В традиционната геополитика понятието Евразия има различен смисъл: Евразия - континент, Евразия - Туран или Евразия - Русия/СССР. В основата на евразийската интеграция традиционно се поставя евразийската доктрина, създадена от руския емигрантски елит през първата половина на ХХ век. Тази доктрина обаче, не отчита възраждането на Китай и превръщането му в свръхдържава.
Логиката на евразийската геостратегия следва формулата на класическата геополитика: "Който контролира Евразия, владее света" (1). Но в тази формула се налага добавянето на нова доминанта. Настъплението на Запада (САЩ и ЕС) се забавя, а американската демократична "примка на Анакондата" не донесе мир в Евразия (2). След разширяването си на Изток, Европейският съюз плътно се доближи до западните граници на Великата Евразийска степ и се опита да реализира стратегическия си проект, носещ невинното на пръв поглед заглавие "Източно партньорство". В рамките на този проект, сегашната "битка за Украйна" е просто регионално сражение в контекста на мащабната геополитическа война за Евразия.
На свой ред, новият интеграционен проект на Москва предвижда създаването на Евразийски икономически съюз. Това императивно изисква формулирането на дългосрочна стратегия в отговор на предизвикателствата по западните и източните граници на Великата Евразийска степ. Време е да бъдат очертани новите контури на тектоничната геополитическа трансформация на континента Евразия, от Лондон до Шанхай, където се появи нов мощен геополитически играч, в лицето на Китай.
Смъртоносните "масивни инфаркти" на Европа
След като средновековната Китайска империя губи своята мощ, лидерската роля в значителна част от Евразия преминава към Европа и започва да се определя от съперничеството между Британската и Руската империи. В началото на ХІХ век Европа достига върха на своята световна и евразийска геополитическа мощ. Както посочва Алфред Вебер (3), тогава на европейския континент се формира система на относително мирно съвместо съществуване на експанзионистични държави, притежаващи впечатляваща военна и икономическа мощ. "Концертът на великите сили" на Берлинския конгрес през 1878 съдейства за запазването на силовия баланс в Европа. Настъпва своеобразен "период на насищане" в пълната европейска доминация на планетата. Глобалната мощ на Европа обаче, бива нарушена от първия "масивен европейски инфаркт" (ако използваме термина на проф. Карен Свасян (4)) с ужасяващи последици за континента. В апотеоз на този качествено нов исторически етап и събитие с глобален мащаб се превръща Първата световна война (1914-1918). В хода на войната не само е разрушена крехката система на европейския баланс, но става ясно и, че силовите средства за постигане на експанзионистичните геополитически цели са изчерпани. В резултат от гибелта на милиони хора, войната се оказва самоубийствена и непредсказуема за всички, включително за нейните инициатори. За основен виновник за световния конфликт е обявена Германия, опитала се със силата на оръжието да попречи на по-нататъшната колониална експанзия на световните империи и да се включи в подялбата на света. За Руската империя войната се оказва фатална, а най-голямата геополитическа и финансова награда в нея се печели от САЩ.
След края на Първата световна война, подписаните през 1919-1923 Версайски, Трианонски и другите мирни договори са изцяло в интерес на държавите-победителки. Европа се разделя на два лагера: победители и победени. Естествено, най-болезнено резултатите от Парижката мирна конференция се приемат от Германия, а Унгария смята, че е била "разпъната на кръст" във Версай. Опитите за създаването на нов световен ред на основата на по-широкия баланс между държавите търпят неуспех и поредният военен конфликт става неизбежен.
Следващият "масивен инфаркт" за Европа е Втората световна война, в която загиват 62 млн. души. Най-важната битка в нея е тази за Хартленда (геополитическото ядро на планетата) край Сталинград, отваряща пътя към вътрешността на Евразия. Ако германската армада беше успяла да се закрепи край бреговете на Волга, вече никой в света нямаше да може да я спре. Сталинградската битка и другите знакови победи на бойното поле гарантираха на Съветския съюз не само водещото място в антихитлеристката коалиция, но и легитимното право да участва в установяването на новия световен ред.
След края на Втората световна война и формирането на т.нар. "ялтенски свят", планетата се раздели на два лагера - капиталистически и социалистически. Европа също беше поделена между два военно-политически блока: Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и Организацията на Варшавския договор (ОВД). Тези договори закрепиха геополитическото разцепление на Европа. След разпадането на ОВД и СССР стартира геополитическата трансформация на Стария континент. Парижката харта за създаването нова, свободна и неблокова Европа (от ноември 1990), подписана с лека ръка от първия и последен съветски президент, беше мащабно геополитическо поражение на Кремъл.
С падането на Берлинската стена и разпадането на СССР станахме свидетели на третия "масивен инфаркт", поразил не само Европа, но и целия Запад начело със САЩ. Характерна за него е битката за жизненото пространство на западната цивилизация в ерата на политическата коректност (5). Тази съвременна мащабна война се води, на първо място, с помощта на т.нар. "мека сила", доминираща и в поредното настъпление на Европа към вътрешността на Евразия.
