вътрешната структура, моделите на регионалните институции и последиците от тяхното функциониране;

- основните алгоритми за гарантиране на регионалната сигурност.

В монографията са включени и множество нагледни схеми, позволяващи по-добре да бъдат разбрани аргументите на авторката (по-голямата част от регионалните емпирични данни се съдържат в специални таблици, включени в приложението към нея).

Глобализация и регионализация

В първата глава ("Глобализацията, икономическата реформа и регионалните отношения") се съдържа интерпретацията на авторката на структурата и логиката на регионалните интеграционни процеси. В основата и е богатият емпиричен материал, включващ многобройни примери за развитието на регионализма/интеграционните процеси в Близкия Изток, в Източна и Югоизточна Азия, в Латинска Америка и, накрая, в Европейско-Средиземноморския макрорегион. Отправна точка в аналитичната конструкция на Солинген е фиксирането на факта на "интернационализацията на държавния модел", т.е. нарасналото влияние на международните процеси върху вътрешнополитическата ситуация, чрез ограничаването и премахването на икономическите бариери и излизането на международните пазари и проникването на чуждестранния капитал, инвестиции и технологии. Като последица от това се извършва мащабна трансформация в структурата на заетостта на населението, приходите и цените, както и в предоставянето на обществени услуги. Промените засягат и държавния сектор, който все повече усеща императивите на разнообразните глобални режими, включително в сферата на сигурността, защитата на гражданските права и опазването на околната среда. Според авторката, последица от нарастващата интернационализация за групите от разположени в близост една до друга държави е появата на своеобразно бифуркационно разклонение: възможността да се формират два типа междудържавни регионални алианси: екстравертни и интровертни (т.е. вътрешно или външно ориентирани), в зависимост от степента на затвореност/откритост на вапросния алианс към новите тенденции (с. 66).

На свой ред, вътрешнодържавните институции на въпросните страни също могат да оказват съществено влияние върху външната среда. Това става посредством синергичния ефект от формулирането на единни или сближаващи се външнополитически стратегии на локално, регионално и глобално равнища. Доколкото политическият елит на всяка държава е заинтересован от максимизирането на влиянието си, процесите на разпределяне на националните ресурси и дефинирането на икономическите и политико-идеологическите интереси на държавата, екстравертните ("интернационализиращите се") алианси залагат на онези "агенти", които са в състояние да повишат "откритостта" на националната икономика за външните субекти: компаниите от ориентираните към износ сектори на икономиката, висококвалифицираната работна ръка (и, в частност, тази ангажирана с научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност), конкурентоспособните селскостопански отрасли, както и финансово-икономическите институции (централните банки и резервните системи, финансовите министерства и търговско-икономическият сектор). При интровертните ("национално-етатистки") режими пък се наблюдава обратният процес. Поощряват се компаниите от импортозаместващите отрасли на индустрията и селското стопанство, държавните корпорации и търговските банки с голям дял държавно участие. Нещо повече, върви процес на съзнателно формиране на модел на "регионална автаркия" чрез стимулирането на интегрирания военно-индустриален комплекс, лоялните бюрокрации и националистическите, етнически и религиозни движения с патриотичен (а понякога и откровено популистки) характер (с.52-54).

Различните типове алианси и регионални групировки детерминират и различни типове регионален ред, които Солинген нарича "идеални типове регионализъм". Така, екстравертните държави са склонни към създаването на регионални модели и институционализиращи ги организации, които имат съзидателен, т.е. кооперативен характер. Авторката ги нарича "зони на мира". Напротив, регионите, опитващи да се "затворят" вътре в себе си, водят до появата на "зони на войната". И тъй като двете категории отразяват идеализираното схващане за една от парадигмите на интеграционните процеси, Солинген посочва и наличието на трети, смесен тип на взаимодействие между националните държави - т.нар. "зони на контролирания конфликт". Като характерен пример за двата "идеални" типа на взаимодействие тя посочва военнополитическата и икономическа ситуация в Югоизточна Азия ("зона на мира") и в Близкия Изток ("зона на войната") (с.95-99).

Развивайки оригиналната си интерпретация на теорията на регионализма, Солинген влиза в спор с неореалистичния подход към концепцията за силовия баланс. Според нея, той не обяснява последиците от действията на държавите, довели до формирането на "зони на мира" (включително на зони, свободни от ядрено оръжие), и реализацията на успешни и икономически ефективни стратегии за регионално сътрудничество в различни части на света.

В тази връзка, тя дава една доста специфична трактовка и на "дилемата на сигурността". Разглеждайки в исторически план два, първоначално сходни по вътрешнополитическите си характеристика, региони (Югоизточна Азия и Близкия Изток), авторката лансира една нова и нетипична за класическата теория на международните отношения теза, а именно, че при равни други условия на протичане на външнополитическите процеси, сходните алианси могат да се ориентират към различни, а понякога и съвършено противоположни, външно- и вътрешнополитически траектории на развитие. Причина за това са различните вътрешнополитически ориентири, които следват съответните национални правителства. Така, държавите от Близкоизточния регион залагат на модела на частично импортозаместване, което води до политическото им обособяване, "милитаризация" на икономиката, ръст на напрежението/нестабилността в региона и, като резултат от това, до нестабилност на държавния модел.

Азиатските държави, напротив, се ориентират към диверсификация на износа, максимално участие в глобалната търговия и отказ от прекаленото стимулиране на военно-индустриалния комплекс, което им позволява да избегнат политическата нестабилност и да постигнат относителна търговско-икономическа устойчивост (с.41). Тоест, авторката стига до извода, че "дилемата на сигурността" не е съвършена и има очевидни недостатъци.

Интересно е и виждането на Солинген за класическата антиномия "център-периферия". Според нея, участието в глобалната икономическа система има двойнствен ефект: то може както да налага определени ограничения на икономическия растеж на държавите от периферията, така и да генерира възможности за преместването им в т.нар. "център" на световния ред. Всичко зависи от вътрешнополитическото поведение на държавата (т.е. от избора и в полза на "автаркията" или на "открития пазар") и наличието на вътрешнополитически материални и идеологически ресурси, които да могат да бъдат мобилизирани за кратко време. Солинген дава за пример Китай, който съумява да се възползва от ситуацията и успешно да промени текущото разположение на силите. Тя посочва, че ръководейки се от "теорията за зависимостта" и стремейки се да избегнат т.нар. "ресурсно проклятие", някои държави успяват да постигнат невероятни успехи в рамките на регионалното икономическо сътрудничество.

В заключителната част на тази глава са представени основните модели на взаимна междудържавна и вътрешнодържавна подкрепа от страна на елитите, улесняващи формирането на стабилни алианси. Анализирани са последиците и резултатите от въвличането на развиващите се страни в глобалните процеси, които, на свой ред, косвено влияят върху вътрешнополитическата ситуация в държавите от разглежданите региони. Специално внимание се отделя на междудържавните алианси от смесен тип, формиращи т.нар. "зони на контролиран конфликт" (с.99). Авторката констатира съществуването на взаимна зависимост между степента на ангажираност на държавите в глобалния и регионален ред и стремежа им за сътрудничество и създаване на атмосфера на стабилност (а не на конфронтация и тотална милитаризация). Вярно е и обратното: че интровертните алианси са склонни към автаркия и политическа, икономическа и идеологическа автономия от международната политико-икономическа среда.

Регионалните измерения на демокрацията

Във втората глава ("Регионалните прояви на демократичните институции) е разширен аналитичният апарат и са детайлизирани последиците от въздействието на демократичните институции върху траекторията и машрутите на регионализма. Фокусът на анализа е поставен върху взаимодействието между демократичните и авторитарните институции, формулирането на оптималните външнополитически стратегии и влиянието на регионалните политически процеси върху формирането на съответния тип регионален ред, стимулиращ или сътрудничеството, или съперничеството (конфликта) между държавите (с.119). Акцентира се върху това, че съществува ясно разграничение между регионалните (междудържавни) и вътрешнодържавните политически процеси, като не се изключва възможността за "сътрудничество" (активно взаимодействие) между демократичните и авторитарните институции на национално и междуправителствено равнище.

В тази връзка, авторката анализира и най-интересните примери на регионално взаимодействие. Като "идеален тип зона на мира" тя избира региона на Югоизточна Азия, който според нея формира нов локален архетип Pax Asiatica, докато в ролята на "одиозна зона на войната" се изявява Близкоизточният регион, наричан от нея Bella Levantina. Солинген се спира на трите най-значими сфери, промените в които влияят върху характеристиките на регионалния ред: демокрацията (с.156), военните институции (военната мощ) и природата на държавата (т.е. политическият режим).

Прокарвайки паралел между промените, осъществени в държавите от двата региона от 50-те години на ХХ век до днес, в тези три контекста, авторката се опитва да обясни причините за локалните особености при формирането на конкретната система на регионален ред. Тя посочва, че моделите на алиансите в споменатите по-горе два региона имат общи черти. На първо място, те се опират на държавните институции, определящи степента на намеса на частния капитал в икономиката или пък пълното му изместване от държавата.

На второ място, военните институции в държавите от двата региона се използват като ефективен репресивен механизъм за политически контрол. Те определят обема на инвестициите във военно-индустриалния комплекс, ориентацията на неговата активност, както и степента на изместване на частните компании от държавните корпорации вътре и извън съответния икономически отрасъл.

На трето място, и двете форми на регионализъм, до голяма степен се опират на авторитарните местни режими, съумели, благодарение на експортноориентираната икономика да осъществят сериозни промени във вътрешнополитическия живот, които съдействат за появата на стабилни демократични институции. Пример в подкрепа на последната теза е възникването на "платформи" за регионално сътрудничество в Източна и Югоизточна Азия (АСЕАН и неговият Регионален форум по сигурността, или пък АТИС).

В Близкоизточния регион възможността за формирането на стабилни междудържавни институции (с изключение на Лигата на арабските държави) е ерозирана от липсата на реално междуправителствено сближаване, прикрита зад панарабската и панислямска реторика на местните национални елити. Нещо повече, в държавите от Близкия Изток се наблюдава прекалена "милитаризация" на политическата и икономическа сфери (за разлика от азиатските държави, където този процес има по-умерен характер). Структурата на външните доставки също не е диверсифицирана (доминира износът на ресурси), което поражда структурни дисбаланси в развитието на различните икономически сфери. Наблюдава се изтичане на капитали от неекспортноориентираните сектори на икономиката и "пренасищането" на ресурсните отрасли (заради високата им доходност) и военно-индустриалния комплекс (който традиционно е от стратегическо значение за държавата). За компенсирането на този дисбаланс се осъществява частично компенсиране на недостатъчните местни стоки и услуги с вносни аналози.

В крайна сметка, постигането на регионална стабилност, понижаване темповете на оръжейната надпревара и (като резултат от това) на траен мир в Близкоизточния регион се оказва невъзможно. Всички изброени по-горе фактори водят до превръщането му в "зона на конфликт", въпреки първоначалното наличие на всички предпоставки за формиране там на "зона на мира".

Най-интересна обаче е хипотезата на Солинген, поставяща под въпрос взаимната зависимост между демократизацията и стабилността на региона, а това означава и теорията за демократичния мир per se. В тази връзка тя анализира казуса на Израел, чиято относителна стабилност и сигурност е свързана на постигането на съответните споразумения с авторитарните арабски режими (с.158). В същата глава се разглеждат и взаимните връзки между политическата либерализация, икономическите реформи и промените в междуправителственото сътрудничество за разрешаването на многостранния арабско-израелски конфликт.

Интересна е и позицията на авторката относно процесите на регионализация в ислямския свят, особено на фона на събитията, свързани с "арабската пролет". Солинген се опитва да обясни процесите на специфичната, "клерикална" демократизация в региона.

В края на тази глава се анализира процесът на икономическа и политическа либерализация в Китай (с.164). Акцентира се върху специфичната роля на страната за създаване на необходимите условия за регионализма (т.е. за интеграционните процеси) в Източна Азия и за стабилния икономическа растеж, както и върху необходимостта от задълбочаването на американско-китайските отношения по всички ключови за двете държави направления.

Регионалните институции

Третата глава ("Регионалните институции: произход, структура и последици") представлява систематичен анализ на институциите и механизмите на регионализма и въздействието им върху регионалния междудържавен ред. Авторката подчертава, че екстравертните "интернационализиращи се" региони са склонни към кооперативно поведение, но не заради регионалната военнополитическа и финансово-икономическа интеграция по западен (европейски) модел. По правило, при тези "платформи" отсъства стремеж за обособяване и изграждането на външна "защитна ограда". Напротив, за тях е характерно привличането на чуждестранни инвестиции, осъществяването на вътрешни икономически реформи с цел намаляване на външните търговски бариери и ограничаване на разходите на военно-индустриалния комплекс. Солинген подробно описва всички механизми на ориентираната навън регионализация и онези проблеми, които могат да възникнат в импортозаместващите отрасли на икономиката в резултат от конфликта на интереси, породен от протекционистките мерки на националното правителство. В резултат държавата е принудена да търси консенсус и да изглажда противоречията по конфликтните въпроси в името на "общото благо", което намира израз и в избора на интеграционната и стратегия.

Авторката се опитва да структурира съществуващите теории за регионализма (интеграцията) в единен научнодисциплинарен комплекс (с.175). Според нея, характерът и "силовият" (т.е. съвкупният военнополитически и икономически) потенциал на доминиращия национален алианс могат да обяснят причините за възникването (произхода) на регионалната "платформа", да окажат влияние върху окончателната форма на организация на регионалното сътрудничество и да се окажат определящи за последиците (ефекта) от регионализацията. За целта обаче, анализаторът трябва да е наясно със следните характеристики на въпросните алианси:

-достатъчно ясно ли са обозначени интересите и налице ли е осезаема полза от сътрудничеството за всеки участник във въпросното обединение?

- под каква форма се реализира моделът на партньорство и дали е налице синергиен ефект от взаимодействието още на ранния етап на сътрудничеството?

- доколко големи са транзакционните разходи за формирането на отделните органи на институцията на регионализма (интеграцията)?

Въз основа на тези критерии Етел Солинген формулира собствената си концепция за теорията на регионализма. Тя анализира рамките на четири регионални организации: АСЕАН, Форума на АТИС и Форума на АСЕАН - по отношение на Източна и Югоизточна Азия и Азиатско-Тихоокеанския макрорегион, като цяло, и Лигата на арабските държави - по отношение на Близкоизточния регион. Анализът на всички форми на регионализма е осъществен съобразно описаната по-горе методика (с.196). При това авторката стига до изводи, които се разминават с редица постулати на класическата теория на международните отношения (например с неореализма, който не може да обясни интеграционните процеси в Югоизточна Азия при съществуващия там силов баланс). С помощта на много нагледни данни се показва, че регионалните институции извън Европа са съвсем нормално явление и, че интеграцията е възможна и без "сляпото" догматично копиране и следване на европейския интеграционен модел.

В края на тази глава е представен кратък, но съдържателен анализ на интеграционните процеси в Европейско-Средиземноморското макрорегионално пространство (с.206-210). Потвърждава се значението на трите основни фактора, съдействащи за укрепването на междудържавното сътрудничество в четирите разглеждани от автора региони: "ориентираните навън" икономически реформи, процесът на демократизация и нарастващата роля на регионалните институции.

Регионалната сигурност

В последната глава ("Регионалните траектории на сигурността") се прави оценка на основните направления на външнополитическия курс във военната сфера и се предлага логическа рамка на ядрената сигурност в Източноазиатския и Близкоизточния региони. Авторката прави кратък преглед на историята на ДНЯО и военнополитическия избор на отделните държави за създаване на национална ядрена мощ или пък за отказа от това (с.234). Солинген смята, че методологията на анализа на междудържавните алианси ще позволи да се обясни логиката на поведението на държавите във всяка конкретна ситуация.

И тук авторката влиза в спор с неореалистите, според които военнополитическият потенциал представлява ключов фактор, а държавите се ръководят от принципите на анархията, "самозащитата" (т.е. решаването на проблемите със собствени сили или с помощта на временни, а не постоянни, съюзници) и баланса на силите на международната сцена (с.217). Тя смята, че следва да се отчита и вътрешнополитическия модел на държавата, националните елити и групите за натиск в нея, като по този запълва теоретичната празнота в методологичната и функционална база между теорията на международните отношения, сравнителната политология и политическата философия, опиращи се на осмислянето на вътрешнополитическите процеси.

"Несигурността" (т.е. нестабилното състояние на националната сигурност) често се оказва необходимо, но недостатъчно основание за една държава да се опита да придобие ядрен статут. Нещо повече, налице са и изключения, когато държавата може и без наличието на видима външнополитическа заплаха активно да развива ядрената си програма, ерозирайки основите на режима на неразпространение. Като примери са посочени отделни латиноамерикански и арабски държави през 70-те и 80-те години на ХХ век (с.221).

Под въпрос е поставена и ефективността на "ядрения чадър" в качеството му на "гарант" за сдържането и "непреодолимо препятствие" пред създаването на собствено оръжие за масово унищожаване от потенциалния противник. Според Солинген, външнополитическото поведение до голяма степен се определя от характера на вътрешнополитическия модел (пример за което са Северна Корея, Ирак, Либия и Иран). Впрочем, тя критикува и постановките на неолибералния институционализъм, чиито привърженици не са в състояние да дадат емпирични (т.е. количествени и качествени) доказателства за ефективността на ДНЯО (с.223). Освен това авторката смята, че държавите са склонни да се присъединят към режима на неразпространение заради вътрешнополитическите си интереси и вътрешния силов баланс, а не заради привързаността си към общите ценности и норми.

Социалният конструктивизъм обаче, също не е съвършен, тъй като не обяснява политическата индиферентност и "моралното безразличие" на отделни страни към ядрените опити в държави от Южна Азия и дори към очевидните нарушения на режима на неразпространение от страна на Израел, Северна Корея или Иран. В тази връзка се дава за пример принципният отказ на Япония да разработва оръжия за масово унищожаване. Към сходно поведение се придържат и Южна Корея и Тайван, възползвайки се от партньорските си отношения със САЩ (с.239). Анализира се и идеята за слабата зависимост на "ядрения избор" от продължителното функциониране на устойчиви демократични институции (пример за което са Индия и Израел). Тоест, авторката стига до извода, че липсва пряка връзка между либералния вътрешнополитически избор и отказа от ядрено оръжие и лансира хипотезата, че изборът в полза на ядрения или безядрения статут на конкретна държава зависи от типа на регионалния алианс, към който тя принадлежи (при наличието на активни регионални интеграционни процеси) или от това, дали въпросната страна е избрала да следва "екстравертен" или "интровертен" модел на развитие.

* Главен редактор на списание International Trends

{backbutton}

Близкият Изток е сред най-проблематичните и изпълнени с противоречия региони в света. В същото време, заради ресурсния си потенциал, той е непрестанна арена на сблъсък на вътрешни и външни интереси. Значението му като зона, свързваща Азия и Европа, предопределя съдбата на региона като едно от най-нестабилните и същевременно изключително важни геополитически пространства. Този статут на Близкия Изток го превръща в основна отправна точка за лансирането на различни идеи, желания, аспирации и стратегии на Великите сили, в това число и САЩ. Разбирането и обяснението на процесите в Западна Азия изискват доброто познаване на американските президентски доктрини, касаещи този регион. Американската политика в него е последователен процес, с различни непосредствени причини, но с единен фокус върху отстояването на американските интереси и визия. Тези президентски външнополитически доктрини имат общи характеристики, цели и черти.

