Michael Weiss, Hassan Hassan. ISIS: Inside the Army of Terror, 288 p., Regan Arts. 2015
Появата в Близкия Изток на толкова мощна терористична групировка като Ислямска държава (ИД), която само за малко повече от година успя да завладее огромни територии в Ирак и Сирия, несъмнено изненада както световната общественост, така и медиите. В резултат се появиха цяла поредица от изследвания, чиито автори се опитват да обяснат този феномен. Сред тях е и новата книга на Майкъл Уайс (анализатор на Foreign Policy) и Хасан Хасан (сътрудник на британския Кралски институт за международни отношения, известен повече като Чатам хаус) "Ислямска държава: вътре в армията на терора". В увода към нея, двамата автори си поставят амбициозната задача да отговорят на въпроса "Как възникна ИД и по какъв начин съумя да постигне толкова много за такъв кратък срок?". За съжаление, те успяват да я постигнат само отчасти.
Вината на Вашингтон, Техеран и Багдад
На практика, Уайс и Хасан стигат до извода, че за триумфа на ИД следва да виним най-вече САЩ, Иран и Сирия, а също и властите в Ирак - както тези от новия "демократичен" период, така и режима на Саддам Хюсеин. Според тях, вината на Вашингтон е най-вече в това, че е взел решение да свали режима в Багдад, без въобще да разбира, какво представлява тази страна, и в резултат е посял в нея семената на хаоса, оказал се идеалната среда за всевъзможните джихадисти. На свой ред, Иран и Сирия биват обвинявани, че са били преките спонсори на предшествениците на ИД, използвайки ги за решаването на собствените си външнополитичеки задачи (и най-вече за борбата си срещу САЩ в Ирак). Накрая, иракският режим също помага за появата на ИД тъй като със своя шовинизъм и осъществяваните религиозни "прочиствания" успява до такава степен да озлоби местните сунити, че те предпочитат пред шиитските "сатрапи" в Багдад диктатурата на религиозните фанатици, опиращи се на сенчестите скруктури, създадени още от баасисткия режим. В частност, в книгата доста убедително е показана ключовата роля на лозунга за защита на сунитите от притесненията от страна на шиитите в пропагандата на Ислямска държава. Така, в крайна сметка, авторите стигат до извода, че за триумфа на ИД са виновни именно САЩ, Иран, Сирия и властите в Багдад.
В това няма нищо ново или сензационно, включително за българския читател. През 2003 Джордж Буш младши действаше без да се съобразява нито с мнението на държавите от региона (които бяха наясно, до какво може да доведе колапсът на иракския режим), нито дори с това на собствените си съветници. Що се отнася до наследилият го го в Белия дом Барак Обама, налага се впечатлението, че когато взе решението си за изтегляне на американските войски от Ирак, той беше загрижен повече за собствения си рейтинг, отколкото за стабилността в региона.
Доста по-спорна обаче е тезата на авторите, за уж съществуващите преки връзки на Иран и Сирия с Ал Кайда. Разбира се, няма смисъл да се отрича, че Техеран и Дамаск имаха достатъчно основания да желаят затъването на САЩ в Ирак. В същото време липсват преки доказателства за твърдението на Уайс и Хасан. Освен това, ако Иран и Сирия действително са били чак толкова притеснени от евентуален американски удар, едва ли щяха в разгара на обявената от САЩ война с международния тероризъм да дадат на Вашингтон поредния повод за нанасянето му, помагайки на един от филиалите на най-големия враг на Америка.
В същото време, критиката срещу правителството на Нури ал-Малики изглежда съвсем справедлива. Вместо да се съобразят с интересите на сунитите, след свалянето на Саддам шиитите се опитаха да обърнат ситуацията в Ирак с главата надолу, като изцяло поставят под свой контрол и държавния апарат, и силовите структури, и местния бизнес. В крайна сметка, това можеше да доведе само до крайното озлобление на сунитската общност.
Какво се премълчава
Много по-важно обаче е това, за което Уайс и Хасан предпочитат да не говорят в последната си книга. На практика, те почти напълно игнорират един от основните въпроси, свързани с ИД, а именно за ролята на Катар, Саудитска Арабия, Турция и някои други държави от региона. Дори, ако според тях тази роля е била незначителна, те би трябвало да го кажат открито, да не говорим, че ако тя всъщност е доста сериозна това няма как да се пренебрегва. Нещо повече, в условията на неотслабващото регионално противопоставяне, монархиите от Персийския залив разглеждат шиитския режим в Багдад като протеже на Техеран, което означава, че всяка сила, работеща против иранските интереси, се приема от тях като фактически съюзник, пък макар и временен. В книгата доста убедително е показана ключовата роля на лозунга за защита на сунитите от шиитското потисничество в пропагандата на ИД.