Призракът на комунизма в европейския протекторат на Америка
След Втората световна война Западна Европа беше възстановена благодарение на американския план Маршал. САЩ оказаха политическа, военна и икономическа помощ на т.нар. "стара Европа". В резултат от това покровителство Америка направи стратегическите си съюзници зависими от военната мощ на САЩ. Неслучайно в "ядрото" на ЕС и най-вече сред британците и германците, съществува толкова силна привързаност към трансатлантизма и дори открито преклонение пред Съединените щати.
Опиянени от близостта с отвъдокеанския "по-голям брат", европейците за известно време забравиха за същинска Евразия и се хвърлиха да настигнат Америка. В тази връзка, проф. Карен Свасян прави интересен паралел с известната приказка за дядото и ряпата (6). Както е известно, Хрушчов се опитва да догони Америка по производството на месо и мляко, а пък Брюксел - по численост на населението на ЕС, разчитайки за целта на мигрантите - първо на цветнокожите, а след това и на тези от Източна Европа, където Украйна също мечтае да стане част от "богатото ядро" на Европа. Тоест, наистина сме свидетели на своеобразен геополитически избор, като във въпросната приказка: "кучето за внучката, внучката за бабата, бабата за дядото, а дядото за ряпата - теглят, теглят и все не могат да я извадят". Тук следва да добавим и множеството други заимствания в Русия и постсъветските държави - например постмодернизма във философията, или чисто формалното подражание на европейската законодателство в правната сфера. Както доста точно отбелязва Александър Солженицин, руската демокрация попива, на първо място, "торната кал" на Запада. И накрая Болонския процес, който европейците стартират в опита си да догонят Америка в сферата на висшето образование. На свой ред, "папагалите" от постсъветското пространство, без да разполагат с необходимата материална база и разрушавайки дотогавашната си, сравнително ефективна образователна система, също решиха да се включат в този процес (7).
Европейският съюз все още представлява най-големия световен пазар и изпреварва САЩ по производството на основните видове индустриална продукция. Европа обаче осъществява икономическия си пробив предимно под ядрения чадър на САЩ, затова ЕС на практика се превърна в американски протекторат, страдащ от отчайваща импотентност във военно-политически план. Наистина, преди началото на световната финансова криза, някои европейски лидери периодично предлагаха създаването на въоръжени сили на ЕС, но гласовете им бързо заглъхнаха, тъй като разходите за подобна армия биха застрашили качеството на живот на европейците. А то е нещо като наркотик, от който европейците просто не са в състояние да се откажат.
Както посочва американският политолог и геополитик Збигнев Бжежински: "Горчивата истина е, че Западна Европа, а във все по-голяма степен и Централна Европа, си остават в много отношения американски протекторат, като отделните държави от ЕС напомнят на средновековните васали. Подобно положение не е нормално както за САЩ, така и за европейците" (8).
Във външната си политика ЕС все повече възприема комунистическите геополитически технологии. Също както навремето Съветска Русия изнася идеите за световна комунистическа революция, така днес Западът изнася идеите за глобалната либерална революция, прокарвайки демокрацията и човешките права като универсални ценности на човечеството. Но, ако Европейският съюз е в състояние да използва за целта само т.нар. "мека сила", съчетана с агресивна реторика, Западът, като цяло (и особено САЩ), е склонен да използва и военна сила (НАТО).
Според Карен Свасян, след Нюрнбергския процес западните съюзници се опитват да заменят "волята за власт" с "волята за мир". Западните и най-вече англосаксонските лидери, подобно на водачите на пролетарската революция, горят от желание да "ощастливят" света, т.е. да направят всички щастливи по свой образ и подобие. Включително да ги принудят да бъдат щастливи с помощта на военна сила. Основният резултат от тази "бяла революция" е създаването на Европейския съюз. Само че в това "разклонение на комунистическа Москва", мястото на духовните ценности се заменя от парите. Неслучайно в своеобразен символ на европейската идея за единство се превърна общата валута на ЕС - еврото (9).
По време на студената война, Европа, макар и символично, все още можеше да имитира някаква самостоятелност. След падането на Берлинската стена обаче, стартира окончателното изчезване (разширяване) на Европа посредством т.нар. евроинтеграция. Европейците започнаха да придобиват откровено комунистически поведенчески рефлекси. При това, в редица отношения, европейската разновидност на комунизма, се оказва по-уродлива от съветския си първообраз, тъй като държавният тоталитаризъм бива заменен с граждански, "обществото все повече измества държавата, изземайки контролните и функции", а "човешкото бива измествано от гражданското". Европа буквално е зациклила на темата за толерантността и политическата коректност. В "епохата на побеснелия либерализъм", всеки, който поиска, има право да изрази мнението си, без да е длъжен да познава поне малко това, за което говори. Всички са буквално побъркани по човешките права, но никой не се замисля, какво всъщност е предназначението на човека. Европейското общество страда от излишък на права и "вероятно последното право, което ще увенчае нашите човеколюбиви конституции, ще стане правото да вършим всякакви свинщини" (10).