От най-ранните дни на съществуването си, Съединените щати възприемат практиката да обявяват открито своите намерения и цели пред света. Изявленията и декларациите, често свързани с дългосрочна стратегическа визия и усещане за изключителност, целят да представят и разпространяват принципите на американската нация пред света. Възходът на САЩ, като световна сила, придава на тези изявления допълнителен авторитет. С течение на времето те придобиват статут на „доктрини“, формулиращи препоръки за американската външна политика. Въпреки че тези доктрини обикновено са под формата на изявления, съдържанието им е от изключително значение, защото е основа за американските действия, както и демонстрация за сериозните ангажименти на САЩ.

Причините за появата на конкретните доктрини са различни, но са свързани най-вече с наличието на непосредствени кризи или заплахи. Общото между тях е съдържанието на дипломатическите изявления за намерения, някои от които предвиждат и по-конкретни действия. Повечето имат връзка и търсят своя корен в американското минало, а голяма част имат и определена идеологическа насоченост. Всички доктрини целят защитата на националната сигурност, гарантиране на съществуването и безопасността на американския начин живот. Като цяло, между тях е налице определена приемственост, а различните президенти често се позовават на предшестващи декларации или политически стратегии, като предлагат свои собствени подходи и съвременни приложения на трайните им принципи. Разликата между тях, до голяма степен, е свързана с дефинирането на „врага“ и с предлагания инструментариум за реализация на стратегическите стремежи на САЩ.

Усилващата се роля на Съединените щати в региона се свързва най-вече със студената война, когато Близкия Изток повишава стратегическото си значение и се превръща в основна арена на непреки сблъсъци между Вашингтон и Москва. Именно през периода след Втората световна война се появяват и американските президентски доктрини, фокусирани (пряко или косвено) върху процесите, контрола и ситуацията в Близкия изток. Началото дава доктрината Труман, насочена към „съхраняването“ на Турция и Гърция в западната орбита и, косвено, към предпазването на Иран от съветско влияние. Впоследствие Суецката и Ливанската кризи и демонстрираната американска решителност в рамките на доктрината Айзенхауер са доказателство за стратегическото значение, което Близкият Изток придобива за САЩ. На свой ред, доктрината Картър отразява променената ситуация и новият силов баланс в региона, които изискват по-интензивни действия на САЩ за защита на техните интереси. В началото на ХХI век Вашингтон открива „нов враг“ в Близкия Изток в лицето на международния тероризъм и диктаторските режими, които уж го подкрепят. Това води до обявяването на доктрината Буш, превърнала се в идеологическа основа за инвазията и окупацията на Ирак, а оттам и за пълната дестабилизация на региона. В тази сложна обстановка, сегашният президент Обама, се опитва да намери решение на множеството проблеми, завещани му от неговия предшественик. Той е принуден да промени използваните средства и да потърси нови начини за продължаването на американската стратегия за контрол над близкоизточните процеси.

Доктрината Труман

Сред основните причини за появата на доктрината Труман е невъзможността на Великобритания да продължи да подкрепя еднолично гръцкото правителство в борбата му с комунистическите бунтовници в хода на гражданската война в страната през 1946-1949. Британците признават, че поради икономическите последици от световната война, вече не могат да провеждат успешно политиката на сдържане на комунизма в Гърция. Ето защо Вашингтон решава да поеме отговорността за осигуряването на подкрепа за гръцкото правителство в борбата му с комунистите. Непосредствената цел на доктрината Труман е защитата на американските интереси в Гърция и Турция, но тя касае и предпазването на Иран и на Близкия Изток, като цяло, от съветското влияние.

След Втората световна война отношенията между СССР и САЩ за кратък период от време преливат от приятелски във враждебни. Впрочем, Вашингтон още преди войната възприема Съветския съюз като опасност и антитеза на своите ценности. След това, през 1941-1945, двете страни са съюзници, но с началото на студената война те се превръщат в непреклонни врагове.

Страховете от следвоенната съветска експанзия нарастват през 1946. Присъствието на Червената армия в северната част на Иран и след датата, определена за изтеглянето и, повдига опасения относно намеренията на Москва. В края на пролетта на същата година изказаното несъгласие и негодувание от американска страна все пак води до изтеглянето на съветските части.

Напрежението отново нараства малко по-късно, когато руснаците упражняват натиск върху Турция за преразглеждане на Конвенцята от Монтрьо, касаеща достъпа до Проливите, като сондират възможността за съвместното им управление, както и евентуалнота създаване на съветски бази в Турция. Сведенията, че по границата с Турция се струпват съветски войски, каратТруман да смята, че там наистина предстои инвазия. В същото време САЩ разглеждат Гърция като поредната мишена на съветската експанзия, заради бушуващата в страната гражданска война между монархисти и комунисти. Всъщност, подкрепата за последните идва най-вече от югославския лидер Тито, но американците погрешно смятат, че Москва изцяло контролира действията на Белград.

В тази ситуация на 12 март 1947 президентът Хари Труман в реч пред Конгреса представя доктрината, която впоследствие бива наречена на негово име. Той иска да гарантира отпускането на 400 млн. долара за оказване на икономическа и военна помощ на Гърция и Турция – две държави, за които американските управляващи смятат, че са застрашени да бъдат завладени от комунистите. Труман предупреждава, че ако левите сили застанат начело на управлението в тях, отчаянието и тоталитаризмът ще залеят Европа и целият свят ще се окаже в голяма опасност: „Свободните народи в света се нуждаят от помощта ни за да съхранят свободата си. Ако трепнем и не удържим лидерските си позиции, ще бъде застрашен мирът в света и, което се подразбира от само себе си, ще бъдат поставени под въпрос благоденствието и начинът на живот на собствената ни нация”. В действителност, доктрината Труман предвижда действия, надхвърлящи защитата на Гърция и Турция. Става въпрос за противопоставяне на нова глобална заплаха и нов враг – международният комунизъм.

В основна задача на американската външна политика се превръща „създаването на условия, в които ние и всички останали нации да можем да наложим такъв начин на живот, който да е свободен от принудата и потисничеството”. Освен това, САЩ са длъжни винаги и независимо от конкретните обстоятелства да „помагат на свободните народи, съпротивляващи се на опитите да бъдат подчинени от въоръжени местни малцинства или от външни сили”. Това е една наистина революционна доктрина, защото никога дотогава не се е смятало, че налагането и защитата на демокрацията в другите страни са необходими за гарантиране сигурността на Америка.

Ако Доктрината Монро, формулира общите принципи, върху които стъпват по-нататъшните декларации за американската външна политика, Доктрината Труман очертава конкретните насоки за действията на САЩ по време на студената война. През този дълъг период, на базата на тази доктрина, Вашингтон постоянно призовава за подпомагане на демократичните сили по света, оставяйки обаче широко поле за интерпретации, какво точно представлява демократичното поведение. Впрочем, това си остава неясен и изключително спорен въпрос и до днес. Което обаче не пречи да се превърне в основа за налагането на американските интереси, включително по силов път.

Доктрината Айзенхауер

Суецката криза (1956), която изправя на ръба на ядрената война СССР и Западните сили, се превръща в основна причина за появата на доктрината Айзенхауер. В хода на тази криза бившите колониални сили Франция и Великобритания търпят провал и губят позициите си в региона. Това поражда властови вакуум и налага необходимостта от нова, по-решителна роля на на САЩ в него. Ето защо, американските управляващи решават да активизират политиката си в Близкия Изток за да гарантират защитата на своите интереси и най-вече на петролните доставки. Доктрината Айзенхауер се обосновава с увеличаващата се арабска враждебност към Запада и растящото съветско влияние в Египет и Сирия след Суецката криза.

Подобно на доктрините Монро и Труман,  Доктрината Айзенхауер се формира като реакция на определен набор от исторически обстоятелства. От 1946 Съединените щати се опитват да се противопоставят на съветската „инвазия“ в Средиземноморския регион и в Персийския залив. В тази връзка, американската подкрепа за Гърция и Турция, както и покровителството на Иран, целят да запазят тези нации в западната орбита. Увеличаващата се подкрепа от страна на САЩ за Израел обаче, води до отдръпване на арабските държави и невъзможността да се изгради обща структура за сигурност за целия Близък Изток. Това, от своя страна, застрашава западните петролни интереси, да не говорим, че съвпада с все по-мащабните антиколониални движения в региона.

В тази ситуация, на 9 март 1957, Конгресът утвърждава новата външнополитическа доктрина, целяща укрепване позициите на Вашингтон в Близкия Изток. В нея се посочва, че всяка страна от региона може да поиска икономическа или военна помощ от САЩ, ако стане обект на агресията на друга държава. По този начин става възможно американският президент, по своя преценка, да използва военна сила в близкоизточния регион. Вашингтон демонстрира готовност американските войски да се ангажират със защитата на териториалната цялост и политическата независимост на страните, заплашени от агресията на която и да било нация, контролирана според САЩ от „международния комунизъм”. Доктрината Айзенхауер следва логиката на Доктрината Труман, но издига на по-висока степен решимостта на САЩ да се противопоставят на комунистическата заплаха в Близкия Изток. Нов момент в нея е, че Айзенхауер декларира готовност да се използват американски войски в подкрепа на „свободните народи“.

Така Вашингтон поема водеща стратегическа роля в региона. Студената война се пренася от европейската територия към близкоизточния регион, който се превръща в основна арена на (непреките) сблъсъци между СССР и САЩ.  През следващите две години американските управляващи няколко пъти се позовават на Доктрината Айзенхауер. Първият е свързан с политическата криза в Йордания през април 1957. Тя води до намесата на САЩ в „защита на независимостта“ на кралството. Айзенхауер нарежда на Шести американски флот да навлезе в Източното Средиземноморие. Когато стабилността е възстановена, президентът приписва това на американската демонстрация на сила. Вашингтон разполага за втори път военноморски сили в региона през 1957, когато закупуването на голеи количества съветско въоръжение от Сирия, поражда загриженост у САЩ за сигурността на Турция и Ливан. Конфликтът е избегнат, като според Белия дом това отново се дължи на американската решителност. Накрая, през 1958, отново въз основа на Доктрината Айзенхауер, САЩ предприемат военна интервенция в Ливан, след като ливанският президент изпраща молба за помощ в разразилата се криза.

Остава спорно, доколко мъдро е било решението за изпращането на Шести американски флот в Източното Средиземноморие. Макар че тази демонстрация на сила има за цел да възпре Сирия от намеса в йорданската, ливанската и иракската политика, според някои историци в действителност тя има по-скоро обратен ефект, стимулирайки стремежите за по-голямо единство на арабския свят пред лицето на западния интервенционизъъм. Всичко това се развива на фона на сближаването и увеличаващата се подкрепа на САЩ за Израел.

Доктрината Картър

Конкретният повод за формулирането на Доктрината Картър е съветската инвазия в Афганистан. В действителност обаче, промените в американската политика са планирани от по-рано. Излизането на Иран от орбитата на САЩ, поставя под въпрос американската структура за сигурност в Близкия Изток. Иран подкрепя интересите на Вашиингтон близо двайсет и пет години. До януари 1978 Техеран е считан за сигурен съюзник и „остров на стабилност“. За по-малко от година обаче шахът е свален,  Иран е превърнат в ислямска република начело с  аятолах Хомейни, а петдесет американци са задържани като заложници за продължителен период от време. С други думи, САЩ имат нужда от нова стратегия в региона. Доктрината Картър отразява общия стремеж във Вашинггон за възвръщане на позициите след провала във Виетнам.

Нахлуването на СССР в Афганистан поставя начало на нов период на изостряне в отношенията между двете суперсили. Този агресивен акт е сред множеството събития, които водят до заключението, че интересите на САЩ в Персийския залив са поставени под сериозна заплаха. Ето защо, администрацията на Картър решава ясно и твърдо да заяви своята позиция и готовността да защитава интересите се в един от най-важните региони в света. Позицията на Картър е, че всеки опит, на която и да е външна сила да поеме контрола над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на САЩ, което ще бъде отблъснато с всички възможни средства, включително и с военна сила.

Доктрината е отговор на заплахата, която, според Вашингтон, представлява СССР за целия Персийски залив. И тук, както и при доктрината Айзенхауер, САЩ демонстрират готовност да възпрат всяка чужда намеса в региона, а присъствието на съветски войски там се възприема като „сериозна заплаха за свободното движение на близкоизточния петрол“.

Настъпва изостряне на отношенията между САЩ и СССР. Част от събитията, свързани със засилващото се противопоставяне са: създаването на сили за бързо реагиране с готовност да проектират американската военна сила навсякъде по света и особено в Близкия Изток; Картър се отказва САЛТ-2; наложено е зърнено ембарго на СССР; бойкотирани са Олимпийските игри в Москва и т.н. Всички тези действия отразяват влошаването на отношенията между двете суперсили.

От приемането на доктрината Картър до днес, американските намеси в региона на Близкия Изток са многобройни − Иран (1980, 1987-1988), Либия (1981, 1986, 1989, 2011), Ливан (1983), Кувейт (1991), Ирак (1991-2011, 2014), Сомалия (1992-1993, 2007), Афганистан (1998, 2001), Судан (1998), Йемен (2000, 2002), Пакистан (2004) и Сирия .

Доктрината Буш

Непосредственият повод за обявяването на доктрината Буш са терористичните нападения от 11 септември 2001. Тя е отговор на „новата“ заплаха – международния тероризъм. Според американското правителство, основните държави, които спонсорират тероризма, са в региона на Близкия Изток и това са най-вече Ирак, Сирия и Иран.

След атентатите от 11 септември, в обръщение към Конгреса, президентът Буш заявява, че САЩ няма да правят разлика между терористите, извършили тези действия и онези, които ги приютяват. Освен това самата доктрина предвижда провеждането на превантивна война срещу потенциални агресори. Тя предвижда и възможност за използване на американско ядрено оръжие срещу неядрени държави. Буш заявява, че стратегията на възпиране и взаимно гарантирано унищожение, характерна за отношенията на САЩ и СССР по време на Студената война, вече не е актуална, поради новата заплаха, идваща от терористи без държава, които могат да се сдобият с оръжия за масово унищожение. В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 се представя същността на доктрината Буш и новите моменти в американската външната политика. Тя се опира на три основни стълба: ненадминатота военно превъзходство на САЩ, концепцията за изпреварваща или превантивна война, както и желанието да се действа едностранно, ако не може да се постигне многостранно сътрудничество.

В по-общ план, доктрината Буш дава началото (или по-скоро възобновява) „войната срещу тероризма“ по света. Непосредствената последица е започването на военни операции срещу талибаните в Афганистан, обявени за отговорни за атаките от 11 септември.

В дългосрочен план доктрината Буш предопределя възможността да се води превантивна война с потенциални агресори, преди те да се сдобият с военни възможности, способни да нанесат щети на САЩ. Тази концепция е в основата на войната в Ирак през 2003, оказала се в крайна сметка една от най-големите стратегически грешки на САЩ след Втората световна война. И до днес интервенцията в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин е сред основните причини за дестабилизацията на целия близкоизточен регион. „Новият“ враг в лицето на международния тероризъм позволява продължаването на политиката от времето на студената война за защита на американските интереси в Близкия Изток. Този път, обаче, наборът от използвани инструменти е по-голям и включва воденето на широкомащабна война, без да се съблюдава международното право или да се търси санкцията на Съвета за сигурност на ООН. С други думи, САЩ налагат своята визия за региона едностранно. Това, на свой ред, води до много негативни последици и поставя нови въпроси за бъдещето на региона.

Доктрината Обама

Икономическата криза, проблемите в Ирак и Афганистан и промененият баланс на силите в международните отношения са сред основните причини, довели до появата на доктрината Обама. Основната ѝ цел е да се намери алтернатива на агресивния подход в американската външна политика, наложен с доктрината Буш.

Обстановката, в която е обявена доктрината Обама, се характеризира с относителен упадък на САЩ – икономическа криза, загуба на доверие на международната сцена, увеличаващи се критики и разкрития за войната в Ирак, все по-засилваща се многополюсност в международната система и т.н. В този контекст президентът Обама трябва да преформулира приоритетите, да възвърне доверието на международната общност и да възстанови американските позиции. Доктрината Обама постулира, че САЩ трябва да виждат своята сигурност в рамките на общата сигурност и общото благоденствие на другите народи и страни. Доктрината се опитва да даде отговор на реалната ситуация, като демонстрира, че САЩ не се страхуват да използват своята военна мощ, но употребата ѝ трябва да бъде смекчена от практическите ограничения и от „доза самосъзнание”. Това е опит за промяна на подхода, използван от САЩ по времето на Буш. На преден план излиза желанието за сътрудничество, многостранен подход и взаимодействие. Доктрината Обама търси коалиции и избягване на използването на американските войски на терен. Подходът донякъде напомня на „виетнамизацията“ по времето на Никсън. САЩ дават подкрепата си за местни съюзници за постигане на конкретни цели, но не възнамеряват да ги постигат вместо тях. Пример за това е американската помощ за кюрдските сили в борбата им с Ислямска държава.

Това обаче не означава, че САЩ се отказват от възможността да използват подходящите според тях средства за постигане на своите цели. Вашингтон се ангажира в сътрудничеството, но запазва всичките си възможности за действие.

Ефектът на Доктрината Обама трудно може да бъде преценен, поради липсата на историческа дистанция. И все пак, каква е ситуацията в Близкия Изток днес? Сирия, Ирак, Йемен и Либия са в състояние на граждански войни, които драматично ще променят бъдещето им като нации и суверенни държави. В същото време тези конфликти представляват заплаха за останалите държави в региона. Войните в Ирак и Сирия доведоха до хаос, чийто последици още дълго време ще носят негативни ефекти в регионалени дори глобален план. Действията на Обама не успяват да подобрят ситуацията в региона.

Все пак се открояват няколко революционни събития, като резултат от политиката на американския президент. През 2015 САЩ предприеха действия за прекратяване на политиката на изолация на държави като Куба и Иран. Според Обама, „ангажираността“ (сътрудничеството), съчетана с изпълнението на основните стратегически нужди, може да обслужва американските интереси по отношение тези държави далеч по-добре, отколкото безкрайни санкции и изолацията им. Той добавя, че с огромната си мощ, Америка трябва да има самочувствието да поема някои пресметнати рискове, за да си отвори важни нови възможности. Доктрината Обама отхвърля превантивната война и икономическите санкции като средства, които могат генерално да променят враждебните режими (от друга страна обаче, именно администрацията на сегашния президент бе инициатор на налагането на санкциите срещу Русия през 2014). На преден план излизат по-меките средства като дипломация и икономическо сътрудничество, но не се отхвърля и възможността за по-твърд подход, ако е необходимо. Като цяло, войната в Сирия, кризата в Ирак, създаването на нови терористични групировки в Близкия Изток и непрекъснато променящият се баланс на силите са фактори, демонстриращи влошената обстановка в региона и безпомощността на САЩ да представят работещи решения.

