България

И.Гогев, Преди Дунав мост и след това

М.Русев, Силистра-Кълъраш: геостратегически приоритети и комплексна ефективност на третия мост между Румъния и България

С.Тодорова, Социално-икономическото състояние на районите в България в контекста на стратегия "Европа 2020"

Гледна точка

А.Кондаков, Либералният ислям като инструмент в борбата срещу радикалния ислямизъм в България

Балканите

С.Хайтов, Гърция в очакване на поредното имигрантско нашествие

М.Петров, Руската „мека сила” в Западните Балкани

Е.Сафонкина, Турция като нов играч в политиката на "меката сила"

Светът

А.Тодоров, Руско-иранската петролна сделка и шансовете на геополитическата ос Москва-Техеран

Н.Малишевски, Южният фронт срещу руско-китайския алианс

В.Чуков, ИДИЛ, между халифата и тероризма

Геостратегия

М.Байрън, Империята като генератор на хаос

Й.Бремър, Четиримата конници на геополитическия Апокалипсис

E.Зюсе, Как и защо САЩ рестартираха студената война

Д.Китфийлд, Новият триъгълник на великите сили: Китай и Русия срещу Америка

Геоикономика

П.Захариев, Украйна на ръба на икономическата пропаст

Ю.Николов, Южна Америка между неопротекционизма и либерализма

П.Яковлев, Европейският съюз в ерата на New Normal Economy

Идеи

Д.Читати, Защо Европа не е част от Запада: интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция

Книги

Ж.Нюмайер Дийл, Дългосрочната стратегия на възходящата суперсила

Интервю

Михаил Хазин за краха на глобализацията и ролята на регионалните съюзи

{backbutton}

Интегрирането на бившите социалистически страни в новата континентална архитектура на Европа изисква преодоляване на редица наслоени през последните десетилетия културно-политически и социално-икономически бариери. Особено тежки последици има инфраструктурното изоставане на Югоизточна Европа.

С най-неблагоприятни инфраструктурни характеристики в съвременния пространствен обхват на ЕС са Румъния и България. Те се отличават с периферно географско положение и играят буферна роля в зоната на контакт с другите страни и народи от Черноморския басейн. Между тях и старите страни-членки на ЕС има десетократни разлики по отношение на показатели като демографска гъстота, жизнен стандарт, икономическа плътност, инвестиционна и туристическа привлекателност.

Страните от Черноморския басейн са основни обекти на внимание в стратегията на Брюксел за пространствено разширяване на ЕС през следващите десетилетия, тъй като разполагат със значителен природноресурсен, демографски и стопански потенциал. Източната политика на ЕС използва разнообразен набор от ефективни интеграционни механизми и инструменти. Приоритетно геостратегическо място сред тях заемат планирането и реализирането на транспортни инфраструктурни проекти с мултиплициращ за комлексното стопанско развитие средно- и дългосрочен ефект. Най-голяма е тяхната значимост при сближаване на региони, между които има трудно преодолими исторически наслоени или природни препятствия.

Дунавската стратегия на ЕС съчетава усвояване потенциала на реката като ос за интеграционно развитие в посока Запад-Изток, от една страна, с целенасочено преодоляване на природната бариера, която тя създава в посока Север-Юг, от друга. Днес над западната половина от главното течение на река Дунав (от изворната й област до Белград включително) са изградени общо 56 моста, т. е. приблизително средно по един мост на всеки 20 км. Същевременно, в източната й част мостовете са едва седем на брой (т.е. по-малко, отколкото са само в Будапеща - 8!) – средно по 1 мост на всеки 160 км.

Геостратегически аспекти на дунавските и източноевропейските приоритети на ЕС

С първостепенно значение сред основните интеграционни механизми на ЕС е неговата Европейска политика за съседство. Главната й цел е да тушира възникването на нови линии на разделение в процеса на последователно пространствено разширяване чрез пълноправно и асоциирано членство, привилегировано партньорство и други интеграционни форми. Потенциални обекти на Европейска политика за съседство на изток и югоизток са Молдова, Украйна, Грузия, Армения, Азербайджан и разчитащата на специален интеграционен статут Турция. Общата им площ представлява около 1,2 % от световната територия, в тях живеят близо 2,1 % от населението на света и се произвеждат 1,9 % от световния БВП.

Допълнителни ефекти създават регионалните инициативи и форми на сътрудничество като Източното партньорство, Дунавската стратегия, Черноморското взаимодействие, Средиземноморския съюз и Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС). Сред приоритетните области на предвидени дейности в тях изпъква подобряване мобилността чрез модернизиране на транспортните коридори. Характерни примери за източната транспортна политика на ЕС са програмата TRACECA (Transport Corridor Europe Caucasus Asia) и идеята за изграждане на Черноморски магистрален пръстен с обща дължина около 7700 км.

Реализацията на проекта за Черноморски магистрален пръстен има потенциал да генерира търговско-икономически ефекти, аналогични на средновековния “Път на коприната”. Функционирането му ще създаде предпоставки за инфраструктурно укрепване на ОЧИС и солидарно развитие на неговите страни-членки. Транспортното съоръжение, обхващащо в западната си част източните региони на България, се разглежда като стабилен бъдещ трансконтинентален коридор за връзки между страните от ЕС през териториите на България и Румъния за Молдова, Украйна, Русия, страните от Кавказ, Средна Азия и Персийския залив.

Идеята за Черноморския магистрален пръстен до голяма степен се препокрива с целите, заложени в проекта TRACECA, но в него се поставя по-силен акцент върху морския, въздушния и комбинирания транспорт, върху модерните интермодални връзки между Европа и Азия.

Традиционното развитие на транспортната система на Европа е резултат от автономното развитие на отделните национални транспортни системи. През последните десетилетия ЕС стимулира съвместното планиране, управление и финансиране на трансгранични транспортни мрежи. Изгражда се по-ефикасен международен транспорт чрез комбиниране на сухопътни, железопътни, въздушни и водни транспортни мрежи. За новите страни-членки на Общността координирането на транспортните политики за трансгранично приобщаване е все още в начален стадий.

Стратегията на ЕС за благоденстващ Дунавски регион засяга  географски ареал, в който живее 1/5 от населението на ЕС. Базира се върху четири основни приоритета (стълба), първият от които е формулиран като Свързаност. Водеща форма на сътрудничество в Стратегията е координацията между съществуващите финансови инструменти и политики. Приоритетна област №1 на Плана за действие за осъществяване на стратегията е формулирана като Подобряване на мобилността и интермодалността. Изграждането на мостове над реката е сред основните форми за постигане на стратегическите цели по тази приоритетна област.

Румъния, България и дунавските мостове: сравнителен анализ на проектните варианти

Румънската позиция по отношение на Дунавската стратегия и нейните транспортни инфраструктурни аспекти има по-голяма институционална тежест при формиране на общата политика на ЕС. Това е естествено, поради по-големия й териториален, демографски и стопански потенциал. Освен това, дължината на румънския дунавски дял е около 1070 км (за сравнение българският граничен пространствен контакт спрямо Дунав е около 470 км). Значителна част от долното течение на реката и нейната делта са изцяло в румънска територия, където са изградени три моста и са планирани още два. Основен акцент в традиционната вътрешна и външна транспортна стратегия на Румъния са приоритетите, свързани с насочване на комуникационната активност в източна посока, към Черно море и Молдова. Показателно в това отношение е приоритетното изграждане на магистралата Букурещ-Констанца и канала Дунав-Черно море.

Официалната българска позиция по отношение на Приоритетна област №1 в Дунавската стратегия е пряко обвързана с трасетата на трансевропейските коридори, корабоплаването, мостовете над реката, фериботните връзки и крайбрежната инфраструктура. Изграждане на панорамен път между Русе и Свищов, мост над реката, ферибот между Тутракан и Олтеница и модернизиране на пристанище Силистра са официално декларираните кратко- и средносрочни дунавски приоритети на България, свързани с Дунавската стратегия на ЕС.

С оглед на вече съществуващите два дунавски моста по българо-румънската граница (при Русе и Видин), като основни предложения за нови мостове изпъкват два проекта: Оряхово–Бекет и Силистра–Кълъраш. Това са вариантите и според Плана за действие на Европейската комисия за изпълнение на Дунавската стратегия, която ги представя като ключови междудържавни проекти за долното течение на Дунав.

Представители на местната власт и делови кръгове в Румъния и България лансират и други, алтернативни идеи: мост Никопол–Турну Мъгуреле и втори мост при Русе–Гюргево. Сред съществените им недостатъци е ниската степен на инженерна проектна готовност за тях. Освен това реализирането на русенския вариант е свързано с труднопредвидима степен на резултативна свръхнатовареност за градската и крайградската транспортно-комуникационна инфраструктура в съчетание с редица други мултиплициращи се проблеми на обслужващата сфера. Като по-оптимални варианти в това отношение трябва да се разглеждат тези, които биха допринесли за намаляване на транспортното напрежение в главния български дунавски град. Показателен пример в това отношение е 20-30 процентното пренасочване на международния транспортен трафик през територията на страната към новия мост при Видин след 2013.

Що се отнася до варианта Никопол–Турну Мъгуреле, основен негов недостатък е неадекватно по-ниския социално-икономически потенциал на румънския хинтерланд (задземие). Румънски градове, имащи относително съизмерим с Плевен (130 хил.жители) социално-икономически потенциал, в радиус 100-150 км от Турну Мъгуреле са само Слатина (70), Питещ (160) и Крайова (270). За сравнение разстоянието Плевен-Никопол е около 45 км. Освен това мост между Никопол и Турну Мъгуреле ще доведе до уплътняване на трансграничната транспортна активност в западната част на дунавската ни граница (3 моста и 2 фериботни линии) за сметка на източната.

Проектът Оряхово-Бекет

Изграждането на мост между Оряхово и Бекет би могло да доведе до известни облекчения на международния трафик в Северозападна България, но няма да реши важни проблеми, свързани с преразпределението на международния транспортен трафик през територията на България като цяло. Освен това съществуването му през първите пет-десет години ще предизвика нежелателна конкуренция с моста при Видин от гледна точка на рентабилност и срокове на възвращаемост на вложените в него значителни средства. Сравнително подходящ индикатор в това отношение днес е фактът, че след въвеждането в експлоатация на моста при Видин, фериботът Оряхово–Бекет вече изчаква по няколко часа да се съберат достатъчно автомобили за преминаване на реката, както и резултативното около 20%-но намаляване на фериботната такса.

Разстоянието до Оряхово е по-кратко за София и за трафика по все още неизградените изцяло отсечки от автомагистрала „Струма”, от западната и северната тангента на столичния околовръстен транспортен пръстен. Като цяло, липсва необходимата инфраструктурна осигуреност на Еврокоридор № 4 в неговите български и румънски участъци, така че да могат поемат увеличен трафик, активиран от изграждането на нов мост в тази част на реката.

Вариантът за мост Оряхово–Бекет се отличава и с присъщия за варианта Никопол–Турну Мъгуреле  недостатък – относително по-нисък социално-икономически потенциал както за румънския му хинтерланд, така и за българския.

Проектът Силистра – Кълъраш: международна и регионална значимост

Международната транспортна активност, осъществявана меридионално по западната половина на Черноморското крайбрежие (Източна България) и прилежащите му региони  през последните две-три десетилетия, се катализира от потенциала на придобилата независимост Украйна (около 50 млн. души) и  възходящо развиващата се Турция (около 80 млн.). Непрекъснато растящият търговски обмен между тях (за последното десетилетие обемът му е почти удвоен) създава значително транзитно напрежение за транспортните системи на Румъния и България.

В радиус около 130-190 км от Кълараш, в Югоизточна Румъния, относително равномерно са разположени градове със значителен социално-икономически потенциал – Браила (180 хил. жители), Бузъу (120 хил.), Констанца (280 хил.), Галац (250 хил.), Тулча (75 хил.). Тяхната значимост и достъпност се увеличава от относително добре изградена пътна мрежа, включително магистралните участъци от Букурещ към Констанца и в близост до Черноморкото крайбрежие, както и от Дунавския воден път. Констанца и Галац са сред 5-те най-големи румънски градове.

Силистра е в непосредствена географска близост до шест от най-развитите в стопанско отношение административни области на Румъния – Кълъраш, Яломица, Букурещ,  Браила, Тулча и Констанца. Общият им демографски потенциал (3,5 млн. души) е около 1/5 от населението на страната. Териториалният и социално-икономическият потенциал на симетрично разположените от другата  страна на реката български административни области (Силистра, Разград, Шумен, Добрич, Варна) е 2-3 пъти по-малък, но сред градовете с относително равностоен потенциал се отличават Варна (350 хил. жители), Добрич (100 хил.) и Шумен (100 хил.).

Идеята за строителство на мост Силистра-Кълъраш има няколко конкретни предимства. Проектът е съгласуван в общия устройствен план на Силистра, има одобрен ОВОС и е съгласуван с румънското екоминистерство. Дължината на съоръжението, при вариант за строителство западно от Силистра, е около 1,2 км, а дължината на необходимата нова съпътстваща инфраструктура е около 10 км.

Силистра разполага и с готов проект, подарен през 2010 от управата на унгарският дунавски град Дунайварош. Той е с метална конструкция, включваща 4 автомобилни платна и 2 велоалеи. Много по-голяма ще е ефективността на проекта обаче, ако в него се предвиди железопътна линия, както и възможности за използване на съоръжението за обмен на природен газ или електроенергия.

Реализацията на идеята за строителство на мост между Силистра и Кълъраш е пряко обвързана с изграждането на път 1-7 (Силистра-Лесово), който е сред инфраструктурните пътни приоритети на страната ни. За Румъния пък, основен приоритет в това отношение е подобряване експлоатационните характеристики на пътя Кълъраш-Браила.

1-7 е първокласен път от републиканската мрежа на България с меридионално направление.  Общата му дължина е около 330 км, като по този показател той е на пето място сред първокласните ни пътища. Основен негов недостатък  в качествено отношение е влошеното състояние на пътната настилка и неблагоприятните експлоатационни характеристики в старопланинската му част. Пресича се с трасетата на автомагистралите „Хемус” и „Тракия”, както и с други два първокласни пътя (Варна–Русе и София-Бургас). Преминава през територията на пет административни области (Силистра, Шумен, Бургас, Сливен и Ямбол). Общата им площ е около 19% от територията на България, а общият им демографски и стопански потенциал (жители, социално-икономическа активност, заети, промишлено и земеделско производство, БВП) варира между 14 % и 16 %. Преминава през 14 общини с общ териториален, демографски и икономически потенциал, съставляващ съответно 6%, 4% и 5% от националния. Оказва пряко влияние върху 35 селища, през които минава, с общ демографски потенциал от около 200 хиляди души.

Инфраструктурното оптимизиране на технико-икономическите характеристики на първокласния път 1-7 и осигуряването на северен излаз чрез мост между Силистра и Кълараш ще спомогне в значителна степен за преодоляване на прекомерната транзитна транспортна зависимост на България от трансконтиненталните връзки Северозапад-Югоизток и ще допринесе за облекчаване и подобряване на транспортните алтернативи на Еврокоридори № 4 и № 9. Дунавският воден път, изграждането на мост при Силистра и оптимизирането на техническите характеристики на силистренското пристанище имат важно стратегическо национално значение за активизиране на културно-политическите и социално-икономическите връзки между България и бесарабските българи в Молдова и Украйна.

Като основни критерии в позицията на България по отношение на приоритетния избор на първото от предстоящите две или три строителства на нови дунавски мостове между България и Румъния трябва да надделеят комплексната ефективност и общият национален интерес. Почти прозрачните доводи, основаващи се предимно на регионален егоизъм, трябва да останат на втори план.

* Ръководител на Катедра Регионална и политическа география, СУ„Св. Кл.Охридски“, председател на Асоциацията на професионалните географи и регионалисти, член на Българското геополитическо дпужество

{backbutton}

Финансово-икономическата криза в държавите от Европейския съюз през 2008-2009, която беше част от глобалните сътресения в света, очерта много пропуснати възможности и ясно демонстрира сериозните дисбаланси в модела на развитие на европейската икономика, формирал се в началото на ХХІ век. Този модел беше съобразен с идеята за непрекъснато разширяващото се вътрешно търсене, включително за сметка на безогледното увеличаване броя на държавите-членки на Съюза, и се опираше на непрекъснато нарастващите държавни разходи, които в много страни (особено от периферията на континента) значително надхвърляха постъпленията в хазната от собствената икономическа активност. Така например, през 2000-2010 годишните разходи на Португалия нараснаха с 67,3% (от 53 до 88,5 млрд. евро), а приходите - само с 46,6% (от 48,8 до 71 млрд. евро), в резултат от което общият бюджетен дефицит през този период достигна 90,3 млрд. евро (1).

Паралелно се формира устойчиво отрицателно салдо във външната търговия със стоки, което през същия период надхвърли астрономическата сума от 190 млрд. евро (2). Частично, тези финансови дисбаланси се компенсираха от трансферите на ЕС, профицитния износ на услуги и външните заимствания, но фактът си е факт: през първото десетилетие на ХХІ век, в резултат от съвпадането на външните и вътрешни негативни ефекти, португалската икономика преживя финансов колапс, почти изчерпвайки наличния си стратегически ресурс. Сходна кризисна ситуация се създаде и в други държави от европейския Юг, засягайки частично и такива "стълбове" на ЕС като Италия, Испания и Франция.

Това се потвърждава от влошаването на основните макроикономически показатели на ЕС: забавяне динамиката на БВП, съществено намаляване обема на инвестициите, рязко нарастване на безработицата и огромен ръст на държавия дълг: от 57% от сумарния БВП, през 2007, до 87,1%, през 2013 (виж таблица 1), което, разбира се, се съпровождаше със значително нарастване на плащанията по обслужване на суверенния дълг. Икономиките на цяла група държави от ЕС в буквалния смисъл не издържаха на това бреме и "поддадоха", изпадайки в дълбока криза, последвана от рецесия, а за спасяването на банковите си системи страните от европейската периферия бяха принудени да поискат извънредна помощ от Брюксел. Последната наистина им бе предоставена, но при твърде сурови условия, чието изпълнение изискваше осъществяването на строги икономики (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), което пък съдейства за проточването на кризата и влошаването на социалната ситуация.

Таблица 1. Основни макроикономически показатели на ЕС-28 (млрд. евро, текущи цени)

Източник: Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

Разрушителната последователност на европейската криза се прояви първоначално именно в дълговата криза, която най-силно засегна Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания и доведе до фактическия крах на техния банков сектор, за чието спасение ЕС изразходва астрономическата сума от 4 трилиона евро (3). Последваха сериозни проблеми във функционирането на редица отрасли на реалната икономика, като нейни най-уязвими места се оказаха строителството (един от "локомотивите" на растежа преди кризата) и обработващата индустрия. При последната това бе резултат от развилия се още през предкризисния период процес на деиндустриализация, което доведе до отслабването на общия производствен потенциал не само на държавите от европейската периферия, но и на тези от "ядрото" на Съюза и, до голяма степен,наруши структурния баланс на икономическите им комплекси (4). В стратегически план, това означаваше развитието на системна криза на Икономическия и паричен съюз (ИПС), когато под въпрос се оказа членството на отделни периферни страни (и най-вече Гърция) в еврозоната. И, накрая, еврокризата плавно се трансформира в политическа криза, белязана с изостряне на междупартийната борба, падане на редица национални правителства, провеждане на предсрочни избори, ръст на масовите протестни движения, а на съюзно ниво - с отказа, през март 2012, на Великобритания и Чехия да подпишат Договора за стабилност, координация и управление в ИПС (т.нар. "фискален пакт").

Изключително негативно въздействие върху политическия климат в ЕС оказа това, че кризата, на практика, издигна преграда пред процеса на "догонващо развитие", осъществяващ се в държавите от европейската периферия, които от средата на 90-те години последователно съкращаваха икономическото си изоставане от държавите от "ядрото", и задълбочи различията между Севера и Юга на Европа. Характерен пример в това отношение е Испания. През 1995-2007 нейният БВП нарасна от 92% от средното равнище в ЕС до 105%. По този показател испанската икономика изпревари дори италианската, но кризата обърка всички карти и Испания започна да губи една след друга вече завоюваните позиции. В резултат, през 2013 нейният БВП (по отношение към средния европейски показател) падна до 95%, докато аналогичният показател на Германия през 2007-2013 нарасна от 115 до 124%. Така в периода на кризата разривът между двете страни нарасна с 19%. Ако пък сравним двата "полюса" в пространството на ЕС, разликата става още по-драстична: така, в момента БВП на глава от населението на Люксембург се равнява на 267% от средния за Съюза, докато този на България е само 47% (5).  В тези уславия трудно може да се приемат сериозно успокояващите "мантри" на брюкселските чиновници и да се запази вярата на европейците в солидарността в рамките на ЕС.

Сред най-острите въпроси по време на кризата в редица държави от ЕС, както и на общоевропейско равнище, се очерта проблемът с имиграцията. Противниците на "чуждестранното нашествие", концентрирани в националистическите и радикални партии, акцентират върху негативните последици от този сложен и нееднозначен процес. Те посочват, че ръстът на имиграцията дава тласък на спиралата на престъпността, води до нелоялна конкуренция на трудовия пазар и поражда у коренните жители на ЕС нарастващо усещане за психологически и социален дискомфорт и, в крайна сметка, застрашава националната идентичност и стабилността на европейските държави. Доколко справедлива е подобна гледна точка?

По данни на Европейската комисия, през 2012 в държавите от ЕС легално са живеели 34 млн. чужденци (около 7% от населението), като 21 млн. от тях (4%) са граждани на държави, извън ЕС. Как биха могли да се интерпретират тези цифри? Налице е голямо разминаване в оценката им. Така, привържениците на толерантното отношение към имигрантите смятат, че 4%-ното равнище е сравнително невисоко и затова тезата за "прекаленото усилване на чужденците" не отговаря на реалността. Аргументите на опонентите им пък могат да се сведат до следното. На първо място, статистиката се опира само на официалните данни и не отчита нелегалните имигранти, чиито брой непрекъснато нараства. На второ място, имигрантите по правило са по-активни и "пасионарни" индивиди, затова чисто аритметичният подход към оценката за тяхната тежест в обществото на приемащата ги държава не е съвсем коректен. И, на трето място, пришълците не се заселват равномерно в целия ЕС, а се концентрират в най-развитите държави. Така, на петте най-големи членки на ЕС - Германия, Франция, Великобритания, Италия и Испания, се падат 78% (над 16,2 млн.) от всички легално пребиваващи в Съюза чужденци, които не са негови граждани. В същото време, в седем други държави живеят по-малко от 230 хиляди чужденци, което е само 0,1% от общия им брой (виж таблица 2). Тоест, ситуацията е достатъчно сложна и дава възможност за политически спекулации и разпространяване в Европа на националистически и ксенофобски настроения. В същото време не бива да се игнорира и закономерната тревога на европейската общественост, породена от зле контролираната нелегална имиграция.

Таблица 2. Дял на нелегално пребиваващите чужденци (неграждани на ЕС) от населението на страните-членки на Съюза (по официални данни от 2012)

Източник: Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

С други думи, Брюксел не съумя да се противопостави ефективно на целия комплекс от негативни тенденции, породени както от кризата, така и от стратегическите грешки на ключовите европейски институции. "ЕС затъна в тежка икономическа криза, задълбочена от неефективното управление, което не е в състояние на съгласува интересите на различните държави-членки, както и от постоянния приток на имигранти" - констатира известният испански анализатор Клаудио Перес, а холандският експерт Пол де Груве от Лондонското училище по икономика добавя, че "европейската икономическа политика през последните години беше напълно погрешна" (6).

Кризата ясно очерта и очевидния факт, че точно преди едно десетилетие беше направен фатален стратегически пропуск, като в ЕС "накуп" бяха приети десет нови членове, повечето от които бяха източноевропейски държави от бившия съветски блок (7). Това стана точно в момента, когато в "ядрото" на ЕС (в който тогава влизаха 15 държави) бе поставен въпросът за прехода към качествено по-високо ниво на интеграция, позволяващ укрепването на съществуващите институции, правейки ги още по-устойчиви към евентуални кризи, и позволяващ управлението на процеса на европейското сътрудничество да стане по-гъвкаво и ефективно. Всички тези планове (добри, сами по-себе си) бяха изместени от мощния ураган на разширяването на ЕС, което очевидно беше продиктувано от съмнителни политически съображения - откъсването на Източна Европа от Русия - и нямаше достатъчно сериозни икономически основания. На новите страни-членки бяха предоставени същите права и пълномощия, като на държавите-основателки на ЕС, и това драматично забави институционалното развитие на европейската интеграция и, на практика, провали осъществяването на назрелите вътрешни реформи, отслабвайки Съюза пред лицето на глобалните изпитания.

Обобщавайки, можем да констатираме, че в годините на кризата европейската иксономика получи няколко изключително силни удари и акумулира серия дисбаланси, с безпрецедентен характер за целия следвоенен период.

В тези условия Брюксел започна да търси начини да удържи ситуацията под контрол и да създаде нови механизми за регулиране и взаимодействие. Как изглеждат контурите (а след това и "пътната карта") на преминаването на ЕС към устойчива политическа траектория на икономически растеж? Кои вътрешни и външни фактори могат да бъдат използвани от европейския политически елит и бизнес-общността за формирането на нов модел на растежа, отговарящ на съвременните изисквания?

Европейският вариант на New Normal Economy

Сложността и, до известна степен, неопределеността на сегашната ситуация е свързана най-вече с това, че далеч не всички страни-членки на ЕС разполагат с достатъчни човешки, природни, индустриални и научно-технологични ресурси за осъществяването на значим икономически скок. Както изглежда, в обозрима перспектива (например до 2020) и в обективно реализиращият се формат на растежа за повечето държави, може да става дума за формулирането на стратегия за национално развитие в рамките на т.нар. New Normal Economy (т.е. икономика на "новата норма" или на "новата нормалност") (8). На практика, европейският вариант на New Normal Economy означава следното:

- Тенденция към сравнително ниски (забавени) темпове на нарастване на БВП, което (в количествени показатели) акцентира върху и затвърждава изоставането на Европа от САЩ, както и от динамично развиващите се азиатски, африкански и латиноамерикански държави. Така, по прогнози на Европейската комисия, ръстът на общия БВП на страните-членки на ЕС трябва да достигне 1,6%, през 2014, и  2%, през 2015 (9). Както изглежда, в близко време тези скромни показатели няма да се променят към по-добри, като в Брюксел разчитат да смекчат тази негативна тенденция, подобрявайки качествените показатели на европейската икономика;

- Запазване в средносрочна перспектива на острите дългови проблеми, несъпоставими със сравнително благополучните времена отпреди кризата. Това ще затрудни окончателното оздравяване на финансовата сфера в цял ред европейски държави. Затова е изключително важно да се постигне балансиран бюджет и да не се допуска занапред (включително и със законодателни средства) възникването на голям бюджетен дефицит;

- По-нататъшно влошаване на демографската ситуация в повечето европейски държави, чиято основна тенденция е необратимото застаряване на населението и, възможно, количественото му намаляване. В макроикономически план, развитието на тази тенденция означава неизбежно понижаване на съвкупното търсене и стесняване на вътрешния пазар (по-малко население - по-малко потребители);

- Високи стойности на безработицата, включително дългосрочната, които при всяко възможно развитие значително ще надхвърлят нивата отпреди кризата. Младежката безработица ще продължи да има масов характер още неопределено дълго време. Върхът и бе достигнат в началото на 2013 - 23,4% средно за страните от ЕС (10). Сред безработните се формира сравнително устойчив значителен дял на младите хора от типа NEET (not in employment, education, or training), т.е. неработещи и непритежаващи сериозно образование или професионална подготовка (11);

- Изостряне на социалните проблеми, заради трудностите, с които се сблъсква реализацията на отделните ангажименти на държавата и, в частност, поддържането на нужното ниво на пенсионното осигуряване. Друг остър въпрос е задълбочаването на разрива в доходите и риска от разширяване на ареала на бедността (през 2012 24,8% от европейското население живееше на границата на бедността) (12). Това означава, че съществува риск от понижаване ефективността на институциите в европейските държави и свиване на социалната сфера.

Струва ми се, че посткризистната стратегия за растеж на европейската икономика следва да се съобрази с очертаните по-горе предизвикателства и да се основава на редица постулати, максимално отчитащи съвременните реалности и очертаващи вектора на движение, както и способите да бъдат развързани (или разсечени) затегнатите възли на финансово-икономическите и социални проблеми. В обобщен вид (и в сравнение със средните годишни данни за 2000-2004 и 2005-2009) най-вероятните перспективи за развитието на европейската икономика са представени в таблица 3.

Таблица 3. Прогноза за промените на макроикономическите показатели в държавите от ЕС (в % спрямо предходната година)

Източник: European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 132–155.

Цитираните данни потвърждават тезата, че в обозрима перспектива Европа ще се развива в руслото на New Normal Economy: с относително нисък ръст на БВП и на частното потребление, твърде вероятно съкращаване на държавния дял в икономиката, известно оживление на инвестиционния процес от страна на частния сектор, слабо повишаване на производителността на труда, изпреварващо нарастване на обемите на външната търговия и най-вече на износа. Развитието на тези тенденции би трябвало да стабилизира икономическата ситуация и да подобри донякъде ситуацията на трудовия пазар, увеличавайки заетостта. В частност, планира се спад на безработицата до 10,1% през 2015. В същото време (и това е основното), повечето оценки са, че оживлението в европейската икономика няма да и гарантира темпове на растеж, съпоставими с динамиката на развитие на другите региони (виж таблица 4). Тоест, в количествено отношение, показателите на европейските държави ще нарастват по-бавно (в пълно съответствие с New Normal Economy) от средните за света, което ще затвърди тенденцията за понижаване дела на европейската икономика в световното стопанство.

Таблица 4. Прогноза за динамиката на БВП и износа (в % от предходната година)

Източник: European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 159, 160.

"Студеният душ" на кризата и преминаването на повечето европейски държави към по-ниска траектория на икономически растеж поставят въпроса за необходимостта (и неизбежността) от презареждане на сегашния модел на развитие, чието морално и физическо износване стана очевидно през последните години. Какво обаче, според ръководството на ЕС, следва да бъде качественото съдържание на критично важните промени в европейската икономика?

Базирайки се на днешните реалности, можем достатъчно уверено да твърдим, че в обозрима перспектива магистралният път на развитие на икономиките на много държави-членки на ЕС (особено тези от неговата периферия) е свързан със същественото увеличаване дела на обработващата индустрия в БВП, но не чрез ръст на продукцията в традиционните отрасли на досегашната технологична база, а на основата на комплексната модернизация и иноватизация на производството. Изхождайки от конкретните условия и възможности на европейските държави, можем да предположим, че акцентът ще бъде поставен върху развитието на високотехнологичните и капиталоемки сектори: автомобилната и авиационната индустрии, информационните и телекомуникационни технологии, химията и нефтохимията, нано- и биотехнологиите, машиностроенето и т.н. Несъмнено, от ключово значение са и инструментите, с чиято помощ ръководството на европейските държави разчита да обърне на 180 градуса процеса на деиндустриализация и да стартира мащабно увеличаване на съвременното промишлено производство. Тук ще посоча три такива инструменти: увеличаване на разходите в сферата на научно-изследователските работи (от 2,07% от БВП, през 2012, до 3%, през 2020) (13); създаване (в онези държави, където такива все още липсват) на държавни банки за развитие, които да осигуряват на индустриалните предприятия, включително малките и средните, дългосрочни кредити при благоприятни за тях условия (14); подготовка на квалифицирани кадри за високотехнологичните отрасли. Според плановете на ЕС, до 2020 40% от европейците следва да имат висше образование (през 2013 такова са имали по-малко от 37%) (15).

Друг ключов фактор за посткризисния икономически растеж са целевите инвестиции за разработка и внедряване на технологии, гарантиращи сериозен прогрес в енергийното и ресурсно спестяване. С други думи, за развитието на "зелената икономика", включително на критично важната алтернативна енергетика, което ще позволи да бъде намалена зависимостта на страните от ЕС от вноса на традиционните енергоносители, да бъдат спестени огромни финансови средства и, в крайна сметка, ще отслаби натиска върху държавните бюджети.

Залогът за успех тук е разширяване на използването на възобновяеми енергоносители. Още днес отделни европейски държави са сред световните лидери по дял на възобновяемите източници в съвкупното енергийно потребление. През 2012 този показател за ЕС, като цяло, достигна 14,1%, като се планира през 2020 делът на възобновяемите енергоносители да нарасне до 20% (16).

Изглежда очевидно, че в рамките на новия икономически модел Европа следва да има предвид и демографския фактор, а именно - феноменът на остаряване на населението на континента, и да гарантира растежа на националните икономики независимо от спирането на нарастването на населението. В идеалния случай това означава по-пълно и ефективно използване на наличните трудови ресурси и увеличаване на инвестициите в човешкия капитал. В стратегията за развитие на ЕС до 2020 се поставя задачата за увеличаване заетостта на гражданите на възраст от 20 до 64 години от 68,3% (2013) до 75%, което ще изисква мащабни допълнителна капиталовложения и създаването на значителен брой нови работни места (17).

Отговори на свиването на вътрешния пазар (заради изострилите се демографски и социални проблеми) са: прогресираща интернационализация на европейския бизнес, постъпателно нарастване на износа на стоки и услуги и диверсификация на външноикономическите връзки. Европа вече върви по този път и постигна определени успехи. Така, през 2009-2013 съвкупният износ на стоки и услуги на страните-членки на ЕС нарасна с 35% (от 4356 до 5872 млрд. евро), което, до известна степен, позволи да се компенсира силния спад на вътрешното търсене в периода на кризата. Съответно, от 18 на 23% нарасна и делът на износа в БВП (18).

