През март 2021 британската външна политика „в периода след Брекзит” най-сетне придоби необходимата и концептуална основа. Тогава правителството на Борис Джонсън публикува 114-страничен документ, озаглавен „Глобалната Британия в епохата на конкуренция: комплексен обзор на сигурността, отбраната, развитието и външната политика”.
Той беше обявен като най-мащабната ревизия на външната политика на страната след края на студената война, а в предисловието на премиера към него не само се демонстрира „централното значение на доклада в приоритетите на консервативното правителство”, но и се усещат определени триумфалистки нотки. Вероятно, защото Борис Джонсън, който се оказа първият от 30 години насам консервативен премиер, съумял да разреши окончателно въпроса за отношенията между Великобритания и Европа, си позволява с помощта на този доклад да оформи концептуално собствената си визия за съществуването и развитието на страната „в ерата след Европейския съюз”.
Истината обаче е, че документът поражда смесени чувства. От една страна, в него действително има нещо принципно ново. Това се отнася на първо място за отказа от досегашния курс към ядрено разоръжаване, тезата за модернизацията на въоръжените сили (на тези два аспекта е посветена статията на Алксандър Ермаков, на стр.... – б.р) и вече анонсираното „завръщане” в Индо-Тихоокеанския регион (ИТР), което даде основание на редица експерти да определят британската външна политика след Брекзит като „разновидност на неоимпериализма”. От друга страна обаче, в документа липсва най-важното: обосновано и детайлно описание на „Глобалната Британия”, което е необходимо за практическата реализация на тази концепция. Затова той напомня по-скоро на пъзел с множество липсващи части, да не говорим, че съдържа редица противоречиви моменти.
Както изглежда, стремежът на управляващите в Лондон е да докажат, че след приключването на болезнения процес на Брекзит и излизането на страната от третия поред локдаун, наложен заради пандемията от коронавирус, пред Великобритания се разкрива светло бъдеще. Тоест, че страната не е застрашена от „геополитическа изолация”, както прогнозираха мнозина. От гледната точка на британското правителство, въпросът, поставен наскоро от седмичника The Economist, а именно, дали след Брекзит Великобритания ще тръгне по пътя на Швейцария, чиято политика в общи линии следва тази на ЕС, или пък ще предпочете примера на Турция, която постоянно критикува и провокира Европейския съюз, просто не е актуален. Лондон се опитва да демонстрира, че зациклянето на британската външна политика върху отношенията с континентална Европа остава в миналото и Обединеното кралство възнамерява занапред да мисли и действа глобално.
В тази връзка ще напомня, че през февруари Великобритания пое председателството на Съвета за сигурност на ООН, през юни в страната се проведе срещата на върха на Г-7, а през ноември в Глазгоу предстои провеждането на Конференцията на ООН за климатичните промени. Всяко от тези събития е възможност за правителството на Борис Джонсън да прокарва приоритетите на „глобалната Британия”. Освен това, стана очевидно, че след избирането на Джо Байдън за президент на САЩ, „старшият партньор” на Обединеното кралство стана по-предсказуем и демонстрира желание да продължи да гради сътрудничеството си с Лондон в руслото на т.нар. „специални отношения”, доказателство за което стана и подписаната през юни от Байдън и Джонсън т.нар. Нова Атлантическа Харта (повече за нея, виж статията на Илия Куса, на стр... – б.р.).
Как в Лондон виждат „Глобалната Британия”
Що се отнася до разбирането и за променящата се международна среда, британската политическа класа очевидно е твърдо стъпила на земята. За разлика от преди, консервативното правителство вече не е склонно да защитава статуквото в рамките на международния ред, а приема неговата трансформация като необратима реалност. Според британските стратези, последната е резултат от геополитическото и геикономичество изместване на центъра на тежестта в света от Запада към Изтока, изострящата се конкуренция между държавите, технологичните промени и глобалните проблеми, като основни тенденции в съвременната международна среда. Те смятат, че в тези условия Британия има всички шансове да просперира като „научно-технологична свръхдържава” и „отговорна демократична кибердържава”. Глобалната роля на страната ще включва защитата и подкрепата на отворените икономики и общества, т.е. тя би искала да действа като своеобразен "глобален брокер", чиито основен аргумент ще е свободната търговия, макар че националният суверенитет и сигурност си остават ключови приоритети на външната и политика.
Проблемите обаче възникват при опита да бъде дефинирано конкретното място на Великобритания в сегашния световен ред. Ако приоритетът на "специалните отношения” със САЩ не поражда съмнение, тези с Европейският съюз (които в меморандума на британския Форийн офис от 2018 се определяха като "основен приоритет") сега отиват чак на трето мяста, отстъпвайки пред отношенията с Индо-Тихоокеанския регион (ИТР).
Тук е мястото да отбележа, че макар ИТР да се разглежда от Лондон като своеобразен "бисер" в короната на "Глобалната Британия" от гледна точка на пазарите и инвестициите, той абсолютно логично не се възприема от британците като "компенсация" на европейското направление в сферата на сигурността.
Тоест, същността на "изместването на вниманието към ИТР" ще се изразява в активното участие в регионалната търговия в рамките на Транстихоокеанското партньорство, подкрепа на мерките за борба с климатичните промени и прокарване на "британските ценности", разширяване на търговията с Индия и активно взаимодействие с АСЕАН. Великобритания ще се стреми към максимално широко и интегрирано присъствие в Индо-Тихоокеанския регион, опирайки се на историческите си връзки и утвърдилите се в региона ефективни форми на взаимодействие.
Наред с "трите кръга", в които ще се развива активността на "Глобалната Британия" (САЩ, ЕС и ИТР), в новата геополитическа визия на Лондон, като нейни основни противници, се посочват Китай и Русия. Така, докато в Меморандума на правителството от 2018 Китай се разглеждаше като партньор, сега тази страна се представя като "системно предизвикателство за сигурността, просперитета и ценностите" на Великобритания, макар да се твърди, че тя "следва да остане отворена за китайската търговия и инвестиции" (впрочем, последната теза е обект на остри критики от страна на крайните "синофоби" в средите на управляващата Консервативна партия). При всички случаи, проектът за "Глобалната Британия" окончателно слага кръст на "златната ера" в британско-китайските отношения, която и без това силно помръкна след протестите в Хонконг, преекспонирането на въпроса за правата на уйгурите в Синдзян, скандалът с Huawеi и отнемането на лиценза на китайската телевизия China Global Television Network (CGTN).
Що се отнася до Русия, тя се определя като "най-сериозната заплаха за сигурността на Великобритания в Европа", като за да се защити от "руската агресия" британското правителство възнамерява да води активна борба срещу "хибридните заплахи", "фалшивите новини" и "мръсните пари" на Москва.
Противоречията на "Глобалната Британия"
От гледна точка на практическата му реализация, основните противоречия в проекта за "Глобалната Британия" са свързани с очевидния разрив между поставените в него свръхамбициозни цели и наличните скромни ресурси, като и във връзка с реалната опасност "Глобалната Британия" в крайна сметка да се сведе до "Глобална Англия".
Според британските стратези, борбата с глобалните предизвикателства и силите, опитващи се да дестабилизират света, изискват да се поддържа и развива стресоустойчивостта както на британските, така и на глобалните икономически системи и системи за сигурност. Проблемът обаче е, че концепцията за стресоустойчивността предполага на първо място да се реагира на предизвикателствата и заплахите, а не тяхното избягване. Което автоматично акцентира върху наличните ресурси на системата. Само че "Глобалната Британия" може да си има проблеми именно с ресурсите. Истината е, че декларираните от Лондон глобални амбиции не се съпровождат с паралелното разширяване на ресурсната база на страната. Опитите едновременно да се върви към увеличаване на военните бюджети, разработване на нови технологии и стимулиране на инструментите на "меката сила" изглеждат меко казано странно за една държава, която излиза силно "обезкръвена" от пандемията от коронавирус. В тази връзка ще припомня, че британската икономика се върна към нивото си от 2013, като мащабът на икономическия спад има безпрецедентен характер: през 2020 БВП на страната намаля с 9,9%, което е не само най-големия спад в следвоенната и история, но и най-лошия показател сред държавите от Г-7.
Впрочем, освен въпросите, касаещи ресурсната база за новата глобална роля на Великобритания, следва да отбележа и друг важен момент. Британските стратези продължават на практика да отъждествяват "Глобалната Британия" с "Глобалната Англия". Днес обаче Обединеното кралство представлява "съюз на четири нации" само една от които – англичаните, смята себе си за "имперска". Тоест, обръщането към ИТР няма да замени за Лондон Шотландия, която гласува против Брекзит. Нещо повече, решението на британското правителство да увеличи с 40% ядрения арсенал на страната провокира острата негативна реакция на Шотландската национална партия, която още по време на референдума за независимост се обяви за изтеглянето на ядрените ракети Trident от територията на региона.
Разбира се, британското правителство следва своята собствена логика. Предвид нарастващите на фона на Брекзит и короновируса противоречия между центъра и регионите, Борис Джонсън вижда в курса към повишаване глобалната роля на Великобритания възможност за сплотяване на четирите съставляващи я нации. В тази връзка ще припомня, че новата отбранителна стратегия предвижда изграждането на нови военни кораби в Шотландия, бронирана техника в Уелс и спътници в Северна Ирландия, а пък щабът на Националните киберсили ще бъде разположен в Северна Англия. Впрочем, британските консерватори традиционно споделят концепцията за "една нация", чиито корени могат да се открият в политиката на консервативния премиер от ХІХ век Бенджамин Дизраели. Както е известно, този предшественик на Борис Джонсън се опитва да обедини "двете нации" - т.е. богатите и бедните, в една посредством серия от социални реформи и извеждане на възникващите между тях противоречия в сферата на международните отношения. На свой ред, стратегията на сегашния премиер предлага да бъдат забравени противоречията между центъра и регионите, и между привържениците и противниците на Брекзит и всички те, като част от "единната британска нация", да станат бенефициенти на превръщането на Великобритания отново в "глобална държава". В момента обаче, обединяващият елемент на "Глобалната Британия" очевидно бледнее пред възприемането на последната от страна на регионите като израз на "английската външна политика".
Според Bloomberg, "И в миналото сме били свидетели на спекулации с идеята за независимост на отделните региона на Обединеното кралство, но Brexit ги изведе на съвършено ново ниво. Иронията е, че британските власти осъществиха историческия "развод" с ЕС в името на създаването на "Глобална Британия", но сега може да им се наложи да се ограничат с по-скромната "Глобална Англия".
Както е известно, на провелите се през май 2021 парламентарни избори в Шотландия за пореден път победи Шотландската национална партия, която заедно с партията за зелените (която също се обявява за независимост) спечели 65 от общо 87-те депутатски место. Въпреки това следващите стъпки на това мнозинство остават неясни, а изборните резултати не позволяват на първия министър Никола Стърджън да заяви, че е получила мандат да изведе Шотландия от Обединеното кралство. Нейната партия обеща, че ще работи за провеждане на втори референдум за независимост в момента, когато пандемичната ситуация го позволява. Легитимността на подобен референдум обаче остава под въпрос, тъй като британският премиер Борис Джонсън категорично отказва да даде съгласието си, при каквито е да било обстоятелства. Ще припомня, че на провелия се през 2014 референдум за независимост, 56% от участниците гласуваха против. Днес обаче сондажите сочат, че около 50% от избирателите биха подкрепили решението за независимост, което също поставя изхода от референдума под въпрос.
Според директора на социологическата агенция Ipsos MORI в Шотландия Емили Грей, Брекзит е изиграл решаващата роля за постененното нарастване на подкрепата за възстановяване на независимостта, в резултат от което в Шотландия са налице "сериозни съмнения относно бъдещия съюз". Впрочем, тя твърди и, че "над половината шотландци очакват, че само след пет години Великобритания няма да съществува, поне не и в сегашния си вид".
Междувременно сериозни вълнения са налице и в Северна Ирландия, във връзка със специалните условия за региона, установени с допълнителния протокол между Лондон и Брюксел. Както е известно, от разделянето на Ирлания през 1922 насам, там доминира местната юнионистка общност, но социологическите анкети сочат значителен ръст на сепаратистките настроения, като мнозинството жители на Северна Ирландия са склонни да гласуват за обединение с Република Ирландия в рамките на следващите пет години.
Впрочем, дори и в Уелс, който - за ралика от Шотландия и Северна Ирландия - гласува, заедно с Англия, за Брекзит, по време на пандемията от коронавирус нарасна подкрепата за независимостта. На провелите се през май 2021 парламентарни избори, управляващата Лейбъристка партия спечели 30 депутатски места (т.е. 1/2 от всички), консерваторите -16, а местните националисти от Партия на Уелс (Plaid Cymru) - 13. Последните възнамеряват в рамките на следващите пет години да прокарат провеждането на референдум за независимост.
Всичко това създава стабилно усещане, че под въпрос е поставено самото съществуване на Обединеното кралство. Както посочва в тази връзка професорът по политология от Университета на Ковънтри Мат Куортръп: "Ако не беше Брекзит, съюзът между четирите нации би останал сравнително стабилен, но сега вече не съм сигурен в това". Според него, още през следващото десетилетие следва да очакваме много сериозни промени в Обединеното кралство.
Големите амбиции и липсата на ресурси
Както посочват в статията си във Foreign Affairs експертите на Европейския съвет по международни отношения Джереми Шапиро и Ник Уитни:"Премиерът на Великобритания Борис Джонсън успя да убеди съотечествениците си да подкрепят Брекзит, обещавайки им "нова Елизабетинска епоха", т.е. възход, подобен на онзи от времената на кралица Елизабет І, когато британското влияние започва да се разпространява по целия свят. Според него, британците, подобно на своите прадеди-пирати, ще могат да отплуват към нови хоризонти, сключвайки нови големи търговски споразумения, да възобновят сътрудничеството със съюзниците си при условията, поставени от Лондон, и отново да се превърнат в "сила, носеща доброто по света". Тези надежди обаче никак не се връзват със загубите, които Великобритания понесе по време на пандемията от Covid-19, например с факта, че държавният дълг на страната от два трилиона паунда е най-високия през последните 70 години, при това продължава бързо да нараства".
Според Шапиро и Уитни, би било по-разумно Лондон да подходи "по-смирено" към следващия етап от развитието си, защото "ако се примири със статута на средна държава, Великобритания би могла да продължи да играе централна роля в международната политика. Вместо да се залъгва с фантазии за създаването на нова свърхмощна англоезична Британска Общност, или пък за специалната си роля в Индо-Тихоокеанския регион, Лондон би следвало до потърси източници на сила по близо до себе си. В Европа например, Великобритания би могла да използва новия си статут на основен външен партньор на ЕС за да усили своето влияние".
Истината е, че британците нямаха нито желание, нито време да обсъждат последиците от новото си позициониране в света, преди влизането в действие на търговското споразумение с ЕС през декември 2020. Те просто искаха проточилият се пет години процес на Брекзит най-сетне да приключи. Ето защо, макар медиите подкрепящи напускането на ЕС, да твърдяха, че Джонсън е постигнал триумфална победа на преговорите с Брюксел, в британското общество нямаше подобно усещане. Подписването на споразумението съвпадна с появата във Великобритания на нов и по-заразен вариант на Covid-19, в отговор на което Франция например, временно ограничи вноса на британски стоки и влизането на туристи от Обединено кралство. Последвалият хаос нагледно илюстрира значението на търговията през Ламанша и показа на британците, какво би означавал евентуален провал на преговорите с ЕС.
В същото време, редица анализатори акцентират върху съвсем реалните недостатъци на договора, посочвайки, че Джонсън е подчинил икономическите интереси на страната на идеята за "британския суверенитет". Прогнозите сочат, че през следващите десетина години БВП на глава от населението ще намалее с 6%, а способността на Великобритания да изнасят стоки и услуги в ЕС ще продължи да зависи най-вече от бъдещите решения на еврократите в Брюксел. Истината е, че Брекзит съвсем не е приключил и тепърва ще започнат да се проявяват ограниченията върху икономическите, политически и дори чисто човешки връзки между Великобритания и Европа. Ще припомня, че през януари 2021 износът на британски стоки в Европа падна с 40%, а продължавашите търговски спорове относно Северна Ирландия показват, че разводът между Лондон и Брюксел не е чак толкова "мирен и цивилизован".
От друга страна, противниците на Брекзит очевидно надценяват мащабите на "националния упадък". Великобритания продължава да е петата световна икономика, ядрена сила и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тя разполага с достатъчно силна армия и значителен потенциал в сферата на киберпространството и радиоелектронното разузнаване, впрочем именно те са и истинската основа на "специалните и отношения" със САЩ.