Заключение

Независимо дали става въпрос за периода на студената война или след него външнополитическите доктрини на американските президенти имат своите общи черти. На първо място, те се стремят да гарантират американските интереси в региона, като търсят „подходящи“ съюзници. В различни периоди американските президенти подкрепят различни държави, но това винаги е подчинено на една продължителна стратегия за моделиране на Близкия Изток според визията на САЩ.

На второ място, почти всички доктрини имат идеологически измерения и представят американските действия като защита на демократичните ценности и идеали. Това, от своя страна, поражда критики за избирателно използване и прилагане на тези демократични стремежи, както и, че американската политика, всъщност преследва чисто прагматични цели и използва двойни стандарти. Въпреки това, този прагматизъм е подчинен на една продължителна и последователна стратегия за контролиране на региона.

На трето място, целите, стратегиите и интересите на САЩ в региона остават последователни и рядко се променят. Това, което е различно при отделните президентски доктрини са по-скоро средствата, с които се постигат тези цели. Изборът на врагове, които да оправдаят американска намеса, е важно условие, присъстващо в отделните доктрини. Оттук следва широк набор от използвани инструменти, разпростиращи се от „меката сила“ и „контролирания хаос” до пълномащабните военни действия.

Бележки:

*Преподавател в УНСС

{backbutton}

В момента глобалната икономика е подложена на по-дълбоки промени, отколкото дори в периода на индустриалната революция от края на ХVIII и началото на ХIX век. Това е свързано с едновременното въздействиа на четири фундаментални фактора, очертаващи четири ключови тенденции.

Четирите ключови тенденции

Първата тенденция е радикалното изместване на центъра на икономическата активност към развиващите се страни и пазари и най-вече към Китай. Тези пазари паралелно преминават през фазата на индустриалната революция и през процес на радикална урбанизация. По данни на списание Fortune, сравнително доскоро - през 2000, централите на 95% от най-големите глобални компании, включително Airbus, IBM, Nestle, Shell и Coca-Cola, се намираха в развитите държави. През 2025 обаче, над половината от корпорациите с оборот над 1 млрд. долара ще се базират в развиващите се държави.

Както изглежда, не по-малко значение ще имат и промените вътре в тези развиващи се държави. Глобалното градско население нараства през последните трийсет години с 65 милиона души годищно, което се равнява на населението на седем града с размерите на Чикаго. В периода между 2010 и 2025 почти 50% от глобалния БВП ще се генерира в 440 градове в развиващите се страни, за 95% от които на Запад дори не са чували и не биха могли да ги покажат на картата. Мумбай, Дубай и Шанхай са познати за всички, малцина обаче знаят нещо на Хсинчу в Северен Тайван или за бразилския град Санта Катарина, разположен между Сау Паулу и границата с Уругвай. Съвсем доскоро (преди взрива в склада за химически вещества на 12 август 2015) практически никой не беше чувал за Тяндзин, разположен на 120 км югоизточно от Пекин. По данни на McKinsey, през 2010 БВП на този китайски град е бил 130 млрд. долара, т.е. колкото на Стокхолм (1). Очаква се до 2026 БВП на Тяндзин да достигне 625 млрд. долара, колкото е целия шведски БВП.

Втората тенденция е ускореното разпространяване и икономическото влияние на технологиите. По принцип, технологиите - от парния двигател до Интернет - винаги са били сила, променяща статуквото. Спецификата на съвременната епоха е свързана с повсеместната и всеобхватната достъпност на технологиите и скоростта на промените в тази сфера. Както е известно, от изобретяването на телефона до времето, когато половината от населението на САЩ разполагат с домашни телефони, минават 50 години. З8 години пък са необходими за това 50 млн. души да разполагат с достъп до радиото. Facebook обаче съумя да привлече 6 млн. потребители само през първата година на съществуването си, като през следващите пет години броят им нарасна 100 пъти. Китайската мобилна комуникационна система за излъчване на текстове и гласови съобщения, разработени от местната компания Tencent, вече се ползва от над 300 млн. души, т.е. повече отколкото е цялото население на САЩ. На свой ред ускореното използване, поражда и ускоряване на иновациите. През 2009, две години след производството на първия айфон, създателите му вече предлагат 150 хиляди приложения към него. През 2014 броят им нараства до 1,2 млн., при това ползвателите са качили различни приложения над 75 млрд. пъти, т.е. по десет на всеки жител на планетата. Паралелно с ускореното разпространение на иновациите, през последните години се осъществява и тяхната промяна и експоненциалният им ръст в мащаби, непредвидими за човешката интуиция.
Влиянието на технологиите се усилва значително от съпътстващата го революция в разпространението на информацията, както и от бързото разпространение на базиращите се на тези технологии бизнес модели - от онлайн търговски платформи като Alibaba до мобилните приложения за търсене, поръчване и заплащане на таксиметров автомобил, или на частни шофьори, като предлаганите от компанията Uber.

Преди двайсет години с мобилни телефони разполагаха само 3% от населението на планетата, в момента това са две трети от населението на света, при това една трета могат да ползват и Интернет. Технологиите позволяват на компании от типа на WhatsApp да стартират бизнес и да разширяват мащабите му с невиждана скорост, използвайки при това минимален капитал. Днес "самотните предприемачи" и StartUp-ерите (т.е. групите от креативни, действащи и енергични хора, които имат обща цел – да създадат нещо качествено ново и различно - б.р.) често разполагат с редица предимства в сравнение с големите действащи компании. Огромната скорост на технологичните промени и иновациите съкращава жизнения цикъл на компаниите, принуждавайки ръководството им много по-бързо да реализира инвестиционните и управленските си решения.

Третата тенденция е свързана със стремителното застаряване на населението на планетата. Раждаемостта спада. По правило, застаряването на населението беше характерно за развитите държави, но днес демографският дефицит засяга вече и Китай, а скоро ще се засегне Латинска Америка.

Преди трийсет години само малка част от световното носеление живееше в държави с ниво на раждаемост под простото възпроизводство (2,1 дете на семейство). През 2013 вече 60% от населението на планетата не бе в състояние да преодолее нивото на простото възпроизводство. Това е драматична промяна. Европейската комисия прогнозира, че до 2060 населението на Германия ще намалее с 25%, а числеността на хората в трудоспособна възраст ще намалее до 34 млн. души (от 54 млн., през 2010). Числеността на работната сила в Китай вече достигна върховите си показатели през 2012. В Тайланд нивото на раждаемостта спадна от 5 деца на семейство през 70-те години на ХХ век до 1,4 в момента. Понижаването на числеността на работната сила

изисква изместването на акцента в икономическия растеж върху производителността на труда и, възможно, преразглеждането на потенциала на глобалната икономика. Грижата за все по-големия брой възрастни хора ще окаже сериозно влияние върху държавните финанси.

Накрая, четвъртата изключително важна тенденция е свързана с нарастващата глобална взаимозависимост, благодарение на мощните потоци на стоки, капитали, хора и информация. През последните десетилетия обаче, в този процес настъпиха сериозни промени. От съвкупност на поредица от линейни връзки между основните търговски центрове в Европа и Северна Америка, глобалната търговска система се трансформира в сложна разклонена и разрастваща се мрежа (своеобразна паяжина) от такива връзки. Азия се превръща в най-големия световен търговски регион. През последното десетилетие потоците "Юг-Юг" между развиващите се пазари удвоиха дела си в глобалната търговия. Обемът на търговията между Китай и Африка нарасна от 9 млрд. долара през 2000, до 21 млрд. долара през 2012. В периода 1987-2007 глобалните капиталови потоци са нараснали 25 пъти. През 2009 около един милиард души са пресекли държавните граници, т.е. пет пъти повече, отколкото през 1980. Тези процеси бяха леко забавени от кризата през 2008, но комуникациите (стимулирани от технологиите) се развиваха с ускоряваща се скорост, извеждайки света в нов стадий на глобализационния процес, създавайки небивали възможности, но и провокирайки неочаквани форми на волатилност на пазарите.

Дългосрочната прогноза

Както е известно, методологията, използвана при изготвянето на дългосрочни прогнози, се различава от тази, използвана в средносрочните прогнози. Последните обикновено се основават на такъв модел на растежа, който предполага, че предлагането се адаптира към търсенето или директно (посредством промяна на обемите на производството), или чрез увеличаването на запасите. Този модел е приемлив за изготвянате на краткосрочни и средносрочни оценки, но не е подходящ за дългосрочни. В тези случаи се използва модела на предлагането, в чиито рамки производството се определя от наличието на работна сила и капиталово инвестиционно оборудване, както и от ръста на производителността.

Експертите прогнозират, че до 2050 ще настъпят сериозни промени в списъка на десетте водещи световни икономики. Очаква се, че през 2026 Китай ще изпревари САЩ по обема на номиналния си БВП и ще удържи позициите си на глобален икономически лидер до средата на века. На свой ред, Индия ще се изкачи от девето (през 2014) до третото място в тази класация, със средни темпове на икономически растеж от 5% (виж фиг.1).

Фигура 1. Обем на номиналия БВП на водещите държави в света през 2014 (в млрд. долари)

Обем на номиналия БВП на водещите държави в света през 2050 (в млрд. долари)

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

До 2050 в списъка на десетте водещи държави ще се появят Индонезия и Мексико (съответно, на четвърто и на осмо място), докато Италия и Русия вероятно ще излязат от него.

Възходът на Азия не е някакъв феномен. Растежът на Япония и Южна Корея беше факт през цялата втора половина на ХХ век. Началото на новото хилядолетие беше ознаменувано от нов бум, като редица азиатски държави демонстрираха високи темпове на икономически растеж, в резултат от което делът на Азия в глобалния БВП нарасна от 26% през 2000 до 32% през 2014. Прогнозите на експертите са, че тенденцията ще продължи и през 2030 този дял ще нарасне до 42%, а през 2050 - до 53% (виж фиг.2).

Фигура 2. Регионалната структура на глобалния БВП, %

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

През 2050 всяка държава от тройката на глобалните икономически лидери (Китай, САЩ, Индия) ще бъде по-мощна от петте следващи ги държави (Индонезия, Германия, Япония, Бразилия и Мексико) (фиг.3).

Фигура 3. Глобалната доминация на трите водещи световни икономики през 2050 (номинален БВП, трлн долари)

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

През последните десетилетия по-голямата част от икономическия растеж беше свързана с нарастването на числеността на населението. Дългосрочните оценки показват, че този растеж рязко ще се забави - от 1,3% през 1980-2014 до 0,5% през 2015-2050. Спадът в темповете на нарастване на населението в трудоспособна възраст ще бъде още по-сериозен: от 1,7% до 0,3% за същия период (виж фиг.4).

Фигура 4. Средногодишни темпове на нарастване на населението в света, %

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

В повечето държави от Африка и Средния Изток ще се наблюдават високи темпове на нарастване на активното население. През 2014-2050 потенциалът на работната сила в Ангола, Нигерия и Кения ще нарасне почти три пъти - съответно, от 9 млн. до 28 млн., от 56 млн. до 161 млн. и от 18 млн. до 48 млн. души. Почти двойно ще нарасне и числеността на работната сила в Алжир, Египет и Иран (виж фиг.5).

Фигура 5. Държави с най-голямо нарастване числеността на работната сила (млн. души)

Нарастването на числеността на работната сила съществено ще допринесе за темповете на икономическия растеж в развиващите се страни, наред с другите производствени фактори.

Фигура 6. Принос на различните фактори за темповете на нарастване на БВП, 2014‒2050

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

Обратното, в повечето държави от Европа и Източна Азия ще се наблюдава спад на числеността на работната сила, което ще се окаже съществена пречка пред икономическия растеж. Най-голям спад се очаква в Япония: от 66 на 47 млн. души, или почти с една четвърт. В Китай и Южна Корея числеността на работната сила ще намалее със 17-18%. Най-голям спад в Европа (с около 20%) се очаква в Гърция - от 4,8 млн. до 3,8 млн. души, в Португалия - от 5,2 млн. до 4,2 млн. и в Германия - от 45 до 35 млн. души. В групата държави с формираща се пазарна икономика (с изключение на Казахстан и Турция) намаляването на числеността на работната сила ще варира между 20% и 30% (виж. фиг.7).

Фигура 7. Държави с намаляваща численост на работната ръка, млн души

Източник: Long-term macroeconomic forecasts. Key trends to 2050. The Economist Intelligence Unit, 2015.

В тази връзка ще се усилват опитите за смекчаване влиянието на неблагоприятните демографски условия. Активизира се имиграционната политика, необходима за успешната конкуренция за ограничените глобални ресурси на работна сила. Най-важният факт ще бъде способността на конкретната страна да се ориентира към нови източници на икономически растеж. За редица държави с недостатъчна капиталова база, като такъв източник може да послужи ръстът на инвестициите и на капиталовите вложения. Този тип страни имат възможност да преминат от нискотехнологична продукция към капиталоемка обработваща индустрия. При по-развитите държави, в актуален фактор за икономически растеж би могло да се превърне по-ефективното използване на капитала въз основа на нарастващия технологичен прогрес в резултат от инвестициите в научно-изследователски и опитно-конструкторски дейности.

Средносрочната тенденция: връщане към нормалната траектория

В момента глобалната икономика най-сетне преминава от Голямата Рецесия към период на по-стабилен икономически растеж. Очаква се, че през 2015-2016  показателите на последния ще бъдат 3-4% годишно (2). САЩ ще възстановят устойчивия си икономически растеж, Европа тепърва ще трябва напълно да се справи с източниците на финансова и икономическа уязвимост, а продължаването на икономическото възстановяване на Япония ще зависи от структурните реформи, стартирали през 2014, чиято съдба остава много неясна.

Развиващите се пазари демонстрират спад на темповете на развитие поради въздействието на краткосрочни циклични и дългосрочни структурни фактори, но преодоляват този проблем сравнително бързо. В резултат от икономическия растеж, до 2020 обемът на международните потоци на стоки и капитали ще надхвърли предкризисното си равнище. Обемът на преките чуждестранни инвестиции пък ще нарасне от 1,3 трлн. долара през 2013 до 2,2 трлн. през 2020 (3).

Обемът на товаропотоците се възстановява, макар и с по-малко бързи темпове от очакваните от повечето експерти. Според Световната търговска организация, ръстът на обемите на международната търговия през 2015 е нараснал с 4,7% (през предходния 20-годишен период средният годишен растеж беше 5,3%) (4).  Двете големи регионални търговски споразумения - Транстихоокеанското партньорство (ТТР) и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТІР), по които все още се преговаря, са в състояние да дадат сериозен тласък на глобалната търговия.

Но, макар че световната икономика се връща към период на по-устойчив икономически ръст, става все по-трудно да се очертаят зоните най-перспективен растеж. Нито една от двете групи икономики - нито развитата, нито развиващата се - няма да представляват някакъв монолитен блок, както беше в миналото. С отслабването на фискалните и монетарни мерки за подкрепа, характерът на растежа в отделните държави ще бъде силно диференциран, в зависимост от същността на националните структурни реформи и качеството на вземаните политически решения.

Прогнозирането се усложнява от това, че с навлизането на света в нов период на развитие след десетилетието на нестабилност, се променят факторите и драйверите на глобалния икономически растеж. В периода на "Големия балон" (2003-2007), развитите, както и развиващите се икономики демонстрирана достатъчно стабилен ръст. През този период приносът на развитите държави за глобалния икономически растеж достигна 0,9 трлн. долара, а на развиващите се - 0,8 трлн. (виж таблица 1).

Таблица 1. Приносът на развитите и развиващите се държави за глобалния икономически растеж през различните периоди, трлн долара годишно(средно за периода)

Източник: Oxford Economics; A.T. Kearny

Частично, този растеж беше обусловен от балона с недвижимите имоти в САЩ и редица европейски държави, в резултат от което дисбалансът между кредиторите и държавите-кредитополучатели придоби гигантски размери. Прекалените дисбаланси през периода на "Големия балон" провокираха глобалната финансова криза от 2008-2009 и доведоха до прехода към нов модел на глобалния икономически растеж - "ръста на растящите икономики", който продължи до 2013 като характерен за него беше големият принос за този растеж на развиващите се държави, докато развитите икономики бяха в стагнация. Този глобален растеж беше подкрепен частично от финансовите стимули в Китай, както и от безпрецедентното отслабване на монетарната политика в САЩ. След 2014 светът навлезе в нова фаза на "диференциран растеж", в който темповете на икономическия ръст на развитите държави се стабилизират на положително равнище, а тези на развиващите се падат до нивото на развитите. Във всички страни обаче, успешното развитие е все по-тясно свързано със структурните реформи.

В САЩ се очаква най-устойчивият икономически растеж за последните години, благодарение на стабилния финансов сектор, все по-достъпните кредитни ресурси, ръста на частния сектор и увеличаването на търсенето. Компаниите от частния сектор увеличават инвестициите и създават нови работни места. През март 2014 заетостта в частния сектор за първи път надхвърли предкризисния максимум, достигайки 116 млн. души (5). През второто тримесечие на 2015 икономическият растеж в страната беше 2,3%. Износът нарастваше по-бързо от вноса (5,3% срещу 3,5% през първото тримесечие). Безработицата спадна от 10%, през 2009, до 5,3%, през юни 2015 (6).

Съвкупното търсене нараства, както вследствие ръста на заетостта, така и поради подобрения баланс на американските домакинства с постепенното изплащане на дълговете, натрупали се преди глобалната финансова криза. Да не забравяме и шистовата революция, изиграла ключова роля за прехода на САЩ към фаза на икономическо оживление. През 2008-2013 вътрешното производство на петрол нарасна с 44% (7). Ръстът на петролния и газов добив се отрази положително на цялата американска икономика, ограничавайки енергийните разходи и повишавайки по този начин конкурентоспособността на американските компании, създавайки нови възможности в нефтохимическия отрасъл на САЩ.

Напротив, в еврозоната перспективите за икономически растеж остават доста слаби и неясни. Програмата за парично стимулиране, слабото евро и ниските цени на петрола не успяха да върнат предишните нива на инвестициите. През второто тримесечие на 2015 икономиката на еврозоната демонстрира ръст от едва 0,3% (8). Ревалвацията на европейската валута може да задълбочи проблемите с конкурентоспособността и да повлияе негативно на икономическия растеж. От друга страна, смекчаването на монетарната политика от страна на Европейската централна банка би трябвало да стимулира икономическата активност. Държавите от европейската периферия започват да излизат от кризата, благодарение на структурните реформи, осъществявани след нейното начало и намаляването на работните заплати, което повишаа конкурентоспособността им в рамките на ЕС. В резултат нараства увереността на основните инвеститори. Въпреки това както на общоевропейско, така и на национално равнище се налага осъществяването на по-дълбоки реформи с цел постигане на дългосрочна ефективност.

В Япония, икономическите реформи, осъществявани в рамките на „Абеикономиката” (т.е. икономическата програма на премиера Шиндзо Абе – б.р.), дават определени резултати. След проточилата се дълги години дефлация, се наблюдава стабилен положителен ръст на цените – над 2% годишно. Вследствие на позитивната инфлация и мащабните държавни фискални стимули се очаква икономическият растеж да продължи. Тези положителни тенденции показват, че двата съставни елемента на „Абеикономиката” – финансовите стимули и смекчената монетарна политика, очевидно работят. Но за да може Япония окончателно да скъса със „загубеното десетилетие”, държавата трябва да осъществи структурни реформи. Става дума за усъвършенстване на корпоративното управление, стимулиране на предприемачеството, дерегулация на т.нар. национална стратегически специални зони и преодоляване на политическата съпротива срещу реформите.

На развиващите се пазари се очаква по-бавен и по-диференциран по своя характер икономическа растеж, в сравнение с периода на „растеж на нарастващите”. До 2020 той ще достигне около 5% годишно (за сравнение, през 2008-2013 той беше 5,3%). Спадът в темповете на растеж е свързан най-вече с Китай, където се очаква, че икономическият растеж ще намалее от 9%, през 2008-2013, до 6%, през 2014-2020. Въпреки това обаче, най-високи темпове се очакват именно в Източна и Южна Азия, както и в държавите от Африка на юг от Сахара. Като цяло, темповете на растеж на развиващите се икономики ще бъдат по-високи, отколкото на развитите и вследствие на това делът им в глобалната икономика ще надмине този на развитите държави (виж. фиг.8).

Фигура 8. Делът на развитите и развиващите се държави в глобалната икономика, %

Източник: Global Economic Outlook 2014-2020, Beyond The crisis, AT Kearny, 2014.

През 2016 Китай ще остане най-бързо развиващата се икономика сред най-големите развиващи се държави, но след това лидерските позиции по темпове на растеж ще премине към Индия (виж фиг.9).

Фигура 9. Темпове на икономически растеж  в най-големите развиващи се икономики, %

Източник: по данни на International Monetary Fund, Principle Global Indicators.

Всички развиващи се държави ще се сблъскат с редица структурни и циклични проблеми. В Китай например, това са структурните проблеми, свързани с вътрешните и външни дисбаланси. Най-големият китайски проблем е преходът от инвестиционно-ориентирания модел на развитие към потребителски. Индия пък се сблъсква както с циклични, така и със структурни проблеми. На първо място е нарастващата инфлация и ревалвацията на националната валута, а на второ са структурните диспропорции, обусловени от протекционистката политика и слабо развитата инфраструктура.

В Русия, цикличните проблеми, свързани с ниските цени на петрола и геополитическите фактори, понижават средносрочните перспективи на растежа. Тук острите структурни проблеми са обусловени от застаряването на населението, политизирания характер на икономическата регулация и прекалената зависимост от енергоносителите. В Бразилия пък икономическият растеж отслабва заради спада в цените на основните, произвеждани от страната стоки. Спадат на темповете на растеж от 3,1%, през 2008-2013, до 2,3%, през 2014-2020, се задълбочава от лошата инфраструктура и прекалено тежкото данъчно бреме върху бизнеса.

Разгледаните тенденции показват, до каква степен изборът на икономическата политика ще определя траекторията на икономическия растеж. Структурните реформи се очертават като ключов фактор за растеж в повечето развити и развиващи се държави. Развитите са изправени пред необходимостта от приемане на политически решения, касаещи повишаването на конкурентоспособността, образованието, дългосрочния държавен дълг, иновациите, неравенството, застаряването на населението и посткризисната институционална слабост, особено в еврозоната.

Много развиващи се страни продължават да бъдат подложени на натиска на втвърдяващата се монетарна политика на Федералния резерв на САЩ и структурните ограничения на собствените си модели на растеж. Те са изправени пред неизбежни реформи на пазара на труда, регулирането на преките чуждестранни инвестиции, образователната сфера и инфраструктурата, които са необходими за привличането както на вътрешни, така и на чуждестранни инвестиции.

Следващата вълна на растежа

В новата фаза на "диференциран растеж" на глобалната икономика е важно да анализираме специфичните за всяка страна икономически и политически фактори за да дефинираме пазарите, предоставящи най-добри условия за развитие на бизнеса. Оживлението в САЩ, предвид мащабите на тяхната икономика и ролята им в глобалното стопанство, несъмнето ще бъде съществен фактор и източник на растеж през следващите години. Редица развиващи се държави ще изпреварят конкурентите си и ще започнат да играят по-важна роля в глобалната икономика до 2020. В резултат от това следващата вълна на растежа ще бъде свързана не само със САЩ, но и със седемте ключови развиващи се държави - т.нар. "седморка-2020".

Експертите на компанията A.T. Kearney анализираха 25-те най-големи развиващи се пазари (определени според техния БВП, числеността на населението им и БВП на глава от населението), избрани по осем ключови фактора (виж. табл.2).

Таблица 2. Най-големите развиващи се пазари през 2014-2020

По-голямата част от тези фактори са икономически и включват мащабите на икономиката, очакваната икономическа ефективност, икономическата устойчивост (свързана с възможността за привличане на финансови ресурси) и икономическите рискове, или финансовите дисбаланси. Освен това са анализирани и два политически фактора: въздействието на държавното регулиране и управление върху икономическата активност и състоянието на необходимите структурни икономически реформи. Накрая, вземат се предвид още два важни фактора, съдействащи за икономическия растеж: количеството и качеството на работната сила, както и качеството на инфраструктурата. В резултат от всестранния анализ са подбрани седем развиващи се пазари, които вероятно ще изиграят ролата на "драйвери" на глобалния растеж през следващите години (в таблица 2 те са показани с по-плътен шрифт).

Въпреки рисковете, свързани с дисбалансите в икономиката му, Китай си остава колосален растящ пазар. С население от 1,4 млрд. души страната разполага с най-големите резерви от работна сила и представлява гигантски потребителски пазар. По данни на Световната банка и МВФ, през 2014 Китай е изпреварил САЩ по обема на своя БВП по паритет на покупателната способност (съответно,17,6 и 17,4 трлн. долара) (9). Благодарение нарастване на потребителския пазар, китайският БВП на глава от населението по ППС нарасна от 5 хил. долара, през 2005, до 12 хил. долара през 2013, като по прогнозни оценки ще достигне до 21 хил. долара през 2020 (10). Освен това, големите инфраструктурни инвестиции, осъществени през последните години, подобриха състоянието на логистиката в страната, превръщайки се във важен фактор за конкурентоспособност.

В Чили, дълбоките институционални и либерални икономически реформи през 80-те години на ХХ век гарантираха стабилността на макроикономическата среда и по-устойчив растеж в сравнение с конкурентите, както и максимално отваряне към чуждестранните инвестиции  и търговия. Освен това страната се отличава с най-прозрачната система за управление и правоприлагане в региона. В качеството си на най-голям производител на мед в света, тя използва предимствата на суровиния ценови бум за да натрупа достатъчно запаси "за черни дни", което повиши устойчивостта на чилийската икономика по отношение на бъдещи колебания в цените на суровините. Освен това правителството планира да повиши данъчното облагане на корпорациите за да финансира образователната реформа, която трябва да повиши качеството на работната сила и да гарантира социална стабилност.

В Малайзия, благоприятната институционална бизнес среда и сравнително високият доход на глава от населението гарантираха благоприятни възможности за икономически растеж. Икономиката на страната наскоро стартира преход към модел, ориентиран към вътрешното търсене, стимулиран от политиката на правителството, включително чрез изграждането на застрахователна мрежа. Освен това, продължава да се подобрява образователното равнише: 80% от работната сила в Малайзия е със средно и висше образование (11). В качеството си на ключов член на АСЕАН и участник в преговорите за Транстихоокеанското партньорство, Малайзия е изключително отворена икономика, в която обемите на международната търговия надхвърлят 160% от БВП. Страната може успешно да се противопостави на всички колебания на глобалните капиталови пазари благодарение на ефективните си управленски институции, гъвкавия валутен курс и високото ниво на международните си резерви.

Икономическите перспективи на Перу изглеждат доста добри благодарение на осъществените наскоро структурни реформи и продължаващата либерализация на икономиката. Растежът през последните години се гарантираше и от значителните запаси от минерални ресурси и природен газ, но те осигуряват едва 11% от БВП на страната. След десетилетията на популистки или авторитарни режими, сегашното правителство на Перу е представител на новите американски леви прагматици, съчетаващи либерализацията и социалните разходи. В резултат от тази политика се очаква, че през 2013-2020 средногодишните темпове на нарастване на производителността в страната ще достигнат 1,1%. Членството на Перу в различните транстихоокеански алианси и участието му в преговорите на Трансатлантическото партньорство илюстрират отворения характер на националната икономика и високия потенциал за растеж.

Диверсифицираната икономика, ефективната бизнес среда и образованата работна сила, бяха сред основните генератори на забележимия икономически растеж в Полша. Близостта на Германия, която е най-голямата европейска икономика, както и достъпът до Балтийско море гарантират на страната сериозни географски предимства. Много важна роля обаче изигра и икономическата политика на Варшава. През 90-те години на ХХ век правителството осъществи успешна икономическа либерализация и инвестира значителни средства в инфраструктурата и  образованието. Полша се оказа единственият член ан ЕС, където по време на Голямата Рецесия се наблюдаваха положителни, а през 2008-2012 и най-високите темпове на икономически растеж (12). Освен това страната е начело в класацията на Световната банка "Doing Business" в Централна и Източна Европа (13).

На свой ред, Филипините, които дълги години се смятаха за "болния човек на Азия", през последните години демонстрират по-бърз икономически растеж, отколкото другите държави от АСЕАН, благодарение на осъществените в страната структурни, административни, институционални и управленски реформи. Така темповете на нарастване на БВП на страната достигнаха 6,8% през 2012, 7,2% през 2013 и 6,1% през 2014 (14). Сред ключовите фактори за този ръст е процесът на аутсорсинг на международни услуги. По данни на A.T. Kearney, Филипините са на седмо място в глобалния рейтинг за локализация на международни услуги (15). Освен това, икономическият растеж се стимулира от благоприятната демографска ситуация: делът на работоспособното население ще нарасне от 61% през 2010, до 64% през 2020 (16).

В Мексико амбициозните структурни реформи освободиха възможности за икономически растеж и осигуриха благоприятни условия за инвестициите. Очаква се, че преките чуждестранни инвестиции в страната ще нараснат от 27 млрд. долара през 2013 до 45 млрд. през 2020 (17). Друг фактор за икономически растеж е увеличаващата се средна класа, чиято численост нарастваше средно с 4% годишно в периода 2000-2010 и в момента към нея спада 40% от цялото население на Мексико (18).

Освен тези седем бързоразвиващи се формиращи се пазари, все по-голямо влияние върху глобалната икономика ще оказват и африканските държави на юг от Сахара. През 2008-2013 икономиката на тези страни нарастваше средно с 4,9% годишно, като по-висок ръст са демонстрирали само развиващите са държави от Азия (19). Регионът все повече се глобализира. Така например, делът на износа към държавите от групата БРИК в общия износ на страните южно от Сахара е нараснал от 9% през 2000 до 34% през 2010 (20). Освен това, в много африкански държави е налице ръст на международния туризъм (с 5,3% през 2013, когато броят на туристите е достигнал 36 млн. души).

Регионът има доста силни страни, които поддържат икономическия растеж и повишават благосъстоянието му. Макар че много от страните в него са с малка територия, регионалните търговски споразумение и различните икономически алианси гарантират необходимите мащаби за привличане на външни инвестиции (виж табл.3).

Таблица 3. Регионални икомически съюзи на държавите в Африка южно от Сахара

Източник: World Trade Organization.

Друг "драйвер" на растежа в региона е процесът на урбанизация. В момента 37% от населението на държавите в него живее в градовете, като през периода 2015-2020 този дял ще нараства с 3,8% годишно (21). Особено бърз ръст и, съответно, повишаване на ролята им в глобален план, се очаква да демонстрират такива градове като Адис Абеба, Найроби, Йоханесбург, Кейптаун и Лагос (22).

Мнозина международни ритейлъри (т.е. търговци на дребно) разглеждат държавите на юг от Сахара като "следващия голям пазар", акцентирайки върху разпространението на Интернет и мобилните връзки, повишаването на жизнените стандарти и зараждането на средна класа, което стимулира ръста на търговията.

Африка на юг от Сахара разполага със значителни запаси от полезни изкопаеми, голяма част от които и до днес остават неразработени и биха могли да стимулират притока на инвестиции в бъдеще. Така, проучените запаси от суров петрол се равняват на 63 млн. барела, а на природен газ - на 6,3 трлн. куб. м (23). Освен това, в региона са концентирани 32% от световните запаси на боксит - основната суровина за приозводство на алуминий (24). Там годишно се добиват 84 млн. т желязна руда (25). Особено богати на минерални ресурси са Демократична република Конго и Замбия, които са най-големите производители на мед, като проучените запаси на всяка от двете страни се оценяват на 20 млн. т (26).

Накрая, в някои държави започва да се развива и обработвателната индустрия, каквато дълго време практически липсваше в региона. Тук разходите за труд са по-ниски, отколкото в другите развиващи се държави, което може да стимулира компаниите да прехвърлят част от своите заводи, особено предвид факта, че "световната работилница" Китай става все по-малко конкурентоспособна по отношение на разходите за труд. Въпреки това, пред развитието на обработвателната индустрия в региона са налице редица препятствия. На първо място сред тях е слаборазвитата инфраструктура и проблемите със сигурността. Независимо от това, перспективите пред държави като Танзания, Уганда, Нигерия и Ангола, където от 2005 насам се наблюдава ръст на дела на обработвателната индустрия, се оценяват положително.

Въпреки всичките си предимства и възможности, държавите на юг от Сахара се сблъскват със сериозни трудности. Най-голямата е бедността. През 1990-2010 регионалният БВП на глава от населението по паритет на покупателната способност е нараснал с 38%, достигайки 3057 долара. В същото време обаче, 70% от жителите на региона продължават да живеят с по-малко от два долара на ден. Вторият проблем е слаборазвитата инфраструктура. По разчети на Световната банка, регионът се нуждае от инфраструктурни инвестиции в размер до 60 млрд. долара годишно за изграждането на съвременни елекроснабдителни системи, транспорт и други услуги (27). Накрая, слабото управление, корупцията и неефективното правоприлагане генерират несигурност за бизнеса и влошават инвестиционния климат

Заключение

Пред перспективите за глобален растеж има редица сериозна проблеми. Първият е свързан с постепенното прекратяване на американската програма за изкупуване на облигации, което може да породи рискове за финансовата система и макроикономиката на САЩ (макар да е спорно, дали прекратяването на програмата, или самата тя поражда подобни рискове). През септември 2012 Федералният резерв обяви за третият от началото на глобалната финансова криза кръг на количествени улеснения с цел оказване на монетарна подкрепа за слабата американска икономика. С постепенното възстановяване на икономиката обаче, Резервът започна (от януари 2014) постепенно да ограничава програмата за изкупуване на облигации. Но, макар че той обещава да поддържа ниски лихвени проценти, пазарите продължават да са неспокойни заради прекратяване действието на този монетарен инструмент за стимулиране на икономиката.

Вторият проблем, който отчасти произтича от първия, е опасността за бързо изтичане на капитали от развиващите се пазари, поради отказа от политиката на монетарно стимулиране на Федералния резерв на САЩ или заради други събития на финансовия пазар. С увеличаването на нормата на печалба в развитите държави, капиталите започнаха да се изтеглят от много развиващи се фондови пазари. Това пък поражда определен натиск върху националните валути на някои развиващи се страни. Ръстът на лихвените проценти може да подкрепи националните валути, но в същото време може да се отрази негативно на икономическия растеж и (потенциално) да увеличи финансовия дефицит.

Друг проблем на глобалния икономически растеж представлява икономическата нестабилност в еврозоната. Макар че тук остротата на кризата също започва да отслабва, продължава да съществува известна неопределеност. През 2013 икономиката на еврозоната регистрира спад с 0,3%, през 2014 нарасна с 1% и продължава да се влияе негативно от липсата на вътрешно търсене и високия курс на еврото. Европейската централна банка обещава да държи лихвените проценти на сегашното ниво или дори по-ниско (0,25%) за да подкрепи икономиката на еврозоната. По отношение на конкурентоспособността, Франция например, се отличава с най-негъвкавия пазар на работна сила заради стриктните правила за назначаване и освобождаване на персонала, както и заради високите данъци. Безработицата остава висока, особено сред младите хора, като в Гърция и Испания достига до 25% за тази категория (28).

Проблем представлява и дефлацията в развитите държави. Засега фундаменталните фактори за растежа са слабо изразени в Европа и евентуални външни шокове могат да ускорят дефлацията. И без това МВФ прогнозира спад на инфлацията в еврозоната от 1,4% през 2013 до 0,9% през 2015, което е много по-малко от обявената от ЕЦБ цел - 2% (29). Макар че фундаменталните фактори за растежа в САЩ укрепват, смекчаването на монетарната политика може да доведе до ръст на инфлацията в страната. Инфлационните перспективи са положителни и в Япония, в резултат от мерките за стимулиране на икономиката. Дефлацията може да ограничи съвкупното търсене и да усложни изплащането на дълговете на частните и държавни кредитополучатели, което пък, на свой ред, ще доведе до отлагане на новите покупки и инвестиции и, като цяло, до спад на икономическия растеж.

Сред ключовите проблеми е и преходът на Китай от инвестиционния модел на растеж към модел, базиращ се на потреблението. Експертите оценяват вероятността от "твърдо кацане" на китайската икономика като незначителна, но ако това все пак се случи то ще има много сериозни последици за световната икономика. От 2007 насам брутните капиталови инвестици в Китай нараснаха почти двойно, далеч изпреварвайки потреблението, държавните разходи и чистия износ (30). Нарастването на дълга на частния нефинансов сектор в страната по отношение на БВП надхвърли всички предварителни разчети на Банката за международни разплащания, според която съотношението между обема на кредитите и БВП на Китай с цели 23% е надхвърлило показателите за дългосрочните тенденции (31). В същото време обемът на несъбираемите кредити е достигнал най-високите си значения от 2008 насам (32). В резултат, банките започнаха да ограничават отпускането на нови кредити, а китайските власти повишиха изискванията към кредитирането и "сивите" схеми за финансиране. Подобни мерки, които са необходими за прехвърлането на икономиката на по-стабилна основа, могат обаче да ограничат икономически растеж в краткосрочен план. Колкото повече Китай отлага осъществяването на необходимите реформи за балансиране на своята икономика, толкова по-големи стават рисковете от "твърдо кацане" на китайската и глобалната икономика. Пазарите, които могат да пострадат най-много от забавянето на растежа на китайската икономика, са Южна Корея и Тайван, както и глобалните пазари на петрол и базови метали.

Да не забравяме и проблема с гарантирането на най-важните природни ресурси. Според прогнозите на МВФ, дори без наличието на външни шокове, до 2020 глобалният ценови индекс на ресурсите ще достигне 166,5 пункта, срещу 97,3 през първото десетилетие на ХХІ век (33). Налице са няколко фактора, които могат да стимулират ръста на цените на ресурсите през този период. Така например, въпреки че "шистовата революция" увеличи обемите на доказаните запаси от енергоносители, геополитическите сътресения (активността на Ислямска държава в Ирак и текущата нестабилност в Либия) могат да усложнят доставките на ресурси на глобалния пазар и да провокират ръст на цените. Предвид тенденцията за увеличаване на населението, през 2050 в света ще трябва да се произвеждат с 60% повече продоволствени стоки, отколкото днес, което ще изисква поне 10 млн. кв. км нови селскостопански земи (34).

Бележки:

1. The four global forces breaking all trends. McKinsey& Company. April 2015.

2. Economic Intelligence Unit, EIU Country DATA; International Monetary Fund, World economic Outlook, April 2014; Oxford Economics, Global Economic Databank.