Презареждането на европейския модел на растеж е невъзможна без реформиране на държавата, т.е промяна на ролята и при използването на стопанския потенциал на страните от ЕС. В новите глобални условия ключово значение придобиват не размерите на държавния сектор и неговия дял в БВП, а качеството на държавните институции и балансираната национална и общинска икономическа (и най-вече индустриална) политика, която не подменя, а допълва действията на пазара с решения, позволяващи максималното активиране на конкурентните предимства на европейската икономика. В руслото на реализацията на антикризисната стратегия, управляващите в редица държави осъществиха сериозни преобразувания, касаещи трудовото законодателство, условията за конкуренция на вътрешния пазар, приватизацията на държавни активи, либерализацията на енергийния пазар и т.н. Съдейки по всичко, реформите ще продължат, но ще се реализират в новите политически условия, очертали се след изборите за Европейски парламент през пролетта на 2014.

Какво показаха европейските избори?

Според мнозина политици и експерти, резултатите от изборите за Европейски парламент, провели се на 22-25 май 2014, имаха ефекта на "политическо земетресение", превръщайки се в обект на безброй коментари в медиите и на различни по дълбочина и обхват аналитични обзори.
На пръв поглед, сякаш няма кой знае какви основания за формирането на подобни алармистки настроения. В резултат от изборите традиционните общоевропейски политически сили: дясноцентристката Народна партия, лявоцентристкият Прогресивен алианс на социалистите и демократите и либералният Алианс на либералите и демократите за Европа удържаха водещите си позиции в Европейския парламент (виж таблица 5). Тези три обединения спечелиха 469 (от общо 751) депутатски места, т.е. 62%, което е доста по-малко, отколкото на изборите през 2009 (553 от 766, т.е. 72%), но е напълно достатъчно за да държат ситуацията под контрол (19). Въпреки това, партиите от европейския "мейнстрийм" имат достатъчно причини за тревога и те са повече от сериозни.

Таблица 5. Резултати от изборите за Европейски парламент

Източник: European Parliament. Results of the 2014 Europen elections. – http://www.results-elections2014.eu/en/election-results-2014.html

За начало, нека оценим нивото на избирателно участие. Ще напомня, че европейски избори се провеждат от 1979 насам, когато в тях участваха почти 62% от гражданите на ЕС с право на глас. Това беше рекорден показател, който неотклонно намаляваше през следващите години: през 1999 - 49,5%, през 2004 - 45,5%, през 2009 - 43%. През май 2014 гласуваха 43,09% от избирателите, което даде основание на някои анализатори да говорят за повишаване интереса на гражданите на ЕС към общоевропейските въпроси и стремежа им за укрепване институциите на Съюза и сплотяването на Европа пред лицето на новите предизвикателства в посткризисния период.

На практика обаче, ситуацията съвсем не е толкова оптимистична. На първо място, в някои държави (Белгия, Люксембург, Гърция и Кипър) гласуването е задължително, което автоматично осигурява почти 90%-но участие. В същото време, в други държави отказът от гласуване достигна много високо равнище. В Словакия например то бе 87%, а в други 12 държави - 60% и повече. На второ място, в много от страните-членки на ЕС, където бе фиксиран известен ръст на активността на избирателите, това стана предимно за сметка на гражданите, придържащи се към евроскептични или откровено еврофобски настроения, които се обявяват против политиката на Съюза и нерядко искат страната им да излезе от него. Така например, броят на гласувалите на евроизборите във Франция нарасна с 3%, но максимален ръст на гласовете регистрира Националният фронт, който е против запазването на ЕС. Подобна ситуация се очерта във Великобритания, Германия и Испания. И, на трето място, за голямото мнозинство избиратели, основната тема на изборите и предизборните дебати бе дискусията по конкретните национални проблеми, а не на общоевропейските въпроси, вълнуващи най-вече представителите на политическите елити и брюкселските чиновници (20).

Ето защо, основният резултат от последните европейски избори беше рекордният брой гласове, получени от партии, които, в една или друга степен, поставят под съмнение самата европейска идея във вида, в който тя беше формулирана навремето от "бащите-основатели" на ЕИО. По правило, това са крайнодесни и националистически политически формации, както и радикални леви организации, обявяващи се против политиката на сурови икономии (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), осъществявана от Брюксел в годините на кризата (виж таблица 6).

Таблица 6. Изборни резултати на крайнодесните и радикално леви европейски партии (по страни)

Източник: Anti-EU and protest parties across Europe on course to win almost a third of all seats in new European Parlament. 26 May 2014. – http://www.openeurope.org.uk/

Тези партии печелят 229 места от общо 751, т.е. 30,5%, което е значително повече, отколкото през 2009: 164 от 766 места, т.е. 21,4% (21). В това отношение, последните европейски избори потвърдиха и чисто аритметично, това, което в концептуален аспект стана ясно в резултат от кризата: в проекта за обединена Европа се появи дълбока пукнатина, ясно обозначаваща линията на идейния и социално-политически разлом на континента. Ще се опитам по-подробно да анализирам този проблем.

Разбира се, най-голямо внимание се отделя на победата във Франция на оглавявания от Марин Льо Пен "крайнодесен" Национален фронт, който изпревари всички водещи френски политически партии. Фронтът получи около 25% от гласовете, което е четирикратно повече, отколкото през 2009 и ще разполага с 24 депутати в Европейския парламент. Както коментираха редица европейски медии, Фронтът, който само допреди няколко години изглеждаше просто "ексцентрична група", зае водещото място на партийно-политическата сцена на втората по значимост европейска държава (22). Впрочем, победата му на европейските избори не беше случайна, тъй като привържениците на Льо Пен на практика закрепиха и развиха успеха, постигнат през март 2014 на общинските избори във Франция, където кандидатите на Фронта участваха на балотаж в 200 общини и спечелиха в редица големи градове (Тулуза, Реймс, Кан, Тур, Лимож и др.) (23). Оценявайки резултатите от европейските избори, Марин Льо Пен отбеляза, че те "свидетелстват за масовия отказ от ЕС. Европа не може да продължи да се изгражда без хората и дори против тях. Европейският съюз трябва да върне това, което ни открадна - да върне суверенитета на хората. Трябва да построим една друга Европа - Европа на свободните и суверенни държави, Европа на свободното сътрудничество" (24). Трудно може да се добави нещо към това.

Сензационна победа във Великобритания одържа друга известна "крайнодясна" формация - Партията на независимостта на Обединеното кралство (United Kigdom Independence Party, UKIP), създадена през 1993 под лозунга за излизането на страната от ЕС. Тази партия, която днес се ръководи от Найджъл Фарадж (скандална фигура, с репутацията на яростен евроскептик и "най-лицемерния британски политик") (25), получи около 4,4 млн. гласа (над 27%) и вкара в Европейския парламент 24 свои представители (от общо 73-мата британски депутати). Тоест, броят на депутатите от UKIP нарасна с 11 души (за сравнение, лейбъристите имат 20 депутати, а управляващите консерватори - 19) (26).

Около 27% от гласовете (първо място) и четирима депутати (два пъти повече, отколкото през 2009) спечели дясно-популистката Датска народна партия (Dansk Folkeparti, DF). В основата на политиката и са активното противодействие на имиграцията и "пълзящата ислямизация" на Европа. Партията последователно отстоява датския суверенитет в рамките на ЕС, обявява се за запазване на националната валута и против влизането на страната в еврозоната. Тя е против присъединяването на Турция към ЕС, подкрепя движението за независимост на Тибет и призовава за международно признаване на Тайван. Сериозната електорална подкрепа за DF до голяма степен се обяснява с факта, че идеологията на лидерите и се основава на традиционните семейни ценности и има силен социален компонент, привличащ избирателите в условията на системна криза на европейската държава на "всеобщото благоденствие".

Любопитна ситуация се създаде в Гърция - "болния човек" на ЕС. Шест депутати (от общо 21 за страната) в Европарламента вече има гръцката "крайна левица" в лицето на "Сириза" (SYRIZA) - коалиция от радикални партии, получила 26,5% от гласовете и изпреварила всичките си политически съперници, а пък на трето място се изкачи неофашистката "Златна зора" (Hrisi Avgi) с 9,4% от гласовете и трима евродепутати. Така, заелата второ място управляваща проевропейска партия "Нова демокрация" (около 23% от гласовете и 5 евродепутати) се оказа притисната между крайнолевите и крайнодесните. В хода на избирателната кампания водачът на SYRIZA Алексис Ципрас широко използва откровено антигерманска реторика и подложи на остра критика антикризисните мерки (и най-вече политиката на "бюджетен аскетизъм"), натрапени на Гърция от ЕС под натиска на Берлин. В същото време повечето ръководители на SYRIZA не настояват за излизането на страната им от Съюза и отказ от еврото, което може да се оцени и като признак за постепенното оздравяване на гръцката икономика и отслабване на протестната вълна, заляла Гърция в разгара на европейската криза.

Малко по-различно се развиха събитията в Италия. Създаденото през 2009 от комика Джузепе Пиеро "Бепе" Грило протестно популистко "Движение пет звезди" (Movimento 5 Stelle - M5S) (27), придържащо се към евроскептични позиции, получи малко над 21% от гласовете (17 евродепутати), но убедителна победа удържа управляващата проевропейска Демократична партия, чиито лидер - младият и енергичен реформатор Марио Ренци е премиер на страната. И все пак, ако съберем гласовете за M5S с тези на национал-сепаратистката партия "Северна лига" (Lega Nord) и консервативната "Напред Италия" (Forza Italia) на Силвио Берлускони, позициите на правителството не изглеждат чак толкова силни: почти половината от всички италиански евродепутати са настроени твърде скептично например към общата европейска валута. Въпросът е много сериозен и фигурата на комика Грило може да се окаже доста зловеща (28).

В редица други държави-членки на ЕС националистите и евроскептиците също демонстрираха твърде добри изборни резултати. Така дяснонационалистическата Партия на свободата на Австрия (Freiheitliche Parei Österreichs, FPÖ), свързвана в миналото с името на бившия и лидер Йорг Хайдер, финишира трета, получавайки над 20% от гласовете и 4 евродепутати от общо 18-те, с които ще разполага страната. В Холандия Партията на свободата (Partij voor de Vrijheid, PVV) събра 13% от гласовете и вкара четирима свои представители в Европарламента, което обаче не удовлетвори лидера и Герт Вилдер, очевидно разчитащ на по-добър резултат. Сравнително добър резултат регистрираха унгарските десни националисти: техният политически авангард - партията "Йобик", или "За по-добра Унгария", (Jobbik Magyarországért Mozgalom), обявяващата се между другото за отделянето на Задкарпатската област от Украйна, получи подкрепата на над 14% от избирателите и разполага с трима евродепутати (тук е мястото да напомня, че водачът на "Йобик" Габор Вона сравни ЕС с "потъващ кораб").

Политическото настъпление на евроскептиците не подмина и бастиона на ЕС - Германия, макар да изглеждаше, че именно Берлин е спечелил най-много от европейската икономическа интеграция и въвеждането на общата валута. Тук неочаквано добре се представи на евроизборите новата партия (основана на 6 февруари 2013) Алтернатива за Германия (Alternative fur Deutschland – AfD), която получи 7% от гласовете и 7 евродепутати. Тъй като AfD се обявява за ликвидиране на еврозоната, електоралният и успех несъмнено укрепва позициите на евроскептиците.

Изборите за Европейски парламент очертаха значителните промени, случили се по време на кризата и рецесията в Испания - четвъртата по големина икономика в еврозоната. От принципно важно значение тук е рязкото отслабване на влиянието на двете водещи партии, които в продължение на десетилетия доминираха на местната политическа сцена, сменяйки се във властта: сега управляващата Народна партия (PP) и опозиционната Испанска социалистическа работническа партия (PSOE). Цифрите говорят сами за себе си - така, докато през 2009 РР и PSOE получиха над 80% от гласовете (над 12,8 млн.) и 47 депутатски места в Европарламента, от общо 54, с които разполага страната, през 2014 тези цифри паднаха драматично - гласовете за РР и PSOE намаляха до 7,7 млн. (49%), а броят на техните евродепутати е само 30 (29). По този повод вестник "La Vanguardia" с основание констатира, че "двупартийната система сама си удари страхотен шамар" (30).

Големите печеливши от звучния изборен провал на водещите испански партии се оказаха крайнолевите, които увеличиха броя на представителите си в Европарламента от 2 на 6, както и  създаденото през март 2014 (само два месеца преди европейските избори) от 36-годишния преподавател по политология Пабло Иглесиас обединение "Podemos" ("Можем"). То възникна на основата на широкото протестно "Движение 15-М", заляло през 2011 десетки испански градове и прехвърлило се далеч извън границите на страната (31). През 2014 испанският елит беше шокиран от изборния резултат на "Podemos": новосъздадената популистка формация, която дори не бе успяла да се оформи окончателно като партия, получи над 1,2 млн. гласа и пет места в Европарламента. Според мнозина експерти, испанските избиратели са били привлечени от актуално звучащите лозунги на крайнолявата и популистка опозиция: за излизане на страната от НАТО; за отказ от т.нар. "вертикална Европа", доминирана от Германия, която диктува правилата на играта; за отстраняване на сегашното правителство в Мадрид, "контролирано от международните финансови кръгове" и т.н. (32).

Феноменът "Podemos" поставя пред експертите и политиците маса остри и сложни въпроси. Например, дали това обединение ще се превърне в "лаборатория за нови избирателни технологии", ще успее ли да се утвърди на испанската политическа сцена, или ще се окаже една от многото набързо създадени партии-еднодневки (т.нар. "flash")?

Бъдещето на Европейския съюз: контурите на новия курс

Непосредствено след изборите основният проблем беше свързан с формирането на парламентарните групи, тъй като именно те, а не партиите, притежават необходимата тежест в Европарламента, получават финансови субсидии, участват в профилните комисии и разполагат с време за изказвания. Именно тук възникнаха най-големите проблеми пред евроскептиците. Проблемът е, че за създаването на отделна група са необходими на само поне 25 депутати, но и участието в нея на поне седем държави от ЕС, което направи задачата доста трудна.

Най-бързо и успешно тя беше решена от UKIP, която още в края на юни формира парламентарна група, в която влязоха представители на италианското движение M5S, литовската дясноцентристка партия "Ред и справедливост", дясноконсервативната партия Шведски демократи, чешките евроскептици от Партията на свободните граждани, Съюзът на латвийските фермери и един независим френски депутат (33). В по-сложна ситуация се оказа Националният фронт, тъй като холандската Партия на свободата се отдръпна от съюза с него заради антисемитските изказвания на Жан-Мари Льо Пен, които силно затрудниха усилията на дъщеря му да формира нова парламентарна група. В резултат от това процесът на формиране на парламентарни групи, заемащи откровено евроскептични позици, не върви особено гладко. Според анализатора от известния "мозъчен център" Centre for European Policy Studies Марко Инсерти, причината за това е фрагментарния характер на политическите сили, обявяващи се по един или друг начин против участието на държавите им в ЕС, и наличието между тях на достатъчно сериозни идеологически разногласия и противоречия, възникнали на национална почва (34).

Така например, Марин Льо Пен по никакъв начин не е склонна да участва в една група с гръцките неонацисти от "Златна зора" или с унгарските противници на имигрантите, евреите и циганите от "Йобик". На свой ред, последните не искат да имат нищо общо с близките им в идеен план националисти от съседните Словакия и Румъния. С други думи, само евроскептицизмът очевидно се оказва недостатъчен за формирането на реално функционираща парламентарна група, от което могат да се възползват (и на практика го правят) големите европейски партии, които с всички възможни средства се опитват да отнемат политическото пространство на евентуалните си конкуренти с цел да запазят статуквото. При това, както се посочва в коментар на водещия испански вестник El Pais, на фона на резултатите от европейските избори, в основна задача на еврооптимистите се превърна "смекчаването на популистката вълна, породила катастрофални прогнози за бъдещето на ЕС" (35).

Друг ключов практически въпрос, чието решение последва изборите за Европейски парламент, беше определянето на новия председател на Европейската комисия (той трябва да смени през октомври 2014 португалеца Жозе Мануел Дурао Барозу), която е висшият изпълнителен орган на ЕС и представлява огромен бюрократичен апарат с 25 хил. чиновници.

Голямото мнозинство европейски лидери подкрепиха кандидатурата на бившия премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер, смятан за един от архитектите на Договора от Маастрихт (36), довел до съдаването на Европейския икономически и валутен съюз и изиграл ключова роля за формирането на сегашните институции на ЕС. През 2004-2013 Юнкер беше шеф на Еврогрупата (Съвет на финансовите министри на страните от еврозоната) и през юни 2012 инициира приемането на обновен вариант на "Пакта за стабилност и растеж на ЕС", провокирал недоволството на официален Лондон.

Убеден привърженик на максималното задълбочаване на европейската интеграция, Жан-Клод Юнкер е част от парламентарната група на Европейската народна партия, която, въпреки осезаемите загуби, съумя да запази водещите си позиции в Европарламента. Лобирайки за назначаването му на поста председател на Европейската комисия, лидерите на Германия, Франция и други държави от ЕС се надяваха да бъдат запазени основните характеристики на досегашния курс на Брюксел, формулиран по време на кризата. В същото време обаче, редица политици (и в частност италианският премиер) поставиха като условие да подкрепят кандидатурата на Юнкер, да бъде смекчена политиката на сурови икономии и "бюджетен аскетизъм". При всички случаи мнозина в Европа виждат в него лидер, способен на решителни действия, каквито са изключително необходими в сегашния преломен момент. Неслучайно европейските медии често цитират думите на Юнкер: "Ние, политиците, знаем, какво трябва да се прави, но не знаем, как след това отново да спечелим изборите".

Както е известно, срещу назначаването на люксембургския политика на поста председател на Еврокомисията твърдо се обяви британският премиер Дейвид Камерън, водач на Консервативната партия, която е част от парламентарната група "Европейски консерватори и реформисти". В основата на рязко негативното отношение на Лондон към Юнкер е специфичната позиция на британския елит, който активно се съпротивлява срещу по-нататъшното усилване на наднационалните институции в рамките на ЕС и се стреми да си гарантира максимално широк набор от компетенции и достатъчно широко поле за политически и финансово-икономически маньоври. Напълно разбираемо е, че Жан-Клод Юнкер и твърдата му ориентация към развитие (в широчина и дълбочина) на европейските интеграционни процеси съвършено не се вписва в британската координатна система за бъдещия Европейски съюз. Както многократно подчертаваше и самият Дейвид Камерън, от гледната точка на официален Лондон, люксембургският политик е "прекалено проевропейски настроен", а назначаването му начело на Еврокомисията е било "лош ден за Европа" (37).

Решаващата фаза в битката за поста председател на Комисията настъпи на 26-27 юни, когато на срещата на върха в Брюксел, лидерите на 28-те страни-членки окончателно определиха своя кандидат и на практика единодушно подкрепиха Жан-Клод Юнкер, който получи 26 гласа. Против него се обявиха само премиерите на Обединеното кралство и Унгария, което, според повечето анализатори, означаваше "почти пълната самоизолация на Камерън" (38). В самата Великобритания резултатите от срещата на върха на ЕС бяха еднозначно приети като дипломатическо поражение на британския премиер, който беше подложен на остри критики от опозицията. В частност, водачът на лейбъристите Ед Милибенд оцени политиката на Камерън като заплаха "за излизането на Обединеното кралство от ЕС", докато лидерът на UKIP Найджъл Фарадж обвини примиера, че е пропилял преговорния потенциал на страната си и е позволил да бъде "унизен" (39).

Провалът на опита на Лондон да попречи на назначаването на Юнкер се оказа чертата, която разграничава историята на сложните отношения между Великобритания и партньорите и от ЕС на два периода - "преди" и "след това". Големите държави от ЕС, водени от Ангела Меркел, съумяха да прокарат своя кандидат за председател на ЕС и да сплотят мнозинството лидери на държавите-членки върху платформата на еврооптимизма, но и позициите на евроскептиците осезаемо укрепнаха, което най-вероятно ще ги превърне в постоянна особеност на "голямата политика" в Стария свят в близка перспектива. Няма съмнение и, че ще нарасне натискът върху Брюксел от страна на противниците на запазването на курса на сурови икономии и "бюджетен аскетизъм".

Изборите за Европейски парламент и последвалите ги събития потвърдиха, че ЕС продължава да преживява дълбока политическа криза, изначално породена от финансово-икономическите сътресения през последните години. На обозримия хоризонт на ЕС се очертава продължителен застой, неприемливо високо ниво на безработицата (в редица държави сходно с онова по време на Голямата депресия през 1929-1934), запазване на огромната задлъжнялост, обременяваща бюджетите на повечето държави от Съюза, проблеми пред по-нататъшното нарастване на износа, с което се свързваха надеждите за радикално съживяване на индустриалното производство и т.н. С други думи, реалните характеристики на европейската икономика са в очевиден дисонанс с втръсналия се на всички професионален оптимизъм, демонстриран от евробюрократите, които по време на кризата усвоиха до съвършенство изкуството да демонстрират добро настроение, независимо от очевидните провали.

Разбира се, използването на изрази като "политическо земетресение" по отношение на последните европейски избори вероятно би било прекалено. В същото време обаче, обществените и политически промени в ЕС са налице и, както се казва, процесът вече върви. Съюзът е изправен пред дълъг списък с предизвикателства, неопределеност и сложни проблеми, които ще трябва да се решават в сравнително тесните рамки, диктувани от логиката на New Normal Economy.

Бележки:

1. Виж Banco de Portugal. Boletim Estatístico. Lisboa, Maio 2012, p. 213, 214.

2. Виж Banco de Portugal. Relatorio Anual 2011. Lisboa, 2012, p. 235.

3. Cinco Días. Madrid, 5.05.2014. Виж също Петр Яковлев. Зона евро: испытание кризисом (26.08.2011), Кризис на Юге Европы: Испания и Португалия в тисках жесткой экономии (13.06.2012).

4. Така например, делът на обработващата индустрия в БВП на Португалия през 2010 се равнява на 13%, докато в Германия този показател надхвърля 20%, виж Banco de Portugal. Relatorio e contas 2010. Lisboa, 2011, p. 228.

5. Виж Eurostat. http://epp.eurustat.ec.europa.eu/

6. C. Pérez. Examen a una Europa en crisis. – El País. Madrid, 27.05.2014.

7. На 1 май 2004 членове на ЕС станаха Унгария, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Чехия, Естония.

8. Mohamed El-Erian. “The New Normal” Has Been Devastating For America. Mar. 22, 2014. http://www.businessinsider.com/el-erian-state-of-the-new-normal-2014-3

9. European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 159.

10. Eurostat Newsrelease. 52/2014 – 1April 2014. Euro area unemployment rate at 11.9%. http://ec.europa.eu/eurostat/euroindicators

11. Society at a Glance 2014. Highlights: Portugal. The Crisis and its aftermath. OECD, March 2014, p. 1.

12. Eurostat. Basic figures on the EU. Second quarter 2014. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

13. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

14. Instituição Financeira de Desenvolvimento. Outubro de 2013. http://www.portugal.gov.pt/

15. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

16. Eurostat Newsrelease. 37/2014, 10 March 2014. Share of renewables in energy consumption up to 14% in 2012. http://ec.europa.eu/eurostat/

17. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

18. Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

19. Пробивът отдясно: новият състав на Европарламента. http://ria.ru/infografika/20140602/1009967976.html

20. Marie-José Garot. Dónde están los ciudadanos europeos?, El País. Madrid, 27.05.2014.

21. Anti-EU and protest parties across Europe on course to win almost a third of all seats in new European Parlament. 26 May 2014. http://www.openeurope.org.uk/

22. Mario Vargas Llosa. Decadencia de Occidente., El Pais, 1.06.2014.

23. Общинските избори във Франция: десният марш. 31.03.2014. http://ru.euronews.com/

24. Пробивът отдясно: новият състав на Европарламента. http://ria.ru/infografika/20140602/1009967976.html

25. Както посочва Найджъл Фарадж, «ЕС допусна историческа грешка - той не трябвяше да се разширява на Изток и да допуска присъединяването на държавите от бившия съветски блок" и "Единственият начин да защитим парите си и демокрацията в нашата страна е да излезем от ЕС".

26. UK European election results. http://www.bbc.com/news/events/vote2014/eu-uk-results

27. Movimento 5 Stelle. http://www.movimentocinquestelle.it/

28. Неслучайно мнозина мастити европейски политици сравняват Грило едновременно с Хитлер, Сталин, Пол Пот и Робеспиер.

29. Elecciones europeas 2014. – El País, 26.05.2014.

30. E.Juliana. El PP gana palidamente, PSOE capote y el ERC encabeza Catalunya., La Vanguardia. Barcelona, 26.05.2014.

31. Повече за "Движението 15-М", виж Петр Яковлев. Досрочные выборы в Испании: причины, результаты, последствия (27.12.2011).

32. J.R. Montero. Podemos como laboratorio político. El País, 13.06.2014.

33. New EFD group formed in the European Parliament. http://www.ukip.org/

34. L. Abellán. Marine Le Pen se queda sin grupo propio en el Parlamento Europeo. El País, 24.06.2014.

35. Más democracia, mejor. El País, 29.06.2014.

36. Договорът от Маастрихт (официално «Договорът за Европейския съюз) беше подписан на 7 февруари 1992 и откри пътя за въвеждането на общата европейска валута - еврото.

37. European Council June 2014: David Cameron’s speech. https://www.gov.uk/

38. Más democracia, mejor. El País, 29.06.2014.

39. UKIP leader Nigel Farage says David Cameron has been humiliated in Brussels. http://www.ukip.org/

* Ръководител на Центъра за иберийски изследвания в Института за Латинска Америка към Руската академия на науките

{backbutton}

На 20 юни тази година се навършиха 60 години от официалното откриване на Дунав мост Русе-Гюргево, обект с изключително геополитическо и стратегическо значение за България. За разлика от белязания с трагични събития 20 юни на 2014, преди 60 години денят е бил светъл и топъл, и Русе и България са празнували откриването за експлоатация на това впечатляващо и сега съоръжение. Радостта е била спонтанна и искрена. Всички са изпълнени с усещането, че това е начало на нови възможности както за града, така и за региона и за страната. По случай онова знаменателно събитие през 1954 е учреден и специален паметен знак.

Има нещо дълбоко символично в това, че русенският митрополит, благословил за „Многая лета!“ моста между Русе и Гюргево за неговата 50-годишнина, сега е патриарх на Българската православна църква.

И ако вървим от общото към частното, би трябвало да започнем с прекрасния син Дунав, една от главните водни магистрали на Европа. Дължината на българския участък (река Тимок – Силистра) е 471 км. и представлява почти 20% от общата плавателна дължина на реката (Келхаим – Сулина). Общият брой на мостовете, „прехвърлени” над Дунав е над 100.

Жалонни моменти по „пътя“ към Дунав мост

Разбира се, в Началото е бил Рим. Според историка проф. Румен Теофилов, римляните са построили на Дунава 8 постоянни и 46 временни мостове. Счита се дори, че именно от времето на първия постоянен мост - този на император Траян, датира и прекрасната римска сентенция „най-здраво е това, което се движи”.

Може да се приеме, че „жалонните“ моменти във времето преди началото на строителството на моста Русе-Гюргево, започнало през 1952, са поне девет: 105 г.н.е. – мост Потес – Дробета (Траянов мост), 325 – мост Улпия Ескус – Сукидава (Константинов мост), 367 – мост Трансмариска – Константиана Дафна, 369 – мост при Новиодунум, 1606 – мост Видин – Калафат, 1865 – време на надежди за мост Гюргево-Русчук, 1895 – мост Черна Вода – Фетещ, 1909 – опити за иницииране на строителство на мост Видин – Калафат, 1940 – Ферибот Русе – Гюргево.

На мостовете, построени от императорите Траян и Константин, както и на ферибота Русе – Гюргево, поради знаковото им присъствие във времето, трябва да бъде отделено специално внимание. Съоръженията, построени през 367 и 369 (при управлението на император Валент) са временни решения и имат военно предназначение. Построяването им е и доказателство, че масивният мост при Улпия Ескус е съществувал по-малко от 40 години. Трансмариска е римското име на Тутракан, а Новиодунум е римско селище, разположено на изток от Силистра.

На карта от 1731 на района около крепостта „Баба Вида” е показан мост между днешните Видин – Калафат. Данните за това съоръжение са повече от оскъдни, но очевидно на това място някъде в края на ХVІ век такъв мост все пак е бил изграден. Вероятната година на неговото откриване е 1606.

Първата голямата надежда за мост между Русе и Гюргево е от 1865 – тогава акционерното дружество „Бърклей и Гладстон” (братята Тревор и Хенри Бърклей са строителни инженери, а Уйлям Гладстон е финансист) сключва договор с Румъния за построяване на железопътната линия Букурещ – Гюргево (същото акционерно дружество в периода 1864-1866 строи и нашата жп линия Русе – Варна), като неразделна част от него е изграждане и на мост между Гюргево и Русе. Това обаче не се случва. По-скоро „не” е отговорът на въпроса, дали тогава въобще е било възможно изграждане на такова съоръжение.

В края на ХІХ век е построен великолепният мост Черна вода – Фетещ (известен още и като мост „Крал Карол”, и като мост „Салини”).

Поради ускоряващото се икономическо развитие на региона, в края на XIX и първите десетилетия на ХХ век са правени много опити (на правителствено и експертно ниво) за иницииране на строителство на мост на различни места, но до разбирателство не се стига най-вече поради различните интереси, свързани с транзита. Много характерен в това отношение е опитът от 1909 на общините на Видин и Калафат – те влагат много енергия в начинанието, но на съдбата е угодно двата града да се свържат с мост цели 104 години по-късно, чак през 2013.

През 1940, вече в хода на Втората световна война, е въведена в експлоатация фериботна линия Русе – Гюргево, последният „жалон” по дългия вековен път към Дунав мост. До построяването на ферибота за връзка между гарите Русе и Гюргево е използван малък парен кораб, който превозвал пътниците от влаковете и техния багаж.

Действително цяла бездна от време, почти две хилядолетияq е „дистанцията” между моста Русе – Гюргево от 1954 и първите масивни съоръжения, построени по долното течение на Дунава във вековете на великата цивилизация на Рим. Това не почива на никаква логика, но е така.

Марк Улпий Траян, тринайстият римски император, е сред най-успешните владетели на империята. Той е вторият от т.н. „петима добри императори” (Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий, известни и като династията на „Антонините”), управлявали почти век (96-193 г.н.е.) и допринесли много за разцвета на Рим. Траян присъединява към империята Месопотамия и Дакия. Дакия е царство, разположено в днешна Югозападна Румъния. Отношенията между нейния цар Децебал и Рим са, меко казано, сложни. Провинция Мизия често става обект на техните набези. Затова в самия край на І в.н.е. император Домициан изпраща голям наказателен експедиционен корпус по долината на река Олт. При крепостта Буридава обаче, римските части търпят тежко поражение, загива и предводителят им, генерал Корнелиус Фускус. Той е обезглавен и главата му е изпратена на императора в Рим. Естествено, суперсилата по онова време не може да прости толкова нагло предизвикателство – на всички вече е добре известно, че Рим забавя, но не забравя. В началото на второто столетие на н. е., малко след като стъпва на престола, император Траян предприема грандиозна (дори и за мащабите на нашето време) военна кампания против Дакия: под знамената са мобилизирани 14 елитни легиони, 69 отделни конни и пехотни формирования, две дунавски флотилии, както и племена, съюзници на Рим, общо около 250 хил. души. И веднага Траян се изправя пред тежък логистичен проблем: за много кратко време той трябва да прехвърли на левия бряг на Дунава освен цялата тази ограмна човешка маса от четвърт милион души, и гигантско количество военно оборудване, снаряжение и хранителни припаси. Легионите с ускорени темпове започват да изграждат понтонни мостове – по онова време подобно съоръжение се строи за около две седмици - известно е, че легионерите са били изкусни строители. Съвсем скоро обаче става очевидно, че следва да се изгради и постоянно съоръжение. Първоначално то трябвало да осигурява нуждите на армията, а след завладяването на Дакия (в което императорът не е имал никакво съмнение) по моста щели да потекат към Рим богатства от царството на Децебал, както и добитото от неговите сребърни и златоносни мини.

Мястото на моста е избрано между селищата Понтес и Дробета (района на днешния град Турну Северин). Мостът е построен от легионерите за три години – от 102 до 105. Интересно е, че технологичният проект на моста Русе – Гюргево, построен 1849 години след Траяновия, също е предвиждал това да стане за три години.

Междинните опори на моста са масивни (каменни), а връхната му конструкция е дървена и представлявала елегантно съчетание от запънати рамки с дъгообразно очертание. На основание на археоложки изследвания се предполага, че основните параметри на Траяновия мост са били: пълна дължина – 1135 м, ширина – 15 м, височина на пътя над повърхността на водата – 19 м, разстояние между междинните опори – 38 м, напречно сечение на опорите – петоъгълник (или шестоъгълник).

Основните източници на информация за съоръжението са два: Траяновата колона в Рим и достигналото до нас от 1856. През лятото на същата година Дунавът почти пресъхва и над речното дъно се издигат всичките 20 междинни опори. Строителят на моста Понтес – Дробета е много известния в древността Аполодор от Дамаск - грък роден в Сирия, главен архитект и военен инженер на император Траян, придружавал го при всичките му военни походи, включително и при кампанията в Дакия. Сред строежите, обезсмъртили името на Аполодор, освен моста на Дунав, са форума на Траян (построен в чест на победата на императора над Дакия) и сградата на Пантеона в Рим, която именно той завършва. В древността името на Аполодор било митологизирано, макар, че големият строител завършва живота си трагично – той критикува направен лично от император Адриан (наследника на Траян) проект за храм на Венера и Рома и е изпратен е в заточение, където е убит. Един от кратерите на планетата Меркурий сега носи името на този велик архитект и строител на древността.

Барелефите на Триумфалната колона от форума на Траян в Рим (височината й е 40 метра, като в средата на XVI век статуята на императора на върха й е заменена със статуя на апостол Петър) са носители на много автентична информация както за похода в Дакия (на който всъщност е посветена), така и за конструкцията на моста, и за предварителните, подготвителните и основните видове строителни работи, изпълнени на него. При най-тежката операция – изграждането на междинните опори (фундирането), Аполодор прилага три технологии, една от които е първообраз на кесонните камери, използвани на Дунав мост Русе – Гюргево почти деветнайсет столетия по-късно. За значимостта на моста при Дробета говори и това, че за освещаването му е сечена специална монета. Използвайки цялата налична към началото на XX век информация за Траяновия мост, през 1907 немският военен инженер Ерих Дюперекс прави графична възстановка на съоръжението. То отдавна се е превърнало в символ и гордост за Турну Северин – през последните години в центъра на града е възстановен в реални размери сегмент от моста – две междинни опори и връхната дървена конструкция между тях.

Мостът Понтес – Дробета съществува повече от 150 години, някъде до 270 (или 272) г. от н.е., когато император Аврелиан разпоредил неговото унищожаване. Причината е, че по онова време остготите - войнствено и враждебно на империята племе, завладява Дакия и над римските провинции на юг от Дунава надвисва много сериозна опасност.

По време на 57-я римски император Константин Велики (първият християнски император, канонизиран като светец, създател на Източната Римска империя и нейната столица Константинопол, но влюбен в нашата Сердика) е построен голям масивен мост между Улпия Ескус и Сукидава, днес това са нашето село Гиген и румънския град Корабия. Мястото на съоръжението е между 634 и 635 километър на Дунава, на около 5 километра от устието на Искър.

За значението на моста в онази епоха свидетелства фактът, че при неговото освещаване през 325 императорът специално пристигнал в Улпия Ескус (тогава голям и много известен римски град) от Никомедия (Мала Азия) с голяма свита и останал там няколко дни. Според всичко, което през вековете е достигнало до нас, основните технически параметри на съоръжението са: пълна дължина – 1137 м (по други данни 2434 м), ширина – 5,70 м, височина на пътя над повърхността на водата – 10 м, напречно сечение на опорите – правоъгълник, с размери 19 на 26 м. Счита се, че строител на моста е Теофил – военен конструктор и хидроинженер, име далече по-малко известно от това на строителя на Траяновия мост. Като конструктивно решение и технологии на изпълнение този мост почти не се отличава от моста Понтес – Дробета. Дървената му връхна конструкция също е съчетание от запънати рамки, но с по-опростено линейно очертание. Според историка Венко Наков, това е най-големият мост, построен от римляните на Дунава – теза, която очевидно е доста спорна. Мостът Улпия Ескус – Сукидава има подчертано стопанско значение. Той е „липсващото звено” за връзка на развитите транспортни структури на римските провинции Мизия и Тракия с териториите северно от Дунава. После, чрез главните пътища през Балкана и Родопите стоките достигали чак доVia Egnatia - старият римски път, минаващ по бреговете на Адриатика и Средиземноморието. Това, че в Улпия Ескус идва самият император е свидетелство освен за значимостта построения мост, така и за величието на самия римски град. Може би, ако имахме чувството за история на гърците, както и усещане за своята значимост за развитието на полуострова и континента, античният Ескус и неговият забележителен римски мост отдавна щяха да са забележителна туристическа атракция. Примерът на Турну Северин в това отношение е повече от показателен. По неясни причини (може би нечие неочаквано нашествие) мостът е използван по-малко от 40 години, доказателство за което са временните съоръжения, които бил принуден да изгради император Валент при Трансмариска и Новиодунум. Въпросът, защо в онази далечна епоха не е построен мост при Нове (Свищов), където реката е най-тясна, има лесен отговор: римляните строели мостове само на важни за тях пътища и населени пунктове. Очевидно древният Нове не е бил такъв.

Транспортната блокада между двете световни войни

Ньойският договор (или по скоро диктат) от 1918 с неговите задушаващи за стопанството и цялостното развитие на България условия е добре известен. На всичкото отгоре, през 1934 съседите ни създават т. н. „Балкански пакт“ (или „Балканска Антанта“), военнополитически съюз с подчертано антибългарска ориентация. Той има и своя „транспортен” аспект – създаване на „обръч” с цел превръщане на страната ни в труднопроходим инфраструктурен анклав. В основата на тази транспортна „блокада” е транзитът, т. е. стремежът на съседите ни нашите товари възможно най-дълго да са в обсега на техните транспортни мрежи, които по онова време са преди всичко железопътни.

Геополитическата теза на Югославия в областта на транспорта е формулирана още през 1903 и в най-общ вид изглежда така: „Ако има кръстопът на Балканите, това сме ние, и центърът на този кръстопът е Ниш”. Оста „Север-Юг” и направлението Белград – Ниш – Солун сърбите категорично определят като „Главна вертикална артерия на Балканите.” По онова време от запад България постоянно е ощетявана с „паразитен” транзит през Ниш от около 1000 километра.

Аналогично стоят нещата на север от Дунав: оста „Запад-Изток”, естествено има за „опорна” точка порт Констанца, като „излишните” километри, които нашите стоки тогава изминават по направлението Букурещ – Меджидия – Синдел, са повече от 300. Изгодното за нас направление Белград – София – Истанбул (т.е. старият римски път Via Diagonalis) категорично се игнорира като „лишено от всякаква икономическа логика”. Известна (макар и умерена) подкрепа за направлението през София все пак получаваме от южните ни съседи. Естествено, загубите за българското стопанство от това състояние на нещата са колосални.

Активен и непримирим борец против наложената ни транспортна „блокада” през 20-те и 30-те години е инж. Любен Божков. Според големия изследовател на историята и развитието на БДЖ Йото Кръстев, инж. Божков е „интелект с европейски хоризонти, богат ум, надарен едновременно с категоричност и толерантност”. За мащабите на тази личност говори и фактът, че от 30-те години инж. Божков е действителен член на Националното географско дружество на САЩ. В началото на 50-те, заради неговите изключителни заслуги за развитието на транспортната мрежа на страната, той е номиниран за професор в Държавната политехника.

От 1920 до 1928 инж. Божков е технически директор, а от 1928 до 1934 е главен директор на БДЖ. През цялото това време той е изявен радетел за развитието на нашата инфраструктура и стратег на мащабна инициатива за освобождаване на страната от задушаващата я транспортна „примка” чрез „установяване на рационална Балканска политика на съобщенията”.

През февруари 1936 излиза от печат книгата на Любен Божков „Съобщителните проблеми на Балканите”, където е обоснована българската геополитическа теза за транспорта и нейните „опорни” пунктове. На първо място, естествено, е поставен „мостът на Дунава при Русе”. В периода 1930-1934, с много активното участие на Божков, са проведени няколко конференции за подобряване на съобщителните връзки на Балканите в Атина, Истанбул, Букурещ и Солун, както и една подготвителна в София, като акцентът винаги е поставян върху неотложната необходимост от изграждане на мост над река Дунав. На тези международни срещи Любен Божков настойчиво пледира, че „проблемът за преминаване на Дунав си остава кулминационна точка на железопътните интербалкански съобщения” и, че „рационалното разрешаване на съобщителния проблем на Балканите е немислимо без изграждане на един мост на Дунав, който свързва директно двете железопътни мрежи”.

Фериботният комплекс Русе – Гюргево, въведен в експлоатация през 1940, е последния „жалонен” момент по дългия „път“ през столетията към Дунав мост. През 30-те години северните ни съседи упорито настояват акцентът на транспортните връзки през Дунав да се постави върху фериботните съобщения с аргумента, че това е икономически по-изгодния вариант и за двете страни. Твърдение, което при онези икономически реалности в България и Румъния не е лишено от логика. Фериботът е ситуиран югозападно от гара Русе пристанище, в лимана на река Русенски Лом, което защитавало съоръженията при ледохода.

Фериботната връзка между Русе и Гюргево е построена много бързо: през 1937 между България и Румъния е сключен договорът за изграждането и, а на следващата година са проведени търговете (участват 28 специализирани фирми), след което само за 2 години и 4 месеца всичко е изпълнено. Официалното откриване става на 10 декември 1940. С изграждането на съоръженията са ангажирани три германски и една датска фирми, като тогавашната Дунавска строителна секция Русе работи по прилежащата обслужваща железопътна инфраструктура. Фериботните кораби („София” и „Букурещ”) са построени в корабостроителницата на град Валзум на Рейн, и пътуват към местоназначението си по доста обиколен маршрут през Атлантика, Средиземно и Черно море до устието на Дунав. По пътя обаче „Букурещ” е торпилиран и потъва (Втората световна война вече е в ход), и така само нашият „София” остава да обслужва фериботна връзка. Фериботният комплекс се състои от подход с дължина над 200 м, представляващ съоръжение от пет отделни мостови ферми с дължина по 35 м и една накланяща конструкция с монтирана върху нея сложна железопътна стрелка за връзка с трите коловоза на фериботния кораб. Самият кораб (полезна дължина 65 м, ширина 15 м, „газене” 2 м) е с товароподемност 450 тона, като трите коловоза на палубата му поемат по 15 двуосни товарни вагони, или 3 четириосни пътнически. Най-съвременни за времето системи осигурят надлъжния наклон на железния път върху мостовите ферми (в зависимост от речното ниво и поемания товар), както и устойчивостта на самия фериботен кораб. Капацитетът на комплекса от 100 вагона за денонощие в онези години се е смятал за много сериозно постижение. Корабът „София“ е пригоден да се движи и при силен ледоход, така че работата му се прекъсвала за профилактика не повече от 40-50 дни в годината. Фериботът Русе – Гюргево има голямо значение за нашия износ и успява да намали (поне донякъде) негативния ефект от транзита по направлението Запад-Изток.

Решение за изграждане и избор на място за моста

Геополитическите реалности след края на Втората световна война са добре известни: създават се т.н. Източен блок и Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ). Икономическият компас на България в онези години рязко променя посоката си. В началото на 50-те години най-после идва и времето на моста Русе – Гюргево. Хронологията на решенията за изграждане и избор на мястото на съоръжението на река Дунав е кратка: през януари на 1948 в Букурещ България и Румъния подписват т.н. „Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ”, като на тази среща двете правителства вземат и решение за изграждане на мост над река Дунав между Гиген и Корабия, т.е. на мястото, където е бил старият Константинов мост. В средата на 1951 страните, членки на СИВ подписват в Москва протокол за построяване на „Мост на дружбата над река Дунав”. През декември същата година Съветският съюз подписва специално споразумение за участие в строителството на моста като страна, ангажирала се с неговото проектно, технологично и финансово осигуряване.

Поради изключителното значение, което има за Източния блок (при онази крайно сложна международна обстановка), съоръжението получава наименованието „Обект 889” и се проектира и изгражда в условията на строга секретност. Моментът на вземането на окончателното решение за мястото на моста на Дунава отдавна се е превърнал в легенда. Тя разказва, че в една късна вечер на декември 1951, в своята „Ближная дача“ в околностите на Москва, тогавашният съветски лидер Йосиф Сталин категорично отхвърлил взетото вече през 1948 от правителствата на България и Румъния решение за мост между Гиген и Корабия с аргумента: „Никой не строи на празно място. Такъв мост трябва да се строи там, където има живот и да е близо до Русия”. Погледнал предоставената му карта и веднага посочил Русе – Гюргево. Сигурно в оня момент „стопанинът” от Кремъл вече си е представял как стоманените лавини на неговите прославените танкови командири Ротмистров, Рибалко и Лелюшенко преминават по моста и се устремяват на юг, към Проливите, чието овлядяване винаги е било исконна мечта на Империята. А че диктаторът си е мислел нещо подобно подсказва един епизод от победната 1945: четиризвездният генерал Айзенхауер (бъдещ президент на САЩ) в разговор със Сталин казал: „Генералисимус, сега Вие трябва да сте най-щастливия човек на света, Вашите победоносни армии превзеха Берлин, Вие стигнахте толкова далече!” Това, което Айк чува в отговор на ласкателството си, го смайва: „Да, но Александър І е стигнал по-далече, той е влязъл и в Париж...”.

Проектиране и строителство

Проектирането на съоръжението е възложено на специализиран тръст за транспортно проектиране от град Ленинград (Санкт Петербург). Проучвателните работи започват през 1951, с предимство в зоната на левия бряг, където речната тераса е доста по-сложна в хидроложко и геоложко отношение. Счита се, че главен проектант на моста е инж. Залицки. За съжаление, макар дистанцията от онова време да е само 60 години, поради атмосферата на секретност, за тези хора знаем твърде малко. За разлика от строителя на Траяновия мост Аполодор например, от чиято епоха ни делят цели 19 столетия.

В проектирането на Дунав мост има и българско участие – за архитектурното оформление на съоръжението от тогавашната държавната проектантска организация „Главпроект” са привлечени Георги Овчаров и Михайло Парашчук. Овчаров е архитект и философ, едно от най-ярките имена на нашия архитектурен небосклон от първата половина на миналия век: по негови проекти са строени такива знакови сгради в София, като тези на Вътрешното министерство, Агрономическия факултет, болницата ИСУЛ, Военното издателство, Държавния музикален театър и Мавзолея. Михайло Парашчук пък е скулптор с полско-украински произход и идва в България като емигрант през 1921. Работи доста години в ателието на знаменития Огюст Роден (родоначалник на импресионизма в скулптурата) в Париж и се смята за негов ученик. Парашчук е първият творец в България, работил в сферата на архитектурната скулптура и пластика. Той се счита за създател на тези направления в изкуството у нас. Двамата участват в конкурс с румънски архитекти и го печелят, след което им е поверено цялостното оформление на новия мост. Тяхно дело са въздействащите входни колонади, както и всички детайли на парапетите и осветителните тела. Съвсем наскоро Дунав мост участва в националния конкурс „Строеж на столетието”, като си съперничеше с такива национални светини като храма „ Св. Александър Невски”, например. Без съмнение мостът Русе – Гюргево е колосално съоръжение, и то не само за нашите мащаби. През 1954 всички са възхитени от неговата импозантност. Нагоре по реката, на запад от нас, като изящни колиета над нея са прехвърлени повече от 100 моста и всеки от тях е красив по своему. Нашият мост при Русе изглежда иначе – той е като масивна огърлица върху красивата шия на реката, направена от умел златар от огромен къс самородно злато, намерено случайно някъде из безбрежната пустош на Сибир.

Дунав мост впечатлява с параметрите си: дължината му между входните колонади е 2224 метра, междинните опори са 38. Съоръжението е проектирано като напълно симетрична конструкция и има 4 отвора с дължина 160 метра, 8 отвора с дължина 80 метра, 24 отвора с дължина 34,5 метра (виадуктите под железния и шосейния път), както и подвижна част в средата с дължина 86 метра, чиято платформа се издига на височина 7,60 м над нивото на железния път и така осигурява преминаването на големи плавателни съдове. Разгънатата площ на стоманените конструкции е почти 200 хил. кв. метра, а тази на бетоновите повърхности – над 10 хил. кв. метра. В средата на подвижната част на моста минава Държавната граница между България и Румъния; там е и „нулевият” километър на IV главна железопътна линия Русе разпределителна – Горна Оряховица – Стара Загора – Подкова.

По предварителни технологични разчети Дунав мост трябвало да бъде построен за три години. Но реалната продължителност на строителството е наистина рекордна: съоръжението е готово само за две години и три месеца – от началото на 1952 до края на март на 1954! Трудно е да се повярва, но е така. И това при технологиите на 50-те години! Без всякакво преувеличаване, постигнатото тогава е строителен подвиг.

Впечатляващи са и обемите на изпълнените в периода 1952-1954 строително-монтажни работи: почти 1,5 млн. куб. метра земни работи, близо 60 хил. куб. метра конструкции от бетон и стоманобетон, повече от 20 хил. тона метални конструкции, над 10 хил. кв. метра облицовки от гранитни и варовикови скали, 4,1 хил. бр. стоманобетонни пилоти и почти 7 хил. кв. метра шпунтови огради, около 50 километра техническа инфраструктура (водоснабдяване, електро- и съобщителни мрежи), близо 30 километра нов железен път и 90 железопътни стрелки, над 30 хил. кв. метра асфалтово покритие, както и смайващите 100 хил. куб. м нова сградна инфраструктура. Това наистина е интернационален обект: всички стоманени конструкции, премостващи отворите от 80 метра са доставени от Унгария, две от „двуетажните” ферми (в средата им е разположен шосейния път, а под него железопътната линия) за отворите от 160 метра, заедно с конструкцията на подвижната част и цялото й оборудване са произведени в Чехословакия, а другите две големи ферми за 160 метровите отвори пристигат на обекта от Полша. От Русия пък е доставен широк спектър от кранове и друго монтажно оборудване. По същество и на двата бряга, в зоната на строителната площадка са разгърнати огромни индустриални предприятия. На изток от Русе, чак до село Мартен, вляво от шосето за Силистра по онова време са струпани планини от материали, конструкции и оборудване, които обектът постепенно е „поглъщал”.

При изграждането на моста всички работи са изпълнявани на основата на план за организация на строителството, осигуряващ много добра съгласуваност чрез реализиране на водещите операции непосредствено на строителните площадки. На Дунав мост са използвани нови технологии, допринесли за постигане едновременно на качество, съкращаване на времетраенето на основните строителни работи и икономия на финансови средства - нещо много важно за онова тежко следвоенно време: щитов кофраж за многократна употреба, монтиране на конструкции без междинно подпиране, сглобяеми стоманобетонови плочи под железопътната и пътната част в зоната на виадуктите, набиване на стоманобетонови пилоти чрез предварително размиване на земните пластове с вода под налягане.

Един от най-отговорните моменти при строителството на моста е транспортирането и монтажа върху опорните части на „двуетажните” стоманени ферми над отворите от 160 метра (разположени симетрично на подвижната част) чрез потапяне на носещите монтажни плавателни съдове – операция, която не е допускала (дори и теоретично) никакви грешки. Необходима е повече от ювелирна точност.

Управляващ орган при строителството е „Смесено Главно управление Дунав мост”. Негов генерален директор е румънският инженер Александър Лунгу, чиито заместници последователно са българите Марин Грашнов (от 1953 министър на строежите) и Петър Диков. Главен ръководител на „Обект 889” от руска страна е инженер Леонид Саприкин, а негов главен инженер – Григорий Зингоренко. Без съмнение за този толкова важен обект са привлечени водещи мостостроители на Русия и тяхното мнение при вземане на най-отговорните решения е определящо. Българският технически персонал също е с много висока квалификация. Във връзка с аварийната ситуация, възникнала при изграждане на 17-та опора на румънския остров Мокану например, са привлечени водещи български експерти, като за предложените от него решения инж. Петър Иванов Топалов е награден лично от председателя на Президиума на Народното събрание на Румъния Петру Гроза.

Строителите на моста преживяват много трудни месеци и поради природни бедствия – двете строителни зими са най-тежките за цялото столетие: за първата (1952/1953) е характерно незапомнено пълноводие на реката, което налага чрез диги и други укрепителни мерки буквално да се спасява вече построеното през първата година. Зимата на 1953/1954 пък е белязана от изключително обилни снеговалежи и ниски (до -25 °С) температури. Дунавът е скован от дебел лед, който през пролетта образува огромни ледени планини пред съоръжението. Опасността почти готовият мост да бъде буквално пометен е толкова голяма, че за разбиване на натрупалите се пред него айсберги на помощ е привлечена бомбардировъчна авиация и сапьорни части.

До края на март на 1954 са направени пробните изпитания на конструкциите и са одобрени документите за съвместна експлоатация: „Съглашение (Меморандум) за поддържане и обслужване на железопътния и шосейния мост на река Дунав между Русе и Гюргево”, „Правилник за техническо поддържане и обслужване на моста” и „Правилник за техническа експлоатация”. За високото качество на изпълненото през 1952-1954 строителство говори и това, че сериозни ремонтни работи по конструкцията и опорите на моста са предприети едва 50 години след построяване на моста, през периода 1999-2004. През 2012 беше ремонтирана основно и подвижната част в средата на съоръжението.

Дунав мост като генератор на икономическо развитие

След 1952 Дунав мост наистина се превръща в своеобразен генератор на развитието на цялото ни национално стопанство: в технологично отношение транспортното строителство у нас преминава на качествено ново равнище. При изграждането му се създава цяла школа за строителни кадри (над 1200 души), които после внасят своя много сериозен принос в развитието на страната. Около него израстват много значими обекти на железопътната, пътната и сградната инфраструктура – Гюргево Север, Русе Разпределителна и Русе Пътническа, служебни сгради и съоръжения, зала „Филхармония” и други, и не на последно място – преустановява се сезонността в строителството. За първи път, успоредно с разгръщането на толкова големи по обем проучвателни и проектантски работи, се прокарват временни пътища, стоят се помощни предприятия и стопанства, и започва производството на стоманобетонни пилоти, необходими за фундиране на опорите. Пак за първи път у нас се реализират толкова сложни инженерни решения на голяма дълбочина. Мащабите на строителството, непознати до тогава, наистина са впечатляващи. Времето буквално започва да се движи по други закони.

Шейсет години по-късно

Не може да има никакво съмнение, че и в началото на новото хилядолетие мостът е не по-малко значим, колкото и в момента на откриването му. За Европейския съюз той е част от неговата стратегическа инфраструктура, по моста всяка година преминава „поток” от над 300 хил. автомобили и 4 хил. влака. Прехвърлил вече половин век, Дунав мост е все още едно „младо“ съоръжение, което е в състояние да понесе възможно най-наситения трафик. Той представлява наистина „капитално“ изградено съоръжение. И сега, толкова години след въвеждането му в експлоатация, мостът продължава да въздейства с простотата на своя стил и да внушава усещането за надеждност и сигурност.

Написаното от Любен Божков през 1936: „... чрез мост на Дунава за Гърция, България и Турция се дава пряка връзка не само с Румъния, но и със северните европейски страни: Западна Русия, Полша, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Източна Прусия, както и обратно – всички тези държави получават излаз към източните и южните морета – Черно, Средиземно и Адриатическо” става реалност преди 60 години. Най-после в долното течение на Дунав е била осигурена надеждна връзка между двата бряга на реката. Без съмнение професорът е бил много щастлив да види реализирана една от мечтите си.

Древните египтяни вярвали, че Времето се бои единствено от пирамидите. Разбира се, тази тяхна убеденост не можем да отнесем в пълен формат и към Дунав мост, но е сигурно, че това съоръжение още много десетилетия ще служи надеждно, и с присъствието си на същото място ще продължава да предизвиква у Времето ако не страх, поне постоянно раздразнение. Мостът, построен между 1952 и 1954, вече е и ярка страница от вълнуващата история на дунавското мостостроене, чието начало е заложено от Древния Рим.

София, юни, 2014

Литература:

Божков, Л. „Съобщителните проблеми на Балканите“, 1936 г.

Богданов, Г. „История мостостроения“, Санкт Петербург, 2013 г.

Теофилов, Р. „Величието на УлпияЕскус“, в. „Сега“,2007 г.

Теофилов, Р. „Мостът при Долни Вадин“, Journey.bg, 2012 g.

Владева, Л. „Дълга история имат мостовете над Дунав“, СБЖ, 2013 г.

Илиева, Т. „Мостовете над Дунав“, в. „Строител“, 2012 г.

Стоянов, Й. „ЖП ферибот Русе-Гюргево“, сп. „ИНФО“, бр. 8, 2013 г.

50 години ДСО „Трансстрой“ Управление – Русе, 1919-1969, Русе, 1969 г.

Архив на Поделение „Железен път и съоръжения“

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Анализирайки ситуацията в Латинска Америка, повечето експерти посочват, че през последните десетилетия в региона бяха осъществени много сериозни икономически и политически трансформации, съществено променили облика на латиноамериканските държави и мястото им в света. Значително намаля традиционното влияние на САЩ в региона, държавите в него демонстрират все по-голяма самостоятелност, в същото време там се появиха и нови външни играчи и на първо място Китай, който се стреми да се превърне в основния търговски партньор на Латинска Америка.

Промените в латиноамериканската икономика

Сериозни промени настъпиха в икономиката на държавите от региона. Ако през 90-те години на миналия век те преживяха серия от икономически кризи, през 2000-те латиномериканските страни, с някои изключения, осъществяват балансирана макроикономическа политика и демонстрират стабилен растеж. Доказателство за успеха на избрания икономически модел е фактът, че глобалната финансово-икономическа криза започнала през 2008 не оказа очакваното от някои разрушително въздействие върху държавите от Латинска Америка. Забавянето на темповете на икономически растеж в САЩ не провокира дълбока криза в икономиката на латиноамериканските държави, тъй като повечето от тях успяха да диверсифицират външноикономическите си връзки още преди 2008. Освен това, запазването на високите цени на изнасяните от Латинска Америка стоки на световните пазари, съдейства за съхраняването на икономическата стабилност и за осъществяването на мащабна социална политика, позволила "изтеглянето" над чертата на бедността на няколко десетки милиона жители на региона.

През последните години вътрешнополитическото развитие в страните от Латинска Америка също се характеризира с позитивни тенденции. Диктаторските военни режими отдавна останаха в миналото: навсякъде смяната на властта става чрез избори, а в някои държави демократизацията осигури достъп до управлението на широки маси от хора, които доскоро не можеха да влияят върху голямата политика. В момента регионът е политически хетерогенен и сред управляващите в Латинска Америка можем да видим представители на целия политически спектър - от радикално леви до откровено консервативни правителства. Днешните латиноамерикански левичари по правило провеждат политика, ориентирана към одържавяването на икономиката, отделяйки голямо внимание на социалната проблематика, а във външнополитическата сфера се противопоставят на САЩ (последното се отнася най-вече за радикално левите режими, докато политиката на лявоцентристките правителства към Съединените щати е доста по-предпазлива). На свой ред, десницата се ориентира към либерализация на икономиката и обществения живот и се обявява за по-тесни връзки със САЩ.

През последните години сред отличителните характеристики на латиноамериканските държави беше стремежът им към регионална интеграция. Сред множеството интеграционни обединения следва да посочим Съюза на южноамериканските нации (UNASUR), Тихоокеанския алианс (Мексико, Перу, Чили, Колумбия), демонстриращ голям динамизъм в икономическата сфера, и Общността на латиноамериканските и карибските държави (SELAC), в която участват всичките 33 страни от региона, включително Куба, но без САЩ и Канада. До голяма степен, SELAC възникна като алтернатива на традиционно доминираната от Вашингтон Организация на американските държави. В същото време интеграционните процеси в региона се усложняват от наличието на редица дублиращи се обединения, както и от вътрешните противоречия между участниците, които нерядко им пречат да формират зони на дълбока интеграция и по-ефективно да координират действията си, включително при възникване на кризисни ситуации.

Все по-очевидно е желанието на латиноамериканските държави да участват по-активно в глобалната политика, като самостоятелен играч. Ключова роля в това отношение играе най-голямата държава в региона - Бразилия, претендираща за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и представяща Латинска Америка в BRICS. Освен това, три латиноамерикански страни (Аржентина, Бразилия и Мексико) са членове на Г-20. Латиноамериканските държави разполагат и с двама непостоянни членове на Съвета за сигурност (в момента това са Аржентина и Чили).

Позицията на много държави от региона по отношение на кризите в Сирия и Украйна показа, че те нямат никакво намерение да следват руслото на външната политика на САЩ и се придържат към собствена аргументирана гледна точка. Като цяло, латиноамериканските страни са заинтересовани от преразпределянето на глобалната власт в полза на развиващите се региони. В тази връзка те се обявяват за промяна на световната финансова архитектура, както и на основите на политическото регулиране в системата на международните отношения.

Днес Латинска Америка преживява един от най-добрите периоди в цялата си история. Разбира се, в региона продължават да съществуват множество проблеми, особено в сферата на обществената сигурност, но това не пречи на анализаторите да прогнозират, че повечето латиноамерикански държави ще продължат да се развиват успешно, поне в средносрочна перспектива. На този фон вероятно ще продължи да нараства и ролята на най-големите държави от региона и най-вече на Бразилия в световната политика.

Двете Латински Америки

Статистиката сочи, че темповете на икономически растеж в латиноамериканските държави от Тихоокеанския регион са значително по-високи, отколкото в тези, разположени по Атлантическото крайбрежие. В този смисъл, Латинска Америка се оказва разделена на две от двата океана. Така, според последните прогнози на Международния валутен фонд (МВФ), през 2014 икономическият растеж във Венецуела, Бразилия и Аржентина, които членуват в т.нар. Южноамерикански общ пазар (MERCOSUR), ще бъде не повече от 0,6%. В същото време темповете на икономическия растеж в Чили, Перу, Колумбия и Мексико, които са част от Тихоокеанския алианс (Alianza del Pacífico, създаден през 2012), вероятно ще достигне 4,2%.

Тази съществена разлика в темповете на икономически растеж не може да се обясни само с факта, че западната част на Латинска Америка е ориентирана в по-голяма степен към бързоразвиващите се икономики на азиатските държави, докато източната част е по-обвързана с намиращата се в стагнация европейска икономика. Не бива да забравяме, че богатата на природни ресурси Бразилия притежава потребителски пазар от 200 млн. души, а Венецуела разполага с най-големите в света петролни запаси. В същото време, темповете на икономически растеж в тези две страни са много по-ниски, отколкото в техните съседи, въпреки икономическия бум, породен от ниските лихвени проценти по кредитите и високите цени на суровините.

Тук е мястото да отбележим, че държавите от Тихоокеанския регион се отказаха от всевъзможните популистки "изми", от типа на протекционизма, социализма или боливарианизма. "Нещата опират до това, че по време на икономически бум някои държави работиха упорито, докато други неразумно пилееха природните си ресурси. Днес Латинска Америка не представлява единен блок със стриктно синхронизиран цикъл на деловата активност" - посочва в тази връзка главният икономист на Института за международни финанси (IFF) във Вашингтон Рамон Арасена.

Дисбалансите в MERCOSUR

Всъщност, истината е, държавите от Атлантическия регион харчат повече, отколкото получават. В Бразилия например, разходите за социални нужди за периода 2010-2013 бяха средно 40% от БВП, докато в Чили, Колумбия, Мексико и Перу този показател бе средно 27,5%.  В същото време вътрешните спестявания в Бразилия достигнаха 16,4% от БВП, докато средното ниво на този показател в държавите от Тихоокеанския алианс беше 20,8%.

През февруари 2014 международната агенция Moody ’s Investors Service повиши суверенния кредитен рейтинг на Мексико от Ваа1 до А3. Така страната стана втората в Латинска Америка (след Чили), преминала в категория "А". Само месец по-късно, международната рейтингова агенция Standard & Poor’s понижи дългосрочния кредитен рейтинг на Бразилия от ниво "ВВВ" до "ВВВ-". Кредитно-финансовата политика, осъществявана от бразилското правителство, влияе отрицателно върху фискалните показатели и намалява доверието към икономическата му политика, като цяло. Наред с песимистичните прогнози за растежа през следващите две години, това се отразява негативно върху цялостните перспективи пред Бразилия.

Пари при пари отиват

Според прогнозите на МВФ, през  2014 растежът на мексиканската икономика ще достигне 3%, докато този на бразилската - само 1,8%. Както отбелязва в тази връзка придобилят напоследък скандална известност президент на португалската банка Espírito Santo Investment Bank Рикардо Салгаду "парите при пари отиват". Той подчертава, че банката му е заинтересована повече да финансира проекти в Мексико, където чуждестранните инвеститори имат право да участват в разработката на местните петролни и газови находища, отколкото да инвестира в икономиката на Бразилия. Според Салгаду, "Мексико върви в правилна посока, затова активизираме действията си в тази страна".

В държавите, разположени на Атлантическото крайбрежие, е налице усилване на държавната намеса във функционирането на компаниите, ограничаване на печалбите им и регулиране на цените. Това отблъсква потенциалните инвеститори и води до спад на деловата активност.

В Аржентита, която през 2001 обяви неплатежоспособност по външния си дълг, при управлението на Нестор Киршнер (2003-2007), а след това и на съпругата му Кристина Фернандес де Киршнер (от 2007 насам) се осъществява държавна политика на ограничаване на вноса и бяха въведени квоти за закупуване на чужда валута. Разклатената аржентинска икономика страда от сериозно изтощаване на валутните и резерви.

През декември 2013 с указ на аржентинския президент беше въведен 50%-ов данък при закупуване на автомобили на стойност над 210 000 песо (25 944 долара). Това доведе до спад на автомобилните продажби с 40% през първото тримесецие на 2014, в сравнение със същия период на 2013. Девалвирането на националната валута с 19% през януари 2014 пък доведе до ръст на потребителските цени, което се отрази отрицателно върху икономическата ситуация в страната. В същото време мярката донякъде съдейства за стабилизацията на златно-валутните резерви. В крайна сметка обаче, в края на юли Аржентина и инвестиционните фондове не успяха да постигнат съгласие относно дълга на Буенос Айрес към тях и латиноамериканската страна изпадна в ситуация на неплатежоспособност (за втори път в рамките на само 13 години). Непосредствено преди това рейтинговата агенция "Стандард енд Пуърс" понижи оценката за страната с една степен, до селективен дефолт

На свой ред Венецуела продължава да е подвластна на наследството на Уго Чавес. Експроприацията и държавното ценово регулиране сериозно отслабиха притока на частни инвестиции и нанесоха сериозна вреда на цели индустриални отрасли и най-вече на енергийната и хранителната промишленост. Провалите на правителството в икономическата сфера доведоха до това, че в момента Венецуела има най-високото ниво на инфлация в света - 59,3%. Тежката икономическа ситуация и растящият дефицит на продукти от първа необходимост провокираха масови протестни действия, като от февруари насам в сблъсъците с полицията са загинали около петдесет човека.

В доклада на МВФ от април 2014 се посочва, че погрешната икономическа политика на венецуелските власти е сред причините тази страна, притежаваща несметни запаси от петрол и газ, да изпадне в тежка рецесия.

Бразилия, която доскоро беше (наред с Русия, Индия и Китай) сред страните с най-динамично развиващите се пазари в света, се оказа чак на 116 място (от общо 198) в рейтинга на държавите с най-благоприятни условия за осъществяване на бизнес в света.

По данни на Световната банка, на компаниите, действащи в Бразилия, се налага да работят 2600 часа за да платят данъците си, докато в други латиноамерикански държави, за целта са достатъчни само 369 часа.

Бразилският президент Дилма Русеф активно прокарва философията на силната държава и е привърженик на стриктния контрол върху движението на капитали и държавното регулиране на цените на горивото и електричеството. Според главния икономист на бразилската банка Banco J. Safra в Сау Паулу Карлос Кавали, "бразилските компании смятат действията на правителството за прекалено интервенционистки". Ето защо частният бизнес не изпитва особено доверие към бразилските управляващи.

Възходът на Тихоокеанския алианс

Съвършено различна ситуация се очертава в Перу, където повечето експерти оценяват позитивно перспективите пред икономическия растеж. Макар че перуанският президент Олянта Умала се смята за левичар, той не спира да изненадва приятно чуждите инвеститори. През годините на управлението му са сключени договори за 12 млрд. долара с различни западни компании, като инвестициите се насочват към изграждането на нови електропроводи и пътища и модернизацията на пристанищната инфраструктура, което позволи значително да нарасне износът на страната. През последните пет години Перу подписа споразумения за свободна търговия със САЩ, Китай и ЕС.

"За разлика от много други латиноамерикански държави, Перу изпъква със своята предприемчивост" - посочва в тази връзка Жерар ван ден Хойвел, генерален директор на местния филиал на компанията DP World de Dubai, която извършва над 70% от контейнерните превози в страната.

В Мексико, през 2013 Конгресът одобри промени в конституцията, които, за първи път от 1927 насам позволяват на чуждестранни компании да сключват договори с правителството за подялба на продукцията и да получават лиценз за добив на петрол. Те им дават възможност да регистрират в отчетите си разработваните от тях ресурси като свои активи, макар че преди да бъде добит, петролът остава собственост на държавата. Така чуждестранните компании няма да получават дял от добивания петрол, а еквивалентни на стойността му парични средства, съобразно договорите за разпределяне на печалбата. По данни на Bank of America, в рамките на провежданата от правителството енергийна реформа, Мексико може да си осигури чуждестранни инвестиции на стойност до 20 млрд. долара.

Според водещия икономист на Grupo Financiero Banorte Габриел Касияс, "промените в трудовото и данъчното законодателство ще позволят на Мексико да постигне през 2016 икономически растеж от 5,5%, което ни дава основание да гледаме с оптимизъм на бъдещето му развитие".

Всъщност, основната разлика между държавите от Източното и Западното крайбрежие на Латинска Америка е в търговския им подход. Така, страните от Тихоокеанския алианс се опитват да станат конкурентоспособни и се стремят да увеличат обемите на търговията си чрез понижаване на митническите такси и усвояването на нови търговски пазари. За разлика от тях, държавите от MERCOSUR (Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела) вървят в противоположната посока и осъществяват неопротекционистки политика. Докато в страните от Тихоокеанския алианс външната търговия осигурява над 54% от БВП, във Венецуела този показател е 41,3%, в Аржентина - 40,1%, а в Бразилия - 24%.

Според президента на най-голямата колумбийска текстилна компания Madamar Карлос Лаверде, благодарение на подписаните двустранни споразумения за свободна търговия времето за оформяне митническите формалности е било значително съкратено. Ниските вносни такси пък позволяват значителното нарастване на колумбийския износ в САЩ и Европа, което не може да се каже за бразилските производители. "В сравнение с бразилските си колеги, ние сме в по-благоприятни условия, по-конкурентни сме и затова успяхме да ги изместим, поне в нашия сектор" - посочва Лаверде.

Най-вероятно разликите в темповете на икономически растеж между тези две групи латиноамерикански държави ще се запазят и в бъдеще. Всички страни от региона обаче ще преживеят тежки времена заради спада в цените на суровините и ръста на лихвите по международните заеми. Най-силно ще бъдат засегнати държавите от MERCOSUR, които страдат от прекалено стриктната монетарна и фискална политика и високите темпове на инфлация. Според изпълнителния директор на Института за международни финанси Чарлз Колинс, страните от Тихоокеанския алианс са в сравнително по-добра позиция, тъй като там държавните институции осъществяват по-гъвкава икономическа политика за диверсификация на националната икономика.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Сегашното укрепване на третостепенните забрани е още по-лошо от отслабването на първостепенните

Джилбърт Кийт Честертън

По самата си природа, човешкият живот следва да бъде посветен на нещо велико или малко, блестящо или обикновено

Хосе Ортега и Гасет

Понятията "интерес" и "ценност" следва да се разглеждат не само като принадлежащи на различни сфери, но и като термини, чиито смисъл е противоположен. Действително, в семантичното ценностно поле откриваме опити социалното пространство да бъде описано чрез идеите за доброто и злото. И това се прави въпреки изключителното многообразие от нравствени понятия, наблюдавани в продължение на столетия у различните народи. С други думи, ценностите представляват това, което обединява и регулира по един императивен начин конкретното човешко общество. Никак не е случайно, че религията, която не се изчерпва с нравственото си съдържание, а е неразривно свързана с ценностната сфера, се тълкува от хуманистите от епохата на Възраждането като нещо, което "свързва всички в едно" (от лат. religare).

В същото време думата "интерес" има съвършено различна етимология - "да се намираш между или сред нечии вещи" (лат. inter esse negotia alicuius) - и по този начин по подразбиране се свързва с идеята за отчуждеността и разделението между елементите на едно множество. Следователно, може да направим обобщеното твърдение, че ценностите са ориентирани към обединяването, докато интересите олицетворяват това, което различава и разединява.

В същото време обаче, в хода на историческото развитие на онази част от човечеството, която често и без достатъчно основания бива определяна като "западна", интересите и ценностите, в крайна сметка, се преплитат. В политическия живот на много държави интересът не само се намесва в сферата на нравствеността, но и в отделни случаи се превръща в мерило за цивилизованост. Това е резултат от продължителния историко-географски процес, анализиран така добре в социалния му ракурс от Фердинанд Тьонис (25). Този процес се заключава в прехода от "общността" (нем. Gemeinschaft) към "обществото" (нем. Gesellschaft, което обаче може да се преведе и като "компания" или "дружество").

Общността, която е исторически съотносима със средновековната реалност на земеделските общини или малки комуни, представляващи част от християнския свят (лат. Respublica christiana), е модел, базиращ се върху единството и взаимовръзката на възприемането и крепящ се на обичаите, родствените и приятелски връзки (архетип на последните е семейството).

Обратното, обществото се формира като изкуствен и механичен агломерат от индустриалната епоха и се определя от съвместното съществуване на разделени и независими един от друг индивиди, обединени предимно от някакви договорни задължения и от логиката на обмена и печалбата, т.е. от интереса.

В англосаксонските култури, където доминира този процес, е прието да се смятат за "развити" и дори за "цивилизовани" само онези държави, в които интересът се налага като основополагащ принцип на човешката активност. Именно противопоставянето между противоположните интереси се приема от тези култури като мярка за социална зрялост и цивилизационна развитост. Днес тази представа се налага на света като единствено правилната. Нещо повече, обществените форми и институции, базиращи се на тези принципи, автоматично се обявяват за единствено демократични, което води до съществено изкривяване на самото понятие "демокрация". На практика, противопоставянето на интересите и индивидуалистичната свобода по западен модел са същностна характеристика не на демокрацията (която може да се реализира и в други форми), а само на западния либерален модел на управление на обществото. По същия начин, тези принципи не изчерпват и понятието свобода. Те отразяват само това, което още Бенжамен Констан разглежда (макар и прекалено схематично) като признак, отличаващ Съвременността (Модерна) от Античността: разбирането за свободата вече не като пряко участие в колективното упражняване на властта, имаща правото да взема решения, а като лично удовлетворяване (9).

Пространствената революция

Тази разлика в дефиницията на понятието свобода, подобно на разликата между общността и обществото, се отнася в определена степен до "пространствената революция", кореняща се в географските открития през ХV-ХVІ век и след това реализирана окончателно на европейския континент в хода на урбанизацията и индустриализацията. Това позволява да се твърди, че "общинното измерение" бива ерозирано, включително и заради геополитическия процес, който коренно променя представите за пространството и човешките отношения вследствие на развитието на технологиите и формите на комуникация.

Още древногръцките историци отбелязват дълбоката взаимна връзка между политическата организация и териториалните размери. Констан също смята, че античната свобода се характеризира с единство на етичните виждания, което се обуславя именно от малките мащаби на античните общности. Най-добре обаче изяснява тънката връзка между географското и идейно-нравственото пространство Карл Шмит, който в книгата си "Номосът на Земята в правото на народите" говори за загубата на родното място на територията на планетата, както и на обединяващите общността ценности, в новото "пространство без граници", доминирано от технологията (20).

Известният германски юрист, консервативен философ и геополитик смята, че "номосът" на съвременния свят се корени именно в "морската" пространствена революця, с други думи в установяването на британското господство в океанските простори и индустриалната революция в тази страна. Формиралият се между Морето и Технологията съюз съвсем не е случаен, той е пряка последица от островното положение на Великобритания. Сухопътното съществуване се отличава с обвързаността си с определена територия, очертана от природните и човешките граници, които обуславят стабилността на икономическата активност и нравствения модел. Морското съществуване и възприемането на пространството през призмата на водната стихия освобождават живота от каквито и да било граници и способстват за независимостта и отказа от стабилните обвързаности. Морето ражда революционния прометеевски стремеж към "новото", непрекъснатото търсене и техническия прогрес. Именно защото Англия "започва да гледа на Земята от гледната точка на Морето", тя се превръща в родоначалник на индустриалната революция. Англия не само посочва пътя на материалното развитие, по който тръгват всички останали държави (включително за да се противопоставят на английската мощ и да запазят независимостта си). Така тя съдейства за еманципацията от ценностите, разбирани като "нещо свързващо". Неслучайно в Англия, която по онова време вече напълно придобива статуса на "морска държава", възниква и феномена на "ограждането" - т.е. насилствената ликвидация на общинските земи (и обичаите и традициите на Средновековна Европа). Нещо повече, именно в Мъгливия Албион се зараждат и либерализмът, провъзгласяващ правата на индивида за доминиращи в отношенията с другите хора, и класическата теория на икономиката, според която интересът и стремежът към печалба са основополагащите мотиви на човешката активност.

Във всичко това можем да проследим и генеалогията на съвременното общество, в което, както ми се струва, се очертава непреодолим разрив между интересите и ценностите, така че самото понятие "общ интерес" днес изглежда като оксиморон. Интересът няма как да бъде общ (т.е. единен и споделян), именно защото изначално се осмисля в светлината на съпоставянето и дори противопоставянето с другите субекти. Прието е интересите да се определят примерно като "национални", в съответствие с това, доколко те се отличават от интересите на другата държава. В рамките на държавните структури се очертават т.нар. "групови интереси", които са такива именно защото защитават определени блага, които не съвпадат с благото на гражданите, извън въпросните групи. По аналогичен начин правата на малцинствата (които понякога би трябвало да се дефинират по-скоро като "интереси на малцинствата") често са пример за отстояване на независимостта на частното от общото. На свой ред, прието е интересите на отделния индивид да се определят като "частни", именно защото не съвпадат с интересите на другите индивиди. В съвременната икономика "интересът" придобива ярко изразен конфликтен отенък. Френският антрополог Луи Дюмон смята, че икономическата наука придава на отношенията с предметния свят приоритетен статус, в сравнение с отношенията между хората (10, 11).

Ще дам конкретен пример за сложността на общоприетото разбиране за "интереса" в съвременното общество. Европейският съюз е член на Световната търговска организация (СТО) и, следователно, сред неговите основополагащи принципи е правото на свободно движение на стоките. В същото време срещу ЕС непрекъснато се отправят обвинения, че провежда протекционистка политика в селскостопанския сектор, налагайки мита върху вноса или давайки различни привилегии за местните производители, защитаващи ги от потенциалните рискове на пазарната конкуренция. Ограничавайки конкуренцията, тази политика води до запазване високото ниво на цените и по този начин стоварва бремето на разходите върху самия европейски потребител. Никак не е лесно да определим, в какво точно се заключава общият интерес - в защитата на труда на производителя или в правото на потребителя да има богат избор на стоки и освобождаването му от необходимостта да плаща данък добавена стойност, обусловен от наличието на косвен монопол.

От една страна, протекционистката политика съвпада с напълно оправданата визия, която може да бъде характеризирана (използвайки терминологията на Карл Шмит) като "сухопътна". Тя се заключава в това, че стойността на стоката задължително е свързана с територията (мястото на производство) и с труда на населяващите я хора. Тоест, солидарността в рамките на политическия строй предполага признаване на ценността на производствените структури на въпросната територия и подкрепата за тях. В тази връзка е съвсем логичен призивът към всички да пренебрегнат отчасти собствените си интереси (т.е. да се примирят с липсата на по-евтини стоки). Той изглежда напълно оправдан, защото цели да гарантира необходимата защита на малцинството от един по-сериозен риск - кризата на целия сектор и свързаната с това безработица.

От друга страна е очевидно, че днес изборът (обоснован или не) за защита на отделния сектор от предполагаемата конкуренция зависи от политическото представителство на самия сектор и затова отразява в по-голяма степен съотношението на силите, отколкото спазването на самия принцип. Далеч не всички производствени отрасли могат да разчитат на една и съща подкрепа. Парадоксът е, че дори ако такава протекционистична защита се осигури на всички отрасли на икономиката, това няма да доведе до гарантирането на "общия интерес", а до застой на цялата система, обусловен от претенциите на отделните и компоненти, обявяващи се за съхраняване на статуквото. Перефразирайки метафората на Менений Агрипа, който сравнява социалното общество с човешкото тяло, а неговите класи и прослойки - с органите на това тяло, може да се каже, че прекалената "здравина" на отделния орган води до парализа на организма. Създава се ситуация, когато не само производствените структури, но и различните държавни и обществени институции (държавните чиновници, синдикатите, професионалните корпорации, предприемаческите асоциации и т.н.) оказват толкова силен натиск, че той препятства каквато и да било промяна в рамките на изключително сложния механизъм на баланса между обоснованите претенции и корпоративния лобизъм.

Ценностната криза

Призивът за действия в името на общите интереси изглежда особено проблематичен в контекста на онзи социален модел, в чиито рамки разделението на труда, свободното движение на капитали и конкуренцията са не просто двигател на икономическото развитие, но и формират основата на обществения живот. В тези условия общият интерес не може да бъде въплътен в простата сума на всички обособени интереси, още по-малко пък в т.нар. "обща воля" (в духа на учението на Русо), която е произволна и неопределена. В най-добрия случай, той може да придобие формата на компромис между противоположните интереси. Възможно е именно в търсенето на такъв компромис да се заключава днес политиката на едно добро правителство. Опирайки се на авторитета си, управляващите трябва да могат да разрешават конфликтите, без да предоставят привилегии на онези, които и без това разполагат със сериозни предимства.

Би могло да се каже, че преследването на отделните интереси в рамките на икономическата активност представлява своеобразен икономически еквивалент на философско-политическия принцип на индивидуализма. Не е задължително обаче, индивидуалният интерес, като такъв, да бъде представян като елемент, противостоящ на колектива. Обратното, личността и общността (т.е. индивидуализмът и принадлежността към обществото) в една добра държава, следва да не да се противопоставят, а да функционират като диалектически взаимносвързани феномени.

Бих искал да подчертая, че мнозина, обявяващи се за приоритет на ценностите в социалната сфера (от Бердяев до Муние и от Честертън до Ортега и Гасет) призовават за стриктно разграничаване на общественото измерение (в което се въплъщават привързаностите и обитават споделените ценности), т.е. на "общността", от колективизма, асоцииран с анонимната маса и отхвърлящ различията в името на абстрактното благо. Според тях, задължително следва да се разграничават такива понятия като "личност" (представляваща неповторимата същност, намираща се в диалектична връзка с другите) и "индивид" (който представлява атомизирана единица, съществуваща "преди" възникването на семейните, социалните и обществените връзки).

Въз основа на идеята за центричността на личността, може да се твърди, че свободата на избор - и представляващата нейно пряко икономическо допълнение предприемаческа активност - може да бъде двигател на развитието само ако се вписва в рамките на правилата и, най-вече, на общоприетия модел, и се основава на чувството за отговорност, съдействайки по този начин за избора на управляващите и формирането на йерархията въз основа на заслугите и компетентността. И обратното, както е добре известно, много форми на солидарност, въплътени в централизираните, бюрократични структури на съвременната държава, често дегенерират, което се проявява в ръст на корупцията и лишава обществото от социална хармония и меритокрация.

Следователно, проблемът не опира до признаването на значението на интереса и индивидуалната свобода, като такива - те имат своето място и наличието им се признава дори от най-консервативния мироглед. Ценностната криза е свързана с пропорционалното съотношение между индивидуалния интерес и общите ценности, от една страна, и сферата на задълженията, обичаите и историческата идентичност - от друга. Днес те са се превърнали в проводници на своеобразен космополитизъм, който нерядко представлява просто шовинистично натрапване на собствения начин на живот на всички останали - нещо, което още навремето бива предсказано от Николай Трубецкой (2). От друга страна, за висша ценност се обявява правото на всеки свободно да избира собствените си ценности, ограничавайки го само формално. На практика обаче, това води до появата на феномена, който привържениците на американския комунитаризъм наричат "процедурен либерализъм": един релативистически и дори нихилистичен обществен модел, отхвърлящ самата идея за ценността като нещо общопризнато. Оттук произтича и изкривеното тълкуване на плурализма, в чиито рамки толерантността се превръща в синоним на равнодушието, трансформиращо се в нетърпимост всеки път, когато на пътя и се изпречат истински утвърдени ценности.

Сред ярките примери за това са острите разногласия между Унгария и ЕС във връзка с внесените през 2011 в унгарската конституция промени, в които християнството изрично се посочва като основополагаща ценност на нацията. Спорът се задълбочи от това, че въпросните промени се съпровождаха с ограничителни мерки, засятащи интересите на чуждестранните финансови агенти. Така премиерът Виктор Орбан се превърна в мишена на яростните нападки на представителите на либералните институции.

На практика, ставаше дума за различни подходи към един феномен, който отдавна поражда съмнение в много европейски държави. Същността му е, че интерпретацията на собственото историческо развитие се оказва лишена от немалък брой самобитни елементи, чиито следи се съхраняват в културата, изкуството и, (макар и в деградирал вид) манталитета на народите: те се свеждат единствено до тяхното фолклорно, музейно измерение или пък, в най-добрия случай, стават въпрос на личен избор. Този феномен касае не само религиозните традиции, чиято ерозия е най-очевидна. Той се наблюдава във всички аспекти на материалната и нематериалната култура, служещи за опора на нравствената ментална общност и, следователно, способни да формират онази задължителна рамка, извън която не може да има конструктивен идеен плурализъм.

Интервенционизмът и "износът на демокрация"

Този либерален модел се утвърди триумфално след разпадането на Съветския съюз. Той формира идеологическата основа на т.нар. "хуманитарни намеси", осъществявани под егидата на САЩ. И едва през последните години, в резултат от честите провали на военните операции и появата на нови геополитически полюси (Латинска Америка, Русия, Китай, Индия) се предприемат плахи опити да бъдат поставени под съмнение действията на Вашингтон. Тезата, че американската външна политика преследва интереси, свързани със защитата на общочовешките ценности звучи банално, но не винаги е коректна. На практика, независимо от пропагандните твърдения, целящи да оправдаят интервенциите, обусловени от определени стратегически или икономически цели, налице е демонстрация на ясно изразен стремеж за хегемония (глобална по форма и релативистка, по съдържание). Глобалният характер на тази теория е в това, че либералната демокрация се представя като модел, който може да бъде наложен повсеместно. Релативизмът и пък е свързан с това, че тя на практика предлага не истинска ценностна система, а само набор от права и юридически гаранции, който трябва да даде на индивида възможност да живее, следвайки собствения си избор и собствените си интереси в един свят, където границите стават все по-размити. Тази идея, лансирана като най-привлекателната перспектива, предполага една абстрактна визия за човека, която Майкъл Сендъл удачно определя като "човек, необремен с никакви задължения" (unencumbered self) (19). На практика обаче, пълното освобождаване от бремето на зависимостите съвсем не означава възможност за действия на основата на неограничената свобода. В повечето случаи индивидуалната идентичност, освободена от своето географско, историческо и обществено измерение, попада под влиянието на съвкупност от стимули (т.е. на пазара). Интересът, като вектор на човешките отношения, придобива изключително значение. Популярното понятие "променлива съвременност", въведено от Зигмунт Бауман (3), което подчертава екзистенциалния нихилизъм и психологическите аспекти на обществото на потреблението, поне според мен, е изключително подходящо, защото се пресича с "морската" концепция за съществуването "без корени", теоретично обосновано в трудовете на Карл Шмит.

Възможно ли е тази тенденция да бъде обърната и ценностната скала отново да бъде поставена в центъра на съвременното общество? Струва ми се, че отговор на този въпрос следва да дадат преди всичко европейските държави, които преживяват едновременно икономическа и ценностна криза. Без да се спирам на конюнктурните решения, които предстои да бъде взети, можем да очертаем три основни направления на действията, целящи да преодолеят разрива между интересите и ценностите. В същото време тези действия трябва да доведат до икономическо оздравяване. Ако разсъждаваме реалистично, противопоставянето между различните интереси в сферата на икономиката неизбежно ще се запази, но може да бъде смекчено от усещането за общни ценности - т.е. за принадлежността към общност с еднаква съдба.

Какво представлява Западът

Първото направление е свързано с необходимостта да бъде демонтиран и възстановен в истинското си значение контекстът на категорията "Запад". Съвременното разбиране за Запада е плод на американската политическа мисъл, намерила израз в различни теории - от Джеферсън до Монро, в които се формулират различията между Америка и Европа. Техните автори в определена степен се стремят да обосноват противопоставянето на Европа.

С началото на пространствената революция, ознаменувано от Великите географски открития, категориите "Запад" и "Изток" започват да губят значението, което имат в античната или средновековната епоха. От географска гледна точка, Европа по никакъв начин не може да бъде идентифицирана като част от Запада, от който я отделя океанът. Слънцето залязва именно на Запад, затова символичното твърдение, че с придвижването си на Запад Европа, като единна цивилизация, върви към своя залез, може би не е чак толкова повърхностно.

Европа може да се идентифицира само като Западът на Изтока: с други думи, като западната част на Стария свят, като западния полуостров на безкрайния континент, заемащ източното полукълбо на Земята. И обратното, "западничеството" е просто изкривяване и отричане на историческите и духовни корени на Европа. В същото време осъзнаването на собственото историческо разположение в пространството е принципно важна основа за вземането на практически решения.

Второто направление е свързано с възраждането на традициите. Въпросът, сам по себе си, е достатъчно сложен, защото в подобни случаи човек лесно може да се поддаде на повърхностни и произволни съждения. Карл Шмит говори за "тиранията на ценностите", имайки предвид ситуацията, в която апелирането към ценностите е лишено от историческа основа и се свежда до абстрактни принципи (21). Всеки апел към идентичността съдържа опасността от излишно затваряне по отношение на Другия и, което е много по-лошо, от користното използване на идеята за защитата на интереси, нямащи нищо общо с прокламираните ценности. Ярък пример за това е дискусията за "християнските корени" на Европа. Цитираният по-горе случай с Унгария е само едната страна на медала, но той има и друга. По време на интервенцията в Афганистан, в подкрепа на тезата за християнските корени (която, сама по себе си, е обоснована, ако не се разглежда като тотален и ексклузивен принцип) нерядко се лансираха откровено расистки доводи. Това се правеше предимно от привържениците на идеята за т.нар. "цивилизационен сблъсък", при това далеч не в името на възраждането на европейските ценности. Отъждествяването, от тях, на свободния пазар, либералната демокрация и християнската религия е спорно, само по себе си, и изпълняваше чисто инструментална функция в стратегията на САЩ.

До какво може да бъде сведена идентичността на Европа, под чиито покрив съществуват многобройни национални култули - светски и религиозни, още повече, че те нямат ясно изразени континентални граници? Едно от най-убедителните тълкувания на европейската идентичност дава френският философ Реми Браг, според който Европа притежава един "дълбоко римски" характер (5). При това този епитет се отнася не толкова до конкретната антична цивилизация, колкото към способността за възприемане, преобразуване и транслиране на културите на прилежащите територии и дори на завоюваните народи. Според Браг,          величието на Римската империя - и на Европа, като нейна наследница - е най-вече в усещането и за "вторичност" по отношение на предшестващите култури, което прави възможно и възприемането на гръцката култура, и приемането на християнството в рамките на римското право. Тази позиция отива много по-далеч от неутралния синкретизъм, проявявайки се в преобразуването на изходните елементи, които са едновременно и различни, и сходни. Същото виждаме и в последващата европейска история - да си припомним например интегрирането на германските традиции или приноса на арабската култура в тази на латинското Средновековие.

Като етнокултурно и духовно обобщение на взаимодействието на съседните пространства на Древния свят (от първите индоевропейци, дошли от Азия, до семитските култури на Близкия Изток и Северна Африка и чак до миграцията на народите в епохата на Късната Античност), Европа намира своето въплъщение в историческото минало на Рим. Поемата на Вергилий за троянския герой Еней, напуснал, заедно с баща си и сина си, обзетия от пламъци роден град и пристигнал след дълго странстване в латинските земи, също символизира приемствеността, прехода от миналото към бъдешего: "Да си римлянин означава да усещаш старото като нещо ново, като нещо, което се обновява, след като бъде пренесено на нова почва. Римлянинът вижда началото като възобновяване" (5, с.49).

Тази римска душа на Европа представлява (независимо, че самият Браг не е на това мнение) пълен антипод на месианският манталитет на САЩ, в чиято основа е разривът с предшестващите култури (примери за което са изтребването на индианците, а в наше време - дискурсът, насочен против т.нар. "Стара Европа") и намерението за натрапване на "новите" ценности на геополитическите противници, тъй като те се разглеждат като стоящи на по-ниско стъпало в културното си развитие. Последното е в пълен синхрон с характерното и за Британската империя чувство за превъзходство по отношение на колониите и намира израз в концепцията за т.нар. "американска изключителност".

Отказът от тази фундаментална "римска" характеристика, както изглежда, е сред основните причини за съвременната криза на европейската идентичност. Между другото, с нея може да се обясни и онази специфична "средиземноморска разсъдливост", в която мнозина интелектуалци откриват противоотрова срещу англоасаксонския утилитаристки рационализъм. В тази връзки си струва да отбележим, че днес в европейската масова култура образът на Древния Рим се свежда предимно до най-баналните и повърхностни, а понякога и исторически неверни представи. Разпространението им става предимно чрез основния инструмент на северноамериканската "мека сила" - холивудската филмова индустрия.

Третият аспект или направление пряко касае социално-политическата реалност. Реализацията на задачите в тази сфера вероятно ще се окаже най-сложно: става дума за утвърждаването на общите ценности вътре в политическите структури, които, макар и да се развиват по мултиполярния сценарий, продължават да остават в сянката на големите пространства. Това е косвено доказателство за влиянието, което географското пространство оказва върху ценностната сфера. Потвърждава го фактът, че в Европа, както и в другите, индустриално развити зони, набират сила обществени движения, акцентиращи върху "общото благо": самата идея за благото се тълкува и като повишаване значението и ценността на локалната територия ("малката родина"), и като защита на околната среда и дребния бизнес. Несъмнено, става дума за  опити да се намери отговор на процесите на глобализация, задълбочаващи откъсването от корените и "загубата на земята" - както в пряк, така и в преносен смисъл - във връзка с пространствената и производствената революции.

Въпреки безспорната им привлекателност обаче, подобни проекти едва ли могат да формират действена политическа алтернатива на глобализма. При хипотетичната им реализация на държавно равнище те потенциално носят опасността от нарушаване на баланса, раздробеност, рисковете на неконтролираното управление на множество изолирани единици и, както изглежза, перманентен конфликт.

Обратното, важната задача за политиците от ХХІ век е да открият пътищата за координация между центъра и перифериите с помощта на междинни органи на управление. В процеса са ангажирани както националните държави, решаващи тази задача вътре в своите граници, така и наднационалните структури. Принципът за субсидиарността, разбиран като свързващо звено между централизма и автономията, е един от опорните стълбове на Европейския съюз. И ако той се оказва слабо ефективен, това се дължи на факта, че субсидиарността беше планирана и се прилагаше само на институционално икономическо и политическо ниво. С други думи, субсидиарността се базираше на интересите на различните територии, т.е. на принципа за "съгласие в многообразието" (in variate concordia), който само формално е девиз на ЕС.

Голямото предизвикателство пред континенталната интеграция

В известен смисъл, най-голямото предизвикателство пред континенталната интеграция е проблемът, как да се съвмести усещането за територална вкорененост (а именно то определя осъзнаването на общите/споделените ценности), с актуалността на големите пространства от мегаполисен, национален и регионален мащаб? Това предизвикателство е едновременно геополитическо, технологично и образователно.

В определена степен и трите очертани по-горе направления в преразглеждането на стратегията за развитие на Европа могат да получат подкрепа от процеса на формиране на многополюсния свят. Но ако тенденцията за появата на нови геополитически полюси се ограничи единствено с преразпределянето на влияние, ако тя не доведе до мултиполярна диверсификация на културите и икономиките, едва ли много неща ще се променят, от гледна точка на ценностите. И напротив, ако този процес се съпровожда с възраждането на различните култури на нашата планета, универсалността на западния (англосаксонския) модел може да се окаже мнима и това ще накара европейските народи да разсъждават за себе си именно като за европейци. Ако съумеят да намерят в собствената си хилядолетна история силата да преоткрият сами себе си, те биха могли да формулират нов сценарий за своето бъдеще и да водят конструктивен диалог с другите цивилизации. Продължавайки да се движи на Запад, европейското слънце очевидно върви към своя залез, но на един "многополюсен хоризонт" то все още има възможността да озари света с новия си изгрев.

Литература:

1. Бердяев Н. А., Новое Средневековье. Размышления о судьбе России и Европы. Москва 1991.

2.Трубецкой Н. С., Европа и человечество. София 1920.

3. Bauman Z., Liquid Modernity. Cambridge 2000.

4. Belloc H., Europe and The Faith. London 1924 [1920].

5. Brague R., Europe, la voie romaine. Paris 1992.

6. Cardini F., L’invenzione dell’Occidente. Rimini 2004.

7. Cassano F., Zolo D., L’alternativa mediterranea. Milano 2007.

8. Chesterton G. K., Il profilo della ragionevolezza. Torino 2011.

9. Constant B.,  De la libertе des Anciens comparеe a celle des Modernes. Paris 2010.

10. Dumont L., Homo Equalis I: Genese et epanouissement de l'ideologie economique. Paris 1977.

11. Dumont L., Essais sur l'individualisme. Une perspective anthropologique sur l'ideologie moderne. Paris 1983.

12. Europa dei popoli, Europa dei mercati. Modelli dell’integrazione europea. Rimini 1998.

13. Guardini R., Europa. Compito e destino. Brescia 2004.

14. Latouche S., Le defi de Minerve: rationalite occidentale et raison mediterranienne. Paris 1999.

15. Mounier E., Revolution personnaliste et communautaire. Paris 1961.

16. MacIntyre A. C., After Virtue. A Study in Moral Theory. London 1981.

17. Novalis., Die Christenheit oder Europa. Ein Fragment. Stuttgart 1950.

18. Ortega y Gasset J., La rebelion de las masas. Madrid 1993.

19. Sandel M., Liberalism and the Limits of Justice. Cambridge 1989.

20. Schmitt C., Der Nomos der Erde im V?lkerrecht des Jus Publicum Europaeum. Berlin 1950.

21. Schmitt C., Die Tyrannei der Werte. ?berlegungen eines Juristen zur Wert-Philosophie. Stuttgart 1960.

22. Sciacca M. F., L’oscuramento dell’intelligenza. Milano 1970.

23. Sedlmayr H., Verlust der Mitte. Salzburg-Wien 1948.

24. de Tejada F. E., Europa, Tradizione, Liberta. Saggi di filosofia della politica. Napoli 2005.

25. Tennies F., Gemeinschaft und Gesellschaft. Grundbegriffe der reinen Soziologie. Darmastadt 1963.

* Ръководител на Евразийската програма на Института за висши геополитически изследвания (IsAG) в Рим, Италия

{backbutton}