На 26 юли 2009, в присъствието на премиера на Индия Манмохан Синг, официално бе въведена в действие подводницата „Арихант” - първата в индийския флот, снабдена с ракети с голям радиус на действие и ядрени бойни глави.

Първата си такава подводница изгражда и Бразилия. Тоест, виждаме, че светът става многополюсен, не само в политически и културен аспект, както и, че новите „възходящи” икономики започват да влияят все по-сериозно и върху архитектурата на глобалната сигурност.

На пръв поглед, терминът „архитектура” предполага статичност. В сферата на глобалната сигурност пък, през последните десетилетия, липсваха сътресения от подобен мащаб, като разпадането на Съветския съюз например. Въпреки това системата на международната сигурност се променя – бавно, но затова пък кардинално.

Много е вероятно, през следващите две десетилетия, САЩ да си останат най-голямата военна държава в света. На 10 септември 2009, Конгресът утвърди военния бюджет от около 700 млрд. долара, включително разходите за военните кампании в Афганистан и Ирак, но без „косвените” разходи за отбрана. Според Стокхолмския международен институт за изследване на мира, делът на САЩ в глобалните военни разходи е 42%, докато този на Китай – около 7%, на Франция и Великобритания – по 4,5%, на Русия – 4%, на Германия и Япония – по 3%, на Индия – над 2% и на Бразилия – почти 2%.

Впрочем, макар че тези цифри действително отразяват съотношението на силите на водещите държави в света, те не характеризират напълно реалните им възможности. Освен това, нито абсолютният, нито относителният мащаб на военните разходи дава отговор на въпроса, доколко тези разходи гарантират укрепването на националната сигурност.

Както е известно, националната сигурност съвсем не се изчерпва само с отбранителната способност. Тя притежава и икономически, дипломатически, разузнавателни и политико-културни компоненти. Разбира се, докато в света, една до друга, съществуват национални държави с разнопосочни интереси, нито една страна няма да се откаже от военните средства за гарантиране на сигурността си. Друг въпрос обаче е, че мащабът им зависи от това, какво точно се влага в самото понятие „национална сигурност”.

Националната сигурност: превъзходството срещу сдържането

Независимо от това, как се формулират задачите на националната сигурност, от гледна точка на теорията на международните отношения, военният аспект на това понятие може да придобие „минималистични” или, напротив, „максималистични” измерения.

„Максималистичната” концепция за националната сигурност поставя за цел съответната държава да си гарантира хегемония в мащабите на своя регион или пък на целия свят. Именно към този подход се придържаха Съединените щати през целия ХХ век: Америка трябва не просто да бъде най-силната държава в света, но и да превъзхожда (с военните си възможности) всеки потенциален алианс на съперничещите и държави.

На свой ред, „минималистичната” концепция за национална сигурност цели създаването на потенциал, достатъчен за сдържането на противника. По същество, сдържането означава националните въоръжени сили да могат достатъчно убедително да демонстрират на всеки потенциален противник, че в случай на военна агресия, той може да претърпи неприемлив за самия него ущърб. Част от него е и способността потенциалният противник да бъде убеден, че всеки опит за шантаж (под формата на заплахи за жизнените интереси на съперниците, включително и извън пределите на националните им граници) е безсмислен.

Концепциите за военното сдържане (т.е. за предотвратяването на външна агресия, шантаж и засягане на жизнените интереси) се разработват както от ядрените, така и от неядрените държави. Само че в случаите, когато една неядрена държава се противопоставя на ядрена, сдържането се оказва неефективно. При това, самата възможност за ядрено нападение може да бъде минимална, но неядрената държава се оказва незащитена от шантажа и покушението срещу жизнените си интереси от страна на ядрената. Тоест, в света на ядрените оръжия, само ядрените държави са в състояние да осъществяват ефективно военно сдържане. Всички останали имат само две възможности – да влязат в съюз с някоя ядрена държава, което обаче може да има труднопредсказуеми последици, или пък достатъчно бързо да се сдобият с ядрен статут, което също никак не е лесно.

Индия догонва останалите

От 1998 насам, Индия официално е ядрена държава и разполага с военна доктрина на „минималното достоверно сдържане”. Подобна доктрина за първи път беше приета от Франция, при управлението на Шарл дьо Гол. По онова време, тази страна разработваше самостоятелно бойни ядрени средства. За френската ядрена ударна сила (force du frappe) беше създадена доктрината за сдържане на заплахата от „кръгова атака” (dissuasion tout azimut), даваща възможност за ефективно използване на ядрена сила срещу всеки потенциален агресор (не само СССР). При това, тъй като липсваха гаранция, че наземните и въздушни ядрени сили ще оцелеят при нанасяне на първи ядрен удар от страна на противника, Франция произведе четири подводници, снабдени с ядрени ракети с голям радиус. Според френските стратези, това беше минималното необходимо количество такива подводници, като две от тях трябваше да бъдат базирани край бреговете на страната (атлантическия и средиземноморския), а другите две да са в постоянно движение в океанските дълбочини. Така, имайки предвид практическата неоткриваемост на подводниците, потенциалният агресор беше застрашен от мощен удар на възмездието (втори удар).

По-късно, френският модел бе възприет и от Великобритания и Китай, който гарантира „сдържането” с помощта на неголям флот от подводници с ядрени ракети (SSBN). След разпадането на Съветския съюз, към същата тактика се ориентира и Русия, която съкрати своя атомен подводен флот от 60 до 10 подводници.

През 90-те години, Израел също се сдоби с атомен подводен флот. Днес тази държава разполага с три, произведени в Германия, дизел-електрически подводници, снабдени с крилати ракети с голям радиус и ядрени бойни глави. В Германия се строят още две подводници с въздушно-независими енергийни установки (АІР), позволяващи продължително пребиваване под вода. Косвено доказателство за това, колко се ценят тези системи, е опитът на консорциума от няколко американски компании да купи техния производител – германската компания HDW, базирана в Кил. Следва да отбележим и, че САЩ наеха една подводница „Готланд”, снабдена със системите, произвеждани от HDW, от шведските военноморски сили и я използват в маневрите, провеждани в близост до Западното крайбрежие.

Индийската SSBN ще стане напълно боеспособна едва след година-две. А докато тази страна се сдобие поне с още четири подводници, които да и гарантират възможност за „достоверно ядрено сдържане”, вероятно ще мине доста време. Въпреки това, с въвеждането в действие на подводницата „Арихант”, ядреният потенциал на Индия надхвърли регионалните мащаби. Можем да очакваме, че в скоро време, Делхи ще разполага  и с междуконтинентални ракети за тези подводници. Освен това, индийците купиха от Русия една подводница, клас „Акула”, на която в момента се извършва подготовката на акипажите на „Арихант”.

Бразилската програма за създаване на атомен подводен флот

На 7 септември 2009, президентът на Бразилия Луис Игнасио Лула да Силва и френският държавен глава Никола Саркози се споразумяха за доставката на 36 бомбардировача „Дасо-Рафал”, които ще се сглобяват в самата Бразилия. Сделката моментално привлече вниманието на световните медии. Само че, споразумението между двете страни има и друг аспект, който при това е доста по-важен, в стратегическа перспектива. В хода на двустранните преговори, на 23 декември 2008, беше постигнато споразумение за доставката в Бразилия на френски подводници, заедно с технологията на производството им. Накрая, през септември 2009, стана формалното подписване на договора между бразилските военноморски сили и френската компания DCNS, 75% от чиито акции са собственост на държавата.

Според публикуваното комюнике за медиите, DNCS поема функциите на генерален доставчик за производството на четири подводници с двигатели от стандартния тип. Изграждането им ще се осъществи от съвместното предприятие на френската компания и бразилския и партньор Odebreht. Проектирането им пък ще се контролира от проектантското бюро на DNCS, в съответствие със специфичните потребности на бразилския военноморски флот: те трябва да са оптимално пригодени за защита на 8500-километровото атлантическо крайбрежие на Бразилия. Първата подводница трябва да влезе в експлоатация през 2015, като високотехнологичното и оборудване ще се произведе в предприятията на DNCS.

Освен проектирането на неатомната част на първата бразилска подводница, DNCS ще предостави функциите на технически клиент на Odebrecht, за създаване на съответните корабостроителни мощности, както и на военноморска база за бразилския подводен флот.

Най-вероятно, четирите подводници ще бъдат снабдени с АІР, но по-важен в случая е технологичният трансфер, за който също се споменава в комюникето за медиите. Така, атомният реактор за подводниците се проектира и ще се изгражда самостоятелно от бразилските специалисти (които работят в тази сфера от 1979 насам). През втората половина на следващото десетилетие, проектът ще бъде напълно реализиран. Най-вероятно, новите бразилски подводници няма да имат ядрени балистични ракети. Но, както сочи и опитът на Израел, подобни ракети с голям радиус ще могат да се изстрелват от торпедните отсеци на потопените под водата подводници. Затова бразилската програма за изграждането на собствен подводен флот има не само регионални, но и стратегически последици. Възможно е, именно това да е била причината, поради която, на 1 юли 2008, САЩ възстановиха своя 4-флот, предназначен да контролира Южния Атлантик, който беше ликвидиран през 1950.

Клубът на самолетоносачите

Наред с подводния флот, сред показателите за регионалното или стратегическо нива на отстояване жизнените интереси на една държава, е наличието на флот от самолетоносачи. Налице е показателно съвпадение между групите държави, разполагащи с подводници с атомни двигатели и/или ядрени ракети (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Китай, Индия, Израел, а вече и Бразилия) и тези, притежаващи самолетоносачи (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Индия, Бразилия, Италия и Испания).

Военноморският флот на САЩ разполага с 11 самолетоносача. При това, днес те са най-големите и технологични съвършени кораби от този клас. Освен това американците имат огромен и несравним опит в практическото им използване. Великобритания разполага с два самолетоносача, които ще бъдат заменени с по-съвършени (65000-тонни), през следващото десетилетие. Франция има един самолетоносач („Шарл дьо Гол”) и възнамерява да построи още един. Руснаците също имат един самолетоносач („Адмирал Кузнецов”) и вече строят втори. Индия пък купи от Русия самолетоносача „Адмирал Горшков”, който, след модернизацията му, ще стане част от военноморския и флот, през 2010. На свой ред, Китай възнамерява да построи три самолетоносача, а пък Бразилия разполата със самолетоносача „Сау Паулу” (бившият френски „Фош”).

Тоест, оказва се, че списъкът на членовете на ексклузивния „клуб” на държавите, притежаващи ядрени подводници и/или самолетоносачи, в значителна степен, съвпада с този на водещите, в икономически и политически план, държави на планетата. Всички членове на този „клуб” принадлежат към първите, по своя ВВП, 12 държави в света. Изключение са само Германия и Япония (по очевидни историческо-политически причини), както и Канада.

Горната таблица не отчита бойните противолодъчни подводници, с изключение на Бразилия. В скоби са посочени изграждащите се в момента самолетоносачи и подводници.

Основната движеща сила, която постепенно променя глобалната система на сигурност, са растящите икономики на Китай, Индия и Бразилия. Между нарастващата икономическа мощ и увеличаващата се необходимост от сигурност, съществува очевидна корелация. При това, нещата не опират само до това, че тези някога бедни държави вече могат да си позволят скъпоструващи и сложни оръжейни системи и, съответно, да участват активно в новия тип „оръжейна надпревара”. Тези „растящи икономики” изпитват силна потребност да гарантират националната си сигурност за да защитят своята териториална цялост, специалните си икономически зони и да предотвратят всякакъв външен натиск или шантаж. Постоянно нарастващият им дял в глобалната икономика поражда необходимостта от защита на морския трафик и запасите от полезни изкопаеми. Тази защита е неизбежна и законна – разбира се, в случай, че военният аспект на националната сигурност се базира на принципа за „достоверното сдържане”. А поне засега липсват каквито и да било признаци, че „растящите икономики” се готвят да го престъпят.

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

В увода към внушителния колективен сборник, озаглавен „Световното пространство: разцепление или взаимозависимост” неговите съставители – френските геополитици Пиер Дален и Ален Нонжон, предлагат като ключ за разбирането на един толкова сложен феномен, какъвто е процесът на глобална интеграция и унификация (термин, широко използван в англосаксонската културна зона), геоикономическият анализ, като за негова цел се обявява необходимостта „да се избегне произвола на една или друга геополитическа перспектива”.

Както е известно, напоследък усилено се работи за задълбочаване на отношенията между отделните южноамерикански държави и създаването на регионални мрежи, позволяващи освобождаването на субконтинента от икономическата и военна опека на САЩ. Подобни тенденция са налице и в други зони на света. Оставяйки настрана полемиката по повод на геополитиката, която се съдържа в горния цитат, следва да отбележим, че безспорна заслуга на геоикономическия анализ, чието изследователско поле е изучаването на търговско-икономическите и финансови стратегии на държавите, големите индустриални компорации и международните организации (например ООН, МБР и МВФ), е оценката както на макро-, така и на микроикономическите тенденции, които пораждат, предполагат и подкрепят подобно геополитическо поведение.

Икономическите променливи, които са достатъчно добре изучени на глобално равнище, извън идеологическите схеми и историцизма, позволяват по-добре на бъдат разбрани някои явления от геополитическата практика и по-точно да се очертаят възможните сценарии на бъдещия световен ред. Освен това, едно такова изследване позволява да се уточнят „тежестта” и стратегиите на някои важни групи за финансово-икономически натиск, влияещи върху вземането на решения от националните правителства и нарушаващи социално-политическото равновесие на цели региони, в името на собствените си специфични интереси, както и на подкрепяните от тях правителства.

Ще дам само един пример: добре известно е влиянието, което оказва военно-индустриалният комплекс на САЩ и тясно свързаното с него петролно лоби върху вземането на стратегическите решения, засягащи продължаващата все още „война с тероризма”, обявена в световен мащаб от администрацията на Буш, след събитията от 11 септември 2001. Или пък друг пример: всички знаят за ролята, която изигра влиятелната корпорация ONG (Oklahoma Natural Gas Company), наред с известният финансист и „филантроп” Джордж Сорос, за дестабилизирането на ситуацията в бивша Югославия, за сътресенията в руската „близка чужбина” (Беларус и Украйна), както и в някои критично важни точки на евразийския континент (Чечения, Грузия, Осетия, Киргизстан, Мянма, Тибет и т.н.).

Засягайки въпроса за тясната взаимна връзка между икономическата политика на САЩ и глобализационния процес, Жак Сапир пише следното: „това, което в ежедневния език е прието да се нарича „глобализация”, на практика, съчетава два процеса”. Първият е световното разпространение на капитализма, в индустриалната му форма, в регионите, където доскоро той не беше се утвърдил напълно. Вторият процес пък е не нещо друго, а именно практическата реализация на американската политика, т.е. на волунтаристична политика на неограничената от нищо финансова и търговска свобода.

Глобализация и регионализация

Ако разглеждаме държавите като големи предприятия, можем да дефинираме световната реалност като огромно поле за действие на сили, превръщащи света в доминиращи и периферни пространства, които, повече или по-малко, са икономически интегрирани. Това разбиране за държавните „единици” и ролята им в пространството и разпределението на силите, в стратегиите, насочени към постигане на търговско и технологично превъзходство (два характерни елемента на съвременната глобализация), ни помага да осъзнаем, че съвременният глобализационен процес преживява изключително дълбока криза, освен всичко друго, и защото икономическата, търговската и финансовата активност все повече се проявяват на регионална основа и в мащабите на отделния континент.

Убеден съм, че от политическа гледна точка (т.е. от гледната точка на суверенитета), търговският регионализъм, или с други думи – регионалната интеграция на финансово-икономическа и търговска основа, която днес се реализира с помощта на такива инструменти, като междудържавното сътрудничество, зоните за свободна търговия и обмен, митническите съюзи, общия пазар и единната валута, представлява най-важната геополитическа сила, способна да се превърне в двигател на политическото обединение на всяка териториална зона, за която става дума.

В социално-икономически план, тази еволюция на икономическите процеси към регионализация и континентализъм може да се тълкува като отговор на сътресенията, предизвикани през последните години от процеса на глобализация в значителна част от планетата. Струва си да напомним, че този процес вече провокира (и продължава да провокира) по-нататъшното ерозиране на териториалния суверенитет на някои отделни пространства на земното кълбо, раздробявайки ги на изключително крехки и трудно управляеми държавни образувания в интерес на западната система, т.е. на доста незначителна част от световното население, да не говорим, че всъщност става дума само за елита на тази система.

Формирането на големи, икономически самодостатъчни и политически суверенни пространства, започвайки от консолидацията/интеграцията на вече съществуващите (като Русия, Китай, или Индия – в Северното полукълбо, Бразилия и Аржентина – в Южното) би могло да се превърне в елемент от укрепването на социалната и политическа стабилност в света, като цяло. Друг момент, на който следва да обърнем особено внимание е, че глобализацията, която води до унифицирането, в световен мащаб, на производството и потреблението, в същото време постепенно изтрива спецификата на културите на различните народи и, освен това, води до асимилирането им от света на „западните ценности”, в духа на неоколониализма.

Във връзка с глобализацията, мога да се съглася с Пиер Дален и Анри Нонжон, които (цитирайки Жак Тение) констатират, че „регионалната интеграция диалектически се съчетава с глобализацията в рамките на правилото, че всяко действие поражда съответното противодействие”. Става дума за усилването на глобализационните механизми, когато цели региони се включват в глобалния пазар, следвайки принципа за икономическата взаимозависимост, както и за противодействието на този процес, когато, напротив, по политически съображения и/или геополитическа необходимост, цели пространства попадат в контекста на т.нар. самодостатъчност или взаимно допълване, отстранявайки се по този начин от действията на глобализационните процеси.

Тоест, според специалистите, регионалната интеграция очевидно има двойнствен характер. В рамките на настоящата статия ще се опитам да анализирам, как тази особеност се проявява в два региона на планетата: Южна Америка и Евразия, и каква е връзката и с процесите на глобализация, раздробяване и интеграция на геополитическите пространства.

Западното полукълбо: южноамериканският случай

Нека разгледаме първо случая на Южна Америка и как двете противоположни тенденции – задълбочаването на процеса на глобализация и противодействащите му паралелни процеси могат да си взаимодействат в борбата за влияние и върху бъдещите геополитически сценарии за цял един регион.

От една страна, можем да констатираме, че САЩ отдавна се стремят да въвлекат държавите от Централна и Южна Америка в търговско-икономическите мрежи от типа на Северноатлантическата зона за свободна търговия (ALENA/NAFTA – North Atlantic Free Trade Area) или Зоната за свободна търговия на държавите от Америка (ALCA/FTAA – Free Trade Area of the Americas), както и в сферата на военното сътрудничество, по линия на Междуамериканския договор за взаимна помощ (TIAR) с очевидната цел да укрепят собствената си хегемония в цялото Западно полукълбо, следвайки традицията, чието начало поставя още президентът Монро, през 1823.

Създаването на подобни мрежи ще доведе до териториално раздробяване и отслабване на националните суверенитети в цяла Южна Америка. Обикновено, раздробяването и отслабването се реализират чрез деполитизацията на елитите в страните, ангажирани с процеса на търговско-икономическа интеграция - или следвайки рецептите на привържениците на т.нар. „мека сила”, чрез директното, а нерядко и временното, кооптиране на отделни избрани представители на местните олигархии (политически, културни или икономически) в световните икономически и финансови структури, или пък това става по-грубо и безцеремонно, посредством политическата и икономическа дестабилизация в сферите, представляващи особен интерес, използвайки най-вече съществуващото напрежение, имащо ендогенен характер, или изкуствено провокирайки нови конфликти.

Основната цел на САЩ и големите компании, при осъществяването на този тип интеграция, свързана с процеса на глобализация, е ерозията на суверенните територии и раздробяването им на слаби и взаимнозависими (квази)държавни единици. Друга важна цел е утвърждаването на принципа на икономическата взаимозависимост на целия субконтинент, както и установяването на тотален контрол над него.

И така, в насъщна задача за привържениците (и „контрольорите”) на създаването на „свободен пазар” се превръща недопускането, под каквато и да е форма, на сплотяването на регионалните играчи, сред първите политически последици от което би било формирането на единно геополитическо пространство, притежаващо определена икономическа самодостатъчност. Именно от този императив, както изглежда, ще се ръководи и Вашингтон в стратегията, която възнамерява да следва през следващите години за да защити собствените си приоритетни интереси в своя, вече бивш, „заден двор”.

От друга страна, усилено се работи за постигане на съгласие и задълбочаване на отношенията между отделните южноамерикански държави и най-вече между Аржентина и Бразилия, Венецуела и Боливия и Венецуела и Бразилия, както и за създаване на необходимите регионални мрежи, позволяващи освобождаването на целия субконтинент от икономическата и военна опека на САЩ.

Според редица южноамерикански анализатори и политици, сред които са бразилците Самуел Пинейро Гимараеш и Луис Алберто Мониц Бандейра, а също аржентинците Алберто Буела и Феликс Пеня, такава форма на регионална интеграция, като Южноамериканския общ пазар (Mercosur), Боливарианската инициатива за Америка (ALBA), Андската група и др., квалифицирани от привържениците на неолиберализма като „регионални блокове” (с цел да се подчертае негативната им роля по отношение на глобализационните процеси) би могла да стане отправна точка за създаването на валутно и геополитическо обединение на целия южноамерикански субконтинент. В тази връзка ще напомня, че от октомври 2008 Бразилия и Аржентина преминаха, във взаимните си разчети, към т.нар. система SML, която замени американския долар. Приемането на SML е първата стъпка към валутната интеграция на целия Южноамерикански регион. Между другото, интеграционният процес в Латинска Америка се подкрепя и от Китай и Русия, които, в качеството им на „далечни приятели”, се възприемат от правителствата в Каракас, Буенос Айрес и Бразилия като по-надеждни партньори от северноамериканските им съседи.

Така, вместо принципа за икономическата взаимозависимост, който е основен елемент на глобализационния процес, се налага принципът на „взаимното допълване”. Напрежението, породено от противоречието между създаването на южно обединено икономически пространство и обяснимата съпротива на САЩ срещу този процес, както изглежда, ще определи геополитическото бъдеще на цялото Западно полукълбо.

Показателно е, че редица известни американски анализатори, като Робърт Пастор например, съзнавайки че мощта на САЩ постепенно залязва, смятат, че за да преодолее сегашната критична ситуация Вашингтон трябва да възприеме „континенталния подход” по отношение на Северноамериканската общност, която, според тях, трябва да включва Канада, САЩ и Мексико.

Източното полукълбо: евразийският случай

Що се отнася до Евразия, въпросът изглежда по-сложен. Тук са налице няколко важни геостратегически фактора, обуславящи, още от времето на Съветския съюз, геополитическата и геоикономическа стратегия на САЩ и няколко достатъчно мощни лобистки групи, заинтересовани от огромните ресурси на евразийската територия. По-долу ще изброя накратко, как е принуден да действа Вашингтон, следвайки геостратегическите си интереси:

- Анализирайки политическите реалности, очертаващи като все по-очевидна тенденция „залеза на Запада”, Збигнев Бжежински смята, че „Европейската Общност следва да демонстрира своята откритост и желание за по-голямо участие от страна на неевропейските държави”, т.е. да запази и укрепи присъствието си в западната част на Евразия (т.е. в Европа, като такава), представляваща плацдарм за контрол над Русия и Близкия изток;

- Да генерира нестабилност в някои азиатски региони и, най-вече, в Кавказ и зоната на Хималайската дъга, с цел да окаже влияние върху позицията на Москва и Делхи, както и да доведе до успешен завършек проекта си за т.нар. Голям Близък изток;

- Да се опита да раздроби територията на Китай, като минимум, на 4 региона: Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Централно-Източен Китай;

- Накрая, да съхрани опеката си над Япония (източната част от територията на Евразия), в качеството и на плацдарм, огледално разположен спрямо европейския, за контрол върху двата „бели дроба” на Евразия – Русия и Китай.

В средносрочна и дългосрочна перспектива, запазването на това положение изглежда невъзможно за Вашингтон. Реализирайки комплекс от мерки, подкрепящи американския експанзионизъм, той следва да отчита финансово-икономическата криза, която удари страната. Освен това доскорошната единствена суперсила ще трябва да осъзнае и да приеме съзряването на многополюсната система, базираща се на големите континентални пространства, разположени както в северната, така и в южната половина на планетата и макар че става дума за много различни (от политическа и икономическа гледна точка) пространства, вътрешната им сплотеност е достатъчно силна. В Северното полукълбо, тя се основава на руско-китайско-индийските споразумения, а в Южното (където голямото пространство, формиращо се в Южна Америка, изглежда още по-еднородно), на новите взаимоотношения между Аржентина и Бразилия.

Според Жак Сапир, в недалечното минало, „ключов момент в хегемонистичната стратегия на САЩ, след 1991, беше съчетаването на политическото отслабване на Русия, така че тя вече никога да не може да стане такъв конкурент на Америка, какъвто беше СССР,         с привличането на тази страна към сферата на интереси на Съединените щати. Политическата полза от това отслабване на Русия беше очевидно. Що се отнася до интеграцията, с нейно помощ се разчиташе да бъде предотвратен всеки възможен алианс между Русия и Китай, свързан с риска САЩ да станат свидетели, как военната мощ на първата се обединява с невероятната икономическа динамика на втората.

Ограничен, от една страна, от императивите на геостратегическия ред, като тежко наследство от краткия период на „еднополюсния свят”, а от друга – от насъщните задачи, които му диктува процесът на глобализация на пазарите, Вашингтон е принуден фундаментално да преразгледа ролята си на световна супердържава. През лятото на миналата 2008, в известната си статия, публикувана в списание Foreign Affairs (което, на практика, е орган на изключително влиятелния Съвет по международните отношения - CFR), държавният секретар Кондолиза Райс недвусмислено призна сегашната слабост на Америка, прагматично отбелязвайки, че САЩ все пак трябва да имат „постоянни съюзници”.

Що се отнася до Европа, Съединените щати, с помощта на основния си партньор Великобритания, бързо съумяха да привлекат към своите позиции не само правителствата на държавите от източната част на континента (балтийските рапублики, Украйна, Полша, Словакия, Чехия, Унгария и Румъния), т.е. „Нова Европа” (ако използваме израза на Доналд Ръмсфелд), но и Франция и Германия. Европейският съюз, контролиран от тандемите на „атлантистите-модернизатори” Меркел-Щайнмайер, Саркози-Кушнер и Браун-Милибенд, на практика, вече не е толкова „европейски”, колкото „атлантически”. Една такава Европа, създадена в канцелариите на Лондон, Париж, Берлин и Вашингтон, е доста далеч от това съзнателно и целенасочено да укрепва политическото единство на собственото си пространство, а изглежда по-склонна да търси разграничение по основните линии на разделение: континентална Европа (Германия и Франция), Нова Европа (Източна Европа) и Средиземноморския съюз.

Що се отнася до процесите на глобализация, средиземноморско-европейската интеграция на „атлантистите” Саркози и Меркел, вместо да си постави за цел създаването на средиземноморски „регионален блок”, се стреми да деполитизира управляващите елити в арабските държави, интегрирайки ги в глобалните пазарни и финансови механизми, повишавайки по този начин нивото на взаимна зависимост между тези страни и световната икономика, и, най-важното, да попречи на Турция на Ердоган, която е заинтересована от интензифициране на отношенията си с Москва и Техеран, да се превърне във важен и автономен геополитически субект, способен да взема самостоятелни решения в района на Средиземноморието и Близкия изток. Тази нова „трисъставна” (а това означава, още по-слаба) Европа е елемент от сегашния трансатлантически стратегически модел, налаган от САЩ. Той цели да ограничи вредите, нанесени от политиката на предишната администрация на Буш-младши в Средиземноморския регион, и се основава на необходимостта да се укрепват отношенията с Европа, като „политически партньор”, но, в същото време, не допуска и най-малката възможност този партньор да стане поне малко (или дори само потенциално) независим. Защото една „не съвсем атлантическа” Европа наистина би могла да преразгледа собствената си роля в посока към отказ от „западния” американоцентричен контекст, сближаване с Русия и интензифициране на отношенията с Китай и Индия (на основата на принципа за взаимното допълване, а не на икономическата взаимозависимост), а в Западното полукълбо – с държавите от Южноамериканския общ пазар (Mercosur).

В „кризисните зони” (Южен Кавказ, Средния и Близкия изток, Хималайската дъга) процесите на глобализация се развиват паралелно с прилагането на отработената стратегия за дестабилизация, насочена към по-нататъшно отслабване в политическата и социалната сфери (Афганистан, Ирак, Пакистан, Мянма), както и с помощта на „изключителните” кредити, отпускани на онези организации и/или държавни образувания, които декларират че искат да изграждат демократично общество, т.е. да приемат правилата на свободния пазар (както в случаите с Грузия, Азербайджан или Узбекистан).

В пространството, доминирано от Индия и Китай, процесът на глобализация, както изглежда, не се развива според предварителните макроикономически и финансови прогнози.  Икономическите модели, избрани от правителствата в Пекин и Делхи, макар и да се различават, на практика, се базират на перспективата за създаването, през следващите години, на интегрирана икономическа система на двата азиатски гиганта, като започнем с мащабните китайски инвестиции в развитието на индийската инфраструктура и подкрепата, която Индия оказва на китайците в информационния сектор и сектора на услугите, предоставяйки им информационни технологии, необходими за по-нататъшното успешно развитие на националната икономика.

На практика, очевидно става дума за формирането на своеобразен „регионален блок”. Двете страни планират, през следващите 2-3 години, търговският им оборот да достигне 50 млрд. долара. Следва да имаме предвид и, че потребностите на Китай и Индия от енергоносители са огромни – те внасят, съответно, 70% и 40% от необходимия им петрол, което принуждава правителствата им да следват един по-скоро „евразийски” курс, т.е. да търсят дългосрочни икономически споразумения с Русия и Иран (в качеството им на „допълващи партньори”), както и с някои държави от Латинска Америка (споразуменията с Бразилия и Венецуела), т.е. все със страни, на които Вашингтон гледа с подозрение. Миналогодишният спор (от юли 2008) между САЩ, Китай и Индия, в хода на преговорите за световната търговия със селскостопанска продукция, също се вписва в този по-общ контекст. Впрочем, в същия контекст следва да разглеждаме и срещата на т.нар. „голяма петорка” (Бразилия, Индия, Китай, Мексико, Южна Африка), провела се в Сапоро, паралелно със срещата на Г-8 (Хокайдо, юли 2008).

Индийско-китайските споразумения биха могли да съдействат и за установяването на нов тип взаимоотношения между Пекин и Токио. В контекста на икономическата и търговската интеграция на целия Източноазиатски регион, двамата исторически антагонисти биха могли да открият редица политически допирни точки в стремежа си за изграждане на многополюсна система в света. И в този случай има всички предпоставки да се премине от принципа на икономическата взаимозависимост към принципа на допълването. Ако това стане, то би ускорило упадъка на САЩ, като световна държава, правейки го неизбежен. При наличието на подобна потенциална заплаха, Съединените щати, особено на фона на сегашната финансово-икономическа криза и възхода на Китай и Индия, ще трябва фундаментално да преразгледат позицията си, включително и по отношение на Япония, също както и трансатлантическата си политика, по отношение на Европа, както по редица очевидни стратегически причини, така и в интерес на икономическата си експанзия.

Анализирайки новите политически реалности в света, които нагледно илюстрират залеза на „Запада”, Бжежински посочва, че „Европейската общност следва да демонстрира, че е открита за по-голямо участие от страна на неевропейските държави в трансатлантическото сътрудничество”. Бившият съветник на Картър очевидно има предвид предоставянето на определена роля на страни като Япония, Южна Корея и Австралия в рамките на НАТО, с цел още по-тясното им обвързване (това особено се отнася за Токио) с националните интереси на САЩ.

Заключение

Както вече посочих по-горе, процесът на регионализация на пазарите в двете полукълба, която доскоро беше тясно свързан с глобализационния процес и органично произтичаше от геополитическите доктрина за световна доминация, от която се ръководят САЩ през последните десетилетия, демонстрира очевидна еволюция в посока към създаването на големи континентална образувания и, в средносрочна перспектива, съдейства за геополитическата интеграция на обширни „самодостатъчни” пространства. Принципът на глобализацията и привързаността към тезата за глобалната икономическа взаимозависимост на планетарно равнище, отстъпва пред този за взаимното допълване, като нова основа за сплотяването, на континентално равнище, на различните икономики, при необходимото уважение и съхраняване спецификата и културните традиции на отделните народи на планетата.

В мащабите на световната икономика, ХХІ век ще бъде белязан от фундаменталното противоречие, което ще възникне между глобализацията и процесите, насочени към създаването на икономически допълващи се континентални „големи пространства”.

Литература:

1. Pierre Dallenne, Alain Nonjon (a cura di), L'espace mondial: fractures ou interdependence? Un panorama geoeconomique, in L'espace mondial: fractures ou interdependances?, Ellipses, Paris 2005, pp. 11–23.

2.  Aymeric Chaupadre, FranHois Thual, Dictionnaire de geopolitique, Ellipses, Paris 1999, pp. 551–555.

3. Sui rapporti tra geopolitica e geoeconomia, rimandiamo a Pascal Lorot (a cura di), Introduction B la geoeconomie, Economica, Paris 1999.

4. Franco Cardini, Astrea e i Titani. Le lobbies americane alla conquista del mondo, Editori Laterza, Roma–Bari 2003. Sul ruolo delle lobby, si veda anche John J. Mearsheimer, Stephen M. Walt, La Israel lobby e la politica estera americana, Mondadori, Milano 2007.

5. Yves Bataille, Il futuro geopolitico della Serbia, in Y.Bataille, A.De Rienzo, S.Vernole, La lotta per il Kosovo, Edizioni all'insegna del Veltro, Parma 2007.  Y.Bataille, «Rivoluzione arancione» in Ucraina, tentativi USA in Eurasia e Banana Chiquita, www.eurasia-rivista.org, 25 января 2005 года.

6. Jacques Sapir, Le nouveau XXI siecle, Paris, 2008, p. 63–64.

7. Jacques Tenier, Integrations regionales et mondialisation. Complementarite ou contradiction, La Documentation franHaise, Paris, 2003.

8. Pierre Dallenne, Alain Nonjon, op. cit., p. 12.

9. Joseph Nye, Soft Power, Einaudi, Torino, 2005.

10. Samuel Pinheiro Guimarnes Le sfide dell'integrazione sudamericana, www.eurasia-rivista.org, 8 июля 2008.

11. Luiz Moniz Bandeira (intervista a), Unasur: un sistema efficace per evitare la subordinazione dell'America del Sud, www.eurasia-rivista.org, 28 мая 2008.

12. Robert A. Pastor, The Future of North America, Replacing a Bad Neighbor Policy, Foreign Affairs, July-August 2008, vol. 87, n. 4, p. 84–98.

13. Jacques Sapir, Le nouveau XXI si?cle, Paris, 2008, p. 113.

14. Richard Hass, The Age on Nonpolarity. What Will Follow U.S. Dominance, Foreign Affairs, vol. 87, n. 3, May-June 2008, pp. 44–56.

15. Condoleezza Rice, Rethinking the National Interest. American Realism for a New World, Foreign Affairs, July-August 2008, vol. 87, n. 4, p. 7.

16. Jean Dufourcq, Pour une solidarite strategique euro-maghrebine) в сп. Geoeconomique, n. 42, 2007, Choiseul, Paris 2007.

17.  Aldo Braccio, Russia e Turchia: aumenta la collaborazione, или друга негова книга: Turchia e Iran: un laboratorio per l'intesa contro gli scenari di guerra, на сайта www.eurasia-rivista.org, 5 юни 2008 — 24 юли 2008.

18. Fabio Mini, Prove di battaglia oltre lo stretto dei Dardanelli, La Repubblica, 27 августа 2008, с. 2.

19. Francis Fukuyama, State Building. Governance and World Order in the Twenty-First Century, Profile Books Ltd, Great Britain 2005.

20. Zbigniew Brzezinski, L'ultima chance, Salerno editrice, Roma 2008, p. 150.

* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Еуразия”

{rt}

Сред основните постулати на исляма е концепцията за „уммата”, т.е. общността на вярващите мюсюлмани. На теория, принадлежността към уммата стои над тази към нацията или държавата. При това, сред задълженията на мюсюлманите е да помагат на всички, изповядващи тази религия и да поддържат приятелски отношения с тях (1).

Истината обаче е, че подобна единна „умма”, в която да доминира дух на взаимно разбирателство и сътрудничество, не е съществувала никога, дори и през т.нар. „златен век” на исляма. Още от самото начало на съществуването на Арабския Халифат, той се раздира от дълбоки противоречия, като двама от четиримата „праведни халифи” са убити, в средата на VІІ век мюсюлманската общност се разделя на сунити, шиити и хариджити, а век по-късно започва и разпадът на Абасидския Халифат. Цялата история на мюсюлманския свят е изпълнена с ожесточени вътрешни конфликти, включително многовековната борба между двете велики ислямски държави – Турция и Персия. През 1916, идеите на панислямизма въобще не се оказват пречка за стремящите се към независимост араби да въстанат срещу турците. Както отбелязва френският професор Мишел Дюше: „Ислямът никога не е играл, а и не е могъл да играе, ролята на двигател на еволюцията, осъществяваща се извън рамките на която и да било постановка на Корана. Истинската причина, както и истинският източник на движенията, разтърсващи периодично арабския свят, следва да се търси в историята на хората, а не в съзнанието им, в конкретните обстоятелства, а не в учението на Пророка” (2).

Въпреки това, митът за общата за всички мюсюлмани умма и за ислямската солидарност продължава да съществува и днес. Това се обяснява, най-вече, с особеностите на исляма, като религия. Той не само залага основите на мирогледа на мюсюлманите, пораждайки у тях усещането за духовна близост, но и формира редица общи стереотипи, превръща се в своеобразен регулатор на правните и социални взаимоотношения и става част от културното наследство, нещо повече – съдейства за появата на цяла самостоятелна цивилизация, известна днес като арабско-ислямска. В традициите, начина на живот и мирогледа на живеещите на десетки хиляди километра един от друг мароканци, пакистанци и индонезийци има не по-малко (а може би и повече) общи черти, отколкото между британците, италианците или българите, обитаващи тясното пространство на Европа.

Всичко това води до появата, в съзнанието на мюсюлманите, на чувство за солидарност с изповядващите тяхната религия. На практика, тази солидарност се проявява на три равнища.

Транснационалният ислямизъм

Идеята за глобалната умма е сред фундаменталните принципи на мирогледа на ислямистите. Според един от „класиците” на т.нар. „ислямско възраждане” Саид Кутб (основател на организацията „Мюсюлмански братя”, екзекутиран от египетските власти): „мюсюлманската умма предствлява общност на хора, целият живот на които – в интелектуалния, социалния, екзистенциалния, политическия, моралния и чисто практическия му аспекти – се основава на ислямския образец” (3). Друг принципен момент във възгледите им е общата борба, която „истинските мюсюлмани” водят за освобождението на своите единоверци, потискани от „неверниците” или от собствените си „еретични” правителства. Тоест, представата за солидарността на мюсюлманите се формира в рамките на ислямската религиозно-политическа доктрина, която при това предопределя и методите за реализацията на горната постановка.

Както е известно, първата транснационална ислямистка организация е основаната през 1928 в Египет Асоциация „Мюсюлмански братя”, филиали на която скоро след това се появяват и в другите арабски страни. Днес, „братята” разполагат с организации в държавите от Близкия изток и Северна Африка, Турция, Пакистан, Афганистан, както и в мюсюлманските общности в Германия, Великобритания и Швейцария. Между тях обаче съществуват достатъчно сериозни разногласия относно стратегията, тактиката и методите на борба с противниците им, затова те обикновено действат независимо една от друга, макар и понякога да опитват да координират стратегията си.

В началото на 50-те години на миналия век се формира друга международна фундаменталистка организация – Партията за ислямско освобождение, чиято цел е създаването на световен Халифат. Нейните национални и регионални поделения действат самостоятелно, макар и придържайки се към обща идеология.

Съветската интервенция в Афганистан, през 80-те, доведе до интернационализацията на „свещената война” и появата на Ал Кайда, която още от самото начало представляваше наднационална структура. По-късно, тя създаде т.нар. Световен фронт на джихада, обединяващ редица терористични групировки. Първоначално, тази организация действаше под опеката на Вашингтон, но твърде бързо се освободи от контрола му, а публикуваната, през 1996, фетва на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, призоваваща за повсеместна борба на унищожение с американците, сложи началото на глобалния джихад. Според заместника на Бин Ладен Айман ас-Зауахири, основна цел на организацията е „налагането на шариата на всички територии на исляма, създаването на световен Халифат и възстановяване някогашното величие на исляма”.

Днес не съществува някакъв единен глобален център, координиращ действията на екстремистите. На международната сцена се изявяват няколко самостоятелни организации, които не са обединени структурно, а само идейно. При това обаче, терористичните групировки разполагат с ефективни мрежи за набиране на доброволци и прехвърлянето им в зоните на военни действия, организационна, финансова и техническа инфраструктура, бази, инструктори, възможности за изготвяне на фалшиви документи, собствено разузнаване и контраразузнаване. Това им дава възможност да концентрират силите си в най-перспективните, от тяхна гледна точка, оперативни направления.

Екстремистките организации успяват да дестабилизират ситуацията в различни райони на мюсюлманския свят. В същото време, задачата, която си поставят – т.е. тоталната победа на „истинския ислям” и създаването на единна мюсюлманска държава, си остава утопична и поради това нереализуема. Нещо повече, нито „Мюсюлманските братя”, нито Партията за ислямско освобождение, нито Ал Кайда съумяха да овладеят властта в нито една мюсюлманска държава.

Разбира се, религиозната солидарност в ислямския свят се проявява и на „улично” равнище, като нейните прояви там имат спонтанен, емоционален и нерядко – алогичен характер. Така например, един, сравнително незначителен факт, като публикуването (през септември 2005) в датския вестник „Юландс Постен” на карикатурите на пророка Мохамед, породи определено неадекватен взрив на възмущение  в мюсюлманските държави. Гневните тълпи подпалиха датското посолство в Дамаск и консулствата в Бейрут. Афганистан, Пакистан и Сомалия бяха разтърсени от безредици, довели до човешки жертви, а редица религиозни водачи издадоха фетви със заплахи към антиислямски настроените журналисти и издатели (4). Не по-малко бурно реагира мюсюлманската „улица” и на споровете около носенето на забрадки във Франция или необходимостта да се спазват религиозните изисквания при клането на животни във Великобритания.

От друга страна,  макар в настроенията на мюсюлманските маси да се долавят очевидни симпатии към единоверците им в Северен Кавказ или Ирак, нито двете чеченски войни, нито превземането на Багдад от американците, през 2003, не провокираха мащабна вълна на възмущение. Мюсюлманската „улица” (ако не броим няколкото демонстрации в Турция) демонстрира, общо взето, индиферентно отношение и към тазгодишните събития в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай, където през юни 2009, в сблъсъците с полицията и армията, загинаха 156 уйгури, 816 бяха ранени, а няколко хиляди – арестувани (5). В тази връзка, американският политолог Моузес Наим с основание задава въпроса: „Къде са фетвите, къде са протестните демонстрации и огнените речи? Къде са видеокасетите на Ал Кайда? С други думи, защо срещу Дания може да се протестира, а срещу Китай не може?” (6). В ислямския сват, включително и в Северна Африка, реагираха доста спокойно и на бунтовете на младите имигранти от Магреб във Франция, през 2006. Нещо повече, създава се впечатление, че в момента обществеността в мюсюлманските страни вече не реагира толкова рязко, колкото преди, дори и на събитията в Палестина и продължаващата израелска окупация на Източен Йерусалим. Провеждащите се, отвреме навреме, демонстрации по този повод в арабските държави, постепенно се превръщат в своеобразен ритуал, без особено практическо значение. С течение на времето стана ясно и колко илюзорни са били надеждите на организациите от типа на Народния фронт за освобождение на Палестина, че „ масите от мюсюлманския свят ще се превърнат в щит и съюзник на палестинската революция” (7). Макар че правителствата на ислямските държави не могат напълно да игнорират настроенията на „улицата”, подобни спорадични вълни на религиозна солидарност имат само краткосрочно въздействие върху международната ситуация.

Международните измерения на религиозната солидарност

На ниво междудържавни отношения, проявите на религиозна солидарност не се подчиняват на емоциите, а на трезвия политически разчет и затова имат избирателен характер.

Ислямските държави демонстрираха най-голямо единство, подкрепяйки каузата на мюсюлманите от Босна и Херцеговина. През 1992, по тяхна инициатива, Генералната Асамблея на ООН прие резолюция за използването на сила в защита на босненските мюсюлмани от сръбската агресия, а през декември същата година външните министри на страните, членуващи в Организацията Ислямска конференция (ОИК), поискаха от Съвета за сигурност да санкционира военна намеса в Югославия, заради подкрепата на Белград за босненските сърби, а през февруари 1993 ОИК поиска от него да отмени забраната за доставка на оръжие за босненските мюсюлмани, запазвайки тази за Република Сръпска. Всъщност, издигайки подобни искания, ислямските държави не рискуваха нищо, защото САЩ и ЕС също стояха на тези позиции, а Русия демонстрираше пасивност.

В същото време, ислямските държави бяха крайно сдържани по въпроса за признаване независимостта на Косово, което се обясняваше, както от опасенията, че тя може да окуражи собствените им сепаратисти, така и с нежеланието да влошават отношенията си с Москва.

Доста характерна бе реакцията на правителствата на мюсюлманските държави на съветската интервенция в Афганистан, а след това и на събитията в Чечения. През 1980, беше замразено членството на т.нар. Демократична република Афганистан в ОИК, а самата организация многократно приемаше резолюции, призоваващи за изтеглянето на съветските войски от страната. Мюсюлманските държави инициираха и приемането на аналогични резолюции на сесиите на Генералната Асамблея на ООН. С това обаче, нещата приключваха. На държавно равнище, реална помощ на афганистанските муджехидини оказваха само Саудитска Арабия и Пакистан. При това, и в Ер Риад, и в Исламабад се ръководеха не само от религиозната солидарност, но и от специалните си отношения с Вашингтон, както и от страха, че евентуална победа на афганистанските комунисти в гражданската война сериозно би укрепило позициите на левите и просъветски сили в Средния изток и зоната на Персийския залив. Нещо повече, далеч не всички ислямски страни се солидаризираха с осъждането на Москва – Сирия, Ливан, Алжир и Южен Йемен гласуваха и в ОИК, и в ООН против приемането на въпросните резолюции.

Що се отнася до Първата чеченска война, реакцията в мюсюлманския свят беше нееднозначна. Първоначално, там доминираше тезата, че руската армия бързо ще смаже съпротивата на сепаратистите и, следователно, на ислямските държави няма да се наложи да формулират някаква позиция по конфликта. Но, с усложняването на ситуацията, тази позиция се промени и в ислямския свят се наложи схващането, намерило израз в посланието, изпратено на руското ръководство от либийския лидер Муамар Кадафи. В него се изказваха опасения, че „убийствата на мюсюлмани в Чечения ще влошат отношенията между Русия и ислямския свят”, но, в същото време, се подчертаваше необходимостта да се съхрани териториалната цялост на Руската Федерация (8).

В навечерието на Втората чеченска война, позицията на мюсюлманските държави стана доста по-ясна. Повечето от тях се убедиха, че властта в квазинезависимата „Ичкерия” е попаднала в ръцете на екстремисти и Чечения се превръща в гнездо на международния тероризъм. Наложи се мнението, че запазването на териториалната цялост и мощта на Русия, която да продължи да играе важна роля в международните отношения, е в интерес на ислямските държави. В тази връзка, симптоматична бе позицията на Ер Риад, че предоставяната от Саудитска Арабия (включително по линия на благотворителните фондации) хуманитарна помощ за чеченските бежанци не бива да попада в ръцете на сепаратистите и разпределението и ще се контролира от руското Министерство на извънредните ситуации. Нещо повече, разгромът на сепаратистите и ислямистите беше приет с известно облекчение в столиците на повечето мюсюлмански държави, тъй като бе ликвидирано опасно огнище за разпространение на тероризма в региона и изчезна проблемът, усложняващ отношенията им с Русия.

Сериозна еволюция претърпя и позицията на ОИК по отношение на арабско-израелския конфликт. Създадена в отговор на подпалването (през 1969) на свещената джамия Ал Акса в Йерусалим, тази организация от самото начало се обявяваше за изтегляне на Израел от окупираните територии, гарантиране националните права на палестинския народ и възстановяване на арабския контрол над Източен Йерусалим, а през 1981 срещата на ОИК призова за „джихад за освобождаването на Палестина и окупираните територии” (9). С течение на времето обаче, подходът на мюсюлманските държави към този въпрос стана по-сдържан. През 1984 бе възстановено членството на Египет в ОИК, прекратено през 1979, заради мирния договор, сключен с Израел. През декември 1991, ОИК анулира и резолюцията за антиизраелския „джихад” (която, между другото, си остана само на хартия). В същото време обаче, между мюсюлманските държави съществуваха съществени различия в подхода им към ситуацията в Близкия изток. Те не бяха преодолени дори и при израелското навлизане в Газа през декември 2008-януари 2009. Макар, че осъдиха действията на Израел, арабските правителства не бяха единни по това, как точно да реагират на случващото се – така, докато Египет и Катар се придържаха към по-умерена позиция,  Сирия и Катар бяха много по-радикални.

Разногласията между мюсюлманските държави и нежеланието на повечето от тях да усложняват отношенията си със САЩ, станаха причина те да не съумеят да изработят единен подход нито към иракската окупация на Кувейт, през 1990-1991, нито към американската интервенция в Ирак, през 2003.

Не по-малко симптоматична е и липсата на официална реакция на ислямските държави (стремящи се да не развалят отношенията си с Пекин) във връзка с тазгодишните събития в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай. Само турският премиер Ердоган (и то, заради обществените критики, че е прекалено пасивен) призова да бъде прекратено насилието срещу уйгурското малцинство (10). Пекин реагира мълниеносно като китайският „Глобал Таймс” подчерта, че „турската подкрепа за уйгурските сепаратисти и терористи може само да провокира вълна от негодувание в Китай, ако не искате да разрушите отношенията между двата народа, спрете да защитавате бандитите и сепаратистите” (11). В тази ситуация, шефът на турската Дирекция по вероизповеданията Али Бардакоглу призна, че „за съжаление, няма какво да направим, освен да следим за случващото се в Китай” (12).

Финансовите измерения на мюсюлманската солидарност

Друг аспект на солидарността с единоверците е помощта, оказвана от Ислямската банка за развитие на нуждаещите се от нея членки на  ОИК и мюсюлманските малцинства в неислямските държави. В тази посока се прави доста. В същото време обаче, обемът на отпусканите от банката средства, обикновено отстъпва на помощта, която оказват на същите страни западните държави и международните финансови институции (13).

Като цяло, на междудържавно равнище, към религиозната солидарност се апелира, когато правителството на една ли друга мюсюлманска държава смята, че това отговаря (или поне не противоречи) на националните и интереси. Тя обаче се пренебрегва, когато демонстрацията на подобна солидарност не изглежда политически целесъобразна. Що се отнася до тенденцията към политическа консолидация на ислямските държави, в зависимост от конкретните обстоятелствя, тя може ту да се усилва, ту да отслабва, но никога не е (нито пък ще бъде) доминираща в политиката им.

Не би било реалистично да очакваме, че мюсюлманските държави ще се превърнат в един от полюсите на формиращия се многополюсен свят. За толкова различни държави, като например разположената в Западното Средиземноморие Мароко, членуващата в НАТО и стремяща се към членство в ЕС Турция и принадлежащата към Азиатско-Тихоокеанския регион Малайзия, приоритет представлява не религиозната общност, а геополитическото им положение. Дори и само заради това, ислямските страни не са в състояние нито днес, нито в бъдеще да постигнат такава координация във външнополитическата сфера, като тази на ЕС например. Те могат да действат съвместно на международната сцена само в рамките на ОИК – регионална организация, която обаче е също толкова аморфна, както и Лигата на арабските държави или Африканския съюз.

Бележки:

1. Коран, сура 8, аяти 73-74.

2. M. Duchet. Islam et progres. // Nouvelle critique, № 85, 1957, p. 48.

3. Bernard Lewis, The Political Language of Islam, Chicago: University of Chicago Press, 1988, p.117.

4. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

5. Ibid.

6. M. Naim. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

7. N. Aruri. Nationalism and religion in the Arab world: Allies or enemies. // Muslim world, vol. 67, #4, 1977, p. 278.

8. Аs-Shams, 28 кануна 1423 от раждането на Пророка.

9. The Europa World Year Book. 1995. L., 1995, p. 209.

10. M. Naim. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

11. Global Times, 10.07.2009.

12. Интервю на Али Бардакоглу пред азербайджанската агенция Trend News, 10.07. 2009

13. Bernard Lewis, The Political Language of Islam, Chicago: University of Chicago Press, 1988, p.171.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Крахът на Съветския съюз и дълбокият икономически и политически хаос, в края на 90-те, провокираха в Русия процес на преосмисляне на нейната идентичност, стратегии и интереси в несигурния нов световен ред. Този процес бе особено отчетлив по време на втория президентски мандат на Владимир Путин и първата година от мандата на Дмитрий Медведев. Именно тогава се появиха и редица ключови документи и заявления, касаещи външната политика и политиката на сигурност на Русия. Tака през юли 2008 бе публикувана новата Външнополитическа концепция на Руската Федерация, през август 2008 пък президентът Медведев огласи петте основополагащи принципа на руската външна политика и политикатa за сигурност, а през 2008-2009 пак той лансира предложенията си за нова архитектура на сигурносттa в Европа, зa реформа на международната финансова система и нa досегашната схема на енергийна сигурност.

Тясно свързана с тези документи е и обявената през май 2009 нова Стратегия за национална сигурност на Русия до 2020 (СНС), която би трябвало да залегне в основата на очакваната към края на 2009 ревизирана руска Военна доктрина и нa Доктрината за развитие на тайните служби. СНС се опира и, до голяма степен, обобщава съдържанието на Външнополитическата концепция от 2008, посочвайки, че Русия вече е възстановила международните си позиции и следва националнитe си интереси, вместо пасивно да приема да бъде повлияна от интересите на западните “играчи”. С други думи, Русия се отказва от досегашната си политика в сферата на сигурността, основана единствено на реакция на външни инициативи, ориентирайки се към една по-активна и конструктивна политика.

Този преход се базира на няколко фундаментални схващания от страна на Русия и по специално на:

• необходимосттa от създаването на многополюсен свят, ръководен от международното право и отхвърлящ всяка едностранна доминация;
• жeланието на Русия да трансформира отношенията си с евроатлантическите структури за сигурност, в случай, че са налице подходящите условия, като замени сегашната схема на съвместно съществуване или дори антагонизъм с интеграция между равнопоставени партньори;
• защитата на руските граждани, живеещи в чужбина, считана за външнополитически приоритет;
• възстановяванетo статута на Русия като велика сила, способна да влияе върху развитиеto на международните отношения;
• акцентa върху сътрудничеството с партньорите на Изток, като възможност да се диверсифицират външнополитическите перспективи на Русия;
• използванетo на енергийните ресурси  като инструмент за стратегическо предимство на Русия.

Тези елементи целят да дефинират контурите на една официално приета oт руския управляващ елит система от приоритети, засягащи сигурността в нейните вътрешнo и външнoполитически измерения и способни да гарантират прогреса на Русия в дългосрочна перспектива.

Основни тенденции в новата руска политика за сигурност

Новата Стратегия за национална сигурност заменя Концепцията за национална сигурност от 2000 година и демонстрира известна приемственост с руските политически и икономически приоритети, изложени в небеизвестния “План Путин” и Концепцията за социално и икономическо развитие до 2020. С други думи, Стратегията може да се смята за един от първите и значими резултати от процеса на промяна, стартиран при управлението на Путин и все още продължаващ в Русия. В нея се подчертава, че страната е превъзмогнала системната политическа и социално-икономическа криза oт края на ХХ век и, изхождайки от тази гледна точка, сe анализира новата роля на Русия в света. Отбелязва се, oсвен това, че страната е преодоляла национализма, сепаратизма и тероризма (макар че последните сигнали от Северен Кавказ по-скоро противоречат на подобна теза), гарантирала е териториалната си цялост и е възстановила възможността да защитава  интересите си в систематa на международните отношения. В този смисъл се твърди, че Русия “е достигнала качествено ново, дългосрочно стратегическо ниво на развитие” (1), при което бъдещето и зависи най-вече от успешната защита на суверенитета и модернизацията на обществото – две постоянни теми в руския национален дебат, още от времето на Петър Велики. Eто кои са основните тенденции, очертаващи новата фаза на руския възход.

Сигурността не може да се гарантира само с военна сила

Акцент в Стратегията е приемането на по-широка дефиниция на националната сигурност, включващa както външни, така и вътрешни измерения (американската стратегия за национална сигурност, например, третира само проблемитe на външната политика и отбраната) (2). Taka cред приоритетите на руската сигурност в бъдеще ще фигурират също: развитието на демокрацията и гражданското общество (3), повишаване на жизнения стандарт, преодоляване на демографската криза, подкрепа за средната класа, намаляване на пропастта между бедни и богати, усъвършенстване на здравната система, икономически ръст и конкурентоспособност (които биха могли да се постигнат чрез трансформирането на сегашната руска икономика, базирана на износа на суровини, в иновационна икономика), ограничаване на широко разпространената корупция, осигуряване на научния и технологичен напредък, защита на околната среда и съхраняване на наличните природни ресурси. Този аспект придава на концепцията за сигурност ново стратегическо значение, надхвърлящо традиционната, ориентирана към отбраната, концепция и средствата за прилагането и. Подобен подход потвърждава широко разпространената теза, че най-големите предизвикателства и кризисни фактори пред руската сигурност и прогрес се намират именно във вътрешнополитическата сфера. По този начин, националната сигурност се обвързва не само с военния потенциал на страната, но и с нейната социална и икономическа стабилност.

Всичко това трябва да подскаже, че за разлика от възприетото от СССР разбиране за национална сигурност, чиято цел е била единствено да се гарантира сигурността на държавата, новата визия за националната сигурност на Русия се стреми да гарантира както сигурността на страната, така и тази на руската нация, доколкото именно тя е в основата на държавата, нейните институции, територия и ценности. Новото понятие за сигурност обхваща всички онези елементи, които сa липсвали в политиката на СССР и които, в крайна сметка, предопределиха провала на цялата съветска система. На практика, “Русия традиционно e залагала на концепцията за военната сила (hard power) и акцентът винаги e бил поставян върху нуждите на военно-промишления комплекс, а не на гражданското общество. Днес, социалните, икономически и хуманитарни условия се смятат за не по-малко важни за гарантиране сигурността на страната, отколкото размерите на нейната армия, като много по-голямо внимание се отделя на анализа на вътрешните проблеми, отколкото на търсенето на външни противници” (4). Затова и Кремъл вижда защитата на руската нация, като начин да неутрализира евентуални заплахи. Подобна стратегия e доказателство, че в Русия е налице процес на ревизия на системата от национални приоритети и интереси, касаещи нейната национална идея (5). Тази идея е свързана с необходимостта страната да хармонизира вътрешните аспекти на националната си сигурност с промените, осъществяващи се в глобален план.

Русия като “регионален център” на постсъветското пространство

Руският управляващ елит претендира страната да се обособи като “регионален център” в постсъветското пространство. Някои анализатори обясняват това с факта, че от 1991 насам Русия така и не е съумяла да открие собствена ниша в европейскатa система, оформила се след студената война. Ангажиментът да спазва правилата на световните “клубове”, в които членува, не осигурява на Русия същата власт и влияние, които тя би могла да има като “регионална сила” и лидер на свой собствен “клуб”, основаващ се на вече съществуващи икономически, политически и военни групировки като ЕврАзИО, ОНД, ОДКС, ШОС (6). Затова създаването на подобна система в постсъветското пространство, начело с регионален център, е oт изключителнa важнoст за Москва. Със сигурност, упадъкът на американската мощ позволява на Русия да прокара този модел. Впрочем, има и друго обяснение на тази идея. Руският политически елит вярва, че страната може да бъде отново велика сила, но за да си извоюва този статут трябва първо да си осигури статут на независима регионална сила. Именно по тази причина, в обозримотo бъдеще, нейните главни интереси ще бъдат концентрирани предимно върху държавите от някогашното съветско пространство. Следователно, този регион се превръща в своеобразна естествена териториална граница на руската сигурност и външна политика, както и в отправна точка за изграждане на отношенията на Русия с Европейския съюз (ЕС), в рамките на евентуалната им бъдеща интеграция в общо икономическо пространство (7).

Oпитите на Путин за възстановяване на международната роля и влияние на Русия минават през реорганизацията на постсъветското пространство и формирането в него на привлекателен и реален център на власт, в лицето на Руската Федерация. Това означава стремеж към постепенната реализация на проекти, целящи създаването на общo икономическo пространствo, митнически съюз, система и политика на колективна сигурност, т.е. все инициативи, консолидиращи регионалния и субрегионален интеграционен потенциал на държавите от т.нар. “близка чужбина” (near abroad)(8). Основният подход за постигането на тези амбиции са по-тесните икономически връзки с въпросните държави, които, на свой ред, биха стимулирали политическата им лоялност към Москва и биха ограничавали влиянието на трети страни като САЩ, ЕС, Турция или Китай. Така, споразуменията с политическия елит на бившите съветски републики и подпомагането на проруски “групи nа влияние”, които да неутрализират прозападните настроения, вече се превръщат в официална руска регионална стратегия. Това, което Путин безуспешно се опита да получи от Вашингтон в началото на управлението си, т.е. американското признание, че Русия има “специални интереси” и отношениe към постсъветското пространство, сега се възприема като водещ принцип на руската стратегия в сферата на външната политика и сигурността. И в това си качество, тoзи принцип може да се превърне в претекст за евентуалнa военнa реакция, какъвто бе случаят с миналогодишния конфликт между Москва и Тбилиси. Действително, военният сблъсък от август 2008 с Грузия доказа, че следваната от бившия президент на САЩ Джордж Буш-младши стратегия на “сдържането” (containment) вече няма да се толерира от Москва. Той беше достатъчно ясно послание и към новата американска администрация, която наскоро лансира т.нар. политика на “презареждане” (reset) по отношение на Русия. Посланието съдържа три основни подтекста. На първо място, съществуват добре очертани зони на влияние в постсъветското пространство, навлизането в които може да предизвика руска военна намеса. На второ място, Русия доказа, че при подобно развитие, опитите на страни като Грузия да търсят подкрепа от Вашингтон биха се оказали безуспешни и Вашингтон не би рискувал да започне война с Русия, за да ги защити. Tрето, конфликтът имаше за цел да демонстрира и липсата на обща система за сигурност в Европа и необходимостта Русия да участва в бъдеща нейна реконфигурация – нещо, за което президентът Медведев вече призова, лансирайки предложението си за рeформиране на общоевропейска архитектура на сигурност oт Ванкувър до Владивосток (9).

Въпросът тогава е, дали Русия има икономическия, военен и политически потенциал и нужната визия, за да постигне тези цели и да обедини постсъветското пространство. Новата руска Стратегия за национална сигурност не включва никаква реална програма, нито пък посочва инструменти за реализацията нa подобни резултати. Трябва да отчетем и, че това пространство е зона на напрежение между Русия, САЩ, ЕС, НАТО и Китай и Москва трудно успява да се наложи над тези съперници. Освен това, много от новите държави, възникнали по мирен път на мястото на разпадналия се СССР, имат етнически проблеми, пречещи на тяхното успешно национално изграждане и стимулиращи и Русия, и тях самите да провеждат (донякъде пагубната) националистическа външна политика (10). Постигането на стабилни икономически (включително в енергийната сфера), отбранителни (т.е. защита на националните граници и съхраняване на сегашния баланс на силите) и политически отношения със съседите е от ключово значение за “външната” сигурност на Русия. Доколкото обаче, тази политика изисква съобразяване с интересите на Запада в региона, можем да предположим, че и занапред в центъра на вниманието на стратегиите на Кремъл ще продължат да бъдат именно отношенията му със западните държави (а не тези с източните съседи).

НАТО и САЩ: от противници към “условни партньори”

Новата Стратегия потвърждава традиционно негативното отношение на Русия към разширяването на НАТО на изток, към едностранните отбранителни инициативи на САЩ (като планoвете за разполагане на система за противоракетна отбрана в Европа) и възможността за задълбочаване на военното и технологичното изоставане на Русия от САЩ. В доктрината се посочва, че: “глобалната архитектура на сигурност, ориентирана изключително в полза нa НАТО, е обречена на провал” и, че Русия “няма да намали бдителността си към плановете за доближаване на военната инфраструктура на пакта още по-близо до нейните граници и усилията алиансът да придобие глобален характер, което е в нарушение на международното право”. Тази позиция отразява все още съществуващата в Русия визия за НАТО като групировка, трансформирала се от антикомунистически отбранителен блок, по времетo на студената война, в офанзивен военен съюз. Нещо повече, Русия продължава да се противопоставя на опитите на НАТО да “оправдае” съществуването си и да добави към своите компетенции и цели едно ново измерение, това на енергийната сигурност, което би позволило да се използват военно-политическитe средства нa aлианса за осигуряване на достъп до енергийни ресурси, намиращи се на териториите на други държави, включително и в Арктика. Освен тези критики, Москва възприема експанзията на НАТО в страни, чиито политически елит изживява исторически комплекс по отношение на Русия, като начин за задълбочаване на различията със Запада, засилване на антируските настроения в Алианса и, вследствие на това, за създаване на условия за нарастващ натиск НАТО да се върне към “класическата си задача” за сдържане на Москва (11). Подобен сценарий контрастира с очевидния стремеж на Русия към сътрудничество със Запада, което тя смята необходимо за своята модернизация, икономическия си и социален прогрес. В желанието си да замрази разширяването на НАТО руският представител в централата на Алианса Дмитрий Рогозин наскоро спомена дори възможността да се създаде съвместна противоракетна отбрана с пакта. Последното изявление напълно се вписва в предложението на президента Медведев за създаване на Общоевропейска система за сигурност, макар че не е ясно, доколко тази идея е практически осъществима. Гореспоменатото предложение отговаря нa идеята за постепенно възприемане на интеграционен модел в отношенията с ЕС, като начин Евросъюзът и Русия да формират общо пространство на сигурност, наред с другите общи икономическо, законово и търговско пространства, основаващи се на споразуменията за сътрудничество между Брюксел и Москва .

Именно тези аспирации обясняват неочакваната промяна от традиционно агресивния към “помирителен” тон, характерна за новата Стратегия, в която се посочва, че “Русия е готова да развива отношенията си с НАТО на равноправна основа, с цел да бъде укрепена общата сигурност в Евроатлантическия регион, при условие, че при формирането на своята военна и политическа среда НАТО демонстрира необходимото уважение към легитимните интереси на Русия”. Очевидно става дума за руските интереси в “близката чужбина”, където са налице два конкуриращи се противоположни подхода. От една страна, Русия, която прокарва политика на съхраняване на статуквото, а, от друга, ЕС и НАТО, следващи политика на разширяване. Съобразяването с позицията на Москва изисква зачитане на руските интереси, което предполага, следователно, едно “условното партньорство” в отношенията Русия-НАТО. Ясно отчетлив тук е опитът на Москва да постигне стабилност в региона, опасявайки се, че евентуалнa дестабилизация в него би моглa да се отрази негативно на собственото и развитие. В същото време руският подход цели да стимулира диалога със Запада във въпроснaтa зона. В тази връзка, си струва да отбележим, че, за разлика от предишната Концепция, в която НАТО еднозначно се приемаше като заплаха и Русия не допускаше, че може да разчита на каквато и да било подкрепа от средите на Алианса, по време на двата президентски мандата на Путин, някои членки на НАТО откритo демонстрираха разбиране на руските опасения (особено на срещите на върха на пакта, през 2008 и 2009). Именно на тези страни-членки Москва може да разчита и днес, лансирайки политиката си на “условно партньорство” с НАТО.

Що се отнася до САЩ, тази страна все още се възприема като основния (военен) противник и източник на повечето заплахи за сигурността на Русия. Глеб Павловски смята, че тази представа произтича от аспирациите на САЩ на всяка цена да запазят военното си превъзходство, желанието им да глобализират “политиката на намеса и използването и в собствен интерес, както и от техния стремеж да използват превантивно сила във всяка точка на света, което се счита за стратегическа заплаха за Русия” (12). Отслабването на силата на Вашингтон, в резултат от световната икономическа криза и появата на нова администрация в Белия дом позволи на Москва да лансира проекти за колективно лидерство в глобалното управление и да се съпротивлява още по-упорито срещу това, което тя определя като унилатерализъм от страна на САЩ. Въпреки че Русия все още няма ясна визия за точното съдържание на концепцията зa мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения), можем да тълкуваме нейната цел като стремеж към стабилно управление, което да не се основава на един, единствен универсален модел (13). Точно обратното, Москва се обявява в защита на възможността за паралелно съществуване на различни модели в глобалната политика, които да се балансират взаимно, но и да позволяват на Русия да набере нужната сила и влияние.

Очевидно по-високото ниво на доверие, създало се между президентите Медведев и Обама, наред с американския подход на “презареждане” на отношенията с Русия, са били внимателно използвани от страна на Москва. Факт е, че тонът в новата Стратегия за сигурност е доста по-умерен, като се подчертава руското желание  за установяване на “равноправно и пълноценно стратегическо партньорство със САЩ, базиращо се на съвпадащите интереси на двете държави” (14). Сред тези общи интереси са споразумението за съкращаване на стратегическите въоръжения (срокът на договора СТАРТ 1 изтича през декември 2009), задълбочаване на мерките за укрепване на взаимното доверие, разширяване на сътрудничеството в борбата с тероризма и урегулиране на регионалните конфликти, т.е. все въпроси, в чието решаване Русия би искала да е равнопоставена на САЩ. Нещо повече, Москва подчертава, че разногласията в руско-американските отношения не бива да пречат на общото желание и тласък към сътрудничество в сфери от взаимнa изгода и на формирането на сътрудничество, основано по-скоро на общи интереси, отколкото на общи визии или ценности. Призивът за укрепване на партньорството с “хегемона” (както в Стратегията индиректно се определят САЩ) показва, че Москва вижда в сегашното развитие на двустранните връзки възможност да разчупи логиката “на играта с нулева сума”, заменяйки я с тази, при която и двете страни печелят. В края на краищата една държава-хегемон не може да съществува, aко от нея се “изисква” да признае (квази)равнопоставения статут на друга държава. Тезите, съдържащи се в СНС и предложението на президента Медведев, демонстрират наличието на нов подход по отношение сигурността на Русия и, по-точно, на промяна към по-активна и кохерентна политика, вместо досегашната “пасивна” политика. И макар Москва дa разглежда отношенията със САЩ и НАТО като условно партньорство със “стари” противници (все още представляващи заплаха за сигурността и), тя вярва, че създаването на подобна военно-политическа рамка на сътрудничество би му позволила да прерасне в по-мащабно икономическо взаимодействие (15).

Мрачна визия за конкуренцията в енергийната сфера

В параграф 9 на Стратегията се изтъква, че “промяната от “блоково” противопоставяне към принципите на многовекторната дипломация, ресурсният потенциал на Русия, наред с прагматичната и политика за използването му, са допринесли за възможносттa на Руската Федерация да засили влиянието си на световната сцена”. В параграф 47 се акцентира на взаимозависимостта между енергийната и националната сигурност, изтъквайки че “фактори като изострянето на борбата за природни ресурси, включително за енергоносители, вода и продоволствие, могат да се превърнат в източници на заплаха за националната сигурност”. Дори се уточнява, кои са най-вероятните критични зони на енергийната геополитика, a именно Близкият изток, шелфът на Баренцово море, Централна Азия и Арктика. Освен това документът дефинира “енергийната сигурност”, като “устойчивия баланс между доставки и търсене на качествени енергийни ресурси” и призовава за по-нататъшното развитие на глобалните енергийни пазари.

Тези откъси потвърждават факта, че oт втория президентски мандат на Путин насам eнергетиката постепенно започва да заема ключово място в анализите, касаещи руската сигурност. Новата Стратегия я характеризира като средство, укрепващo не само влиянието на Москва на международната сцена, но и като средство, коeто може да се използва за целите на стратегическото сдържане.

Някои анализатори посочват, че постановките в Стратегията, касаещи тази сфера, демонстрират приемственост с тези в появилата се през 2003 Енергийна стратегия на Русия до 2020, и в частност с тезата, че Русия има статут на енергийна сила и притежаваните от нея енергоносители могат да помогнат за реализацията на вътрешната и външната и политика (16).

Новото в Стратегията е убеждението на авторите и, че заплахите за енергийна нестабилност и конкуренцията за достъп и контрол на енергийните ресурси могат да създадат напрежение в близост до руските граници, което да ескалира и да доведе да употребата на военна сила. С други думи, твърди се, че е възможно да възникне заплаха за Русия, ако лишените от енергоресурси държави се опитат да поставят под контрол активите на разполагащите с такива ресурси страни (каквато е и самата Русия), провокирайки въоръжени конфликти. Необходимостта Москва да осигури военна защита на енергийните си богатства се обяснява с факта, че няколко поредни руски правителства работиха упорито, за да гарантират, че петроло- и газопроводите в постсъветското пространство ще останат под почти пълния контрол на Русия. Трябва също да се изтъкне, че тези енергийни маршрути придобиват за Русия и стратегическо значение, тъй като при нужда могат лесно да се трансформират в зони на (въоръжени) конфликти с геополитическо значение.

Нещо повече, тезата за използването на военна сила напомня за Външнополитическата доктрина от 2008 (и за “петте принципа на Медведев”) (17), даваща “право” на Москва да се противопостави на всяка агресия срещу живота и достойнството на руските граждани, както и срещу руските бизнес-общности, където и да сe намират те, и, по-специално, в ключовото за руските интереси постсъветско пространство (пример за което бе и петдневната война с Грузия). Но, ако тази доктрина си поставя за задача да предпази “близкатa чужбина” от външна намеса, декларацията за неизключване на възможността за използване на военна сила за съхраняване на контрола над природните ресурси цели запазването на ключовия фактор за възраждането на Русия, a именно огромните запаси от енергоносители. Освен това, възможността от неауторизирано от международните институции използване на сила е начин да бъде “охладенo” предложението НАТО да гарантира и енергийната сигурност на своите членки. Ако това наистина е така, то би потвърдило тезата, че “доброжелателният руски контрол върху газовите доставки за централно- и източноевропейските пазари цели неутрализирането на ролята, която страните от тези региони играят в НАТО, без да забравяме, разбира се, бoрбата за увеличаване печалбите на руските компании” (18).

Отвъд икономическата криза: Русия сред първите пет световни икономики

Като първостепенни приоритети на руската национална сигурност, в документа се изброяват отбраната, държавната и социална сигурност, следвани от социално-икономическите проблеми. Това означава, че способността на Русия да гарантира националната си сигурност зависи, до голяма степен, от нейния икономически потенциал. Само икономическият ръст може да осигури на Русия средства да подплати претенциите си да бъде велика сила. Нещо повече, международният и престиж и сигурност са в пряка зависимост от стабилността на националната и икономика, въвеждането на иновационни технологии и развитието на науката. Всичко това се съдържа във формулата, използвана от Медведев при представянето на Стратегията: “сигурност чрез стабилно развитие”.

В главата, посветена на икономиката, авторите концентрират вниманието си върху необходимостта от постоянно развитие на индустрията, което (както те се надяват) би намалило зависимостта на руската икономика от износа на суровини. Възможността от забавяне на индустриалния прогрес се определя като особено пагубна. В тази сфера, отношенията със Запада следва да бъдат подчинени на прагматична политика, целяща преди всичко модернизацията на руската икономика. Това е особено важно в ситуация на глобална икономическа криза. На практика, сегашната рецесия оказа най-голямо влияние върху формулировките в документа, в които негативните ефекти от кризата в световен план се приравняват дори с тези на мащабното използване на военна сила.

Макар развитието на международните отношения след края на кризата да е неясно и непредвидимо, Русия си определя като крайна цел за следващите пет години да се нареди сред петте най-мощни световни икономики. Това обаче изглежда крайно амбициозна задача. Според документа (параграф 55) основните заплахи пред постигането и са: запазването на сегашния модел на “суровинна икономика”, загубата на контрол върху енергийните ресурси на страната, неравномерното регионално развитие и слабата технологична конкурентност на руската икономика. Решението да се търси икономически модел, основаващ се на иновациите и интензивното регионално развитие, изглежда реалистична и дори необходима цел. Текстът препоръчва развитието на индустриалната и военната инфраструктури в Арктика, Източен Сибир, Далечния изток и Урал. Регионалното развитие е, може би, един от секторите, където вътрешната сигурност е най-тясно свързана с външната и енергийната политика (така например, липсата или недостатъчно развитите регионални инфраструктури могат да попречaт на осъществяването на официално декларираната многовекторна външна политика). Ако се вгледаме по-внимателно в ситуацията в далекоизточните региони на Русия, граничещи с Китай, където заплахата от нарастващото китайско влияние е все по-голяма, става ясно, защо за Москва е толкова важно да стимулира и ускорява регионалното развитие.

Освен това, Русия се нуждае от баланс между своите отделни териториални единици (т.е. от равновесие във властта между федералния център и периферията), създадени съобразно съветския модел, с цел да се предотврати изоставането на отделни региони, което би улеснило реализацията на стратегии на други държави. Що се отнася до външните измерения на икономиката, Русия продължава да се стреми да стимулира реорганизацията на глобалния финансов ред (19) и да провокира изместването на световните икономически центрове към БРИК (т.е. групата Бразилия, Русия, Индия и Китай) или РИК (Русия, Индия, Китай). В същото време обаче, както показва и примерът с БРИК, “липсва перспективата за формирането на подобен блок. Размерите на държавите от тази група, тяхната мощ и стратегиите им за утвърждаване, правят доста трудно сътрудничеството по въпроси, различни от онези, където интересите им съвпадат. Нещо повече, възможността тези четири държави да заговорят на един глас в международната политика са твърде ограничени” (20).

Заключение

В заключение, новата Стратегия за национална сигурност се представя като реалистична доктрина, доколкото признава вътрешните проблеми, тревожещи днешна Русия. Тя има иновативен характер (особено за едно общество, преживяло такава катастрофа, като краха на Съветския съюз), поставяйки акцента върху просперитета и жизнения стандарт на гражданите и включвайки пасажи, посветени на науката, културата, общественото здравеопазване или екологията. Тази стратегия е иновативна и, защото признава наличието на тясна връзка между вътрешната стабилност и външната сигурност, а именно, че няма чисто външни или вътрешни заплахи и, че вътрешната политика задължително се отразява и върху съдържанието на външната. Освен това, стратегията съвсем коректно набляга на необходимостта от осъществяване на всеобхватна икономическa модернизация на страната.

В същото време, мнозина критикуват документа, заради липсата в него на конкретни мерки или на стратегия за постигането на набелязаните цели. Новата СНС дари не съдържа цялостен структурен анализ на рисковете. Вместо това, тя просто изброява съществуващите заплахи. Стратегията изглежда прекалено идеалистична, или пък просто е твърде рано да се прогнозира, дали и как Русия ще се превърне, в краткосрочен план, в една от петте водещи световни икономики, особено в период на глобална икономическа криза (21). В това отношение, Стратегията не дава оценка на рисковете, свързани с недостатъците на капитализма, либерализма и глобализацията, на които сме свидетели в момента, нито пък предлага реализуеми алтернативи за спасяването на руската икономика. “Кардиналният и, може би, реторичен въпрос, дали сегашният, донякъде етатистки, донякъде пазарен, донякъде либерален и очевидно глобализиран руски модел на развитие, изложен в стратегията, ще проработи в новите условия, така и не се задава” (23).

Като цяло, новата Стратегия за сигурност позволява постигането на по-широк вътрешен консенсус, което е от фундаментално значение за изграждането на стабилно общество след периода (по времето на двата президентски мандата на Путин), когато изглеждаше, че възраждането и укрепването на държавата имаха само външнополитическо измерение и желанието за възстановяване на международния имидж на Русия беше единствения водещ фактор. След разпадането на Съветския съюз, днес страната постепенно започва да постига необходимия баланс между вътрешната и външната си политика.

Бележки:

1. G. Bovt, The Doctrine and the Practice, May 19, 2009, EU-Russia Centre

2. Храмчихин отбелязва, че в един комплексeн и взаимнозависим свят, изглежда логично концепцията за “сигурност” да третира и действия, които не са свързани само с въпроси от военeн характер. Военната доктрина следва да е тази, която дефинира целите и задачите на въоръжените сили с цел преодоляване на външните военни заплахи и да посочвa как трябва да се развива военнo-отбранителния апарат. Освен това, Храмчихин подчертава, че проектът за нова Военна доктрина на Русия предвижда, че въоръжените сили ще трябва да противодействат на икономически, информационни и социално-политически заплахи, които традиционно нямат военен характер. Виж A. Храмчихин, Совбез озаботился национальной безопасностью, 16 януари, 2009, http://nvo.ng.ru/forces/2009-01-16/1_sovbez.html.

3. Интересно е да отбележим значението на документа по отношение на човешките права. Уводът към раздела “Държавата и вътрешната сигурност”, включва сред целите си защитата на “фундаменталните права и свободи на човека и гражданина”. В тази връзка руските служби за сигурност са натоварени със задачата да потискат всяко “криминално посегателство върху човешките права, свободите и собствеността”. Този раздел е последван от друг, посветен на “подобряване качеството на живот на руските граждани”, което очевидно изисква “подобряване на националната система за защита на човешките права чрез развитието на съответната правна система и законодателство”.

4. F. Lukyanov, A Positive but Confusing Security Strategy, May 20, 2009, http://eng.globalaffairs.ru/engsmi/1271.html.

5. В. Кременюк, Преодолеть национальный кризис, in “Russia in Global Affairs”, vol. 7, n. 3, May-June 2009, pp. 99-106.

6. ЕврАзИО - Евроазиатска икономическа общност; ОНД – Общност на независимите държави; ОДКС – Организация на Договора за колективна сигурност; ШОС – Шанхайска организация за сътрудничество.

7. Д. Тренин, Новые приоритеты в российской внешней политике: проект СНГ, в  “Россия: ближайшее десетилетие”, Carnegie Endowment for Peace, Moscow, 2004, pp. 99-106.

8. В параграф 8 на Стратегията се твърди, че появата на нови центрове на икономически рaстeж и политическо влияние създава нова геополитическа конфигурация, в която разрешаването на кризи от регионално значение следва да се извършва без участието на извънрегионални сили. В параграф 41 пък се добавя, че основните заплахи за интересите на Русия и сигурността на границите и са възможната ескалация на военни конфликти, както и незавършеният процес на делимитиране на федералните граници с някои съседни държави.

9. Д. Тренин, Непрактичный прагматизм, в “Pro et Contra”, n. 5-6, 43, September-December 2008, p. 26-27.

10. F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, p. 58.

11. S. Karaganov, The Magic Numbers of 2009, in “Russia in Global Affairs”, vol. 7, n. 2, April-June 2009, p. 80.

12. G. Pavlovsky, How the West Misunderstands Russia, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, p. 76.

13. T. Bordachev, Multipolarity, Anarchy and Security, in “What Does Russia Think?”, ECFR, September 2009, pp. 61-66.

14. Целта за установяване на стратегическо партньорство със САЩ напомня за “благоразположението” на Русия, през 2001-2002.

15. F. Lukyanov, Rethinking Security in “Greater Europe”, p. 55-56, cit.

16. R. Kupchiinsky, Energy and the Russian National Security Strategy, Eurasia Daily Monitor, vol. 6, issue 95, Maй 18, 2009.

17. http://www.un.int/russia/new/MainRoot/docs/warfare/statement310808en.htm.

18. R. Kupchisky, Energy and the Russian National Security, cit

19. “Това означава създаването на алтернатива, а не просто осъществяването нa “козметични промени”, както някои страни, а може би и международните финансови организации, вероятно биха искали” – заключи Медведев в речта си на срещата на ШОС. “Това, от което се нуждаем, са финансови институции от нов тип, в които да не доминират отделни политически въпроси и мотиви, нито пък отделни държави”. M. Hudson, Washington cannot call all the shots, Financial Times, June 14, 2009.

20. BRIC, but no bloc, The Economist Intelligence Unit, June 16, 2009.

21. Някои критикуват избора на момента за публикуване на доктрината, опредиляйки го като най-лошия възможен за представянето и, тъй като политическите последици от глобалната финансова криза, до голяма степен, остават все още неясни. Виж R. McDermott, Russia’s National Security Strategy, Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 96, May 19, 2009.

* Анализатор в Института за изследване на международната политика в Милано, Италия, асистент в Католическия университет в Милано, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Процесите и промените, извършващи се в съвременния свят, пораждат натрапчивото усещане за историческо, ако не и историософско, „дежавю”. Тоест, струва ни се, че човечеството вече е преживявало нещо подобно, разбира се не в буквален (митът за „вечното завръщане” очевидно не сработва, а и не може да сработи поради обективната уникалност на всяко историческо явление и събитие), а по-скоро в типологичен смисъл.

Историческият „адрес” на това „дежавю” е епохата на елинизма, т.е. последните векове преди Рождество Христово. По онова време, върху цялото пространство на световния Ойкумен – от бреговете на Лузитания до Жълто море и от Етиопското плато до Южен Урал, се създават големи и изключително могъщи политически субекти – Pax Romana, Партянската държава (заменила империята на Ахеменидите), Кушанската империя (наследник на държавата на Маурите), Pax Sinica и Аксум, всеки от които съществува в продължение на няколко века, оставяйки дълбока историческа следа, както и могъщите и също исторически значими обединения на номадите, населяващи степите от Дунав до Хинган.  Всички тези образувания (по-нататък ще ги наричам „политикуми”) се формират в рамките на съвсем определени „географски индивиди”, или ако използваме терминологията на руските евразийци от 30-те години на миналия век (и най-вече на Пьотр Савицкий), „месторазвития”. „Политикумите” обхващат функциониращите в рамките на тези „месторазвития” геокултурни общности, характеризиращи се със сходни религиозни особености, социална организация, икономически живот, и свързани помежду си от множество различни родови връзки и регулярни контакти – като започнем от расовите и езиковите и свършим с търговско-икономическите. Тоест, би могло да се каже, че изброените по-горе държавни и квазидържавни обединения („политикуми”) възникват върху обща и единна за включените в тях социуми цивилизационна основа.

Струва ми се, че и през последните пет-шест века се случва нещо подобно - две хиляди години по-късно историята се „повтаря”, естествено, развивайки се не в кръг, а по спирала. Ето защо, макар и с известни условности, бихме могли да дефинираме собствената си епоха като епоха на „новия елинизъм”. При това, днес следва да правим паралел не с ранния, а по-скоро с „късния елинизъм” или поне с прехода между единия и другия, и съвсем условно, по-скоро за по-голяма нагледност, а не толкова в духа на „историческата морфология” на Освалд Шпенглер, да сравним текущата „съвременност” (т.е. периодът от 1914 до средата на ХХІ век) с ерата на Пуническите войни (втората трета на ІІІ – средата на ІІ в.пр.н.е.). Сега нека се опитаме да анализираме един от най-важните геополитически аспекти на този „нов елинизъм”.

От ХV-ХVІ век насам, т.е. с настъпването на т.нар. „Ново време” (което можем да приемем за историческа корелация на „новия елинизъм” и негово историческо начало) започва да се очертава глобална тенденция към формирането, в рамките на разнообразните „месторазвития”, на единни „политикуми”, макар че може да се твърди и, че началото на този тип процеси поставя още монголската експанзия, през ХІІІ-ХІV век. Във всеки случай, цивилизационните „протополитикуми” в Стария свят, през ХV-ХVІІІ век, представляват (с едно, единствено изключение) своеобразни исторически наследници и продължители на едни или други сегменти (териториални или династически) на Монголската империя, или пък възникват, до голяма степен, като „отговор” на  монголското „предизвикателство”.

Така, през ХV век се появява Московската държава, която към края на ХІХ век вече се е трансформирала в Руска империя, обединявайки в границите си геокултурните общности на Руско-Евразийския „географски индивид” – общности, значителна част от които преди това са част от т.нар. „Улус на Джучи”, т.е. от Златната Орда (макар че, чисто исторически, последното наименование не е съвсем коректно). През ХХ век, Руската империя се превръща в СССР, който пък безславно (и бездарно) се разпадна в края на столетието, оставяйки след себе си прословутото „постсъветски пространство”, характерни за което са не само центробежните, а и интеграционните тенденции и импулси.

През същия ХV век, мощен възход демонстрира Османската империя, оцеляла на натиска на поредната монголска експанзия, водена от Тамерлан. В началото на ХІХ век тя (макар и до голяма степен номинално) обединява значителна част от териториите на Афразийското месторазвитие, с изключение, най-вече, на района на историческата персийска държава, където винаги са били силни собствените държавнически традиции и където съществува силна самостоятелна държава – постоянен геополитически съперник на османските турци. И макар че ХХ век бележи краха на османската форма на Афразийския „протополитикум”, очевидно е, че тенденцията за ново обединение на традиционния мюсюлмански свят е сред ключовите геополитическо проекти на неговите представители – араби и перси.

През ХVІ век, далечният потомък на Чингис хан – Бабур, основава империята на Великите Моголи, която в началото на ХVІІІ век поглъща по-голямата част от Южноазиатския „географски индивид”. Тук се наблюдава интересен исторически парадокс: британците, които завоюват Индия и през 1858 слагат край на управлението на Великите Моголи, правят  много повече за консолидирането на Южна Азия, отколкото самите и жители – през ХVІІІ век местният „протополитикум” окончателно се разпада, създавайки подходящи условия за външните завоеватели, най-успешните измежду които – британците, изиграват ролята на обединители на цялото Южноазиатско „месторазвитие”. При това, създадената от тях политико-икономическа конструкция се оказва толкова стабилна, че именно на нейна основа възниква и съществуващата днес Индийска федерална държава, която включва по-голямата част от териториите на съответния „географски индивид”.

През ХVІІ век Китай е покорен от лесостепните наследници на монголците – манчжурската династия Цин. Манчжурите обаче (за разлика от Индия, чиито завоеватели идват чак от далечния „мъглив Албион”) са завоеватели, които идват от пронизаната от китайските културни импулси географска периферия на Поднебесната империя. Можем да ги смятаме за основоположници на Източноазиатския „протополитикум”, в чиито състав те (подобно на монголските им предшественици) включват и лимитрофните (т.е. граничните) региони: Тибет, Вътрешна и Външна Монголия, както и Синцзян. Но, ако в началото на миналия век Източноазиатското „месторазвитие” се „населява” от само два или три политически субекта (поразеният от много сериозна криза Китай, успешно модернизиращата се Япония и превърналата се в „ябълка на раздора”, в хода на колониалната експанзия, Корея, плюс френските владения в „лимитрофния” Индокитай), в момента, в района на Далечния Изток, съществуват динамично развиващият се индустриално-аграрен Китай, постиндустриалната Япония, двата източноазиатски „тигри” (Южна Корея и Тайван), обявената за „държава-парий” Северна Корея, както и мощната икономическа периферия на Голям Китай в Югоизточна Азия.

Европейската цивилизация, която, за разлика от изброените по-горе, няма никакво „монголско наследство”, се развива по доста по-различен начин, след ХІV-ХV век. Извън Европейския „географски индивид” се разгръща мощна колониална експанзия (1), докато вътре в самата Европа настъпва епоха на борба за господство в собственото и геополитическо пространство – ера на „сражаващите се помежду си кралства”, подобна на ерата Чжангуо (съвременница на ранния елинизъм) в Древен Китай. Европейската „ера Чжангуо”, по принцип, може да се дефинира от началото на Стогодишната война, но по-точно би било началото и да се свърже с първата, наистина общоевропейска война – Трийсетгодишната, чиято цел наистина е континенталното лидерство, а не простото разширяване на едни или други национални граници, а пък краят и съвпада с края на Втората световна война. Именно след 1945, тенденцията за създаване на европейски „политикум” става доминираща и в крайна сметка води до създаването на Европейския съюз, който, през последното десетилетие на миналия и първото на настоящия век погълна намиращите се доскоро отвъд „желязната завеса” зони на Централна и Източна Европа.

И така, днес петте споменати по-горе „географски индивиди” на Стария свят се намират (поне според мен) в различни фази от формирането на единни „политикуми”.

В същото време, на планетата има и други „месторазвития”: Северна Америка, Южна Америка, Тропическа („Черна”) Африка, а също Австралия и Океания. В най-важните от тях – т.е. в Северна и Южна Америка, както и в Африка, също се наблюдава тенденция към формирането на съответните „политикуми” (макар и на ниво идеи и твърде ограничени политически инициативи).

Новата геополитическа структура на света

Ако лансираната в настоящата статия хипотеза-парадигма е достатъчно коректна и адекватна, през близките 100-150 години можем да очакваме формирането на нова геополитическа структура на света, която вероятно ще изглежда по следния начин.

Най-вероятно, през този период, сегашният световен лидер – САЩ (за радост на американските „изолационисти”) все повече ще бъде ангажиран с проблемите на северноамериканския континент, т.е. с геополитическата интеграция на този „географски индивид” (голямо пространство), и ще може да отделя все по-малки сили и средства за удовлетворяване на глобалните си амбиции. На първо място, това ще доведе до съществено ограничаване на активността и, съответно, на влиянието на САЩ в Стария свят, което пък ще се отрази най-вече върху съдбата на Близкоизточния регион (особено върху тази на Израел). На второ място, можем да очакваме появата на (условно казано) Северноамерикански съюз, включващ САЩ, Канада и Мексико. Американският долар постепенно ще загуби статута си на световна резервна валута и ще се превърне в парична единица на Северноамериканския съюз (Pax Nord-Americana). Паралелно с това, на територията на южноамериканското „месторазвитие” ще се формира Южноамерикански съюз (Pax Sud-Americana).

Ще приключи формирането на споменатите по-горе „политикуми” – глобалните играчи на Стария свят – т.е. освен ЕС, който ще премине през сериозни изпитания на своята стабилност и ще преживее процес на дълбока вътрешна трансформация, ще възникнат следните геополитически образувания (имената им са съвсем условни): Южноазиатски, Руски, Източноазиатски и Афразийски съюзи, или Pax Sud-Asiana, Pax Rossiana, Pax East-Asiana и Pax Afrasiana. Всеки от тях (също както и Северноамериканския и Южноамериканския съюзи) ще представлява, под една или друга форма, федеративна „държава-цивилизация”, с обща външна политика, граничен режим и митнически контрол, валутно-финансова система, система за отбрана (т.е. въоръжени сили) и вътрешна сигурност, пазар на труда и капитала. Всеки от тези Съюзи ще притежава собствени ракетно-ядрени сили, ще осъществява различни космически програми и ще използва собствена валута при вътрешните си разчети.

„Политикумите” ще се конкурират на глобалното икономическо поле – интересите на всеки от тях ще се простират далеч отвъд собствените им граници, но изключително активно ще се развива и сътрудничеството помежду им в най-разнообразни проекти, чиито дързост и размах трудно можем да си представим днес.

Не е изключено, в крайна сметка, да се формира и федерация на народите от Черния континент – Африкански съюз, Pax Africana. В противен случай, Тропическа Африка окончателно ще се превърне в „зона на междуцивилизационна конкуренция”, признаци за което вече наблюдаваме и днес.

В Тихия океан, най-вероятно, ще се формира съюз между Австралия и Нова Зеландия и ще се осъществи някаква форма на интеграция между него и народите от островна Океания, макар че, като цяло, тихоокеанският сегмент ще се превърне в зона на съперничество между Източноазиатския и Северноамериканския съюзи, в което ще се намеси и ЕС. По периферията на Тихия океан, в тази конкуренция ще се включат Южноамериканският, а също Южноазиатският и Руският съюзи. При всички случаи, поне според мен, „Австрало-Новозеландия”, още по-малко пък Океания, нямат потенциал за да претендират за ролята на глобални играчи и „държави-цивилизации”.

Бъдещето на лимитрофните зони

Лимитрофните зони пък ще се превърнат в сфера не само на икономическа (или по-точно на геоикономическа), а и на геополитическа конкуренция между отделните „политикуми”. По дефиниция, заради своята „раздвоена идентичност”, те не могат трайно да влязат в нито една от „държавите-цивилизации”, с които граничат и да бъдат напълно „асимилирани” от тях: в лимитрофните зони винаги ще се намерят достатъчно недоволни, неудовлетворени и склонни да заменят доминиращата в момента геополитическа ориентация, от което пък ще се възползват представителите на съперничещите „политикуми” в своите игри и комбинации. Така, в лимитрофните зони ще възникне ситуация, типологично сходна с онази по границите на „държавите-цивилизации” от античния период: Рим и Партия, Партия и Кушанската държава, или Кушанската държава и Китайската империя, т.е. ще се формира своеобразен глобален „пояс” от лимитрофни образувания, който ще се превърне в един от най-важните елементи на глобалната геополитическа структура. Лимитрофите ще се характеризират с широка (и променяща се с времето) гама от политически статути: от, на практика, пълното им включване в едни или други „политикуми” (за определен период от време, разбира се), през автономия и вътрешно самоуправление, до фактическа независимост от противопоставящите се една на друга „държави-цивилизации”, да не говорим, че, макар и много рядко, са възможни кратки (и обречени) опити за формирането на лимитрофна държавност, с претенции за водене на собствена геополитическа игра, от типа на Велика Армения на Тигран ІІ (І в.пр.н.е.) – в периоди на синхронно отслабване на мощта на конкуриращите се „политикуми” (т.е. „държави-цивилизации”).

Сферите на влияние и геополитическата клиентела, които ще се формират около различните „политикуми”, ще се разширяват, в периодите на тяхното усилване, или пък ще се свиват и ще биват поглъщани от конкурентните „политикуми” – когато бъдат поразени от сериозни вътрешни проблеми. Подобна ситуация вече се оформя в междуцивилизационните пространства на Стария свят: в Югоизточна Азия, на Балканите и Кавказ, в Леванта и Мала Азия, в централноазиатските републики и в Източна Европа (особено в близост до границите на бившия СССР). В Америка, зона на геополитическото съперничество между Северно- и Южноамериканския съюзи вероятно ще станат Карибският басейн, с неговите островни държави, и Мезоамерика – Панама, Коста Рика, Никарагуа, Салвадор, Хондурас, Гватемала, Белиз, както и прилежащите към двете последни държави индиански райони на днешно Мексико. Не може да се изключва, че съперничеството между Pax Nord-Americana и Pax Sud-Americana ще се разпростре и върху Колумбия и дори Венецуела. Гренландия пък, най-вероятно, ще се превърне в зона на своеобразна конкуренция между Северноамериканския съюз и обединена Европа.

Най-остро обаче, в тази очертаваща се нова епоха на „държавите-цивилизации”, която, ако съдим по историческите прецеденти, ще продължи поне няколко столетия (от порядъка на 500 години), ще бъде съперничеството в зоната на т.нар. „Голям Лимитроф” (т.е. граничната „междуцивилизационна” зона, преминаваща от Прибалтика, през Източна Европа, Кавказ, постсъветска Централна Азия, Тибет, Синцзян и Монголия и завършваща в Корея) и особено на неговия „гръбнак”, включващ Балканите, Анадола, Кавказ и Централна Азия (включително Афганистан и Кашмир), тъй като там ще се сблъскат интересите на най-голям брой играчи – „политикуми”. В тези пространства ще възникнат и най-интересните и най-непредсказуеми геополитически комбинации. В същото време, можем да сме сигурни, че нито една от „държавите-цивилизации” няма да има последната дума в зоната на лимитрофите, особено в тази на Големия Лимитроф (и най-вече на неговия „гръбнак”).

Очевидно е, че огромната маса от спорни въпроси, касаещи взаимоотношенията между различните „политикуми”, включително и тези, свързани с лимитрофните зони, ще изисква създаването на достатъчно авторитетен форум за разрешаването им. Като възможен вариант, можем да предположим, че това ще бъде някакъв аналог на днешната Организация на обединените нации, в който всяка „държава-цивилизация” ще се ползва с правата на сегашните постоянни членки на Съвета за сигурност, а известен брой „редови”, т.е. непривилегировани членки ще формират тяхната „клиентела” (полунезависимите „полудържави” от лимитрофната зона).

Централата на тази „бъдеща ООН” би трябвало да се намира в някакво неутрално пространство, извън пределите на която и да било от „държавите-цивилизации”, т.е. в лимитрофната зона. Най-подходящ в това отношение би бил очертаният по-горе „гръбнак” на Големия Лимитроф и особено онази му част, където се срещат четирите „големи пространства”, т.е. четирите велики цивилизации на Стария свят – Южноазиатската, Афразийската, Руската и Източноазиатската. Това е Централна Азия – там, където се срещат Памир, Хиндукуш и Хималаите. В този регион, днес са разположени афганистанската столица Кабул и пакистанската столица Исламабад, както и историческата столица на щата Кашмир – град Сринагар.

Бележки:

1. При това, колониите, създадени от европейските държави през Новото време, нямат близки аналози в цялата световна история – освен (макар и много условно) в някои елинистични монархии от Близкия изток. Така например, Египет на Птолемеите, доста условно, би могъл да се съпостави с Британска Индия, разбира се, ако последната е разполагала с пълно самоуправление, както в сферата на вътрешната, така и на външната си политика.

* Авторът е преподавател в Историческия факултет на Воронежкия държавен университет

{rt}

Още от дълбока древност местното население на Апшеронския полуостров (днешен Азербайджан) е знаело за нефтените залежи по неговите земи. Ирански и арабски летописи свидетелстват, че петрол от този район е изнасян в Персия още през III-IV век. Първоначално „черното злато” е събирано там, където излиза на повърхността, а по-късно за добива му започват да копаят специални кладенци. Първите сведения за бакинския нефт достигат до Европа през XIII век чрез прочутия автор на пътеписи Марко Поло. Около 1320, монахът мисионер Журден Каталини дьо Северак пише: „...на едно място – нарича се Баку – копаят кладенци, от които извличат и изгребват масло: нарича се „нафт” и е горимо и целително, добре гори”¹. Друг европеец – Джон Дюкет, също  оставя свидетелство за каспийския петрол. Някъде между 1568 и 1574 той отбелязва, че около Баку от земята излиза удивително количество масло, което служи за осветление и за него идват търговци от най-далечните краища на Персия. Превозват го с кервани от мулета и магарета. Пак през втората половина на XVI век турският учен и пътешественик Хатиб Челеби съобщава, че около крепостта Баку има около 500 нефтени кладенци².

Баку е присъединен трайно към Руската империя през 1806. Тогава ежегодният добив на нефт на Апшеронския полуостров е около 3 хиляди тона. Към новоприсъединените земи се насочва поток от руски заселници. През 1821, бакинските нефтени кладенци са дадени на нещо като концесия на търговеца Мирзоев. Две години по-късно, в Моздок (днес в Чечения), който е недалеч от Баку, тримата братя Дубинини построяват първият примитивен нефтопреработвателен завод, в който произвеждат керосин и мазут. По това време Русия вече е на първо място в света по добив на нефт със скромното за днешните мерки количество от 4000 т годишно. 90% от бакинския нефт обаче се изнася в Иран по древния транспортен способ - чрез наливане в кожени мехове. За първите шест десетилетия руска власт в Баку добивът нараства едва три пъти и през 1865 достига 10 хиляди т³. До голяма степен, бавният напредък се дължи на действащата до 1872 откупна система, при която находищата, на всеки четири години, се дават за ползване на нов предприемач. При това положение никой не е заинтересован да прави големи инвестиции в нефтодобива⁴.

През 70-те години на XIX век обаче, нещата се променят, след като руските власти започват да организират търгове за отдаване на нефтените участъци под аренда за дълъг срок. През 1872, добивът на петрол в Русия е 25 хил. т, а на следващата година скача на 66 хиляди т. Между 1874 и 1878 ръстът е с 416%. По това време, над 80% от световното производство на нефт е съсредоточено в САЩ. Петролът отива основно за производство на керосин, който се ползва за осветление. 90% от световните пазари за този продукт се държат от компанията „Стандарт Ойл” на Джон Рокфелер. Заради дългите си зимни вечери Русия е смятана за много перспективен пазар за керосин. Това е един от факторите, който привлича предприемачи от цял свят в Баку. Както често се случва в централизирана държава като Русия, решителният пробив в нефтодобива идва след важно решение на правителството в Петербург. През 1877, финансовият министър граф Михаил Рейтърн вдига рязко митото за вносния американски керосин като в същото време е премахнат акцизът за този, произведен в Русия. Резултатът е незабавен и впечатляващ - до 1883 вносът на керосин намалява пет пъти, а руското производство нараства 15 пъти⁵!

Нобел срещу Ротшилд

През 1874, на Апшеронския полуостров започват бизнес братята Нобел – първо Роберт, а след това и Лудвиг. Те вземат под аренда нефтоносен участък и придобиват малък преработвателен завод, който незабавно е модернизиран. През 1876, Лудвиг Нобел публикува програмната статия „Поглед към бакинската нефтена промишленост и нейното бъдеще”. Шведските предприемачи оценяват големия потенциал на новия за времето си бизнес и влагат в него много ентусиазъм, средства и технологични новости, които бързо ги превръщат в категоричен лидер в бакински нефтодобив. Първата голяма революция е прокарването на тръбопровод от нефтените кладенци до преработвателния завод на братята Нобел. Начинанието среща свирепата съпротива на няколко хиляди татари, които дотогава си изкарват хляба като превозват добития петрол в дървени и метални бъчви на своите теглени от магарета двуколки. Въпреки всичко, през 1877, 10-километровият нефтопровод на Нобел е построен и има огромен икономически ефект. Дори след като се прибавят разходите за наемането на казаци, които да пазят съоръжението от набезите на останалите без препитание татари, тръбопроводът се изплаща само за една година като цената за преноса на суровината до завода пада от десет на половин копейка за един пуд⁶.

Следващата революционна стъпка в преноса на нефт отново е свързана с находищата на Апшеронския полуостров и с името на Лудвиг Нобел. През 1878, в Каспийско море влиза в експлоатация първият в света танкер за превоз не нефт. Той носи подходящото име „Зорастър”, построен е в Швеция по поръчка на Нобел и стига до Баку по системата от руски реки и канали, свързващи Балтийско с Каспийско море. „Зорастър” прави курсове до Астрахан и помага на братята Нобел да овладеят руския пазар на керосин. През 1885, те вече имат 11 танкера в Каспийско море и още два в Балтийско⁷.

През последната четвърт на XIX век, Баку се превръща един от големите световни центрове на делова активност. Изтласкани от руския пазар от братята Нобел, другите нефтени предприемачи, действащи в Баку, обръщат поглед към чуждестранните клиенти. Именно в началото на 80-те години на XIX век е направен първият успешен опит за преодоляване на основният геополитически недостатък на каспийските нефтени залежи – относителната им изолираност и отдалеченост от големите световни пазари. С кредити от фамилията Ротшилд, през 1883, е построена железопътната линия Баку-Батуми, благодарение на която каспийският нефт и произведеният от него керосин излизат в черноморската акватория и оттам – през Босфора и Дарданелите, до европейския пазар. Три години по-късно братя Ротшилд създават компанията „Батумско (по-късно преименувано на Черноморско-Каспийско) нефтопромишлено и търговско общество”. В нейните структури са въвлечени 135 малки и средни бакински нефтени предприятия⁸. Чрез монопола върху жп линията до Батуми братята Ротшилд, на практика, диктуват условията за износа на нефт и керосин от Каспийския регион. Така, още в края на XIX век става ясно, че контролът върху експортните маршрути е не по-малко важен елемент от геополитиката на каспийските енергоресурси, отколкото притежаването на самите концесии за добив на нефт. Голяма заслуга за триумфалното шествие на бакинските нефтопродукти по цял свят има и лондонският търговец Маркус Самюел, основал компанията Shell. През 1892, негов танкер за първи път товари керосин в Батуми, прекарва го през Суецкия канал и го разтоварва в Сингапур и Банкок. Десетилетие по-късно Маркус Самюел държи 90% от нефтените превози през Суецкия канал и успешно изтласква „Стандарт Ойл” от позициите на най-голям петролен търговец в света⁹.

През 1888 настъпва нов обрат в данъчната политика на руското правителство. Акцизът за произведения в страната керосин е въведен отново, като не се облагат само количествата за износ. Това кара бакинските нефтени предприемачи да атакуват агресивно външните пазари. Там обаче господстват Джон Рокфелер и неговата „Стандарт Ойл”. През 90-те години на XIX век се води жестока търговска война, основно оръжие в която е дъмпингът. Руските производители продават керосина в чужбина 8 пъти по-евтино, отколкото на вътрешния пазар, а приходите на Рокфелер от този бизнес спадат наполовина. В крайна сметка, американската компания печели битката, а за бакинските производители остават само пазарите в непосредствена близост до Руската империя¹⁰.

Успехът на Ротшилд с железопътната линия между Каспийско и Черно море е предизвикателство за братята Нобел, които отговарят с построяването на керосинопровод Баку-Батуми. Той има дължина 835 км и пропускателна способност от 800 хиляди т годишно. Завършен е напълно през 1906 и е в експлоатация чак до 1981¹¹. Това е първия в света тръбопровод за пренос на нефт и нефтопродукти на дълги разстояния до международните пазари. Началният етап от днешната „битка на тръбопроводите” около Каспийско море всъщност започва именно през последното десетилетие на XIX век. Освен че тогава е направена първата копка за съоръжението на братя Нобел, Русия предлага да се построи тръба или железопътна линия от Баку до Персийския залив. Великобритания обаче възразява остро, смятайки този регион за своя сфера на влияние. Под натиска на Лондон, Иран отказва да предостави територията си за това начинание и то не се реализира¹².

В началото на XX век годишният добив на нефт в района на Баку достига своята връхна точка за довоенния период - 11 млн. тона. По този показател Русия отстъпва незначително само на САЩ. По това време се открояват три основни преимущества на бакинския нефт, в сравнение с американския – по-високото качество, близостта до европейските пазари и  ниската себестойност, благодарение на евтината работна ръка.

Нефтодобивът от района на Каспийско море става една от движещите сили на започналите в началото на ХХ век процеси на сливания и придобивания в петролния бранш в световен мащаб. През 1904, най-сериозните чуждестранни играчи в добива и износа на руския петрол - Нобел и Ротшилд, се договарят за съгласувана политика при продажбата на бакинския нефт както на световните пазари, така и вътре в Русия¹³. Малко по-късно, сливането на компанията на Маркус Самюел Shell и холандската Royal Dutch Petroleum Company води до създаването на Royal Dutch Shell, която, през 1912, купува от Ротшилд Каспийско-Черноморското нефтено общество и в навечерието на Първата световна война вече държи 20% от нефтодобива в Руската империя¹⁴.

В периода 1903-1905 настъпва срив в добива на нефт край Баку. За пръв път в историята става ясно, колко взривоопасна може да бъде сместа на петрола със социалните и етнически вражди. Превръщането на Баку в един от най-големите руски индустриални центрове е съпроводено с изостряне на социалното неравенство. Богатите предприемачи живеят в т. нар. Бял град, а мултинационалният пролетариат в друг квартал, носещ красноречивото име Черния град. Към средата на първото десетилетие на ХХ век в Баку се установяват някои от емблематичните болшевишки лидери (включително Сталин), които там водят революционна пропаганда. В резултат от избухналите масови безредици, които кулминират през 1905, от пожари са унищожени голяма част от нефтените кладенци, а 70% от сондажните кули са разрушени. Причините за избухването на напрежението не са съвсем ясни, но вероятно става дума за смес от политически манипулации на градската беднота и дълбоко вкоренени етнически вражди¹⁵. В обстановка на хаос и насилие чуждите инвеститори и инженери бягат от Баку, защото животът им е застрашен.

След катастрофата от 1905, руският нефтодобив е в упадък и губи основните си международни пазари. Ако през 1904 износът на нефт и нефтопродукти е 119,2 млн. пуда, на следващата година той пада до 51,44 млн., а през 1906 – до 47,6 млн.¹⁶.

Скоро след това избухва Първата световна война, която също се отразява зле на бакинския нефтодобив. Русия и Османската империя са в различни воюващи лагери, поради което последната затваря Проливите за танкерите с руски нефт. Освен това горните нефтени слоеве в находищата около Баку вече са изтощени. През 1915, делът на Русия в световния петролен износ пада до 15%. На освободените пазари се настаняват големите американски нефтени компании.

В началото на ХХ век започва експлоатация на нефтените залежи и на противоположния на Баку североизточен бряг на Каспийско море, в днешен Казахстан. Концесия за добив там получава Емба-Каспийското братство. Казахстанският нефт се оказва по-лек и по-качествен от бакинския. През 1911 е открито находище с наистина промишлено значение – Доссор, а две години по-късно фирмата на братя Нобел открива и нефтеното поле Макат. До Първата световна война обаче, добивът от тях не е голям – общо 200 хиляди т, през 1914, като петролът се превозва с камилски кервани¹⁷.

Британското проникване

Първата световна война (1914-1918) е и първият мащабен военен конфликт, в който нефтът придобива стратегическо значение. Появата на автомобили, камиони, танкове и самолети, задвижвани с петролни продукти, променя из основи военното дело. Между Антантата и Централните сили се завързва борба на изтощение, в която икономическите ресурси се оказват решаващи. През 1915, за първи път, световното потребление на бензин надвишава това на керосин, който се е ползвал предимно за осветление. Към края на войната, армиите на двата противникови лагера вече разполагат с 92 хиляди камиона и значителен брой самолети и нуждата от нефтопродукти нараства рязко¹⁸. Колапсът на Руската империя, в края на 1917, разпалва апетитите на Германия, от една страна, и на Великобритания, от друга, да сложат ръка на каспийския нефт. През август 1918, в Баку влиза малък британски отряд, но на 14 септември той е прогонен от турската армия на Нури паша. Само месец и половина по-късно Османската империя капитулира и на 17 ноември британците се връщат в Баку, който междувременно е обявен за столица на новосъздадената Азербайджанска република. В началото на 1919, Великобритания вече разполага с каспийски военен флот, базиран на остров Чечен, срещу дагестанския бряг. По това време британците контролират и южното и източното крайбрежие на Каспийско море, както и цялото трасе на нефтопровода Баку-Батуми. През лятото на 1919 обаче, правителството в Лондон взема решение за изтегляне на британските войски в Кавказ, заради необходимостта да се потушат вълненията в колониите. От това се възползват болшевиките, които, в края на април 1920, влизат в Баку, ликвидират Азербайджанската република и поставят началото на продължилия седем десетилетия съветски контрол над каспийските енергоресурси¹⁹.

Приложение

Добив на нефт в Азербайджан в периода 1818-1872 (тона)

Добив на нефт в Азербайджан в периода 1894-1914 (млн. тона)

Бележки:

1. Клокова, Лада. Сп. “Русский мир”, 2008, №2, с. 21; http://www.nefte.ru/history/RM_2-2008_neft.pdf

2. Султанов, Чапай. Нефтегазовые стратегии и политика в XXI веке. http://www.sultanov.azeriland.com/oilstrategy/oilstrategy/page_03.html

3. Бутаев, А. М. Каспий: зачем он Западу? Част 3: Каспий против ОПЕК. http://www.caspiy.net/dir3/west/3.html

4. Буторов, цит. съч.

5. Клокова, Цит. съч.

6. Tolf, Robert. The Russian Rockefellers: The Saga of the Nobel Family and the Russian Oil Industry. Stanford, California, 1976, p. 51-52. http://books.google.bg/books?id=3DmsQLtWq1wC&source=gbs_navlinks_s

7. Ibidem, с. 53-58.

8. Полонский, Л. Банкирский дом Ротшильда в Баку. Наш Баку. История Баку и бакинцев. http://www.ourbaku.com/2009/06/14/банкирский-дом-ротшильда-в-баку/#more-2391

9. Клокова, Цит. съч.

10. Пак там.

11. Бутаев, Цит. съч.

12. Akiner, Shirin.Caspian Intersections: Contextual Introduction. In: Akiner, Sh. Editor. The Caspian. Politics, energy and security. RoutledgeCurzon, London, 2004, p.5.

13. Султанов, Чапай. Нефть. http://www.sultanov.azeriland.com/oil/oil_book.html

14. Ахундов, Ф. Рожденные быть гигантами. Ротшильды и “Ройял Датч Шелл” в Баку.

Скважина. Независимое нефтяное обозревание. http://www.nefte.ru/history/history1.htm

15. Akiner, Shirin, Op. cit., p.6.

16. Буторов, Цит. съч.

17. Адамова, Олга. Атырау - нефтяная столица Казахстана.  http://www.kazenergy.com/index.php?option=com_content&task=view&id=661&Itemid=125

18. Султанов, Чапай. Нефть. http://www.sultanov.azeriland.com/oil/oil_book.html

19. Дарабади, Парвин. Геоистория Каспийского региона и геополитика современности, Баку, 2002, с. 96-124.

* Българско геополитическо дружество

{rt}