3. Oxford Economics, Global Economic Databank.

4. World Trade Organization, “Modest Trade Growth Anticipated for 2014 and 2015 following Two-Year Slump, press release no. 721, 14 April 2014.

5. US Department of Labor, Bureau of Labor Statistics, “Employment and Earnings from the Current Employment Statistics survey”, August 2014.

6. Мороз США не страшен // Ведомости, 31 июля 2015 г., стр. 4.

7. US Department of Energy, Energy Information Administration, “International Energy Statistics”.

8. Дешевых денег не хватило // Ведомости, 17 августа 2015 г., стр. 5.

9. Gross domestic product 2014, PPP, World Bank accessed on July 2015.

10. Economic Intelligence Unit, EUI Country Data, accessed on 19 August 2014.

11. World Bank, World Development Indicators, accessed 5 August 2015.

12. Economic Intelligence Unit, EUI country Data, accessed 5 August 2015.

13. World Bank, Doing Business 2014.

14. International Monetary Fund, World Economic Outlook, Data, by Country – Philippines/Selected annual data for 1980-2015.

15. 2014 Global Services Location Index. A.T. Kearny.

16. United nations Department of Economic and Social Affaires, World Population Prospects.

17. Economic Intelligence Unit, EUI country Data, accessed 5 August 2015.

18. Mexico National Institute of Statistics and Geography “Middle Class in Mexico”, Bulletin of Investigation, No 256/13, 12 June 2013.

19. International Monetary Fund, World Economic Outlook, April 2014.

20. World Bank, Africa’s Pulse, volume 9, April 2014.

21. United nations Department of Economic and Social Affaires, World Population Prospects.

22. «Global Cities, Present and Future: 2014 Global City Index and Emerging Cities Outlook”, A.T. Kearny.

23. Organization of the Petroleum Exporting Countries, Annual Statistical Bulletin 2013.

24. U.S. Department of Interior, U.S. Geological Survey, Mineral Commodity Summary, 2013.

25. Natural Environment Research Council, British Geological Survey, World Mineral Statistics Data, accessed 5 August 2015.

26. U.S. Department of Interior, U.S. Geological Survey, Mineral Commodity Summary, 2013.

27. Africa’s Infrastructure: A Time for Transformation, World Bank, 2010.

28. International Monetary Fund, World Economic Outlook, April 2014.

29. Ibid.

30. World Bank, World Development Indicators, accessed 5 August 2015.

31. Bank for International Settlements, 84th Annual Report; 1 April 2013-31March 2014, 29 June,

32. Bloomberg News, “China Banks’ Bad Loans Reach Highest Since Financial Crisis”, 14 February 2015.

33. International Monetary Fund, World Economic Outlook, April 2014.

34. N. Alexandratos and J. Bruinsma “World Agriculture Towards 2030-2050: The 2012 Revision.” ESA Working Paper 12-03, FAO, June 2012.

* Ръководител на Центъра за индустриални и инвестиционни изследвания към Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия на науките

{backbutton}

Фундаментален геополитически принцип е, че географското положение играе ключова роля за формирането и самобитността на един народ. Това важи и за външната политика на отделните държави. В тази връзка Израел представлява своеобразна експериментална геополитическа лаборатория, тъй като страната присъства в три различни форми на почти едно и също пространство - на два пъти в древността и още веднъж - в съвременния свят. Ако горната геополитическа теза е вярна, израелската външна политика би трябвало да зависи от вътрешната политика, технологиите или идентичността на съседите и да притежава важни общи черти, независимо от епохата. Затова нека се опитаме да анализираме общите принципи на външната политика на Израел през почти трихилядигодишната му история.

Трите появи на Израел

За удобство, ще използвам термина "Израел" за обозначаването на всички еврейски етноси, говорещи иврит, съществували в региона на Леванта още от периода на завоюването на „обетованата земя” (Ханаан), и включени в книгата на Исус Навин, която е част от Библията. Що се отнася до израелската геополитика, тя следва да бъде анализирана в три основни направления: вътрешната геополитика на страната, взаимодействието с непосредствените и съседи, граничещи с Израел, и отношенията с онези държави извън региона, които се смятат за "велики сили".

Както е известно, Израел се появява три пъти на картата на света. За първи път това става след завоюването на Ханаан под ръководството на наследника на Мойсей Исус Навин като този първи Израел просъществува до началото на VІ в.пр.н.е. (след 930 г.пр.н.е. под формата на двете еврейски царства – Израелското и Юдейското), когато в резултат от вавилонските завоевания бива унищожен като самостоятелно държавно образувание. Втората поява на Израел е след като персите покорявят Вавилон през 540 г. пр.н.е. Положението на страната обаче се променя през ІV в. пр.н.е., когато Александър Македонски завоюва Персийската империя, а заедно с нея и територията на Израел, както и още веднъж - през І в.пр.н.е., когато регионът е завоюван от римляните. През втория период на съществуването му, Израел се изявява като незначителен участник в игрите на големите имперски държави и това положение се запазва до разрушаването на еврейската държава от римляните.

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

Третата поява на Израел през 1948, подобно на предишните две, е свързана със завръщането на част от пръснатите по света евреи след поредното отвоюване на "обетованата земя". Създаването на третия Израел става в контекста на упадъка и разпадането на Британската империя, затова и историята на съвременната еврейска държава, поне донякъде, следва да се разглежда като част от историята на Британската империя.

През първите петдесетина години от съществуването си третият Израел играе важна роля в противопоставянето между САЩ и Съветския съюз и в известен смисъл е заложник на динамиката на развитието на тези две суперсили. С други думи, както и в първите два случая, появата  и утвърждаването на третия Израел става в условията на постоянна борба за съхраняването на неговия суверенитет и независимост в хаоса от имперски амбиции на великите сили.

Географското положение на Израел и неговите граници

По времето на управлението на цар Давид (1005-965 г. пр.н.е.), Израел се простира от Синай до Ефрат, включвайки дори Дамаск. Той заема сравнително малка площ в крайбрежния район от мястото, където днес се намира град Хайфа, като на юг стига до древното пристанище Яфа, а на север до съвременния Тел Авив. По онове време крайбрежната зона на север е населена с финикийци, а на юг - от филистимляните. Не бива да забравяме, че територията на Израел се променя значително с течение на времето. Така например, по времето на Юда от династията на Хасмонеите (средата на ІІ - средата на І в.пр.н.е.), пустинята Негев не е в пределите на страната, затова пък в нея влиза районът на Голан. В общи линии е ясно, къде се е говорело на иврит, но границите на Израел никога не са били точно фиксирани.

Легенда:

Северен хълмист регион

Крайбрежнни равнини

Юдея и Самария

Ето защо по-лесно могат да бъдат обозначени териториите, които никога не са били част от Израел. Синайския полуостров например, никога не е влизал състава на Израел (макар че беше временно окупиран от него през 1956-1957 и 1967-1982). Израелската граница по крайбрежието в северна посока никога не е стигала отвъд река Литани, намираща се в днешен Ливан. На север, територията на Израел почти никога не е стигала до района на Дамаск (като изключим легендарните времена на цар Давид), макар че често е граничела с Голанските възвишения. Израел много пъти е включвал земите от двете страни на река Йордан, но никога не е навлизал навътре в пустинята. Освен това той никога не се е разпростирал към югоизточната част на Арабския полуостров.

В общи линии Израел се състои от три части. На първо място, той винаги е включвал северния хълмист район, простиращ се от подножието на планината Хермон на юг към Йерусалим. На второ място, той винаги е включвал някои територии от крайбрежната равнина на юг от Хайфа - там, където днес се намира Тел Авив. На трето място, Израел традиционно контролира територията на Западния бряг между Йерусалим и река Йордан. В момента той контролира и цялата пустиня Негев, включително между крайбрежния район и Синайския полуостров. В по-голяма или по-малка степен, частично или напълно, тези територии обикновено се контролират от Израел.

Освен това Израел винаги е разполагал с природни буфери по три различни направления. Така, Синайската пустиня защитава страната от египтяните. Като цяло, Синай не е особено привлекателен за Египет. Труднопроходимата източна част на полуострова, както и лесно предсказуемите сериозни технически проблеми пред завоюването и усвяването на тези територии, правят тази част на страната непригодна за продължително присъствие. Освен разбира се, ако Египет не поиска бързо да прехвърли силите си през Синай в крайбрежната равнина на север, където би могъл по-лесно да поддържа военното си присъствие. При всички случаи обаче, разгръщането на войските на Синайския полуостров е трудна и неблагодарна задача. Затова, при положение, че Израел остава достатъчно силен, осъществяването на атака в крайбрежната му зона едва ли е възможен вариант. Разбира се, освен ако Египет не бъде мотивиран за това от някоя външна имперска сила. Затова можем да смятаме, че Израел не е застрашен от нападение по югозападното направление.

На югоизток, Израел също е защитен от практически непроходимите пустини североизточно от Ейлат и Акаба. Големи военни части едва ли биха могли да достигнат до границата от тази посока, въпреки че това е по силите на малките диверсионни групи. Племената от Арабския полуостров, макар да са многобройни и да имат широка граница с Израел, никога не са били достатъчно единни за да представляват заплаха за еврейската държава. Впрочем, дори и да обединят усилията си, те не разполагат с достатъчна мощ за да преодолеят границата от югоизток. Ето защо и това направление може да се приеме за безопасно.

Източните подходи към Израел пък са преградени от пустиня, която започва примерно на 20-30 мили източно от река Йордан. В граничните зони, източно от Йордан, живеят племена, които не са достатъчно многочислени за да могат трайно да проникнат в онази част от еврейската държава, разположена западно от реката. Исторически нещата се развиват така, че земите на Юдея и Самария (т.е. днешният Западен бряг на Израел) и източният бряг на река Йордан винаги са били под политическата и военна доминация на Израел - понякога пряко, а друг път косвено - посредство политическото или икономическо влияние на еврейската държава.

Уязвимата зона на Израел е разположена на север. Тям няма никакъв естествен буфер на територията, където минава границата с някогашната Финикия, а днес с Ливан. Най-добрата отбранителна линия за Израел на север представлява река Литани, но тя при никакви обстоятелства не е непреодолима преграда.

Въпреки това, зоната по крайбрежието, на север от Израел, не представлява сериозна заплаха за него. Тази зона просперира благодарение на търговията в Средиземноморския басейн. Държавите в нея са ориентирани към развитието на търговските маршрути по-скоро на изток от крайбрежието и в по-малка степен на юг. Израел защитава тези маршрути, затова няма сериозни кандидати да започнат конфликт с него в този зона, който би могъл да попречи на търговията. Освен това, следва се има предвид, че в този търговски район по правило живеят доста богати хора, което значително изостря вътрешните социални конфликти в нея. Тази зона е склонна към нестабилност. Израел често се е опитвал да разпространи влиянието си на север по чисто търговски причини, което се явява пречка за успешната му регионална политика. Въпреки това, заплахата за Израел от север е минимална, независимо от липсата на естествени граници и голямо население. Конфликтите, с които е ангажирана еврейската държава на север, по правило, не застрашават оцеляването на политическия режим в Израел.

Съседът, който винаги е представлявал заплаха за Израел, е разположен на североизток и това е Сирия. Северната зона на Сирия е част от Мала Азия и в по-голямата си част е планинска, което силно затруднява разпространяването на сирийското влияние на север. Сирия обаче може да осъществява експанзия в южна посока. Източният фланг на страната е преграден от пустинята, простираща се до Ефрат. Затова, когато не е застрашена от север и е гарантирала вътрешната си сигурност, Сирия по правило се стреми да получи по-широк достъп до крайбрежието, като най-важен за нея е централният коридор, водещ право на запад към богатите градове в северната част на левантийското крайбрежие (днешен Ливан). Алтернативна посока за сирийската експанзия е югозападното направление, т.е. южната част на левантийското крайбрежие, контролирана от Израел.

Както се вижда, Сирия е заинтересована от някои израелски територии, но нейните апетити са ограничени от перспективата за война с Израел, който лесно може да отбие евентуалните нейни атаки в зоната между планината Хермон и Галилейското езеро с ширина около 25 мили. Потенциално, сирийците биха могли да атакуват и от юг, т.е. откъм морето, но само ако са готови да пробият израелската отбрана в тази зона и след това да атакуват военните линии на снабдяване на Израел. Тоест, сирийските войски ще трябва да овладеят Голанските възвишения, откъдето да продължат настъплението си през в хълмистата Галилея за да достигнат крайбрежната равнина. Галилея обаче е област, която сравнително лесно може да бъде защитена (тя е твърде удобна за водене на партизанска война) и трудно може да бъде овладяна. Тоест, шансовете на сирийците да завземат Галилея не са големи.

При всички случаи обаче, за да достигнат брега или да напреднат към Йерусалим, сирийските войски трябва първоначално да преодолеят планината Мегидо, която би могла да се превърне в решаващото бойно поле, на което израелските сили, разположени в близост до своите бази, да се сблъскат със сирийските - вече отдалечили се значително от основните си снабдителни пунктове. Неслучайно гърците наричат това място Армагедон и то има апокалиптичен смисъл. Това е точката, в която всяко развитие на събитията би имало решаващ характер. Тоест, при евентуално настъпление от североизток, т.е. откъм Сирия, израелският противник ще трябва да преодолее много сериозни препятствия преди да достигне Мегидо и да влезе в решаваща битка с армията на еврейската държава.

На пръв поглед, Израел страда от липсата на стратегическа дълбочина, но това не е съвсем вярно. Той не е застрашен от юг, а на изток има допир само с тясна населена ивица, източно от река Йордан. На север проспериращата търговия не поражда желание за мащабни военни действия, които биха могли да я съсипят, затова остава само североизтокът, т.е. Сирия, но тясната зона Хермон-Галилея, през която би могло да се предприеме настъпление откъм Сирия, лесно може да бъде защитена от Израел.

Разбира се, не може да се изключи рискът еврейската държава да бъде атакувана едновременно от няколко посоки (което се е случвало в най-новата и история). В зависимост от скоростта на разгръщане на вражеските сили и координацията между противниците, това може да стане проблем за Израел. Въпреки това, дори и тук израелците разполагат с огромно предимство заради възможността си бързо да прехвърлят войски от един към друг фронт, докато това би се оказало много голям проблем за Египет и Сирия, ако те решат да обединят силите си срещу Израел. Тоест, ако противниците не координират стриктно действията си и не започнат войната едновременно, или не съумеят да разгърнат зачително превъзхождащи израелската армия сили, това би позволило на Израел да ги изпревари и да започне война в най-удобното за себе си време. Благодарение на бързото придвижване на силите си между отделните фронтове, израелската армия лесно може да сведе до нула повечето от предимствата на противниците си.

Има и друг проблемен аспект на войната "на няколко фронта". Египет по правило има минимални интереси в Леванта, доколкото разполага със собствени пристанища в делтата на Нил и е ориентиран по-скоро към експанзия на юг, т.е. към горното течение на най-голямата африканска река. Освен това, от гледна точка на Сирия, единственият по-опасен враг от Израел, е пак Израел, но контролиран от Египет. Тоест, вероятността че Северът може да координира действията си с Юга за да организира едновременен удар срещу Израел е доста малка и, по правило, не предвижда този удар да бъде смъртоносен за еврейската държава. И тъкмо в това е ключовото стратегическо предимство на Израел.

Географското положение на Израел и зоната на конвергенция

Предвид казаното дотук не е учудващо, че първият период на съществуване на Израел като държава, продължава толкова дълго - повече от пет века. В тази връзка е интересно да разберем, защо еврейската държава търпи поражение от асирйиците (разрушили през VIII в.пр.н.е. Израелското царство), а след това и от Вавилон (сложил край през VI в.пр.н.е. на Юдейското царство). За целта ще трябва да анализираме в по-широк план географското положение на Израел.

Израел е разположен на източния бряг на Средиземно море. Както видяхме по-горе, когато Израел не страда от сериозни вътрешни проблеми, той по правило е доминираща сила в Леванта. Освен това израелските военни ресурси  традиционно са предназначени най-вече за сухопътна и в много по-малка степен за морска война. Въпреки че Израел винаги е разполагал с отлични пристанища и достъп до дървен материал за строеж на кораби, той никога не е бил значима морска държава в Средиземноморието, нито пък е претендирал за господство по море. При това северната част на Израел винаги е била устремена към морето, а районът на юг от планината Хермон традиционно е "континентално" ориентиран.

Израел винаги е бил своеобразен магнит за свръхсилите. Нито една средиземноморска империя не би могла да гарантира сигурността си, ако не контролира Леванта. Без значение дали става дума за Рим или за Картаген, средиземноморската империя се стреми да постави под контрол северните и южните крайбрежни води за да укрепи източния си фланг. Без Леванта всяка средиземноморска империя би била изцяло зависима от морските маршрути за да контролира отсрещния бряг. В същото време, транспортирането на войските само по море се сблъсква със сериозни транспортни органичения и материално-технически проблеми. Освен това то прави имперските граници по-уязвими дори и за пиратските набези, т.е. става дума за същите проблеми, които затрудняват още морският транспорт на Римската империя. Наличието на сухопътен мост или провлак с минимални водни преходи, които могат лесно да бъдат защитени, представлява жизнено необходимо допълнение към морските пътища, когато става дума за транспортирането на голямо количество войски. След пресичането на Хелеспонта (Дарданелите), крайбрежният маршрут през днешна Южна Турция, а след това през Леванта и по южния бряг на Средиземно море осигурява такава алтернатива.

От друга страна, ако една средиземноморска империя не разполага с "протеже" в Леванта, тя дава възможност на съперниците си да увеличат своята мош, овладявайки левантийските пристанища, което пък им позволява да претендират и за господство в Средиземно море. С други думи, контролът над Леванта е от ключово значение за всяка средиземноморска империя, в борбата и с конкурентите от изток. В този смисъл подчиняването на Леванта, с "посредничеството" на Израел, е превантивна мярка за сигурност на средиземноморската империя, пример за което е положението на Израел в рамките на Римската империя (при управлението на династията на Иродиадите през 37 г.пр.н.е. - 76 г.н.е.).

Впрочем, за самия Израел, случващото се на изток е не по-малко важно отколкото за неговите "имперски покровители", като това се отнася особено за случващото се в басейна на Тигър и Ефрат или в Персия (Иран). Сигурността на всяка страна от региона може да бъде гарантирано само с укрепването на позициите и на територията на Леванта. Още Александър Македонски по време на своите завоевания е бил наясно, колко е важен контролът над Леванта и пристанищата в Южния Анадол, без който настъплението му на изток, чак до Хиндокуш и отвъд него, би било невъзможно. Така, докато пристанищата в Южен Анадол са полезни за подобни настъпателни операции, както и за гарантиране на безопасното преминаване през Проливите, контролът над Леванта осигурява защита от атаките на съперничещите средиземноморски държави.