В еуфорията на своята "пълноценност", европейците, загубили всякаква чувствителност, благодарение на заобикалящия ги комфорт, решиха да ощастливят и Изтока (Евразия) със своите права и свободи и ... тотално пропуснаха да забележат надигащия се ответен удар. Комунизмът се стовари върху Европа внезапно и необратимо. Залезът на Европа, разкъсвана от евроинтеграторите (глобалистите) и от безкрайната си толерантност, е само въпрос на време. Проектът "Европейски съюз" ще приключи или с разпад, или с установяването на абсолютен граждански тоталитаризъм" (11).
Основният конфликт днес се развива по западните граници на Великата Евразийска степ, на базата на социокултурните различия и либералните ценности. Във външната политика на ЕС, който не разполага със сериозна военно-политическа мощ, доминира "меката сила", т.е. експанзията на либералните ценности, усилваща се заради заплахата Западът да загуби глобалното си геополитическо господство. Западът вече е навлязъл в т.нар. "постхристианска епоха", в която идеята за абстрактната свобода и човешките права се е превърнала в своеобразна нова религия. В същото време, постсъветска Русия се опитва да предолее, в духа на неохристиянството, комунистическото преследване на религията в миналото (12).
Борбата против "имперското" евразийско възраждане на Русия
За да не допусне "имперското" евразийско възраждане на Русия след самоубийството на Съветския съюз и провалените "цветни революции", в основна геополитическа задача на САЩ и Западна Европа се превръща цивилизационния разрив между Украйна и Русия.
Мирната инвазия на ЕС в Източна Европа се сблъсква с все по-настойчивото противопоставяне на Москва, която е наясно, че тя ще бъде последвана и от разширяването на НАТО на изток. Затова, геополитическите съображения отново започнаха да доминират в руската външна политика. Така в края на миналата 2013 китайският официоз "Жънминжибао" отбеляза, че "Русия напълно се е освободила от страхливата си психология от периода на разпадането на СССР и вече се опитва да играе със САЩ като равен с равен". За съжаление, руските външнополитически успехи се развиват на фона на забавяне темповете на икономическо развитие, което поражда сериозни опасения.
Русия съумя да съхрани до голяма степен военно-индустриалния си потенциал, очертават се и нови "точки на икономически растеж" (т.е. на модернизация). В страната обаче все още не съществуват оптимални условия за реализация на пасионарната съзидателна енергия на народа, заради съществуващата социална несправедливост и недостатъчно ефективната борба с корупцията. В същото време, очерталите се още в края на миналата година опасения на Русия относно "европейския избор" на Украйна напълно се оправдаха в началото на настоящата 2014. Междувременно, както в Украйна, така и в другите постсъветски и постсоциалистически държави израсна ново поколение, за което Русия би могла да стане привлекателна, ако успее да му демонстрира успехите си не само в енергетиката и шоу-бизнеса. Освен това Москва се нуждае от време за да докаже необратимостта на евразийския интеграционен курс.
След студената война и временното затопляне в Европа се очертава период на студен мир. Проектът на ЕС "Източно партньорство", стартирал по инициатива на Швеция и Полша, има преди всичко геополитически характер и съвсем не се изчерпва с разширяване зоната за свободна търговия на Съюза. Гарант за чуждестранните инвестиции в постсъветското пространство е само НАТО, а разширяването на евроатлантическия блок представлява пряка заплаха за Русия. Това вече доведе до повторното разполагане на ракети със среден радиус, насочени към Европа.
Не само заради намеренията си да форсира икономическата интеграция в постсъветското пространство, но и заради проблемите със сигурността, Русия е принудена да формира зони на "специални интереси". В отношенията и със САЩ и НАТО продължава остро да стои въпросът за разгръщането на системите за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и изграждането на военни бази с прихващащи ракети на територията на Полша и Румъния. Ако преди Западът оправдаваше създаването на Европейска система за ПРО с необходимостта за защита от иранските ракети, след първите споразумения за замразяване на иранската ядрена програма, става все по-очевидно, че истинската цел е Русия. Паралелно с това започна да се реализира американската концепция за "светкавичен глобален ядрен удар". В очевиден разрез с международното право се предвижда осъществяването на "точкови удари" по обекти на суверенни държави, без официално да им бъде обявена война.
В отговор, Русия е принудена да увеличава групировките си от оперативно-тактически ракетни комплекси "Искандер-М" по своята западна граница. За първи път след падането на Берлинската стена в западните медии се появиха съобщения, че "руските ракети са насочени към Берлин". Както е известно, ракетите "Искандер" могат да носят ядрени бойни глави и да поразяват цели на разстояние до 500 км, а при версията "Искандер-К" (крилати ракети) - до 2000 км (т.е. почти цяла Европа). При изостряне на ситуацията, включително заради случващото се в Украйна, европейските държави ще бъдат принудени да увеличат разходите си за създаване на национални системи за противовъздушна отбрана, при това в условията на все още неприключила напълно финансово-икономическа криза.
Каква би следвало да е геополитическата стратегия на Русия на фона на намаляващото глобално влиняние на Европа? Според германския политолог Александър Рар, в тези условия и предвид задълбочаващия се цивилизационен конфликт, Москва трябва да застане на страната на християнския свят и да се модернизира на основата на националните си традиции и ценности и ползвайки многовековния опит на взаимодействие между руското православие и исляма. Той подчертава, че ресурсите на Европа са на изчерпване и тя се нуждае от разширяване на жизненото си пространство, но не противопоставяйки се, а сътрудничейки си с Русия. Ето защо, смята Рар, германците биха допуснали голяма грешка, отказвайки се от приятелството с руснаците. При всички случаи стратегическият съюз между високотехнологичната Германия и богатата на ресурси Русия все още не е факт, даже напротив - напоследък се очертава опредено охлаждане в отношенията им.
Геополитическото противопоставяне в Украйна
Вашингтон и Брюксел разглеждат формирането на Зона за свободна търговия между Украйна и ЕС като геополитически фактор, насочен към отслабването на Русия. За целта се залага на т.нар. "пета колона", т.е. на украинските провинциални патриоти, включително на радикалния и почти фашизоиден национализъм, както и на продажния компрадорски елит, който разчита, че ако подкрепи "правилния" избор ще си гарантира благословията на Запада да продължи да граби собствения си народ и да гради своя "семеен" и криминален бизнес без каквито и да било ограничения.
Както вече споменах, в Украйна се извършва смяна на поколенията в условията на деиндустриализация и формирането на потребителско общество. В националната икономика започва да доминира едрият търговски капитал и търговците на вносни стоки, за които космическата и авиационната индустрия на Украйна не значат нищо. През периода на независимото си съществуване Украйна се трансформира от средноразвита европейска държава в страна, която не може да съществува без външни кредити. Собствеността на някогашната съветска Украйна беше или ограбена, или унищожена, а активите на повечето стратегически предприятия бяха изнесени в чужбина, в различни офшорни зори. Страната попадна под контрола на местните олигарси, чиито интереси не съвпадат с тези на държавата. В резултат от офшорната геополитика на Запада украинската икономика, до голяма степен, се оказва управлявана отвън.
В резултат от глобалната криза рудодобивният и металургичен комплекс на Украйна загуби ролята си на "локомотив" на националната икономика и се превърва в страна на трудовите мигранти. Подобно на повечето държави от глобалната световна периферия, основен принос за украинския БВП имат преводите на многобройните гастарбайтери, чиято численост в момента е около 7 милиона души, като се очаква, че след реализацията на проекта за зона за свободна търговия с ЕС ще нарасне до 10 милиона. На този фон изглежда нормално, че през последните години върху външнополитическия избор на Украйна оказваха силен натиск и Вашингтон, и Брюксел, и Москва. В крайна сметка, тя вече е държава с ограничен суверенитет, загубила военно-политическата и икономическата си мощ и трансформирала се за двайсет години независимост в част от световната периферия.
Киев се превърна от столица на Съветска Украйна в столица на новото "Диво поле", където периодично се сблъскват националистическата орда от западната част на страната и пролетариатът (миньори и металурзи) от Изтока. Националистите и "петата колона" се финансират от Запада, а местните олигарси, поне доскоро, инвестираха и в едната, и в другата страна. На фона на постоянно нарастващата радикализация на политическия живот в Украйна беше ясно, че е само въпрос на време тя да доведе страната до катастрофа.
За да може да разчита на някакво бъдеще, Украйна следва да се избави от псевдонационалната идея "да си намери голям брат", която нееднократно водеше до крах на украинската държавност, и да намери свое място в новата геополитическа конфигурация на Голяма Европа. След 2000-та, в Източна Европа бяха лансирани интеграционните проекти за Митническия и за Евразийския икономически съюзи и Брюксел, рано или късно, ще бъде принуден да се съобразява с това. В същото време, евроскептиците, чието влияние в ЕС значително нарасна след изборите за Европейски парламент в края на май, оценяват крайно негативно участието на Брюксел в геополитическата битка за Украйна, чиито БВП на глава от населението е по-нисък дори от този в някои по-благополучни държави от Черна Африка. В тази връзка те задават закономерния въпрос за целесъобразността на интегрирането на една толкова голяма и толкова бедна страна, която не може да съществува без мащабни външни заеми. Междувременно, докато се вихреше битката между Брюксел и Москва за Украйна, по западните граници на Евразия се появи нов геополитически играч.
Китайският геополитически евразийски суперпроект
В най-новата история на света, геополитическата цел на САЩ в Европа беше свързана със създаването на плацдарм за проникване в Евразия под знамето на "най-истинската" демокрация. Естествено, най-важната спирка по този път беше Русия. Времето обаче не чака и миналата 2013 се оказа знакова за Китай, който активно изгражда свои плацдарми в Евразия, включително и в Голяма Европа.
