Както е известно, стратегията на ЕС за диверсификация на газовите доставки предвижда не само намирането на алтернативни на руския Газпром източници на транзитиран по тръбопроводи природен газ, но и замяната на конвенционалния газ с втечнен (LNG). В Брюксел планират делът на LNG на европейския газов пазар да нарасне до 30-35%. Тази стратегия е обусловена не само от стремежа за гарантиране на алтернативни доставки, но и от напрегнатата геополитическа ситуация, свързана с изострянето на отношенията между ЕС и Русия.
На свой ред, Газпром си поставя като стратегическа цел да съхрани сегашния си дял от 33% на европейския газов пазар. Амбициите на руския газов газов гигант обаче, пораждат определени опасения в Брюксел, които вече накараха евробюрократите да стартират мащабна кампания, целяща да убеди европейците, че скъпият американски LNG може да се окаже реална алтернатива на евтиния руски газ.
Газовата геополитика на Брюксел
В технологично отношение ЕС е готов за увеличаване вноса на LNG. Капацитетът на европейските LNG-терминали за регазификация (т.е. за връщането на газа в нормалното му състояние) е запълнен едва на 30%. Според експертите на специализирана информационна агенция Platts, водещата американска LNG-компания Chenierе Energy би могла да покрие 5% от европейския газов пазар, доставяйки на Стария континент по 16 млн. т. втечнен газ годишно. Между другото, Chenierе планира да изгради нови мощности за производството на 31,5 млн. т. LNG годишно, като постепенно увеличи това количество до 60 млн. т.
САЩ вече се превърнаха в износител на втечнен природен газ (LNG), чието търсене в света продължава да нараства. Така, през януари 2015 танкерът Energy Atlantiс потегли от пристанището на Ню Орлиънс с първата пратка LNG за Япония. Американските компании вече имат договори за подобни доставки с почти десет държави, предимно от Източна Азия. При това във Вашингтон са наясно, че началото на износа на LNG от САЩ ще изостри конкуренцията на газовия пазар и, според Financial Times: "ще откаже конкурентите от намерението им да изградят LNG-заводи и терминали по източното крайбрежие на Африка (Мозамбик и Кения), в Русия и на тихоокеанското крайбрежие на Канада". Тук е мястото да посоча, че износът на американския LNG стартира в период на рязко понижаване цените на газа на световния пазар, което според редица експерти може съществено да намали рентабилността на четирите руски проекта за производство на LNG (като изключим проекта Ямал-LNG). Тоест, излиза, че за американците не са толкова важни високите цени на газа, колкото възможността да бъдат спрени руските проекти, с всички произтичащи от това последици за Русия.
Самите САЩ пък разчитат, че до 2020 ще се превърнат в третия най-голям износител на LNG след Катар и Австралия. Като основни американски клиенти се очертават Япония, Южна Корея и редица държави от ЕС, начело с Великобритания. При това, по данни на BP, доказаните американски запаси от природен газ в момента се равняват на 10 трлн. тона, като е възможно цифрата да нарасне до 15 трлн. Разбира се, вътрешното потребление в САЩ също нараства, но с по-слаби темпове от прогнозираните.
Това е свързано и с бързо увеличаващото се търсене на възобновяеми енергоносители и продуктите от тяхната преработка на вътрешноамериканския пазар, като това се отнася най-вече за биоетанола (произвеждан от биомаса), както и с ръста на търсенето на електромобили. Държавата, както и отделните щати, всячески стимулират производството и използването на продуктите на алтернативната енергетика, намаляващи нивото на замърсяване на околната среда и необходимостта от петрола. Както е известно, САЩ са на първо място в света по производство и използване на биоетанол, както и по брой на електромобили.
Между другото, дългосрочната американска стратегия за развитие на производството и износа на втечнен природен газ е формулирана още в периода 1945-1955. Още тогава, въз основа на щателния анализ на тенденциите в индустрията и енергетиката на САЩ, експертите стигат до извода, че не традиционният, а именно втечненият газ (като газов продукт с висока добавъчна стойност) ще се търси все по-усилено след 15-20 години (всъщност това става значително по-късно). Ето защо Съединените щати започват да се готвят за този период, постепенно изграждайки необходимите мощности за производството, а след това и за износа на LNG. Сега те най-сетне влизат в действие.