Впрочем, територията на Леванта е важна за всяка държава, разположена на север или на юг от Израел. Така, ако Египет реши да предприеме експанзия от басейна на Нил и Северна Африка на изток, той трябва да преодолее полуостров Синай и да продължи на север по крайбрежната равнина за да гарантира безопасността на морските маршрути към египетските пристанища. На свой ред, малоазиатските държави, като някогашната Османска империя, демонстрират естествен стремеж за експанзия на юг с цел да поставят под контрол Източното Средиземноморие. Левантът е кръстопът на два континента, затова Израел е обречен да застава на пътя на различни имперски експанзии. Тоест, мястото, което Израел заема в Източното Средиземноморие, би могло да се дефинира като "зона на конвергенция". Европейските държави се опитва да доминират в Средиземно море и да осъществяват експанзия на изток, докато източните сили се стремят към доминация в пространството между Хиндокуш, Средиземноморието и Северна Африка. С други думи силите, осъществяващи експанзия на изток и тези, които опитват да се разширят на запад, неминуемо се сблъскват в зоната на източното крайбрежие на Средиземно море, т.е. в Израел. В този смисъл, и европейските, и източните „велики държави” са силно заинтересовани да разполагат с Израел, като своеобразна "котва" (опорна точка) в Източното Средиземноморие.

Вътрешната геополитика

Географски, Израел е разделен на три области, които традиционно се обитават от три различни типа хора. Крайбрежната му равнина благоприятства развитието на търговията и действа като посредник между източните сухопътни търговските маршрути и тези през Средиземно море. Ето защо сред населението и преобладават търговците и производителите, които са космополитно настроени - разбира не в толкова голяма степен като в съседна Финикия (Ливан) например. Североизточната част на страната, в близост до река Литани, е регион с плодородни полета, който традиционно се чувства застрашен от Сирия. В него живеят предимно фермери и войни. На свой ред, районът на юг от Йерусалим представлява трудно проходима пустиня, а населението му включва предимно пастири и войни. Самият Йерусалим пък е интелектуалния и политически център, откъдето се управляват тези три региона.

Между жителите на Израел съществуват очевидни различия, свързани със специфичните особености и географското положение на отделните региони на страната, такава разлика, в частност, е налице между пастирите от южните пустини и планинските жители от севера. Обитателите на крайбрежието пък са по-богати, но по-малко войнствени от останалите, затова именно те поддържат баланса. При разделянето на първото израелско царство на Израел и Юдея (930 г.пр.н.е.), виждаме как се формира съюз между крайбрежието и Галилея, която по онова време, също както и Йерусалим, е населена от жители на южните пустини. Следствие от това разделяне е и, че в крайна сметка Израел бива завоюван от асирийците, нахлули от североизток (т.е. от днешна Сирия) през 720 г.пр.н.е., докато Юдея е завоювана от Вавилон през 586 г.пр.н.е.

Социалните противоречия в Израел очевидно не са следствие от географското положение. Въпреки това, с течение на времето, географските различия между отделните области няма как да не се проявят и в тази сфера. Така например, крайбрежната равнина по природата си е по-космополитна, отколкото останалите райони на Израел. Интересите на жителите и са свързани повече с търговията с партньорите им от Средиземноморието, отколкото с останалата част на света или със собствените им съплеменници. Жизненото им равнище е по-високо, а привързаността към традициите е по-слаба. Тоест, съществува вътрешно напрежение между непосредствените интереси на населението в средиземноморските пристанище и жителите на Галилея например, чиито живот е по-несигурен, което пък ги прави по-войнствени. Споменатите три области, могат да бъдат разделени на още по-малки райони, но по правило, когато Израел не е единен, той става уязвим дори за регионалните заплахи.

Казвам "дори", защото географията показва, че регионалните заплахи за Израел не са чак толкова сериозни, както би могло да се очаква. Разбира се, следва да сме наясно, че в демографски план Израел винаги ще отстъпва на съседите си, но не бива да забравяме, че (както посочих по-горе) страната разполага с адекватни буфери по повечето направление, а и способността на непосредствените и съседи да координират действията си изглежда минимална както в древността, така и днес, а пък желанието им да я атакуват е още по-малко. Единствената съществена заплаха за Израел би могла да дойде от североизток, но тя може лесно да бъде преодоляна, ако страната е единна и стабилна. В тази връзка ще напомня, че когато Израел бива завладян от армията на Асирия, той е дълбоко разединен от вътрешни междуособици.

Важно е да добавим още едно съображение, касаещо естествените буфери и спецификата на дипломатическата активност в региона. Основните съседи на Израел - египтяните и сирийците, трудно биха могли да координират действията си за продължителен период от време, тъй като основните направления на стратегическата им експанзия сериозно се разминават. Така интересите на Египет са съсредоточени предимно по южното и западно направления, затова страната не е особено склонна да пресече Синай за да осъществи експанзия на североизток. Ситуацията със Сирия е по-различна и Израел е сред основните направления на нейната експанзия още от древността. Повтарям, обаче, че продължителните координирани действия на Сирия и Египет са малко вероятни, макар че опасността от подобен алианс за Израел е очевидна. Най-добрият вариант от израелска гледна точка е постигането на политическо урегулиране с Египет, гарантирайки сигурността на югозападната граница, както в политически, така и в географски план, което път позволява концентриране на усилията за справяне със заплахите от север/североизток.

Израел и великите държави

Всъщност основните заплахи за Израел рядко са свързани с непосредствените му съседи, като изключим периодите, когато еврейската държава се раздира от вътрешни конфликти. По правило, завоюването на Израел е последица от формирането на империи от страна на държави, които не са негови съседи. Вавилон, Персия, Македония, Рим, Турция и Великобритания - всички тези империи, къде повече, къде по-малко, контролират политически Израел. Всяка от тях доминира във военно отношение, но нито една не е израелски съсед. Това очевидно е закономерност - Израел може да противостои успешно на непосредствените си съседи, но реална опасност за суверенитета му възниква когато по-отдалечени от него държави стартират своите имперски игри в региона. Империите притежават мощ, на която Израел не е в състояние  да се противопостави.

Затова пред страната постоянно стои необходимостта да намери решение на този проблем: най-безопасният вариант би бил да се ограничи със защитата на своите интереси от посегателствата на съседите, но това няма как да стане, защото географското и положение неибежно привлича по-големите и отдалечени от нея държави. Тоест, ако израелските военни могат да концентрират усилията си само върху защитата на непосредствените интереси на страната, дипломация трябва да действа на много по-широк фронт. Израел постоянно се сблъсква с глобални интереси, стремейки се да отвлече вниманието и да балансира отношенията си с далеч по-могъщите световни империи. Без тези гигантски дипломатически усилия, последиците за страната могат да бъдат катастрофални.

Израел би могъл да съществува при наличието на три условия. На първо място, той трябва да бъде напълно независима държава. Последното обаче е възможно само, ако извън рамките на региона не съществуват големи държави с апетити към него. Бихме могли да наречем подобно развитие на събитията "моделът на Давид". На второ място, Израел може да съществува в рамките на нечия имперска система - или като подчинен съюзник, разполагащ с умерена автономия, или като имперска провинция. При всички случаи той би могъл да съхрани своята идентичност, но се лишава от възможността за самостоятелни външнополитически (а възможно и вътрешнополитически) маньоври. Можем да наречем това "персийски модел" в неговата най-благоприятна форма. Накрая, Израел може да бъде напълно смачкан с помощта на масови депортации и миграция, в резултат от пълната (или почти) загуба на автономия. Този трети вариант можем условно да наречем "вавилонски модел".

"Моделът на Давид" може да се реализира, на първо място, когато липсва вънщна имперска сила, претендираща за контрол над Леванта и разположена така, че да е в състояние да изпрати свои военни сили и да провокира и поддържа военни конфликти непосредствено около и в самия Израел. "Персийският модел" има място, когато Израел подкрепя политическите интереси на външната имперска сила, защото това е и в негов собствен интерес. "Вавилонският модел" пък се реализира, когато Израел не е разчел правилно баланса между вътрешните и външните сили, опитвайки да се противопостави на възникващата хегемония. В исторически план, периодите, когато Израел не се противопоставя на хегемонията на някоя външна имперска сила, не са рядкост, но в повечето случаи той все пак избира сблъсъка с тях.

Предвид продължителния период на съществуване на първия Израел, не можем да твърдим, че "моделът на Давид" се използва рядко, но при всички случаи след този период доминират "персийският" и "вавилонският" модели. Причината за това е географското положение. Израел по правило привлича интереса на външните сили именно заради стратегическото си положение. При това той може достатъчно ефективно да се справя с местните конфликти, но трудно може да се оправи с по-глобалните проблеми. Страната изпитва хроничен недостиг от икономическа и военна тежест за успешна съпротива. Така, в хода на израелската история, възникването на сериозна външна заплаха, по правило, води до разрушаването на Израел.

Геополитиката на съвременен Израел

Сега нека анализираме положението в света на съвременния Израел, който беше възстановен в резултат от взаимодействието между една регионална сила - Османската държава и една глобална империя - Великобритания. През периода на своята експанзия Османската империя се стреми да доминира в Източното Средиземноморие, включително по неговите северни и южни брегове. Едно от направлението на тази експанзия е през Балканите към Централна Европа. Друго направление е към Египет, като за целта на турците се налага да си гарантират контрола над Леванта.

За британците, източната част на Средиземно море също представлява интерес, защото оттам минава основният морски път към Индия. От тази гледна точка, контролът над Гибралтар и Суецкия канал е изключително важен. Значението на Суецкия канал е толкова голямо, че присъствието на враждебни военноморски сили в Източното Средиземноморие се разглежда като пряка заплаха за британските интереси. От друга страна, Великобритания, чиито основни сили по време на  Първата световна война са ангажирани на други фронтове, не разполага с достатъчно ресурси за да постигне разпадането на Османската империя със собствени сили. Затова британците прибягват към редица алианси с местните сили за да ерозират османското господство в региона. Един от тези алианси е с бедуинските племена от Арабския полуостров, наред с другите тайни антитурски споразумения в зоната от Леванта до Персийския залив. На трето място, въпреки че Лондон не е склонен да се съобразява с интересите на еврейската общност и не е особено заинтересован от възстановяването на Израел, британските стратези разглеждат ционисткия проект като част от плана за дестабилизирането на османската мощ.

В крайна сметка, стратегията за разрушаване на Османската империя сработва. В съответствие с споразумението между Франция и Великобритания (Договорът Сайкс-Пико от 1916) територията на империята е разделена на две части по линията между морето и планината Хермон. Северната част е предадена на Франция, която създава там Ливан и Сирия. Британците получават южната част, наречена Палестина. Предвид сложната политическа ситуация на Арабския полуостров, те настаняват на източния бряг на река Йордан династията на Хашемитите (която преди това управлява в Мека но е прогонена оттам от Саудитите) като за целта създават т.нар. Трансйордания. Така с името Палестина започва да се обозначава само територията на запад от река Йордан, която в обши линии се покрива с тази на традиционния Израел.

Тук няма да разглеждам идеологическите основи на ционизма преди и след Втората световна война, макар, че миграцията на евреите разбира се е важна. Но това, което е наистина от ключово значение за настоящия анализ е, на първо място, че мощта на Великобритания е силно ерозирана в резултат от Втората световна война и тя вече не може да съхрани целостта на глобалната си империя, включително и Палестина. На второ място, двете свръхдържави, възникнали след войната - САЩ и Съветският съюз, биват въвлечени в напрегната борба за Източното Средиземноморие и утвърждаване на влиянието си в Гърция и Турция. Така че, въпреки старанията на Британската империя, се появяват нови и по-мощни от нея претенденди за контрол над Леванта, като всеки от тях е готов на решителни стъпки за да го получи.

И САЩ, и СССР виждат във възстановяването на Израел възможност да наложат влиянието си в Леванта. В Москва разчитат, че биха могли да упражняват определено влияние върху Израел на чисто идейна основа. Във Вашингтон пък се надяват, че важната роля на американските евреи за създаването на Израел ще укрепи пазициите им в новата държава. Никой от тях обаче не си поставя някакви конкретни цели в региона, просто защото те все още не са наясно със следвоенния баланс. И двете осъзнават, че Левантът има стратегическо значение, но не чак толкова голямо,  че да поведат отчаяна борба за контрола над него. Израел използва именно тези временни "пукнатини" за да се промъкне през тях и да се утвърди като държава.

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

След като въпросът за оцеляването и единството на еврейската държава бива решен положително благодарение на твърдите действия на правителството на Давид Бен-Гурион, Израел се сблъсква със заплахата да бъде атакуван едновременно от всичките си съседи. През 1948 обаче, тази заплаха се по-скоро илюзорна. Така, на север, новата държава граничи с Ливан, който е разединен по много линии, освен това е по-заинтересован от регионалната морска търговия и е обезпокоен от прекалено голямото влияние на Дамаск. Тоест, Ливан не представлява реална заплаха за Израел. На свой ред, Йордания, чието ядро е източният бряг на река Йордан, не разполага с достатъчна военна мощ, да не говорим, че е по-загрижена за поведението на своето палестинско население, отколкото от това на Израел. Нещо повече, йорданците тайно сътрудничат с еврейската държава. Египет представлява известна заплаха, но способността му да поддържа линиите на военното снабдяване през Синайския полустров е крайно ограничена, а декларираното от Кайро желание Израел да бъде унищожен е по-скоро реторично, отколкото реално. Египтяните не разполагат с достатъчна военна мощ за да осъществят експанзия в Леванта. Накрая, Сирия очевидно е заинтересована от разгрома на Израел, но е неспособна сама да предприеме решителни действия в тази посока.

Израел демонстрира, че е в състояние да предотврати всяко нападение от страна на своите съседи, благодарение на ефективните си и съгласувани действия, успешно разгръщайки и предислоцирайки военните си сили от един на друг фронт. Когато възниква новата еврейска държава това не е чак толкова очевидно, но в ретроспектива ясно се вижда, че когато Израел и единен и вътрешно стабилен, дори и да разполага с ограничена военна мощ, може да гарантира оцеляването си. Поне докато някоя външна велика сила с позиции и влияние в региона не си постави за цел ликвидирането му.

От момента на създаването си през 1948 до подписването на Споразумението от Кемп Дейвид трийсет години по-късно, основна стратегическа грешка на Израел е, че не съумява да постави под свой контрол Синай, който представлява естествен буфер между него и Египет. Египтяните твърде дълго контролират полуострова, който е необходим за гарантиране националната сигурност на Израел. В същото време, през онзи период Израел разполага с ограничени военни възможности. Той не може едновременно да поддържа и армията, и гражданската си икономика, и да произвежда цялото въоръжение, небходимо за успешното водене на война. Ето защо Израел е принуден да търси покровителството на великите държави, които често преследват своите собствени интереси, въоръжавайки израелската армия.

Първият покровител на еврейската държава е Съветският съюз, който и доставя оръжие преди и след 1948, с посредничеството на Чехословакия, разчитайки, че така ще може да се закрепи в Източното Средиземноморие. Затова Израел, който е наясно за риска да загуби своята автономия, полага значителни усилия да укрепи отношенията си с друга велика държава, стремяща се да съхрани своята империя - Франция. Опитвайки се да удържи Алжир в напрегната борба с арабите, Франция вижда в Израел единствения си съюзник. На свой ред, както показва и Суецката криза през 1956, Израел също вижда в нейно лице покровител, който при това няма претенциите да ограничи израелската автономия. Въпреки това, след края на алжирската война и след трансформацията на Франция и арабския свят през 1967, Израел губи френския патронаж.

Що се отнася до САЩ, чак до 1967 между тях и Израел не съществуват истински съюзнически отношения, а американско-израелският алианс започва да се формира едва след това и то най-вече в интерес на Вашингтон.

САЩ си поставят като стратегически императив прогонването на съветския вонноморски флот от Средиземно море или поне блокирането на безпрепятствения му достъп. Това означава, че Турция, която контролира Проливите, трябва на всяка цена да бъде задържана в американския сфера на влияние. В края на 50-години на ХХ век, обаче Сирия и Ирак преминават на страната на Съветите и до средата на 60-те вече са въоръжени със сравнително модерно съветско оръжие. Това, на свой ред, дестабилизира позицията на Турция, поради наличието на постоянен съветски натиск от север и очертаващ се сирийски и иракски натиск от юг, което поставя под въпрос силовия баланс в региона.

Затова Съединените щати използват Иран за да отвлекат вниманието на Ирак. Израел пък се оказва полезен за Вашингтон за отвличане вниманието на Сирия. Докато Израел застрашава Сирия от юг, Дамаск не може да си позволи да прехвърли значителни сили на север. Това помага на САЩ да гарантират сигурността на Турция сравнително евтино и без особен риск. Що се отнася до Израел, заради съгласуването на политиката си с интересите на САЩ, той се лишава от част от пространството си за маневриране. Така например, през 1973 американците го принуждават да ограничи мащабите на контраатаката си срещу Египет. Но, ако не броим тези ограничения, Израел продължава да действа самостоятелно и свободно да реализира стратегическите си интереси.

Прекратяването на военните действия с Египет гарантират на Израел буферна зона в Синай, след което за еврейската държава настъпва нова ера. Египет отново заема традиционната си позиция, Йордания поддържа добри отношения с Израел, Ливан  е в обичайното си състояние и само Сирия остава нестабилна и продължава да представлява известна заплаха. Това обаче е проблем, с който Израел лисно може да се справи, тъй като, сама по себе си, Сирия не би могла да застраши оцеляването му.

След Споразумението от Кемп Дейвид (каква историческа ирония!) Израел се развива в рамките на макар и леко трансформирания "модел на Давид". Оцеляването му вече не е застрашено. Основният му проблем - доминирането на голяма външна и враждебно настроена към него държава, влияеща върху хода на събитията в северната част на Леванта, е под критичното ниво (което означава, че макар Израел да е изправен пред нелеки задачи, те не представляват сериозна заплаха за оцеляването на нацията, тъй като еврейската държава запазва националното си единство). В същото време, Израел не представлява заплаха за своите съседи, тай като географското му положение просто не позволява това.

Както вече стана ясно, реална опасност за Израел възниква само, когато някоя велика сила се стреми да доминира в Средиземноморския басейн или да контролира региона между Афганистан и Средиземноморието. В периода след разпадането на Съветския съюз това нямаше как да се случи. Там просто нямаше никаква голяма държава с толкова сериозни апетити и достатъчно силна воля за да се опита да ги реализира. През последните години обаче, нещата се промениха. Глобалната мощ на САЩ е реалност в съвременния свят. По отношение на Израел САЩ имат няколко изключително важни изисквания. Ситуацията е такава, че САЩ застрашават интересите на други велики държави, които поотделно са твърде слаби за да им се противопоставят открито, затова ще се опитват да формират коалиции против тях. Това е неизбежен процес и тук се очертава следващата конфликтна точка, която ще генерира опасност за Израел.

При изостряне на глобалното съперничество, САЩ могат да поставят твърде обременяващи изисквания пред Израел. Освен това, новите антиамерикански алианси между едни или други велики сили, могат да се насочат към Леванта, или като станат съюзници (или по-скоро покровители) на Сирия, или като предложат съюз (покровителство) на Израел. Защото, както многократно отбелязах по-горе, историческа особеност на Източното Средиземноморие е, че то винаги ще бъде в центъра на вниманието на външните велики сили, опитващи се да доминират в Близкия Изток. Ето защо някои експерти вече обсъждат възможността, вместо в рамките на "модела на Давид", бъдещото развитие на Израел да се реализира в рамките на "персийския" или дори на катастрофалния за него "вавилонски" модел.

