Новите силни течения в глобалната геополитика, на практика, обезмислиха щателната сценография, стояща зад последното посещение на президента Барак Обама в Европа, във връзка с отбелязването на 70-годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия и формирането на нов западен алианс, в отговор на руската намеса в Украйна. Докато Обама демонстрираше твърдост в Полша, опитвайки се да ободри уязвимите източноевропейски членове на НАТО, руският президент Владимир Путин с щастлива усмивка гостуваше на западноевропейските си приятели, които продължават да купуват от него огромни количества природен газ.
Президентът на Франция Франсоа Оланд не само покани Путин на обед, но и отказа да отмени сделката на стойност 1,6 млрд. долара за доставката на военни кораби на Москва. Докато Путин и Оланд обядваха в комфортната обстановка на Елисейския дворец, руските специални части продължиха да оказват дискретна подкрепа на проруските бунтовници в Източна Украйна, овладели ключови центрове в граничната зона и опитващи се да създадат сухопътен коридор между Русия и новоприсъединената и провинция Крим, където е базиран руският Черноморски флот.
Китайците, намиращи се на югоизточния фланг на Русия, не пропуснаха да се възползват от това разцепление в редовете на НАТО. Всички въпроси, които биха могли да възникнат в Пекин във връзка с руската намеса в Украйна, бяха оставени на заден план в съвместната декларация, която направиха в Шанхай китайският президент Си Цзинпин и Путин. Освен това, в енергийната сфера двете страни подписаха мащабно споразумение за 400 млрд. долара, окончателно оформяйки стратегическия съюз помежду си, на който Пекин и Москва отреждат ролята на противовес на Запада.
Докато Обама говореше в Европа за вероломството на Русия и необходимостта от укрепване на НАТО, Пекин отбеляза 25-годишнината от потушаването на продемократичните демонстрации на площад Тянанмън като на практика изцяло отстрани от обществения живот в страната т.нар. "вътрешна опозиция". Докато Путин участваше в отбелязването на Деня на десанта в Нормандия, един високопоставен китайски генерал заяви на провеждащата се по същото време конференция по въпросите на регионалната сигурност в Азия, че бездействието на САЩ в Украйна е очевиден симптом за стратегическата "еректилна дисфункция" на Америка.
"Постепенното ограничаване на войните, особено там, където не се очертава ясно изразена победа, е деликатна работа", освен това е много трудно "да не дадеш знак на останалите, че не просто излизаш от войната, но и се отказваш от по-широките си международни ангажименти" - посочи бившият американски държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс на последната си лекция в Съвета за международни отношения. Навремето, това се оказа по силите на бившия президент Ричард Никсън и държавния му секретар Хенри Кисинджър. След Виетнам, когато САЩ бяха уязвими, те съумяха да разцепят комунистическия блок с помощта на смелия си дипломатически пробив в отношенията с Китай. "Отношенията ни със Съветите и с китайците бяха по-добри, отколкото тези между тях самите - напомни Гейтс, който е смятан за протеже на Кисинджър - днес обаче не разполагаме с такива възможности".
Действително, Москва и Пекин отхвърлиха агресивната, както те самите смятат, докрина за насилствената смяна на управляващите режими и налагане на демокрацията, възприета от САЩ след терористичните нападения от 11 септември. След изтеглянето на американците от Ирак и Афганистан, както и в резултат от неспособността ни да действаме по-смело в Сирия и Украйна, китайците усетиха, че имат възможност открито да се противопоставят на влиянието на САЩ. Това определя от подтекста на силовите стъпки на Путин за удържането на Украйна в стратегическата сфера на руското влияние, като буфер срещу Запада, както и агресивните действия на Китай, заявил правата си върху спорните острови и въздушното пространство в редица прилежащи му зони.
Незаменима ли е Америка?
В последната си реч във Военната академия в Уест Пойнт Обама посочи редица убедително звучащи аргументи за това, че САЩ продължават твърдо да стоят на върха в световната йерархия. Американската армия няма равни, икономиката ни си остава най-голямата в света, а новите технологии за сондаж внезапно направиха осъществима отдавнашната цел САЩ да станат енергийно независими и, както посочи Обама, от Европа до Азия "ние сме в центъра на алианси, нямащи равни в историята на народите".
"Това означава, че Съединените щати са и си оставата незаменима нация - продължи президентът, използвайки една характеристика на американската държава, която за първи път бе вкарана в употреба от администрацията на Клинтън през 90-те, т.е. в еднополюсната епоха след студената война - Така беше в миналото и ще продължи да бъде и в бъдеще".
Обама е прав, твърдейки, че в редица случаи слуховете за упадъка на Америка са силно преувеличени. В последната си книга "Америка, новите сили и разликата в потенциалите между съперничеството и сдържането" Брюс Джоунс отбелязва, че от 20-те основни икономики в света, 15 са на държави-съюзници на САЩ. Важно е и това, че потенциалните държави-претенденти, често обозначавани като BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай Южна Африка) и опитващи да си извоюват по-ключови позиции на световната сцена, се сблъскват с дилемата, че техният икономически възход и просперитета им зависят от стабилността на световния ред, гарант за който е американската мощ. Затова те не могат успешно да оспорват лидерската роля на САЩ, без при това да навредят на собствените си интереси.
"Смятам, че администрацията на Обама има основания да играе в перспектива, признавайки, че когато става дума за решаване на проблема за възхода на държавите от BRICS, дори и най-могъщата страна в света следва да взема трудни решения, кога точно да се изявява като лидер и върху какво да концентрира усилията и енергията си - отбелязва в едно скорошно интервю Джоунс, който е и старши научен сътрудник в Института Брукингс - В същото време е важно да подчертаем, че единственият действен фактор, ограничаващ разпалването на регионалното съперничество и конфликтите в Европа, Азия и Близкия Изток, продължава да е американската военна мощ и готовността за използването и".
Съдейки по всичко, Путин наистина вярва, че разпадането на бившата съветска империя е било "най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век". Той отхвърля откритото разширяване на западните военни и икономически алианси (НАТО и ЕС), както и стратегическата цел на САЩ за "обединена и свободна Европа", която да подкрепи този процес. Той се обяви против действията на САЩ засягащи руските съюзици и очерта червената линия по отношение активността на Запада, която, както смята, е насочена към обкръжаването на страната му в "сферата на специалните интереси на Русия" в постсъветското пространство. С действията си в Грузия през 2008 и анексиата на Крим през 2014 Путин демонстрира готовността си да използва военна сила за защитата на тези червени линии.
"Путин е уникален сред най-влиятелните лидери в Кремъл след Йосиф Сталин, защото дори не му се налага да се съобразява в мнението на някакво Политбюро (както беше по времето на комунизма) - твърди Строуб Талбът, който отговаряше за американско-руските отношения през 90-те, когато заемаше ключов пост в Държавния департамент по времето на Клинтън - в резултат от което най-голямата страна на планетата се опитва да осъществява териториална експанзия и да следва националистическа доктрина, при това тя е сред двете основни държави, притежаващи ядрено оръжие. Според Талбът, който днес е президент на Института Брукингс, "това ни връща към геополитиката, довела до двете световни войни през ХХ век, нарушили стабилността, съществувала в края на ХІХ век".
Надигащият се Китай
Докато Русия отхвърля световият ред, доминиран от САЩ, Китай го поставя под съмнение в качеството си на стремително възходяща нова сила, претендираща за по-голямо внимание в международните отношения. Благодарение на устойчивия си и бърз икономически растеж, Китай измести Япония като втората най-голяма икономика в света, като до края на настоящото десетилетие може да измести и САЩ. Пекин във все по-голяма степен използва тази мощ в прилежащите зони, декларирайки правата си върху спорните острови в Южно- и Източнокитайско морета, разширявайки зоната на противовъздушната си отбрана и протестирайки против американското военно приъствие в Азия.
По време на миналогодишното си посещение в Китай, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Мартин Демпси лично потвърди трудностите пред поддържането на устойчив ред в Азиатско-Тихоокеанския регион в момент, когато Пекин открито протестира срещу налаганите му ограничения. При последния ни разговор, Демпси ми сподели следното: "Когато се срещнах с колегите си от китайските въоръжени сили, те ми казаха "нека започнем начисто да градим новите си отношения". Аз обаче им възразих, че това няма как да стане бързо и лесно. Като начало, не бива да забравяме, че САЩ поддържат стратегически алианси с Южна Корея, Япония, Австралия и Филипините. Затова казах на китайците, "нали няма да искате да игнорирами тези отношения?". Всъщност, ако го направим, китайците вероятно наистина щяха да ни обикнат". Според Демпси, "САЩ нямат друг избор, освен да се опитат да разрешат тези объркани отношения и противоречивата ситуация с териториалните спорове в Азиатско-Тихоокеанския регион, съвместно с Китай, чиято роля в международните отношения нараства, и неговите лидери, които вероятно смятат, че гласът им все още не се чува достатъчно при формирането на новия ред в региона".
Китайско-руският алианс
В моментите от периода след студената война, когато в отношенията между Изтока и Запада възникваше по-сериозно напрежение, Москва и Пекин периодично лансираха идеята за стратегическото си партньорство като противовес на доминирания от САЩ трансатлантическия алианс. Това се прояви най-ясно по време на косовската кампания на НАТО през 1999 против руския съюзник Сърбия, сред епизодите в която беше и случайната бомбардировка на китайското посолство в Белград; в навечерието на нахлуването в Ирак, против което се обявяваха и Москва, и Пекин, както и в хода на сегашните кризи в Украйна и Южнокитайско море, довели до подписването, преди няколко месеца, на енергийния пакт между Русия и Китай.
За формирането на стабилен стратегически алианс между Китай и Русия доскоро пречеха такива естествени препятствия, като собствените им териториални спорове в Сибир, сериозният дисбаланс в търговията между Русия и Европа и Китай и САЩ, от една страна и тази между руснаците и китайците, от друга, както и стратегическата дихотомия между една ревизионистично настроена държава, целяща преразглеждането на сегашния, доминиран от САЩ, световен ред, и възходящата нова суперсила, стремяща се да подчини света на собствената си доминация.
Според директора на проекта "Бъдещето на дипломацията" на Харвардския институт за държавно управление и бивш високопоставен сътрудник на Държавния департамент Никълъс Бърнс: "през доминирания от глобализацията ХХІ век основните държави, като САЩ, Русия, Китай и ЕС, са свързани помежду си с плътно интегрирана мрежа от взаимни икономически интереси. Той смята, че Русия скоро ще разбере, че на практика, не може да се "разведе" с Европа, а пък възходящата сила Китай ще осъзнае, че най-важните за нея отношения са тези със САЩ.
Сегашните кризи в Украйна и Източнокитайско море, довели до силното сближаване между Русия и Китай, разкриват една възможна фундаментална слабост на този алианс - и едната, и другата криза, накараха руските съседи в Европа и китайските - в Азия, да търсят стратегическо партньорство със САЩ и да укрепват военния си потенциал.
"Струва ми се, че енергийната сделка между Русия и Китай не води толкова до формирането на мощна геополитическа опозиция на САЩ, а по-скоро тласка съседите на двете държави в обятията на американците - твърди бившият американски посланик в Москва и заместник на държавния секретар по политическите въпроси Томас Пикеринг - Ето защо продължавам да смятам, че геостратегическите позиции на САЩ по отношение на Русия и Китай си остават силни".
Въпреки тези естествени предимства обаче, самият факт, че търсещата реванш Русия и надигащият се Китай откриха обща кауза в противопоставянето си на единствената световна суперсила САЩ, е тревожно събитие, особено предвид умората от войните и съкращенията във Вашингтон. Да не забравяме, че дори последвалата провала във Виетнам стъпка на Никсън към сближаване с Китай, не успя да предотврати близкоизточната криза от 1973, в резултат от която САЩ и СССР едва не се оказаха участници (от двете страни на фронта) в арабско-израелската война.
Колко дълго ще просъществува руско-китайската ос
Както посочва президентът на Центъра за национални интереси Дмитри Саймс: "Администрацията на Обама, може би е права, че геополитическият съюз между Русия и Китай няма да трае дълго, но следва да ни тревожи фактът, че и Москва, и Пекин реагират по сходен начин на съчетанието между (както вероятно им се струва) американските провокации и задълбочаващата се слабост на САЩ”. В тази връзка той посочва, че в навечерието на Втората световна война западните политици и анализатори с основания са прогнозирали, че алиансът между комунистическия Съветски съюз и нацистка Германия е малко вероятен и нежизнеспособен. Те наистина се оказват прави, тъй като този съюз се запазва по-малко от две години. Само че през този кратък период Германия завоюва Полша и окупира Франция, създавайки една съвършено различна реалност. По същия начин дори и да се окаже краткотраен китайско-руският съюз - ако САЩ не му обърнат подобаващото се внимание, може да създаде огромни проблеми за сегашната американска глобална доминация.
* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на две книги за военната мощ на САЩ
{backbutton}