За съжаление обаче, Уайс и Хасан засягат този въпрос само мимоходом. Те например, упорито прокарват тезата, че външната финансова помощ винаги е била само малък дял от приходите на Ал Кайда, а след това и на ИД. В тази връзка се акцентира върху конкуренцията от страна на сирийските опозиционни групировки за оръжейните доставки и финансовата подкрепа от Катар и Саудитска Арабия. Накрая, твърде любопитно изглежда твърдението им, че катарските журналисти няма защо да се страхуват от бойците на ИД, затова пък всеки друг техен колега (включително от финансираната от Саудитите телевизия „Ал-Арабия”), попаднал в ръцете им, го очаква сигурна смърт.
Всъщност, ценното в тази книга е, че авторите предлагат на читателите си доста подробен и изобилстващ с многобройни интересни детайли обзор на случилото се в Ирак и Сирия през последните десетина години. Благодарение на многобройните интервюта с очевидци и преки участници в събитията (джихадисти, правозащитници, военни, хора от специалните служби и политици), те съумяват да очертаят достатъчно пълна, жива и обемна картина на Близкия Изток „след Саддам”, даваща ни представа не само за това, какво представлява ИД, но и за средата в която се развива този феномен. В този смисъл, книгата несъмнено е полезна не само за онези, които не познават добре близкоизточните реалности, но и за експертите, които могат да научат от нея нови факти и подробности.
Грешките на Белия дом и Пентагона
Специално внимание изисква фактът, че в книгата подробно се анализират корените на съвременния джихадизъм - така, авторите се връщат към 80-те години на ХХ век и подробно разказват за арабските „моджехидини” в Афганистан. Според тях, именно тогава се оформя идеологическата платформа на джихадистите и стартира кариерата на мнозина от сегашните им лидери, и на първо място Абу Мусаб ас-Заркауи (чиято подробна биография също присъства в книгата), когото Уайс и Хасан смятат за „баща” на целия проект за създаването на „ислямска държава” в Месопотамия.
В тази връзка авторите правят важен и доста актуален извод, който може да изненада неспециалистите, а именно, че ИД съвсем не е нов феномен и не възниква от нищото. Уайс и Хасан анализират цялата история на тази групировка от момента на създаването и като „Ал Кайда в Ирак”, последващото и превръщане в „Съвет на моджехидините”, а по-късно в „Ислямска държава в Ирак”. Именно в това, до голяма степен, се крие „тайната” на светкавичните успехи на ИД, оказала се много по-силна и опасна от формираната надве-натри „Свободна сирийска армия”. В книгата ясно е показано, че триумфалният възход на ИД съвсем не е случаен, а е по-скоро закономерен: става дума за мощна нелегална структура, с опитно ръководство, фанатично предани привърженици и солидни материални ресурси, която няма как да не се възползва от хаоса, възникна в региона в резултат от „арабската пролет”.
В книгата се акцентира върху това, как САЩ създават условията за появата на ИД. Уайс и Хасан подобно описват ролята на иракските затвори за формирането на джихадистката мрежа и най-вече на създадения от американците лагер за заподозрени в тероризъм Camp Bucca, превърнал се в своеобразен "университет" за екстремистите. Много по-важно е обаче това, което двамата предпочитат да не споменават в книгата си. Както вече посочих, те например почти изцяло игнорират ролята на Катар, Саудитска Арабия и Турция.
Впрочем, авторите изброяват и редица други грешки, допуснати от американските окупационни власти, които не са наясно нито със структурата на неформалните връзки, нито с ролята на племената, нито със сложния характер на сунитско-шиитската вражда в съвременен Ирак. Уайс и Хасан обясняват, защо след като САЩ на практика предават съюзниците си от сунитското опълчение "Сахва", помагащо им в борбата с Ал Кайда, те вече не са в състояние да мобилизират сунитите (и най-вече племената) за борба с Ислямска държава. Авторите изразяват съжаление, че в резултат от грешките и пропуските на администрациите на Буш-младши и Обама САЩ са се оказали в толкова нелепо положение, посочвайки, че Багдад се е превърнал от враг (който почти открито се сражава с американците) във фактически съюзник на Вашингтон, помагащ му в битката с ИД.
Уайс и Хасан анализират и ролята в ИД на бившите баасисти, тяхната мотивация (реваншизмът, желанието на бившите офицери да припечелят някакви средства за издръжка на семействата си): "Саддам, Асад, Ас-Заркауи и Бин Ладен бяха наясно, а американците платиха скъпо за да го разберат, че най-сериозната заплаха за правителството в Багдад, не е свързана толкова с джихадизма или баасизма, а със сунитския реваншизъм".
Интересна е тезата им, че ИД не е само терористична организация, но и своеобразна мафия, умело използваща създадените още по времето на Саддам контрабандни канали за петрол и оръжие. Според тях, американците подценяват значението на средното звено офицери-баасисти, тъй като генералските длъжности в армията на Саддам често се получават не за заслуги, а чрез връзки или подкупи.
Справочник за съвременния джихадизъм
Следва да добавим още няколко щрихи, касаещи съдържанието на отделните глави в тази книга. Първите от тях разглеждат предпоставките за появата на ИД.
Ясно е показано, че този феномен възниква на основата на джихада срещу съветските войски в Афганистан. Авторите започват анализа си с кратък портрет на покойния идеолог на ИД Абу Мусаб ас-Заркауи, превърнал се от млад криминален престъпник в убеден салафит, който, след като като не успява да се включи в афганистанския джихад, продължава борбата в Йордания и Ирак. Впрочем, те отделят доста място и на идеолога на Ал Кайда Айман ас-Зауахири.
Специално внимание заслужава четвъртата глава на книгата им, в която подробно се анализират връзките между Иран и "Ал Кайда в Ирак", които са малко известни у нас. Пак там се разглеждат и източниците на приходи на въпросната организация, като според авторите през 2005-2010 последните са достигали до 200 млн. долара годишно като само 5% от тях са идвали от нейните спонсори от монархиите от Залива, а останалите - от криминалния и бизнес.
Петата глава пък е изцяло посветена на феномена на сунитскити милиции "Сахва" ("Пробуждане") и ролята им в борбата с Ал Кайда. Уайс и Хасан със съжаление отбелязват, че "в момента задачата е много по-трудна, защото племената вече не изпитват доверие към Багдад и с малки изключения не са готови да сътрудничат с шиитските милиции в борбата срещу ИД". Според тях, за сегашната криза е виновен най-вече бившият иракски премиер Нури ал-Малики, което се разминава с мнението на редица авторитетни анализатори, че феноменът Ислямска държава е изцяло инспириран отвън.
Впрочем, според авторите, значителна роля за укрепването на "Ал Кайда в Ирак" е изиграла и Сирия, която уж е използвала ислямистите за постигането на собствените си цели в региона. На този въпрос е посветена седмата глава на книгата. Уайс и Хасан твърдят, че след 2003 режимът на Башар Асад е използвал ислямистите за "сдържането" на САЩ, така че те да затънат в Ирак и да се откажат от идеята си за смяна на властта в Дамаск. Впоследствие, на Вашингтон е било предложено прекратяването на подкрепата за джихадистите в Ирак срещу смекчаването на икономическите санкции срещу сирийския режим.
Най-интересна обаче изглежда осма глава, която съдържа доста полезна информация, включително подробна биография на сегашния водач на ИД - Ибрахим Ауад ал-Багдади, известен като Абу Бакр ал-Багдади. Според авторите, избирането му за лидер на Ислямска държава се дължи на три причини: принадлежността му към влиятелното племе на курейшитите (от което е и пророкът Мохамед), членството му в Съвета (Шура) на "Ислямска държава в Ирак", както и неговата възраст, тъй като той е много по-млад от останалите потенциални претенденти. Те позиционират Ал-Багдади като своеобразен наследник на Саддам, обединил идеите на "такфиризма" (т.е. обвиненията в "неверничество") и на панарабския национализъм. Уайс и Хасан внимателно анализират състава на ръководния елит на ИД, посочвайки, че в него има много бивши военни и хора от специалните служби на Саддам.
В девета глава пък се проследява началото на сирийската "революция" и контрадействията на режима. Авторите се опитват да докажат, че бунтът срещу Асад не е бил инспириран отвън. Що се отнася до появата на групировката Джабхат ан-Нусра, според Уайс и Хасан, тя още от самото начало е била проект, одобрен от Ал-Багдади, разчитащ с нейна помощ да спечели подкрепата на сирийците за ИД.
В десета глава се анализират различните типове привърженици на ИД. За целта се използват интервюта с бойци на тази организация, включително объркани от ислямистката пропаганда тинейджъри, бивши умерени ислямисти, политически мотивирани сунити (смятащи, че ИД ги защитава от шиитите), прагматици (разчитащи, че ИД ще гарантира реда в завладените от нея територии), чуждестранни джихадисти и просто авантюристи.
Структурата на държавата на терора
В четиринайста глава, авторите разглеждат различните аспекти на функционирането на ИД, както и поглъщането на т.нар. Свободна сирийска армия от Ислямска държава. Отделно се анализира "заинтересоваността" на режима на Асад от укрепваето на ИД уж за да могат ислямистите да унищожат светската опозиция и умерените ислямисти.
Доста любопитен е разделът за икономическия модел, създаден от ИД в завзетите от нея територии. Според Уайс и Хасан, основните изпочници на приходи на групировката са петролната контрабанда, данъците и таксите, военната плячка и
търговията с антики на черния пазар. Те посочват, че "Макар средствата от чуждестранните спонсори да формират незначителен дял от приходите и, богатите индивиди (чуждестранни донори или членове на ИД) продължават да спонсорират организацията". Както се вижда, авторите упорито избягват въпроса за чуждестранното финансиране на джихадистите.
В заключение, те констатират, че засега в Ирак липсва сила, способна да се противопостави ефективно на ИД. Дори подготвените от Иран отряди, подкрепяни от американската авиация, все още не могат да нанесат решително поражение на ислямистите, или поне да ограничат сферата им на влияние: "Повече от 12 години след интервенцията на САЩ в Ирак, тази смъртно опасна групировка, натрупала огромен опит в различни видове войни, демонстрира жизнеспособност, умение да се адаптира и готовност да продължи борбата си".
*Българско геополитическо дружество
{backbutton}