Пекин озвучи поредния етап от външнополитическата си стратегия за експанзия, опирайки се на своята икономическа мощ и инвестиции - суперпроектът за създаване на "Икономически пояс на Пътя на коприната". При това, съвсем в духа на китайската традиция, основната геополитическа цел се прикрива зад добре звучащи поетични образи и се разкрива пред външния свят постепенно (стратегията на "перлената огърлица", стратегията на "дълбоката вода" и т.н.). Тоест, пред света постепенно се представят междинните външнополитически и икономически задачи така че, в крайна сметка, да бъде постигната генералната геостратегическа цел. Нека опитаме да отгатнем, каква точно е тя.
Суперпроектът за "Икономически пояс на Пътя на коприната" цели, ни повече ни по-малко, да обедини Голямото евразийско пространство, т.е. Китай, Централна Азия, Източна и Западна Европа, с население от три милиарда души и обширни регионални пазари. Проектът ще се реализира в едно многомерно комуникационни пространство, т.е. в рамките на отделни "пояси" - транспортен, търговски, енергиен, информационен, научно-технически, аграрен и туристически, при паралелното гарантиране на сигурността и политическото взаимодействие.
Икономическият пояс на Пътя на коприната и Морският Път на коприната през ХХІ век
Източник: Xinhua News Agency
Уникална особеност на китайския суперпроект, за разлика от другите интеграционни проекти, е абсолютното отсъствие на политически претенции към участниците в него. Както е известно, провалилите се американски регионални геополитически проекти за "Голяма Централна Азия", "Големия Близък Изток" или "Новия Път на коприната" предполагаха, на първо място, силовата "демократизация" на въпросните региони, което, на практика, води само до хаос. На свой ред Кремъл концентрира усилията си не за увеличаване на икономическата мощ, модернизация и изграждане на съвременни транспортни комуникации, а за убеждаване на постсъветските държави в предимствата на собствения си евразийски проект и "изтласкването" (както твърдят китайските медии) на ЕС от Източна Европа. За разлика от тях, Пекин осъществява експанзията си с помощта на мащабни инвестиции, модернизирана транспортна инфраструктура и без да поставя каквито и да било политически условия на местните правителства.
Така, след провалите на евразийската геополитика на САЩ, Китай предлага на народите на суперконтинента алтернативен проект: своята посткомунистическа "перлена огърлица" срещу демократичната "примка на анакондата" (13). Време е да започнем да свикваме с новите форми на международна регионализация, в чиято основа не са "политическите съюзи", или насилствената "демократизация", а трансграничните комуникационни коридори. Тяхна основа са впечатляващите транспортно-логистични възли, създадени благодарение на икономическата, инвестиционна и технологична мощ на Китай.
Някои руски анализатори не смятат за удачно названието на проекта "Икономически пояс на Пътя на коприната", предпочитайки пред него "Евразийски икономически съюз". Това обаче не е съвсем вярно. Следвайки древната китайска традиция, Пекин по дефиниция не възнамерява да създава или да влиза в съюзи с някого. В тази връзка ще напомня, че и названието на Шанхайската организация за сътрудничество не включва думата "съюз", затова пък ясно дава да се разбере, кой доминира в нея.
"Икономическият пояс на Пътя на коприната", наред с възраждането на "Морския път на коприната" и международните икономически коридори "Бангладеш - Китай - Индия - Мянма", "Китай - Пакистан (Белуджистан)" и "Китай - Таджикистан - Иран" и създаването на китайски пристанищни "предни постове" в Югоизточна Европа говорят за намерението на Пекин да постави под своя мек "икономически" контрол Евразия от Тихия океан до Източна и Западна Европа. На практика, за първи път се очертават достатъчно ясно контурите на Китайския евразийски суперпроект, с който занапред ще трябва да се съобразяват и стратезите от ЕС, и руските планове за формирането на Евразийски икономически съюз.
Китайският суперпроект се вписва в логиката на класическата геополитика и формулата "Който владее Евразия, владее света". Пекин с основание смята, че Вашингтон не е съумял да се справи с тази задача. За първи път от няколко десетилетия, т.е. от старта на китайските реформи насам, Пекин наруши табуто и си позволи да направи острокритична оценка на външнополитически събития. Така, официозът "Жънминжибао" без излишна деликатност даде следната характеристика на политиката на САЩ в Евразия: "Вашингтон злоупотреби със статута си на свръхдържава и доведе до още по-голям хаос в света".
През последните две десетилетия европейският протекторат на Америка (ЕС) също предприе настъпление на Изток, към границите на Великата Евразийска степ, използвайки за целта т.нар. "евроинтеграция". В рамките на този процес Брюксел обеща на постсоциалистическите държави, които до 1989 бяха част от съветското геополитическо пространство, че те ще станат част от приказния "Евроленд". Но, ако държавите от първата вълна на евроинтеграцията все пак усетиха, макар и частично, ползата от инфраструктурните преобразувания на фона на собствената си деиндустриализация, България и Румъния, както и чакащите на опашката балкански държави могат и да не ги дочакат. В резултат от това, местните политици-еврооптимисти рискуват да бъдат пометени от излъгания електорат заради неоправдания си популизъм.
След разпадането на СССР комунистически Китай, на практика, овладя съветското "наследство" в Азия, Африка и Латинска Америка. Сега идва ред на Европа, която надцени възможностите си, предприемайки мащабна експанзия на Изток. Формирането на китайски икономически плацдарм в Европа е част от евразийската геополитика на Пекин след провала на американската геополитика в Евразия и отслабващата икономическа мощ на ЕС. През ноември 2013, практически паралелно със срещата на участниците в "Източно партньорство" във Вилнюс, в Букурещ се проведе среща на ръководителите на 16 държави от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), с китайска делегация, водена от премиера Ли Къцян. Както е известно, Брюксел изпитва сериозни затруднения с модернизацията на инфраструктурата на новите членове на ЕС, докато Китай им предлага реализацията на мащабни инфраструктурни проекти срещу доставка на хранителни продукти. На въпросната среща в Букурещ беше подписана инвестиционна програма за сътрудничество. През 2012 обемът на стокооборота между Китай и държавите от ЦИЕ достигна 50 млрд. долара (10% от целия търговски оборот на Китай с Европа). Пекин обяви, че открива нова кредитна линия от 10 млрд. долара за държавите от региона с цел реализацията на съвместни инфраструктурни проекти. Китайски компании вече финансират изграждането на железопътна линия между Унгария и Сърбия, стартира и реализацията на инфраструктурни, енергийни и аграрни проекти в Румъния. Букурещ смята Китай за най-добрия си приятел в Азия, а Пекин разглежда Румъния като най-верния си партньор в ЕС. И това не са само празни думи, тъй като румънско-китайските бизнес отношения се развиват успешно вече 65 години.
Срещата в Букурещ демонстрира намеренията на страните да реализират инвестиционни проекти без участието на ЕС. Това предизвика истинска паника в Брюксел, който обвини Пекин, че следва политика "разделяй и владей", а Европейската комисия безуспешно поиска от новите членки на Съюза да се откажат от подписването на споразумения с китайците.
Китай работи за създаването на няколко икономически (пристанищни) предни постове в Голяма Европа и на първо място в Гърция, Румъния и Украйна (в Крим, който междувременно се присъедини към Русия). Така, Пекин подкрепи Гърция по време на кризата, като изкупи част от нейния дълг и осъществи значителни инвестиции в развитието на пристанище Пирея и международното летище в Атина. Китай отпусна на Гърция заем от 5 млрд. долара за модернизацията на търговския и флот и покупката на 162 китайски кораба (14). Взаимноизгодното сътрудничество се обуславя от факта, че Китай държи около 1/3 от световния пазар в корабостроенето, а гръцките корабовладелци контролират значителна част от товарните превози по море.
Богатото историческо и културно наследство и благоприятният климат превърнаха Гърция в един от световните лидери в сферата на туризма. Неслучайно управляващите възлагат големи надежди на развитието на този сектор, който може да осигури до 1/3 от ръста на нейния БВП. При това се разчита най-вече на китайските туристи. В самия Китай се забелязва стремителен ръст на туристическите пътувания в чужбина, което ще доведе до сериозна трансформация на европейския пазар за туристически услуги, където през последните сто години доминираха гражданите на западните държави. Още през следващите няколко години броят на китайските туристи в Европа може да надхвърли 50 млн. души. Гърция пък е на първо мяст сред предпочитаните от тях дестинации, затова се прогнозира, че съвсем скоро броят на китайските туристи в тази страна ще достигне астрономическата цифра 20 млн. души.
Но, ако в Гърция и Румъния китайците изграждат плацдарми за проникването си в Западна Европа и ЦИЕ, Украйна доскоро се разглеждаше от тях като възможен плацдарм за разширяване на икономическото им присъствие в страните от Източна Европа и ОНД. Китайците планираха да инвестират в изграждането на пристанищна инфраструктура в Украйна. При това Пекин разглеждаше Крим като част от китайския проект за "Морския път на коприната", възнамерявайки да създаде Кримска зона за икономическо и технологично развитие в района на Севастопол. Разбира се, сега ще му се наложи да дискутира тези си планове с Русия, но предвид мащабните икономически споразумения между двете страни, подписани в края на май 2014, това едва ли е проблем. Впрочем, китайците вече изразиха желание да участват в проекта за изграждането на пътен и железопътен мост между Крим и континентална Русия над Керченския пролив. Освен това, Пекин планира изграждането на ново пристанище в района на Одеса (Хаджибеевския лиман).
Бъдещето на Евразия
Континентът Евразия преживява тектонични геополитически промени. Приключва многовековната доминация на Запада и, най-вече, на Европа. Двете световни войни, провокирани от Запада през ХХ век, демонстрираха изчерпването на силовите методи за постигане на експанзионистичните геополитически цели. След Втората световна война Западна Европа, в резултат от покровителството и зависимостта си от САЩ, се превърна в протекторат на Вашингтон.
Въпреки успешния интеграционен проект, след падането на Берлинската стена, у европейците започнаха да се формират откровено комунистически поведенчески рефлекси. Основната заплаха за съществуването на ЕС не е в икономическата сфера, а в нарастването на своеобразния "граждански тоталитаризъм" и диктатурата на толерантността.
Глобалната системна криза доведе до реанимацията на суперпроекта, целящ запазването на лидерските позиции на Запада в глобалната конкуренция. Според плановете на Вашингтон, глобалният проект за създаването на Трансатлантическа зона за свободна търговия (TAFTA), т.е. на "икономическа НАТО", трябва да съхрани доминиращите позиции на САЩ в света. Тоест, на първо място бива поставена не битката за Евразия, а по-тясното сплотяване на западните съюзници.
Както се очакваше, изборите за Европейски парламент през май 2014 доведоха до съществено укрепване позициите на евроскептиците, чиято кампания премина под лозунга "Да освободим Европа от ЕС". Разбира се, това няма да доведе в обозримо бъдеще до разпадането на Европейския съюз, но окончателно ще преустанови опитите за проникване във вътрешността на Великата Евразийска степ (и в тази връзка, "европейският избор" на Украйна в крайна сметка ще се окаже голям провал). По-нататъшното разширяване на ЕС ще бъде ограничено и от дефицита на финансови ресурси, както и от необходимостта да бъдат "интегрирани" Западните Балкани, останали в "тила" на Съюза.
Всъщност, истината е, че в условията на формирането на новата геополитическа структура на света и изместването на полюсите на икономическото развитие на Изток, актуална за Запада става не конфронтацията с Русия, а геоикономическият проект за "Голяма Европа" от Париж до Владивосток. За съжаление, случващото се в Украйна показва, че това все още не се осъзнава. В Брюксел би трябвало да са наясно, че когато Вашингтон, по инерция, декларира, че няма да допусне евразийската, или каквато и да било друга, интеграция на постсъветското пространство, Европа - обратното - би следвало да приветства подобна интеграция. На практика, евразийската интеграция е изгодна за Запада, тъй като, освен всичко друго, би прехвърлила проблема за разширяването на потребителския пазар на ЕС за сметка на бедната Украйна на по-високото ниво на отношенията между Европейския и все още формиращия се Евразийски съюз. Ако това не се случи, от евразийския проект ще се възползват (и вече го правят) лишените от комплекси държави от Азиатско-Тихоокеанския регион (и най-вече Китай), които разширяват интеграцията си с Русия в икономическата сфера.
Необходим е не само цивилизационен диалог между западноевропейската и източноевроепейската традиции, но и търсене на нов модел на отношенията с мюсюлманския свят. А, както е известно, именно евразийска Русия притежава многовековен опит за такова взаимодействие между християнския (православния) и мюсюлманския свят. Затова в обозримо бъдеще като най-приемлива се очертава геополитическата архитектура, базираща се на триадата: Западна Европа, Източна Европа и Туран и отчитаща спецификата на западнохристиянската, православната и мюсюлманската (тюркската) цивилизации. За фундамент на тази архитектура на световния ред може да послужи оста Берлин - Москва - Анкара.
Във водещ геополитически играч на суперконтинента Евразия се превръща Китай, който разширява икономическото си присъствие в чужбина и изгражда многобройни плацдарми. Формира се устойчива тенденция за усилване на китайското присъствие в основните геополитически възли на Евразия. В същото време Русия и постсъветските държани не бива да хранят излишни илюзии относно стратегическия си съюз с Пекин.
В Синята книга за развитието на Азиатско-Тихоокеанския регион, публикувана през 2013 от китайската Академия за обществени науки, се посочва, че въпреки участието си в ШОС Русия продължава да смята Централна Азия за "сфера на своето влияние", макар че не разполага с необходимата за това икономическа мощ. Твърди се, че тъкмо поради това Китай е обречен да стане водещата сила в региона. В доклада специално се подчертава, че независимо от разрешаването на редица спорни погранични въпроси и задълбочаването на стратегическото взаимно доверие, вероятността от възстановяването на пълноценните съюзнически отношения между Пекин и Москва не е особено голяма.
Китай осъществява активно политика за реализацията на Южното разклонение на "Великия път на коприната" в Централна Азия и Близкия Изток. Засега сериозен технически (но и политически) проблем тук е ширината на железопътното междурелсие. Както е известно, жп линиите в Централна Азия са с широко руско междурелсие (1520 мм), а тези в Китай - с нормално европейско (1435 мм)..