Междувременно, в средата на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, големи заводи и терминали за LNG бяха изградени с френска и американска помощ и в Алжир и Либия, а след това и в редица държави от Югоизточна Азия, Карибския басейн, Катар и Австралия. Впрочем, първият танкер за транспортиране на американски LNG на далечни разстояния е построен в Ню Орлиънс още през 1959.
Планира се мащабният износ на LNG от САЩ за Европа да стартира с доставки от терминала на компанията Sabine Pass, като първият получател на американския втечнен газ е Литва. В различни фази на строителство са още четири завода на Cheniere, като плановете са през 2020 обемът на изнасяния от САЩ LNG да достигне 84 млн. т. Основният проблем обаче си остава рентабилността на доставките за производителите, както и икономическата целесъобразност на закупуването на американски втечнен газ за потенциалните му получатели.
Впрочем, смята се, че почти половината от американския LNG, който ще се доставя в Европа, вероятно ще се препродава на други пазари. Тези решения обаче, ще се вземат от европейските компании. Американците не се чувстват достатъчно сигурни на пазарите на Китай и Индия, затова предпочитат европейците като по-предсказуеми и надеждни потребители. На свой ред, Европа би могла да препродава американския LNG в Азия или Южна Америка. При това, европейските клиенти няма да бъдат обвързани със САЩ с ангажименти от типа "вземай или плащай", а само ще поемат заплащането на задължителните разходи по втечняването на газа. В същото време, това не е само въпрос на експортния бизнес на ЕС, но и на газовата му зависимост от Русия.
Междувременно в САЩ се осъществява преход на доставчиците към толинг система на производство, предвиждаща освобождаването на износителите от пазарните рискове. За целта се въвежда нов ценови маркер Henry Hub (т.е. пазарните цени на природния газ в Северна Америка се формират до голяма степен от динамиката на цените на газа, търгуван през газовия хъб Henry Hub в щата Луизиана - б.р.). Въпреки това,изглежда много спорно, че придобиването на потенциално скъпи енергоносители с единствената цел да бъде осъществена прословутата "газова диверсификация", на фона на слабата пазарна активност, ниското търсене, голямата конкуренция между доставчиците и наличието на достатъчно други алтернативни варианта, е от полза за държавите от ЕС.
Между другото, Литва, за която споменах по-горе, е отличен пример за това, как отказът от руското "газово робство", на практика води до още по-голямата зависимост на страната от други (включително американски) доставчици. Така, след като тази страна подписа договор с норвежката Statoil за доставката на LNG, сега е принудена да се примирява с факта, че наскоро изграденият в Литва LNG-терминал работи едва с 20% от капацитета си. От друга страна, литовското правителство нареди на местните предприятия да покриват 25% от потребностите си, купувайки скъпия неруски газ. Което пък доведе до ръст на таксите за електро и топлоснабдяване в Литва. В резултат, Вилнюс беше принуден да стартира преговори за предсрочно прекратяване на договора със Statoil и то само малко повече от година след подписването му.
Истината е, че конкуренцията предлага на европейските потребители по-малко изгодни за тях варианти за газови доставки, в сравнение с руския Газпром. Реализацията на поставените от Брюксел цели за замяна на руските енергоносители се очертава като доста рискована, тъй като става дума за енергийната сигурност на Европа. Въпреки това, много западни медии продължават да прогнозират скорошното освобождаване на ЕС от сегашната газова зависимост от руснаците, посочвайки като повратна точка в това отношение именно старта на американските доставки на LNG за Литва през 2016.
Мнозина експерти предполагат, че на фона на сегашното геополитическо напрежение, Вашингтон ще усили натиска си върху Брюксел с цел отслабване позициите на Газпром на европейския пазар. И макар че този сценарий беше успешно реализиран в Украйна, когато Киев по чисто политически причини се отказа да купува газ от руската компания, предпочитайки да внася по-скъпия "реверсивен" газ от Европа, той едва ли ще проработи и по отношение на ЕС. В крайна сметка, колкото и високоразвити да са европейските държави, техните бюджети (както и в останалия свят) са ограничени. Ето защо американските компании могат да бъдат предпочетени като основни газови доставчици на пазара на ЕС само, ако цените им бъдат по-ниски, или поне еднакви с тези на Газпром.
Колко струва газовата независимост на Европа
Тоест, по отношение на ЕС, ценовият критерий при избора на газовите доставчици ще си остане приоритетен. По данни на агенция Platts, американският LNGможе да се окаже конкурентоспособен и при сравнително ниски цени на енергоносителите. Смята се например, че доставчикът Cheniere ще получава по 2 долара печалба от всеки милион БТЕ (британски термични единици), при цена на газа в рамките на 6,5 долара за милион БТЕ. Разходите на американските компани по втечняването на газа не са големи, като варират между 600 и 800 долара за метричен тон. Австралийските им конкуренти например, плащат за това 3 хил. долара.
При организирането на американските LNG-доставки за Европа цените ще се определят от няколко елемента. До 15% от цената са разходите за втечняването на газа (2,25-3,5 долара за милион БТЕ), като - както вече споменях - те се покриват от купувачите. Разходите за доставка пък са в рамките на 1 долар за милион БТЕ, а тези за регазификацията на LNG - около 50 цента.
По данни на британската компания BG Group, която планира да купува американски LNG, тя ще може да го препродава с оглед на началната му себестойност от 2,2 долара, като в този случай крайната цена на газа ще включва разходите за втечняването, транспорта и регазификацията му, като вероятно ще достигне 6,3 долара за милион БТЕ, което поне на теория изглежда доста добър вариант. Да не забравяме, че в качеството си на първия контрагент, сключил подобен договор със САЩ, британската компания ще може да купува газа при привилегировани условия. Следва да отчитаме и сегашните ниски цени на газа в САЩ, което обяснява и сравнително ниската, т.е. напълно приемлива стойност на американския LNG.
От гледната точка на доставчиците обаче, цената от 2,2 долара за милион БТЕ няма да може да покрие дори разходите им по добива. За да се гарантира поне минимална икономическа ефективност, тази цена следва да бъде поне 3 долара. Само че в този случай разходите за доставката на газа в Европа (включително втечняването, транспорта и регазификацията) ще достигнат 4,45 долара за милион БТЕ. Някои експерти смятат, че и при това положение американските доставки могат да се окажат рентабилни, посочвайки, че договорите между ЕС и Катар за доставка на LNG предвиждаха крайна цена малко под 4 долара, която се приема като максималния долен праг на рентабилност по отношение на газовите доставки за Европа. Други обаче твърдят, че при себестойност на американския LNG от 3 долара, след доставката му в Литва например, неговата цена ще достигне цели 9 долара за милион БТЕ, т.е. около 320 долара за хиляда куб. м. Което означава, че доставчиците на практика няма да имат никаква печалба, което няма как да се случи. Именно това обяснява, защо доставяният в момента от Statoil на Литва втечнен газ и струва толкова скъпо.
Експертите констатират, че и в момента стойността на LNG на европейския пазар достига 6,5$ за милион БТЕ. Т.е. за да бъдат рентабилни доставките на американски втечнен газ на континента, цената му не трябва да е по-ниска от 8-8,5$. Което означава, че при всички случаи, тръбопроводният газ ще излезе по евтино на ЕС. Дори при сегашния спад на цените на горивата, като цяло, съотношението между цените на LNG и на традиционния газ ще си остане същото. Това се обяснява най-вече с разходите за изграждането в САЩ на необходимата за производството и транспортирането на газа към Европа инфраструктура. Едва ли обаче, ЕС ще приеме повишаването на стойността на американския LNG, независимо от стратегическата цел за диверсифициране на енергийния сектор.
Близкоизточните конкуренти на САЩ
Не бива да пренебегваме и традиционните проблеми, свързани с усвояването на всеки нов пазар. Такъв проблем за САЩ е конкуренцията на близкоизточните доставчици на LNG. Пример за това са първите доставки на катарски втечнен природен газ за Полша, където в края на 2015 официално беше открит терминал за LNG в балтийското пристанище Швиноуйшче. Доставчик е катарската компания Qatargas, получател - полската PGNiG, а оператор на доставките е съвместната компания Polish LNG. В рамките на първата доставка поляците получиха 210 хил. куб. м газ, а втората доставка стана факт през февруари 2016. В рамките на двайсетгодишния договор, Полша разчита да получава по милион тона катарски LNG годишно. При това, в терминала в Швиноуйшче ще се доставя и втечнен газ не само за полските потребители, но и за другите източноевропейски държави. Във Варшава разчитат, че катарският LNG ще се превърне в сериозна конкуренция на тръбопроводния газ на Газпром, чиито дял на местния пазар е почти 80%.
Планове за доставка на втечнен газ в Европа има и Иран. Впрочем, в Техеран лансират и идеята за изграждане на газопровод към ЕС, ако ценит на енергоносители продължат да падат. Това, в частност, обяви ръководителя на международния отдел на Иранската национална газова компания Азизола Рамезани в началото на 2016. Повечето експерти обаче, не виждат сериозни възможности за практическата реализация на подобен проект. Включително, защото подобен газопровод би трябвало да минава през територията на Турция, а както е известно през миналата 2015 Техеран и Анкара не можаха да се споразумеят нито за условията на газовия транзит (турците не искат да са просто транзитна държава за иранския газ), нито за условията, при които Иран би могъл да продава газа си на Турция, а тя след това да го препродава в Европа.
Ако пък става въпрос за газопровод през други територии, там се водят активни военни действия. Прокарването му през Ирак и Сирия няма никакъв смисъл, тъй като той или пак ще трябва да минава след това през Турция, или пък да стига до сирийското крайбрежие, където да се изгради терминал за втечняването му, в което също няма смисъл. Просто защото Иран би могъл да изгради такъв терминал на собственото си крайбрежие в Персийския залив и оттам да изнася LNG с кораби за Европа.
Както е известно, европейската енергийна стратегия включва изискването страните членки на ЕС да имат поне три различни източници на газови доставки (възможно е дори да бъде приета съответна европейска директива за това). Наред с доставките от Русия и тези на LNG, Иран би могъл да стане евентуалния трети газов доставчик на ЕС. Само че в Брюксел очевидно не са склонни да инвестират за изграждането на съответната мрежа нито в Иран, нито в зоната между него и Европа - т.е. в кюрдските райони на Турция, където в момента се води истинска гражданска война. Впрочем, в един регион, където според експертите всеки момент може да избхне мащабен военен конфликт между сунити и шиити, липсата на инвеститори за подобни проекти изглежда съвсем логична.
Освен това, миналата 2015 за пореден път демонстрира на Брюксел, че не си струва ЕС да става прекалено зависим от Турция, която от една страна демонстрира нарастващи амбиции, а от друга - става все по-нестабилна. Ръководството на Съюза е наясно, че Анкара е в състояние просто така, т.е. по чисто политически мотиви, да дестабилизира ситуацията в цяла Европа, както го направи през миналата година, провокирайки мощния мигрантски поток през Балканите, а вероятно ще го повтори и през 2016. Освен това Турция не се оказва особено предвидим газов транзитьор, тъй като Анкара е склонна както да повишава транзитните такси, така и да спира временно газовия транзит, ръководейки се от собствените си политически съображения. Тоест, Турция се превръща във все по-опасен партньор на ЕС и в Брюксел са наясно с това. Особено след като преди време, в присъствието на канцлера Меркел, Ердоган си позволи да заяви, че опитът етническите турци, които са германски граждани, да бъдат задължавани да учат немски език, е "покушение срещу тяхната етническа идентичност". Според него, те трябва да си останат турци, дори и да живеят в Германия. Оттогава насам в Берлин изпитват все по-силни съмнения по отношения на турския си "партньор".
Вторият вариант за доставки на газ от Иран за Европа изглежда по-реалистичен и той е свързан с изграждането на заводи за втечнен газ, като тук пред иранците се разкриват повече възможности. Но само при условие, че санкциите срещу режима на аятоласите действително паднат, както и ако бъдат привлечени достатъчно инвеститори, които да завършат първия ирански завод за втечнен газ и изградят поне още няколко. Едва тогава Иран би могъл да стане износител на LNG, който сам да избира, къде да насочи доставките си - към Европа (неслучайно на последните правителствени преговори между Иран и Испания присъстваха и представители на испанската петролно-газова компания Rapsol), или към Азия, включително в Индия, където газовият пазар непрекъснато нараства. Впрочем, за Техеран би било най-добре да не се обвързва само с един конкретен пазар, а да диверсифицира енергийните си доставки.
Поне за момента обаче, иранските декларации за газопровод към Европа най-вероятно са просто блъф. Още повече, че на фона на все по-активната иранска политика в Близкия Изток, Техеран вече не изглежда в очите на Запада (включително на САЩ) чак толкова надежден партньор, както по време на подписването на споразумението за ядрената му програма през лятото на 2015. Непрекъснато нараства напрежението между Иран и Саудитска Арабия, като двете страни вече водят скрита война в Йемен, заплашваща да прерасне в регионален сунитско-шиитски военен сблъсък. На този фон, остава неясно, откъде иранците биха получили пари и технологии за да довършат поне вече започнатия си завод за LNG. В тази връзка мнозина експерти смятат, че най-голям шанс да получи ирански газ има не Европа, а Китай. Както е известно, иранците довършиха газопровода до Пакистан и, ако успеят да увеличат достатъчно газовия си добив, Китай би могъл да финансира продължението на газопровода от Пакистан към своите граници. Между другото, китайците са силно заинтересовани от реализацията на този проект, тъй като са наясно, че не могат да разчитат само на доставките на LNG (които лесно могат да бъдат блокирани по море от САЩ), ето защо те вероятно ще упражнят силен натиск върху Техеран за да му наложат своите условия. Което пък окончателно ще сложи кръст на надеждите на ЕС за доставки на ирански газ.
Обоснован ли е оптимизмът на Брюксел относно доставките на LNG
В момента, дори и най-оптимистичните разчети на американските и европейските енергийни компании сочат, че доставките на LNG в Европа биха имали нулева или минимална рентабилност за САЩ. Най-многото, на което би могла да разчита американската страна е постигането на цена, съпоставима със стойността на руския тръбопроводен газ, но това ще означава, че доставчиците от САЩ няма да получат никави печалби от тази операция.
В момента, склонност към радикална промяна на досегашните схеми за внос на природен газ демонстрират най-вече държави, оказали се през последните години в изключително силна зависимост от западната (и най-вече американската) политика. Най-ярки примери в това отношение са Литва и Украйна, които за да реализират фикс-идеята си за пълно прекратяване на газовия внос от Русия са готови за поставят под въпрос собствената си енергийна сигурност, както и да понесат сериозни финансови загуби, без при това да разполагат с каквито и да било финансови ресурси за да могат да си го позволят.
Истината е, че в момента динамичното развитие на пазара на LNG в Европа се диктува единствено от политически, а не от икономически причини. Тоест, при при евентуална промяна на глобалната ситуация и възможното затопляне на отношенията между Брюксел и Москва, и без това съмнителната печалба за ЕС от преминаването му към втечнен газ, може да бъде сведена до нула, тъй като при подобно развитие единственият критерий за избор на доставчици ще си остане финансовата изгода, каквато - както видяхме по-горе, няма откъде да се появи. В съвременните икономически условия е илюзия да смятаме, че втечненият газ може да стане по-евтин от конвенционалния, транзитиран по тръбопроводи.
Nord Stream-2, като алтернатива на американския LNG
С това очевидно са наясно не само повечето големи западноевропейски енергийни компании, но и ключови държави на континента, като Германия например. Така, в края на декември 2015 Берлин взе политическо решение, което, според мнозина анализатори, слага точка на дебатите относно проекта Nord Stream-2 (Северен поток-2), предвиждащ изграждането по дъното на Балтийско море на още един, успореден на досегашния (Северен поток-1), газопровод с капацитет 55 млрд. куб м годишно, който да свързва руското балтийско пристанище Уст-Луга с централноевропейския газов хъб в германския град Баумгартен. На 18 декември Федералната антимонополна агенция (Bundeskartellamt) одобри покупката на дялове от компанията-изпълнител на проекта Nord Stream-2 AG (регистрирана през юли 2015 в швейцарския град Цуг, като 100%-на дъщерна компания на руския газов гигант, като първоначално се наричаше New European Pipeline AG) от страна на европейските партньори на Газпром: Wintershall, Shell, E. ON, Engie и OMV. Показателно е, че това решение беше прието в същия ден, когато на срещата на ЕС в Брюксел лидерите на редица южно- и източноевропейски държави (като особено активни сред тях бяха италианският премиер Матео Ренци и председателят на Европейския съвет Доналд Туск) се обявиха против този проект.
Газопроводите Nord Stream 1 и 2
На първо място сред очевидните причини за съпротивата на Брюксел срещу проекта са опасенията на държавите, разположени по трасето на руския газов транзит през Украйна, че ще загубят приходите си от транзитни такси, ако след изграждането на Nord Stream-2 необходимостта от износа на газ през Украйна отпадне. При подобно развитие загубите на Словакия например ще бъдат около 400 млн. евро годишно. Неслучайно след острите спорове на срещата на върха на ЕС в Брюксел на 17-18 декември 2015, словашките медии отправиха толкова остри нападки срещу "германския егоизъм". Впрочем, ако загрижеността на немския бизнес и правителството в Берлин за икономическия просперитет на Германия може да се квалифицира като "егоизъм", наистина можем да приемем, че германците действат егоистично. От друга страна обаче, в Братислава или Варшава едва ли биха могли да разчитат, че вземайки решения по ключови въпроси на своята енергийна сигурност, Берлин ще се ръководи не от своите собствени, а от техните интереси.
Що се отнася до прословутата енергийна зависимост на ЕС от Русия, която според мнозина би нараснала още повече в резултат от реализацията на проекта Nord Stream-2, истината е, че става дума по-скоро за взаимозависимост, което не е чак толкова лошо от геополитическа гледна точка и германците очевидно го разбират.
Още на другия ден след като Федералната антимонополна агенция взе решението си за проекта, вицеканцлерът и министър на икономиката на Германия Зигмар Габриел (който е социалдемократ) заяви пред Frankfurter Allgemeine, че "Nord Stream-2 е в сферата на германските интереси и в това отношения аз подкрепям федералния канцлер". Според него, проектът е икономически важен не само за страната му, но и за Франция, както и за останалите членове на ЕС.
В чисто юридически план, сред плюсовете на Nord Stream-2 е, че той не попада под ограниченията на Третия енергиен пакет на ЕС, който не позволява на една и съща компания да добива газа и да го транспортира. Що се отнася до споровете, дали това е икономически или политически проект, те нямат особен смисъл. На практика, от гледната точка на общите бизнес интереси на петте най-големи европейски енергийни компании и на Газпром, както и на гарантираните за десетилетия напред непрекъснати газови доставки за Европа, става дума за грандиозен икономически проект, както впрочем заяви и канцлерът Меркел в влизайки в задочен спор с противниците на Nord Stream-2. В същото време обаче, проектът несъмнено е и политически, при това далеч не само заради политическите страсти, които поражда в Киев или във Варшава.
Политическото значение на този икономически проект се дължи на това, че той очертава общата сфера на икономически интереси на Германия и Русия. Както е известно, Берлин се отказа от ядрената енергетика и се нуждае от екологично чисти енергоносители, какъвто е природният газ. На свой ред, Русия, която разполага с най-големите в света газови запаси, е готова да го доставя на европейските пазари. Именно тази взаимност на икономическите интереси прави проекта и жизнеспособен, и перспективен.
За германците, изборът на енергоносители е важен и от гледна точка на политиката, свързана с климатичните промени, чиито цели за пореден път бяха потвърдени на последната Конференция за климата в Париж. Още през 2007 Германия пое антажимент до 2020 да намали емисиите си на въглероден двуокис в атмосферата с 40%. На свой ред, в края на 2015 ЕС си постави по-скромни цели - намаляване на вредните парникови емисии с 40%, но до 2030. При всички случаи обаче, това няма как да стане, ако европейската енергетика (която генерира 40% от вредните емисии) не се откаже окончателно от въглищата за сметка на природния газ.
Ето защо, фактът че проектът Nord Stream-2 очевидно не се харесва на Варшава, нито на Вашингтон, а вероятно и на мнозина в Брюксел, не отменя факта, че интересите на Германия и Русия по него съвпадат.
Полша променя отношението си към Nord Stream-2?
Впрочем, съзнавайки, че независимо от съпротивата и, проектът вероятно все пак ще бъде реализиран, Варшава предприе в началото на 2016 неочакван демарш. Така, в интервю за германския вестник Bild полският външен министър Витолд Вашиковски, заяви: "Бихме искали например, бъдещите газопроводи от Русия към Западна Европа да минават и през територията на Полша. Това би било ясен знак за солидарността и партньорството между ЕС и държавите от Централна и Източна Европа".
Това предложение е в рязък контраст официалната позиция на Варшава, която, както вече посочих, досега са изявяваше като един от най-яростните противници на проекта за разширяването на газопровода Nord Stream. Дали обаче то означава, че поляците са се отказали от плановете си на всяка цена да спрат реализацията му?
Най-вероятно не. Според повечето анализатори, в интервюто си за Bild полският външен министър просто е искал за пореден път да призове Германия, която е сред инициаторите на изграждането на газопровода, да демонстрира паневропейската си солидарност. Доказва го и съдържащият се в същото интервю коментар на Вашиковски относно разполагането на бази на НАТО в Полша с цел защитата и от потенциална руска заплаха, както и призива му към Берлин да съдейства за положителното решение на този въпрос.
Тук е мястото да напомня, че в самия край на 2015 се провали поредният опит на Варшава да постигне съдебна забрана за изграждането на Nord Stream-2. Поляците се опитваха да докажат, че двете нови тръби на газопровода ще бъдат пречка за влизането на големи танкери в балтийското им пристанище Швиноуйшче, където - както споменах в началото, наскоро беше изграден терминал и завод за регазификация на LNG. Хамбургският съд обаче отклони иска на полското Управление на морските пристанище, с аргумента, че спорният участък на газопровода ще бъде положен в германски териториални води.
Още преди това, през ноември 2015, Полша, Унгария, Румъния, Чехия, Словакия, Литва, Латвия и Естония изпратиха в Брюксел съвместно писмо, в което разкритикуваха плановете за изграждането на Nord Stream-2. Както е известно, въпреки натиска, България отказа да се присъеди към тях. Според въпросите 8 държави, проектът за газопровода може да усили зависимостта на Европа от руския газ и сериозно да ерозира енергийната сигурност на страните от Централна Европа и ЕС, като цяло, което пък ще доведе до по-нататъшната дестабилизация на ситуацията в Украйна.
Поне засега обаче, Берлин не изглежда склонен да се вслушва в тези призиви, доказателство за което е и споменатото по-горе решение на Федералната антимонополна агенция от 18 декември 2015. То премахна поредната преграда пред практическата реализация на проекта Nord Stream-2. Сега, за да могат да спрат изграждането на новите тръби и удвояването на капацитета на северния руско-европейски газопровод, противниците му ще трябва да разчитат само на решението на Европейската комисия, която е единствената все още способна да попречи на реализацията му.
Междувременно, Москва предприе поредна важна стъпка за отстраняване на пречките пред проекта. През януари 2016 La Stampa съобщи, че руският президент Путин и италианският премиер Ренци са обсъдили възможността и италианска компания да се включи в Nord Stream-2. Както е известно, сред възраженията на Европейската комисия срешу реализацията на проекта е, че в момента в него участва само Германия, а делът на австрийските и холандски компании е незначителен. Затова руснаците разчитат, че включването на италианска компания в реализацията му ще реши този проблем. Впрочем, изборът на Кремъл се обяснява и с факта, че именно Ренци се обърна към Европейската комисия през декември 2015 с молба да провери германското участие в Nord Stream-2, след което страната му се превърна в "един от основните играчи в тази изключително важна енергийна игра". Впрочем, според анализаторите на La Stampa, италианското участие в проекта напълно отговаря на интересите на страната, чиято икономика демонстрира известно подобрение през 2015, в резултат от което потреблението на природен газ е нараснало с 15%. Очаква се, че през 2016 то ще нарасне още повече, но вътрешният добив намалява, тъй като правителството не разрешава разработката на новите находища по причини, свързани с екологията. И след като проектът за газопровода "Южен поток", на който Италия толкова разчиташе, окончателно беше прекратен, сега страната може да получи необходимия и газ от Nord Stream-2.
* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера
{backbutton}
Европейската енергийна геополитика: LNG vs Nord Stream-2
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode