През май, в Лима, се проведе петата редовна среща на високо равнище между ЕС и Латинска Америка (на нея България беше представена от президента Георги Първанов), на която бяха обсъдени редица екологични и енергийни проблеми, но основната тема бе стратегическото икономическо партньорство между двата региона. Бурно развиващата се, богата на ресурси Латинска Америка и европейските икономически гиганти очевидно са заинтересовани един от друг. Наистина, сегашният т.нар. „социалистически пояс” в Латинска Америка не притежава параметрите на сериозна геополитическа сила, но разширяването му, съпроводено от продължаващата ерозия на проамериканските режими на континента, вече представлява реална заплаха за мощта на САЩ.

Подобно на другите големи региони на планетата, Латинска Америка обединява много и често разнопосочни икономически интереси. Част от нея е например един от световните лидери по темпове на икономически ръст – Бразилия. Впрочем, останалите държави в него, макар и в различна степен, също демонстрират динамично развитие. Което не може да не интересува Европа.

Въпреки прогнозите, че срещата в Лима може да се превърне в арена на политически и идеологически битки между латиноамериканските левичари и представителите на европейските демокрации, това на практика не се случи. Най-вече, защото Европа въобще не е заинтересована от поставянето на акцента върху политическите теми. Истината е, че европейците не се опасяват особено от ръста на социалистическите тенденции в региона и причината е, че латиноамериканският „социализъм” има по-скоро геополитически измерения и те касаят Съединените щати, а не ЕС. От друга страна, става дума за своеобразен социален популизъм, който разполага с достатъчно сериозна база в региона, още повече, че досегашната му алтернатива беше „социалният паразитизъм”. Става дума за нещо, характерно именно за Латинска Америка – там, където има що-годе сериозна икономика, винаги са налице проблеми със социалния баланс. Да не говорим за традиционните кланови структури. В подобна ситуация, появата на политически екземпляри от типа на Чавес едва ли може да ни учудва.

Всичко това обаче, не е проблем на Европа. Американците действително опитват да се намесват (и се намесват) в латиноамериканските проблеми. ЕС обаче няма конкретни геополитически амбиции в региона. Което означава, че Брюксел няма да съобразява икономическата и търговската си политика в Латинска Америка със стремежа на САЩ да ерозират позициите на един или друг враждебно настроен към тях местен режим.

Съвместните усилия

През декември 2007, седем латиноамерикански държави се споразумяха за създаването на регионална банка за развитие. Аржентина, Боливия, Бразилия, Венецуела, Парагвай, Уругвай и Еквадор поставиха основите на нова регионална институция – Южноамериканската (или Южната) банка. В основата на тази инициатива беше венецуелският президент Уго Чавес.

Дейността на бъдещата банка ще бъде насочена към намаляване зависимостта на държавите в региона от Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ). Напоследък, тези две институции са подложени на сериозна критика от страна на повечето регионални лидери. Така, през 1999 (след идването на власт на Чавес), Венецуела изплати всичките си дългове на МВФ и през миналата 2007 фондът закри представителството си в Каракас. На път да приключи отношенията си с МВФ е и Аржентина.

Южната банка ще финансира мащабните социално-икономически проекти на южноамериканските държави. Планира се, с течение на времето, в нея да влязат всички членки на Съюза на южноамериканските нации, а след това, вероятно, и страните от Централна Америка. Първоначалният уставен капитал на банката ще бъде около 7 млрд. долара. Но това е само началото, още повече, че някои държави като Венецуела например, разполагат с доста сериозни финансови ресурси. Както правилно прогнозира преди време боливийският президент Ево Моралес, създаването на банката е само „първата стъпка” към прехода на страните от Южна Америка към единна валута. Тук следва да отбележим, че малко преди това, решение за създаване на единна валута взеха и няколко държави от Персийския залив.

От друга страна, опитът на Вашингтон да разшири на юг зоната на Северноамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA) засега търпи провал. Създаването на свободна търговска зона от Аляска до Огнена земя, което е много изгодно за САЩ, беше блокирано от Венецуела, Боливия и Аржентина. В същото време, Венецуела, Боливия, Куба и Никарагуа лансираха, през 2004, т.нар. Боливарианска алтернатива за Америка, предвиждаща съвместни усилия в сферата на енергийната, икономическата и продоволствена сигурност.

Освен това, Венецуела, Боливия и Еквадор официално обявиха, че са поели курс към „изграждане на социализма на ХХІ век”. Във всяка от тези държави (със съответната специфика) се развиват паралелно две революции като едната е национална, насочена против крайния неолиберализъм и американската доминация, а другата е с по-ясна социална насоченост (но и с доста по-малки шансове за успех).

Този процес на очевидно неизгодни за САЩ промени вече е стигнал толкова далеч, че, според главния редактор на авторитетното списание “Foreign Affair” Мойзес Наим: „Латинска Амарика вече е загубен за нас континент”.

Стратегията на Вашингтон

Въпреки тази песимистична оценка, Съединените щати очевидно не възнамеряват да се примирят с подобно развитие. Така, американското посолство в Каракас откри сателитни „консулства” в пет петролни щата на Венецуела, а Пентагонът възстанови военновъздушната си база в Парагвай, до границата с Боливия. САЩ се опитват да пресекат радикалните тенденции в Латинска Америка и като използват за целта двустранните договори за „свободна търговия” с държавите от континента. Освен това, Вашингтон се стреми да съживи военното си сътрудничество с региона, този път в името на борбата с тероризма и наркобизнеса, както и на „защитата на пазарната демокрация”.

В същото време обаче, дошлите на власт в повечето латиноамерикански държави радикални или умерено леви коалиции, поставят в основата на своята политика (в по-голяма или по-малка степен) именно укрепването на независимостта си от Вашингтон. Повратен момент в този процес стана осуетеният, през април 2002, опит за преврат във Венецуела, което провокира мощен ръст на антиамериканските настроения в региона. По-късно (през ноември 2006) САЩ не можаха да попречат на победата на Рафаел Кореа в Еквадор, както и на връщането на президентския пост в Никарагуа на някогашния кубински съюзник Даниел Ортега. В същото време, те вече не могат (а, както изглежда и не искат) да прибегнат до пряка въоръжена намеса в региона, особено на фона на тежките им ангажименти в Ирак и Афганистан и продължаващата конфронтация с Иран. Затова Вашингтон (поне през следващите години) ще продължи с опитите да реши проблемите си с Латинска Америка най-вече с икономически средства. Това обаче не означава, че САЩ са се отказали от военното си присъствие на юг от Рио Гранде. Така, наскоро Държавният департамент по отбраната обяви, че планира да възстанови 4-ти американски флот (разпуснат през 1950) чиито кораби да патрулират покрай бреговете на Латинска Америка, с цел „борба с тероризма и незаконните действия на международната организирана престъпност (включителна наркотрафика)”. Първите от тях ще се появят край бреговете на Централна и Южна Америка още през лятото на настоящата 2008. Анализаторите посочват, че решението на САЩ за възстановяването на 4-ти флот бе взето малко след дипломатическата криза между Венецуела, Еквадор и Колумбия, заради нахлуването на колумбийски военни на еквадорска територия. В същото време, Бразилия, Венецуела, Аржентина и Еквадор лансираха инициатива за създаване на южноамерикански Съвет за сигурност, която очевидно противоречи на представата на САЩ за регионалната система за сигурност.

Междувременно, се появиха съобщения за две срещи на местните власти в аржентинската провинция Чако с представители на Южното командване на САЩ, на които са се обсъждали въпроси, свързани с „оказването на хуманитарна помощ при природни бедствия и катастрофи”. Мнозина местни коментатори обаче свързват американската активност със стратегическото разположение на провинция Чако, където се намира гигантското подземно водохранилище Гуарани.

Освен това, американският посланик в Колумбия Уйлям Браунфийлд наскоро призна, че страната му разглежда възможността да прехвърли военновъздушната си база, разположена в еквадорския град Манта (след като президентът на Еквадор Рафаел Кореа обяви, че няма да продължи договора за наем на базата), в колумбийския департамент Гуахира, който открай време е обект на териториални спорове със съседна Венецуела.

Въпреки цялата тази активност обаче, Вашингтон (поне през следващите години) ще продължи да залага на опитите да реши проблемите си с Латинска Америка най-вече с икономически средства. В края на краищата, макар че идеята за разширяването на NAFТА се провали, позициите на американските транснационални корпорации в региона остават достатъчно силни и дори укрепват. През 2005, обемът на инвестициите им в икономиката на Латинска Америка и Карибите беше 353 млрд. долара, а в техните предприятия са заети 1,6 млн. души. През 2006 износът на САЩ към държавите на юг от Рио Гранде нарасна почти с 13%, а вносът оттам – с 10,5%.

В същото време, САЩ се опитват да компенсират отказа на латиноамериканските страни да се присъединят към NAFTA, като ускорят развитието на двустранните връзки, включително и чрез подписване на споразумения за свободна търговия, с отделни държави от региона. В това отношение, привлекателността на американския пазар действително е много сериозен коз в ръцете на Вашингтон. Както подчертава министърът на икономиката на Уругвай Данило Астори, който е сред малцината, подкрепящи идеята за NAFTA: „Страната ни трябва да поддържа добри отношения с всички държави в света, но особено със САЩ, които са сила, способна изключително много да разшири нашите собствени възможности”. Имайки предвид, че Астори скоро ще бъде издигнат за кандидат от управляващата коалиция на президентските избори през 2009, очевидно става дума за наличие на определена тенденция.

Присъединяването към NAFTA или сключването на двустранен договор за свободна търговия със САЩ биха означавали обаче неизбежен конфликт с Южноамериканския общ пазар (Mercosur), в който влизат Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, а като асоциирани членове – Чили, Боливия, Колумбия, Еквадор и Перу. Във всеки случай, за Вашингтон би било изгодно, ако Уругвай, или някоя друга страна, ерозират Mercosur отвътре.

Както е известно, споразумението за създаването на NAFTA, между САЩ, Канада и Мексико, влезе в сила на 1 януари 1994. Според Вашингтон, тази организация, за която се планираше да се развива по модела на ЕС, цели да осигури необходимото взаимодействие в интерес на сигурността и просперитета на Северна Америка, така че самото понятие за сигурност да бъде включено в логиката на икономическите и търговски процеси в региона. Което, според критиците на Белия дом, означава „да бъде институционализирано влиянието на корпорациите и частния сектор, като цяло, върху политиката, в съответната посока”.

Тоест, разширяването на NAFTA и в Латинска Америка със сигурност би довело до сблъсък между фундаменталното изискване на тази организация да бъдат създадени оптимални условия за функциониране на частния капитал и да се гарантира свободната търговия и левите режими от региона, които се ориентират към съвършено различен икономически модел.

В тази връзка, интерес представлява публикуваната, през 2003, стенограма на разговорите между президента Буш и тогавашния испански премиер Хосе-Мария Аснар, даваща представа за американския натиск срещу страните, които не са склонни да изпратят свои части в Ирак. „Става дума за интересите на САЩ – подчертава Буш – и Лагос ( тогавашния президента на Чили Рикардо Лагос Ескобар – б.р.) следва да е наясно, че споразумението за свободна търговия с Чили очаква ратификацията си от Сената и, ако той не заеме правилната позиция, това би поставило ратификацията под въпрос”.

Впрочем, макар че сегашният чилийски президент – социалистката Мишел Бачелет, твърди че поставя „стратегическото партньорство” със САЩ на преден план, тя също, на няколко пъти, беше „санкционирана” по подобен начин от Вашингтон. Така, когато чилийският парламент подкрепи създаването на Международния наказателен съд, но отказа да подкрепи искането на САЩ американските военни да бъдат изключени от неговата юрисдикция, Вашингтон моментално поиска заплащане за подготовката на чилийските пилоти на закупените американски самолети F-16, макар че при сключването на сделката за подобно заплащане въобще не ставаше дума. По същата причина бяха преустановени и програмите за обучение и военна помощ в Бразилия, Перу, Коста Рика, Еквадор, Боливия и Уругвай.

Новите инструменти на Вашингтон

В близкото минало, САЩ можеха да разчитат на съдействието на Организацията на американските държави (ОАД) за разрешаване на проблемите си в Латинска Америка. През 2001, по инициатива на тогавашния шеф на Държавния департамент по отбраната Доналд Ръмсфелд беше приета Вътрешноамериканската демократична харта, утвърждаваща механизма за прилагане на т.нар. „демократичен параграф”, позволяващ от ОАД да бъдат отстранявани държавите, в които е налице неконституционна промяна на демократичния модел, и узаконяващ „правото на хуманитарна намеса”. Впрочем, с въпросния параграф тогава бяха съгласни и значителна част от латинамериканските леви политици.

Оттогава до днес обаче, нещата доста се промениха, включително и в ОАД. Така, през юни 2007, на сесията на организацията в Панама, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс поиска изпращането във Венецуела на специална комисия, която да разследва въпроса за лиценза на частната телевизионна компания Radio Caracas Television, който правителството на Уго Чавес отказа да продължи, заради постоянните критики срещу действията му. Предложението на Райс обаче бе отхвърлено и това беше възприето много болезнено във Вашингтон.

Сблъсквайки се с подобни трудности в ОАД, САЩ напоследък все повече залагат на фондациите и неправителствените организации за прокарване на своята стратегия в региона. Основна роля сред тях играе Агенцията за международно развитие (USAID), особено по отношение финансирането на латиноамериканските „демократични сили и движения”, които, по правило, са добре настроени към САЩ. Както отбеляза наскоро бившият шеф на агенцията Ендрю Натсиос: “USAID се оказва най-подходящия инструмент там, където дипломацията не работи, а използването на сила е свързано с прекалено голям риск”. Впрочем, развитието на ситуацията във Венецуела потвърждава думите му. В тази страна USAID финансира редица проекти на опозицията и активно подкрепя акциите и срещу режима на Чавес.

Особена активност в региона демонстрира и Международният републикански институт (IRI), ръководен от Джон Маккейн - кандидатът на Републиканската партия за президент на САЩ, на изборите през ноември 2008. Институтът е ангажиран, в частност, с организацията и консултирането на политическите програми на опозицията в контролираните от леви режими страни в Латинска Америка. Впрочем, определена активност проявява и Държавният департамент на САЩ, който определя като една от задачите си в региона „привличането на гражданите към по-активно участие в демократичния процес”.

Според някои северноамерикански анализатори, „ненасилствената съпротива” на опозицията е най-резултатната стратегия за дестабилизиране на левите и националистически режими в Латинска Америка. Неин израз във Венецуела е кампанията за „защита свободата на словото”, а в Боливия – сепаратистките прояви в четирите южни провинции, както и блокиране работата на Конституционното събрание.

Южното командване на Пентагона

В същото време, за възстановяване и укрепване на своето влияние в Латинска Америка, САЩ разчитат и на своето Южно командване (Southcom), представляващо най-мощната военна сила в региона. При това, контактите между Southcom и латиноамериканските правителства обикновено се осъществяват непосредствено, т.е. без посредническото на дипломатите. Повечето решения в Южното командване на американската армия се вземат автономно, без санкция на Държавния департамент. В същото време, такива северноамерикански институции, като агенциите за подпомагане на развитието и на земеделието, отдавна са изместени на заден план, а помощта на САЩ, в рамките на двустранните им отношения с държавите от региона, е само 1/3 от онази по времето на студената война. Впрочем, говори се, че продължаващата китайска икономическа експанзия в Южна Америка, може да накара Вашингтон отново да възстанови мащабните програми за оказване на икономическо помощ на региона. Засега обаче отговорността за тези програми е възложена на Департамента по отбраната, като сред причините за това е и, че Конгресът няма достатъчно механизми за контрол на неговите разходи. Във всеки случай, официалните данни сочат, че през 1997-2007 помощта на САЩ за армията и полицията в латиноамериканските държави се равнява на 7,3 млрд. долара.

Според командващият Southcom генерал Джеймс Хил, основната заплаха в Латинска Америка представлява „радикалният популизъм, ерозиращ демократичния процес и ограничаващ правата на индивида”. Именно този радикален популизъм, олицетворяван от фигури като Уго Чавес, поражда, както твърди Хил, „дълбоко разочарование у хората, поради липсата на реални демократични реформи, като в същото време разпалва антиамериканските настроения”.

В тази връзка, друг генерал от армията на САЩ – Бентц Крадок, който навремето командваше Southcom, а днес ръководи Европейското командване на САЩ, както и Обединеното командване на НАТО, отбелязва, че „за липсата на политическа стабилност в Латинска Америка са отговорни демагозите – врагове на САЩ, глобализацията и свободната търговия”. Според него, е необходимо срочно да бъдат увеличени „силите за сигурност” в региона, както и бюджетът на Sauthcom. Иначе, може да се окаже, че Латинска Америка и Карибите „ще бъдат откъснати от останалия свят от авторитарните и популистки режими” (т.е. биха могли окончателно да излязат от орбитата на САЩ и да се ориентират към други стратегически съюзници).

Наред със Southcom, все по-голяма роля в Латинска Америка играе и присъствието на северноамерикански военни съветници – най-вече представители на частни фирми, както и граждански лица, които формално не представляват САЩ. Впрочем, именно това им позволява да се занимават с неща, с които не би могла открито да се заеме американската армия. Частните охранителни агенции например, могат да участват във военни действия, без санкцията на Конгреса.

Междувременно, с одобрението на Вашингтон, някои латиноамерикански държави отново започнаха да използват армиите си за полицейски операции. Така, през декември 2006, мексиканският президент Фелипе Калдерон изпрати 7 хиляди войници в щата Мичоакан за борба с наркотрафика. В Бразилия пък, армейски части редовно влизат във фавелите (бедняшките квартали) на Рио де Жанейро за да преследват местните младежки банди и т.н. Милитаризацията на обществената сигурност не е нова практика, но не бива да се забравя, че сред „криминалните елементи”, срещу които се използват военните, могат да попаднат и обикновени граждани, както и политически противници на управляващите. Да не говорим, че веднъж излезли от казармите, самите военни стават все по-склонни да се месят в политиката.

Междувременно, Пентагонът и северноамериканският военно-индустриален комплекс успяха да постигнат официална отмяна на ембаргото върху продажбата на оръжие и военна техника в Латинска Америка, където САЩ отдавна са основния доставчик на оръжие. Това решение обаче дава зелена светлина на оръжейната надпревара в региона. Така, решението на Чили да купи американски самолети F-16 води до това, че съседите и също ще поискат да модернизират военновъздушните си сили. Така, бразилският министър на отбраната поиска военните разходи на страната да бъдат увеличени с 50% през 2008, макар че, както твърди президентът Луис Инасио да Силва (известен повече като Лула), „Бразилия поддържа стабилни и добросъседски отношения с всички южноамерикански държави”.

Южноамериканският съвет за отбрана

Впрочем, твърдението на Лула не му попречи да предложи, на последната среща на Съюза на южноамериканските държави (Unasur), провела се в края на май 2008 в бразилската столица, създаването на  регионален военен блок – т.нар. Южноамерикански съвет за отбрана, което, според мнозина би било поредната стъпка към обособяването на Латинска Америка в самостоятелен геополитически и геоикономически полюс. Предполага се, че всяка страна ще определи по двама свои представители (от Външното и Военното си министерство), които да участват в окончателното институционализиране на Съвета. Според бразилския министър на отбраната Нелсон Жобим, в рамките на Съвета ще се разработи единна концепция за отбрана, макар че организацията „не възнамерява да копира остарелите класически военни съюзи, от типа на НАТО”. Освен това, Жобим категорично изключи участието на САЩ в Съвета, отбелязвайки, че „това няма как да стане”. Той подчерта, че: „силата на Южна Америка е в интеграцията на населяващите я народи” и, че южноамериканските държави трябва да укрепят позициите си на международната сцена, без да искат от когото и да било разрешение да създадат собствен военен съюз. Според Жобим, идеята за създаването на субконтиненталния Съвет за отбрана се подкрепя от всички страни в региона, като „някои от тях проявяват по-голям ентусиазъм, а други – по-малък, но, като цяло, в Латинска Америка са единодушни, че създаването му е необходимо”.

Всъщност, истината е, че формирането на Южноамерикански съвет за отбрана със сигурност се подкрепя от венецуелския президент Чавес, както и от еквадорския военен министър Уолкър Сан-Мигел, според когото не е изключено в бъдеще към него да се присъединят и държавите от Централна Америка и Карибския басейн. Идеята се приема положително и от Еквадор, чиито министър на отбраната Хавиер Понсе, отбеляза, че Съветът ще се ориентира към разширяване на военното сътрудничеството между южноамериканските държави и ще позволи да бъдат предотвратени бъдещи гранични конфликти. Според него, „чрез тази структура страните от региона ще увеличат относителната си тежест пред ООН и другите международни организации”.

Повечето анализатори смятат, че инициативата за създаването на Южноамерикански съвет за отбрана е реакция на мартенската военно-политическа криза между Еквадор и Колумбия. В същото време те отбелязват, че макар в Латинска Америка да се говори много за необходимостта от интеграция, центробежните тенденции в региона остават силни. В същото време дори ако се тръгне към създаването на подобен военен съюз, практическото му формиране ще се затрудни, защото демократичните латиноамерикански правителства, като бразилското например, имат една визия за проблемите на сигурността, а радикалните националистически режими – съвършено различна.

В миналото, всички структури за сигурност в Латинска Америка действаха под егидата на САЩ. Напоследък обаче ролята на Вашингтон прогресивно спада, за сметка на което нараства тази на Бразилия, която се очертава (и вече действа) като регионален център на военно, икономически и политическо влияние. От друга страна, е налице тандемът „Кастро-Чавес”, възпроизвеждащ конфронтационния модел от ерата на студената война.

Разнопосочните политически вектори

Не бива да се забравят, също така, сериозните различия между представителите на отделните леви и националистически правителства в Латинска Америка в отношението им към Съединените щати и разширяването на пазарната демокрация в региона. Макар мнозина анализатори (включително и у нас, в България) да се опитват да ги поставят под един знаменател, това съвсем не е вярно.

Бразилският президент Лула например, поддържа съвсем нормални отношения с Вашингтон, без това да му пречи да провежда сравнително самостоятелна политика. По-голямата част от петролният добив в страната продължава да се контролира от северноамерикански капитали. Така, правителството държи само 40% от акциите в държавната компания „Петробраз”, докато останалите се контролират от западни акционери. Същото се отнася и за президента на Чили Мишел Бачелет, която е и лидер на местната Социалистическа партия.

На свой ред, новият аржентински президент Кристина Фернандес де Киршнер се обявява за сътрудничество между държавите от региона, следвайки традиционния интеграционен модел. Впрочем, регионалната интеграция се подкрепя и от Куба, Венецуела, Еквадор, или малката държавица Доминика, но всички те лансират идеята за „обединение на антиимпериалистическа (т.е. антиамериканска – б.р.) основа”. А нито Бачелет, нито Киршнер, нито Лула са склонни да следват подобна схема. Освен това, да не забравяме, че в Латинска Америка има и немалко териториални спорове, някои от които продължават вече второ столетие, което също пречи за взаимното разбирателство и доверието.

Реалните противоречия между „умерените” и „радикалите” сред левите и националистическите режими, както и наличието на откровено проамерикански правителства (като например тези в Колумбия или Мексико), значително улесняват постигането на стратегическите цели на Вашингтон в земите, южно от Рио Гранде. Въпреки това, успехът на последните не е гарантиран. В това отношение, много зависи от успехите (или от провала) на модела на „социализма на ХХІ век”, който се опитват да следват Венецуела, Еквадор и Боливия, както и от ефективността на реформите в „Куба след Фидел”.

Много неща зависят и от това, доколко успешно латиноамериканците ще съумеят да използват съществуващите противоречия в глобалния геополитически триъгълник САЩ – ЕС – Китай. Защото и ЕС, и Китай преследват собствени цели в региона и те далеч не винаги съвпадат с американските. Така, САЩ се стремят, на първо място, да изолират и ерозират комунистическия режим в Куба, като и ляво-националистическите правителства във Венецуела, Боливия и Еквадор. Китай, напротив, инвестира големи суми в тези страни и не може безучастно да наблюдава, как парите му рискуват да отидат на вятъра, заради интригите на Вашингтон. Така че битката са Латинска Америка не само продължава, но и тепърва ще се разраства, придобивайки наистина глобални измерения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Като изключим Казахстан, който съумя, през последните петнайсетина години, да реши повечето си териториални проблеми, ситуацията в Централна Азия никак не е безоблачна. Повечето от местните постсъветски републики продължават да имат териториални спорове със съседите си, значителна част от които не са решени и до днес. Етническата смесица и отсъствието на общопризнати граници се задълбочава от недостига на земеделски земи и, което е още по-важно, предвид сухия климат, на водни ресурси, придава на периодично възникващите конфликти ярко изразено социално-икономическо измерение.

Днес, най-много териториални спорове има между Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, които освен от общите граници и аграрната си свръхнаселеност, се обединяват и от принадлежността си към „централноазиатското буре с барут”, както наричат. Ферганската долина, където са разположени Ошката област на Киргизстан, Согдийската област на Таджикистан и Андиджанската област на Узбекистан. Дори в сравнение с другите нестабилни райони на Централна Азия, Ферганската долина изпъква със своята свръхнаселеност, високото равнище на ислямизация на населението и големия брой нерешени социално-икономически проблеми.  Затова не е чудно, че след разпадането на Съветския съюз отношенията между Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан се отличават с висока степен на конфликтност. Несъвпадението между етническите и държавните граници, чието начало е поставено още при формирането на някогашните централноазиатски съветски републики, през 1924-1925, водят до това, че във всички държави от региона живеят големи общности от другите „държавнотворчески” етноси. Така, в Узбекистан (според данни от 1999) живеят 1,2 милиона таджики, 967 хиляди казахи, 216 хиляди киргизи и 142 хиляди туркмени. В Туркменистан пък (по данни от 1995) живеят 407 хиляди узбеки, чиито брой в Киргизстан е 665 хиляди (1999) , а в Таджикистан (2000) – почти милион.  С изключение на Узбекистан, където най-голямото етническо малцинство са таджиките, в останалите средноазиатски държави най-многочислената етническа диаспора е тази на узбеките. Наличието на големи етнически общности, живеещи по границата със своята „държава-майка” продължава да бъде мощен конфликтогенен фактор.

По правило, числеността на тези диаспори винаги съзнателно се намалява от властите. Така, според известния руски етнолог Юрий Кулчик реалният брой на таджиките в Узбекистан е 1,2-2 пъти по-голям от официално обявения, а в такива градове, като Бухара и Самарканд, те са мнозинство. Към същото мнение се придържа и американският анализатор от Харвардския университет Джон Шьоберлайн-Енгел, според когото по улиците на Самарканд много по често се говори на таджикски, отколкото на узбекски. Според някои данни, броят на таджиките в Узбекистан е между 5-6 милиона души, т.е. 20-25% от населението. След края на гражданската война, продължила между 1992 и 1997, принадлежността на Бухара и Самарканд, населени предимно с таджики, се превърна в един от основните проблеми между Узбекистан и Таджикистан. В началото на 2000-те бившият лидер на Обединената таджикистанска опозиция Мирзо Зиеев, заемащ в правителството на Таджикистан поста министър за извънредните ситуации, открито изяви претенции за принадлежността на Бухара и Самарканд.

Сред основните опасности за териториалната цялост на Киргизстан, правителството в Бишкек смята компактното узбекско малцинство, в южната част на страната, по границата с Узбекистан. Както е известно, в географски план, Киргизстан се разделя на северна и южна част, отделени от планински вериги и съединени от едно, единствено шосе. По данни от 1999, в южните райони са живели 632,8 хиляди узбеки, т.е. 26,1% от цялото им население. Според официалната статистика, през 90-те години, делът на узбеките в Южен Киргизстан практически остава непроменен, докато този на киргизите е нараснал от 59,7% до 67,6%. Междувременно, по данни на Асамблеята на народите на Киргизстан, в средата на 90-те, естественият прираст сред местните узбеки е бил по-висок, отколкото сред киргизите, а делът им, през 1989-1995, е нараствал. Очевидно, върху резултатите от преброяването от 1999 са повлияли страховете на властите от нарастващите сепаратистки настроения в южните райони. Наличието на значителна узбекска общност постоянно оказваше своето влияние и по време на т.нар. „революция на лалетата”, през 2005, когато, в резултат от завземането на властта в южните области от опозицията, възникна реална опасност за разделяне на страната.

Нерешен проблем са и съществуващите в Узбекистан и Киргизстан етнически анклави. Така, в Киргизстан има два големи узбекски анклава – Сох и Шахимардан, където живеят между 40 и 50 хил. души. В Узбекистан пък се намира изцяло киргизкото селище Барак, с население от 600 души. Откъснати от основната територия на своите републики, жителите на тези селища се сблъскват със сериозни проблеми, свързани с преминаването на държавната граница, функционирането на икономиката, социалната сфера и т.н. Предприетите, през 2001, опити за разрешаването им, чрез обмен на територии между Киргизстан и Узбекистан, се оказаха неуспешни. Така, предложението на узбекистанското правителство да се съедини районът на Сох, където има 19 селища, населени предимно с узбеки, чрез широк сухопътен коридор, с Узбекистан, срещу предаването на южната част на анклава на Киргизстан, беше отхвърлено от Бишкек, под предлог, че предлаганите земи нямат никаква стойност, както и, че Лейлекският и Баткенски райони ще се окажат напълно отрязани от останалата територия на страната.

В Киргизстан се намира и таджикският анклав Ворух, който чисто административно е част от Исфаринския район на Согдийската област на Таджикистан. На тази територия, с площ от около 130 хил. кв. км, живеят над 20 хил. души, 95% от които са таджики, а останалите 5% - киргизи. От 80-те години на миналия век насам, територията на Баткенския район в Киргизстан е зона на продължителен конфликт между киргизите и таджиките от съседния Исфарински район на Таджикистан, в чиято основа е вечният спор за земеделска земя и вода. Спорадични сблъсъци между узбеки и тадкжики имаше, през 1982, в района на Ворух-Танги, а през 1988 – в Матча-Актатир. През следващата 1989 те прераснаха в сериозен етнически конфликт, безуспешни опити за чието прекратяване се правеха през цялата 1990. През 1991, сблъсъците се възобновиха, като таджиките официално поискаха да им бъдат предадени за постоянно ползване 10 хиляди хектара киргизки земеделски земи. Така, конфликтът, в който с взаимни обвинения се включиха и президентите на Киргизстан и Таджикистан, се превърна в междудържавен. Впрочем, породилите го причини, съществуват и днес. През 1998, на територията на Баткенския район, отново имаше сблъсъци за контрола върху водните ресурси, след което враждуващите страни се споразумяха да създадат съвместни групи, които да контролират разпределянето им. Граничните проблеми между Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан рязко се изостриха в резултат от т.нар. Баткенски събития. През 1999-2000 въоръжени групи на Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) на два пъти осъществиха нападения от територията на Северен Таджикистан срещу Киргизстан и Узбекистан, които много трудно бяха отразени от местните армии, като по време на последните сражения, през 2000, възникна непосредствена заплаха за узбекистанската столица Ташкент. Опасявайки се от нов пробив на ислямските моджехидини от ИДУ, узбекистанското правителство нареди едностранното миниране на границите с Таджикистан и Киргизстан, което обаче доведе до много жертви сред гражданското население. В същото време правителството на Киргизстан изрази силно недоволство от разполагането на узбекски части в анклавите Сох и Шахимардан, което според Бишкек е в противоречие с международните норми. Последиците от Баткенските събития за таджикско-узбекските отношения бяха още по-сериозни. През 2000, от граничната Сурхандаринска област на Узбекистан бяха депортирани над пет хиляди етнически таджики от 18 селища. Всички те бяха преселени в пустинния Шарабадски район, след което селищата им бяха унищожени от узбекистанската авиация. Повод за тази крайна мярка станаха данните, че по време на нахлуването на ислямистите на ИДУ, жителите на въпросните селища, които са таджики по националност, са поддържали контакти с тях. След няколко години, към аналогична политика се ориентира и Душанбе. Така, за да наложат изгодно за себе си делимитиране на границата с Узбекистан, в края на 2007, таджикските власти подложиха на натиск живеещите в граничните райони на Согдийска област узбеки, да станат граждани на Таджикистан. В случай на отказ, те бяха заплашвани с конфискация на имуществото и депортация. Поетапно преселване на етнически узбеки във вътрешните райони на Таджикистан и заселване на етнически таджики в узбекските анклави се практикува и в районите на Шартуз и Торсунзаде (Согдийска област), където узбеките са мнозинство от населението.

В момента, от петте постсъветски централноазиатски републики, само Туркменистан изцяло е делимитирал сухопътните си граници, подписвайки съответните договори с Узбекистан (септември 2000) и Казахстан (юли 2001). Казахстан също вече е решил основните си гранични проблеми, постигайки споразумения по повечето спорни въпроси с Киргизстан, Таджикистан и Русия. В същото време обаче, делимитацията на границите между Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан не е осъществена и до днес. Така, само по границата между Киргизстан и Узбекистан има 58 спорни участъка, като от 1375-километровата граница са делимитирани само 99 км. Напрегнатите отношения между трите централноазиатски държави не изключват появата на нови етно-териториални конфликти, подходяща социална почва за които се формира от продължаващия ръст на населенето и сложната социално-икономическа ситуация.

Освен това, конфликтите в региона, в известна степен, са производни на самия процес на формиране на „новите национални държави”, всяка от които се опитва да формулира собствена държавна идеология, превръщайки в органична част от нея и териториалните претенции към съседите.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Все по-големият интерес на великите държави към Централна Азия, който се забелязва през последните години, силно напомня за „Голямата игра”, водена в този регион през ХІХ век между Царска Русия и Британската империя. Географското положение на Афганистан го превръща в желан плацдарм и стратегическа опорна точка в сегашната „Голяма игра”. Въпреки сходството между двата исторически периода, налице са обаче и редица много сериозни разлики, които се виждат дори от пръв поглед. На първо място, от сигурността на Афганистан днес са заинтересовани много повече „играчи” (САЩ, Русия, ЕС, Япония, Индия и Китай). На второ място, докато първата „Голяма игра” е обусловена най-вече от опитите на Русия да получи достъп до топлите южни морета, основен залог днес са петролът, източниците на хидроелектроенергия, стратегическите суровини, тръбопроводите, транзитните маршрути и достъпът до пазарите.

Тези, значително по-високи, залози обясняват голямото военно, геополитическо, геоикономическо и геостратегическо значение, което Централна Азия има за двата основни световни блока – единият, начело със САЩ (НАТО), а другият, начело с Китай (ШОС), съперничещи си за влияние в региона и преследващи очевидно различни интереси. „Китай се нуждае от тях, Русия иска да контролира техния транзит, а западните държави искат гаранции, че те няма да бъдат монополизирани от Москва или Пекин” – така „USA Today” описва, в статията си от 15.12.2007, значението на централноазиатските енергоносители, метали и транзитни маршрути.

Ключовото положение на Афганистан между Централна и Южна Азия има огромно геостратегическо значение за държавите от региона, които нямат излаз на море. В същото време, просперитетът на региона е неразривно свързан с гарантирането както на неговата собствена сигурност, така и тази на Южна Азия. Огромните енергийни ресурси и стратегическото разположение на региона, край западната граница на Китай, са причината Пекин да го разглежда като dingwei, т.е. като «жизнено важно за себе си пространство» (1).

Китайските интереси в Афганистан

Сегашния регионален ред, който общо взето доминира в Афганистан и Централна Азия, наподобява, донякъде, онзи в Европа след края на Втората световна война. И западноевропейските държави, и САЩ се стремят (под чадъра на НАТО) да укрепят присъствието си в региона, за да се противопоставят на нарастващата мощ и влияние на Пекин и Москва. В същото време, Китай (както навремето Съветският съюз) се стреми да разшири „периметъра си на сигурност” на запад, развивайки тесни връзки с държавите от региона и гарантирайки си безпрепятствен достъп до енергийните им ресурси.

Някои анализатори смятат, че Китай е заинтересован от създаването на „подчинено обкръжение” (2) на запад от границите си. В Пекин освен това планират стратегическото „обкръжаване” на своя основен регионален съперник – Индия, с помощта на Пакистан, Афганистан и Иран – от запад, Бангладеш и Бирма – от изток, и Шри Ланка – от юг. В тази връзка, последните инициативи на Делхи по отношение на Афганистан, Иран и Централна Азия и укрепването на индийските връзки с тях, целят, освен всичко друго, да отслабят „западния фланг” на Китай и да не допуснат превръщането на Пакистан в „западна граница на сигурността”. Поради това, Афганистан играе важна роля както в индийската, така и в китайската геополитика. На практика, решението за създаването на първата индийска военна база в чужбина – авиобазата в Фаркор в Таджикистан, само на два километра от границата с Афганистан, вероятно е било повлияно и от стремежа да бъде отслабен китайския натиск. Както се твърди в едно от специализираните китайски военни издания, индийското проникване в Афганистан и в Централна Азия „е насочено към постигането на четири основни цели: сдържането на Пакистан, укрепване на енергийната сигурност, борба с тероризма и предотвратяване на китайското проникване в региона” (3). Така, както и преди много години, Афганистан отново се превръща в „стратегически възел” на сигурността в региона.

Значението на Афганистан за Китай се обуславя и от ангажиментите на Пекин за гарантиране сигурността на Пакистан, който е основния китайски съюзник в Южна Азия и навремето помогна за пробива на Китай на международната сцена. Пакистан обаче е лишен от „географска дълбочина” и именно този фактор често „спъва” действията на Исламабад и е основната му слабост във военната конфронтация с Делхи. Пакистанските военни разчитат, че един приятелски настроен Афганистан би осигурил допълнителна стратегическа „дълбочина” на страната им и тъкмо това бе един от факторите, които накараха навремето Исламабад да подкрепи режима на талибаните в Кабул.

В същото време, сегашното афганистанско правителство се възприема от Пакистан по-скоро като съперник, който желае да го лиши от толкова необходимата му стратегическа дълбочина и дори може да застраши пакистанската сигурност, изправяйки Исламабад едновременно пред две заплахи. Имайки предвид, че гарантирането на сигурността на Пакистан е сред стратегическите императиви на Китай, едва ли следва да се учудваме, че всяка индийска стъпка в Афганистан поражда тревога и безпокойство в Пекин (както и в Исламабад).

Китай, както и Царска Русия в миналото, също мечтае за достъп до Индийския океан и плановете за изграждане (с китайски средства и китайско участие) на голямо пристанище в Гуадар (Пакистански Белуджистан) е важна стъпка в тази посока. Пристанището ще позволи на Китай да мисли за по-мащабно военно присъствие в близост до стратегическите световни маршрути на петролния транзит, както и до самия Близък изток, където са основните петролни наподища на планетата. Икономическата полза от Гуадар, като корабен „хъб” би нараснала значително, ако пристанището се свърже, с шосе и железопътня линия, с Централна Азия и Китай. Тук е мястото да напомня, че всяка сухопътна връзка между Гуадар и Централна Азия трябва да пресече Афганистан, което още веднъж подчертава значението на тази страна. Според Администрацията за енергийна информация към американския Департамент по енергетиката, „стратегическото разположение на Афганистан може да превърне страната във важен транзитен маршрут на тръбопроводите в региона” (4).

Обширните територии на китайската област Синцзян, населена предимно с мюсюлмани-уйгури, затрудняват гарантирането на сигурността на Китай. Тъй като уйгурите поддържат традиционни  религиозни и етнически връзки с Афганистан и съседните централноазиатски републики. Пекин много би искал да попречи на проникването в Синцзян на войнствената ислямистка идеология, изповядвана от афганистанските екстремисти, като талибаните например. Освен това, присъствието на значителни военни сили на Запада в Афганистан, също поражда безпокойство у китайците (5). Китай беше сред главните „играчи” в афганистанската гражданска война и основен доставчик на леко стрелково оръжие за бунтовниците-моджехидини, които, с подкрепата на САЩ и Пакистан, се бореха срещу съветското военно присъствие в страната. Днес „китайските интереси в Афганистан, имайки предвид продължаващата гражданска война и пълната неяснота по въпроса, кой все пак управлява страната, не са добре защитени, а отношенията между Пекин и Кабул са по-скоро формални” (6).

Тези интереси обаче, със сигурност  ще нараснат главоломно, щом ситуацията в Афганистан се стабилизира поне малко, тъй като интересите на Китай в сферата на сигурността са свързани пряко с появата на един стабилен и управляем Афганистан, свободен от западното военно присъствие. Затова, използвайки традиционните си геополитически инструменти, Китай търпеливо реализира политиката си по отношение на тази страна, като постепенно и незабележимо прониква в нея, укрепвайки икономическите отношения и увеличавайки инвестициите си. Подобна стратегия би могла да осигури на Пекин изгодни позиции в Афганистан, след като западните военни части напуснат страната.

Като индикатор за нарастващия китайски интерес към Афганистан можем да посочим факта, че при последното си посещение в Китай (през април 2008) пакистанският президент Первез Мушараф подчерта желанието на Китай, Русия и ШОС да играят по-положителна роля за гарантиране на стабилността в Афганистан, без при това да влизат в конфликт със САЩ и НАТО.

Бързо нарастващите потребности на Китай от енергоносители и полезни изкопаеми, както и зависимостта му от ръста на петролния внос, накараха Пекин много сериозно да се замисли за гарантиране на запасите си, както и на постоянния петролен трафик, на разумни цени (7). Богатите на ресурси държави от Централна Азия, чиито запаси от петрол се оценяват на 23 млрд. тона, а на природен газ – на 3 билиона куб. м (8) представляват огромен стратегически интерес за Китай, като източник на енергоносители.

В същото време, Афганистан не разполага с никакви, достоверно установени, запаси от енергоносители, но през територията му минава най-лесният маршрут за транспортиране на енергоресурси от Централноазиатския регион, а освен това се смята, че в страната има сериозни находища на други полезни изкопаеми, необходими за индустриализацията на Китай (9). Тоест, геоикономическото значение на Афганистан за Китай не може да се омаловажава, анализирайки сериозния интерес на Пекин към енергийните ресурси на Каспийския регион и нарастващата китайско-афганистанска търговия, чиито обем достигна 317 млн. долара, през 2005-2006.

Освен това, Китай проявява интерес към проекта за тръбопровод към Арабско море, чрез който ще може да се доставя природен газ и петрол в изграждащото се пристанище Гуадар. Тук обаче следва да отбележим, че в проекта за пристанището не са предвидени достатъчно връзки с вътрешните райони на Пакистан (10). Като алтернативен вариант, Китай разглежда транзита на енергоносители от Централна Азия и Близкия изток с танкери до Гуадар, а оттам, по тръбопровод или с автоцистерни, до Западен Китай, по Коракорумското шосе (11).

Пакистан, като търговски и енергиен коридор

Вторият вариант е свързан с това, което пакистанското ръководство непрекъснато повтаря през последните няколко години: т.е. с визията на Исламабад относно географското разположение на Пакистан и използването на територията му, като търговски и енергиен коридор за Китай и други съседни държави, включително и за Индия.

През април 2008, по време на лекцията си пред студенти от Университета Синхуа в Пекин, пакистанският президент Мушараф заяви: „Пакистан твърдо казва „да” за изграждането на тръбопровод между Персийския залив и Китай, през пакистанска територия и аз обсъдих този въпрос с китайското ръководство. Сигурен съм, че той ще бъде изграден в бъдеще”. Освен това, Мушараф предложи да се развиват автомобилното и железопътно съобщение между двете държави, както и да се изградят нови комуникационни връзки и тръбопроводи, и предложи да се анализира възможността за „удължаване” на тръбопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) до Китай.

Показателно е, че буквално по същото време, когато той произнасяше речта си в Пекин, индийското правителство обяви за посещението на своя министър на петролната индустрия в Исламабад с цел да се обсъди възможното продължение на проектирания трансафганистански тръбопровод, който трябва да свърже Туркменистан, Афганистан и Пакистан, към Индия, така че занапред той да се нарича ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).

Макар че висши пакистански правителствени чиновници неведнъж споменаваха за изграждането на петроло- и газопровод, свързващ Пакистан и Китай, от страна на Пекин не последва никакъв официален отговор или декларация. Въпреки очевидния потенциал на пакистанския търговски и енергиен коридор, проектът, който Исламабад иска да предложи на Пекин, съвсем доскоро не изглеждаше особено важен за китайците. Напоследък обаче, интересът им към него очевидно се усилва.

Междувременно, въпреки сдържаната и уклончива позиция на Китай по идеята за пакистанския „коридор”, Пекин продължава да подкрепя и да участва в реализацията на редица мащабни инфраструктурни проекти в Пакистан. Това дава основание да се предположи, че макар китайците все още да не са поели никакви категорични ангажименти по изграждането на коридора, те ще подкрепят пакистанската инициатива, а сдържаната им позиция се обяснява с конкретни политически и стратегически съображения. За да улесня анализа на перспективите нред Търговско-енергийния коридор, ще си позволя да го разделя условно на два сектора – Търговски и Енергиен коридор.

Отправната точка на Търговския коридор е съществуващото Каракорумско шосе. Решението за неговата модернизация бе взето при посещението на Мушараф в Китай, през февруари 2006. Според проекта, пътното платно на шосето ще бъде разширено с 10 до 30 метра, за да позволи преминаването на тежки товарни камиони и да гарантира, че пътят ще бъде отворен през цялата година. Паралелно с модернизацията на шосето, Китай участва и в изграждането на нова жп линия, свързваща Гуадар с основната железопътна линия между Иран и Пакистан и, съвместно с Пакистан, работи за подобряването на митническия контрол по пакистанско-китайското шосе, с цел създаването на по-ефективна регионална търговска система.

На китайска територия наскоро беше завършен поредният участък от Синцзянската железопътна линия до Кашгар (приблизително на 500 км, по Каракорумското шосе, от китайско-пакистанската граница), в същото време Пакистан финансира строителството на сухо пристанище в Суста (отново по маршрута на Каракорумското шосе), официално открито от президента Мушараф, през юли 2006 (13). Междувременно, Иран предложи на Пакистан достъп по суша до Централна Азия и Афганистан, през неговата територия, срещу осигуряване на аналогичен достъп на иранците до Китай, чрез Каракорумското шосе (14).

Част от проекта за Пакистанския търговско-икономически коридор е и изграждането на жп линия покрай Каракорумското шосе. Впрочем, коридорът може да се използва не само за търговски цели, но и за транзит на енергоносители, ако идеята за тръбопровода се окаже нежизнеспособна. Железопътната линия ще стига до Гуадар, където китайците планират изграждането на нефтопреработвателен завод и петролни хранилища. Пакистан вече предложи на няколко китайски и европейски фирми да направят технико-икономическа обосновка на жп линията с дължина над 1000 км.

750-километровият участък от линията на пакистанска територия започва в Хавелиан и преминава през Каракорумските планини за да стигне до пакистанско-китайската граница, при Кунджераба, където ще се свърже с 250-километровия жп участък в китайски Синцзян. Експертите смятат, че реализацията на този проект може да отнеме до 10 години и ще струва около 5 млрд. долара (15).

В същото време хипотетичният Търговски коридор, включващ автомагистрала и жп линия, може да се използва и за транзит на петрол и газ, без да забравяме и за възможността, паралелно на тях, да се построи тръбопровод, като компонент на Енергийния коридор през Пакистан. Бившият пакистански премиер Шаукат Азис заяви, през май 2006, че „Пакистан и Китай се споразумяха да подготвят технико-икономическата обосновка на петролопровода от пристанище Гуадар до Западен Китай, по който ще се транзитира доставения от Персийския залив петрол. Изграждането му сериозно би съкратило времето и разстоянието, а построяването на голям нефтопреработвателен завод в Гаудар значително би упростило китайския петролен внос”.

Пакистанското правителство представи проекта за 3300-километровия Каракорумски петролопровод по време на първия пакистанско-китайски енергиен форум в Исламабад, през април 2006. Става дума за 80-сантиметров тръбопровод от Гуадар до прохода Кунджераб, по който ще могат да се прехвърлят по 12 млн. т петрол годишно и чиято стойност варира между 4,5 и 5 млрд. долара (16).

На свой ред, Китай наскоро заяви интереса си към възраждането на замразения проект на тръбопровода на UNOCAL за транзит на природен газ от Туркменистан към Индия, през Афганистан и Пакистан. Той може да бъде продължен към Китай, също както и газопроводът Иран-Пакистан-Индия (IPI). Освен това, китайската Exit Bank финансира изграждането на петролопровод от пристанището Касим, в Южен Пакистан, към северните райони на страната. Този тръбопровод би могъл да покрие да 75% от бъдещите потребности от петрол на Пакистан, а строежът му се осъществява от China’s Petroleum Engineering and Construction Company, от юни 2006 насам.

Заключение

Стратегическите интереси на Китай в Афганистан са многостранни, но Пекин смята, че всяко по-съществено задълбочаване на връзките му с Кабул ще зависи от стабилността, възстановяването на съсипаната от войната страна и изтеглянето на чуждестранния военен контингент.

Задъхващият се от липсата на достатъчно енергоносители Китай много би искал да реализира на практика предложенията на Афганистан и Пакистан, за да улесни достъпа си до енергоресурсите на Централна Азия и Близкия изток и усилено работи в тази посока. Що се отнася до използването на Пакистан като търговски и енергиен коридор, можем да очакваме, че Търговският коридор ще бъде създаден още в съвсем близко бъдеще, докато реализацията на Енергийния коридор ще отнеме много време и ще наложи инвестирането на много сериозни средства в продължение на дълги години.

Именно поради това, приоритет за Китай е стабилизацията на Афганистан. В същото време перспективите на Пакистан да се превърне в търговски коридор изглеждат по-обещаващи в близка и средносрочна перспектива, което обаче не се отнася и за перспективите пред пакистанския енергиен коридор. Истината е, че в близко бъдеще Китай няма да е в състояние да използва Пакистан като енергиен коридор. Затова Исламабад би следвало да обърне повече внимание на създаването на компоненти на бъдещия Търговско-енергиен коридор по посока към държавите от Южна, Централна и Западна Азия, за да повиши неговия потенциал и така го направи още по-привлекателен за Китай.

Бележки:

1. Tarique Niazi, "The Ecology of Strategic Interests: China's Quest for Energy Security from the Indian Ocean and the South China Sea to the Caspian Sea Basin," China and Eurasia Forum Quarterly, Volume 4, No 4 (2006) p 97-116.

2. John W Garver, "China's South Asian Interests and Policies," Sam Nunn School of International Affairs, Georgia Institute of Technology, prepared for panel on "China's Approaches to South Asia and the Former Soviet States". US-China Economic and Security Review Commission, 22 July 2005.

3. Srikanth Kondapalli, "The Chinese Military Eyes South Asia," chapter in Andrew Scobell and Larry M Wortzel, Eds Shaping China's security environment: The role of the People's Liberation Army, US Army Strategic Studies Institute, October 2006. Авторът цитира тази информация от редакторската статия, озаглавена "India Participates in Central Asia", която бе публикувана в списание Bingqi Zhishi, том 197, No 3, 2004, стр. 6.

4. Виж the US Energy Information Administration

5. "America's War on Terrorism and Chinese Strategy," published in China Brief, Volume 2, Issue 5, February 28, 2002 by the Jamestown Foundation.

6. Sujit Dutta, "China's Emerging Power and Military Role: Implications for South Asia," Chapter in In China's Shadow: Regional Perspectives on Chinese Foreign Policy and Military Development, Edited by Jonathan D. Pollack and Richard H Yang.

7. John W Garver, op cit.

8. Asma Shakir Khawaja, "Pakistan and the 'New Great Game'," Islamabad Policy Research Institute Paper No 5, Published by Asia Printers, Islamabad, April 2003.

9. Significant Potential for Undiscovered Resources in Afghanistan. United States Geological Survey Report.

10. Tarique Niazi, op cit.

11. Fazal-ur-Rahman, "Prospects of Pakistan becoming a Trade and Energy corridor for China."

12. John W Garver, op cit.

13. Fazal-ur-Rehman, op cit.

14. Naqi Akbar, "Railways shortlist two companies for China rail link study," The Nation, November 16, 2006.

15. Fazal-ur-Rehman, op cit.

16. Ibid.

17. Stephen Blank, "China's recent energy gains in Central Asia: What do they portend?" CACI Analyst, October 31, 2007.

* Авторът е бивш полковник от пакистанските военновъздушни сили и анализатор на Центъра по въпросите на отбраната и ядрените проблеми в Южна Азия

{rt}

Сред основните въпроси, обсъждани на последната среща на върха на НАТО в Букурещ (2-4 април 2008) бе и ходът на военната операция на коалиционните сили в Афганистан. Днес, военният контингент на пакта в тази страна наброява 47 хиляди души от 40 държави. Срещата в Румъния и последвалите събития очертаха новите тенденции в антитерористичната кампания в Афганистан, сред които следва да се посочи последователно провежданият курс към интензифициране на военната операция в страната, както и определянето на Пакистан като възможен обект, където да бъдат изпратени американски части за борба с талибаните и Ал Кайда. Паралелно с това се правят опити за по-активното ангажиране на Русия и ОНД в логистичната и инфраструктурна подкрепа на операциите на пакта в Афганистан.

Трябва да признаем, че след кризата в ръководството на военната кампания от края на 2007 и началото на 2008, алиансът сякаш навлиза в период на подем. Така, през март 2008, парламентът в Отава (макар и след ожесточени дебати) гласува за удължаване на канадското военно присъствие в Афганистан, при условие, че САЩ изпратят допълнителни части в южните провинции на страната.

На свой ред, Франция обяви намерението си да изпрати в Афганистан още 800 свои военнослужещи, в състава на коалиционните сили, под егидата на НАТО. Подкрепа за военната кампания декларира и страната-домакин Румъния.

По време на срещата в Букурещ американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс обяви намерението на САЩ също да изпратят още войски в Афганистан. Като цяло, през 2008, там вероятно ще бъдат пратени 10 хиляди души.

Необходимостта от продължаване на войната с тероризма беше подчертана и от генералния сектретар на ООН Бан Ки Мун, според когото „международните сили ще останат в Афганистан за да гарантират мира и сигурността там и действията им ще помогнат за по-нататъшното възстановяване на тази разрушена страна”. В тази връзка, мнозина авторитетни анализатори смятат, че военната кампания в Афганистан вероятно ще продължи 20-25 години.

Мястото на Пакистан в стратегията на НАТО и САЩ

Сред елементите за успеха на афганистанската военна кампания, коалиционните сили (и особено САЩ) отделят специално място на позицията на Пакистан. В общи линии, формиралите се, през периода 2001-2008, отношения между Вашингтон и пакистанския държавен глава Первез Мушараф, отговарят на така очертаните цели. Исламабад беше признат за ключов американски съюзник в борбата с международния тероризъм. Пакистанската армия вече години наред провежда операции в граничната с Афганистан долина Суат, както и в отделни райони на Зоната на пущунските племена в Северозападната гранична провинция. Освен това, след 11 септември 2001, Пакистан се превърна в един от основните клиенти на американския военно-индустриален комплекс. Накрая, по различни канали, Исламабад получава значителна финансова помощ от САЩ във военната, социалната и образователната сфери. Косвените данни сочат, че тази помощ варира между 11 и 20 млрд. долара, но не касае изключително важните за развитието на страната инфраструктурни и икономически проекти.

На свой ред, Пакистан, през всичките тези години, поставя и отстоява редица условия пред НАТО, като цяло, и САЩ, в частност. На първо място, Исламабад категорично не разрешава осъществяването на военни операции на коалицията на своя територия, а на второ – забранява международните инспекции на ядрените си обекти. Упоритостта на Пакистан по тези въпроси, както и мощните доларови потоци, които се вливат в тази страна, я превръщат, от гледна точка на НАТО, в „непредсказуема”. Тази непредсказуемост още повече нарасна след парламентарните избори през февруари 2008 и формирането на ново коалиционно правителство от опозиционните на президента Мушараф политически сили.

Евентуалната промяна на позицията на новия пакистански кабинет по отношение на войната с тероризма би влязла в много сериозно противоречие с плановете на САЩ. Честите посещения напоследък на различни официални представители на Белия дом (като например заместник държавният секретар Джон Негропонте и помощникът на държавния секретар Робърт Баучър) илюстрират голямата загриженост на Вашингтон за курса, който ще избере новата управляваща коалиция, тъй като има сериозни основания да се смята, че „стратегията и е насочена към постигане на споразумение с талибаните и Ал Кайда и разграничаване по този въпрос от САЩ.

На свой ред, мнозина пакистанци смятат, че Съединените щати се стремят да окажат определен натиск върху сегашното правителство, принуждавайки го да следва същата тактика за борба срещу международния тероризъм, която бе възприета от Мушараф, непосредствено след 11 септември. Тоест, приоритетното отношение на правителството към въпросите, свързани с тероризма, са продиктувани не само от стремежа за ефективното им решаване, но и от американската позиция и прекия натиск на Вашингтон.

Неслучайно, още първото заседание на новата управляваща коалиция, провело се в началото на април 2008, беше посветено именно на борбата с тероризма. На него, генерал Ашфак Первез Кияни (назначен през ноември 2007 за началник щаб на сухопътните сили) представи изчерпателна информация по въпроса, като сред обсъжданите теми бяха дислокацията на пакистанските части край границата с Афганистан, в пущунската Племенна зона, ефективността на борбата им с терористите, методите, използвани за освобождаване на заложниците и т.н.

На свой ред, назначеният наскоро за военен министър на Пакистан Чоудри Ахмед Мухтар потвърди заинтересоваността на правителството от стабилизиране на ситуацията в зоната на пущунските племена и нормализация на обстановката в долината Суат, като цяло. Според него обаче, ефективната борба с тероризма изисква „всеобхватен стратегически подход, в чиято основа следва да присъстват политически и икономически елемент, наред с мощната военна подкрепа”.

Съзнавайки важността на борбата с международния тероризъм, сегашното пакистанско правителство демонстрира приемственост и по въпроса за провеждането на военни операции на коалиционните сили на НАТО в граничните с Афганистан територии на Пакистан. Исламабад и преди призоваше пакта и, в частност, американците да се откажат от призивите за преки военни действия в пущунската племенна зона в Северозападната гранична провинция.

Както и предишното, така и сегашното пакистанско правителство рязко реагира на всички декларации на коалиционните сили за възможна военна операция на територията на Пакистан. В тази връзка, на САЩ за пореден път бе заявено, че „всяко едностранно действие може да наруши или затрудни борбата с тероризма”, както и, че „подобни действия биха били безотговорни и опасни”. Според прес-секретаря на пакистанското Външно министерство Мохамед Садиг: „Ако някоя страна разполага с конкретни разузнавателни данни, следва да се свърже с пакистанските сили за сигурност, които ще вземат необходимите мерки”.

Като цяло, Пакистан продължава да се стреми да избегне, на първо място, създаването на негова територия на „специална зона”, контролирана от терористите и прегрупирането им във вътрешните райони на страната, на второ – провеждането на каквито и да било военни операции от части на НАТО в зоната на пущунските племена, а на трето - намесата във вътрешните работи на новото правителство на Северозападната гранична провинция.

На свой ред, разработвайки плана си за действия, целящ „запазването на Пакистан като ключов съюзник в мащабните действия за борба с тероризма”, НАТО се стреми, на първо място, към преки преговори с новото пакистанско правителство. Тоест, както заяви генералният секретар на пакта Яп де Хооп Схефер: „Контактите между нашите военни са отлични, но се нуждаем от политически диалог с Пакистан, защото нестабилността в тази страна, генерира и нестабилност в Афганистан”. На второ място, пактът планира да организира международна конференция под егидата на ООН, в която да участват всички съседи на Афганистан, както и други заинтересовани държави. Накрая, алиансът (и, в частност, САЩ) е силно заинтересован да присъства на територията на Пакистан, разглеждайки я като стратегически подстъп както към Централна Азия, така и към Китай.

Принудителното включване на Русия

Сред отличителните особености на срещата на НАТО в Букурещ е поканата към Русия да се ангажира по-активно в инфрастрактурната и логистична подготовка на кампанията за борба с международния тероризъм. Както е известно, въпреки сдържаната позиция на САЩ, Русия и пактът подписаха споразумения за сухопътния транзит, през руска територия (както и през тази на Казахстан и  Узбекистан) на невоенни товари и, най-вече, хуманитарна помощ за тиловото обезпечаване на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). Става дума за доставки на храни, резервни части, гориво и транспортна техника.

Икономическите измерения на тези споразумения са очевидни. В момента, част от товарите за коалиционните сили на НАТО в Афганистан първоначално се доставят по море до пристанището на Карачи, след което прекосяват цял Пакистан, достигайки планинските райони на Северозападната провинция, откъдето се прехвърлят в Афганистан. В Пакистан, където на практика не се осъществяват товарни жп превози (по редица обективни и субективни причини), почти 80% от всички товари се превозват с камиони. Местната логистика и спедиция са изключително скъпи (имайки предвид резкия скок в цените на петрола), а от друга страна са налице постоянни проблеми с доставките на гориво. Още на границата между Пакистан и Афганистан всеки литър гориво става „златен”, а докато товарите стигнат до крайния пункт – „платинен”. Затова включването на Русия в пазара на тиловото осигуряване на ISAF се оказва икономически изгодно.

Подписаните с Москва споразумения биха могли да се разглеждат като първа стъпка в сътрудничеството между руснаците и НАТО в афганистанската антитерористична кампания. Разрешението, дадено от Казахстан и Узбекистан, за преминаване през тяхна територия на хуманитарните товари за ISAF допълнително увеличава списъка на участниците. А, имайки предвид, че и Русия, и Казахстан, и Узбекистан са членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в бъдеще могат да се очакват още инициативи, продиктувани от непредсказуемостта на претенциите на НАТО да играе глобална роля в сферата на сигурността и окончателното излизане на пакта извън зоната на географската му отговорност. Всъщност,  изтръгвайки от партньорите си обещание (макар и дадено с половин уста), че ще изпратят още свои военни в Афганистан, САЩ напълно постигнаха целите, които си бяха поставили преди срещата в Букурещ, в това отношение. Следващата им цел е Пакистан. Никак не бе случайно, че само няколко дни след срещата в Букурещ, американският президент Буш (в речта си по случай петата годишнина от военната интервенция в Ирак) ясно определи именно Пакистан, като следващия обект на евентуална военна операция на НАТО. По-късно, в интервюто си за АВС News, той характеризира племенната зона, разположена покрай афганистанско-пакистанската граница, като „най-опасния район в света, в който Ал Кайда е намерила убежище и откъдето замисля нови атаки против САЩ”. На въпроса, защо, ако наистина смята, че следващите атаки могат да дойдат от района на Афганистан и Пакистан, не е изпратил повече войски в Афганистан, Буш отговаря: „Защото те (т.е. Ал Кайда – б.р.) не се намират в Афганистан. Там те вече са изкоренени, а заплахата идва от членовете на Ал Кайда, намерили убежище в Пакистан”.

НАТО и енергийните проекти в Централна Азия

Срещата на НАТО в Букурещ показа и, че пактът демонстрира все по-голям интерес към постсъветските централноазиатски републики. Както е известно, в румънската столица присъстваха държавните глави на седем държави от ОНД – Грузия, Азербайджан, Молдова, Украйна, Русия, Узбекистан и Туркменистан, като сред най-представителните бяха именно делегациите от Централна Азия. Освен президентите Гурбангули Бердимухамедов (Туркменистан) и Ислам Каримов (Узбекистан), там бяха казахстанският военен министър Даниал Ахметов и таджикистанският министър на външните работи Хамрохон Зарифи. Само Киргизстан не изпрати своя делегация на срещата на НАТО, но следва да напомним, че именно тази страна поддържа особено тесни отношения с пакта, тъй като там е разположена военната база на НАТО в Манас, откъдето се снабдяват частите на алианса в Афганистан.

Повечето анализатори отделиха специално внимание на факта, че въпреки напрегнатата си програма в Букурещ, Джордж Буш намери време да се срещне на четири очи с туркменистанския президент Бердимухамедов. Според официалното комюнике от срещата, „двете страни съгласуваха подходите си за осъществяване на взаимноизгодно сътрудничество в най-перспективните направления и на първо място – в енергийната сфера”. В частност, двамата президенти са обсъждали шансовете за изграждане на нов газопровод Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. В разговора си с Буш, Бердимухамедов е напомнил, че страната му бе сред първите, предоставили въздушното си пространство на НАТО за прехвърляне на товари за Афганистан. Твърди се също, че Ашхабад е предложил на пакта да създаде на своя територия тренировъчни лагери за подготовка на бойците на коалиционните сили в Афганистан, както и да разположи там складове и тилови бази за снабдяване на частите на НАТО.

Ако това се окаже вярно, то потвърждава предположенията, че след смъртта на диктатора Сапармурад Ниязов, Туркменистан постепенно се ориентира към политика на „отворените врати”, което би трябвало да демонстрира стремежа на новото правителство да преодолее международната изолация на страната и да направи действията си по-прозрачни. Това отваряне обаче, предизвиква известно безпокойство в Москва, където смятат, че то може да постави под въпрос колективната сигурност в Централна Азия. Тук е мястото да припомня, че през 90-те години на миналия век Русия разполагаше с военновъздушна база в Туркменистан (Марах), а туркменистанско-афганистанската граница се пазеше от руски граничари. През 1998 обаче, Ашхабад поиска руските части да напуснат територията на страната. Евентуалното присъствие на НАТО в Туркменистан ще се превърне в сериозен фактор за укрепване позициите на пакта и, особено, на САЩ в един толкова важен, от енергийна гледна точка, регион. На практика, чрез НАТО, американците ще получат възможност за достъп до северните граници на Иран, който продължава да се спряга за следващата мишена на Пентагона. Освен това, влизайки в Туркменистан, алиансът ще се сдобие и с „излаз” на Каспийско море. Което няма как да не тревожи Москва. Нито една държава от Каспийския регион, с изключение на Туркменистан, все още не е предлагала разполагането на обекти на НАТО на своя територия. Въпреки че подобна тенденция е налице. Така, в началото на май 2008, в Астана се проведе Седмица на сътрудничеството между НАТО и Казахстан, основно действащо лице в която бе специалният представител на генералния секретар на НАТО за Кавказ и Централна Азия Робърт Симънс. Той декларира заинтересоваността на алианса да съдейства за военната реформа в страната, включително и за създаването на военен флот на Казахстан в Каспийско море. Разбира се, отново бяха обсъждани и въпроси, свързани с енергетиката. Както е известно, НАТО вече 40 години се занимава с проблемите на енергийната сигурност, чрез своята Агенцията за петроло- и газопроводите. Затова пактът смята за част от прерогативите си охраната на бъдещите тръбопроводи за петрол и природен газ, от Казахстан към Европа. В Астана, Симънс подчерта, че: „най-големият риск в енергийната сфера е терористичната заплаха” и съобщи, че под егидата на НАТО функционира механизъм за обмен на разузнавателни данни в тази област, включително и с Казахстан. Според него, „ролята на НАТО е свързана със защитата на енергийната инфраструктура”. На пресконференцията си в Алмати, той посочи, че алиансът и Казахстан успешно са реализирали редица съвместни мероприятия, както и, че предстои превъоръжаването на една казахстанска бригада според стандартите на НАТО и уточняване на въпросите, касаещи транзита на товари за частите на пакта в Афганистан.

Тоест, НАТО активно развива сътрудничеството си с Казахстан, включително и в чисто военната сфера. В тази връзка, особено интересна изглежда позицията на Москва, която е основния партньор на Астана във военно-техническата област. Макар че открито се противопоставя на разширяването на НАТО на изток, Кремъл или не иска, или не може, да пречи на партньорите си от ОНД да се превъоръжават по стандартите на алианса, както и да приемат на своя територия негови бази. В същото време, НАТО открито игнорира Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но активно сътрудничи с редица техни членки, на двустранна основа.

Междувременно, срещата на НАТО в Букурещ очерта възможните допирни точки именно между пакта и ОДКС. Например, по въпросите за съпровождането, на територията на страните, участващи в тази организация, на невоенните товари за частите на НАТО в Афганистан. Според известния руски експерт Игор Томберг, ОДКС, би могла да повдигне този въпрос, но вместо това, Москва мълчаливо се е съгласила с транзита на товарите за НАТО, през територията на държавите от ОНД, в резултат от което той ще се осъществява на двустранна основа.

Именно тази неясна позиция на Русия е сред факторите, стимулиращи сближаването между централноазиатските държави и НАТО. Това се отнася дори за Узбекистан, който вече има негативен опит с разположената на негова територия американска военна база в Ханабад (закрита, по искане на Ташкент, през 2005). Така, на срещата на НАТО в Букурещ, през април 2008, узбекистанският президент Ислам Каримов предложи на алианса коридор за транзита на невоенни товари в Афганистан, през граничния пункт Термез-Хейратон и дори обеща да подпише съответното споразумение. Според него: „като основа на бъдещото споразумение може да се използва подписаното, на 4 март 2008, между Узбекистан и Германия, споразумение за железопътния транзит на товари за частите на Бундесвера в Афганистан”. Каримов предложи също възобновяване и разширяване на процеса на преговори за постигане на мир и стабилност в Афганистан в рамките на групата „6+2” (Иран, Китай, Пакистан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, плюс САЩ и Русия): „Отчитайки днешните реалности, би следвало да трансформираме „6+2” в „6+3”, заради задължителното участие в преговорния процес и на представители на НАТО”.

Предложението на Каримов за транзита на товари за частите на НАТО в Афганистан, визира железопътната линия до границата между тази страна и Узбекистан. Възможно е обаче, товарите да преминат и през територията на Туркменистан, който също има жп връзка с Афганистан (жп линията продължава на 3 км навътре в афганистанска територия) чрез граничния град Кушки. Както е известно, туркменистанският президент Бердимухамедов също подкрепи на срещата в Букурещ сухопътния транзит на товари за НАТО, и може да предложи по-изгоден маршрут за целта. В крайна сметка, маршрутът може да бъде очертан и, заобикаляйки Русия. Например – от Турция, към Грузия и Азербайджан, после с ферибот през Каспийско море и оттам, през Туркменистан, към Афганистан.

Тоест, с мълчаливото съгласие на част от лидерите на централноазиатските държави, САЩ и НАТО активизират присъствието с в южната част на ОНД, където по традиция руските интереси са особено силни. При това не става дума просто за „изпробване на почвата”, а за умна и детайлно обмислена политика. Във Вашингтон също не го крият. Така, в края на април 2008, помощникът на държавния секретар на САЩ по въпросите на Централна и Южна Азия Ричард Баучър, заяви пред долната камара на американския Конгрес, че: „Администрацията на президента Буш подкрепя интеграцията на бившите съветски републики от Централна Азия с разположените на юг от тях държави, а не укрепването и разширяването на отношенията им с техните традиционни партньори (т.е. с Русия – б.р.)”. Тоест, Вашингтон откровено декларира, че работи за отслабване на сътрудничеството между централноазиатските държави и Русия и то най-вече в енергийната сфера.

Според Баучър, САЩ биха искали в Централна Азия да се развиват „напълно суверенни, стабилни и демократични нации, уважаващи човешките права”. Той подчертава, че „искаме също, те да бъдат интегрирани в световната икономика, както и да сътрудничат помежду си, със САЩ и с нашите партньори за гарантиране на сигурността и стабилността в региона”. Баучър твърди, че американската политика в Централна Азия твърдо се основава на предпоставката, че петте държави от региона са „суверенни и независими” и с тях „следва да се поддържат многостранни отношения по широк спектър от въпроси”.

Според него: „От наша гледна точка, развитието и диверсификацията на петролния и газов сектор в Централна Азия е ключов компонент от по-широката американска стратегия за формиране на множествени икономически връзки на региона с други райони, с цел укрепване независимостта на принадлежащите към него държави и налагане на чисто пазарните принципи в местната енергийна сфера. В този смисъл, подкрепяме идеята за прокарване на множество маршрути за износ на петрол и газ, включително и през Каспийско море, с цел да се увеличи стабилността и благосъстоянието на региона”.

Тоест, САЩ и НАТО все по-активно проникват в южните пространства на ОНД и, в частност, в Централна Азия. В същото време, пасивната руска позиция стимулира появата на обратен процес - т.е. на ориентация на местните елити към по-тясно сътрудничество със Северноатлантическия алианс.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Сред основните теми, които бяха обсъдени по време на посещението (в края на май 2008) на руския президент Медведев в Китай, беше и активизирането на енергийното сътрудничество между двете държави. В съвместното комюнике по повод на посещението, това сътрудничество се оценява като важен елемент на руско-китайското партньорство и стратегическо взаимодействие: „Русия и Китай ще продължат да развиват сътрудничеството си в петролната и газова сфери, както и в електроенергетиката, включително и в рамките на мащабните двустранни проекти. Двете страни се споразумяха да създадат механизми за координация на сътрудничеството си в тази сфера, на ниво вицепремиери”.

Разбира се, сътрудничеството в енергийната сфера не означава, че Москва и Пекин са престанали да се конкурират за енергоресурсите на Централна Азия. Китай и в момента изпитва остър дефицит от енергоносители, а при сегашните темпове на икономическия му ръст той само ще нараства.

На свой ред, ЕС (независимо от всички декларация за необходимостта от „енергийна диверсификация”) все по-тясно се обвързва с Русия, в качеството и на основен енергиен доставчик. В обозримо бъдеще европейската зависимост от петрола и природния газ, доставяни от Русия, също само ще нараства. Но, за да може да удовлетвори потребностите на своите европейски клиенти, Москва ще трябва да си гарантира постоянен транзит на енергоносители от Централна Азия. Защото темповете, с които нарастват добивите в самата Русия не могат да покрият обемите, съдържащи се в новите договори между руснаците и ЕС.

Кремъл съумя добре да се възползва от влошаването на отношенията между Ташкент и Запада за да реанимира участието на Узбекистан в регионалните интеграционни структури. Друг резултат от ръста на руското влияние в Централна Азия е, че узбекистанският природен газ, на практика,  се превърна в заложник на тръбопроводите, контролирани от „Газпром”.

Москва обаче, също плаща висока цена за лоялността на Ташкент. Така, руснаците плътно подкрепят Узбекистан в неговите спорове със съседите и, в частност, по въпроса за изграждането на хидросъоръжения в съседен Таджикистан. Когато узбекистанското правителство се обяви против изграждането на алуминиев завод, в близост до узбекско-таджикската граница, под предлог, че повечето отпадъци от него ще се изхвърлят на узбекистанска територия, руската компания „Русал” моментално блокира реализацията на проекта.

Не по-малко значима е и руската подкрепа по въпроса за довършването на Рогунската ВЕЦ и изграждането на Зерафшанската ВЕЦ, на територията на Таджикистан. И двата проекта очевидно са неизгодни за Ташкент, защото с тяхна помощ таджикистанците щяха да получат контрол над водите на река Амударя. Затова и в този случай „Русал” предпочете да се откаже от участие в проекта за Рогунската ВЕЦ, демонстрирайки за пореден път руските приоритети в региона.

В същото време, Москва се стреми да не допусне Ташкент едностранно да подобри отношенията си със Запада. Възможно е обаче, тъкмо този момент да се окаже най-слабото място на руската външнополитическа доктрина в Централна Азия. Защото американците и европейците все по-активно развиват диалога си с Ташкент. Те очевидно вече са направили правилния избор – колкото и да е важен въпросът за човешките права, той не може да пречи на икономическите интереси на Запада. А най-важният в момента въпрос за Брюксел е, как да бъдат преориентирани централно-азиатските енергийни ресурси към Европа, така че да бъде намалена зависимостта и от Русия.

Проектът „Алтай”

През март 2006, по време на посещението си в Китай, тогавашният руски президент Владимир Путин обяви намерението на Кремъл, в най-скоро време да изгради два газопровода от Сибир за Китай. Всъщност, идеята за тях бе лансирана още в началото на 2000. Според Путин е възможно изграждането на нова газопроводна система, условно наречена „Алтай”, пресичаща руско-китайската граница. По нея, Русия би могла да доставя на Китай 60-80 млрд. куб. м природен газ годишно. Стойността на бъдещия газопровод се оценява на над 10 млрд. долара и се очаква, че той може да бъде въведен в експлоатация още през 2011.

Именно „Алтай” е един от проектите за диверсификация на руските газови доставки. Известно време обаче, нещата около него се движеха твърде вяло, заради страховете на местните жители, че по паралелната на газопровода автомобилна магистрала може да започне активна китайска експанзия към Русия.

През септември 2006 беше подписано споразумение между правителството на Република Алтай (част от Сибирския федерален окръг) и руския гигант „Газпром” за газифицирането на Планински Алтай, като според него всички селища по маршрута на бъдещия газопровод ще бъдат газифицирани за сметка на „Газпром”.

В Москва дълго време се дискутираше маршрутът на газопровода за Китай. Според единия вариант, той трябва да премине през територията на Монголия, а според втория – през 54-километровия граничен участък между Република Алтай и Китай (той бе подкрепен и от местните алтайски власти). Що се отнася да паралелната на газопровода автомагистрала, споровете за маршрута и бързо утихнаха, тъй като проектът се оказа икономически необоснован.

В крайна сметка, проектът „Алтай” ще се реализира като пряк транспортен коридор от Русия към Китай, през територията на Планински Алтай, граничещ на юг със Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай. Смята се, че маршрутът ще премине през платото Укок и ще пресече границата, при прохода Канас. Общата дължина на газопровода, който ще премине през Ямало-Ненецкия и Ханти-Мансийския окръзи, Томска и Новосибирска области, Алтайския край и Република Алтай, е около 2,7 хил. км. Както вече споменах, той би трябвало да заработи до 2011-2012, а общата му стойност е 10-14 млрд. долара.

Идеята за изграждането му не се възприема еднозначно от местното население. Противниците на газопровода посочват, на първо място, че платото Укок е в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО и строителството там е забранено. Освен това, на платото се намират много исторически паметници и тъкмо там преди време руски археолози откриха мумията на т.нар. „алтайска принцеса”. Мнозина алтайци смятат платото за „свещено” и дори обясняват земетресението, разтърсило района през 2003, с „нарушения покой на принцеса Кадин”, чиито останки са изложени в Института по история и археология към Руската академия на науките.

Мнението на експертите

За разлика от местните жители, повечето руски експерти се отнасят положително към проекта за газопровода „Алтай”. Така, директорът на Института за национална енергетика Сергей Правосудов подчертава важността на диверсифицирането на газовите доставки от Ямало-Ненецкия автономен окръг към Китай. Днес руският газ се доставя почти изключително за Европа и бившите постсъветски републики. В същото време, мощният ръст на китайската икономика изисква все повече енергоносители. В момента основна роля все още играят въглищата, в резултат от което големите китайски градове се сблъскват със сериозни екологични проблеми. Ситуацията може да се подобри, ако вместо въглища започне да се използва природен газ. На свой ред, Русия, която е на първо място в света по обем на газовите си запаси, изглежда готова да покрие търсенето на китайските потребители. Москва обаче има известни проблеми с цената на природния газ, защото китайците предлагат доставките да се извършват на по-ниски цени, изтъквайки, че разстоянието от Сибир до Китай е доста по-кратко, отколкото до Европа. В същото време, още през 2006, руските експерти стигнаха до извода, че възможността Пекин да внесе природен газ от Туркменистан, като алтернатива на руския, е крайно малка. Те посочват, че Туркменистан има дългосрочен договор с „Газпром” и не разполага с допълнителни ресурси за да се появи и на китайския пазар.

Междувременно, Ашхабад първоначално предложи на китайците да се ангажират с проучванията на нови газови находища по десния бряг на река Амударя и, ако открият газ, да изградят там газопровод към Китай. Според руснаците обаче, подобно нещо би могло да се случи в доста далечно бъдеще, да не говорим, че шансовете да бъдат открити нови газови залежи не са много ясни. Затова специалистите стигнаха до извода, че на китайците ще се наложи да купуват газ от Русия.

През миналата 2007 обаче стана ясно, че Пекин все пак е намерил алтернатива на руските доставки и е в състояние да изправи Москва пред сериозен избор. Защото, ако китайците действително построят газопровода от Туркменистан, ще могат да накарат „Газпром” да свали цените. Досега газовият монопол на руснаците принуждаваше Китай да купува природния газ по европейски цени. На второ място, самият проект за газопровода „Алтай” се оказва под въпрос. Както показва последното развитие на ситуацията, Туркменистан може значително да увеличи обемите на добивания природен газ, покривайки задълженията си както към „Газпром”, така и към Китай.

Днес, проблематична изглежда само възможността на Ашхабад да захрани лансирания от Русия, Казахстан и Туркменистан т.нар. Прикаспийски газопровод. В тази връзка, Пекин вече си направи необходимите изводи и все по-активно се опитва да се „вклини” в газовите взаимоотношения между централноазиатските държави и Русия.

Тоест, предвид възможността газовите доставки от Сибир да се окажат прекалено скъпи, Китай активизира енергийната си геополитика в Централна Азия. За това, на първо място, съдейства стремежът на Ашхабад да диверсифицира газовия си износ, освобождавайки го от тоталната обвързаност с Русия. Впрочем, още по времето на покойния диктатор Сапармурад Ниязов, Туркменистан се стремеше към усвояването на маршрути, заобикалящи Русия. Тази стратегия допълнително укрепваше позициите на Ашхабад в преговорите с руския „Газпром”.

На второ място, и Туркменистан, и Узбекистан, и Казахстан са заинтересовани да провеждат независима политика по отношение на газовия си износ. Проблемът им обаче е, че поне доскоро не бяха в състояние да формулират единна позиция по въпроса. Това даваше на Москва възможност да се споразумее с всяка от тях поотделно, нерядко използвайки съществуващите помежду им противоречия. Затова никак не е случайно, че „Газпром” толкова бързо даде принципно съгласие да вдигне цените за централноазиатския природен газ до средното европейско ниво, виждайки, че Туркменистан, Казахстан и Узбекистан са се обединили около това искане.

Впрочем, въпросите, свързани с ценообразуването на централноазиатския природен газ никак не са маловажни. В частност, появиха се сведения, че, през 2009,  китайците могат да предложат на страните от региона по 195 долара за хиляда куб. м. Междувременно, през 2007, „Лукойл” започна да разработва узбекистанското газово находище Кандим-Хаузак-Шади, като през 2008 планира да добие 2,5 млрд. куб. м природен газ. Освен това, руският концерн закупи компанията SNG Holding, която се готви, през 2009, да започне добив на газ, планирайски да постигне максимален обем от 3 млрд. куб. м годишно. Общо, в Узбекистан, „Лукойл” планира да добива (към 2012-2013) по 15 млрд. куб. м природен газ.

Китайската стратегия

Пекин очевидно е наясно, че вносът на обещаните от Туркменистан 30 млн. куб. м газ ще може да стартира едва през 2011 и дотогава не бива да разчита на централноазиатските енергоносители. Налице са две обстоятелства, заради които китайците са принудени да се примирят с това. Първото е, че пренасочването на централноазиатския газов транзит към Китай е много сложно и проблематично, дори и в чисто технологичен аспект. За да се изгради газопроводът Туркменистан-Китай, трябва да се сключат съответните споразумения с Казахастан, Узбекистан и Туркменистан, и то с всяка от транзитните държави поотделно, което прави задачата доста сложна. Въпреки това, Пекин сравнително бързо успя да се споразумее с Казахстан и Узбекистан. В частност, през февруари 2008, „КазГазТранс” и „Trans-Asia Gas” формираха консорциума „Азиатски газопровод”, за изграждането на казахстанско-китайски газопровод. Планира се, това да стане на два етапа. Първият участък ще премине от границата между Узбекистан и Казахстан до казахстанско-китайската граница, през Шимкент, до Хоргос. Пропусквателната му способност ще бъде 40 млрд. куб. м годишно, дължината – 1300 км, а сроковете за реализация – 2008-2009.

Вторият участък на газопровода (Бейнеу-Бозой-Къзълорда-Шимкент), с мощност 10 млрд. куб. м природен газ годишно, ще бъде дълъг 1480 км. Изграждането му ще започне едва след като бъде изготвена съответната икономическа обосновка. В случая, интересът на Казахстан е свързан с това, че вторият участък на газопровода дава възможност да се преориентира стратегията на газовите доставки в южните райони на страната. Според последното си споразумение с Узбекистан, Астана запази досегашните цени на узбекистанския газ за сметка на компенсиращите доставки на природен газ от Западен Казахстан към Русия (т.е. Казахстан получава от „Газпром” необходимите му обеми узбекистански газ, компенсирайки ги с доставки на свой газ за Русия).

След изграждането на втория участък на газопровода, Казахстан ще може да доставя своя газ в южните райони на страната, компенсирайки количествата, получавани от Узбекистан. Според споразумението между Ашхабад и Пекин, Туркменистан ще доставя на китайците по 30 млрд. куб. м газ. В същото време, казахстанско-китайският участък на газопровода е за 40 млрд. куб. м газ, което означава, че Астана е успяла да „запази” 10 млрд. куб. м за казахстанския газ. Износът на казахстански газ, позволява на правителството в Астана да запазва цените на газа в южните райони на страната на приемливо за населението равнище.

Политиката на Узбекистан

Второто обстоятелство е, че Пекин се готви да строи новия газопровод, осигурявайки достъп до него не само на Казахстан, но и на Узбекистан. Имайки предвид, че, през 2012-2013, „Лукойл” планира да добива в Узбекистан по 15 млрд. куб. м природен газ, това безспорно е далновидна стъпка. Още повече, че в Узбекистан действа и „Газпром”, който също планира да увеличи добива на природен газ. Москва очевидно разчита, че ще може да влияе върху стратегията на газовите доставки на руските енергийни гиганти. Но, през 2011, когато новият газопровод ще влезе в действие, и особено през 2012-2013, когато по него ще трябва да се транспортират по 40 млрд. куб. м, нещата могат да се променят. Напълно е възможно например, износът на природен газ за Китай да се окаже по-изгоден, от чисто търговска гледна точка. Макар че, поне засега, Узбекистан не си прави подобни сметки и сякаш се дистанцира от газовите доставки за Китай. В същото време обаче, през април 2008, китайците все пак постигнаха споразумение с Ташкент, като узбекистанският холдинг „Узбекнефтгаз” и китайската национална петролна корпорация CNCP създадоха консорциума „Asia - Trans Gas” с цел проектиране, строителство и експлоатация на газопровода „Узбекистан-Китай”.

В края на април 2008 двете страни утвърдиха трасето на газопровода, а в началото на юни уточниха и източниците на финансиране. Планира се, до края на 2009, да приключи изграждането на първия участък на газопровода и на компресорната станция КС-1, която да влезе в експлоатация през януари 2010. До края на 2011 пък трябва да приключи строежът на втория участък, както и на компресорните станции КС-2 и КС-3 и въвеждането им в експлоатация.

Тук е мястото да припомня, че през април 2007 Узбекистан и Китай подписаха споразумение за принципите на изграждането и експлоатацията на газопровода с дължина 530 км  и мощност 30 млрд. куб. м природен газ годишно, по който да се транспортира изключително газ от Туркменистан (износ на узбекистански газ не се предвижда).

Целите на отделните „играчи”

С реализацията на споменатите дотук проекти, Китай ще получи достъп до енергоносителите на Централна Азия и ще се превърне в другия ключов „играч” в региона, наред с Русия. Разбира се, в краткосрочна перспектива, Пекин няма да може реално да се конкурира с Москва, що се отнася до обемите на купувания от него природен газ. Днес „Газпром” купува в Туркменистан, Узбекистан и Казахстан по 80-90 млрд. куб. м, с възможност да увеличи този обем до 100-110 млрд. куб. м годишно. Китай ще може да внася максимум 40 млрд. куб м.

Основното за Пекин обаче не е директното съперничество с Русия (китайците биха предпочели да се споразумеят с нея за разпределяне на пазара), а възможността да получава природен газ непосредствено от производителите. Освен това, на Пекин и Москва ще се наложи да се споразумеят и за доставките на руски природен газ по още неизградения газопровод „Алтай”. Китайците ще разполагат със силни позиции по отношение на ценообразуването, а руснаците още днес трябва да се съобразят с този фактор. На свой ред, Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, само след няколко години, ще получат възможност да преговарят поотделно с Русия и Китай. Естествено, за държавите от региона наличието на още един директен голям купувач на енергоресурси ще бъде само от полза.

В средносрочна перспектива обаче, руските и китайските интереси могат и да съвпаднат, в частност, по въпроса за Транскаспийски тръбопровод. Защото и за Москва, и за Пекин е крайно неизгодно европейците да могат да получават директно централноазиатските енергоресурси. Затова предварително не може да се изключва дори формирането на руско-китайски газов съюз в Централна Азия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Постмодерният свят не се характеризира само с нарастващ стремеж на различни държавни и недържавни „играчи” да се сдобият с ядрено оръжие. Живеем в епоха на глобализация и промени в силовия баланс на планетата. И в момента сме по средата на прехода от доминираната от евро-атлантическия полюс и центрирана около националната държава геостратегическа и геоикономическа ера към бъдещата, доминирана от Азия, универсалистка епоха – преход, който изисква фундаментална промяна в начина ни на мислене.

Високопрофесионалните общности, обединяващи онези, които се занимават със стратегически анализ, по правило, са доста консервативни. Затова нерядко, обозначават като „нови” (например „нови заплахи” или „нова ядрена епоха”) (1), неща, което всъщност са добре познати – от френската ядрена стратегия, до доктрината на НАТО, или възродения от Путин стил на някогашния съветски външен министър Громико, свързан с постоянното демонстриране на собствената мощ. В действителност, новата парадигма на сигурността изисква предприемането на смели стъпки към формирането на нов международен ред, основаващ се на ясните правила на сътрудничество в сферата на сигурността (2). Истината е, че не контролът върху въоръжаването е остарял и демодиран, а по-скоро мечтите за постигане на абсолютна сигурност, „доминация в целия спектър” и другите унилатерални концепции се оказват илюзия. Студената война просто подготви почвата за една далеч по-амбициозна и поставяща много сериозни предизвикателства „игра”, изискваща сътрудничеството, а не противопоставянето между „играчите”.

Парадигмалната промяна, пред която сме изправени днес, е не по-малко значима от онази, която гениите на европейската интеграция, като Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Жан Моне и Робер Шуман, вдъхновиха, след края на Втората световна война, и която целеше да сложи край на 400-те години на взаимно изтребление между жителите на Стария континент. В същото време, интелектуалната инерция ни изкушава да използваме само старите си знания, сякаш нищо не се е променило от времето на Проекта Манхатън, шока от изстрелването на първия космически спътник, или сключването на Договора за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО). Всъщност, днешният свят е съвършено различен. Въпреки че националната държава все още не се е превърнала в „купчина историческа пепел” и ползата от контрола върху въоръжаването вече не е обвързана със специфичните условия на студената война, обстоятелствата, от които зависи оцеляването на една държава днес, са много различни от тези през столетията след установяването на Вестфалската система, през 1648.

Наистина изглежда иронично, че онези, които днес ни демонстрират отчайващо остарял начин на мислене, навремето започнаха като „революционери”. Някои например твърдят, че контролът над въоръжаването е „мъртъв”, защото е продукт на студената война и тъй като тя отдавна е приключила, той също вече е „демоде”. И вместо него се лансират концепции от типа на „националната противоракетна отбрана” (създадена още през 60-те и възродена през 80-те), отказа да се промени ядрената доктрина на НАТО (формулирана още през 50-те) и съхраняването на четирицифрен брой на стратегическите ядрени бойни глави, голяма част от които са в постоянна бойна готовност, също както беше и по време на студената война.

В същото време, съвместните усилия за укрепване на сигурността по пътя на разоръжаването, въобще не са „остарял и демодиран метод” и в днешните условия, независимо, че те наистина силно се различават от онези по време на студената война. Те обаче категорично се отхвърлят от държавите, които продължават да разчитат на усъвършенстване на собственото въоръжение (включително и ядрено) и съхраняване на превъзходството си в тази сфера, ускорявайки оръжейната надпревара, по същия начин, по който го правеха и през студената война (3).

Контролът върху въоръжаването, неговото съкращаване, разоръжаването и неразпространението на оръжията за масово унищожаване, са важни инструменти на националната (държавната) сигурност. Те не са пречка за националната отбрана, а по-скоро я допълват, освобождавайки я от ненужното бреме. Сигурността на държавата зависи от политическо-икономическата среда, в която тя съществува и се развива. Поради тази причина, тя може да бъде влошена, ако експертите по сигурността и стратезите не осъзнаят, че съвременните държави се сблъскват с нови и мащабни предизвикателства, изискващи институционализация на сътрудничеството в сферата на сигурността, особено що се отнася до съкращаването на ядрените оръжия.

Нарастващата взаимозависимост

Днешната международна среда се характеризира със силна взаимозависимост, която напрекъснато нараства, паралелно с неумолимия процес на глобализация. Без да пренебрегваме способността (и задължението) на държавата да защитава гражданите си от всички негативни последици от неограничената глобализация, трябва да признаем, че това изисква много широко международно сътрудничество, и то не само между отделните държави, но и между тях и недържавните „играчи” (4).

Подобно сътрудничество обаче излиза далеч извън рамките и традиционните инструменти на Вестфалската система, в които държавите и обществата се стремят сами (или в рамките на ограничени съюзи) да градят собствената си сигурност. В днешния свят, в който почти всеки зависи от всички, вече не е полезно да разчиташ само на себе си (т.е. на собствената си държава) за да гарантираш сигурността си, както впрочем и просперитета на своята икономика. Някои приветстват тази тенденции, виждайки в нея зората на една нова „космополитна епоха”, други вероятно се опасяват от настъпването на ера, в която националната специфика е обречена да бъде пожертвана в името на „еднаквостта”. Така или иначе, но глобализацията е необратим процес. В подобна ситуация, унилатерализмът не е решение, както показва и опитът от управлението на американския президент Буш-младши, чиито сънародници на два пъти се излъгаха да го подкрепят. Именно това прозрение залегна в основите на Европейския съюз, чиито бащи-основатели осъзнаха, че сигурността и икономическият просперитет на техните държави са неумолимо преплетени и взаимно свързани, и това им даде решимост да скъсат със столетната европейска политическа традиция. Днес, този фундаментален извод вече се отнася за почти всички части на планетата.

Светът се нуждае от модел за сигурност, в който недоверието сред участниците е сведено до достатъчно ниско равнище, позволяващо дългосрочното сътрудничество между тях да стане възможно. Защото сътрудничеството гарантира печалби за всички участници. Но, ако една държава се опасява, че печалбата от сътрудничеството и с друга държава би могла някой ден да бъде използвана срещу самата нея, готовността и да продължи това сътрудничество бързо ще се изпари (5). Ако обаче е налице необходимото доверие, че партньорът ще се съобразява и ще спазва правилата, с които всички са се съгласили, готовността за задълбочаване на сътрудничеството ще нараства пропорционално. Тоест, кооперативната сигурност (6), е ключ не само към съхраняването на мира в глобалната епоха, но и необходимо условие за укрепване на сътрудничеството в секторите, които не са пряко свързани със сферата на сигурността, с цел да се преодолеят такива общи заплахи, като промените в климата и глобалните епидемии, да се реагира адекватно на сериозни предизвикателства, като неконтролираната миграция и тероризма, както и да се укрепи благосъстоянието, чрез нарастване на търговията и инвестициите и ограничаване на вредните социални последици.

В този контекст, функцията на контрола върху въоръжаването, разоръжаването и неразпространението (на оръжия за масово унищожаване) е да помогне на света да премине от епохата, когато всяка страна (повече или по-малко) сама се грижеше за сигурността си, към една нова ера на кооперативна и колективна сигурност. Документите и споразуменията, касаещи контрола върху въоръжаването от 60-те и 70-те години на миналия век не засягат обаче тази негова „преходна функция”. Ролята му като катализатор за политиката на трансформация се очерта в периода между 1985 и 1992, когато контролът върху въоръжаването и политиката за сигурност, като цяло, съдействаха за развитието на позитивния процес, довел до прехода на света от стадия на студената война към този на сътрудничеството, в сферата на сигурността, в Европа (7).

Когато Михаил Горбачов пое властта в Москва, той се изправи пред голямото предизвикателство да успее да убеди западните си партньори, че си имат работа с един различен лидер. В същото време, трябваше да докаже на колегите си в съветското ръководство, че драматичните промени, които възнамерява да извърши в съветската военна стратегия и последващите действия, няма да поставят под въпрос националната сигурност на СССР. Контролът върху въоръжаването му помогна и за двете неща. Горбачов го използва за да даде знак на Запада, че първите политически промени нямат само козметичен характер, а ще имат осезаеми положителни последици за сигурността на западните държави.

Първият ясен сигнал беше приемането на чужди наблюдатели на големите съветски военни учения, договорено на Стокхолмската конференция, през 1986. Година по-късно, Горбачов подписа Договора за унищожаване на ядрените ракети със среден и малък радиус на действие (INF), с който Съветският съюз и САЩ се споразумяха да ликвидират всичките си балистични и крилати ракети със среден и малък радиус, снабдени с ядрени бойни глави. Вашингтон склони да включи в списъка на подлежащите на унищожаване оръжия и своята ракета „Пършинг ІІ”, от която съветското военно ръководство особено се опасяваше, заради много краткото време (8 минути) за което тя можеше да стигне от площадките си в Западна Европа до Москва, както и заради високата и точност. В същото време, Горбачов се отказа от количественото предимство на руснаците, приемайки СССР да унищожи почти три пъти повече свои ракети, отколкото американците, и съгласявайки се за първи път да допусне чужди инспектори в съветските военни заводи.

Окуражен от успеха на INF, Западът стана много по-склонен да укрепва сътрудничеството си с Москва в сферата на сигурността, както и да се ангажира с по-нататъшното разширяване на икономическия обмен. Така САЩ, макар и неохотно, се съгласиха с включването на конвенционалните самолети в Договора за съкращаване на обикновените въоръжени сили в Европа (CFE) от 1990, като по този начин най-мощното конвенционално оръжие, с което разполагаше Западът, попадна под наложените от него ограничения и съкращения. Този договор изравни нивата на обикновените въоръжени сили в Европа от Атлантика до Урал, а последвалият през 1990 Договор за съкращаване на стратегическите въоръжения (START I), както и START II (1992) допълнително укрепиха стратегическата ядрена стабилност, съкращавайки съотношението между броя на бойните глави и този на ракетите. Освен това, START II забрани междуконтиненталните балистични ракети с повече от една бойна глава. И тъй като Съветският съюз разполагаше с много повече „тежки” ракети, способни да носят по 6, 7 и дори 10 бойни глави, възможността руснаците да нанесат първи ракетен удар (един от трите най-лоши сценария, тревожещи американските стратези) остана в миналото.

Горбачов използва контрола върху въоръжаването за да убеди, стъпка по стъпка, западните си партньори, че е сериозно настроен по отношение на сдържането, а отстъпките на Запада му помогнаха да убеди колегите си от съветското ръководство, че западните държави няма да злоупотребят със смелите стъпки, предприети от Москва. Като цяло, поведението на Запада не стана по-агресивно, в резултат от установяването на по-балансирани военни структури в Европа. Така, прогресът в сферата на контрола върху въоръжаването помогна за предприемането на цяла поредица от мерки за укрепване на доверието и улесни постигането на компромис в чисто политически план, включително и предоставянето на все по-голяма политическа независимост на съветските съюзници от Източна Европа – процес, който получи мощно ускорение след падането на Берлинската стена, през ноември 1989.

Истината е, че настъпващата ера на сътрудничество в сферата на сигурността няма алтернатива. Хегемонията вече не работи, утопията за свят без граници и световно правителство, ако въобще е възможна, е на светлинни години от нас, а хетерогенната общност от почти 200 държави все повече бива притискана от обстоятелствата да работи за мирното съвместно съществуване и задълбочаване на сътрудничеството, въпреки атмосферата на дълбоко взаимно недоверие, повече или по-малко прикрити сблъсъци и конфликти и, което е най-опасното, продължаващата оръжейна надпревара между отделните държави, включително между най-големите световни сили.

Сегашната оръжейна надпревара

Признаците на очертаваща се нова оръжейна надпревара са очевидни. Според американските стратегии за гарантиране на националната сигурност от 2002 и 2006, САЩ следва да защитават своето превъзходство по отношение на всичките си потенциални съперници, независимо от цената (8). За да постигнат тази грандиозна цел, Съединените щати се стремят да използват всички инструменти, гарантиращи им военна доминация на суша, по море, във въздуха, в космоса и в електронното пространство (т.е. тотална доминация – full spectrum dominance, б.р.). Постигането на подобна доминация, надеждите за което се подхранват от евентуалната реализация на американската Програма за противоракетна отбрана, може да звучи реалистично и обещаващо за американските стратези, но рискува да се превърне в кошмар за онези, които не изпитват такова доверие към САЩ, като повечето европейци, а сред тях са и такива големи световни сили като Китай и Русия.

Едва ли е изненадващо, че Китай реагира на тенденцията към укрепване на американската военна мощ с премерено но бързо развитие на възможностите си за ядрено сдържане. Разбира се, дори и днес възможността на Пекин да отговори на евентуална американска ракетна (особено ядрена) атака е, в най-добрия случай, много малка, а в най-лошия – въобще не съществува. Но Китай вече демонстрира, че разполага с технологии (пък макар и примитивни) за унищожаване на космически спътници, с което даде ясен сигнал на САЩ, какво може да последва в бъдеще. След като многократните китайски и руски опити да се стартират преговори за забрана на разполагането на оръжия в Космоса се провалиха, Пекин вече развива собствен военен капацитет в тази сфера. В същото време, ситуация, в която вече никой не може да бъде сигурен за уязвимостта на своите спътникови мрежи, не би могла да се нарече стабилна.

На свой ред, Русия реагира на американското решение за излизане от Договора за противоракетна отбрана, като се отказа от ангажиментите си по дотоворите START. Това означава, че Москва може да се върне към производството и разполагането на онези видове междуконтинентални балистични ракети с по няколко бойни глави, които допреди двайсетина години правеха невъзможно постигането на истинска стабилност. Всъщност, руснаците вече активно работят в тази сфера, увеличавайки, в същото време, и конвенционалната си военна мощ, разбира се в рамките на своите технически възможности. Наскоро изпробваната руска версия на американските свръхмощни вакуумни бомби (известни като “daisy cutter”), въпреки че не са „оръжието-чудо”, както твърди местната преса, демонстрира възобновената готовност на Москва да участва в оръжейната надпревара. Да не говорим, че тези опасни оръжия могат скоро да станат част от световната оръжейна търговия и евентуално да попаднат в ръцете на т.нар. „недържавни играчи” – кошмарна перспектива, с която следва да се съобразяват всички анализи в сферата на сигурността.

Докато Пекин и Москва усилено работят за да се сдобият с нови средства за отбрана и „сдържане” на противниците си за да защитят жизнените си интереси и статута си на велики сили, Индия също полага значителни усилия да не допусне изоставане от традиционния си съперник – Китай. Въпреки че индийските военни разходи са между ¼ и 1/3 от китайските, според редица експерти, индийската армия е по-ефективна, флотът – по-опитен, а постижанията в сферата на информационните технологии дават на Делхи редица предимства пред големия му азиатски съсед. В момента Индия и Китай водят помежду си една, макар и не особено интензивна, но въпреки това задълбочаваща се ядрена надпревара, към която напоследък следва да добавим и надпреварата във военноморската сфера, като китайският флот може да разчита на евентуални бази в Бирма и Пакистан, а Индия – на Андаманските острови и в Бенгалския залив. А, докато Индия се надпреварва с Китай, Пакистан, на свой ред, също гледа да не изостава от нея, във военен план.

Макар че САЩ могат да се похвалят с нелоши икономически показатели (тяхната, най-мощна в света, икономика демонстрира годишен ръст от 3-4%), двата азиатски гиганти значително ги изпреварват, с годишен ръст от над 10%. Разбира се, пред тяхното успешно развитие има и редица пречки (като например фрагментацията и изостаналата инфраструктура в Индия или големите регионални диспропорции и анахроничната политическа система в Китай). Само че и пред САЩ има пречки: например огромният бюджетен дефицит, като последица от имперското свръхнапрежение на силите, в резултат от което вече са налице признаци за отслабване на американската мощ. Всяка от тези три държави може да се препъне, но може и успешно да продължи да следва сегашните икономически тенденции. Ако това стане, само след едно поколение Китай ще бъде на едно и също икономическо равнище със САЩ, а Индия ще ги настигне след още поколение и половина.

Преминаването на водещите позиции от една към друга световна сила винаги провокира опасна ситуация (9). Както показва историята, повечето предизвикателства към държавата-хегемон (независимо, дали са успешни или не) са водели до война или до серия от войни. Днешната глобална взаимна зависимост със сигурност кара великите сили да бъдат по-предпазливи към въоръжените конфликти, но не може напълно да гарантира, че подобен конфликт все пак няма да избухне. Налице са повече от достатъчно „ябълки на раздора”, особено между Китай и САЩ: Тайван, Южнокитайско море, както и надпреварата за достъп и контрол на енергийните ресурси в Персийския залив и Централна Азия. И макар мнозина и днес наивно да вярват, че вече не съществува възможност за пълномащабна война между великите сили, преувеличеното самочувствие на някои от тях може да се окаже изключително опасно. Взаимозависимостта, сама по себе си, както и притежаването на свръхмодерни оръжия (включително ядрени), означава най-вече, че жестоката конкуренция между големите сили е способна да предизвика ужасна глобална катастрофа. Именно поради това, отношенията между тези сили следва много внимателно да бъдат направлявани за да се избегне евентуалния сблъсък, като съкращаването на ядрените въоръжения е от ключово значение за успеха на тази мисия.

Параноици, пигмеи и парии

Американският стратег Ричард Бетс, въвежда, през 1976, т.нар. „три П” за да определи най-често срещаните мотиви за разпространението на ядреното оръжие: параноици, пигмеи и парии (10). Към първата група спадат държавите, изпитващи силно преувеличени опасения относно жизненоважните заплахи към тяхната сигурност и стремящи се да се сдобият с достатъчно мощни средства (т.е. оръжия) за да гарантират оцеляването си. Към втората група пък спадат малките държави, нуждаещи се от най-мощното възможно оръжие за да се противопоставят ефективно на очевидно по-силните си противници. Третата група включва намиращи се в изолация държави, за които притежаването на ядрено оръжие може да се окаже единствения начин да продължат да съществуват в един жесток свят, но може да бъде и средство за преодоляване на същата тази изолация.

Във всичките три модела, процесите, каращи въпросните държави да се сдобият с ядрено оръжие, са зависими от международната ситуация в сферата на сигурността. Тя пък, на свой ред, се формира, до голяма степен, от големите сили, или в случая – от петте официално признати ядрени държави. За съжаление обаче, до този момент техните усилия за създаване на такива условия, които да стимулират по-малките „играчи” да не търсят начини да се сдобият с ядрено оръжие, не изглеждат никак убедителни. Китай например вече половин век продължава да държи Тайван „на прицел”. В същото време, заплашителните жестове към Япония, само подсилват нервността на Токио, породена от ядрените възможности на Северна Корея. Китайските териториални претенции в района на Южнокитайско море пък могат да имат сериозно отражение сред богатите на ресурси държави от Югоизточна Азия (за щастие, напоследък Пекин значително смекчи маниера си на поведение).

Русия също се опитва да „играе твърдо” по отношение на своята т.нар. „близка чужбина” и гордо демонстрира политически мускули на исключително благоприятния за нея в момента енергиен пазар. На свой ред, САЩ, както винаги, твърдят, че са готови за всякакво развитие на събитията, но в същото време си позволяват да обявяват едни или други държави за част от т.нар. „ос на злото”, без да ги е грижа за последиците. Кандидатите в сегашната президентска кампания се надпреварват да посочват върху коя мюсюлманска държава би следвало първо да бъде нанесен американски въздушен удар, като в списъка на домораслите американски „стратези” са Иран, Пакистан и дори Саудитска Арабия (11). Склонността на САЩ да залагат на натиска, санкциите, заплахите и (евентуално) атаките срещу онези, които са нарочили за свои „врагове”, особено когато заплахите имат и своето ядрено измерение, само засилват напрежението и тревогата сред „параноиците, пигмеите и париите”, провокирайки ги спешно да търсят някакъв инструмент за сдържане на американците – ако не ядрени, то „поне” биологични или химически оръжия.

По-малките ядрени сили не демонстрират чак толкова негативно поведение. Въпреки това обаче, в доктринално отношение, Великобритания тихомълком следва американския стремеж за разширяване на възможността за евентуален „ядрен отговор” на онези „държави-парии”, които се опитват да разработват химически и биологични оръжия (12). На свой ред, бившият френски президент Жак Ширак обяви, че достъпът до стратегически важните ресурси е от жизнен интерес за страната му и следва да бъде защитен с „ядрен чадър” (13). Естествено, държавите-производителки на петрол съвсем не бяха очаровани от тази зле прикрита заплаха.

Крехкият баланс в рамките на режима на неразпространение

Както е известно, Договорът за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО) e основата на режима на неразпространение. Той се основава на сделката между ядрените и неядрените държави, в чиито рамки вторите поемат ангажимента да се въздържат от придобиването на ядрено оръжие, срещу гаранцията, че ще могат свободно да развиват ядрената си енергетика. Освен това, всички участници се ангажират да си сътрудничат в използването на ядрената енергия за мирни цели, а ядрените държави се задължават да предприемат сериозни стъпки към ядреното си разоръжаване.

До 2000, неядрените държави и, в частност, тези от Движението на неприсъединилите се, често критикуваха поведението на ядрените сили, но  бяха доволни, че процесът на разоръжаване все пак крета. Конференцията на участничките в ДНЯО от 2000 постигна труден компромис за предприемането на «13 стъпки» за ядрено разоръжаване, включваши серия от скромни и постепенно задълбочаващи се мерки, способни да доведат до известен прогрес в тази сфера, без да поставят под въпрос ядрения статут на всяка от официално признатите ядрени сили, поне в обозримо бъдеще (14). Въпреки това, през 2005, ядрените държави, водени от САЩ (и донякъде от Франция) отказаха да следват решението, взето на конференцията, очевидно стигайки до извода, че поетите там ангажименти са непосилни за тях (т.е. не отговарят на интересите им). В резултат, сред неядрените държави се утвърди убеждението, че член 6 от ДНЯО, който изисква постепенното разоръжаване на ядрените държави, се отхвърля от последните. И след като по този начин бе сложен край на сделката, на която се основаваше ДНЯО, пътят към ядреното въоръжаване беше окончателно открит. Защото най-мощното съвременно оръжие или не бива да се притежава от никого, или ще се притежава от всички. Сегашното състояние на режима за ядрено неразпространение, заедно с нарастващата несигурност на страните чиито отношения с ядрените държави са напрегнати, са опасна предпоставка за заплашителен ръст на разпространението на ядреното оръжие.

Но един свят, в който с ядрено оръжие разполагат много държави, ще бъде изключително опасен. Регионалните конфликти в него лесно могат да ескалират в ядрени. Оптимизмът, свързан с уж универсалното правило, че «ядреното сдържане е в състояние да предотврати избухването на големи войни» (15), се базира на недостатъчни исторически доказателства и е опасно наивен. Инцидентното използване на ядрено оръжие в някоя част на света, може да провокира война между големите ядрени сили, ангажирани в различни малки конфликти, особено ако напрежението в тях е високо. От това се страхуваха мнозина по време на студената война и именно то мотивира, на първо място, политиката на неразпространение. Освен това, колкото повече държави разполагат с ядрени оръжия и съответните средства за използването им, с толкова повече потенциални мишени ще разполагат терористите.

Борбата с ядрения тероризъм

Напоследък често може да се чуе твърдението, че съкращаването и неразпространяването на ядрените оръжия са безполезни срещу ядрения тероризъм, защото терористите не се съобразяват с договорите между държавите. Тази празна фраза оправдава възприемането на зле премислени стратегии за гарантиране на собствената сигурност, включително тази за „превантивната война”. Разбира се, терористите не се съобразяват със закона и никой от онези, които смятат, че ядреното разоръжаване е от жизнено значение за бъдещето на света, не твърди противното. Това, което споразуменията и договорите могат да постигнат обаче е, да задължат страните-участнички да направят всичко възможно за да затруднят максимално достъпа на терористите до най-опасните оръжия.

Сред големите успехи на този подход беше приемането на Резолюция 1540 на Съвета за сигурност на ООН, през 2004, по инициатива на администрацията на Буш. Според тази резолюция, всички държави следва да се въздържат да подкрепят, под каквато и да било форма, недържавните субекти, опитващи се да разработват, придобиват, произвеждат, притежават, предават или използват ядрено, химическо или биологично оръжие, както и средствата за доставката му, и да наложат необходимия контрол за предотвратяване разпространението на тези оръжия.

Наред с действията, предприети от Съвета за сигурност, важна роля играят и усилията на държавите-участнички в договорите за неразпространяване да изработят допълнителни инструменти за борба с тероризма в тази сфера. Така участниците в Конвенцията за биологичните оръжия използват редовните срещи на експертно и правителствено равнище (чиято първоначална цел бе да бъде компенсиран пропадналият опит за подписване на протокол за доверие и прозрачност) за да търсят, как по-добре да се защитят срещу тероризма.

Ядреното разоръжаване и опитите за отвличане на вниманието от него

Възприемането на пълното ядрено разоръжаване като сериозна и постижима цел би помогнало за установяването на световен ред, основаващ се на сътрудничеството в сферата на сигурността. Разбира се, могат да ми възразят, че ядреното разоръжаване е невъзможно, защото все някой би се изкушил да се сдобие с ядрено оръжие. Подобен тип аргументи обаче не пречат на държавите и техните правителства да забраняват такива вредни според тях неща, като наркотиците, опасните химикали, биологичните оръжия, куршумите „дум-дум”, или робството.

Ядреното разоръжаване  е необходимо, защото иначе няма как да бъде спряно по-нататъшното разпространение на ядрените оръжия, следващо логиката, че или никой няма да разполага с такива оръжия, или всички ще ги притежават (16). Ако само няколко страни имат такива оръжия, а останалите – не, сигурността ще бъде разпределена неравномерно, а липсата на сигурност непрекъснато ще изкушава неядрените държави да се включат в ядрената надпревара. Тоест, наличието на ядрено оръжие, само по себе си, генерира и ускорява този процес. Договорът за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО) е съобразен с тази логика, съчетавайки в своя чл.2 недопускането неядрените държави да се сдобият с ядрено оръжие с изискването на чл.6 ядрените държави да поемат задължението постепенно да се разоръжат. Да вярваш, че останалия свят ще се примири с факта, че само няколко държави притежават ядрено оръжие е много по-наивно, отколкото да вярваш, че ядреното разоръжаване е възможно и би съдействало за сигурността на планетата, както впрочем смятат редица авторитетни фигури, като генералите Смъдли Бътлър и Ендрю Гудпестър, а също Хенри Кисинджър, Пол Нитце, Сам Нън, Уйлям Пери и Джордж Шулц (17).

На второ място, мнозина вероятно биха посочили, че ядрените държави въобще не влияят върху процеса на разпространение, или неразпространение на ядрените оръжия (18).  Според тях, разпространението им е резултат от прекалената загриженост на някои държави за собствената си сигурност или от зловещия им стремеж към увеличаване на своята мощ и влияние. На практика обаче, действията на ядрените държави засягат процеса на разспространение (неразпространение) най-малко по четири начина. На първо място, те силно влияят върху средата за сигурност на потенциалните претенденти за ядрено оръжие. Дори конвенционалната заплаха, изхождаща от някоя ядрена държава винаги е съпроводена и от зловеща ядрена сянка. На второ място, ядрените държави проектират политическата и военна полза от ядрените оръжия чрез своите доктрини и стратегии. На трето място, те проектират специалния статут, който дава притежаването на ядрено оръжие (това се отнася най-вече до малките европейски ядрени сили, като Франция и Великобритания). Накрая, те ерозират самото изискване за неразпространяване, поставяйки под въпрос единството на държавите, подписали ДНЯО, лишавайки ги от стимул да действат достатъчно активно срещу неговите нарушители. Да смятаме, че всичко това не играе роля за решението на една или друга неядрена държава да стане ядрена, означава липса на политически реализъм.

Но, ако логиката „всички или никой” е негативната част от аргументацията в полза на разоръжаването, позитивната е, че идентифицирането на значителните пречки и лансирането на все повече сериозни мерки за ядрено разоръжаване, ще доведе до задълбочаване на сътрудничеството в сферата на сигурността, което, при всички случаи, е особено необходимо в днешната епоха на глобализация. Ядреното разоръжаване е възможно само, ако е резултат от серия от добре обмислени и предпазливи стъпки, всяка от които ни доближава до целта, без да застрашава националната сигурност на участниците в процеса.

Друг аргумент на противниците на процеса на ядрено разоръжаване е, че то би застрашило сигурността на ядрените държави, защото онези, които го предлагат, биха искали то да стане факт „още утре”. Всъщност, всички сме наясно, че става дума за продължителен и постепенен процес. Той например, изисква прецизно познаване на ядрената военна инфраструктура във всяка страна-участник. Което може да се постигне, като се започне с договор за упражняване на контрол върху дейността на заводите, където се произвеждат отделни елементи на ядрени оръжия, както и тези, където се модернизират въпросните оръжия (докато те още съществуват). По-късно, доближавайки се към крайната цел, в този списък следва да бъдат включени все повече обекти и така, постепенно, несигурността и тревогите ще останат на заден план, защото ядрените държави ще имат все по-точна представа за това, с какво разполагат техните „съперници” и къде е разположено то (19).

Историята на самото производство на ядрените оръжия също следва да бъда възстановена възможно най-точно. Още повече, че вече има сходен прецедент. По време на  проверката, осъществена от Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ), във връзка с твърденията на ЮАР, че е ликвидирала потенциала си за създаване на ядрено оръжие, на Агенцията се наложи да възстанови цялата история на южноафриканската ядрена програма. Разбира се, когато става дума за големите ядрени държави, мащабите са несъизмерими, но това не означава, че и при тях това не е възможно да се осъществи.

Процесът на ядрено разоръжаване вероятно ще се проточи между 30 и 50 години. Все пак, ако като първоначален срок за постигане на целта се посочат 30 години, това би се оказало полезен стимул, след което удължаването на сроковете за всички би могло да се оформи с нов договор, при положение, че препятствията се окажат прекалено сериозни. В този случай ще бъдат силно ограничени и възможностите за мошеничество на една или друга държава, защото макар че самият процес на разоръжаване ще бъде резултат от действията на отделните правителства, той, на свой ред, ще помогне на правителствата да променят начина, по който мислят и дефинират своята сигурност, както се случи и в края на студената война (вече споменах за това по-горе). Светът на националните държави очевидно няма да остане същия след 30 или 50 години – нека си припомним само, как се промени Европа през 50-те години на европейския интеграционен процес. Държавите ще бъдат принудени да променят поведението си в една среда на задълбочаващо се и институционализирано сътрудничество в сферата на ядрената сигурност. Това, на свой ред, пък ще направи възможна, както по-нататъшната институционализация на процеса, така и предприемането на по-смели стъпки от страна на участниците в него.

Развитието на процеса на ядрено разоръжаване през следващите двайсет години ще разкрие редица реално постижими перспективи пред политиците, по същия начин, по който сътрудничеството в сферата на сигурността стана реалност за държавите от Европейския съюз, въпреки че не бе включено в приоритетите му, при негово създаване. Процесът трябва да стартира от някъде, а развитието му следва да е добре планирано. В този смисъл, промените, които се наблюдават напоследък в американската и британска политика, са добре дошли. Защото дават възможност за сериозна дискусия относно условията за формиране на свят, свободен от ядрени оръжия, както и за пречките и препъни камъните по пътя към постигането на тази цел (20). И макар че традиционният скептицизъм на правителствата по този въпрос очевидно и неизбежно ще ги кара да наблягат най-вече на препятствията и препъни-камъните, а не толкова на крайната цел, ангажирането на останалия свят в сериозен дебат по тези проблеми е изключително необходима и полезна стъпка.

Проектирайки бъдещето

Бъдещата политика на ядрено разоръжаване следва да се основава на достатъчно убедителни параметри. Светът все повече се „свива” и хората, също както и държавите (които, независимо от промените, си остават най-важните политически субекти на планетата), стават все по-взаимнозависими. Традиционната силова политика и акцентирането върху националната, вместо върху регионалната и глобална, сигурност, както и продължаващите опити за налагане на собствената доминация, само ни доближават до ръба на бездната и са очевидно контрапродуктивни за онези, които се опитват да ги следват.

В тази ситуация, институционализираното сътрудничество в сферата на сигурността, под формата на контрол върху въоръжаването, съкращаване на въоръженията, разоръжаване и неразпространение на оръжията за масово унищожаване, се превръща в категоричен императив. Като именно ядреното разоръжаване следва да бъде в центъра на този процес. Разбира се, то не е краткосрочна цел, а следва да се осъществи в рамките на един по-дълъг период. Възприемането на тази цел обаче, ще стимулира големите сили да развиват отношенията помежду си по начин, който да се отрази на всички аспекти на сигурността. Придвижвайки се към момента, когато в света вече няма да има ядрени оръжия, те ще оказват все по-силно влияние и върху поведението на безядрените държави. В същото време, за тях ще е много по-лесно да наложат неразпространението на онези, които упорито продължават да развиват ядрените си военни програми, напук на вече утвърдилия се курс към глобално ядрено разоръжаване.

Бележки:

1. Michael Rühle, “Enlightenment in the Second Nuclear Age,” International Affairs 83, no. 3 (May 2007): 511–522; Joachim Krause, “Enlightenment and Nuclear Order,” International Affairs 83, no. 3 (May 2007): 483–500.

2. Виж: William Walker, “Nuclear Enlightenment and Counter-Enlightenment,” International Affairs 93, no. 3 (May 2007): 431–454; William Walker, “Weapons of Mass Destruction and International Order,” Adelphi Papers, no. 171 (2004). For the broader concept of cooperative security, see John Steinbruner, Principles of Global Security (Washington, D.C.: Brookings Institution Press, 2000).

3. Виж: “National Security Strategy of the United States of America,” September 2002, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss.pdf (hereinafter 2002 NSS).

4. Dieter Senghaas and Michèle Roth, eds., Global Governance for Development and Peace: Perspectives After a Decade (Bonn: Dietz, 2006).

5. Joseph M. Grieco, Cooperation Among Nations: Europe, America and Non-tariff Barriers to Trade (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1990).

6. John Steinbruner, Principles of Global Security (Washington, D.C.: Brookings Institution Press, 2000).

7. Harald Müller and Niklas Schörnig, Dynamics of Arms and Arms Control: An Exemplary Introduction in International Relations (Baden-Baden, Germany: Nomos, 2006).

8. See 2002 NSS; “National Security Strategy of the United States of America,” March 2006, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss/2006.

9. Robert Gilpin, War and Change in World Politics (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1981).

10. Richard K. Betts, “Paranoids, Pygmies, Pariahs and Nonproliferation,” Foreign Policy, no. 26 (Spring 1977): 157–183.

11. Chris Dorsey, “Tancredo Says Threat of Attack on Holy Sites Would Deter Terrorism,” IowaPolitics.com, July 31, 2007, http://www.iowapolitics.com/index.iml?Article=101389; “Obama Terror Vow Angers Pakistan,” Associated Press, August 3, 2007, http://www.cnn.com/2007/POLITICS/08/03/obama.pakistan.ap/index.html; “McCain Jokes About Bombing Iran,” Associated Press, April 19, 2007, http://www.msnbc.msn.com/id/18202742/.

12. “Tony Blair Introduces White Paper, Statement to Parliament,” Disarmament Diplomacy, no. 83 (Winter 2006): 12–14; Rebecca Johnson, “Blair Wins Trident Vote After Telling UK Parliament That the NPT Gives Britain the Right to Have Nuclear Weapons,” Disarmament Diplomacy, no. 84 (Spring 2007): 60–70.

13. “Speech by M. Jacques Chirac, President of the Republic, During his Visit to the Strategic Forces,” January 19, 2006, http://www.ambafrance-uk.org/Speech-by-M-Jacques- Chirac,6771.html.

14. George Perkovich et al., Universal Compliance: A Strategy for Nuclear Security (Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, 2005), pp. 151–153.

15. Kenneth M. Waltz, “The Spread of Nuclear Weapons: More May Be Better,” Adelphi Papers, no. 171 (1981).

16. Robert Jervis, “Cooperation Under the Security Dilemma,” World Politics 30, no. 2 (January 1978): 167–214.

17. George P. Shultz, William J. Perry, Henry A. Kissinger, and Sam Nunn, “A World Free of Nuclear Weapons,” Wall Street Journal, January 4, 2007, p. A15; George P. Shultz et al., “Toward a Nuclear-Free World,” Wall Street Journal, January 15, 2008, p. A13.

18. See Pierre Hassner, “The End of the NPT Regime?” International Affairs 83, no. 3 (2007): 462–463.

19. Виж: Emmanuel Adler and Michael Barnett, eds., Security Communities (Cambridge, Mass.: Cambridge University Press, 1998).

20. Christopher A. Ford, “The 2010 NPT Review Cycle So Far: A View From the United States of America,” December 20, 2007, http://www.state.gov/t/wmd/nnp/c21893.htm; “Secretary of State for Foreign and Commonwealth Affairs Margaret Becket, Speech to the Carnegie Endowment for International Peace Non-Proliferation Conference,” Disarmament Diplomacy, no. 86 (Autumn 2007): 59–64.