Мащабите на глобалната мрежа, изградена от Лондон, е наистина впечатляващ. Страната е част от набиращия влияние разузнавателен алианс на западните държави "Пет очи", освен това най-вероятно ще играе ключова роля в реализацията на стратегията на американския президент Байдън за "мобилирането на демокрациите в света". Освен това, фактът, че английският се е превърнал в световен език, позволи на ВВС да стане ненадминат "глобален рупор", а британските университети, съдебна система и дипломация да запазят своя, макар и невинаги заслужен, висок имидж.
Нещо повече, без оглед на факта, че ЕС остава едва на трето място сред приоритетите в новата стратегия на "Глобалната Британия", Лондон запазва близки отношения с доскорошните си континентални партньори, поне що се отнася до географията, културата и икономиката. Впрочем, дори когато Обединеното кралство беше част от ЕС британските чиновници обикновено съумяваха да отстояват ефективно интересите на страната си в Брюксел, включително по такива ключови въпроси като разширяването на Съюза и санкционната политика. Сега британското правителство разполага с още по-големи възможности да влияе отвън върху политиката на ЕС, тъй като има по-голяма свобода на действие и по-широк набор от инструменти за въздействие, отколкото по-отдалечените от Европа държави. Макар че вече не е член на Съюза, именно защото отлично познава неговите бюрократични механизми, Великобритания запазва възможността си да влияе върху формирането на онази част от европейското законодателство, която пряко засяга британските граждани. За да използва тази възможност обаче, правителството на Борис Джонсън би следвало да демонстрира по-голяма идеологическа гъвкавост.
Както посочват в тази връзка, споменатите по-горе Джереми Шапиро и Ник Уитни: "Лондон би могъл по-лесно да се справи с периода след Брекзит, ако използа силните си страни и избягва ненужните ангажименти, диктувани от носталгията, а не от добре осъзнатия национален интерес. А дали британските лидери ще съумеят да демонстрират подобна сдържаност, може да се съди по подхода им към лансирания от САЩ "завой към Индо-Тихоокеанския регион". От времената на студената война насам, мощта и богатството постепенно се изместват от Запада към Изтока, затова и Обединеното кралство гледа на изток в търсене на нови пазари. Към това следва да добавим и факта, че Китай действа все по-напористо в сферата на геополитиката. Само че свързаните с това трансформации съвсем не означават, че изпращането на британския флот да патрулира в близост до китайското крайбрежие е най-добрия или единствения изход за Лондон, особено като имаме предвид, че британското правителство продължава "да се стреми да изгради позитивни търговски и инвестиционни отношения с Китай", както се твърди в най-новата му доктрина".
Всъщност, самото понятие "Индо-Тихоокеански регион", използвано толкова често от британските стратези, показва, че те са силно повлияни от американските аналитични центрове. Истината е, че тревогата за безопасността на морския трафик в Източна Азия и военните възможности на Китай отразява най-вече позицията на САЩ и те не би трябвало да са проблем за една "средноголяма островна държава", разположена по западното крайбрежие на Европа. Подобно внимание към толкова далечни цели се дължи по-скоро на характерния за последните стотина години стремеж на британците да си гарантират благоразположението на Вашингтон, използвайки за целта онова, което най-силно вълнува САЩ.
Великобритания очевидно няма никакви съмнения относно това, на чия страна следва да застане в геополитическия сблъсък между Китай и САЩ. В същото време обаче, уроците от Афганистан и Ирак би трябвало да са научили Лондон да търси първо собствената си изгода при ангажирането с американските авантюри. Дори ако САЩ смятат, че решението на Лондон да следва собствената им стратегия в Източна Азия, е своеобразен тест за издръжливост на прословутите "специални отношения" между двете страни, то със сигурност не е най-добрият начин да бъдат използвани все още съществуващите след излизането от ЕС британски "активи".
Според Шапиро и Уитни, вместо това Лондон би следвало да се стреми да укрепва собствената си роля, включително позиционирайки се между Брюксел и Вашингтон с цел да си гарантира подкрепата им за решаването на важните за британските граждани въпроси, включително касаещите търговията, цифровите услуги и европейската сигурност. Както е известно, САЩ често използват близките си връзки с определени членове на ЕС (както и мощната си лобистка машина в Брюксел) за да си извоюват необходимите им отстъпки в такива сфери като законодателството на ЕС за защита на частния живот на гражданите от предимно американските глобални интернет-компании. Тоест, Лондон би могъл да се ориентира към същата избирателна и гъвкава стратегия. Така например, през следващите години Великобритания може да използва пазарните си позиции и своето политическо влияния за да упражни натиск върху Брюксел при формулиране правилата на ЕС относно "зелените" технологии, докато в други области, Лондон би могъл да следва свой собствен път.
Възприемането на тази нова роля обаче, ще изисква от британските лидери да осъзнаят значението на ЕС, включително за собствената си страна. А също да коригират поведението си, основаващо се на неподплатеното с нищо огромно самочувствие, характерно за повечето представители на съвременния политически елит на Обединеното кралство. Голямата грешка на Борис Джонсън е, че гради идентичността на своето правителство на основата на носталгичните призиви за възстановяване "величието на Великобритания", което обаче императивно изисква пълно скъсване с Европейския съюз. Но по-лошото в случая е, че горчивият опит от безкрайните прегововори между Лондон и Брюксел относно Брекзит лиши политиците и от двете страни на Ламанша от каквото и да било желание да търсят нови сфери на сътрудничество. По-големият потърпевш от това обаче, при всички случаи ще се окаже именно "Глобалната Британия".
Пукнатините в "специалните отношения" между Лондон и Вашингтон
Както е известно, провелата се през юни в Женева първа лична среща между президента на САЩ Джо Байдън и руския му колега Владимир Путин, до голяма степен опроверга песимистичните прогнози, които преоблаваха в навечерието и. В резултат от нея двете страни на практика съумяха да нормализират (поне частично) отношенията си, които през по-голямата част от последните четири години бяха достигнали най-ниската си точка от края на студената война насам, давайки основание на мнозина анализатори да предупреждават за възможен руско-американски военен конфликт. Несъмнено, светът би следвало да се чувства малко по-сигурен, виждайки, че двете най-големи ядрени държави полагат поне някакви усилия за да нормализират отношенията си.
Далеч не всички обаче, гледат положително на това леко затопляне между Вашингтон и Москва. Както посочва в тази връзка в Spectator известният британски анализатор Мери Дежевски: "Днешните привърженици на студената война в Конгреса на САЩ, в аналитичните центрове и в медиите, са недоволни от относителния успех на срещата между двамата лидери. Антируски настроените политици в Източна и Централна Европа, както и украинското ръководство, също изпитват съвсем разбираеми съмнения. Има една държава обаче, пред която нормализацията на отношенията между Съединените щати и Русия поставя много сериозна дилема. И това е Великобритания. Демонизацията на Русия, която стана отличителна черта на американската политика при управлението на Доналд Тръмп - въпреки или по-скоро тъкмо заради открития му стремеж за сближаване с Москва - напълно устройваше Обединеното кралство".
Както санкционната политика на САЩ, така и периодичното гонене на руски дипломати или пък демонстративно пренебрежителното отношение на Вашингтон към Путин и Русия, която на практика беше вкарана от американците в групата на "държавите-парии" - всичко това беше в пълно съзвучие с официалните позиции на Лондон.
Все пак следва да признаем, че отношението на британския прмиер Борис Джонсън към Русия невинаги е било еднозначно отрицателно. Ще припомня, че докато беше външен министър във второто правителството на Тереза Мей (2016), той дори предприе неуспешен опит за сближаване с Москва, като за целта нареди да бъде забавено публикуването на доклада на MI-5 за "руската подривна активност". От доста време насам обаче, Джонсън е сред най-острите критици на Русия по най-различни поводи - от действията на руснаците в Украйна до репресиите срещу опозиционния лидер Алексей Навални. Както подчертава в тази връзка спомената по-горе Мери Дежевски: "Като цяло тонът на официалните декларации на Обединеното кралство относно Русия си остава не само враждебен, но и откровено злобен, и тъкмо това разграничава тази страна от останалите, с които Великобритания поддържа дипломатически отношения".
Действително, отношенията между двете държави са изключително лоши вече толкова дълго време, че ако на някой британски политик му хрумне да обвини Русия в поредното престъпление, това на практика няма да доведе до някакви негативни дипломатически последици, просто защото всички възможни "репресивни действия" в това отношение вече са предприети. Следва да отбележа също, че поне доскоро "руската политика" на Обединеното кралство се различаваше драматично от тази спрямо Китай. Нито една руска компания например, не би могла дори да се надява да проникне на британския пазар до такава степен, както допреди няколко години го правеха китайците - например в британската ядрена енергетика или сектора на телекомуникациите.
Ето защо срещата в Женева действително поставя сериозни въпроси пред правителството на Борис Джонсън. Дали, ако САЩ и Русия съумеят да нормализират отношенията си, това би накарало Лондон също да преразгледа позициите си? Дали при подобно развитие британците биха били склонни да инициират някакви, макар и ограничени преговори с Москва? И доколко проблематично би било това, предвид изключително острите взаимни обвинения, които от доста време насам си отправят двете страни?
Сред нещата, които вероятно най-силно тревожат британското правителство, са плановете на САЩ и Русия да дискутират в двустранен формат въпросите на киберсигурността, макар и в много ограничена степен. Ше припомня, че именно това е сферата, която Великобритания смята за основа на своята политика, касаеща технологиите и сигурността и в която британците се смятат за "глобален лидер". Доколко комфортно биха се чувствали служителите на британските служби за сигурност и разузнаването, ако САЩ реша да обсъждат въпросите, касаещи киберсигурността, с Русия, при това дори без да се консултират с тях? И дали биха се включили в подобни преговори?
Това обаче е само частен случай. Общата ситуация също поражда тревога в Лондон. Защото това е вече вторият изключително важен въпрос в сферата на международните отношения, в който интересите на Обединеното кралство, очевидно биват игнорирани от САЩ, след като Джо Байдън влезе в Белия дом. Ще припомня, че първият такъв въпрос беше решението за изтегляне на войските от Афганистан, въпреки мнението на британската страна. В резултат от тези разминавания, Великобритания рискува вместо "Глобална", да се окаже една доста изолирана държава.
Ще припомня, че през юни Борис Джонсън беше домакин на срещата на Г-7 в Корноул, а след това стана първият чуждестранен лидер, приел Джо Байдън след влизането му в Белия дом. Подписаната от двамата т.нар. Нова Атлантическа Харта пък трябваше да стане свидетелство, че Обединеното кралство успешно развива и укрепва "специалните си връзки" със САЩ, като своеобразен противовес на излизането от ЕС.
Но докато резултатите от срещите на върха на Г-7 и НАТО позволяваха на Великобритания да разчита, че двустранните отношения със САЩ ще продължат да укрепват, както и, че страната ще продължи успешно да играе ролята на своеобразен таран в конфронтацията между "колективния Запад" и Русия, втората половина от европейската турне на Байдън остави съвсем друго впечатление. Така в резултат от първата официална среща на върха между САЩ и ЕС за последните четири години стана ясно, че новият американски президент се отнася към Европейския съюз много по-сериозно от който и да било свой предшественик. Неслучайно в съвместното заявление след тази среща се посочва, че: "САЩ и ЕС представляват 780 милиона души, които споделят общи демократични ценности и поддържат най-мащабните икономически отношения в света". След това пък станахме свидетели на срещата с Путин в Женева и потенциалното възобновяване на американско-руския диалог. Разбира се нито една от тези промени, не е определяща. Както често се случва, между думите и практическите действия може да има много сериозно разминаване. В своята съвкупност обаче, тези промени могат да означават, че на Обединеното кралство ще се наложи да върви само (т.е. без да разчита на "специалните" отношения със САЩ) по пътя към реализирането на амбициите си за създаването на "Глобална Британия", ако подобна цел въобще е постижима, разбира се.
Заключение
Истината е, че цялата стратегия за формирането на "Глобална Британия" представлява комбинация между реалистична оценка на ситуацията (поне що се отнася до предизвикателствата и конкурентните предимства, особено по отношение на ИТР) и глобалните амбиции, които обаче не са подкрепени с необходимите ресурси. Ето защо би могло да се твърди, че тази стратегия е по-скоро доказателство, че консерваторите искрено се опитват да открият пътя за развитие на страната след Брекзит, но тя в никакъв случай не представлява ръководство за действие с цел практическото осъществяване на концепцията за "Глобалната Британия", тъй като страда от липсата на достатъчна всеобхватност и реализъм.
*Българско геополитическо дружество
