Международният коридор №8 - инфраструктурен проект, чиято реализация се подготвя вече повече от десет години, е ключов компонент на трансевропейската транспортна мрежа, която трябва да свърже Балканите с европейския пазар. Разположението му от изток на запад е от жизнено значение за обвързването на Европейския съюз (ЕС) с Балканите и с държавите от Централна Азия. От една страна, целта на трансевропейската транспортна мрежа е свързването на Западните Балкани с ЕС, включително в сферите на икономиката, политиката и културата. Предполага се, че нарастването на потока на хора и стоки по-бързо би превърнало Албания, Македония, България, Турция и, евентуално, Косово в част от единния европейски пазар. Втората цел, за която обикновено не се говори, е да се гарантира стабилността в този крехък и недотам развит (икономически и търговски) регион.

Предложеният Паневропейски транспортен коридор №8 пресича по оста Изток-Запад Югоизточна Европа – един регион с традиционно недобра транспортна инфраструктура. Липсват критично важни връзки между основните железопътни линии, да не говорим, че железопътните мрежи на Македония и България са много остарели, а жп мрежата в Албания е твърде къса.Пародоксално е, че като последица от развитието на политическата динамика в региона след Втората световна война, все още няма железопътна връзка между трите основни града – София, Скопие и Тирана. Проектът за Коридор 8 се сблъсква и с много трудности, свързани с практическото му осъществяване. Много негови участъци ще трябва не само да се изграждат от нулата, но и да преминат през два трудни планински прехода (между Албания и Македония и между Македония и България). Пътните връзки не съответстват на изискванията – както в Македония, така и в Албания, особено на преходите Кафасан (на границата между Албания и Македония) и Деве баир (на македонско-българската граница).

Белград, като столица и основен икономически център на някогашна Югославия, беше и средище ва всички транспортни връзки между отделните републики и територии. А, както е известно, изграждането на пътищата и жп линиите в еднаква степен се определя от политическите и от икономически потребности. Като най-южната част от бивша Югославия, Македония съзнателно бе изолирана и от източните, и от западните си съседи – Албания и България. Непосредствено след края на Втората световна война, маршал Тито предложи на тези две държави да се присъединят към бъдещата федерация, която тогава беше все още в зародиш, а след това прерастна в т.нар. СФРЮ. И Тирана, и София обаче отказаха. Така Македония остана географски и политически изолирана от пристанищата на Адриатическо и Черно море и изцяло зависима от визията на Белград за изграждането на транспортната инфраструктура в региона по линията Север-Юг, т.е. към Солун. От друга страна, липсата на коридор от Изток на Запад бе в очевиден разрез с хилядогодишната традиция на историческите търговски връзки, съществували още между Римската империя и Далечния изток.

Обявяването на независимостта на Македония през 1991 бе съпроводено с редица проблеми. Като особено сериозен бе конфликтът с Гърция заради името и знамето на новата държава. Като последица от него бе спадът в трафика на хора и стоки по основната за Македония транспортна ос Север-Юг, свързваща Сърбия, Македония и Гърция. Още по-отрицателен беше икономическият ефект от въведените срещу остатъчна Югославия санкции, имайки предвид че по онова време Белград продължаваше да е най-големия търговски партньор на Македония.

През 90-те години на миналия век, характеризиращи се с ръст на безработицата и икономическа стагнация в посткомунистическите държави от Югоизточна Европа, западните политически лидери стартираха разработката на проекти, които трябваше да стимулират икономическото развитие на Западните Балкани. В основата, разбира се, беше притеснението им, че кървавите войни, водени на територията на екс-Югославия, лесно могат да се разпространят в целия регион.

Съединените щати и Европейският съюз, който в онзи период все още се държеше като младши партньор на американците, лансираха идеята за изграждането на Коридор 8, най-вече поради възможноста да се даде положителен тласък на икономиките на Албания, Македония и България. На свой ред, посочените три държави позволиха на частите на НАТО да ползват тяхната територия, осигуриха им логистична подкрепа и свободно въздушно пространство. Успехът на интервенцията на пакта в Косово през 1999, до голяма степен, зависеше и от съгласуваната политика в нейна подкрепа на въпросните страни. Затова (поне донякъде) изграждането на Коридор 8 трябваше да бъде нещо като компенсация за усилията им в тази посока. Това означаваше също да се сложи край на наложилата се практика балканският регион да се разглежда предимно от позициите на оста Север-Юг, свързваща Атина и Белград. Истината е, че и досега всички основни транспортни (автомобилни и железопътни) линии следват именно тази ос. Напротив, Коридор 8 свързва сравнително по-бедните Албания, Македония и България с европейския пазар, развивайки нови търговски връзки със Западна Европа през италианските пристанища Бари и Бриндизи.

Подкрепата на ЕС за Коридор 8

Коридор 8 е мултимодална транспортна система, пресичаща Балканите по оста Изток-Запад и включваща морски и речни пристанища, летища, мултимодални пристанища, автомобилни пътища и жп линии, като общата му дължина е 1270 км жп линии и 960 км шосета. Основното му трасе следва оста Бари-Бриндизи-Дуръс-Тирана-Скопие-Бургас/Варна, но има и разклонения към Гърция и Турция, които в общи линии съвпадат с трасето на Коридор 4.

Коридор 8 е част от мрежата, която трябва да обедини основните транспортни линии в Европа. През 1994, след подписването на споразуменията от Маастрихт, (а през 1997 и на договора от Амстердам), Европейската комисия стартира дебат за бъдещето на европейската инфраструктура и трансевропейските мрежи, от които се очакваше да подкрепят визията за разширяване на обединена Европа. В тази връзка, Комисията предложи изграждането на десет трансевропейски транспортни коридори, които да включват съответната шосейна, железопътна, морска и въздушна инфраструктура и да обслужват интереса на всички страни от Стария континент. В основата им бе поставено Решението на ЕС №1692/96 относно насоките на общността за развитие на Трансевропейската транспортна мрежа.

Финансирането на изграждането им бе обсъдено и уточнено на няколко поредни конфренции през следващите години, като бяха подписани редица договори или меморандуми за разбирателство, касаещи всеки от десетте паневропейски коридори. Концепцията за паневропейските коридори целеше успешното интегриране на Източна Европа в рамките на по-нататъшното разширяване границите на ЕС на Изток.

По отношение на Коридор 8, най-големите инвестиции засега идват от Италия. Нейното правителство финансира създаването на три офиса в Триест, Бари и Бриндизи, чиято основна задача бе да съдействат за развитието на пристанищата, шосетата, жп линиите и другите инфраструктурни проекти. Без съмнение, Италия има най-голям интерес от успешното изграждане на Коридор 8. Последвалата интеграция на Югоизточна Европа към Североизточна и Южна Италия несъмнено би оказала положително влияние за съживяване икономиката на сравнително бедния италиански юг. Като особено заинтересована от това е провинция Апулия, заради старите си исторически и икономически връзки с Албания.

Комисарят по енергетиката на ЕС Андрис Пиебалгс, заяви преди време, че сред основните цели на неговото ведомство ще бъде гарантиране на редовното снабдяване на ЕС с енергоносители. Високите цени на енергоресурсите и растящите нужди от петрол и природен газ на развиващите се икономики представляват много сериозен проблем за Европа. Според Пиебалгс, икономията на енергия може да се постигна само чрез намаляване на потреблението и инициативи, които да накарат производителите да се ориентират към енергоикономисващи стоки за домакинствата. На свой ред, Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) ще финансира изграждането на нов 400-киловолтов далекопровод от България за Италия, през Македония и Албания. Изграждането на подобен далекопровод, следващ трасето на Коридор 8, е положителен факт, водещ до нарастване на възможностите за внос, износ и трафик на електроенергия от Запад на Изток и обратно. В енергийния сектор предстои реализацията на още два много важни проекта. Първият, чиято стойност е 30 млн. долара, който все се реализира, включва 220-киловолтовата линия Елбасан 1 – Елбасан 2, подстанцията Земблак за 400 кВ и рехабилитацията на пада на река Дрим. Вторият проект, оценен на 24,1 млн. долара, включва модернизацията на подстанцията Тирана 1 и тази в Узнова-Берат, подобряване на разпределителните мрежи в Лушня, Берат и Корча, както и осигуряване на техническа помощ за албанската енергийна корпорация (КЕШ). Имайки предвид, че през следващите месеци Албания ще се сблъска с растящ недостиг на електроенергия и ще бъде принудена да я купува от съседите си, изграждането на тези два далекопровода ще има важни регионални измерения.

Европейският съюз и балканският енергиен договор

Както е известно, на 25 октомври миналата година, в Атина, ЕС и седем балкански държави подписаха една изключително важна спогодба – Договорът за създаване на енергийна общност в Югоизточна Европа, в съответствие с енергийното законодателство на ЕС. Той бе подписан от британския министър на търговията и индустрията Алън Джонсън (от името на ЕС) и от съответните министри на Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Македония, Румъния, Сърбия и Черна гора, както и от представител на ООН (от името на Косово). За съжаление, под предлог, че договорът не е съобразен с изискванията за опазване на природната среда, той не беше подписан от Турция, която е най-големия потребител на енергия в региона.

Целта на договора беше да се очертае единна регулаторна рамка на енергийната търговия в региона, с надеждата, че така инвестициите в енергийния сектор могат да нарастнат неколкократно.

Специалният координатор на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа на ЕС Ерхард Бусек (бивш вицеканцлер на Австрия) заяви преди време, че през следващите години ще бъдат необходими 12,5 млрд. евро за инвестиции в производството на електроенергия в региона, а други 8 млрд. ще трябва да отидат за изграждането на преносната и разпределителна мрежа.

Съгласно договора, Регулативният борд за електроенергията на ЕС ще има своя централа и в гръцката столица Атина, неговият технически и информационен център ще бъде в София, България, а седалището на Секретариата ще е във Виена.

АМБО срещу Бургас-Александруполис

В момента има два основни конкурентни проекта за изграждането на петроло- и газопровод между Черно и Адриатическо море. Основната им цел е съкращаване на времето за прехвърлянето на суровия петрол от полетата в Каспийския регион, през черноморските пристанища, до Ротердам (основното „петролно пристанище” на Европа) и до САЩ. Днес петролните танкери губят дълги дни (понякога дори десет) прекосявайки Босфора и Дарданелите, в зависимост от трафика и метеорологичните условия. Освен това, по съображения за сигурност, както и по чисто екологични причини, Турция не може да си позволи да пропуска по-голям брой танкери през Проливите. Тези ограничения налагат на производителите на каспийски петрол да търсят (или да развият) алтернативни маршрути за своите енергоносители до европейския и американския пазари.

Петролопроводът Бургас-Александруполис е сред алтернативите за пренасяне на петрол, заобикаляйки черноморските проливи, като за целта се предвижда свързването на българското черноморско пристанище Бургас с гръцкото Александруполис, на Бяло море. Атина, разбира се, предпочита именно „нейният” петролопровод да се превърне в основния доставчик на енергоносители и връзка за износителите на петрол. Този проект, на стойност 70 млн. долара, предвижда петролът да се доставя от Русия и страните от Каспийския регион до българското пристанище Бургас, а оттам до Александруполис и държавите от Западна Европа. Макар че пристанището на Александруполис не е достатъчно дълбоководно за да приема супертанкери.

Конкурентният на този петролопровод, който мнозина смятат за „американски проект”, като цяло следва очертанията на Коридор 8. Той е известен повече като АМБО – по името на компанията, лансирала проекта през 1996 (албанско-македонско-българска компания с доминиращо американско участие и с централа в Ню Йорк). Изграждането на АМБО се подготвя вече десет години, но едва напоследък се заговори, че този път нещата вече са сериозни и се очаква практическите работи да стартират през 2006. Разбира се, Атина смята, че не АМБО, а нейният петролопровод ще играе ключова роля за гарантиране на сигурността, както и за укрепване на собствените и позиции на основен регионален геополитически играч. Но, докато Гърция и (вероятно) ЕС биха искали да ограничат проникването на САЩ в района на Южните Балкани, мнозина в самия регион не крият, че разчитат на мащабното американско икономическо присъствие.

И така, изграждането на петролопровода АМБО трябва да започне през настоящата 2006, като се очаква да приключи за две години, което не изглежда дълъг срок на фона на десетгодишното му отлагане. Както отбелязах, това отлагане беше в пряка връзка със съперничеството с конкурентния петролопровод Бургас-Александруполис, който е много по-къс и лесен за изграждане. Естествено, освен в Гърция и България, проектът за изграждане на петролопровода Бургас-Александруполис предизвиква големия интерес и на руските петролни компании.

Във всеки случай, ясно е, че Македония и Албания (а до известна степен и България) несъмнено имат по-голям интерес от реализирането на проекта АМБО, най-вече поради това, че тези две държави, поне засега, не разполагат с други алтернативни проекти. Ясно е също, че Южните Балкани не се нуждаят от два петролопровода, а оттам нататък инвеститорите са онези, които в крайна сметка ще решат, кой от двата проекта ще се осъществи на практика.

Американските интереси и Коридор 8

Големите потребители на петрол от двете страни на Атлантика непрекъснато разработват планове за гарантиране на доставките на енергоносители, както и за намаляване на разходите по тях, при това в условията на растящи цени на петрола, потенциални терористични заплахи и наличието на такъв огромен потребител като мощно развиващата се китайска икономика. От доста време насам, централна тема на политическите дискусии във Вашингтон е, как Съединените щати да намалят зависимостта си от близкоизточния петрол.

С изграждането на АМБО петролните компании ще икономисат и време, и пари. Наемите за петролните танкери вървят между 30 000 и 100 000 долара дневно, в зависимост от обема, който могат да пренасят. Освен това, по-краткото време за транспортиране може да помогне за минимизиране на загубите от промените в цените на петролния пазар.

В края на 2004 премиерите на Албания, България и Македония – Фатос Нано, Симеон Сакскобургготски и Владо Бучковски, се събраха в София за да подпишат меморандум за трансграничното сътрудничество и подобряване на регионалната инфраструктура. Това бе сериозен тласък за изграждането на петролопровода АМБО. Президентът на компанията АМБО Едуард Фергюсън дори заяви, че то може да стартира още през следващите 12 месеца (което не се случи). Смята се обаче, че проектът на обща стойност 1,2 млрд. долара все пак ще стартира през 2006 и тръбопроводът ще започне да функционира две години по-късно (т.е. през 2008).

За Албания, България и Македония, пректът АМБО е добре дошла инвестиция и източник на допълнителни приходи. Тъй като се очаква, че проектът ще бъде финансиран от частни инвеститори, трите страни ще получат собствени дялове от петролопровода, а ще имат полза и от позитивните странични ефекти от построяването му. Те разчитат да спечелят от внедряването на нови технологии, както и от разкриването на много нови работни места. Тоест, ползата и за трите ще бъде значителна, при това без да им се налага да инвестират сериозни собствени средства.

Що се отнася до Македония, около 350 км от газопровода между Бургас и Вльора ще преминава през нейна територия, за което тя ще получава определн наем. Налице са достатъчно сигнали, че вече са преодолени и последните пречки пред старта на строителството на петроло- и газопровода АМБО. След много отлагания, на 28 декември 2004, беше подписан Меморандумът за разбирателство и сътрудничество, представляващ своеобразна гаранция за отпускането на кредити за финансиране на проекта. Меморандумът включва изричните условия за сътрудничество между АМБО и правителствата на трите държави, участващи в изграждането, функционирането и поддържката на петролопровода, както и критериите за съставяне на трансбалканската комисия, чиято функция е да координира преговорите и подготви бъдещите договори.

Много големи американски петролни компании, банки и фондации изразиха интерес към финансирането на проекта. Сред тях е Mobil - Exxon , която според президентът на АМБО Едуард Фергюсън вече се е ангажирала да използва бъдещия петролопровод за прехвърлянето на суров каспийски петрол за Америка. По време на миналогодишното си посещение в Македония, Фергюсън отново отбеляза, че транспортирането на петрол по тръбопровода АМБО ще бъде много по-евтино от това по Бургас-Александруполис.

На свой ред, македонското правителство потвърди, че предварително определеното трасе на петролопровода АМБО следва да претърпи известни корекции. Според правителствения говорител Сашо Чолаковски, АМБО ще влезе в Македония от Деве баир и ще мине през Крива Паланка, Свети Никола, Велес, Богомила, Крушево, Сопотница, Ботун и Лакаица. Макар да се твърди, че министърът на икономиката Фатмир Бесими е поискал промяна на трасето, така че петролопроводът да минава през Западна Македония (което, неофициално, беше идея на неговата партия – Демократичен съюз за интеграция, начело с Али Ахмети) това най-вероятно няма да стане. Очаква се Македония да получава годишно по 28 млн. евро, които компанията АМБО ще изплаща за ползването на територията и, като местните власти ще получават и допълнителни такси за разрешението петролопроводът да минава през техните общини.

Коридор 8 и стабилността на Балканите

Коридор 8 е своеобразно „хибридно” решение на един регионален проблем. Възобновяването на маршрута Изток-Запад означава промяна на региона и възстановяване на историческите пътища водещи от Италия (Рим) на изток. Коридор 8 ще намали зависимостта на България, Македония и Албания от оста Гърция-Сърбия. В този смисъл, териториите им ще станат част от една нова структура за осъществяване на трафик на енергоносители, гаранциите за което идват най-вече от американските и италиански инвеститори.

От гледна точна на балканската стабилност, налице са две, различаващи се геополитически визии. Като според едната, регионът няма да е стабилен докато Белград не възстанови историческата си роля на регионален фактор на стабилност. Онези, които се придържат към тази теория, вярват, че изоставането на Белград от европейските интеграционни процеси е опасно и (макар това да звучи малко наивно) смятат, че евентуалното ускоряване на процеса за присъединяване на Сърбия към ЕС би могло да принуди Белград да демократизира своите институции, да направи икономиката си прозрачна и повече да се съобразява с международните правни норми. Контрааргументът на техните противници обаче е, че Белград е пряк източник на регионална нестабилност. Съществуват сериозни опасения, че преговорите за окончателния статут на Косово могат да укрепят позициите на националистическите сили в Прищина и Белград, а вероятно и на националистите в съседните страни. Мнозина анализатори и политици вярват, че Белград съзнателно генерира нестабилност не само в границите на Сърбия и Черна гора, но и отвъд тях, целейки регионът да си остане нестабилен и вниманието на международната общност бъде насочено към проблемите в него, т.е. да бъде отклонено от незадоволителния ход на реформите в самата Сърбия. Според тях, сръбският политически елит продължава да залага на недостига на финансови средства в Македония и Албания, притискайки ги да продължат да се ориентират изцяло към коридора Север-Юг (който ги обвързва икономически със Сърбия и Гърция) и да изоставят идеята за алтернативния коридор Изток-Запад (Коридор 8).

Дори и след успехите, постигнати от България по пътя и към пълноправна интеграция в ЕС и положителният отговор на Брюксел на молбата на Македония за приемането на нейната кандидатура, икономическото развитие на тези територии все още зависи повече от промените в Косово и в Сърбия, отколкото от Брюксел. Така, според привържениците на втората, измежду двете споменати по-горе визии, Сърбия следва да бъде наказана, а не поощрена от ЕС.

През последната година ЕС даде ясен сигнал на Турция, Хърватска и Македония, че за тях пътят към Европа е отворен, по принцип. От друга страна, в НАТО смятат, че в страните от Западните Балкани не са извършени необходимите реформи, което означава, че влизането им в пакта ще стане след 2008. Северноатлантическата организация разглежда региона в неговата цялост, а не като отделни държави-кандидатки.

Белград може и да претендира за ролята на геополитически център на Балканите, но всяка незаслужена награда или стимул могат да бъдат погрешно изтълкувани от сръбския елит. ЕС и НАТО би трябвало да продължат да притискат Белград да се откаже от политиката си на локална суперсила, поне докато не осъществи необходимите реформи, за които обаче (според някои) ще са му нужни двайсет години. А най-добрата възможност да се попречи на Сърбия да се върне към лошите си навици от миналото, е да се осигури равномерното разпределяне на икономическата (и не само) мощ в региона. Затова и Коридор 8 следва да се разглежда в контекста на баланса на регионалната мощ, чрез стимулиране на икономическото развитие, в посока, независеща от Белград. Разбира се, един ден стабилността на Балканите ще бъде гарантирана от ЕС, но дотогава има още доста време. Затова, поне засега, балканските държави се нуждаят по пътя си към Брюксел и от подкрепата на своя американски партньор.

* Авторката е председател на международната консултантска фирма Cui Prodest LLC , чиято централа е в Рим, а сред клиентите и са Световната банка и Агенцията за международно развитие на САЩ. Още от началото на 90-те години работи по проблемите на Югоизточна Европа. Статията публикуваме с любезното съдействия на македонския Форум Аналитика.

{rt}

Свидетели сме на множество неочаквано възникващи политически и икономически препятствия по финалната права на присъединяването на България към ЕС. С наближаването на първи януари 2007 се засилва противопоставянето на определени сили в чужбина и у нас на поетите в тази насока договорни задължения. Проблемите се наслагват от паралелните действия на множество фактори, които са в разрез с утвърдените принципи на европейска солидарност, равнопоставеност и реципрочност, както и на стремежа за инеграция.

Понастоящем, съществено значение придобиват създаваните от някои обществени среди и институции на ЕС пречки под въздействието на двете противоположни концепции за развитието на нова Европа. Привържениците на идеята за широкообхватна, предимно икономическа, общност определят бъдещето на европейския проект като подвластна на либералното предприемачество свободна стопанска зона, в която ролята на социалните измерения и постижения остава на заден план. На свой ред, привържениците на Европейски съюз със централизирани наддържавни функции и структури, смятат за по-целесъобразно запазването на досегашните граници на съюза и концентриране на усилията за задълбочаване на политическото му единство на основата на присъщите на западноевропейското историческо наследство ценностна система и правни доктрини (т.е. на т.нар. „вътрешна интеграция”). Оптималното съчетаване на двете концепции в Конституцията на Европа е благоприятно условие за своевременното ни интегриране в ЕС.

Всъщност, границата на европейското разширяване зависи най-вече от това дали и доколко разходите по приобщаването на държавите-кандидатки не надхвърлят ползите от него за настоящите членки. Защото държавите с преобладаващо влияние на континента обикновено поставят над всичко себичните си интереси, без в никаква степен да се считат (по думите на Збигнев Бжежински) за филантропски организации. Наред с това, европейската общност е жизнено заинтересована посредством разширяването да отдалечи от днешните си граници назряващите етно-религиозни конфликти и да ограничи външния имиграционен натиск, превръщайки новоприсъединяващите се страни в надеждна буферна зона.

България, като исторически принадлежаща по произход и дух към европейското цивилизационно пространство, се намира на рубежа със световната ислямска общност, чиято религиозна доктрина, начин на живот и стремеж към световно господство са трудно съвместими с християнското мирозрение. Тъкмо на Балканите се разгаря вековният сблъсък между споменатите две социо-културни платформи, разломът между които определя стратегическото ситуиране на България и ролята й вече 600 години (ако не и преди това) като жертвена бариера срещу нахлуващите чужди нашественици.

На този фон членството ни в ЕС има някаква, пък макар и чисто хипотетична, алтернатива – колкото и неизгодна да е тя. Става дума за Черноморската регионална зона (или пък за все още мъгляви „буферни” образувания от типа на т.нар. Общност на демократичния избор – б.р.) , в която от векове се кръстосват интересите на различни враждуващи сили. Сега тя е център на вниманието на Съединените щати, които не допускат европейска доминация в нея. Американските стратегически интереси в значителна степен съвпадат с тези на Турция – особено, ако се окаже че последната, дори и в дългосрочен план, няма реална перспектива за членство в ЕС. От това, доколко европейските държави ще уважат поетите от самите тях договорни ангажименти за равнопоставено членство на нашата страна в политико-социо-културната общност на европейските нации зависи да бъде избегнато въвличането ни в Черноморската зона, в която доминират други (т.е. неевропейски) геополитически стремежи. Противниците на интегрирането на България в ЕС (вътре и извън страната) опитват с всевъзможни средства да постигнат отлагане и фактическо прекратяване на процеса на приобщаване. На зле осведомените обществени среди в някои европейски страни се втълпява представата за България като стопански неразвито и културно изостанало пространство, чието население се домогва по нечист начин до материалното благополучие на уредените западни демокрации.

Преследвайки вътрешнополитическите си цели, някои европейски корифеи прекрачиха дипломатическите условности и на фона на референдумите във Франция и Холандия открито изразяват отрицателно отношение към интегрирането ни в ЕС. Така, на фона на предизвиканите от африкански преселници безредици, френският президент Ширак порица “неразумното поведение” на България и Румъния. В Холандия, където съществува дълбока пропаст между местните протестанти и консолидараната ислямска общност, нарастващото недоволство косвено се пренасочва към България. След атентатите в Мадрид и Лондон станаха очевидни слабите страни на европейския културен модел, който осигурява неоправдана търпимост и предоставя колективни привилегии на определени имигрантски групи. За охлаждане на острото противоборство в сосбствените си страни, някои контролирани западни медии съзнателно преекспонират криминалните прояви на български граждани-инородци и отстоявайки егоистичните си интереси с йезуитски похвати се противопоставят на разширяването на границите на Съюза,. Като “отговор” на разпространения във влиятелни немски издания “нон пейпър” може да послужи перефразираното двустишие на немския поет Хайнрих Хайне:

Добър е пътят що поехме,

но сбъркахме с приятели и време,

измамно е това ухание,

което лъха от Германия

Очакваното да възпяваме не бива

все още дебнат ни коварни хватки

змии в добро ни уверяват,

и вълци свободата славят.

Спорно е също, доколко възлаганата на България и, в още по-голяма степен, на Румъния, роля на военен плацдарм в борбата с международния тероризъм, с използването на български военни обекти от американската армия, стимулира процеса на приобщаване на двете страни към ЕС. Макар че, за разлика от северната ни съседка, българското правителство съумя да отстои юрисдикцията си върху своите военни обекти, както и правото да бъдат привличани към отговорност и съдени от наш съд извършилите криминални престъпления чуждестранни военнослужещи.

Необходимо е също да се вземе под внимание, че 8–10% от българските граждани (цигани, потомци на потурчени през османското робство коренни жители и българи–мохамедани) изповядват исляма. Като, подобно на западноевропейските мюсюлмани, и те прилагат стриктно религиозните си догми, каноничен начин на живот и специфични политически стремежи. Противопоставянето на християнската ценностна система, на утвърдените в ЕС принципи, политики и цели, предизвиква отрицателни обществени настроения. Които, в този случай, се дължат и на явните или прикрити позиции на някои етно-религиозни партии у нас, като това се превръща в негласна пречка за европейскотото ни интегриране.

От нарастващо значение са и създаваните препятствия от българските криминални групировки от мафиотско-кланов тип и обвързаните с тях публични структури, стремящи се да не допуснат прилагането на общоприетите норми за надзор върху подвластните им ресурси (също както и призивите за отказ от членството в ЕС, или пък за „промяна на геополитическия вектор”, лансирани от някои маргинални политически среди у нас – б.р.) . Обособяването, разграничаването и противопоставянето на населението по етнически и религиозен признак е животворна среда за съществуването на несъвместими с европейските стандарти и политики действия, способди да се превърнат в пречка за присъединяването ни към ЕС.

В крайна сметка обаче, европейското бъдеще на България е в зависимост преди всичко от оптималното решаване на устройствените проблеми на Съюза и преодоляването на преднамерените негативни оценки – въпреки добросъвестния стремеж на българската страна в изпълнение на поетите асиметрични задължения. От не по-малко значение разбира се, е преодоляване изоставането на България в областта на селското стопанство, вътрешния ред и сигурност. Защото тъкмо на посочените фактори, на неизпълнението или изоставането в изпълнението на европйските изисквания разчитат противниците на присъединяването ни към ЕС вътре в страната. Чиято цел е запазването на сегашните позиции на криминалните групировки и пренасочване на политическите приоритети към от европейското към черноморското (или някое друго) геополитическо и геоикономическо пространство.

* Авторът е бивш дипломат

{rt}

България{jcomments off}

П.Димитров, Българската геополитика в контекста на европейската интeграция

М.Бояджиев, Препятствия по финалната права към Европа

Прогноза: Геополитическите препятствия пред България в периода 2006-2030

М.Деведжиев, Преодоляването на геодемографския срив - въпрос на национално оцеляване

А.Дерменджиев, Геополитическите аспекти във възгледите на Марин Дринов

Балканите

Б.Пиърсън, Геополитическите измерения на Коридор №8

С.Хайтов, Неясното бъдеще на Западните Балкани

В.Михайлов, Балканите в руската геополитика

Европа

А.Дугин, Геополитиката на еврото

В.Трифонов, Европейската отбрана, като ябълка на раздора

С.Данчев, Вътрешната геополитика на Украйна

Светът

Е.Овчаров, Бунтът на обречените

Б.Димитров, Ирак и новите наркомаршрути

К.Капитанов, Палестина в „ерата на Хамас”

Гореща точка: Иран

А.Тодоров, Иран – аутсайдер, или регионален геополитически лидер

Н.Петрова, Трудната мишена – армията на аятоласите

А.Розов, Иранската ядрена програма

Н.Станев, Следващата война в Близкия изток

Геополитика и сигурност

Н.Павлов, Гражданска сигурност и геополитика

В.Чуков, Степени на зависимост в релацията ислямски фундаментализъм - национална сигурност

Геоикономика

Й.Начев, Тенденции в азиатската енергийна геополитика

Геостратегия

Н.Щерев, Китайската геостратегия и новата карта на света през ХХІ век

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Геополитическата наука и нейните предшественици

История и геополитика

А.Иванов, Железниците в голямата геополитическа игра на Балканите (до 1878)

Книги

Дж.Каплински, Катастрофалният ХХІ век

Интервю

Лоренцо Видино за ислямската инвазия в Европа

{rt}

В буквален смисъл, геополитика означава „политика за земята”. Определят я също като „наука за управление на пространството”. Но пространствената доминантност на геополитиката я задължава да борави и с демографската жизненост на същото това пространство. На тази основа възниква и се обособява геодемографията, като съставна част на геополическата наука.

На настоящия етап, когато в географското пространство на България се очертава драматичен геодемографски срив, геополитиката е длъжна да изучава както причините за появата му, така и възможностите за неговото успешно преодоляване.

Процесът на демографските изменения, водещи страната ни към демографска катастрофа, ускорява своя ход. Всяка нова прогноза скъсява сроковете до настъпването и. С отделни мероприятия, стратегии и програми този процес не може да бъде спрян. Ускорявайки развитието си, проблемът излиза извън руслото на текущата държавна политика, в чиито рамки това съдбоносно явление трудно може да бъде правилно оценено и ефективно преодоляно.

Фактът, че поне от десет години насам България е на прага на демографска катастрофа, често се прикрива съзнателно от користни и заинтересовани „държавници” и „учени”, които предпочитат да приключат въпроса с втръсналото се на всички ни твърдение за „успешния български етнически модел”. С подобни констатации обаче, се цели изкуственото успокояване на обществото и съзнателно се прикрива очертаващото се стопяване дела на етническите българи в населението на собствената им държава.

Нещо повече, прокрадва се идеята, че самото поставяне на въпроса означава, едва ли не, подклаждането на междуетнически конфликти (?!). Високопоставени „консултанти” се опитват да внушават, че „въпросът е тревожен, но.. не заслужава паника”. Подобна констатация обаче, е просто опит за приспиване на нацията.

На 13 юли 2004 във в-к „Труд” са появи изявление на представения като ръководител на Научно-консултативния съвет за подготвяне на „Стратегия за преодоляване на демографския срив”, директор на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски” проф. Петър-Емил Митев, че „това е демографска истерия (термин, нечуван досега) и.... положението не е чак толкова трагично”. Седмица по-късно (20.07.04), той доразви тезата си в обширна статия, озаглавена „Демографска загриженост – да? Демографска психоза – не!”, в която заключава: „... Да се вземат предвид не само резултатите на поръчаното изследване, а и тяхната критична проверка. В противен случай „поръчаното” ще изглежда „поръчково””.

Година и половина по-късно, в същия вестник, се появи публикация от директора на Центъра за изследване на населението при БАН доц. Татяна Коцева, в която се твърди, че „катастрофалните внушения за изчезването на българската нация са нереални прогнози, ако се опрем на данните (каквито обаче тя не посочва – М.Д.) ... Политизирането на демографския проблем е „кауза пердута” в едно общество, залагащо на демокрацията и правата на личността. Това, дали сме пет или девет милиона е от значение само, когато зад тях стоят образовани, богати и здрави хора”.

Подобни успокояващи и отровно-приспивателни статии се появиха и след като, в края на декември 2005, Президентът на Републиката организира широко и задълбочено обсъждане на демографското състояние на страната. В резултат, на правителството бе препоръчано да провежда политика за преодоляване на демографския срив, констатиран и от участниците в обсъждането.

Съставянето на Национална програма за действия в тази насока (и още повече практическата и реализация) изглежда много малко вероятно, ако съдим по становищата на споменатите по-горе автори, че „положението не е чак толкова тревожно”. Става дума за хора, заемащи отговорни длъжности, за които е естествено да бъдат ангажирани при съставянето и изпълнението на подобна програма. В същото време не бива да си правим илюзия, че само с някакви отделни мерки на държавата ще може да се преодолее демографския срив. Неговите корени са много дълбоки и трябва ясно да ги видим, ако действително искаме да се справим с тях.

Така очерталата се ситуация налага, вместо да се стартира подготовката за изготвяне на програмата и на действията за постигане на положителен резултат от нейното изпълнение, да се разяснява отново същността на геодемографския срив, подсказващ и мерките, които следва да се предприемат.

Естественото възпроизводство

От него, в най-голяма степен, зависи преодоляването на демографския срив. Основните му показатели са раждаемостта, смъртността и резултантния от тях естествен приръст. От 1946 насам промените в естествения приръст са, както следва:

Таблица 1

Сравнение на естественото възпроизводство за периода 1946-2004

Години Хил. души На 1000 души от населението

Раждаемост Смъртност Естествен приръст

1946 7029,3 25,6 13,7 11,9

2004 7928,9 9,0 11,6 – 2,6

+899,6 -16,6 02,1 -14,5

Още по-фрапантни са измененията на демографските параметри след Освобождението, когато България е на първо място по естествено възпроизводство сред европейските страни.

През изминалите 128 години от Освобождението, раждаемостта в България е претърпяла съществени изменения. До Първата световна война (1915) се отчита физиологически максимум на раждаемост от 45,1 на хиляда ( %0). Той обаче, като демографски връх, е следвоенен компенсатор (по отношение на Балканската и Междусъюзническата войни от 1912-1913). През предишните години (след 1895) нивото на раждаемостта в България е в близки граници – от 40,2%0 през 1895 до 43,5%0 през 1905.

След компенсаторните, по отношение на Първата световна война, години (1921-1922), с раждаемост 40,5%0, тя постепенно спада (1) . И, когато през 1936 стига до 25,6%0, проф. Стефан Консулов тревожно предупреждава, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване” (4) . Той отбелязва, че „само за трийсет години, сиреч за половин човешки живот, раждаемостта у нас е спаднала средно с 41% и това е нещо страшно!”.

Към 2003 раждаемостта в България е 8,6%0, което е най-ниското ниво в Европа, включително сред страните-кандидатки за членство в Европейския съюз (ЕС). През същата година раждаемостта в Ирландия е 15,4%0, а във Франция – 13,2%0. Това най-ниско ниво на раждаемостта в България е главната причина за настоящия демографски срив. И каквито и мерки да се вземат за преодоляването му, ако не се постигне повишаване на раждаемостта, не е реално да очакваме някакъв напредък”.

Смъртността у нас, като втори основен показател на демографското възпроизводство спрямо останалите европейски страни, е 14,3%0, което отново ни поставя на злополучното първо място на континента. В близката до нас Албания смъртността е 5,5%0, а в далечна и студена Исландия – 6,6%0.

Особено внимание заслужават данните за детската смъртност. За 2004 тя е 11,6%0 (814 новородени). В Европа, по този показател, сме на второ място след Румъния – 16,7%0 (за 2003). Едно по-подробто изследване на НСИ сочи, че у нас като причина за детската смъртност доминират простудните заболявания. От тази гледна точка, сравненията с Исландия (2,4%0 детска смъртност), Норвегия (3,4%0), Швеция (2,8%0) и Финландия (3,1%0) закономерно пораждат въпроса, защо у нас, в сравнително „топлата” България, детската смъртност е почти три пъти по-висока. Още повече, че според друго сравнение, България има повече лекари на 100 000 души от населението от почти всички останали европейски държави.

Наред с посоченото по-горе за нивото на раждаемостта и смъртността у нас, следва да отбележим, че и по третия (производен) показател – естествения приръст, тя не отстъпва злополучното си първенство, като с -5,7%0 е на първо място в Европа и между страните-кандидатки за членство в ЕС.

Отрицателният естествен приръст означава фактическо стопяване на населението. А фактът, че се е стигнало дотам без войни и епидемии го прави историческо събитие. Но още по-тревожно е, че за този демографски срив се пише повече в чуждестранните, отколкото в нашите медии.

Както е казал Ломоносов още през ХVІІІ век, в цялата човешка история „увеличаването на населението означава величие, могъщество и богатства за всяка държава”. Историята ни дава много данни за това, как в различните епохи са се опитвали да съхранят и умножат количеството на населението в една или друга държава. Така Платон предлагал да се налагат глоби на мъжете, които не са се оженили до 30-годишна възраст (оттогава датира прословутият „ергенски данък”). Аристотел пък пледирал да се насърчават семействата с повече деца. Най свой ред, Юлий Цезар насърчавал раждаемостта, предоставяйки земеделска земя на многодетните семейства. Император Октавиан Август променил римското наследствено право в полза на семействата с деца, а друг римски владетел – Траян, открил безплатни детски трапезарии.

В най-ново време, Шарл дьо Гол спаси Франция от демографски срив, преподчинявяйки цялата държавна политика на тази цел.

Топенето на българското население от десет години насам и злополучното ни „първенство” в това отношение, прави особено актуални думите на проф. Стефан Консулов, изречени преди почти седемдесет години: „...Ние, хората от днешното поколение, и най-много нашите общественици и държавници, сме длъжни да мислим..Ако някога, не дай Боже, дойде страшното (т.е. сегашното ни демографско състояние – М.Д.) , историкът ще определи отговорностите на нашето поколение и на късогледите ни държавници... Но, ако същата съдба сполети нашите деца и внуци, те с пълно право ще ни проклинат, защото сме мислили само за нас, зобравяйки, че всяко поколение има свещен дълг към идните поколения на нацията” (4) .

Стареенето на нацията

Това е първият белег на демографския срив. Изразява се в предимственото увеличаване на възрастната група (над 60 години) от населението, като в същото време не е гарантирана подмяната му с младо (под трудоспособно) население. За България, през изминалия век (1905-2005), този процес се съпровожда от спадаща раждаемост. В резултат от което най-младата в началото на ХХ век европейска държава – България, се превръща сто години по-късно в отчайващо застаряла нация, което се вижда и от следните данни (таблица 2).

Таблица 2

Години 9-15 години 16-60 години над 60 години

1905 39,4% 52,1% 8,5%

2004 15,1% 51,6% 33,3%

1905/2004 -24,3% -0,5% +24,8%

Източник: за 1905 (1)

За да се даде гласност на проблемите, които следва да се решават с Програмата за преодоляване на демографския срив, областите са посочени в Таблица 3 .

Таблица 3

Над и под трудоспособно население на България към 2004

№ Области В над трудоспособна възраст (възрастова група) В под трудоспособна възраст (групата на младите)

Души намаление % души

1 Видин 37414 16486 126,9 20928

2 Перник 39295 18082 117,3 21213

3 Габрово 38727 17825 117,3 20902

4 Кюстендил 42200 21061 100,4 21139

6 Монтана 50097 25514 96,4 24583

7 Ловеч 45254 24506 84,7 20748

8 Плевен 83726 46683 79,4 37043

9 Русе 63340 36236 74,8 27104

10 София 68616 39767 72,5 28849

11 Ямбол 38499 22849 68,6 15650

12 Хасково 67968 40397 68,3 27571

13 Враца 55193 33763 63,5 21430

14 Пловдив 164877 104417 57,9 60460

15 Стара Загора 87205 55865 56,1 31340

16 София (град) 252348 162096 55,7 90252

17 Силистра 31560 21729 45,2 9831

18 Смолян 27632 19793 39,6 7839

19 Добрич 45345 32820 38,2 12525

20 Варна 94462 70666 33,7 23796

21 Търговище 31418 23903 31,4 7515

22 Бургас 88150 67918 29,8 20232

23 Шумен 43090 33550 28,4 9540

24 Пазарджик 64544 50936 26,7 13608

25 Разград 29969 24698 21,3 5271

26 Благоевград 65792 56187 17,1 9605

27 Кърджали 31960 27693 15,4 4267

28 Сливен 44538 40404 10,2 4134

Общо 1804868 1174416 53,7 630452

Източник: НСИ

Съдейки по тези данни за 2004, излиза, че нито една област в България няма осигурена смяна на поколенията и, следователно, не е в състояние да възпроизвежда населението си.

Първите четири области (Видин, Перник, Габрово и Кюстендил) не само не са в състояние да осъществят просто възпроизводство на населението си, там намалява и броят на принадлежащите към средната – трудоспособната – група (трудовите ресурси). Възможностите стават още по-ограничени, ако вземем предвид, че посоченото население, принадлежащо към младата група ще се влияе от вероятността на доизживяване и смаляване.

Общо, групата на младите е с 630452 души по-малка от тази на възрастните. Ако се приеме идеалният вариант, според който годишно новородените ще са от порядъка на 80 хиляди души, това намаление може да се навакса за 10-15 години. Разбира се, това може да бъде постигнато с максимална целенасоченост и стрктно изпълнение на предвидените мерки.

В 12 общини младата възрастова група е по-многобройна от възрастната, а именно:

Общини, в които към 2004 делът на младата възрастова група (в под трудоспособна възраст) надвишава този на възрастната (в над трудоспособна възраст)

Област Община Население (души)

В над трудоспособна възраст (възрастни) В под трудоспособна възраст (млади)

души в повече

Благоевград Гърмен 2486 3209 723

Сатовча 2685 3244 559

Гоце Делчев 5654 5992 338

Белица 1717 1884 167

Бургас Руен 4715 5966 1251

Враца Козлодуй 4443 4616 173

Пазарджик Ракитово 2664 3210 546

Пещера 3922 4245 323

Търговище Омуртаг 4910 5003 93

Шумен Каолиново 2264 2715 451

Върбица 2051 2287 236

Никола Козлево 1346 1524 178

Както се вижда от географското разположение на посочените общини, в преобладаващата си част те са в райони с турско и ромско население. Измежду тях няма нито една община с преобладаващ български етнос, а както казва проф. Консулов: „Представете си, че плодовитостта на българския народ спадне, а съответно се засили плодовитостта на инородците у нас; след известно число поколения инородците ще бъдат господстващите елементи у нас, а ние ще бъдем малцинство. Ако даже общото число на населението в страната тогава би се увеличило, бихме ли могли да говорим за напредък на българския народ?”. Казал го е отдавна, а днес вече се случва тъкмо това.

Обезлюдяването

За заселеността на България, измервана с броя на жителите и на кв км, може да се съди от фиг.1.

Жители на 1 кв км

Белгия

Холандия

Великобритания

Италия

Германия

Австрия

Швейцария

Франция

Дания

Унгария

Португалия

Сърбия

Румъния

България

Гърция

Испания

Босна и Херцеговина

Черна гора

Русия

Швеция

Норвегия

1900 1996

Фиг.1 Гъстота на населението в Европа през ХХ век

Както е видно от нея, населеността на българската територия, спрямо тази на малките западноевропейски страни Белгия и Холандия, е пет пъти по-малка. И преди век, и сега това са най-гъсто заселените европейски страни.

Швейцария е планинска страна и е два пъти по-гъсто заселена от нашата.

Важното в случая е, че България има достатъчно територия за да не се трупа населението и в областните центрове и столицата. Повечето от тях са обградени от слабо заселени общини, което се вижда от следните данни:

Таблица 5

Някои центрове на области, спрямо най-слабо заселените им общини към 2001

Гъстота на общината – областен център Средна за областта Брой, общо Най-слабо заселени общини в същата област

Пловдив – 3393,5 121,9 16 Брезово – 18,4; Лъки – 15,1; Хисаря – 29,8; Калояново – 38,4; Съединение – 41,0

Варна – 1252,1 40,6 11 Бяла – 19,1; Аврен – 22,4

Софийска област – 36,3 54,9 22 Мирково – 15,7; Годеч – 17,1; Чавдар – 18,5; Драгоман – 18,7; Копривщица – 19,1; Горна Малина – 19,7; Антон – 21,0; Своге – 26,4

Бургас – 412,4 54,9 12 Малко Търново – 6,4; Приморско – 13,2; Средец – 15,6; Царево – 16,7; Сунгурларе – 18,8; Созопол – 24,8

Русе – 340,6 54,9 7 Иваново – 26,9; Борово – 32,0; Ценово – 32,2; Две могили – 37,3

Перник – 216,3 53,4 5 Трън – 11,1; Ковачевци – 16,9; Земен – 17,3; Брезник – 22,2

Пазарджик – 200,3 70,4 10 Батак – 10,8; Стрелча – 27,4; Белово – 32,3; Лесичево – 33

Шумен – 168,4 63,1 9 Смядово – 23,6; Върбица – 25,7; Никола Козлево – 28,7; Хитрино – 28,9

Стара Загора – 163,5 73,4 10 Опан – 15,4; Гурково – 20,1; Братя Даскалови – 22,7; Павел Баня – 31,3

Видин – 158,3 44,9 10 Чупрене – 9,4; Макреш – 12,2; Бойница – 14,1; Грамада – 14,1; Белоградчик – 21,2; Димово – 22,9; Кула – 24,1; Ружинци – 27,2

Както показват данните от таблицата, в Пловдивска община е концентрирано три пъти повече население спрямо столицата. А в граничещата на север с нея Брезовска община гъстотата на населението е едва 18,4 души/кв.км, т.е. 183 пъти по-малко.

Варненската община е концентрирала 32 пъти повече население, отколкото е средната заселеност на областта – 40,6 души/кв. км.

Бургаската община пък е концентрирала стотици пъти повече население спрямо общините на областта от Южното Черноморие, намиращи се на границата на обезлюдяването.

Петте общини на Пернишка област, с гъстота до 20 души/кв. км, очертават Пернишката община, разположена на обезлюдена околовръстна територия.

В още по-голяма степен това се отнася за Видинска община, заградена от осем общини (от всичко десет), с гъстота от 9,4 до 27,2 души/кв.км. А до 1944 това е била най-гъсто населената територия на страната (след Освобождението тук са живели по 80 души/кв. км).

С под 10 души на кв. км за същия 112 годишен период са увеличили населенето си общините Дългопол (Ново село), Севлиево, Радомир, Никопол и Своге (Искрец) – с 2 души; Котел – с 3, Чирпан и Попово – с 5; Троян – с 6; Тутракан – с 8 и Самоков – с 9 души.

Тоест, на територията на България съществува ясно изразена дългосрочна диспропорция „център – периферия”. Нейното задълбочаване води до стопяване на населението, принадлежащо към българския етнос и до изоставянето на земеделските земи – основният жизнен ресурс на държавата ни.

Преодоляването на този ускоряващ се негативен процес не е включено в областните и във ведомствените стратегии. А какво по-значимо има от земята и хората за развитието на България?

За намалената заселеност на българската територия от Освобождението досега може да се съди от следните данни (табл.6) .

Таблица 6

Гъстота на населението в някои общини в приблизителните граници на няколко околии (души/кв. км)

Община (околия) 1888 2000 (души)  отчет спад

Трън 38 11 -25

Елена 44 19 -25

Брезник 34 22 -12

Кула 35 24 -11

Белоградчик 27 21 -6

Дряново 57 51 -6

Тополовград 26 23 -3

За степента на обезлюдяването на българската територия може да се съди и от това, че към 2004 144 селища нямат население, а още толкова е броят на тези с до 5 жители. Като се вземе предвид, че след Втората световна война, от 1950 насам, други над 1000 селища са отпаднали от Списъка на населените места поради обезлюдяването си, неволно се натрапва аналогията със селищната ни мрежа през ХV век, когато пак толкова селища били опожарени и опустошени през първото столетие на турското робство.

Към 2004 с гъстота под 10 жители/кв. км са над 20 общини – Трекляно (3-ма), Малко Търново (4-ма), Болярово, Ивайловград, Трън, кюстендилските – Невестино и Рила, видинските – Чупрене, Макреш, Грамада, Бойница, а също Батак, Георги Дамяново и др. В преобладаващата си част останалото да живее в селата на тези общини население са пенсионери и роми.

Областните центрове

Към 2004, те концентрират 46% от цялото градско население на България. В тях живее най-голямата част от населението в млада (под трудоспособна) възраст и родилните контингенти.

За сегашната демографска криза този въпрос е от първостепенно значение. Защото в продължение на десетилетия след 50-те години на миналия ХХ век, когато започна колективизацията в земеделието, в тях се преселваха младите, детеродни контингенти на селското население. За кратко време, особено след април 1959, когато бяха създадени окръзите (сегашните области), техните центрове започнаха бързо да растат. Някои нарастнаха от 5 до 7 пъти. При новите жилищни, семейни и, най-вече, икономически условия, преселилите се в тях рязко снижиха раждаемостта си.

Така стартира „демографското стопяване”, което от 80-те години започна да стационира българското население, а след това и да води до прогресивното му намаляване. В същото време именно на детеродното население на областните центрове може най-много да се разчита за демографското възраждане на България и излизането и от демографската криза. Особено, след като селското население застарява и вече не разполага с демографски потенциал за възпроизводство. За периода 1980-2004 изменението в броя на жителите на областните центрове се вижда от следните данни (табл.7).

Таблица 7

Съотношение на населението на областните центрове през 2004 спрямо най-голямото им население в периода от 1980 насам

№ Град С най-голямо население 2004 към година жители жители намаление (жители)

1 Русе 1985 185485 158875 26610

2 Габрово 1985 81629 63864 17765

3 Плевен 1992 130747 115354 15393

4 Добрич 1985 109170 94078 15393

5 Силистра 1985 54988 39929 15059

6 Шумен 1985 100125 86744 13351

7 Разград 1985 49582 36568 13014

8 Перник 1985 94460 81674 12786

9 Враца 1995 76576 64244 12332

10 Ямбол 1992 91561 79665 11896

11 Сливен 1995 107011 96010 11001

12 Видин 1995 63560 53488 10072

13 Бургас 1995 199420 189529 9891

14 Кърджали 1985 55201 45432 9769

15 Стара Загора 1985 151163 141489 9674

16 Пловдив 1980 350438 341464 8974

17 Хасково 1985 87847 78929 8918

18 Ловеч 1985 48992 41476 7516

19 Търговище 1980 46221 38775 7446

20 Пазарджик 1992 82619 76570 6049

21 Кюстендил 1985 53498 47602 5896

22 Смолян 1980 37687 32110 5577

23 Монтана 1995 52670 47414 5256

24 Велико Търново 1985 69173 66228 2945

25 Благоевград 1995 74133 70999 3134

26 Варна 2002 313400 312026 1374

2767356 2500566 266790

Източник: НСИ

Повсеместното намаляване на населението им (в последната колона) обаче, не е никак окуражително, особено за първите 12 области. Първите места на Русенската, Габровската, Плевенската и другите в миналото промишлени центрове, е „рикушет” от спрелите работа индустриални предприятия. Явно е, че продукцията им е неконкурентна на европейските и световни пазари. Като това не бе преодоляно от приватизацията, дори и при нарастнали чуждестранни инвестиции.

От демографска гледна точка, привличането на последните ставаше главно поради стремежа да се използват местните природни, инфраструктурни и човешки ресурси. Така, в частност, инвеститорите бяха насърчавани от наличието на много евтина работа сила. В широкия обхват на тази приватизация обаче, значителна част от младата работна сила предпочете да напусне страната, докато останалите, в условията на нарастваща безработица, увеличи дела на бедните в националния трудов ресурс.

На тази основа, демографското възпроизводство закономерно остана на заден план.

Мястото на столицата в условията на демографски срив

Както вече посочих, сред причините за изчерпване на естественото възпроизводство на България и навлизането и в сферата на депопулация, определяна днес като „демографски срив”, е масовото преселване, в известен смисъл принудително (в резултат от икономическата политика, провеждана от комунистическите правителства), на селското население в градовете (8) . Там то не беше (и не е) в състояние да съхрани предишната си раждаемост. Изселниците от селата, а по-късно и от малките градове, в основната си част се заселваха в столицата София. Главно на основата на този, непрестанно увеличаващ се, механичен приръст (през 1953 например приръстът е бил 48234), населението на София нарастна близо три пъти и към настоящия момент това е единственото селище, което продължава да „расте”.

Това се вижда и от следните данни за последните десет години (табл.8).

Таблица 8

Години Брой на столичното население Повече умрели от родените Механичен приръст

Повече заселени от изселилите се Ръст

1995 1116823 4240 4609 +369

2004 1122157 4372 16599 +12227

+5334 +132 +11990 +12122

Откакто настоящият демографски срив възникна, като обществен проблем и бе поставен като такъв в медиите, столицата ни никога не е била разглеждана като основната демографска „топилня”. Доколкото бъдещето и бива анализирано, това не е свързано с тази и роля, а обратно – разсъждава се, как тя ще продължи да се разширява. Напоследък например, вниманието привлече конкурсът за изграждането на небостъргачи (според международния комитет „Емпорис”, една сграда е небостъргач, ако е висока над 35 метра, или има над 11 етажа) в столицата, за да придобие тя „европейски вид”. Постъпили са вече 28 проекта, които се състезаваха за наградата „Визар 2005”. Защитавайки тази идея, отговорни служители на Софийска община обикновено използват следния „аргумент”: „като граждани на София, трябва да решим, дали да правим землянки, или небостъргачи”.

Както се съобщава в пресата: „Четиридесет от най-големите строителни предприемачи ще рекламират България по света, като атрактивно място за инвестиции в недвижими имоти (?!)... Те се обединиха в клуб „ Bulgaria Estates ”, чиито членове имат проекти в процес на реализация на стойност над един милиард евро... Основната му цел е да създаде условия за засилено пазарно присъствие на български проекти на вънншните пазари”.

Рекламните покани за осъществяването на тези цели, т.е. да се увеличи още населението на София (включително и с чужденци), предлагат и други по-привлекателни обекти – парцели в елитните квартали Драгалевци, Симеоново, Малинова долина, Бояна и т.н.

И по-нататък: „Луксозни селища от затворен тип ще превземат ливадите и нивите между Околовръстното шосе и Витоша. Български и чуждестранни инвеститори започват изграждането на тези квартали. Засега най-мащабният проект е на „Линден-България” и „Комерсия-България”, които са дъщерни дружества на немски и испански гиганти. Селището ще се казва „Жилищен парк София” и ще се намира срещу Бизнеспарка в Младост-4, отвъд Околовръстния път, като в него ще има 1000 нискоетажни жилища”.

Започна и строителството на друго „село”, на около петстотин метра от Резиденция Бояна, в местността „Гърдова глава”, като комплексът е от десет еднофамилни къщи. Вилният комплекс „Слънце” пък ще бъде построен между Драгалевци и Симеоново. Той ще се състои от осем еднофамилни къщи с 88-300 кв. м застроена площ и 100 кв. м двор.

Никъде досега в това мащабно разширяване на столицата София, в условията на драматичен демографски срив, застрашаващ оцеляването на нацията, не се споменава, че така само ще се увеличи нейният капацитет като фактор, съдействащ на практика за демографското ни „стопяване”.

Истината обаче е, че преодоляването на последното диктува действия в обратната посока – огромни като инвестиции и дългосрочни като реализация. И част от тях са свързани с необходимостта от преместване на българската столица.

В края на 50-те години на миналия век президентът на Бразилия Жуселино Кубичек ди Оливейра (управлявал между 1956 и 1961) предлага столицата на страната да бъде преместена от Рио де Жанейро на 1000 км на север, в централното бразилско плато, като се аргументира със следните знаменателни думи: „Страната ни е петата по плащ в света, в нея има обширни земи, но те са пусти като Сахара, докато милиони бразилци продължават да се трупат по свръхнаселеното ни крайбрежие”. На 21 април 1960 град Бразилия е обявен за новата столица на огромната латиноамериканска държава.

Наскоро в пресата се появиха съобщения, че южнокорейските власти са решили да преместят столицата в район, намиращ се по-далеч от границата със Северна Корея. Сегашната столица Сеул е само на 60 км от тази, може би най-охранявана в света, граница. През 1997 пък, Казахстан премести столицата си от Алмати в малкия град Акмола (днес Астана), на 1200 км на север.

Нуждата от преместване на столицата на България е преди всичко въпрос на демографско оцеляване. За съжаление у нас обществени дебати по този толкова важен въпрос няма. Като че ли проблемът просто не съществува.

В Учредителното народно събрание, свикано във Велико Търново през април 1879, проф.Марин Дринов се мотивира, че София трябва да стане столица, като организационно звено на обединението на българските земи Мизия, Тракия и Македония. Аргументите му са железни. На същата основа, впрочем, се очертават и географските граници на ареала, в който може да се разположи новата столица – югозападната част на страната. В нея задължително следва да се намират основните учреждения – Народното събрание, Президентството, Министерския съвет и дипломатическите представителства. От друга страна, в Германия например, немалка част от учрежденията с национален обхват на дейност (като върховните съдилища, върховната сметна палата, главната прокуратура и др.) са разположени извън столицата, в други градове. В границите на ареала, очертан навремето от Марин Дринов, като подходяща за разполагане на бъдещата столица се очертава например Юндола. Това е широка седловинна поляна между Рила и Родопите с надморска височина 1350-1375 м, чиито околности са залесени с иглолистни гори и която разполага с удобни връзки към Разложката и Чепинската котловина и Горнотракийската долина.

Особено разпространено възражение против евентуално преместване на столицата ни е, че столичните градове имат богато историческо наследство, което би се обезличило, щом градът изгуби функциите си на столица. Несъстоятелността на подобни твърдения е очевидна, защото никъде и никога не се е случвало подобно нещо. Обратното, вън от сянката на институциите на държавното управление, значението им ще изпъкне далеч по-добре (пример за това е Истанбул). По този повод, струва ми се, не е пресилено да се каже, че държавните управленски звена, разположени в София, по-скоро засенчват националното и историческо наследство.

Ясно е, че евентуалното преместване на столицата ще бъде изключително труден процес. Каквито и обосновки да се правят, те губят значението си, ако няма законодателно решение за изграждането на нова столица. Въпреки това, общественият дебат за финансирането не може да бъде пречка и не бива да остава без внимание в процеса на доказване необходимостта от преместване на столицата.

При наличието на законодателно решение ще възникнат редица финансови въпроси. На първо място, предвидените средства за инвестиции за държавно-управленския сектор неизбежно ще бъдат преструктурирани. Но не само те. Мащабът на източниците на финансиране преместването на столицата ще предизвика крупни изменения в досега предлагания бюджет.

От друга страна, средствата за преместване на столицата няма да са необходими наведнъж. Първоначално, средства ще са необходими за подготвително-проучвателните работи, не само като дейност, но и като квалифицирани екипи, които ще са в състояние да извършат цялата тази огромна, комплексна и подчертано творческа работа.

Програмата за преодоляване на демографския срив

Както вече изтъкнах, преодоляването на демографския срив в България не може да стане с отделни мерки, мероприятия и други текущи и временни действия. Главното е да се „преобърне живота” у нас, за да се създадат всестранни условия за повишаване раждаемостта на изостаналия в това отношение национален етнос – българския. В тази връзка ще припомня, че днес Франция е на едно от първите места по демографско възпроизводство в Европа, макар че до 1950 беше страна с намаляващо население. Забележителна е и многостранната политика на Австрия за повишаване на раждаемостта – част от рекламите по билбордовете край тамошните пътни магистрали са заменени с оригинални призиви за увеличаване на раждаемостта.

На фона на тази политика на европейските страни, които при това все още не са навлезли във фазата на „демографското топене”, у нас въпросът все още се разглежда като „страничен” в хода на текущата държавна политика.

Коренната промяна в тази политика, която императивно се налага, има две основни измерения: засилване текущата социална политика за насърчаване на раждаемостта и създаване на дългосрочни програми за промяна на жизнената среда в това направление.

Не може да се отрече, че у нас социалната политика в тази сфера има известни успехи. По стечение на много обстоятелства обаче, тя облагодетелства най-много ромския етнос. Това не може да се отрича, с допълнението, че насърченията, които се изплащат не бива да се превръщат в трудови възнаграждения, защото последното води до недопустими извращения.

Дошло е време да се дава предпочитание на семейството и то толкова повече, колкото повече деца има:

- при заемане на държавна или обществена служба;

- прогресивно увеличаване на възнаграждението;

- прогресивно намаляване на данъците за многочленните семейства;

- може да се помисли и за допълнително облагане на семействата с малко или въобще без деца, както това са правели още древните римляни.

В същото време, практиката някои родилки по този начин да си осигуряват цялата семейна издръжка, избягвайки трудовата заетост, е порочна и няма нищо общо с програмата за преодоляване на демографския срив в България.

Тук ще припомня, че като дългосрочен план за практически действия по съставянето на такава програма, в близкото минало бяха направени няколко подобни разработки, чиито резултати обаче не намериха замислената реализация.

Така, още през 1969 се започна със съставянето на Национална програма за развитието на битовото обслужване. То продължи две години, като всеки окръг излъчи собствена работна група. Работата се координираше по национална методика, създадена от специализирания институт към тогавашния Комитет за битови услуги. Поотделно за всеки окръг се проведоха експертни обсъждания, а обобщението им в цялостна програма, мотивираща собствена управленска структура стана на окръжно ниво – в окръжните дирекции на местната промишленост и услугите. Но, когато започна практическата реализация на тази програма, Комитетът за битови услуги беше закрит, а местните управленски структури се разпаднаха.

По-късно, през 1972, към Комитета за планиране беше създадено управление (с научен институт към него), което започна интензивна работа за съставяне на Генерална схема за териториално разположение на производителните сили, като пространствена икономическа база на общественото развитие. Първият и вариант беше приет през януари 1973 от колегиума на плановия комитет. По-нататъшната работа продължи близо 20 години, но втори вариант на тази Генерална схема така и не бе съставен, а създаденият за целта институт беше закрит.

Аналогична беше работата по съставянето на национален Единен териториално-устройствен план (ЕТУП), въз основа на който през март 1979 се извърши реформа в административното деление на страната. От 1394-те общини се формираха 300 селищни системи. Те обаче пречеха на окръжните ръководства да заделят по 85-100% от отпусканите средства за социално-селищното развитие за окръжните центрове и много скоро отново бяха превърнати в общини (макар и не същия брой). Това допълнително утежни местното самоуправление, в което междуселищната интеграция за демографско оцеляване беше ликвидирана. Така допълнително се ускори движението към днешния демографски срив.

Този, над трийсетгодишен опит може да се разшири до обхващането на цялата жизнена среда, която да създаде условия за увеличаването на раждаемостта. Всъщност, днес програмата за преодоляване на демографския срив е дотолково комплексна, че по същество се очертава като ядро на цялата правителствена дейност.

Големият историк Полибий, живял през ІІ век след Христа описва така упадъка на Древна Гърция: „В цяла Гърция владее бездетство и липса на хора. Градовете са запустели и плодородието е намаляло, макар да не е имало нито продължителни войни, нито епидемии” (7) . Звучи познато нали?

Непосредствено след Освобождението, видният старозагорски интелектуалец А.Т.Илиев пише за демографското ни възраждане следното: „Голям трях биха сторили пред потомството, както правителството, тъй и народът ни, ако при доста благоприятните условия занемарим своите длъжности... от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни... нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството” (3) . Призив, отправен преди цели 124 години, когато се поставя и началото на българския демографски възход, по време на който (т.е. до 1914) раждаемостта е най-високата в Европа – над 40%0. По-подробните анализи показват, че ако тя беше поне приблизително запазена, днес населението на България щеше да надхвърля 20 милиона души, а не ускорено да се стопява при смайващото мълчание и опити с демагогски „оценки” да се приспива народа ни пред опасността да изчезне.

Литература:

1. Данаилов, Г.Т., Изследвания върху демографията на България, БАН, 1930, с.50

2. Деведжиев, М., Обща геодемография, Абагар – Велико Търново, 1998, с.232

3. Илиев, А.Т., По статистиката, върху причините, които помагат да се размножава населението, сп.”Наука”, 1881-1882, с.247-255, 333-338, 951-980.

4. Консулов, Ст. Най-голямата опасност за българския народ – неговото стопяване, сп.”Просвета”, кн.7/1938, с.794-808.

5. Попов, Кир. Г., Гъстината на населението в Княжество България, Периодично списание на БКД-во/1903 – отпечатък.

6. Сарафов, М.К., Населението на Княжество България по трите първи преброявания, Периодично списание на БКД-во, кн. 41-42/1893, с. 754-767.

7. Урланис, Е. Б., Демографская политика в робовладелском и феодалном обществах, Сб. „Вопросы демографии”, М., „Статистика”, 1982, с. 221.

8. Деведжиев, М., Тенденции във вътрешното механично движение на населението, сп. „Планово стопанство”, 1974, кн.3; Механичното движение на населението между окръзите, в-к „Икономически живот”, бр.13/28.03.68, бр.26/23.06.71 и бр.29/13.07.77.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

България е сравнително малка държава, поради което промените в геополитическото и положение обикновено са резултат не толкова от собствените й действия (или бездействие), колкото от по-глобални прекроявания на европейското и световно геополитическо пространство. Основните тенденции, влияещи върху съдбата на България през последните няколко години, са разширяването на Европейския съюз, фокусирането на американската външна политика върху борбата срещу тероризма и преформулирането на основанията, върху които се базират имперските претенции на Русия.

След като още в края на ХХ век ЕС пое твърд курс към разширяване на изток, през 2004 членките на Съюза нараснаха от 15 на 25. Ако не броим малките острови Малта и Кипър, всичките останали осем нови членки на ЕС са държави от бившия комунистически блок като четири от тях са славяноезични. Така старата “Източна Европа” на практика изчезна, след като необратимият и преход от кремълската към западната геополитическа орбита бе официализиран чрез договорите за присъединяване към ЕС. Новата Източна Европа е разположена още по-на изток и включва три държави – Украйна, Грузия и Молдова. В периода 2003-2005 те направиха решителни крачки за преминаване от постсъветското в европейското геополитическо пространство, макар че този преход все още не може да се смята за необратим. В Тбилиси и Киев бе извършена смяна на властта чрез драматичен уличен натиск, последвал избори със съмнителна честност. “Цветната” революция в Молдова придоби формата на превантивна смяна на основния външнополитически вектор на страната, която се случи не след изборите, а два-три месеца преди тях, и бе извършена не от опозицията, а от президента-комунист Владимир Воронин.

Присъединяването на “новата” Източна Европа към ЕС засега все още е толкова далечно, че почти не се вижда на хоризонта. Поради това сюжетът “разширяване на Евросъюза” до голяма степен се изчерпва от въпроса “със или без Турция?”. Гледано през призмата на цивилизационната теория, най-решителната геополитическа промяна за ЕС през последното десетилетие е започването на предприсъединителни преговори с Турция, а не разширяването от 2004 г., което (ако не броим Кипър) вкара в Съюза само държави, принадлежащи към културния кръг на западното християнство. В следващите години съдбата на турските евроинтеграционни амбиции ще бъде сред най-важните фактори, променящи геополитическия контур на Балканите и на Близкия Изток. Динамиката на отношенията Брюксел-Анкара трябва да даде отговор на няколко фундаментални въпроси – възможна ли е симбиозата между Исляма и европейската политическа култура; до къде може да стигне евроинтеграционния проект в отдалечаването от корените си; икономическа, културно-историческа или политическа конструкция е ЕС. Съюзът за първи път ще преговаря с истинска евроазиатска държава, която при това е мюсюлманска и има население колкото всичките 10 новоприети през 2004 членки, взети заедно. За пръв път след рухването на комунизма ще става дума за истински преговори между две почти равностойни страни, а не за налагане на правила, безпрекословно приемани от съответната държава - кандидатка за членство в ЕС. Влияние върху геополитическите позиции на България ще оказва и позицията на Брюксел спрямо евроинтеграционните амбиции на държавите от Западните Балкани. Влизането на Хърватия в ЕС до края на десетилетието е напълно възможно, докато на останалите страни от региона вероятно ще бъдат предложени различни варианти за тясно асоцииране или частично членство .

Въпреки че след 2001 САЩ се съсредоточиха върху глобалната битка с тероризма и фокусираха вниманието си върху Близкия и Среден Изток, американското влияние се чувства много осезателно и на Балканите. Югоизточна Европа е част от външния военно-политически обръч, с който Вашингтон обгражда района около Персийския залив. Освен това повечето от нововъзникналите балкански демокрации влизат в т. нар. Нова Европа, която е склонна да дава подкрепа за активните американски действия в Близкия и Среден Изток. Американците държат редица лостове за въздействие върху държавите от югоизточния край на Стария континент като международните финансови институции (МВФ, Световната банка), а специално за страните от бивша Югославия – и Хагския трибунал. До известна степен инструмент за прокарване влиянието на Вашингтон е и НАТО, тъй като и след края на Студената война пактът може да бъде описан най-добре с формулата “САЩ плюс”. Страните от Западните Балкани все още не са членки на Алианса, но това няма особено значение, защото те (без Сърбия) правят всичко възможно да си осигурят това членство и знаят много добре, че входните билети за НАТО се издават във Вашингтон.

На трето място по значимост сред факторите, формиращи геополитическата среда, в която се развива България, е Русия и нейните имперски амбиции. Под ръководството на Владимир Путин тази страна навлезе в етап на държавна консолидация, съпроводена с рязко ограничаване влиянието на олигарсите. Същевременно, във външнополитически план Москва продължава да губи позиции, главно заради невъзможността да удържи в своята орбита европейските републики на бившия СССР. Промените в Грузия, Украйна и Молдова са знак, че Русия не може да отстоява влиянието си в “близката чужбина” само с абстрактни културно-исторически и военно-стратегически аргументи. Рязкото и трайно покачване на цените на нефта и природния газ обаче дава в ръцете на Кремъл друго оръжие за укрепване на външнополитическата мощ. От началото на 2006 Русия постепенно започна да продава своите енергоресурси на страните от бившия СССР на цени, близки до пазарните, което означава, че вече се търсят прагматичните основания на имперската идея, способни да й вдъхнат нов живот.

В анализите на геополитическото положение на България традиционно и някак по инерция се приема, че страната е разположена на “важен кръстопът”, от което произтичат големи предимства. Какви по-конкретно могат да бъдат тези “предимства”? През XIX и първата половина на ХХ век кръстопътното разположение е давало военно-стратегически козове като например възможност да се блокират доставките за някоя враждебна държава и комуникациите й с нейните съюзници. Географското положение на България е оценено най-високо през 1915, когато извършеният от силите на Антантата десант на Галиполския полуостров е могъл да бъде подкрепен по суша само и единствено от българската територия (но тогава Беломорска Тракия е била част от България, а днес – не). През 1941 пък Хитлер иска да нападне Гърция, воюваща със съюзника му Италия, което отново е могло да стане само чрез преминаване през България.

Днес обаче блокирането на пътя на хората и стоките към която и да е държава би било контрапродуктивен анахронизъм(справка – гръцката блокада срещу Македония през 90-те години), а войни от класически тип – т.е. “сблъсък между армиите на две съседни държави”, не могат да се случат на Балканите. Освен това, както отбелязва проф.Марин Бъчваров, територията на България няма “качествата на геополитически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т. н. ” Затова трябва да се насочим към анализ на друга възможна полза от кръстопътното положение – извличане на финансови и политически облаги от международния транспортен и суровинен трафик, който би могъл да мине през българската територия.

Трябва да се има пред вид, че транспортният коридор не е най-късото разстояние между две точки на картата, а съвкупност от реално съществуваща инфраструктура. От тази гледна точка е нелепо да се говори за “кръстопътното положение” на България, защото то просто не съществува. В страната няма магистрала, обслужваща трафика между Близкия Изток (плюс Турция) и Европа, нито пък такава, която да свързва солунското пристанище с Централна Европа. Освен това преминаването по вече съществуващите пътища е свързано с преодоляването на високи неикономически бариери (престъпност, корумпираност на пътната полиция и на митническите власти), поради което дори турските гастарбайтери, връщащи се от Германия, предпочитат да пътуват по-дълго, но да заобиколят България. Когато става дума за превоза на товари по море, достатъчно е да отбележим, че капацитетът само на пристанището в румънския град Констанца надхвърля неколкократно капацитета на всички български пристанища, взети заедно. Лошо е положението и с летищата, чиито капацитет отдавна не отговаря на нарастналия поток от пътници.

Далеч по-важни от лошото състояние на транспортната инфраструктура в България, са перспективите за неговото подобряване. Както е известно строежът (или обновяването) на магистрали, летища и пристанища е мащабно начинание, което в развитите държави обикновено се осъществява на принципа на публично-частното партньорство. В България обаче този механизъм е трудно работещ. Поради дежурните подозрения и обвинения в корупция (в много случаи основателни) държавната администрация се оказва неспособна да придвижи до успешен край големите инфраструктурни проекти, а най-често не успява дори да им даде старт, поради политически и съдебен блокаж. Красноречив пример в това отношение са концесиите за строителството на магистрала “Тракия” и за управлението на летищата във Варна и Бургас, както и строежът на новата писта на летището в София. Предвид проблемите в политическа и най-вече в съдебната система, не можем да очакваме, че в близко бъдеще държавата ще направи чудеса и ще има радикално подобрение на транспортната инфраструктура у нас.

През българска територия преминават газопроводи, по които тече руски газ за някои съседни страни. Поради растящото потребление на тази суровина в общоевропейски мащаб, може да се очаква, че ще се строят нови подобни съоръжения. До няколко години сегашната линейна географска структура на газопреносната система ще бъде заменена от мрежова. Тогава никоя държава няма да може да претендира за монополна позиция в преноса на газ и играта с транзитните такси и цените на суровината ще стане значително по-сложна. Така например руското “синьо” гориво би могло да стига до Турция през България, но е възможен и точно обратния маршрут – през Турция за България. Като почти монополен доставчик руснаците ще се стремят да заобикалят “тесните” места, където им искат по-висока транзитна такса. Както много европейски държави, България е в изключително силна зависимост от доставките на природен газ от Русия, но едва ли може да се очаква, че Москва ще използва тази ситуация, за да оказва политически натиск върху властите в София. Както вече споменахме, прагматизирането на руските имперски претенции води до това, че отношенията с бившите сателити преминават на икономически релси и всичко е въпрос на пари. Същевременно е нереалистично да се очаква, че в средносрочен план България ще успее да диверсифицира газовите си доставки. Широко коментираният газопровод “Набуко” засега е само една хипотетична идея, която може въобще да не се реализира, имайки предвид, че суровината трябва да тръгне от Иран - държавата, притежаваща съмнителната чест да бъде обявена за враг номер едно на единствената световна суперсила.

Под въпрос е и бъдещето на проектите за двата петролопровода през българска територия – Бургас-Вльора и Бургас-Александруполис. Показателен е фактът, че тези трасета се обсъждат почти цяло десетилетие от правителствата и бизнес-средите, но засега не е положен нито един метър тръби. Това вероятно се дължи на спорната икономическа целесъобразност от пренасянето на каспийския нефт през целия Балканския полуостров. Освен това каспийската суровина може да стигне до европейските потребители по конкурентни трасета (например Констанца-Триест). Ако все пак Бургас стане начална точка на тръбопровод до Вльора или Александруполис, трябва да е ясно, че това не носи стратегически изгоди на България, защото за разлика от природния газ нефтът е глобално търгувана стока и може да се пренася лесно с танкери. Ползите от такова съоръжение ще бъдат чисто икономически и ще идват от събирането на транзитни такси.

През XIX и XX век мястото на една държава в световната геополитическа система се определяше от разположението й на географската карта. Днес обаче живеем в постгеографски свят, когато големите геополитически плочи обединяват пространства със сходна производствена и държавно-организационна култура, евентуално допълнена от общи религиозно-цивилизационни корени. В този смисъл геополитическите шансове на България не произтичат от “кръстопътното” й положение на “мост между Изтока и Запада”, а от възможността за включването и в една общност с висока производствена култура, утвърдени административни стандарти и християнски корени, претърпели облагородяващата корекция на секуларизацията. Тази общност е Европейския съюз.

Разбира се, на теория, успехът на Западна Европа може да бъде повторен от България и със собствени усилия, без членство в ЕС, но поне засега българите не са показали, че са способни на такава самоорганизация и целеустременост. В цялата си нова и най-нова история България е била сред най-бедните държави в Европа, без да успее да формулира и следва някаква ясна и резултатна стратегия за догонващо развитие. По световните мерки, в началото на XXI век България е средно развита страна, която обаче е много далеч от стандартите на Запада. Тя трудно може да разчита на класическите ускорители на растежа каквито са доброто образование, либералната икономика и специфичната трудова етика. Образованието е сред малкото сфери, в които пропадането, съпровождащо сътресенията около рухването на комунистическата система, все още не е приключило. Според данните от международния проект TIMSS , който изследва знанията на учениците в 41 държави от Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (тя включва почти всички европейски държави), България е страната, регистрирала най-голямо отстъпление в периода 1995-1999. Преди 11 години българчетата са били на 11-о място по математика и на пето по естествени науки. През 1999 те вече заемат 17-о място и в двете области, а през 2003 са твърдо във втората половина на класацията с 24-о място по естествени науки и 25-о по математика. Тези резултати обаче се отнасят за децата, които все пак ходят на училище, а делът на онези, които напускат рано класните стаи, става все по-голям. Още по-трудно се нагажда към променената среда българското висше образование, страдащо от липсата на добри преподаватели и на ефективен мениджмънт. Резултатът е, че българските дипломи са неконвертируеми, а делът на хората, които са напълно грамотни според стандартите на ХХ I век (могат да четат и пишат на родния си език и на английски), не надвишава 10%.

Средата, в която оперират икономическите субекти в България, е само частично либерализирана като трябва да се има предвид, че в това отношение и самият ЕС търпи големи критики. Неблагоприятни за бърз стопански ръст са демографската структура на българското население и фактът, че в страната има значително циганско малцинство, което с малки изключения е неспособно да се впише без принуда в легалната икономическа активност.

Пълноправното членство в ЕС е предшествано от включването на България в европейската геоикономическа зона. То се изразява в засиления приток на външни инвестиции и в преминаването на почти всички банки в ръцете на чуждестранен капитал (предимно европейски). Към ЕС е ориентирана и повече от половината от външната търговия на страната. Кредитният бум от последните две-три години се дължи на факта, че българите вземат назаем пари, които реално са спечелени от гражданите на ЕС, но се оттичат към България през софийските филиали на западните банки. Посоката на това движение се предопределя от разликата в лихвените равнища между България и ЕС. Въведеният още през 1997 валутен борд пък е прелюдия към официалния отказ от собствена парична политика, който София ще декларира чрез влизането в евро зоната в края на настоящето или в началото на следващото десетилетие. Тогава автоматично ще отпадне и проблемът с големия външнотърговски дефицит на страната, защото търговията с държавите от ЕС няма да бъде външна, а вътрешна.

Благоприятният ефект от влизането в ЕС ще се дължи не толкова на директните плащания, които България ще получава от европейската хазна, а от задължителното уеднаквяване (поне на книга) на бизнес-правилата и на административните стандарти. Точно това е промяната, маркираща новата геополитическа принадлежност на България. Иначе, ако става дума за външна финансова помощ, то Палестинската автономия, Косово и Босна получават огромни суми от Запада, но това ни най-малко не ги премества в друга геополитическа зона.

Спорен е въпросът, дали след края на Студената война е имало самостоятелна балканска мини-геополитическа сцена, но дори да е така, тя изчезва с влизането на българи и румънци в ЕС. Фундаменталната новост за България, е че тя за първи път е включена в геополитическа зона без ясен гравитационен център. Към това трябва да прибавим и загубата на голяма част от националния суверенитет, за да стане ясно, че в следващите десетилетия българските държавници ще трябва да отстояват интересите на страната в съвсем непривични условия. Европейският съюз ще бъде едновременно и вътрешен и външен фактор, поради което дежурното оправдание “така искат от ЕС” често ще отстъпва място на възклицанието “ами нали ЕС – това сме ние!”. Заемайки административни позиции в Евросъюза, българските чиновници неизбежно ще изпитват конфликт на лоялностите – едната към наднационалната структура, в която работят, и другата – към собствената им родина.

В класическата геополитика действията на отделните играчи са продиктувани от националния интерес. Типично за постгеографската ера обаче е затруднението да се дефинират понятията “нация” и “национален интерес”. Без да излишно да теоретизираме, можем да проектираме тази методологична трудност върху конкретния случай с България. При формулирането на националният интерес би следвало да се търси пресечна точка между интересите на българските граждани, живеещи в България(независимо от етноса им), и на българите-емигранти (с или без българско гражданство), живеещи в различни точки на света. Според едно още по-широко разбиране на понятието, при дефинирането на националния интерес би трябвало да се съобразим и с постоянно живеещите в чужбина български граждани от небългарски етнически произход, както и с исторически оформилите се български етнически общности в някои държави като Македония, Сърбия, Украйна, Молдова. Накрая, трябва да отчетем и факта, че много скоро в България ще живеят значителен брой имигранти главно от Третия свят, които може и да не получат българско гражданство, но ще имат значителни икономически интереси в страната, включително вноски в български пенсионни фондове. Ясно е, че българската нация вече не се разполага само в териториалните граници на България, както и че в нея не се включват само хора с български етнически произход. Всъщност, след влизането ни в ЕС ще доста пресилено да се твърди, че българите, намерили препитание в Западна Европа, живеят в чужбина. Погрешна е тезата, че емигрантската вълна довела до намаляване на населението на България, обезсилва националния организъм. Напротив, ако повече българи получат солидно образование зад граница или си намерят добра работа в чужбина, от това нацията само печели. Националната съдба не е нищо друго освен съвкупност от индивидуалните съдби на хората, принадлежащи към съответната нация. Затова благополучието на България не се определя само от това докъде ще се простират границите й или от размера на брутния вътрешен продукт, а от успехите на всички българи, независимо от това къде живеят те.

Членството в ЕС до голяма степен води до интериоризиране (одомашняване) на геополитическите предизвикателства, стоящи пред Съюза като цяло. В това отношение България е специален случай, защото тя ще бъде една от двете държави от ЕС, граничещи с Турция. А както вече стана дума, именно еврокандидатурата на Анкара е може би най-интригуващото геополитическо предизвикателство за Евросъюза. Колкото и парадоксално да звучи, ако и Турция успее да стане член на ЕС, то за пръв път след 1878 българи и турци на практика отново ще живеят в една и съща държава, защото между тях няма да има граница. Това е перспектива, която пали политическото въображение на мнозина и извиква на бял свят духовете на минали вражди, страхове и национални комплекси. Доскоро евроамбициите на Анкара бяха подкрепяни от София по инерция – щом става дума за разширяване на ЕС, България винаги трябва да бъде “за”, защото именно този процес ще я направи сигурен член на европейското семейство. В началото на 2006 обаче, в София за първи път бе заявена ясно артикулирана партийна позиция против бързото приемане на Турция в ЕС. Донякъде е изненадващо, че тя дойде от ДСБ – партията на бившия премиер Иван Костов, който навремето бе в доста близки отношения с правителството в Анкара и дори подписа спогодби за мащабни българо-турски бизнес проекти.

Малко преди ДСБ да заяви ясно позицията си по темата “Турция и ЕС”, проблемът бе интерпретиран задълбочено, изчерпателно, но и пристрастно от политолога Огнян Минчев. Той публикува обширна студия на български и английски език, в която обясни, че влизането на една недемократична, нереформирана и изостанала държава в ЕС, би предизвикало мащабен геополитически трус, способен да торпилира евроинтеграционната проект. Най-драматични са прогнозите на Минчев за това какво ще се случи в България, ако нейната югоизточна съседка стане член на ЕС. Според него, това ще доведе до опасна промяна на етническия баланс в страната, защото поне 2-3 милиона турци щели да тръгнат към Европа като 10% от тях (200-300 хиляди) ще останат в България. Минчев чертае апокалиптичен сценарий, при който ще се сблъскаме с “териториална автономизация на смесените райони, разширяваща се турско-мюсюлманска имиграционна вълна и задълбочаващ се чужд агентурен контрол в институциите”. Всичко това било част от “турската национална стратегия за геополитически реванш и хегемонен контрол над Балканите”. В крайна можело да се стигне до “киприотизация на българската държава” .

Разсъждения от типа “Турция да стои вън от ЕС” издават синдрома на “дуварното” мислене, което винаги привижда чудовища отвъд геополитическия плет. Но ако подобно мислене доминираше в Брюксел и Страсбург, то не само Турция, а и България никога нямаше да прекрачи прага на ЕС. Страховете, че еврочленството ще подтикне гражданите на Турция да се заселват в България, поне засега са абсурдни. Години наред човешкият поток върви в обратна посока – от Кърджалийско и Разградско към Истанбул. Според всички прогнози на най-прочутите световни мозъчни тръстове, със или без членство в ЕС, в следващите две-три десетилетия турската икономика ще се откроява със завидни темпове на растеж . Ако Истанбул, Анкара и другите мегаполиси около тях нямат капацитет да интегрират милионите бедни хора, прииждащи от Източна Турция, то в още по-малка степен това може да направи малка България. Тук аналогиите с албанците от Косово, които колонизират Западна Македония, са просто нелепи.

Включването на големи държави като Турция и Украйна в геополитическата зона на ЕС е шанс за България да не бъде външен ръб на тази зона и съответно да отдалечи опасността от въвличането й в междуцивилизационни конфликти. Турция е огромна страна с опасно интензивна динамика на обществения и политически живот. Продължителните предприсъединителни преговори или пълноправното членство предполагат укротяването на тази динамика чрез европейска усмирителна риза, а това минимализира рисковете пред националната сигурност на България.

Сумарно погледнато, България има интерес от членството на Турция в ЕС. Картината се замъглява от изключително наглото политическо поведение на ДПС - партията на българските турци. Но превръщането на министерствата и ведомствата, контролирани от Ахмед Доган, в крепости на клептокрацията, няма нищо общо с евроамбициите на Анкара. За това са си виновни само и единствено българските партии, позволяващи подобно поведение. От друго страна е напълно нормално в България да има два лагера по темата за членството на Турция в ЕС – така както е в цяла Европа. Либералите винаги ще бъдат “за”, защото виждат огромните икономически ползи от разширяването на единния европейски пазар, а консервативната десница ще слага акцента върху опасенията от културно-религиозната другост на турците. В този смисъл призивът на ДСБ за дебат по темата за членството на Турция в ЕС е още един знак за постепенната нормализация и европеизация на България.

Ако отново обърнем поглед към Западните Балкани, ще видим, че евроинтеграцията поставя в нов контекст главния геополитически стремеж на България от освобождението от османска власт до средата на ХХ век. Той е свързан с присъединяването на Македония към българската държава. В края на 2005 Република Македония получи официален статут на кандидат за членство в ЕС. Ако той бъде материализиран чрез пълноправно членство, дошло след продължителни преговори, то мечтата на поколения български държавници за падането на границата през Осоговската планина ще се сбъдне. В ХХ I век вече едва ли някой иска да се върне ситуацията от края на 1941, когато „Вардар” - Скопие е играл във футболното първенство на България, а кметът на Битоля е бил софийски адвокат. Свободното общуване между хората от двете страни на Осогово е модернизираният вариант на някогашния български национален идеал за поглъщането на Македония.

В крайна сметка, чрез влизането в ЕС България се включва в една силно конкурентна среда, където родното производство, култура и национален облик не могат да бъдат бранени със забрани, мита, изкуствени бариери и непропускливи граници. Националните интереси могат да бъдат отстоявани чрез постоянно размахване на правото на вето в рамките на ЕС, макар че българите нямат толкова самочувствие, арогантност и ресурси, за да влязат в ролята на “най-опърничавия член на европейското семейство”, която сега е монополизирана от Полша.

Бележки:

1. В средата на март 2006 г. германският канцлер Ангела Меркел стана първият европейски лидер, споменал, че сближаването между ЕС и страните от Западните Балкани може да завърши не с пълноправно членство, а с “привилегировано партньорство” – термин, който до този момент бе използван от германските християн-демократи само по отношение на Турция и Украйна. http://euobserver.com/9/21163 2.Бъчваров, М. Геополитическото положение на България. Геополитика, 2005, №3, с. 8.

3. http://www.iris-bg.org/pub.html#p168

4. Противно на широко разпространеното в България убеждение, бурното икономическо развитие, съпроводено с европеизация на бита и нравите, не е характерно само за Истанбул, Анкара и турското Егейско крайбрежие, а и за централната част на страната. Виж например: Ислямските калвинисти – промяна и консерватизъм в Централен Анадол. Доклад на Европейска инициатива за стабилност. Геополитика, 2006, №1, с. 62-78.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди повече от век, когато в кабинетите на учените се ражда терминът „геополитика”, държавите разчитат най-вече на силата за защита на своите интереси. Независимо от всички успехи на дипломацията, гарант на всички сключени догови и споразумения си остава армията. През втората половина на ХX век окончателно кристализира и все по-ясно започна да се изявява една нова сила, преобразуваща облика на света – транснационалните корпорации. По правило, този тип индустриални гиганти се формират само в развитите, богати държави, които обаче не винаги са силни и във военно отношение. Много от тях например, представляват японския или германския капитал (военните бюджети на тези две страни са несъпоставими с аналогичния бюджет на САЩ). Укрепвайки позициите си в страните от т.нар. „Трети свят”, където те почти винаги са желани гости, транснационалните корпорации с мирни средства постигат почти същото, което в миналото държавите можеха да постигнат само със силата на оръжието – т.е. доминация в икономиката и определящо влияние върху политиката на съответните държави. Едновременно с това, транснационалните фирми олицетворяват и претворяват на практита идеите на глобализацията, максимално съответстващи на собствените им интереси.

С бързи темпове през последните години се оформя единно световно икономическо пространство. Пример в това отношение е Европейският съюз. Но и на него бе необходим повече от половин век за да стигне от локалните споразумения, предоставящи на съседните държани статута на най-облагодетелствана нация (Европейското обединение за въглища и стомана), до формиране на единни управляващи органи на континента – Европарламента и неговите институции. Днешна обединена Европа с нейната единна валута и прозрачни вътрешни граници е прообраз на онова, към което днес се стреми, а утре със сигурност ще постигне, мнозинството от човечеството.

Едно от ключовите понятия в геополитиката е това за националните интереси. То включва като един от основополагащите фактори географското положение. Наистина, територията, която обитава един народ е най-устойчивия параметър на неговото битие.

Каква е стратегическата прогноза за геополитическата картина на света през ХХІ век? Какво е мястото в нея на страните от Централна Азия и техните най-близки съседи? Отговорите на тези въпроси не просто са интереси, за нас, които живем тук, те са жизнено важни. Още повече, че според прогнозите на редица политолози и футуролози, ХХІ век ще бъде белязан от противопоставянето и сблъсъка не толкова между държавите, колкото между цивилизациите.

Първият, направил връзка между историческото развитие и развитието на цивилизациите, е руският учен Николай Данилевский, автор на нашумялата книга „Русия и Европа”, появила се през далечната 1868 (1). Според неговата теория, основни действащи лица на историческата сцена не са държавите или отделните народи, а културно-религиозните общности, които той нарича „културно-исторически типове” (впоследствие политолозите започват да използват термина „цивилизации”). През следващите години цивилизационната теория получава развитие в трудовете на немския философ Освалд Шпенглер, руския професор Константин Леонтиев, видните геополитици-евразийци Пьотр Савийцкий и Лев Гумильов. Но най-задълбочената и обосновка принадлежи на британеца Арнълд Тойнби във фундаменталния му труд „Изучаването на историята” (2). Там той подробно класифицира цивилизациите и формулира собствена теория за развитието им, която нарича „Предизвикателства и отговори”.

Сред съвременните геополитици следва да посочим професора от Харвардския университет Семюъл Хънтингтън, издал през 1993 фундаменталния труд „Сблъсъкът на цивилизациите”, в който аргументирано доказва, че основните източници на конфликтите през ХХІ век ще бъдат не икономиката или идеологията, а различията между цивилизациите. Според него, именно цивилизационният сблъсък ще бъде доминиращия фактор в световната политика.

Съставна част на геополитиката е военно-стратегическата теория, в която лесно може да се проследи влиянието на най-големите стратези от миналото: Макиавели, Клаузевиц, Молтке. Тук обаче най-забележима следа оставят двама адмирали – британецът Филип Коломб и американецът Алфред Маън. През 1890 Маън публикува изследването си „Влиянието на морската сила върху историята” (3), а годино по-късно Коломб издава книгата „Морската война” (4). Маън въвежда в научно обръщение понятието „крайбрежна нация” и подробно изследва проблема за това, как близостта на морето (океана) и изрязаната брегова линия влияят върху историята на крайбрежните народи. Пак той очертава една зона между 30-ия и 40-ия паралел, която нарича „конфликтна”. В тази зона, независимо от волята на конкретните политици, се сблъскват интересите на морската империя, контролираща океаните, и на могъщата сухопътна държава, опираща се на срединните простори на Евразия. Не е трудно да познаем в „морската империя” Великобритания, а в „сухопътната държава”, която и противостои – Русия. За да победи в този сблъсък, морската империя трябва да изтласка „континенталния” си съперник колкото се може по-навътре в дълбините на Евразия. Именно това се опитват да направят британците – поне дотогава, докато не се сблъскват с още по-мощен „континентален” геополитически съперник, атакуващ интересите им по целия свят – Германската империя.

В началото на ХХ век, значим принос в развитието на геополитическата наука внасят немският политолог Карл Хаусхофер (5) и английският географ Хилфорд Макиндер (6). И двамата смятат, че светът се намира в състояние на постоянна нестабилност и го разглеждат като арена на борбата между двата водещи елемента на политиката – морската и континенталната сили. Макиндер лансира теорията за „Географската ос на историята”, която бързо го прави световно известен. Той разделя света на три части – на „осова област”, държави от т.нар. „вътрешен полукръг” (или „полумесец”) и държави от т.нар. „външен полукръг”. С термина „осова област” се обозначават вътрешните простори на Евразия, т.е. най-вече Русия. Големият „вътрешен полукръг” пък се формира от Германия, Австро-Унгария (става дума за 1904), Турция, Индия и Китай. Кам „външния полукръг” Макиндер причислява Великобритания, Южна Африка, Австралия, САЩ, Канада и Япония. Вътрешната или „осова област” той нарича „хартленд” (т.е. „сърце на света”), от битката за който се решава съдбата на планетата.

Впоследствие американският геополитик Никълъс Спикмън, оспорва теорията на Макиндер за „осовата област”, обявявайки, че централното място в тази ос не се заема от Русия, а от Америка (САЩ), която заема и централно положение в света, тъй като доминира едновременно в зоната на два океана – Атлантическия и Тихия (7).

И така, влиянието на географията върху политиката е несъмнено, дали обаче то е приоритетно в икономическото и социално развитие? Отговорът е по-скоро отрицателен. Защото основната роля тук принадлежи на съзидателната енергия на нацията и нейната способност за ръст. Там, където тази способност е слаба, слаб е и напредъкът (ако въобще го има). Това, разбира се, не остава незабелязано от учените. При съвместния анализ на външните (географски) и вътрешните (исторически и социални) фактори се получават резултати, способни да издържат и най-строгата научна критика. Защото държавата, както подчертава и немският географ Фридрих Ратцел (автор на появилата се през 1897 „Политическа география”), е жив организъм, обединяващ особеностите на народа и земята, на която този народ живее (8). Съвременните геополитици, и особено французинът Пиер Галуа, автор на фундаменталния труд „Геополитиката: източници на държавната мощ” (9), добавят още елементи на днешната геополитика, отнасяйки към тях освен географското положение, ландшафта, климата, числеността на населението и транспортните артерии, също притежаването на оръжия за масово поразяване, което ликвидира всички предимства или недостатъци на географското положение. Според Галуа, нов елемент на съвременната геополитика е и масовизацията на обществото, т.е. феномена на масовото човешко поведение.

Сред още по-новите геополитически теории си струва да обърнем внимание на мондиалисткия и многополюсния модел на разделяне на света. Така, мондиалисткият модел предполага разделянето на планетата на господстващ цивилизационен център на висоорганизираното пространство (Западният свят), на технологична зона, осигуряваща суровинните потребности на т.нар. „златен милиард” (Източна Европа, страните от ОНД, Близкия и Среден Изток, Югоизточна Азия, без Япония, и Южна Америка), и на бедна периферия, безполезна от гледна точка на гарантиране интересите на Запада (по-голямата част от Африка). Другият модел разглежда света като „многополюсен”. Негов автор е американският професор Саул Коен (8), според който идеалният световен ред се основава на динамичното равновесие. Като глобализацията на световната икономика обективно поддържа равновесието, всъщност тя е възможна само в условията на подобно равновесие.

Нека сега стесним полето на разглежданото от нас географско пространство на земното кълбо до Централноазиатския регион, във времевия промеждутък от разпадането на Съветския съюз и образуването, върху развалините му, на нови независим държани, до днешния ден, когато тези страни, след като вече изминаха самостоятелно известен път, могат да сравнят желаното с действителността, включително с постиженията на другите държави, много от които са техни съседи. В тази връзка бих искал да обърна внимание на един симптоматичен детайл. На 30 август 2004 Би Би Си обяви за старта в изграждането на железопътна линия Термез-Мазари Шариф-Херат (Афганистан), която след това трябва да стигне до иранските пристанища Бендер-Абас и Чахбехар, разположени на брега на Персийския залив. Очоевидно е, че нестабилният, раздиран от вътрешни противоречия и превърнат в едно голямо маково поле, Афганистан пречеше на транспортните връзки на северните си съседи на юг, а на южните – на север. Днес тази нестабилност, малко по малко, се преодолява и скоро на афганистанска територия ще могат да се проектират и изграждат железопътни линии и тръбопроводи, по които петролът и газта от каспийските находища ще може да се доставя в Пакистан и Индия.

В съседен Узбекистан отдавна чакат подобна възможност. Истината е, че в много отношения независимостта завари държавите от Централна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан) неподготвени. Впрочем, те просто нямаше как да са подготвени, тъй като по съветско време, съюзните републики бяха съставна част от СССР, изцяло подкрепяйки и подчинявайки се на Москва. Докато независимостта означава, освен всичко друго, многовариантност на връзките с външния свят. През последните петнайсетина години Централна Азия получи тази възможност.

Централна Азия е регион, който много добре се забелязва на картата на света. Площта му е 4 млн. кв.км, а населението – 55 млн. души. Той е естествен мост между Европа и държавите от Източна Азия, който днес се основава на железопътните и автомобилни магистрали. Като интензивността на използването му зависи само от добрата воля и предприемаческата инициатива на заинтересованите от това държави. Природните богатства на Централна Азия и, в частност, запасите от енергоносители, цветни и редки метали са толкова големи, че от тяхната ефективна разработка са заинтересовани еднакво и Китай, и Южна Корея, и Япония, и Индия, и Пакистан. Което вече даде на региона мощен стимул за развитие, привличайки в страните от него чуждестранни инвестиции за милиарди долари. И това е само началото. Дефицитът на енергоресурси на световните пазари бързо нараства, също толкова бързо нараства и добивът им в Казахстан, Туркменистан и Азербайджан.

Народите от Централна Азия са заинтересовани от стабилността и добросъседството, от грижливото съвместно използване на ограничените водни ресурси, както и от постепенното „отваряне” на границите и формирането на единно регионално икономическо пространство. В страните от региона тези цели се смятат за приоритетни в политиката, но постигането на повечето от тях си остава все още далечно. Руските интереси, които доскоро доминираха тук, сега си съперничат с тези на Китай, САЩ, Япония, а също на Иран и Турция (както и на мюсюлманския свят, като цяло) и съвсем не винаги успяват да се наложат над тях.

Москва все още разполага с добри позиции в Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, докато Узбекистан и Туркменистан напоследък настояват за балансирани и равноправни отношения (и, по правило, ги постигат). Икономическите връзки, традиционно ориентирани към Русия, стават все по-многообразни, като ролята на Китай, Япония, Южна Корея, САЩ, ЕС, Турция и Иран в икономическия живот на региона бързо нараства и става все по-забележима.

Всички централноазиатски държави – членки на ОНД (т.нар. Общност на независимите държави), влизат и в Организацията за централноазиатско сътрудничество (ЦАС), в Организацията за икономическо сътрудничество (заедно с Иран, Пакистан и Турция), участват в програмата на НАТО „Партньорство за мир”, както и в Споразумението са партньорство и сътрудничество с ЕС. Четири от тях (с изключение на Туркменистан), заедно с Русия и Китай, участват в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Последната, както е известно, няма само антитерористична насоченост. Тя инициира взаимодействие и сътрудничество по най-широк кръг въпроси, включително създаването на съвместни предприятия в транспортната сфера, енергетиката, или добива на полезни изкопаеми. Така, след дългогодишен престой, отново започва строителството на водни електроцентрали (заедно с РАО „ ЕЭС России”) на реките Нарин и Вахш, като електроенергията ще се изнася на север за Казахстан и Русия, както и на юг – за Пакистан.

Активното участие в толкова различни международни организации е не просто мода, а преди всичко грижа за укрепване на собствената сигурност и бързото и максимално безболезнено прехвърляне на икономиката на пазарни релси. След събитията от 11 септември 2001 интересът на Запада към региона постоянно нараства. От няколко години САЩ имат военно присъствие в него (Узбекистан и Киргизстан им предоставиха първокласни военно-въздушни бази, макар че напоследък узбекския президент настоява за изтегляне на американците). Централна Азия стана активен участник в бързо променящият се световен ред. Коментирайки политиката на Вашингтон в региона, помощник-държавния секретар Елизабет Джоунс заяви в сенатския Комитет за международните отношения през декември 2001, че: „Когато операцията в Афганистан приключи, ние няма да се изтеглим от Централна Азия. Искаме да подкрепим централноазиатските държави в стремежа им да реформират своята икономика и общество, също както те ни подкрепиха във войната с тероризма” (11).

Завоят на икономиките на местните републики към пазара не стана бързо и едноврменно. Всяка от тях избра различен вариант на преход. Известно е, че Таджикистан например, претърпя огромни икономически загуби (както и загуба на международен авторитет) от гражданската война, която го отхвърли далеч назад. Узбекистан и Туркменистан пък предпочетоха етапния, „мек” прехода към пазарна икономика. Предолявайки трудния период на „шокова терапия”, днес далеч пред тях е Казахстан.

Реализираните в годините след обявяване на независимостта транспортни връзки между страните от Централна Азия и Китай, Иран, Турция, както и към грузинските черноморски пристанища, силно разшириха както възможностите на на републиките от региона да участват (и, донякъде, да управляват) в износа и вноса на товаропотоци, така и перспективите на международния транзит. На практика, днес не действат само маршрутите през Афганистан.Международната общност си спомни за Великия път на коприната, чиито керванни маршрути някога са минавали именно през нашия регион, свързвайки Китай с Европа. В рамките на опитите за неговото възраждане, китайската железопътна мрежа се съедини с казахстанската, а трукменската – с иранската. В същото време обаче, все още не може да се говори за формирането на сериозни товаропотоци (съпоставими с обема на товарите, минаващи през територията на Русия) по възстановените маршрути на Великия път на коприната. За целта, стоманените магистрали на Китай, държавите от Централна Азия, Южен Кавказ, Иран и Турция трябва да се трансформират в единна транспортна система, а транспортното, гранично и митническо законодателство на страните, осъществяващи транзита, да се сближи максимално. Тези маршрути трябва да станат привлекателни за товародателите, както по отношение на сроковета за доставка, така и на цената. В това отношение предстои огромна работа, тъй като Русия също се стреми да осигури най-благоприятни условия за товародателите (става дума за тези от Китай, Корея и Япония) като ускорено модернизира своята Транссибиртска жп магистрала, намалява тарифите, усилва охраната на товарите и т.н.

И така, толкова необходимите за Централна Азия транспортни пътища в западна посока, към пристанищата на Черно и Средиземно море, на изток – към пристанищата на Жълто и Южнокитайско море и на юг – към пристанищата на Персийския и Бенгалския залив, вече са задействани (макари все още по тях да не се превозват необходимите обеми товари). Това оказва изключително положително въздействие върху суверенитета на държавите от региона. Скоро Централна Азия ще се сдобие и с нова железопътна връзка с Китай. В същото време връзките на Таджикистан и Киргизстан с Каракорумското шосе отвориха пред автомобилния транспорт на двете държави изключително перспективното южно направление – към Пакистан, Индия и пристанищата на Бенгалския залив, като в същото време се отваря и пътят по суша на индийските стоки за Европа.

Мрежата от тръбопроводи на Централна Азия включва газовите магистрали, прехвърлящи природния газ на Узбекистан и Туркменистан на север (маршрутите Бухара-Урал и Централна Азия – Централна Русия), както и към другите страни от региона, а също петролопроводите, доставящи казахски петрол от Тенгиз към Централна Русия и нейното черноморско пристанище Новоросийск (12). Активното сътрудничество на газовите компании на Туркменистан и Узбекистан с руските им колеги, следва да се разглежда като сериозна подкрепа за Руската Федерация и нейния гигант „Газпром” в усвояването на европейските пазари (за целта само руският газ вече не е достатъчен). Но изключителен интерес към природния газ и петрола на Туркменистан проявяват също Пакистан и Индия. Към тези две страни скоро ще бъдат прокарани тръбопроводи, като те най-вероятно ще минат през територията на Афганистан. На свой ред, Китай силно се интересува от петролните залежи на Казахстан. Планира се, след по-малко от три години, двете страни да бъдат свързани от петролопровод, дълъг 2,9 хил.км, чиято пропусквателна способност се оценява на 40 млн.тона суров петрол годишно.

Така, в рамките на очертаващият се икономически подем, транспортният комплекс на Централна Азия, предлагащ качествени транзитни услуги на товародателите от Европа и Азия, става все по-търсен, като важен инструмент за интеграция на държавите от региона в световната икономика. На практика, вече е създаден трансевразийски маршрут, паралелен на Транссибирсакат железопътна магистрала, но минаващ на две хиляди километра, южно от нея. С него са свързани територии с обща площ над 10 хил.кв.км (централноазиатските държави, Западен Китай, Северна Индия, Северен Пакистан и Афганистан).

Естествено, страните от региона се конкурират помежду си (при това доста остро) за транзитните товаропотоци, като развиват собствените си транспортни системи, заобикаляйки територията на конкурента. В най-добра позиция е Казахстан, който разполага с най-обширна територия. Но истината е, че Великият път на коприната извежда на преден план, не конкуренцията, а сътрудничеството. Защото само сътрудничеството може да възроди този древен път и да го направи ефективен.

Икономическата модернизация на страните от Централна Азия, като цяло, се извършва под формата на синтез между традициите и съвременността. Правителствата на тези държави си поставят за цел да постигнат такива социални, икономически, политически и културни промени, които да гарантират бързия ръст на качеството на живот на населението и достойното му приобщаване към света. Така, ако Казахстан и Туркменистан слагат ударението върху добива на петрол и природен газ (през 2010 Казахстан планира да добива по 100 млн.т петрол годишно, а Туркменистан – 50 млн.т петрол и 120 млрд.куб.м газ), поставяйки подема на другите икономически отрасли в пряка зависимост от ръста в добива на енергоносители, то Узбекистан концентрира усилията си в преработката на памук, зеленчуци и плодове, както и в развитието на автомобилостроенето. Икономическият ръст в Киргизстан бе възобновен още през 1996, за което помогна сравнително бързо формиралата се пазарна инфраструктура, като оттогава икономиката нараства с 6% годишно. В Таджикистан, където спадът в производството бе най-голям (през 1996 то бе само 40% от това през 1991), ръстът на БВП започна през 1998. Ако в Киргизстан, под чертата на бедността, живеят 40% от населението, то в Таджикистан – 60%. Затова страните от Централна Азия се стремят да подобрят инвестиционния климат, за да ускорят развитието на частния сектор в икономиката си.

Икономическият ръст е фактор, който обективно съдейства на интеграционните процеси в региона, а работещата икономика, сама по себе си, е мощен фактор за стабилност. Днес интеграционните процеси преобладават над дезинтеграционните, а взаимодействието и сътрудничеството носят все по-видими резултати. В същото време има още много да се желае за формирането на наистина ефективно единно икономическо пространство на Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан (макар че договорът за създаването му беше подписан още през 1994) и в това отношение ситуацията съвсем не е безоблачна. Въпреки това, лидерите на централноазиатските държави не поставят по съмнение ползата за региона от създаването на такова единно икономическо и транспортно пространство с общ пазар, единна външна политика, единен митнически и данъчен контрол, както и с обща система за сигурност.

Още Макиндер (13) отбелязва големия потенциал на нашия регион, като съставна част на т.нар. „хартленд” (т.е. отдалечената от океаните континентална част на Евразия). Той, в частност, твърди, че този обширен икономически свят е „самодостатъчен”, благодарение на своите напоявани площи, раждащи пшеница, памук, зеленчуци и плодове, както и благодарение на своите енергоресурси, цветни и редки метали, и може успешно да се развива дори и далеч от океанската търговия. Сухопътният транспорт и на първо място железниците и тръбопроводите, напълно осигуряват икономическите му връзки със съседите и останалия свят. Изводът на Макиндер, че „ който контролира Хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света” е валиден за периода, когато е бил направен. Само че Макиндер не е предвидил такъв вариант на развитие, при който Централна Азия ще се управлява от самата Централна Азия, в лицето петте съставляващи я независими държави. Впрочем, подобно развитие действително е било трудно да се предвиди тогава. Днес интересите на тези пет републики тясно се преплитат не само с интересите на непосредствените им съседи – Русия, Китай, Иран, Турция, Индия и Пакистан, но и на по-отдалечени, но не по-малко влиятелни, в международен план, държави: САЩ, страните от ЕС, Япония, Южна Корея.

Анализаторите, песимистично прогнозиращи, че ХХІ век ще бъде столетие на цивилизационни сблъсъци, едва ли са предполагали, че международният тероризъм ще се превърне в толкова страшна, коварна и непредсказуема сила, способна да влияе върху политиката на водещите държави в света. След 11 септември 2001 международният тероризъм се обозначи като основния дестабилизиращ фактор в най-новата човешка история. След атаката срещу САЩ, последваха серия от ужасяващи самоубийствени нападения в Русия, Испания, Великобритания, Турция, Израел, Ирак, Афганистан и т.н.. Световната общност бе изправена пред нова заплаха и трябваше да се заеме с изучаването на нейните корени и среда, опитвайки да стигне от изпълнителите до манипулаторите, т.е. от „куклите” до „кукловодите”. Това обаче се оказа твърде сложно.

Противопоставянето на международния тероризъм е най-важния аспект на геополитическата ситуация в Централна Азия. Сътрудничеството в тази област както между страните в региона, така и с водещите световни държави става все по-конструктивно. Военното присъствие на САЩ в Киргизстан и Узбекистан и на Русия в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан е гарант за стабилност, която вероятно ще бъде необходима поне дотогава, докато самите държави от региона не формират дееспособни сили за бързо реагиране. Очертаващият се икономическо подем в регона, на практика, неутрализира опасността от междуетнически конфликти, но заплахата от страна на радикалните ислямски движения си остава съвсем реална.

Съединените щати все повече осъзнават, че съдействието за икономическия ръст в Централна Азия съдейства за политическата стабилност на региона и може да стане ефективен отговор на проникването и влиянието на радикалния ислямизъм. В Централна Азия активно действа американската Експортно-импортна банка, Корпорацията на чуждестранните частни инвеститори и Агенцията за търговия и развитие. Всички те стимулират и подкрепят участието на американските компании в модернизацията на инфраструктурата в сферата на железопътния и въздушен транспорт, енергоснабдяването и телекомуникационните мрежи, или в изграждането на петроло- и газопроводи. САЩ подкрепят пазарните реформи в икономиката, както и проектите за регионално сътрудничество. Вашингтон демонстрира особена активност в подкрепата за процесите на демократизация и развитие на гражданското общество и помощта за местните демократични институции, особено за средствата за масова информация.

Сътрудничеството между страните от региона и САЩ придобива все по-многостранен характер. Като от особено значение са проблемите на глобалната и регионална сигурност, борбата с международния тероризъм, взаимодействието в сферата на конверсията на военната индустрия и неразпространяването на оръжие за масово поразяване, ядрените технологии, както и сътрудничеството в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Антитерористичният вектор на американската външна политика не пречи за подкрепата, която САЩ оказват на държавите от региона, укрепващи пазарната икономика и демократичните си институции. За Централна Азия, като цяло, е особено важно, страните от региона да градят отношенията си със САЩ на основата, най-вече, на общорегионалните интереси.

На свой ред Русия, която заема огромна част от територията на Евразия, представлява свързващия мост между Запада и Изтока на суперконтинента. Това позволява на Москва да осъществява геостратегическите си маневри достатъчно гъвкаво и мащабно. Както е известно, Руската Федерация се придържа към концепцията за многополюсния свят, смятайки себе си за един от неговите силови полюси. След разпадането на Съветския съюз, тя все още не си е изработила нова национална идея, нейното окончателно изкристализиране тепърва предстои. В своята централноазиатска стратегия Русия отново отделя специално внимание на афганистанския въпрос. На Москва е необходим стабилен и предсказуем Афганистан, демонстриращ лоялно поведение към световната общност, без многобройните бази, подготвящи терористи за всички горещи точки на планетата, включително и за Чечения, без огромните макови плантации и лабораториите, преработващи суровия опиум в хероин. Страните от Централна Азия и САЩ се стремят към същото. Подобно съвпадение в позициите създава надеждни основи за сътрудничество и съвместно противодействие на международния тероризъм и международния наркобизнес.

Русия трябваше да се примири с растящото присъствие на Запада в икономиката на Централна Азия и неговия ангажимент към сигурността на региона, включително и чрез пряко военно присъствие в него. От друга страна, руското военно присъствие в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан вероятно ще бъде продължително, тъй като устройва и въпросните държави. А Западът се съобразява с интересите на Москва в Централна Азия.

В последно време в региона се разширява присъствието на най-големите руски компании – Газпром, РАО „ЕЭС” и др. Така, споразумението между Газпром и Туркменистан за срок от 20 години, гарантира на Ашхабад по 5 млрд. долара годишно. Москва се споразумя с Астана за съвместната разработка на редица газови находища в Казахстан. Възобновява се и строителството на водните електроцентрали на реките Нарин и Вахш, чиито енергиен потенциал е много голям. Бързо нараства и броят на съвместните предприятия и проекти. Руснаците активно търсят партньорство с Китай (в рамките на ШОС) и Иран, разглеждайки ги като традиционни противници на атлантизма. В същото време обаче, тя все по-често действа заедно с атлантическия свят и по редица въпроси сближава позицията си с тази на НАТО. Мнозина анализатори смятат, че ако Москва помогне за ускоряване на интеграционните процеси в Централна Азия, влиянието и авторитетът и в региона само ще нарастнат. Докато, ако се ограничи единствено с ролята на наблюдател, предоставяйки инициативата на САЩ и техните съюзници, влиянието и ще спадне драстично.

Междувременно Китай създаде през последните години редица големи аналитични центрове, изучаващи новите независими държави от Централна Азия. Смята се, че през 2020 (или дори преди това) БНП на тази стремително прогресираща велика държава с относително скромни военни разходи, ще надмине този на САЩ. Китай отдавна произвежда над 100 млн. тона стомана годишно и само за десет години построи една от най-големите водни електроцентрали в света на река Янцзъ. Интензивното развитие позволява решаването на проблема със заетостта, който винаги е стоял остро пред тази свръхнаселена страна. Естествено, китайците са готови да участват активно в „усвояването” на рядконаселените простори на съседните държави – Русия, Монголия, или Казахстан, където гъстотата на населението е 20-30 пъти по-ниска отколкото в Китай. В Казахстан вече работят десетки хиляди китайци, а в големите градове на страната има цели китайски квартали.

Пекин демонстрира повишен интерес към суровинните отрасли на централноазиатските икономики, стремейки се да пласира в страните от региона евтините си и достатъчно качествени потребителски стоки. Постояннно разширявайки външната си търговия, Китай се стреми да активизира максимално регионалните транспортни комуникации за транзита на свои стоки към Европа, както и да минимизира разходите в тази сфера. Затова Пекин смята възраждането на Великия път на коприната за първостепенна задача, чието решаване ще повиши конкурентноспособността на стоките му. След като се сдоби с железопътна връзка с Казахстан и обедини собствените си автомагистрали с шосейната мрежа на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, Китай стартира изграждането на автомагистралата Ош-Кашгар, което ще гарантира оптимална връзка на западните му региони с Европа и Близкия изток. Паралелно на магистралата, ще бъде изградена и жп линия, което би намалило зависимостта на Китай от руските железопътни магистрали в сухопътната връзка с Европа. Естествено, Пекин се надява, че новите транспортни маршрути за Европа ще минават през територии, където сигурността и стабилността са гарантирани.

Китай вече няма гранични спорове нито с Русия, нито с държавите от Централна Азия. Военният натиск срещу страната от север изчезна, а независимите централноазиатски републики не представляват заплаха за Пекин, което създава благоприятни условия за развитието на източните китайски региони и, в частност, за Синцзян-Уйгурския автономен район. В рамките на ШОС Пекин подкрепя републиките от региона в стремежа им да гарантират своята сигурност.

Китай определено не е привърженик на американското военно присъствие в този пограничен за него регион, и вижда в укрепването на позициите на САЩ определена заплаха за себе си. В същото време китайците не желаят и възстановяването на предишното влияние на Москва и биха искали да изолират Синцзян-Уйгурския автономен район от влиянието на фундаментализма и пантюркистките идеи. В областта на икономическото сътрудничество, Китай се опитва да формира максимално благоприятна среда за собствените си компании. Прогресивно нарастват китайските инвестиции в разработката на казахстанските петролни находища. Планира се свързването им чрез голям тръбопровод, със западните райони на Китай. Геополитическите интереси на Пекин в Централна Азия са стабилни, последователни и дългосрочни. Установявайки партньорски отношения с Русия в региона, Китай вижда в тях още един фактор за стабилността на северозападните си граници.

Що се отнася до Иран, той бързо съумя да установи добри политически и икономически отношения с всички нови страни от региона, като моментално се опита да окаже върху тях и определен идеологически натиск, усилено пропагандирайки своята версия на исляма. Иранската формула за ислямската държава обаче, не намери благодатна почва в държавите от Централна Азия. И след като го осъзна, Техеран се ориентира към изграждане на отношенията с тях на чисто прагматична основа, което напълно устройва и самите постсъветски републики, тъй като през Иран минава пътят за Персийския залив, като едно от продълженията на Великия път на коприната. В максимално кратки срокове бе изградена и пусната в експлоатация още през 1996 железопътната линия Мешхед-Теджен-Серахе, която свърза железопътната мрежа на Туркменистан с иранската. Силната заинтересованост на централноазиатските страни от морските терминали на брега на Персийския залив, дава на Техеран допълнителни аргументи да остоява своите интереси в региона. А развиващото се сътрудничество с държавите от него (особени с Туркменистан) позволява да бъдат смекчени последиците от международната изолация на Иран, за която настояват САЩ. Укрепвайки влиянието си, Техеран се съпротивлява на укрепването на американските позиции в тази част на света, която доскоро бе затворена за тях. Тази иранска позиция се подкрепя от Русия, Индия и Китай. Ще припомня и, че по инициатива на Техеран бе създадена Организацията за икономическо сътрудничество, обединяваща всички централноазиатски държави, Азербайджан, Турция, Пакистан, както и Организацията за сътрудничество на каспийските държави.

Непосредствено след 1991 Турция питаеше определени надежди, че новите независими държави от региона ще се ориентират към нейния модел на държавно устройство, което ще и даде възможност да установи икономически и политически „патронаж” над тях. Известно е, че Западът традиционно смята Турция за щит срещу ислямския фундаментализъм. Светският път, избран от Анкара не без влиянието на Европа, където днес живеят и работят милиони турци, доказа своята жизнеспособност. При това етническата, културна и езикова близост между Турция и централназиатските републики също създаваше благоприятни предпоставки за утвърждаване на геополитическите интереси на Анкара в региона. Въпреки това, надеждите и за лидиращи позиции в тюркоезичния свят скоро бяха разсеяни и, заместени от здравия прагматизъм.

Сферата на турското проникване в региона е най-вече леката промишленост (текстилна и шивашка), в която бяха създадени много съвместни предприятия, както и транспортните комуникации и туризма – през Турция Великият път на коприната стига до Южна Европа (проектът ТРАСЕКА – т.е. транспортният коридор Европа-Кавказ-Азия). В същото време, в Централна Азия се очертава доста остро турско-иранско съперничество, тъй като Анкара и Техеран представляват противоположни модели на държавно устройство. Освен това, от средата на ХХ век насам Турция е опорна точка на САЩ и Анкара помага на Вашингтон да реализира интересите си в Близкия и Среден изток. През 1992 стартира транслацията на програми на турската телевизия за държавите от Централна Азия, а в турските университети днес се обучават хиляди студенти от Азербайджан, Казахстан, Узбекистан, Киргизстан. Общата стойност на оказваната от Анкара техническа и хуманитарна помощ за държавите от региона надминава 1,2 млрд. долара.

Върху политиката на Пакистан в Централна Азия, чиито непосредствен съсед е тази страна, сериозно влияние оказва традиционното противопоставяне с Индия, свръзано с неразрешените териториални спорове, които неведнъж са водили до кърави въоръжени конфликти. И Пакистан, и Индия, де-факто, са ядрени държави. И съвсем разбираемо е, че републиките от Централна Азия биха искали конфликтите между тях да бъдат решени по мирен път и на целия индийски субконтинент се наложат мира и сътрудничеството. Религиозната и културна общност с Пакистан на можа да направи страните от региона негов съюзник в този сложен въпрос. Всички централноазиатски държави са заинтересовани от това Индия да възстанови сухопътния си транзит за Европа през Пакистан, Афганистан и Централна Азия (днес това става през Иран, Каспийско море и Русия).

Във връзките си с Централна Азия Пакистан поставя ударението върху сътрудничеството в развитието на транспортната инфраструктура и телекомуникациите и създаването на съвместни предприятия. В Исламабад са наясно, че за по-нататъшното успешна разширяване на контактите със страните от региона е необходимо отново да се задействат автомобилните маршрути през Афганистан и в най-кратки срокове да бъде изградена железопътна линия. Транспортните комуникации обаче, могат да функционират нормално само в стабилна страна. Като съюзник на Вашингтон във войната с тероризма, Исламабад прави доста за стабилизирането на ситуацията в Афганистан. В самия Пакистан обаче, все още действат нелегални лагери, подготвящи терористи за Ирак и Чечения, спонсорирани от международния тероризъм. Впрочем, самият Пакистан също е обект на техните атаки. Армията му опитва да се справи с това зло, но действията и не са достатъчно ефективни.

На свой ред, Индия вижда в страните от Централна Азия естествени партньори за политическо (съвместна сигурност) и икономическо сътрудничество и не желае те да заемат пропакистанска позиция. Когато, през 1996, на власт в Афганистан дойде движението „Талибан”, Делхи, Москва и Техеран обединиха позициите си по афганистанския въпрос, обявявайки се против талибаните, спонсорирани от Пакистан. Осве това, Индия би искала централноазиатските страни да я подкрепят по въпроса за Кашмир. Тоест, в Централна Азия се сблъскват геополитическите интереси не само на световните държави, но и на съседните страни: Турция, Иран, Пакистан и Индия.

Япония, като втората по индустриална мощ държава в света, изнасяща огромно количество стоки и промишлени технологии, не по-малко настойчиво, макар и дискретно, укрепва присъствието си в Централна Азия. Както е известно, тази страна се специализира в производството на високотехнологични изделия (електроника, телекомуникации, машиностроене и автомобилостроене) и е заинтересована от политическата и социална стабилност и бързото развитие на страните от региона (и, особено, на добива на енергоносители и суровини, доколкото Япония е най-големия в света вносител на суровини). Затова Токио се стреми към по-бързото включване на централноазиатските постсъветски републики в глобалния стокообмен, включително и чрез възраждането на Великия път на коприната или чрез изграждането на нови транспортни връзки на страните от региона с пристанищата на Индийския океан и Средиземно море. За целта японците предоставиха големи заеми на Узбекистан (1,6 млрд. долара), Казахстан, Киргизстан, Туркменистан. Голяма е и японската държавна финансова подкрепа. Така, през 1995-2001 Узбекистан получи 312 млн. долара, Киргизстан – 241 млн. долара, Казастан – 222 млн. долара. Между другото, не по-малък интерес проявява Токио и към модернизирането на Транссибирската жп линия, която е най-краткият път за японските стоки към Европа. В частност, японските фирми проучват възможността за изграждането на железопътна линия през остров Сахалин към континента. Япония би искала Централна Азия да се превърне в регион, възприемчив за икономическия динамизъм на източноазиатските „тигри”. Засега обаче, обемът на търговията и с републиките от региона не е голям. Не са много и съвместните предприятия с японско участие (в Узбуекистан през 2005 например, те бяха само десет). Транзитът на японски стоки, през Китай, за Европа струва скъпо, което се отразява негативно върху използването на централноазиатските транспортни коридори от Токио.

Европейският съюз следва по отношение на Централна Азия политика, отчитаща интересите на САЩ, Русия, Китай, Индия или Япония без да влиза в конфликт с тях. ЕС сключи договори за партньорство и сътрудничество с всички страни от региона. През 1999 Европарламентът прие резолюция „За стратегията на ЕС за развитие на отношенията с независимите държави от Централна Азия”, където, в частност, се подчертава, че успешното развитие на демокрацията в тези страни е изключително важно за Брюксел. В същото време, в ЕС са наясно, че изкуственото култивиране на западния тип демокрация в региона е невъзможно, както и, че за създаването на благоприятни условия това да стане е необходимо време. Брюксел оказва практическа помощ в борбата с наркотрафика, за преодоляване на крайнонеблагоприятната екологична ситуация в района на Аралско море, както и за справяне с дефицита от питейна вода, и е заинтересован от ускоряването на интеграционните процеси в Централна Азия. Проектът ТРАСЕКА е дело именно на ЕС и съюзът продължава да го подкрепя със сериозни инвестиции за модернизацията на железопътните линии и шосетата, възраждащи Великия път на коприната.

Независимостта, която републиките от Централна Азия получиха през 1991, вече започва да носи плодове. Тези страни постепенно придобиват собствена физиономия, свой специфичен почерк във вътрешното си устройство и своята външна политика. Световната общност им оказва подкрепата си за реформиране на националната икономика и излизане на световните пазари. Именно с тази цел се възражда и Великият път на коприната, който на практика се превръща в още един гарант за суверенитета на държавите от региона, сякаш отново разкривайки пред тях всичките четири страни на света.

Бележки:

1. Данилевский Н.Я., Россия и Европа. СПб., 1995.

2. Тойнби А.Дж., Постижении истории, М., Прогресс, 1991.

3. Mahan A.T., The Influence of Sea Power upon History, 1660-1805, Abridged ed. Englewood Cliffs, NJ, Prentice Hall, 1980.

4. Colomb P.H., Naval Warfare: It’s Ruling Principles and Practice Historically Treated. 2d ed. London. W.H.Allen & Co., Limited, 1895.

5. Виж: Haushofer K., Bausteine zur Geopolitik. Berlin, 1928.

6. Виж: Mackinder H., Geographical Pivot of History // Geographical Journal, 1904.

7. Виж: Spykman N. America’s Strategy in World Politics. NY: Harscourt, Brace & Co, 1942.

8. Виж: Ratzel F. Politische Geographie. Einleitung. Leipzig, 1897.

9. Виж: Gaullois P.M. Geopolitique. Les vois de la puissance. Paris, 1990

10. Виж: Cohen S.B. Geography and Politics in a Divided World, NY, 1963

11. Центральная Азия: геоэкономика, геополитика, безопасность/ Редколл.: Р.М. Алимов, Ш.Р. Арифханов и др. Т., Шарк, стр.14.

12. Виж: Жильцов С.С., Зоин И.С., Ушков А.М. Геополитика Каспийското региона. М. Международные отношения, 2003. стр.153.

13. Виж: Макиндер Х. Геграфическая ось истории // Элементы, 1996, №7, С.26-31.

* Авторът е анализатор в Центъра за стратегически изследвания в Ташкент, Узбекистан, автор на няколко книги по геополитика.

{rt}