Но ако в Централна Азия все още продължават преговорите за маршрута на железопътната линия, в Южен Кавкав трасето и ще премине през Грузия и Азербайджан. Международното споразумение за изграждането и модернизацията на линията Баку - Тбилиси - Карс беше подписано от Турция, Грузия и Азербайджан още през 2005, но активната реализация на проекта стартира след посещението, през 2012, на турския пример в Пекин и подписаното споразумение на финансирането на проекта от Китай.
В края на октомври 2013 влезе в експлоатация подводният железопътен тунел Мармарай, дълъг 13,6 км, като 1,5 км минават под Босфора. Стойността на тунела е около 4 млрд. долара. Той е част от проекта за южното разклонение на "Великия път на коприната". Скоростната жп линия ще пресече Турция от запад (Одрин) на изток (Карс), откъдето през Грузия и Азербайджан ще стигне до Баку. Изграждането на турския участък от жп магистралата (1500 км) ще приключи през 2023.
През 2013 азербайджанската компания SOCAR Turkiye стартира строежа на търговското пристанище Petkim Konteyner, край Измир (в района на Алиага). Предвижда се изграждането на контейнерен терминал, който ще може да обработва до 4 млн. контейнера годишно. Стойността на проекта е 400 млн. долара. Така Азербайджан ще получи достъп, по южното разклонение на "Великия път на коприната", до Средиземноморието и Световния океан, като товарите до пристанището ще се доставят с влакове.
В същото време, все още е рано Русия да празнува победа в Близкия Изток, въпреки че сирийските правителствени сили обърнаха хода на войната в тази страна. В резултат от ликвидирането на химическото оръжие на Дамаск обаче, беше нарушен силовият баланс в региона на Леванта, където Израел разполага с ядрено оръжие. След изтеглянето на основния американски военен контингент и проточилият се период на "насилствена демократизация", Афганистан ще започне постепенно да се завръща в Евразия, като в тази страна ще нарасне влиянието на Китай (доколкото през нея минава един от вариантите на южното разклонение на Пътя на коприната) и, донякъде, на Русия.
На Балканите продължава американското военно присъствие, чиято опора са марионетните (криминални) режими в Косово, а съвсем скоро, и в Черна гора. Брюксел пък е изправен пред трудната задача да интегрира Западните Балкани в геоикономическото пространство на ЕС. За първи път през хилядолетната история на Крим, тук също се очертава китайско присъствие, което след присъединяването на полуострова към Русия императивно изисква съгласуване на плановете на Пекин със стратегическите интереси на Москва в региона.
Като цяло, в континента Евразия се очертава конкуренция между три интеграционни проекти (на ЕС, на Русия и на Китай). В тази връзка, ако не иска да се окаже имитационен, руският проект за Евразийския икономически съюз би следвало да отчита едновременно предизвикателствата и по западните, и по източни граници на Великата Евразийска степ.
Бележки:1 Дергачов В. Геополитическата архитектура на Евразия от Атлантика до Тихия океан, Геополитика, бр.2/2011.2 Дергачёв В. Демократическая «петля Анаконды»: новые рубежи евразийской геополитики США // Вестник аналитики, 2007, № 3. 433 Вебер А. Избранное: Кризис европейской культуры. 2-е изд. — М., СПб: Центр гуманитарных инициатив, 2012.4 Свасьян К. Вступительная статья к книге Освальда Шпенглера «Закат Европы». — М.: Мысль, 1993.5. Свасьян К. Растождествления. — М., 2006.6 Свасьян К. О будущем Европы в свете ее настоящего. «Закат Европы» Освальда Шпенглера и его предварительные итоги. М.: Институт общественного проектирования, 2007. http://www.twirpx.com/file/453248/ 457. Дергачёв В. Знание — геополитическая сила и стратегический ресурс государстваhttp://www.dergachev.ru/ geop_events/050613.html#.UnnnLCfIUg98 Бжезинский З. Великая шахматная доска.М.: Международные отношения, 1999.9 Любопито е, че Шпенглер посочва една важна ментална особеност на руснаците: «мистичният вътрешен живот на руснаците възприема меркантилното мислене като грях» («Закат Европы», т. 2. с. 582).10 Свасьян К. О будущем Европы в свете ее настоящего. «Закат Европы» Освальда Шпенглера и его предварительные итоги. — URL: http://www.twirpx.com/file/453248/11. Ibid. 412 Рар А. Конфликт цивилизаций, возможно, только начинается. Доклады Института Европы РАН, № 292, 2013.13 Дергачёв В. Демократическая «петля Анаконды»: новые рубежи евразийской геополитики США. Вестник аналитики, 2007, № 3.14 Дергачёв В. Кризис среднего дохода на родине демократии. http://dergachev.ru/geop_events/190613.html#.UoD5cCfIUg9* Институт по проблемите на пазара към Националната академия на науките на Украйна, статията публикуваме с любезното съдействие на ИСОА{backbutton}
Битката за Евразия: тектоничната геополитическа трансформация
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode