Четири сценария за бъдещето на НАТО

Северноатлантическият договор съществува по-дълго от управлението на покойната британска кралица Елизабет ІІ. Първоначалният смисъл на НАТО беше "да държи Съветския съюз извън Европа, американците - вътре, а германците - в подчинение". Днес тези цели са по-малко актуални отпреди (въпреки войната на Русия в Украйна), но продължават да пораждат носталгичен рефлекс от двете страни на Атлантика. Ако сте амбициозен политик, който иска да остави собствена следа във Вашингон, Берлин, Париж, Лондон и т.н., възхваляването на непреходните достойнства на НАТО продължава да изглежда най-разумния начин да си гарантирате добра кариера.

Дълголетието на Северноатлантическия алианс е още по-забележително, ако вземем предвид, колко много неща се промениха от създаването на НАТО и началото на формирането на идеята за "трансатлантическата общност". Наистина, Варшавският пакт вече не съществува, а Съветският съюз се разпадна. САЩ загубиха повече от двайсет години за да водят неуспешни войни в Близкия Изток и съседните региони. Китай се превърна от бедна страна със сравнително слабо глобално влияние във втората най-могъща държава в света, а неговите лидери се стремят страната им да играе още по-толяма роля в бъдеще. Европа също претърпя много сериозни промени: тежки демографски проблеми, повтарящи се икономически кризи, граждански войни на Балканите а през 2022 и разрушителния военен конфликт в Украйна, който очевидно ще продължи още дълго.

Безспорно, "трансатлантическото партньорство" не беше напълно статично. В течение на цялата и история в редовете на НАТО се вливаха нови членове, като започнем с Гърция и Турция през 1952, последвани от Испания, през 1982, след което - от 1999 насам, към пакта се присъединиха голяма група държави - бивши съветски сюзници, а съвсем наскоро това сториха и Швеция и Финландия. Разпределянето на бремето вътре в алианса също се променяше: след края на студената война по-голямата част от Европа рязко съкрати приноса си към общата отбрана. Освен това в доктрините на НАТО настъпиха редица промени, някои от които бяха по-значими от останалите.

Ето защо днес си струва да поставим въпроса, каква форма би следвало да възприеме в бъдеще трансатлантическото партньорство? Как то следва да формулира мисията си и да разпредели задълженията вътре в алианса? Също както в случая със съвместния фонд за отбрана, миналите успехи не са гаранция за бъдеща ефективност, затова умните "портфейлни мениджъри", стремящи се към постигането на максимални резултати, ще трябва да коригират активите на НАТО съобразно променящата се околна среда. Което пък поставя въпроса - предвид неговата история, текущите събития и вероятното им развитие в бъдеще, каква перспективна визия би следвало да формулира трансатлантическото партньорство, ако предположим, че то въобще ще продължи да съществува, разбира се.

В тази връзка бих могъл да предложа, като мининум, четири различни модела на бъдещото развитие на НАТО.

Първият сценарий: да не се променя нищо

Един от очевидните подходи - а, предвид бюрократичната скованост и политическата предпазливост на НАТО, той изглежда и най-вероятният, е да се запазят, повече или по-малко същите, сегашните механизми на алианса, т.е. промените в тях да бъдат минимални или дори чисто козметични (което би съответствало и на понятието "Северноатлантически" в изначалното название на НАТО). В рамките на този модел, САЩ ще продължат да играят ролята на "първа отбранителна линия" на Европа и безспорен лидер на алианса, както и стана по време на украинската криза. Бремето на военните разходи ще продължи да се разпределя неравномерно: военната мощ на САЩ ще доминира абсолютно над тази на останалите членове на алианса, а американският ядрен чадър ще продължи да прикрива съюзниците от НАТО. Мисиите в отдалечени точки на света ще отстъпят място на повишеното внимание към чисто европейските проблеми. Подобно разпределение на приоритетите ще бъде напълно оправдано, предвид горчивите резултати от предишните авантюри на алианса в Афганистан, Либия и на Балканите.

Справедливостта изисква да споменем, че този модел притежава редица очевидни достойноства. Той е добре познат и запазва обичайното място на основния "американски умиротворител на Европа". На европейските държави няма да се наложи да се безпокоят за евентуалното възниквана на конфликти между тях, докато чичо Сам все още е тук и може да изиграе ролята на "арбитър". Европейските правителства, които не са склонни да орязват щедрите си системи "на всеобщо благоденствие" за да покрият увеличаващите се разходи за въоръжаване, с удоволствие ще позволят на Америка да продължи да поема несъразмерно голям дял от военното бреме на алианса. Страните, разположени в близост до Русия пък, ще са най-силно заинтересовани да получат силни гаранции за своята сигурност от страна на САЩ. Наличието на неоспорим лидер на алианса с очевидно преобладаващи възможности ще способства за по-бързото и последователно вземане на решенията вътре в коалицията, която в противен случай би могла да се окаже прекалено неповратлива. Затова са напълно разбираеми и основателните причини, поради които "правоверните" атлантисти са склонни да бият тревога, когато някой предлага този модел да бъде променен по един или друг начин.

Истината обаче е, че моделът "да не се променя нищо" има и сериозни недостатъци. Най-очевидният сред тях е неговата висока цена: запазването на ролята на САЩ като "основния защитник на Европа" пречи на Вашингтон да отделя достатъчно време, внимание и ресурси на Азия, където заплахите за баланса на силите са значително по-големи, а военно-политическата ситуация е по-сложна. Твърдата обвързаност на САЩ с Европа, вероятно е смекчила някои потенциални конфликти на континента, но не можа да предотврати войните на Балканите през 90-те години на ХХ век, а американските усилия за привличането на Украйна към западната орбита на сигурност на практика провокираха сегашния конфликт в тази страна. Разбира се, плановете на Запада вероятно са били други, но реалните резултати са именно тези. Частичните успехи на Украйна на бойното поле, постигнати в края на лятото на 2022, безспорно би следвало да ни радват, но за всички заинтересовани страни щеше да е много по-добре военният конфликт в тази страна въобще да не бе започвал.

Нещо повече, моделът "да не се променя нищо" на практика кара Европа да си остане зависима от една трета сила по отношение на собствената си отбрана и способства за общото самоуспокаяване и липсата на реализъм в провеждането на европейската външна политика. Ако сте уверени, че най-могъщата държава в света ще се застъпи за вас винаги щом си имате проблеми, ще ви е по-лесно да игнорирате рисковете от прекалена зависимост от чуждестранните енергийни доставки и прекалената търпимост към пълзящия авторитаризъм в близост на собствените ви граници. И макар че едва ли някой би бил склонен да го признае, този модел потенциално би могъл да ангажира САЩ в различни периферни конфликти, които невинаги са от жизненоважно значение за сигурността и просперитета на самата Америка. Тоест, струва ми се, че "да не променяме нищо" вече не изглежда онзи подход, който заслужава безусловната ни подкрепа.

Вторият сценарий: глобалната демокрация

Вторият модел на трансатлантическо сътрудничество в сферата на сигурността залага на общата демократична природа на мнозинството членове на НАТО и задълбочаващия се разрив между демокрациите и автокрациите (и най-вече Русия и Китай). Тази визия е в основата на усилията на администрацията на президента Байдън за изтъкване на общите демократични ценности и открито декларираното и желание да докаже, че демокрацията все още може да надделее над автокрацията на международната сцена. Създадената през 2017 от бившия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен фондация "Алианс на демокрациите" отразява именно тази концепция.

За разлика от модела "да не се променя нищо", който е ориентиран на първо място към европейската сигурност, този втори модел на трансатлантическото партньорство обхваща един по-широко глобален дневен ред. Той интерпретира съвременната световна политика като идеологически спор между демокрацията и автокрацията и смята, че тази борба следва да се води в глобален мащаб. Тоест, ако САЩ се "обръщат" към Азия, техните европейски съюзници би трябвало да сторят същото, преследвайки голямата цел да бъдат защитени и разширени демократичните системи в региона. В съответствие с тази визия, новата стратегия на Германия в Индо-Тихоокеанския регион, например, апелира към укрепването на връзките с местните демокрации, а германският министър на отбраната Аналена Бербок обяви наскоро за разширяване на военноморското присъствие на страната в региона до 2024.

Сред достойнствата на този модел е неговата простота. Демокрацията е нещо добро, а автокрацията - лошо. Истината обаче е, че недостъците му са много повече, отколкото неговите достойнства. На първо място, подобна структура неизбежно усложнява отношенията с автокрациите, които САЩ и/или Европа предпочитат да подкрепят (като Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив, или потенциалните им азиатски партньори, като Виетнам например). В тази връзка, Трансатлантическото партньорство би могло да бъде обвинено в огромно лицемерие.

На второ място, разделянето на света на приятелски демокрации и враждебни диктатури със сигурност ще укрепи връзките между последните и ще отврати първите от играта на "разделяй и владей". От тази гледна точка, можем само да се радваме, че през 1971 тогавашният президент на САЩ Ричард Никсън и неговият съветник Хенри Кисинджър не възприеха тази схема, а предпочетоха сближаването с маоистки Китай, причинявайки по този начин огромно главоболие на Кремъл.

Накрая, извеждайки на преден план демократичните ценности, рискуваме да превърнем трансатлантическото партньорство в своеобразен кръстоносен орден, стремящ се да насажда демокрацията навсякъде, където е възможно. Колкот и желана да ни изглежда подобна цел в абстрактен план, последните трийсет години убедително доказаха, че нито един член на алианса не знае, как това би могло да се постигне на практика. Износът на демокрация е изключително труден и обикновено се проваля, особено, когато трета страна се опитва да я наложи със сила. Предвид плачевното състояние на демокрацията дори в някои от сегашните членове на НАТО, да се смята това за основния смисъл на съществуването на алианса е изключително наивно.

Третият сценарий: НАТО се изправя на глобалната сцена срещу Китай

Третият модел е близък роднина на втория, но вместо да организира трансатлантическите отношения около демокрацията и либералните ценности, той се стреми да привлече Европа към по-мащабните усилия на САЩ за сдържане на възходящия Китай. На практика, този модел цели да обедини многостранните европейски партньорства на Америка с двустранните "звездообразни" споразумения, които вече съществуват в Азая, а също да се използва потенциалът на Европа за съвместно противопоставяне на единствения сериозен конкурент, с който САЩ вероятно ще се сблъскват занапред в течение на дълги години.

На пръв поглед, това е привлекателен модел и в тази връзка бих могъл да посоча споразумението AUKUS, между САЩ, Великобритания и Австралия, като една от първите му прояви. Както отбеляза наскоро Майкъл Мазар от Rand Corporation, налице са все повече доказателства, че Европа вече не разглежда Китай просто като привлекателен пазар и ценен инвестиционен партньор и започва да "балансира меко" срещу него. От чисто американска гледна точка, би било много добре, ако икономическият и военен потенциал на Европа бъде насочен срещу основния противник на САЩ.

При този модел обаче съществуват два очевидни проблема. На първо място, държавите се основават в действията си не само на силовия баланс, но и на баланса на заплахите, а географията играе решаваща роля в тези оценки. Китай може да става все по-могъщ и амбициозен, но неговата армия няма никакво намерение да прекоси Азия за да удари Европа, а флотът му не възнамерява да броди по световните океани и да блокира европейските пристанища. Русия е много по-слаба от Китай, но е много по-близо, а сегашното и поведение поражда тревога. Затова би следвало да очакваме от Европа именно "меко балансиране", а не сериозни усилия за противодействие на китайския военен потенциал. Европейските членове на НАТО не разполагат с военни възможности, които биха могли да окажат някакво по-съществено влияние върху силовия баланс в Индо-Тихоокеанския регион, и едва ли ще придобият такива в близко време. Конфликтът в Украйна може да стимулира европейските държави най-после да се заемат по-сериозно с възстановяването на своите въоръжени сили, но повечето им усилия ще бъдат насочени към придобиване на сухопътни, въздушни и разузнавателни средства, предназначени за защитата на Европа от Русия и нейното сдържане. От европейска гледна точка, това има смисъл, но по-голямата част от тези сили нямат никакво отношение към евентуален конфликт с участието на Китай. Изпращането на няколко германски фрегати в Индо-Тихоокеанския регион може и да е добър начин да се демонстрира заинтересоваността на Берлин от променящата се там ситуация в сферата на сигурността, но това няма да промени регионалния силов баланс и почти няма да повлияе върху китайските амбиции.

Разбира се, Европа би могла да помогне за сдържането на Китай с други средства - например, като подпомага обучението на чуждестранни военни, продава оръжие, участва в регионалните форуми по сигурността и т.н., и Съединените щати следва да приветстват подобни усилия. Никой обаче не бива да разчита, че тя ще присъства сериозно в Индо-Тихоокеанския театър на военни действия. Тоест, опитът да се реализира на практика този модел ще породи само разочарование и ръст на трансатлантическите противоречия.

Четвъртият модел: ново разделение на труда

Читателите вероятно вече се досещат за какво става дума. Поне от моята собствена гледна точка, следващият модел, който бих искал да предложа, е и най-правилния. Както съм твърдял и друг път, оптималният бъдещ модел на трансатлантическото партньорство е новото разделение на труда, в чиито рамки Европа поема основната отговорност за собствената си сигурност, а Съединените щати отделят много по-голямо внимание на Индо-Тихоокеанския регион. САЩ ще си останат формален член на НАТО, но вместо да продължат да играят ролята на "първия защитник на Европа", ще станат просто неин съюзник, оказвайки и помощ само в най-краен случай. Занапред Съединените щати ще планират завръщането си на Стария континент само, ако регионалният баланс на силите се влоши катастрофално. И при никакви други обстоятелства.

Този модел не може да бъде реализиран набързо и следва да се обсъжда в дух на сътрудничество, като САЩ помагат на своите европейски партньори да разработват и изграждат необходимите им военни възможности. Но, тъй като много европейски държави ще направят всичко по силите си за да убедят "чичо Сам" да остане на континента, на Вашингтон ще се наложи ясно да им даде да разберат, че това е единствения модел, към който Америка ще се придържа в бъдеще. Докато европейските членове на НАТО действително не повярват, че предстои да бъдат оставени най-вече сами на себе си, тяхната решимост да предприемат нобходимите стъпки ще си остане съмнителна и непълна и от тях винаги може да се очаква, че ще отстъпят от обещанията си.

За разлика от Доналд Тръмп, чието самохвалство и високомерно поведение по време на мандата му като президент на САЩ дразнеше без нужда американските съюзници, наследникът му Джо Байдън е в сравнително добра позации за да постави началото на този процес. Той се ползва със заслужена репутация на убеден атлантист, затова призивът му към ново разделение на труда в Атлантика няма да бъде разглеждан като проява на досада и недоволство. Байдън и екипът му имат уникалната възможност да заявят на нашите европейски партньори, че подобна стъпка отговаря на дългосрочните интереси на всяка от страните. Предупреждавам обаче, че аз самият не очаквам Байдън и хората около него да предприемат тази стъпка по ред причини, които съм излагал многократно в други свои статии и изказвания. Истината обаче е, че те просто са длъжни да го направят.

* Авторът е професор по международни отношения в Харвардския университет и анализатор на Foreign Policy