Опасността за Израел съвсем не е свързана с бунтовете на палестинците. Те са просто дразнител, който не пречи на Израел да управлява своята държава в течение на почти седем десетилетия и не ерозира вътрешното му единство. Не е толкова важно, дали ще бъде установено пряко израелско управление на Палестина, или там ще бъде създадена някаква васална квазидържава. За Израел не са опасни и непосредствените му съседи, като причините за това също разгледахме по-горе. Както сочи историята, реалната опасност за Израел е свързана или с вътрешното му разцепление, или с появата на голяма външна сила, чиито имперски амбиции включват и Леванта. Тук много зависи от умението на Израел да формулира своята политика, съобразно географското си положение, както и от неговите съпротивителни способности.

Реалността е, че Израел е малка страна, която трябва да предотвратява заплахи и да разрешава конфликти, възникващи далеч извън пределите на нейната територия. Той може да оцелее само ако маневрира успешно между (и съвместно) с ръководствата на великите външни за региона държави, разполагащи с изключително големи ресурси. Израел не притежава достатъчно ресурси, следователно му се налага постоянно да действа изключително умно и премерено за да постигне своето. Има периоди, когато положението му е било сравнително сигурно, благодарение на търговските и други транзитни потоци, минаващи през неговата територия. Нормалното състояние на страната обаче е да живее в постоянна тревога. Нито една нация не може винаги да действа умно и безпогрешно и историята на Израел показва, че някои форми на подчинение са неизбежни за него, ако иска да оцелее. Пример за това е и сегашното му подчинено положение спрямо САЩ.

В същото време, за Израел ще бъде доста трудно да продължи да се развива в рамките на "модела на Давид". Израелската стратегия следва да бъде насочена към стимулиране на ефективното сътрудничество с американския "патрон" и дори към това Израел да може в известна степен да направлява неговите действия, както някога го е правил по време на персийското господство. Умната стратегия обаче, не представлява истинска геополитическа концепция. Тя няма постоянен характер, а качеството и не е гарантирано. И тъкмо това поражда вечната криза на Израел.

* Авторъте е сред най-известните съвременни американски политици, президент на частната аналитична агенция Stratfor

{backbutton}

През 1877 ръководителят на руската Гражданска канцелария  в България княз Владимир Черкаски лансира свой проект за границите на страната ни, който смело би могъл да се нарече най-максималистичния и най-пробългарския сред всички чужди проекти, създадени по време на Източната криза от 1875-1878.

Княз Владимир Александрович Черкаски (1824-1878) е убеден славянофил и участник в реформаторското движение в Русия през 60-те години на ХІХ век. По време на Освободителната руско-турска война е назначен за ръководител на Гражданската канцелария към руската армия, занимаваща се с администрирането на освободените български земи.

Проектът за "Голяма България"

Проектът на княза предвижда създаването на обширна българска държава на Балканите, надхвърляща в някои свои части обхвата на българското етническо землище – в нея, освен всички безспорни български земи в пределите на Европейска Турция, са включени и части от Албания (на запад), както и някои населени с гърци територии (на югозапад). Става дума за албанските райони около градовете Куршумлия, Прищина и Призрен и долината на река Бистрица, населена с гръцко население. В българските граници попада и Солун, където българите са малцинство, като същото важи и за северната част на Халкидическия полуостров. Същевременно, извън българските граници остава районът около градовете Узункюпрю, Малгара, Кешан и Енос, в югозападната част на Източна Тракия, населен с компактно българско население и влизащ в границите на българското етническо землище.

Границите на България според проекта на княз Черкаски

Проектът осигурява на България широк излаз не само на Черно, но и на Егейско море (с важното пристанище Солун) и я превръща в доминираща сила на полуострова (простираща се от река Тимок до река Ергене и от Килийския ръкав на Дунавската делта до планината Пинд). Нейната площ възлиза на около 220 хил. кв. км, което е близо половината от площта на Балканския полуостров.

За разлика от останалите руски проекти, този е сравнително добре проучен у нас. Може да се каже дори, че той е и най-популярният. Несъмнено, главната причина е, че препоръчва възможно най-широки граници (най-обширните от всички проекти по онова време) за България, поради което съвсем естествено се харесва на българите. Проектът се съдържа в една докладна записка на княз Владимир Черкаски, представена на руския военен министър граф Дмитрий Милютин в Плоещ в средата на 1877. Проучван е предимно от българския географ проф. Анастас Иширков, който го разглежда в редица свои публикации от началото на ХХ век. Не е известно към проекта да е имало карта. Именно професор Иширков за първи пръв картира границите на България според проекта на Черкаски в атласа „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници”, издаден през 1917 в Берлин (с предговор на Димитър Ризов). В наши дни той е картиран и от историка Антон Ж. Иванов, който в една своя историческа карта от 2006 („Освобождение 3.03. 1878”) представя не само границите на България, но и тези на останалите балкански държави.

Въпреки наличието на споменатите публикации за проекта на княз Черкаски, към тях все още има какво да се добави. В настоящата статия  той е анализиран максимално подробно.

Голяма по обем информация за дейността на княз Черкаски и за неговите планове се съдържа в т. 1 на поредицата на генерал-майор Николай Овсяний „Руското управление в България в 1877-78-79” (С. Петербург, 1906), в която са публикувани редица важни документи и преди всичко важната за нас докладната записка на княза от средата на 1877 (точната й дата не е известна, но по косвени данни тя най-вероятно е писана в края на май или в началото на юни). Самият генерал Овсянийобяснява по следния начин причините, накарали княз Черкаски да напише своята докладна записка: „Незнаейки възгледите на нашето правителство за предстоящата ни дейност в България по нейното освобождение, княз Черкаски, отдавна интересуващ се от Източния въпрос и следящ за неговото развитие, счел за полезно да изкаже своя възглед за него, тъй като се придържал към възгледа, че Русия е длъжна да има на Изток напълно определена програма за действие. Съставената от него записка по този въпрос била представена на военния министър в Плоещ. В нея той настоявал на необходимостта за Русия и цяла Европа от окончателното разрешаване на Източния въпрос, като постоянна причина за вълнения и тревоги, при което Русия е била длъжна да получи на югозапад тези граници, които обезпечавали бъдещото й политическо и икономическо развитие. При решението на тази задача Русия се сблъсквала с интересите на няколко други европейски държави, главно Англия, в три точки: във въпросите: а) за Проливите б) за Константинопол и в) за съдбата на християнското население на Балканския полуостров”[1].

Основанията за изготвянето на проекта

В своята докладна записка княз Черкаски пише:

„Съглашението с Австрия вече набеляза съдбата на западните области на Турция. Ние нямаме нужда  да отстъпваме от това съглашение. Нека Австрия да вземе за себе си Босна и Херцеговина, само Сърбия и Черна гора да получат договорените за тях територии. За Албания също няма какво толкова да се грижим: каквото предложи Европа, това и ще примем. Но за сметка на това, съдбата на останалата част от Балканския полуостров, включваща България и участъци от гръцките земи, трябва да бъде обект на сериозно внимание. Трябва да имаме предвид, че ако не сме в състояние да направим тук нещо радикално, то, в крайна сметка, не трябва да допускаме нищо, което може да ни навреди”[2].

Според него, от най-голямо значение в източната част на Балканите е сблъсъкът между българи и гърци, в който Русия трябва да вземе страната на българите:  „Българите – това е народ и по религия, и по език, и по произход най-близък до руския. Те издигат нашата култура, отглеждат нашето духовно образование, от нас черпят и почти на нашия език предават всички елементарни начала на науките. Това е наше дете, което никога няма да тръгне срещу нас, на което е съдено да се развива не по друг начин, освен в тесен съюз с нас. Гърците – те са противоположност на българите, отдавна изгубили вяра, те са обърнали религията в занаят, в интрига, изпитващи към нас ненавист и ежеминутно готови открито да се превърнат в най-злите ни врагове, за да заслужат пред Европа някаква изгода. По хитрост, интригантство, умения да заблуждават Европа и да прикриват своите дела, за нас те са даже и по-опасни от поляците.

Българите гледат на нас, като на отци-просветители и спасители, гърците – като на угнетители и азиатски варвари. По политическите си стремежи те смятат себе си за единствения законен наследник на всички владения на турците на Балканския полуостров и са готови да изкоренят всичко, което им се изправи на пътя.

Този основен факт е длъжен да направлява всички наши решения. Стане ли дума за пълната независимост на Балканските области, или само за тяхната автономия, ние не трябва да изпускаме от внимание това, че всичко, което се отреже от България (като територия - Д.Й.), ще се падне веднага или след известно време, на гърците... „[3].

Княз Черкаски продължава: „Тъй като резултатите от войната далеч още не са известни, то и за съдбата на балканските християни следва да се допуснат няколко предположения. Като поставим на първо място това, че на нас е най-изгодно да добием пълната им независимост, допускаме, че Европа няма да създаде особени затруднения за тази сделка. В такъв случай, ще ни се наложи да намерим за нея практическа формула, главните основи на която, изглежда, биха могли да бъдат следните:

- По-голямата част от източната половина на Балканския полуостров трябва да състави Българско Княжество. Земите, невлизащи в това княжество, трябва да се присъединят към Гръцкото Кралство.

- Границите на България трябва да се простират: на запад – по чертата (линията) вече Височайше одобрена; на юг – от планините Пинд по река Бистрица (Индже-Карасу) до Солунския залив; през този залив и Салоникския (Халкидическия - Д. Й.) полуостров към Егейско море (при това Солун и езерото Бешик се отстъпват на България), по-нататък по морския бряг към устието на река Марица, нагоре по тази река до вливането (в нея - Д. Й.) на река Ергене, по Ергене и нейния приток Чорлу-дере до хребета Странджа, и накрая по водораздела на този хребет до Анастасиевската стена, или Константинополската територия; на изток – по брега на Черно море; на север – по Дунав.

При подобно начертание на границите, много близко съвпадащо с историческите, етнографическите и религиозните предели на двете съперничещи си националности (българите и гърците - Д. Й.), се има предвид главно следното: да се обезпечат необходимите икономически условия за самобитното съществуване на Българското Княжество; да се сложи отрано предел на развитието на опасните гръцки претенции и да разграничи двете националности по възможност така, че те една на друга да се месят най-малко. България във всеки случай ще представлява компактно цяло, имащо свободен, широк достъп до Черно и Егейско морета, но не и съприкосновение с Мраморно море; Гърция, освен придобиването на Епир и Тесалия, ще получи всички Архипелагски острови (в Егейско море - Д. Й.), ще получи два основни полуострова (Салоникски и Галиполски) и ще граничи с Егейско и Мраморно море, но няма да има съприкосновение с Черно, където трябва да бъде съхранено преимуществено нашето, или въобще славянското, влияние.

Площта на княжеството приблизително ще бъде равна на 4.500-4.600 квадратни мили. Населението ще бъде около 5-5 1/2 милиона, в това число до 4-4 1/2 мил. българи с част от власите, сто хиляди гърци, 50 хиляди евреи, а останалото – турци, татари, цигани, черкези и разни други племена.

В числото на българите се включват няколко десетки, а може би и няколко стотин хиляди помаци (българи-мюсюлмани), но те далеч не са фанатици ( в това отношение те рязко се отличават от сръбските мюсюлмани в Босна), и както езикът, така и обичаите им са български. От мюсюлманите опасни са само турците и черкезите, но те не са много: едва ли повече от половин милион. Що се отнася до татарите, те винаги са живели в мир и съгласие с българите, а татарските Гираи даже са покровителствали българите и са били постоянни техни защитници пред турците.

При тези етнографически условия, вътрешното развитие и благоустройство на княжеството не може да срещне никакви сериозни затруднения.

Българското Княжество трябва да се смята за напълно отделено от Русия, но трябва първоначално да се намира под нейния протекторат. Самостоятелният му живот трябва да бъде подготвен от такъв статут, какъвто беше създаден в 1829-35 от граф Кисельов за румънските княжества.

Изборът на княза (с участието, или без участието на Европа) трябва преди всичко да отговаря на най-главното условие: той да бъде единоверен на българския народ. За народ, стоящ още на ниска степен на културно развитие, вярата е всичко. Всички опити да се създаде от България здрав, траен организъм няма да доведат до нищо, ако управникът бъде отделен от народа по вяра.

Столица на княжеството трябва да бъде Пловдив (Филипопол), като средоточен пункт на цялата територия, като главен разсадник на българската интелигенция, като град, свързан вече със света с железен път и, накрая, като пункт, удобен за противодействие на съседното гръцко влияние, което ще се стреми да завземе български територии и то може по-лесно и успешно да работи, ако столицата на новото княжество бъде преместена на север (например в Търново), или на северозапад (например в София).

Ако при осъществяването на тези основни положения за Българското Княжество се срещнат непреодолими препятствия, тогава трябва да се обърнем към друга комбинация, допускаща за християните вече по-тесни предели на автономия.

Тук преди всичко може да излязат наяве константинополските условия (Солзбъри), даващи на България почти същите граници в северната част, но съвършено изменящи южните й предели, и изискващи освен всичко разделянето на България на два вилаета, с центрове в Търново и София. При тези условия България никъде не се съприкосновява с Егейско море; цялото крайбрежие на това море, както и Мраморно, се оставят на турците, т.е. на гърците. Точно така към тях (т.е. в тяхна полза - Д. Й.) напълно се откъсват и санджаците Родосто, Галиполи и Одрин (Адрианопол). Всички южни и югозападни български епархии с големи маси българи остават за гърците. България се обрича на живот без свободни пристанища (понеже от тези, дадени й на Черно море, трябва да се преминава през Босфора и Дарданелите), без търговско развитие; тя предварително се поставя в положение на икономически роб на Гърция. ...“[4].

По-нататък в докладната записка се казва:

„Ако в този труд (т.е. окупацията на Европейска Турция - Д. Й.) поискат да ни помогнат и други държави, ние можем да се отнесем към подобно предложение само с пълно съчувствие. Съгласно желанията на Австрия, тя може да заеме Босна и Херцеговина, на Италия може да й се предостави да заеме Албания, а ако поиска, и Епир и Тесалия, ако те не отидат към Гърция. На нас не ни е необходимо да поемаме върху себе си целия товар. Само е желателно в България ние да се разпореждаме сами, а в Константинопол - всички или никой”[5].

Интересен факт е, че княз Черкаски разделя (не в административен, а в историко-географски смисъл) България на три естествено обособени части – Придунавска България (Дунавският вилает плюс София и Ниш), Загора или Задбалканска България (Одринският вилает) и Долна (или Македонска) България (съответстваща на Солунския вилает и на по-големите части от Битолския и Скопския вилаети[6].

Генерал-майор Овсяний дава повече подробности каква е западната граница на България, без обаче да става ясно откъде точно е взел тази информация:

„Българското княжество, в пределите, проектирани от княз Черкаски, е имало още по-изгодни граници, от тези, които бяха обозначени в Санстефанския договор. Те са давали на княжеството свръх санстефанските граници: на запад – Ниш, Куршумлия, Лесковац, Прищина и Призрен, а на юг – цялото пространство до река Бистрица, град Салоники и всички земи, лежащи по брега на Архипелага (Егейско море - Д. Й.), от нос Лагос и по водораздела на хребета Странджа до така наречената Анастасиевска стена (съществуваща в Средните векове)”[7].

Генералът обаче не одобрява ощетяването на Сърбия от Черкаски:

„Гореизложеният план на кн. Черкаски има известна стройност и целесъобразност, но той представлява явна несправедливост по отношение на друга славянска държава – Сърбия. Сърбия първа започна борбата с турците за освобождението на славяните, понесе значителни жертви заради това, и се предлагаше да й се даде само поправка на границите, тогава когато редом с нея се създава значителна държава, за окръглянето на чиито граници се отнемат от Сърбия  даже нейните завоевания: Ниш, Куршумлия, Враня и други, и свръх това се дават свещените старо-сръбски градове – Призрен и Прищина... Такава постановка на въпроса неминуемо би довела до ожесточена вражда между двете славянски народности и би отвратила сърбите от Русия. Като се има предвид бъдещото обединение на славяните, - едва ли такава политика може да бъде полезна за Русия”[8].

Тук обаче трудно можем да се съгласим с мнението на генерала, просто защото поне част от изброените градове влизат в границите на българското етническо землище и присъединяването им  към България е напълно логично и справедливо.

Въпросът за Проливите

Според княз Черкаски, най-важен за Русия е въпросът за Проливите. Той вижда три възможни решения за него:

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да бъде свободен за всички държави.

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да е контролиран от англичаните или да бъде зает от друг чуждестранен гарнизон.

- Проливите да са съвършено свободни както за търговски, така и за военни кораби и на тях да няма никакви укрепления.

Според княза, за Русия най-изгоден е първият вариант, защото й осигурява пълен контрол над Черно море. При него защитата на Босфора може да се осъществи от смесен руско-турски гарнизон[9].

Княз Черкаски пределно ясно обяснява главната причина, поради която Русия се стреми да наложи контрола си над Проливите (и в частност поне над Босфора) – за да не допусне чужди военни кораби да проникнат през тях в Черно море и да застрашат южните й владения. Тук трябва да се отбележи, че Руската империя понася сериозни загуби по време на Кримската война от 1853-1856, когато голяма част от полуостров Крим е окупиран от англо-френско-турски войски, които са транспортирани до него с кораби през Черно море. Съвсем естествено е Москва да се стреми да предотврати евентуално повторение на тези неприятни за нея събития. Като цяло, целта й е да превърне Черно море в „руско езеро”, където корабите на нечерноморските държави да нямат достъп – положение, което ще обезопаси  и гарантира южните й граници при евентуална нова война със западните държави.

В тази връзка князът задава реторичния въпрос: „Нима на нас ни е изгодно това на неприятелска морска сила вечно да й бъде открита възможността да извършва десанти на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им доставя оръжие и фанатици-предводители и да постави на карта владичеството ни в Крим и Кавказ?”[10]. По въпроса за Константинопол княз Черкаски пише следното: „Константинопол – на нас не ни е нужен. ... ... пита се: да се остави ли Константинопол на турците, или да стане свободен град? В интерес на Русия и цяла Европа е по-изгодно Константинопол да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва Източния въпрос, докато при турското господство източната хроническа болест все още ще продължава, и може при известни обстоятелства да има за нас и Европа най-неизгодните и бедствени поврати.

Против указаното решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, което ще го направи свърталище на всички революционери, на световните интернационалистии, накрая, че разграничението на константинополската територия ще представлява голяма практическа трудност. ...”[11].

Князът предлага два различни варианта за граници на свободния град: „Що се отнася до разграничението на константинополската територия, за него помагат както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част – няма какво да се говори, нека Скутари да остане за турците. В Европа за граница може да служи или днешният предел на уезда Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата в средните векове Анастасиевска стена (на Черно море – западно от Деркос, на Мраморно – Силиври), или – чертата от Кючук-Чекмедже до Чифликан, където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на константинополската територия ще има около 2100 квадратни километра с население около 600 хил. жители, при това в нея ще влязат около Деркос и Чаталджа островчета българска земя. Във втория – площта ще се ограничи примерно (до) 700 кв. км. с население 570 000 души, и българското население ще се среща (само) в самия град.

В двата случая цялата константинополска територия (с изключение на североизточния й ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решението на въпроса за Проливите) трябва да се подчинява на муниципалните власти, в чийто състав следва да влязат, освен местните, още и международни представители за опазване на международните интереси”[12].

От цитата не става ясно, дали ако бъде предпочетен вторият вариант за граница (линията Кючук Чекмедже – Чифликан), Гърция ще получи излаз на Черно море между въпросната линия и Анастасиевата стена. Като се има предвид обаче нежеланието на княз Черкаски да допусне гърците в Черно море, вероятно тясната крайбрежна ивица между Анастасиевата стена и територията на Свободния град Константинопол е предвидена за България - още повече че князът изрично отбелязва съществуването на българско население около Деркос и Чаталджа.

Според княз Черкаски, ако бъде допусната да охранява Босфора, Русия следва да постави под свой контрол североизточната част на Цариградския полуостров до линията между селищата Буюкдере и Килия.

Заключение

Проектът за границите на България е само част от идеята на княза за цялостно прекрояване на Балканите, предвиждащо пълното прогонване на турците от полуострова. В него се съдържат (резюмирани накратко) следните основни положения: турското господство на Балканите напълно се ликвидира, а в източната и централната част на Балканския полуостров се създава обширната нова независима държава България със:

- Северна граница река Дунав, от Килийския ръкав на Дунавската делта до устието на река Тимок

- Западна граница, която отначало следва старата сръбско-турска граница от устието на река Тимок до една точка западно от град Куршумлия, а после представлява криволичеща линия западно от градовете Куршумлия, Прищина, Призрен и вероятно Дебър и Охрид и, накрая, по северната част на билото на планината Пинд.

- Южна граница по река Бистрица от големия и завой недалеч от град Гревена до нейното устие в Солунския залив, после през Солунския залив и централната част на Халкидическия полуостров до Орфанския залив, по-нататък – по егейското крайбрежие до устието на река Марица, след това по реките Марица, Ергене и Чорлу дере до планината Странджа, после по билото на Странджа до Анастасиевата стена и накрая по стената до Черно море.

- Източна граница е Черно море от началото на Анастасиевата стена до Килийския ръкав на Дунавската делта.

Австро-Унгария получава Босна и Херцеговина.

Сърбия и Черна гора получават известно териториално разширение, което обаче не е конкретизирано от княза (вероятно той има предвид териториите, предвидени за тях в споразумението от Райхщад). Вероятно те получават и независимост.

Албания става или независима държава, или се предоставя на Италия.

Гърция присъединява Епир, Тесалия, Халкидическия полуостров (без Солун), всички острови в Егейско море и югозападната част на Източна Тракия (между реките Марица и Ергене и бреговете на Егейско и Мраморно море).

Константинопол (Цариград) става свободен град. Той включва известен хинтерланд в източната част на Цариградския полуостров, за чиято западна граница князът предлага два възможни варианта. От територията му се изключва североизточната част на Цариградския полуостров до линията Буюкдере-Килия

Русия получава контрол над Босфора, като разполага войски в североизточната част на Цариградския полуостров (до линията Буюкдере-Килия).

Италия може да получи Албания, а също Епир и Тесалия (ако последните две области не бъдат присъединени към Гърция).

От всички описани в проекта граници на България, най-неясна изглежда западната. Северната й половина може да се даде само приблизително - по билото на планината Копаоник, през централната част на Косово поле (западно от Прищина) и най-вероятно по река Бели Дрин.

От изнесените факти се вижда, че като цяло планът на княз Черкаски (който безспорно има своите сериозни основания) е по-скоро нереалистичен, защото е прекалено максималистки и не е съобразен с интересите на останалите Велики сили и на балканските държави. Той облагодетелства главно България и Русия и може да бъде наложен само при пълната победа на Русия над западните сили и Османската империя в една общоевропейска война. Затова не е чудно, че е пренебрегнат от руското държавно ръководство, залагащо по онова време предимно на по-умерени варианти. От българска гледна точка обаче, той е най-изгодният от всички познати досега чужди проекти за българските граници, тъй като осигурява на възкръснала България обширна територия, създаваща изключително благоприятни за нейното бъдещо развитие условия и предопределяща превръщането и във водещ фактор на Балканите.

Бележки:

[1] Овсяный, Н. Р. Русское управленiе въ Болгарiи въ 1877-78-79 г.г. I. Завъдывавшiй гражданскими дълами при Главнокомандовавшемъ Действующей армiи д. с. с. князь В. А. Черкасскiй. С. Петербургъ, 1906, с. 42-43.

[2] Пак там, с. 172-173.

[3] Пак там, с. 173-174.

[4] Пак там, с. 174-177.

[5] Пак там, с. 180-181.

[6] Пак там, с. 182.

[7] Пак там, с. 45-46.

[8] Пак там, с. 46-47.

[9] Пак там, с. 44.

[10] Пак там, с. 171.

[11] Пак там, с. 166-167.

[12] Пак там, с. 168.

* Докторант във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий"

{backbutton}

Както е известно, в края на ноември 2015, в Суджоу се проведе четвъртата среща на правителствените ръководители на Китай и 16 държави от Централна и Източна Европа (СЕЕС 16+1), в която участва и голяма българска делегация, водена от министър-председателя Борисов. По време на срещата китайският премиер Ли Къцян обяви плановете на страната си да увеличи двукратно инвестициите в 16-те източноевропейски държави (България, Босна и Херцеговина, Хърватска, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Македония, Черна гора, Полша, Румъния, Сърбия, Словакия, Словения и Албания), както и годишния обем на търговията с тях, който в момента е около 45,5 млрд. долара. Ако те се реализират на практика, регионът ще се окаже по-важен за Пекин, в чисто икономически план, отколкото дори такъв ключов китайски партньор като Русия (през 2015 търговският оборот между двете държави падна до 70 млрд. долара, срещу 100 млрд. през 2014).

Що се отнася до българското участие на форума в Суджоу, следва да споменем решението за създаване на обща българско-китайска програма за инфраструктурни проекти, които да се реализират на наша територия, взето на срещата между транспортният министър на Китай Ян Чуантан, българския му колега Ивайло Московски и министъра на регионалното развитие Лиляна Павлова. Според Ян Чуантан, китайската инициатива "Един пояс, един път" за създаването на обширен Икономически пояс по машрута на Новия път на коприната, който ще свързва (Източен) Китай и (Западна) Европа, дава изключителна възможност за развитие на отношенията на Пекин с източноевропейските държави. На свой ред, българските министри представиха основните инфраструктурни проекти, които трябва да бъдат реализирани на наша територия през следващите години, като на вниманието на потенциалните китайски инвеститори беше предложен, в частност, проектът за модернизация на жп линията Русе-Варна и опциите за реализирането на интермодален превоз по това направление, където може да се осъществи връзка река-море-железници-летище, както и обявеният за приватизация държавен железопътен товарен превозвач (БДЖ-ТП). Те напомниха, че на територията на България се пресичат няколко трансевропейски коридори и през страната ни преминават основните трасета, които свързват Близкия Изток с Европа, като коментираха и структурните промени, които извършва в някои от секторите, изразявайки надежда страната ни да получи приятелска подкрепа от Китай за осъществяването им в правилната посока.

Както е известно, регионът на Централна и Източна Европа, за който мнозина анализатори посочват, че вероятно ще се превърне в "следващата най-голяма зона на китайски инвестиции след Африка", е сред ключовите звена в реализацията на "китайската мечта" - създаването на Икономическия пос на Новия път на коприната. В тази връзка си струва да напомня, че в рамките на този проект европейските държави вече подписаха с Китай десетки инвестиционни споразумения, касаещи развитието на тяхната инфраструктура в сферите на транспорта, търговията, възобновяемата енергетика, селското стопанство, туризма, високите технологии и научните разработки.

Китайските интереси в Централна и Източна Европа

Според стратезите в Пекин, тясното сътрудничество с Централна и Източна Европа ще отвори широко вратата на страната им към Западна Европа, която е основния партньор на Китай и един от основните обекти за привличане на китайски инвестиции.

Реализирайки концепцията си за изграждането на "сухопътен и морски Път на коприната" между Европа и Азия, в момента Китай реализира голям брой инфраструктурни проекти за подобряване на трансконтиненталната транспортна система, чиито гръбнак са железопътните магистрали на Икономическия пояс на Пътя на коприната, които трябва да свържат Северозападен Китай с държавите от Централна Азия, Иран, Турция, балканските страни и тези от Централна Европа, формирайки впечатляващ търговски маршрут и разкривайки нови възможности за реализация на китайските товари на световните пазари.

Железопътните маршрути на "Новия път на коприната"

Поставяйки си за цел да увеличи до 2020 търговския оборот с членовете на ЕС до 1 трлн. долара, Китай предлага на страните от Централна и Източна Европа инвестиционни инфраструктурни проекти за изграждане на мрежа от пристанища, логистични центрове, магистрали и железопътни линии.

Първият китайски железопътен проект в Източна Европа беше създаването през 2013 на жп маршрут, свързвящ полския град Лодз и китайската провинция Сечуан, като контейнерните блок-влакове изминават разстоянието между тях за 15 дни. Освен това Китай инвестира в проекта за изграждане на скоростна железопътна линия Будапеща-Белград-Скопие-Атина, както и в модернизацията на голямото незамръзващо латвийско пристанище на Балтийско море Клайпеда.

Китайски компании вече участват в търгове за реализацията на инфраструктурни проекти за изграждането на пътища, мостове и електроцентрали в Полша, Унгария, Румъния и Хърватска. Освен това, китайската China General Nuclear (CGN) подписа през ноември 2015 меморандум за изграждането на два реактора за единствената румънска АЕЦ в Черна вода. Междувременно, китайците преговарят да поемат и модернизацията на стратегическото адриатическо пристанище Копер в Словения.

Освен това, държавите от Централна и Източна Европа и, в частност, тези на Балканите, се оценяват в Пекин като голям потенциален пазар за продукцията на китайската индустрия. Китай възнамерява да изгради заводи за производство на оборудване и материали, необходими за реализацията на инфраструктурните проекти с негово участие в региона, както и да стимулира проникването на китайски компании в държавите от Централна и Източна Европа, през които се планира да минават новите железопътни и автомагистрали. Така, паралелно с китайските инвестиции, местните пазари ще бъдат залети от китайски стоки.

От китайска гледна точка, развитието на търговските отношения с Югоизточна Европа е изгодно и в стратегически план, защото проникването в новите членки на Европейския съюз от региона ще позвали на китайските компании да заобиколят някои антидъмпингови закони на Съюза и да изнасят своята продукция непосредствено на пазарите на ЕС с неговите 500 млн. потенциални потребители.

Преориентацията на източноевропейското селско стопанство

Инвестиционната стратегия на Китай разчита също на възможността да използва продукцията на селскостопанската индустрия на балканските държави и тези от Източна Европа за покриване нуждите на нарастващия китайски пазар. Както е известно, продоволствената сигурност е ключов проблем за Китай, предвид сериозното изтощаване на обработваемите почви в тази страна.

В същото време, много източноевропейски и балкански селскостопански производители, които бяха принудени да преориентират продукцията си от пазарите на Русия и Украйна, подписаха, през 2014 и 2015, договори с китайски компании за доставка на млечни продукти, месо, плодове и зеленчуци - все стоки, които са дефицитни в Китай. Така, още през 2014 Полша използва новия жп маршрут от Лодз към икономическата зона около Шанхай за износа на над 60 вида млечни продукти, а през 2015 китайците подписаха с полските производители голям договор за внос на месо, въпреки, че самият Китай е най-големият месопроизводител в света (там например се произвежда около половината от цялото свинско месо на планетата).

В момента Европа е на пето място в китайския внос на селскостопанска продукция, но подобряването на инфраструктурата в източната и част, както и изграждането на новата транспортна система между Китай и Стария континент стимулират европейските фермери да разширяват търговията със селскостопански продукти с тази страна.

Така например, въпреки смяната на политическия режим в Украйна и последвалата я криза и гражданска война, Китай продължава да инвестира в страната, гарантирайки си вноса на украинска селскостопанска продукция.

По данни на правителството в Киев, през март 2015 Китай е отпуснал на Украйна заем от 15 млрд. долара, подписвайки в същото време споразумение за реализацията на инвестиционен проект в страната за още 1 млрд.

Както е известно, инвестиционните отношения между двете страни се развиваха добре още преди "февруарската революция" през 2014. Като един от ключовите китайски партньори в износа на селскостопанска продукция, Украйна сключи сделка с Пекин за предоставяне на свои земеделски земи на китайски аграрни компании. Така, през септември 2013 тя предостави за целта цели 3 млн. хектара, т.е. 5% от цялата територия на страната. Обширни земеделски площи на изток от Днепропетровск например, бяха предадени за експлоатация на китайската държавна компания Xinjiang Production and Construction Corp срещу 1,7 млрд. долара. Между другото, въпросната компания е просто "международния филиал" на Производствено-строителния корпус на Китайската народноосвободителна армия в Синдзян-Уйгурския автономен район.

През миналата 2015 търговските връзки между Киев и Пекин продължиха да се задълбочават - така според украинския министър на селскостопанското индустрия и храните Алексей Павленко, стокооборотът между двете страни през първите седем месеца на годината се е удвоил, достигайки 889,7 млн. долара, а Украйна е станала най-големия износител на царевица в Китай (покривайки 9% от потребностите на китайския пазар). Ако се вярва на тази статистика, Пекин се е превърнал в една от основните опори на украинската икономика след "февруарската революция", компенсирайки и загубения руски пазар.

Друг приоритетен район на Икономическия пояс на Пътя на коприната, според пекинските стратези, е Беларус, която също привлича вниманието на китайските инвеститори. Така, през май 2015 беше съобщено, че те ще осигурят 700 млн. долара за доизграждането и модернизирането на беларуската инфраструктура. Други 300 млн. долара бяха отпуснати на страната от Китайската банка за развитие.

Срещу тези инвестиции, Минск пое ангажимента да достави значителна количество калиеви торове за китайското селско стопанство, което е най-големия им потребител.

Между другото, беларуските власти отдавна декларират желание страната да се превърне в китайски преден пост в Европа, изтъквайки изгодното и географско положение. За ключов проект в рамките на китайско-беларуското сътрудничество се смята изграждането на технологичния парк в Смолевичи, край Минск. Освен това Беларус разчита да се превърне в център, откъдето ще се излъчват китайските телевизионни програми за Европа и Русия.

Приоритетните държави

Други две държави, към които Пекин проявява повишен интерес, са Чехия и Гърция (където китайците държат част от пристанището на Пирея и проявяват интерес към Солунското пристанище), които постепенно се превръщат в основни опорни пунктове на китайската икономическа експанзия в Европа. Освен знаковите изявления на техните политически лидери, както и такива демонстритивни жестове като посещението на чешкия президент Милош Земан на военния парад в Пекин на 3 ноември 2015, който беше бойкотиран от ЕС, се разширява и практическото взаимодействие между двете страни. Така, от септември 2015, между Прага (която между другото се смята за един от основните центрове за изучаване на китайската цивилизация в Европа и дори в света) и Пекин вече има пряка въздушна връзка, а Китайската банка (Bank of China) обяви, че планира да открие свои филиали в страната.

Ключова роля за развитието на чешко-китайското сътрудничество играе корпорацията CEFC China Energy, която се контролира от един от най-влиятелните "червени кланове" в Южен Китай. Нейният президент Йе Дзянмин стана икономически съветник на чешкия президент, а през септември 2015 компанията обяви, че е купила за своите офиси две исторически сгради в центъра на Прага. Впрочем, влиянието на китайскато корпорация в Чехия се утвърждава и с такива PR-ходове, като купуването на чешкия футболен отбор Славия Прага, както и на бирената компания Lobkowitz. Освен това тя разполага с ключов пакет акции в чешките авиолинии, както и във влиятелните компании Empresa Media и Medea Group.

Паралелно нараства и броят на китайските туристи в Чехия, като от 2011 насам броят им се е утроил, достигайки 300 хиляди души годишно.
Но, ако Чехия се смята за приоритетна зона на клана на "червените генерали" около китайския президент Си Дзинпин, кланът на "комсомолците" около премиера Ли Къцян, концентрира активността си предимно в Гърция. Основният проект, който те се опитват да прокарат в южната ни съседка е изграждането на голямо дълбоководно пристанище в района на Пирея. Той обаче беше блокиран от управляващата в Атина ултралява партия Сириза. Затова сега групата около Ли Къцян активно търси алтернатива на Пирея и тъкмо в тази връзка, по време на срещата между китайския премиер и словенския му колега Мирослав Церар, състояла се в края на ноември 2015 в Суджоу (в рамките на четвъртата среща на СЕЕС), беше обявено, че Китай е готов да се включи в разширяването на адриатическото пристанище Котор.

Междувременно, инвестирайки в балканските държави, за които се смята, че разполагат със сериозни природни ресурси, Китай разчита да укрепи енергийната си сигурност и да гарантира сегашните и бъдещите си потребности от суровини. За целта китайците влагат сериозни средства в енергийния сектор на Албания, Черна гора и Босна, както и във вятърната енергетика на Македония, Сърбия и Хърватска. Освен това, през 2014 Китай подписа договор за изграждането на голяма ТЕЦ на въглиша в Румъния, в която ще инвестира около 1 млрд. долара, както и за строежа на 3-ти и 4-ти реактори на АЕЦ Черна вода.

Сред стратегическите цели на китайските инвестиции е и по-тясното взаимодействие с научно-изследователските институти в европейските държави. Китай продължава в известна степен да зависи от европейските и американски технологии и си остава голям вносител на иновации - около 90% от китайския износ на високотехнологична продукция се основава на чуждестранни разработки.

Сенчестата страна на китайската експанзия

От гледната точка на държавите от Централна и Източна Европа, които все още не са преодолели последиците от кризата, китайските инвестиции често се възприемат като "светлина в края на тунела", тъй като инвестициите в инфраструктурни и енергийни проекти са необходими повече от всякога за по-слабо развитите европейски страни.

В същото време обаче, въпреки декларациите на Ли Къцян, че сътрудничеството с държавите от Централна и Източна Европа ще се съобразява с европейските стандарти и няма да вреди на процеса на европейската интеграция, мащабните инвестиционни потоци могат да доведат до прекалено силен китайски натиск върху въпросните страни и да повлияят негативно върху европейския пазар, като цяло. Както посочва в тази връзка сръбският политолог и дипломат Предраг Симич: "В Брюксел не гледат с възторг на големия обем китайски стоки, проникващи на европейския пазар, особено в Югоизточна Европа".

Според мнозина балкански анализатори, Китай е заинтересован само от сравнително евтината работна сила в Югоизточна Европа и по-либералното местно бизнес законодателство, предвид ръста на заплатите и укрепването на китайската национална валута, която в края на миналата година беше включена в кошницата на резервните валути на МВФ.

От друга страна, китайската икономическа експанзия в Югоизточна Европа и на континента, като цяло, може да се разглежда и като инструмент за натиск върху САЩ - Китай инвестира в големи проекти в различни стратегически отрасли на европейската индустрия, както и в недвижими имоти, разширявайки постепенно присъствието си на територията на новите американски съюзници от НАТО.

За самата Европа (включително за България) пък, Китай разкрива огромни икономически възможности, защото китайският капитал, в комбинация с европейските територии и технологии, могат да генерират сериозни възможности за развитие и на двете страни (т.е. и за европейците, и за китайците).

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}