Alexander, Andrew. America and the Imperialism of Ignorance: US Foreign Policy
Since 1945. London: Biterback Publishing, 2012. 339 p.
Американската външна политика открай време е обект на сериозни критики. През последното десетилетие обаче тези критики се изостриха и вече биват отправяни от най-различни посоки. Като сред критиците все по-често са и изтъкнати представители на американската експертна общност (в чиито среди например се говори за отслабване на влиянието на САЩ върху международните процеси дори в такива традиционни за тях региони като Латинска Америка, за укрепване позициите на другите големи държави, както и за «имперско свръхнапрягане на силите»), както и такива от държави-съюзници на Вашингтон. Сред тези критични трудове е и последната книга на известния британски историк и анализатор Андрю Алекзандър, посветена на историята и характера на американската външна политика през втората половина на ХХ век.
Либералната външна политика
Основната идея на автора, която минава като червена нишка през цялата книга, е, че външната политика на САЩ през този период се формира предимно под влияние на либералната идеология (безусловна вяра в демократичните идеали, съчетана с месианския стремеж те да бъдат натрапени на останалия свят) на фона на невярното или прекалено опростено схващане за реалните процеси, развиващи се на международната сцена, както и на мотивацията, от която се ръководят другите държави. Немаловажна роля в това отношение авторът отделя на личните особености на американските президенти. Според Алекзандър, повечето президента на САЩ през втората половина на миналия век са имали твърде слаби външнополитически познания, а пък държавните секретари доста често не са професионални дипломати (с. 217).
Наред с това са налице и други фактори – така например територията на САЩ никога не е била обект на сериозна външна военна интервенция. Липсата на подобен исторически опит не позволява на Вашингтон да разбере тревогата на Съветския съюз за собствената му сигрурност, или пък спецификата на национализма в такива държави, като Виетнам (през 60-те и 70-те години на ХХ век) или Афганистан и Ирак (през първото десетилетие на ХХІ век), чието население не вижда в американските войници освободители, а поредните завоеватели и окупатори. Провеждането на балансирана външна политика се усложнява и от необходимостта управляващите в Белия дом да се съобразяват с общественото мнение, както и с четиригодишния избирателен цикъл, което налага всеки по-рязък външнополитическо обрат или вземането на някакво по-сериозно решение да се предшества от сериозна предварителна обработка на обществото, включително от активни информационни кампании, целящи легимирането му (с. 219).
Авторът подчертава значението на военно-индустриалния комплекс, формирал се през Втората световна война и оказващ все по-голямо влияние върху формулирането на американската външна политика не само в годините на сблъсъка със СССР, а и след това. Огромните печалби на този комплекс от военните поръчки обясняват, защо за него е изгодно поддържането на образа на външния враг и периодичното изостряне на международните отношения. За опасните размери, които придобива това влияние, публично обявава, в края на втория си президентски мандат, Дуайт Айзенхауер, макар че това му изказване не води до някакви сериозни последици (с. 157-160). За това, че влиянието на военно-индустриалния комплекс въобще не е намаляло след края на биполярната конфронтация, свидетелства анализът на автора за взаимното проникване на едрия бизнес и властта в началото на 2000-те години, когато «при управлението на президента Буш-младши, военно-индустриалният комплекс не само се възражда, но и се слива със самата администрация» (с. 270).
Важна особеност на американската външна политика е все по-очевидното разминаване между декларираните ценности и реалността. Дори да приемем, посочва Алекзандър, че Вашингтон е водил борба със световния комунизъм (а след това – със световния тероризам), утвърждавайки демократичните ценности, той го прави, следвайки принципа «целта оправдава средствата». Колко по-силна се чувства Америка, толкова по-склонна е да нарушава моралните и правни норми. Впрочем, Вашингтон винаги е бил готов да се бърка във вътрешните работи на другите държави за да прокара собствените си интереси. Така, през 1946 ЦРУ се намесва в италианските избори за да не допусне очакваната победа на местните комунисти. През 1953 пък е издадена прословутата Директива 158 на Съвета за национална сигурност на САЩ, препоръчваща целенасоченото дискретиране на СССР на международната сцена, както и организирането на бунтове и революции в държавите от съветския блок. По-късно, ЦРУ нееднократно участва в организирането на държавни преврати в различни държави от Азия и Латинска Америка. Самите президенти на САЩ нерядко си позволяват да изричат неверни или, най-малкото, непроверени твърдения, за да оправдаят военната намеса на страната си (първо във Виетнам, а после в Ирак). Според автора, по време на студаната война тази политика на «двойните стандарти» се проявява особено ярко по отношение на Гърция. Когато, след преврата през 1967, на власт в тази страна идва авторитарният режим на т.нар. «черни полковници», САЩ въобще не поставят въпроса за членството на Гърция в НАТО, макар, че тя очевидно вече не отговаря на демократичните стандарти за членство в пакта (с. 184).
Студената война
В книгата си Андрю Алекзандър констатира, че въпреки добрите си намерения да спаси света от «смъртоносната опасност», Америка го е направило много по-опасен: «В качеството си на водеща световна държава в продължение на половин век САЩ се оказаха неспособни разумно да следват основната цел на своята външна политика – гарантирането на мира» (с. 215). Между другото, авторът възлага именно на Вашингтон и отговорността за започването на студената война. Той разглежда Съветския съюз като традиционна велика държава, следваща не толкова идеологически, колкото националните си интереси. Според него, след Втората световна война СССР не е представлявал заплаха за западния свят, тъй като се е стремял предимно към гарантирането на собствената си сигурност.
Алекзандър открива пряка връзка между началото на студената война и политиката на президента Хари Труман. Той посочва, че докато предшественикът му Франклин Рузвелт е склонен да гради партньорски отношения с Москва, Труман се ориентира към по-твърд курс, защото вярва, че истинската цел на Съветите е световното господство. В тази връзка, в книгата се твърди, че Хари Труман е бил отчайващо неграмотен по международните въпроси, тъй като, докато е вицепрезидент, Рузвелт напълно го отстранява от формулирането на американската външна политика. По-късно, Труман демонстрира опасна склонност да интерпретира всички декларации и стъпки на Москва като признак за хегемонистичните и амбиции, макар че, според самия Алекзандър, в тези условия всяко правителство би действало подобно на Сталин или наследниците му. Приемането на плана Маршал, помощта в чиито рамки се обуславя от чисто политически ангажименти, води до икономическото „разделение на Европа”, което пък ознаменува окончателното глобално разграничаване по линията „Запад-Изток” (с. 122).
В книгата си, Андрю Алекзандър детайлно анализира събитията от „студената война” и най-вече „кризите” на биполярната конфронтация: Корейската война, Унгарското въстание през 1956, Суецката, Берлинската и Карибската кризи, както и войната във Виетнам. При това, във всеки отделен случай, той предлага и анализира богат фактологичен материал, отделяйки специално внимание на дипломатическите отношения между САЩи СССР, както и на личностния фактор в американската външна политика. Алекзандър, в частност, акцентира върху факта, че независимо от стремежа на съветското ръководство след смъртта на Сталин да подобри двустранните отношения, тогавашният американски държавен секретар Джон Фостър Дълес тълкува това като проява на слабост и решава да продължи с твърдата линия, разчитайки на скорошното постигане на решителна победа (с. 147).
В същото време, недостатъчно систематизираното изложение не позволява на читателя да проследи цялата логика на развитието на студената война. Така, Андрю Алекзандър отделя твърде малко място на отношенията с Китай, политиката на САЩ в Африка и процесите, развиващи се в Латинска Америка. При това той почти не се опира на чужди (т.е. неамерикански) източници, което не му дава възможност да направи сериозен анализ на външната политика на СССР и другите съперници на САЩ през онзи период.
В същото време, в книгата, политиката на Вашингтон в Близкия Изток се разглежда извън контекста на глобалното противопоставяне, което не се вписва в логиката на изложението. Тук вниманието на автора се концентрира основно върху два аспекта: петролът и арабско-израелският конфликт. При това, в анализа си на последния, Алекзандър критикува САЩ, че въпреки огромното им влияние върху Израел, не са поискали да го използват за разрешаването на противоречията му с палестинците.
Днешната американска външна политика
Анализирайки съвременната външна политика на САЩ, авторът стига до извода, че в нея не са настъпили никакви сериозни промени, в сравнение с предходния период. За управлението на Джордж Буш-младши беше характерна приемствеността в подхода към международните отношения. Обама също не осъществи някакъв коренен прелом в това отношение. В началото на ХХІ век демонстрацията на сила се превърна в един от начините да се поддържа имиджа на единствената в света супердържава в очите на обикновените американци. В същото време, макар че в Афганистан и Ирак САЩ удържаха бързи военни победи, те не можаха да осъзнаят същността на развиващите се тези страни процеси, затова и затънаха в избухналите там граждански войни. Като цяло, опитите за налагане на демократичните ценности отвън провокираха ръст на антиамериканските настроения в мюсюлманския свят. Иронията е, че най-сигурни съюзници на САЩ в него се оказаха най-авторитарните местни режими, като саудитския например. Според Алекзандър, тази американска активност в Близкия Изток и региона на Персийския залив, свързана с необходимостта да се гарантира транзитът на близкоизточните енергоносители, също е била контрапродуктивна. Той смята, че предвид взаимозависимостта, съществуваща между държавите от ОПЕК и САЩ, за Вашингтон щеше да е достатъчно да разчита на стратегическия си петролен запас, който би могъл да използва в случай на рязко повишавне на цените (с. 297). Тоест, на практика, в момента Америка се сблъсква с «характерното за всяка империя свръхнапрежение на силите и», макар че упорито отказва да го признае.
Андрю Алекзандър се базира на тезата, че в основна цел на външната политика следва да се превърне гарантирането на мира, макар че целите на американската външна политика очевидно не могат да се изчерпват само с това. В тази връзка изглеждат малко наивни изводите на автора за противоречията между реализма и идеализма във външната политика на САЩ. Подобно на мнозина други анализатори, Андрю Алекзандър изглежда не си задава въпроса, защо, въпреки тези, а и другите си слабости, САЩ не само спечелиха студената война, а и двайсет години след края и продължават да удържат лидерските позиции в света.
Книгата е написана предимно в исторически план, затова е интересна с богатия си фактически материал, блестящия анализ на отделните направления на американската външна политика, както и на структурните фактори, които я определят. Към плюсовете и следва да добавим отказа от редица стереотипи, характерни за западноевропейските и американски анализатори. Много от тезите в нея не са безспорни, но със сигурност биха привлекли вниманието и на българските експерти.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
