Завръщането на сферите на влияние на големите сили

За мнозина във Вашингтон, отговорът е ясен: сферите на влияние представляват опасни и дестабилизиращи реликви от миналите столетия, които нямат място в модерния свят. Според тази гледна точка, наличието на подобни сфери е в разрез с американските ценности, заплашва да обърне с главата надолу либералния световен ред, стимулира конкуренцията между великите сили и, в крайна сметка, дестабилизира международната политика. И, при положение, че мнозина във Вашингтон твърдят, че Москва и Пекин се опитват да очертаят свои, собствени сфери на влияние в Източна Европа и Азия, политическите последици от тази позиция са ясни: ако може да бъде направен избор между противопоставянето и признаването за законни на тези китайски и руски усилия, САЩ следва активно да работят против създаването на подобни зони.

Въпреки това, както историята, така и теорията предлагат достатъчно причини да се отнасяме скептично към това широкоразпространено мнение. Според нас, историческите прецеденти с признаването на сферата на влияние на някоя друга велика сила показват, че то може да доведе до различни резултати. Със задна дата, би могло да се каже, че опитите на Великобритания и Съветския съюз да утолят териториалните амбиции на Хитлер, гарантирайки ограничена сфера на влияние на Германия (в която първо влиза Судетската област, в резултат от Мюнхенската конференция през 1938, а след това и Полша, в резултат от пакта Рибентроп-Молото през 1939), представляват стратегически провали.

В други случаи обаче, някои сделки между великите сили относно сферите им на влияние водят до стабилизиране на междудържавните отношения и, понякога, защитават малките страни от поглъщане. Дори беглият поглед върху историята го потвърждава. Така например, съществувалият през ХІХ век т.нар. "Европейски концерт" - най-продължителният период на мир между големите сили в Европа, преди този настъпил след 1945, се основава на взаимното признаване на съществуващите сфери на влияние на континента. По същия начин, историци като Марк Трактенбърг и Лойд Гарднър убедително доказват, че стабилността на реда в Европа по време на студената война е свързана с наличието на американска и съветска сфери на влияние и разбирането, че всяка от свръхсилите управлява собствената си сфера, което помага за ограничаването на събитията, способни да ерозират международната политика (1).

Доколкото този период съвпада с формирането на "либералния ред" в рамките на доминирания от САЩ блок, е трудно да се твърди и, че всички сфери на влияние по презумпция са вредни за по-слабите държави. Преди всичко, сред отличителните белези на външната политика на Съединените щати, от лансирането на Доктрината Монро през 1823 насам, е създаването и укрепването на американската сфера на влияние в Западното полукълбо. Освен че това осигурява защита на новосъздадените там държави от евентуалното им "реколонизиране" от европейските велики сили (макар и с цената на доминацията на САЩ), то ограничава и потенциалните поводи за напрежение между Америка и останалите велики сили. И, макар че САЩ имат дълга история на военни интервенции в държавите от тяхната сфера на влияние, войните между въпросните държави от Латинска Америка са забележително малко, т.е. там на практика се установява "продължителен период на мир", който според някои учени се дължи частично и на доминацията на САЩ (2).

Тоест, историята сочи, че абсолютизирането на тезата, че всички сфери на влияние оказват негативно въздействие върху международната стабилност е погрешно. Вместо това, политиците би следвало да вземат под внимание съотношението между ползите и цената на създаването и поддържането на тези сфери и, как те биха могли да се променят във времето и пространството.

Поставяйки под въпрос тезата за вредата от сферите на влияние, в настоящата статия се опитваме да докажем, че те имат потенциала да стабилизират отношенията между великите сили чрез: създаване на буферни зони и стратегическа дълбочина, които биха могли да понижат интензивността на конкуренцията в областта на сигурността; изясняване на интересите на отделните държави и ограничаване на риска от лоша преценка; осигуряване на по-голямо пространство за преговори и дипломация там, където интересите се сблъскват. На второ място, ще анализираме потенциалните ползи от сферите на влияние, съпоставяйки ги с вероятните вреди, и ще покажем, какво би означавало допускането на такива сфери в съвременнния свят и, в частност, на евентуална руска сфера на влияние в Източна Европа. Ще се опитаме да покажем също, че допускането на такива сфери би било от полза за Вашингтон, тъй като ще подобри отношенията му с конкурентните сили и ще намали вероятността от голяма война. В същото време, потенциалните вреди - включително необходимостта от ограничаване на америанското влияние и рискът, че Москва може наруши разграничаването между отделните сфери на влияние, са доста по-ограничени, отколкото смятат опонентите ни.

Преди да продължим нататък обаче, следва да направим три уточнения. На първо място, целта на тази статия не е да оправдава наличието на съвременни сфери на влияние, а по-скоро да очертае взможните вреди и ползи от тях. На второ място, очертаването на потенциални сфери на влияние не легитимира правото на Русия или която и да било друга държава (включително САЩ) да нарушава суверенитета на по-слабите страни, без значение дали са вътре или извън техните сфери на влияние. Последните не бива да се разглеждат като своеобразна норма, оправдаваща правото на великата държава да доминира в конкретния регион. Напротив, сферите на влияние са по-скоро описателни понятия, отразяващи географските граници, отвъд които държавите не са склонни или пък са неспособни да поставят под въпрос доминацията на конкретна сила, като по този начин се постига необходимият баланс на силите и на интересите. Както правилно посочва Ема Ашкрофт, сферите на влияние представляват "мярката за практическите ограничения на мощта на държавата и нейното политическо влияние" (3). Накрая (което е тясно свързано с казаното по-горе), държавите могат да осъждат или пък да реагират на неприемливото поведение на друга велика сила, само ако то касае собствената им сфера на влияние. Ключът към разрешаването на проблемите между отделните сфери на влияние е в това отделните играчи да не се опитват със своите действия да ревизират границите на чуждата сфера на влияние.

Останалата част от статията е разделена на четири части. На първо място, ще се опитаме да дефинираме сферите на влияние и да анализираме наложилите се възгледи относно техния дестабилизиращ ефект. На второ място, ще разгледаме обратния аргумент, а именно, как сферите на влияние биха могли да станат фактор на мира. Третият раздел съдържа аргументите ни относно сегашния дебат, свързан с искането на Русия да разполага със собствена сфера на влияние в Източна Европа. Накрая, ще очертаем по-широките последици от прилагането на лансираните от нас тези в отношенията на САЩ с Китай, както и в американската "голяма стратегия".

Наложилото се схващане за сферите на влияние

Сферите на влияние представляват територии, където една мощна държава упражнява - експлицитно или имплицинтно - доминиращо политическо влияние върху външната политика на по-слабите държави от същото пространство и се стреми да не допуска други велики сили да установят по-тесни отношения с тях (4). Три елемента на тази дефиниция заслужават внимание. На първо място, сферите са свързани най-вече с влиянието на великите сили върху външната политика на другите държави. Това различава сферите от империите, в чиито рамки великитe сили определят и вътрешната политика на играчите в своята орбита (5). На второ място, сферите на влияние невинаги и ненапълно изключват възможността други велики сили да упражняват някакво влияние в техните рамки. Характерно за сферите на влияние по-скоро е, че една, единствена велика сила разполага с доминиращо влияние в тях, т.е. че тя е водещата (но не задължително и единствената) сила в тази зона (6). Следователно, докато доминиращите сили биха могли да толерират известно ограничено влияние на други велики сили в собствената си сфера в такива области като търговията или културата, те очертават ясна червена линия по отношение на евентуални действия, способни да окажат съществено влияние върпу външната политика на подчинените им държави. Накрая, макар че понятието вероятно навява представата за държавници в пропити с тютюнев дим зали,  които си поделят земния глобус както им скимне, сферите на влияние могат да се формират или в резултат от ясно дефинирани споразумения, или пък на тайни договорки. С други думи, няма нужда сферите да бъдат документално оформени, достатъчно е отделните играчи да са наясно, къде свършва тяхното влияние и започва онова на другите. Тоест, очертаването на границите на сферите на влияние изисква оценка на относителното разпределение на мощта и интересите, както и настъпващите в него промени, и съобразяване на геополитическия подход с тях.

Без оглед на конкретните им форми, сферите на влияние традиционно се асоциират с дипломацията в рамките на т.нар. realpolitik, доминираща сред европейските велики сили през ХІХ век. Донякъде именно в резултат от това, те дълго време бяха обект на критики в американските външнополитически дискусии, където ги разглеждаха като дестабилизиращи и империалистически остатъци от една предишна епоха, които следва да бъдат изключени от международните отношения (7). Така например, по време на Първата световна война, президентът Удроу Уилсън решава да убеди американците да се ангажират с по-активна роля в световните дела именно като осъжда съществуващото разделение на света на отделни сфери на влияние (8). Подобно на Уилсън, по-късно Франклин Рузвелт подкрепя създаването на ООН през 1945 като стимул за формиране на "обща основа на мира", която "ще сложи край на системата на едностранни действия, ексклузивни алианси, сфери на влияние, баланс на силите и т.н." (9).

Междувременно, възходът на руската и китайската мощ през ХХІ век провокира сред американския потически елит  нова вълна от критики срещу сферите на влияние (10). Държавният секретар Кондолиза Райс например, осъди руската инвазия в Грузия през 2008, обявявайки, че "САЩ, нашите приятели и съюзници ... са единни във визията си за света - свят, в който великите сили се определят не според сферите им на влияние или игрите с нулева сума, нито пък със силовото налагане на собствената им воля на по-слабите" (11). Барак Обама също засегна темата след присъединяването на Крим към Русия през 2014, предупреждавайки, че "времената на империите и сферите на влияние отдавна са приключили" (12). На свой ред, Доналд Тръмп отхвърли опитите на Русия и Китай да създадат собствени сфери на влияние (13), а днес Джо Байдън осъжда сферите на влияние, защото "стимулират разделението между нациите" и водят до появата "на един силно ограничен международен ред" (14). Резюмирайки този двупартиен политически консенсус, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен заяви наскоро че "нито една държава няма право да диктува политиката на друга или да и казва с кого може да си партнира; нито една държава няма право да претендира за собствена сфера на влияние. Това понятие трябва окончателно да бъде пратено на бунището на историята" (15).

Впрочем, анализаторите са не по-малко критични. Том Райт например, твърди, че "един свят, организиран около регионални сфери на влияние ще бъде много по-нестабилен и ще окуражи ревизионистките държави да пробват границите на американската решителност" (16). Хал Брандс се придържа към същата позиция, изтъквайки, че "САЩ се противопоставят на създаването на съперничещши си сфери на влияние през по-голямата част от историята си", както и, че признаване съществуването на китайска и руска сфери на влияние днес "би отслабило геополитическата мощ на САЩ" и ще създаде "един много по-опасен свят, разделен между феодалните владения на конкуриращите си суперсили" (17). Обобщавайки този консерсус, Робърт Кейган откровено заявява, че "връщането към света, разделен на сфери на влияние, т.е. към модела, съществувал преди американската доминация, означава връщане към конфликтите между големите сили от миналите векове" (18).

Казано накратко, сферите на влияние са болезнена тема за американските политици и, в частност, за онези от тях, които са ангажирани с националната сигурност на САЩ. От гледна точка на този наратив, да се позволи на другите големи сили да се стремят или да създадат собствени сфери на влияние, би означавало да се стимулира надпреварата във въоръжаването, нарастването на несигурността и опитите за разширяване на влиянието. Що се отнася до САЩ, те ще бъдат изправени пред необходимостта да поддържат конкурентоспособноста си на фона на ескалиращите предизвикателства, което може да доведе до кризи и войни.

Как сферите на влияние биха могли да стабилизират отношенията между великите сили

От друга страна обаче,  налице са достатъчно причини да се съмняваме в основателността на цитираните по-горе аргументи. Конвенционалното схващане, че разделянето на света на сфери на влияние тласка държавите към конфронтация е, общо взето, коректно, В същото време обаче, твърдението, че сферите пораждат конфликти навежда на закономерния въпрос, дали държавите са по-склонни да си сътрудничат, ако няма такива сфери? На пръв поглед, отговорът е "да", но логиката на подобно твърдение не е очевидна. В крайна сметка, международната политика продължава да е опасен бизнес, в който възможността големите сили да се застрашават взаимно, пораждайки спирали на несигурност и провокирайки кризи, въобще не е изчезнала. Наличието на сфери на влияние, в някои случаи, би могло да усили този базов потенциал за генериране на нестабилност, но няма причина да смятаме, че светът със сфери на влияние задължително ще бъде по-нестабилен, отколкото без тях.

И, което е по-важното в случая, конвенционалното схващане игнорира множеството начини, по които - при определени условия - наличието на сфери на влияние би могло да стабилизира отношенията между великите сили. На първо място, сферите разпространяват влиянието на въпросните сили в географски райони извън техните граници, създавайки по този начин буферни зони между тях и съперниците им. На свой ред, наличието на буферни зони, може да стабилизира отношенията между съперничещите сили, ограничавайки преките контакти помежду им, както и възможностите за агресия, чрез формирането на "стратегическа дълбочина" и за двете страни (19). Когато могъщите съперничещи си държави имат обща граница, те просто са длъжни да реагират светкавично на всяко действие на техните конкуренти, които потенциално застрашават територията им или техните жизнени интереси. Следователно, всяка поредица от събития - промени в силовия баланс, повишена военна активност, гранични спорове или вътрешни безредици - могат да провокират кризи или остра ответна реакция (20). Сферите на влияние намаляват интензивността на това съперничество в областта на сигурността. При наличието на буферни зони, които потенциалният агресор следва първо да подчини, е по-малко вероятно някоя от страните да реши, че жизненоважните и национални интереси са пряко застрашени от изненадващите действия на съперника. Нетният ефект от това е намаляване честотата на кризите и успокояване интензивността на споровете, когато те избухнат (21).

На второ място, сферите на влияние могат улеснят както отбраната, така и сдържането. Веднъж признати - формално или неформално -те помагат за изясняването на интересите на конкретната държава и очертават червени линии на приемливо и неприемливо поведение. Приемането на сферата на влияние на другата държава означава и осъзнаване, че въпросната държава ще реагира агресивно на всяко предизвикателство към своята зона на влияние. Това, на свой ред, намалява вероятността от избухване на кризи, породени от несигурност или грешна преценка. Нещо повече, тъй като интересите на великата сила стават по-разбираеми, когато държавите ясно декларират сферите си на влияние, всеки играч може да създаде такива въоръжени сили, които да могат да защитят собствената му сфера, без при това да застрашават пряко сферите на другите играчи.

На трето място, сферите на влияние могаг да успокоят и стабилизират отношенията между "подчинените държави", които са част от тях. Тъй като доминиращата държава "направлява" външната политика да подчинените държави в своята орбита, това може да минимизира вероятността последните да се конфронтират помежду си. Това "направляване" може да се осъществява с помощта на "морковче", както действат САЩ по отношение на поствоенна (Западна)Европа например, или пък - на "тояга", както действа Съветският съюз в поствоенна (Източна)Европа. Така, анализирайки ролята на Америка като "умиротворител" на Западна Европа след 1945, германският учен и публицист Йозеф Йофе твърди, че гарантирайки сигурността на подчинените му държави, Вашингтон ги е стимулирал да не се въоръжават усилено, което на свой ред е понижило интензивността на дилемата за сигурността, елиминирайки най-голямата "системна причина за конфликтите" в региона (22). По същия начин, пакистанският политолог и преподавател в американски университети Ахсан Бут посочва, че доминиращите държави могат да осигурят необходимите дипломатически канали на своите сателити за разрешаване на техните спорове, преди те да са прераснали във война, и твърди, че именно това е обяснението за изненадващата липса на войни между южноамериканските държави през последните над сто години например (23). А с намаляването на локалните кризи, международната система, като цяло, също ще се сблъсква с по-малко конфликти, способни да доведат до намесата на други велики сили.

На четвърто място, сферите на влияние могат да ограничат авантюризма на големите играчи. Великите сили често се опитват да променят международната система съобразно собствените си интереси (24). Наличието на сфери на влияние им осигурява пространство, в което биха могли да правят това. Доминиращата държава може да променя вънщната политика на своите сателити така, че тя да е в съответствие със собствените и интереси в сферите на икономиката и сигурността (25). В същото време, управлението на сферите на влияние приковава ресурсите и вниманието на големите играчи към тяхната "близка чужбина". Всичко това, взето заедно, ограничава стремежа и възможностите им да търсят нови придобивки извън собствената сфера.

Докато очертаните по-горе четири механизма показват, как наличието на сфери на влияние може да успокои съперничеството по отношение на сигурността, последният механизъм илюстрира, как те могат да изиграят положителна роля и за постигането  и запазването на мира. В света на взаимно признатите сфери на влияние великите сили могат да използват отстъпките относно обсега на собствената сфера като разменна монета в хода на преговорите помежду си. По време на съществуването на т.нар. Европейски концерт например, великите сили редовно са договоряли взаимни териториални компенсации в отговор на промените в силовия баланс помежду им, особено по време на Виенския конгрес (1814-1815), Берлинския конгпес (1878) и в рамките на Германско-руския договор за презастраховане (1887) (26). Подобни териториални отстъпки помагат на негативно засегнатите държави да се приспособят към потенциално застрашаващите ги геополитически развития, гарантирайки си, че жизнените им национални интереси няма да бъдат засегнати. Такъв пример в по-ново време е разрешаването на Карибската криза. В крайна сметка, сделката, която слага края на кризата - решението на Съветите да изтеглят ядрените си оръжия от Куба, срещу тайното изтегляне на американските ракети Jupiter, разположени в Турция, обещанието на САЩ, че няма да нападат Куба и уверението им (дадено малко по-късно), че ще контролират нарастването на военната мощ на Западна Германия - представлява именно споразумение за сфери на влияние. Всяка от страните приема промените, касаеши обсега и съдържанието на собствената и сфера на влияние, с цел да бъде запазен световният мир.

Договоряне на сфери на влияние между САЩ и Русия?

Описаната по-горе дискусия има огромни последици за съвременната външна политика на САЩ. Според конвенционалната визия, признаването на чужди сфери на влияние е сигурна рецепта за катастрофа. Напротив, нашият анализ показва, че наличието на сфери на влияние може да има стабилизиращ ефект върху отношенията между великите сили. По-долу ще разгледаме възможността за формиране на руска сфера на влияние в Източна Европа за да видим, какви биха били потенциалните ползи и вероятните вреди. Със сигурност, след началото на бруталната и разбойническа руска инвазия в Украйна през февруари 2022, идеята за признаване на руска сфера на влияние би се сторила на мнозина морално неприемлива и стратегически неразумна. Въпреки това, целта ни не е да лобираме за това, или да дефинираме, какво следва да включват руската и американската сфери на влияние. Намерението ни по-скоро е да анализираме, какви биха могли да са последиците от признаването на сферите на влияние като елемент на международните отношения (можем да ги наречем също "сфери на ангажиране" или "сфери на установяване") за международната стабилност и интересите на САЩ в Европа. И в това отношение както историческите причини за руско-американското съперничество в сферата на сигурността, така и характерът на "руското предизвикателство", подсказват, че съществуват подценявани досега ползи от подобно уреждане, които следва да бъдат взети предвид в дебата относно стратегията на САЩ.

Корените на сегашното напрежение

За добро или лошо, Русия е убедена, че е ангажирана в изостряща се конкуренция за сфери на влияние със САЩ, касаеща сигурността на Европа, която е започнала почти веднага след края на студената война. Според Москва, разделението между двата блока по време на студената война е било заменено с постоянна кампания, водена от САЩ, за резширяване на западната сфера на влияние за сметка на руската, посредством непрекъснатото и устойчиво разширяване на НАТО и, в по-малка степен, на ЕС. В Кремъл смятат, че Вашингтон се е възползвал от икономическия колапс и военната слабост на Русия след разпадането на Съветския съюз, за да разшири влиянието си в Европа (27).

Руските лидери остро и последователно се обявяваха против разширяването на американската сфера на влияние. През 90-те години Борис Елцин разкритикува САЩ, че стимулират ново разделение на Европа и то непосредствено след края на студената война (28). През 2008 руският президент Медведев заяви, че САЩ и съюзниците им следва да осъзнаят, че "за Русия, също както и за останалите държави в света, съществуват региони, в които тя има специални интереси. И това са регионите, където са разположени държавите, с които традиционно поддържаме приятелски отношения" (29). А когато започнаха дебатите относно перспективата на Украйна за интеграция в НАТО, руският външен министър Сергей Лавров предупреди Запада, че "стремежът за привличане на Украйна и твърденията, че тя трябва да избере, дали да бъде със Запада или да бъде с Русия, на практика означават опит за включването и в западната сфера на влияние. Това е очевиден факт и никакви възвишени думи не могат да го променят" (30).

Загрижеността на Москва във връзка с разширяването на американската сфера на влияние беше сред причините за прогресивната ерозия на отношенията по оста Изток-Запад и ескалацията на агресивното поведение на Русия спрямо на нейната "близка чужбина". В тази връзка се очертаха два ключови проблема. На първо място, САЩ отхвърляха легитимността на руската сфера на влияние, като в същото време разширяваха своята собствена за нейна сметка. Руското ръководство имаше все по-малко основания да вярва на западните обещания, че стратегическите интереси на Русия ще бъдат взети предвид. Действително, дълго преди Русия да предприеме инвазията в Украйна, забивайки последния пирон в ковчега на сътрудничеството между Изтока и Запада, руският президент Путин постави ясно този въпрос, отбелязвайки през 2007, че разширяването на НАТО "представлява сериозна провокация, която ерозира взаимното доверие. И ние имаме пълното право да попитаме, срещу кого е насочена тази експанзия?" (31). На второ място, предвид очевидния срив в доверието, руските лидери бяха все по-малко склонни да разглеждат дипломацията като средство за съвместното разрешаване на проблемите и напрежението със Запада. Това обяснява например, руското искане, направено в навечерието на войната в Украйна, за официално споразумение, гарантиращо прекратяването на по-нататъшната експанизя на НАТО, тъй като дадените в частни разговори обещания и мълчаливото разбиране вече не удовлетворяваха Москва. И след като дипломацията беше отхвърлена като възможност, не бе изненадващо (макар да е изключително жалко), че Русия реши да предприеме едностранни действия - сред които инвазията в Украйна бе просто най-емоционалната и ужасяваща демонстрация - за да защити и прокара собствените си интереси.

Възможните ползи от сферите на влияние

Тъй като очертаването на сфери на влияние отразява взаимното признаване на разпределянето на властта и интересите в рамките на конкретния регион, не е възможно да се каже, какво би могла да включва руската сфера на влияние, особено след като в момента разпределянето на властта в нея е поставено  под въпрос в контекста на войната в Украйна, как тя би могла да се променя в бъдеще и, как би се вписала в политическата среда, в която Вашингтон приема съществуването на такива сфери. Все пак, би могло да се предположи, че сферата на влияние на Русия включва по-голямата част от Кавказ, Беларус, известна част от украинската територия и, евентуално, други райони по руската периферия. Целта ни обаче не е да очертаем точно, къде би следвало да свършва тази сфера, а по-скоро да установим, какви биха могли да са ползите от мълчаливото и признаване. И, противно на доминиращото в момента мнение, да покажем, че очертаването на сфери на влияние в Източна Европа може да има редица предимства.

На първо място, то може да намали ясно декларираните опасения на Москва от евентуално външно посегателство и произтичащото от тях схващане за необходимостта Русия да разполага с буферна зона за да се защити от западната заплаха. Както посочва в тази връзка експертът по руската проблематика Робърт Пърсън: "Визията и целите на руската голяма стратегия са продукт на дълбокото и затвърждаващо се с времето усещане на геополитическа несигурност, което предопределя отношенията на Русия с останалия свят в течение на векове" (32). Комбинацията от трудно защитими граници, близост до останалите велики сили и историята на опустошителни западни нашествия формират "постоянно усещане за уязвимост, присъстващо в съзнанието на руските управници" (33). На свой ред, бившият американски дипломат Томас Греъм изтъква, че "през столетията, руското геополитическо пространство се формира от диалектиката на експанзията и съпротивата като в най-общи линии включва територията на бившия Съветски съюз или Руската империя. Това е сферата на влияние, която руските управници разглеждат като жизненоважна за сигурността на страната. Това е и причинита толкова яростно да се обявяват против навлизането на САЩ в тази сфера през последните петнайсет години, например, чрез експанзията на НАТО..." (34).

Въпреки че мнозина американци и политици отказват да възприемат подобна възможност, именно страхът на Русия от обкръжаването и от НАТО и ЕС обясняват нарастващат и войнственост през последните години" (35). Самият Путин очерта проблема през 2007, предупреждавайки, че макар САЩ да разглеждат разширяването на НАТО през призмата на разпространяването на демокрацията, разширяващият се алианс си остава "на първо място и преди всичко военна и политическа" организация, чиято растяща военна мощ безпокои Москва" (36). Това ни връща към предупрежденията на редица руски официални представители, както и на някои западни анализатори от 90-те години на ХХ век, че разширяването на НАТО ще пробуди отново страховете на Русия от обкръжаването и от чужди сили и заплашва, както посочва Джордж Кенан, "да възроди атмосферата на студената война в отношенията между Изтока и Западаа и да насочи руската политика в посока, в каквато със сигурност не бихме желали" (37). И, което е още по-драматично, предприетата през 2022 от Русия инвазия в Украйна се дължеше именно на скритите опасения на Москва във връзка с очертаващата се дипломатическа и военна интеграция на тази страна в НАТО и свързаното с това нарастване на геополитическо влияние на САЩ по руските граници. Мнозина американнски официални представители отхвърляха тези руски опасения като неоснователни и ирационални, отбелязвайки, че НАТО няма намерение да нахлува в Русия (38). Въпросът обаче не е, дали руските опасения са неоснователни, а дали Москва възприема сериозно експанзията на НАТО като заплаха за своите интереси и в това отношение през последните двайсет години бяхме свидетели на безброй предупреждения от високопоставени руски представители, че това действително е така.

Имайки предвид това, очертаването на сфери на влияние би могло да премахне един от основните източници на напрежение в руско-американските отношения, предоставяйки на Русия буферна зона и премахвайки по този начин страховете и от евентуална инвазия или обкръжаването и от Запада. На свой ред, след като се почувства по-сигурна, Русия вероятно би била по-готова да търси дипломатически решения при други конфликти на интереси и по-малко склонна да използва сила за прокарването на собствените си външнополитически цели. В резултат от това, Вашингтон няма да се чувства длъжен да увеличава военното си присъствие в региона, което пък би ограничило потенциалните точки на контакт и конфронтация между него и Москва. В сегашния момент, когато отношенията между САЩ и Русия мощно навлизат в период на ремилитаризация, само изясняването на корените на конфликта би могло да прекрати спиралата на ескалация. В тази връзка очертаването на сфери на влияние може да ни посочи пътя (който вероятно ще бъде дълъг) за постигането на тази цел.

На второ място (и в тясна връзка с казаното по-горе), наличието на сфери на влияние може да ограничи риска от руски военен авантюризъм, целящ да промени поведението на играчите извън Русия. Макар че руската агресивност се дължи отчасти на начина, по който Москва възприема заплахите срещу себе си, вярно е също, че тя търси средства да информира и убеди държавите от своята "близка чужбина" да се съобразяват с руските интереси в областта на икономиката и сигурността (39). За добро или лошо, признаването на руска сфера на влияние ща предостави на Москва зона, в която тя би могла да го прави. Разбира се, нарастването на влиянието на Русия в региона би могло да стане за сметка на по-слабите и съседи. Естествено, подобна възможност няма как да ни радва и може да се окаже причина за провала на плановете за формиране на зони на влияние. Като цяло обаче, ефектът от него ще бъде положителен както за международната стабилност, така и за американско-руските отношения. От една страна, управлението на собствената сфера на влияние може да отвлече вниманието и ресурсите на руснаците - особено предвид националистически настроеното население и непокорните елити в много от руските съседи, както и заради традиционните проблеми на Русия да си осигури подкрепата им за предпочитаните от нея политици. В същото време, руската сфера на влияние би могла да удовлетвори в достатъчна степен стремежа на Москва за влияние в чужбина, още повече, че по-нататъшното му разширяване едва ли ще и се струва привлекателно, тъй като разходите със сигурност ще надхвърлят ползите от него.

На трето място, очертаването на сфери на влияние бе могло да стимулира сдържането в рамките на американско-руските отношения чрез очертаването на ясни географски и дипломатически "червени линии". Това, на свой ред, ще ограничи риска от непреднамерена ескалация по време на криза. Действително, дори ако военното съперничество между САЩ и Русия продължи, опитът от студената война и здравият разум сочат, че това съперничество няма да доведе до открит сблъсък, при наличието на ясно очертани и взаимно признати "червени линии". Освен това, наличието на подобни линии позволяват на САЩ и Русия да оптимизират въоръжените си сили и другите инструменти на държавническото изкуство за да защитят своите граници и сфери на влияние. На свой ред, тези усилия могат да укрепят сдържането, формирайки подходящ модел на военно и политическо поведение, което ще помогне за избягването на стратегически погрешни стъпки.

Накрая, сферите на влияние могат да намалят риска от нестабилност в Европа, свързан с евентуални действия на по-малките държави. Единият проблем касае разбираемото желание на страни като Украйна и Грузия да си осигурят американска защита срещу Русия, макар че подобни действия вкарват САЩ още по-дълбоко в конфронтацията с Москва, ограничават свободата им да маневрират и изострят тревогата на руснаците от обкръжаване и изолация. Ако повярват, че наистина разполагат с безусловната подкрепа на САЩ правителствата на тези държави могат да си позволят още по-дръзко поведение спрямо Русия, вместо да търсят решение на конфликтите между своите и нейните интереси. Очертаването на сфери на влияние бе могло да разреши този проблем по два начина. От една страна, то би премахнало вероятността Вашингтон да отговори на въпросните искания, смекчавайки по този начин и притесненията на руснаците. В същото време то би ограничило опитите за възприемане на по-войнствено поведение спрямо Русия, очертавайки по-ясно границите на американската подкрепа.

Възможните недостатъци

Разбира се, критиците могат да повдигнат редица морални и стратегически възражения относно очертаването на сфери на влияние с Русия. От една страна, скептиците предупреждават за хуманитарната му цена и вредата за моралната позиция на самата Америка в света. От друга пък, твърдят, че това ще доведе до спад на влиянието на САЩ в Европа и изразяват съмнение, доколко Русия би спазвала вече очертаните сфери на влияние. Подобни опасения са основателни, но - по ред причини - се преекспонират.

Първото и най-важното, според критиците е, че отказът на Америка от влиянието и в една или друга страна, оставаща извън сферата и на влияние, ще повиши вероятността Русия да се възползва от това за да подчини населението на въпросната държава и да елиминира политическите си опоненти там. Бруталната инвазия на Русия в Украйна много ясно показва, че подобни притеснения са основателни и не могат да бъдат игнорирани. Предвид това, мнозина смятат, че единственото морално приемливо поведение е да се отнасяме с необходимото уважение към стремежа на по-малките държави да не станат субект на руското влияние и да разширим американския "чадър на сигурност" и за тях. На практика обаче, ситуацията съвсем не е толкова еднозначна.

От една страна, действително изглежда, че усилията на САЩ да отговорят на молбите на по-малките държави за гарантиране на сигурността им, всъщност стимулираха руската агресия в Украйна, Грузия и т.н. Както предупреждаваше Джордж Кенан, когато, през 90-те години на ХХ век, започна разширяването на НАТО, "това със сигурност ще провокира крайно негативна реакция от руска страна и тогава идеолозите на разширяването ще твърдят, че винаги са ни казвали, какво представляват руснаците, само че това въобще не е вярно" (40). Със сигурност, американската политика по никакъв начин не е единствената причина за сегашното поведение на Русия и не следва да приемаме, че руската агресия е можела да бъде избегната, дори при наличието на очертани сфери на влияние.

В същото време обаче, оценката на ситуацията би следвало да започне с въпроса, дали признаването на руска сфера на влияние в т.нар. "близка чужбина" би било по-проблематично от гледна точка на човешките права, отколкото тоталното отричане правото на сфери на влияние. В крайна сметка, както показва трагичният и разтърсващ пример на украинската война, негативните последици от отказа от сферите на влияние могат да се окажат също толкова опустошителни за човешките права, както и приемането им - просто тази вреда ще се прояви по различен начин. Тъй като САЩ и Русия се подготвят за следващите етапи на конкуренция, политиците би трябвало да осъзнаят, че съществуващият морален казус с формирането на сфери на влияние е свързан не само с необходимостта да бъде сложен край на сегашното насилие срещу руските съседи, но и с предотвратяването на подобни хуманитарни трагедии в бъдеще.

На второ място, критиците биха възразили, че очертаването на сфери на влияние би навредило на моралния авторитет на Америка в света. Тоест, САЩ биха поставили под въпрос репутацията си на морален стоожер, ангажиран с разпространението на либералните ценности, ако решат да прекратят подкрепата за демокрацията и върховенството на закона в зоните на руското влияние. Това действително представлява определена опасност, но вредата от нея не бива да се надценява. Истината е, че в разграничаването на сферите на влияние няма нищо, което да изисква от САЩ да се откажат от досегашните си възгледи и да не реагират на поведението на Русия (или която и да било друга държава) в нейната сфера на влияние. Въпросът по-скоро е, че всяка такава реакция следва да бъде в рамките на въпросната сфера - например, налагайки дипломатически или икономически санкции в подкрепа на моралната кауза, вместо да се правят опити за ревизиране или премахване границите на конкретната сфера на влияние. Пример за това е начинът, по който през по-голямата част от студената война САЩ поставяха американско-съветските дипломатически и икономически отношения в зависимост от нарушаването на човешките права, което донякъде помогна за подобряване положението на съветските граждани. По същия начин, по който САЩ действаха в рамките на сферите на влияние по време на студената война, те биха могли и да действат днес, а и в бъдеще, в Европа.

Що се отнася до стратегическата цена, критиците предупреждават, че възстановяването на сферите на влияние би могло без нужда да лиши САЩ от влияние в държави като Украйна, Беларус или Грузия. Истината обаче е, че Съединените щати не биха спечелили много от това влияние, дори ако разполагат с него. Те вече доминират в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Европа благодарение на съществуващите алианси и икономическите си отношения със западноевропейските, централноевропейските и повечето източноевропейски държави. Предвид сравнително малките им размери и географската им отдалеченост от САЩ, отказът от влияние върху играчи, които биха могле да се окажат в руската сфера, няма да промени значително тази ситуация. И, след като самата Русия ще трябва да приеме наличието на американска сфера на влияние, включваща по презумпция Западна и Централна Европа - очертаването на сфери на влияние на практика само би укрепило изключителното влияние, с което САЩ разполагат в момента.

От друга страна, рискът, че Москва може да наруши очертаните сфери на влияние е преекспониран. Подобно действие изисква от Русия не само да го иска, но и да може да го осъществи. Както споменахме обаче, налице са осезаеми доказателства, че Москва действително иска очертаване на сфери на влияние. Макар че определянето на границите им несъмнено ще бъде трудно, липсват причина да смятаме, че Русия няма да се съобрази с тях, след като веднъж вече бъдат очертани. Реазбира се, възможно е Москва да приеме очертаването на сфери на влияние днес, само за да се опита да разшири влиянието си в бъдеще. В това отношение обаче, съществуват два важни фактора. На първо място (макар че това не се приема от мнозина анализатори на фона на руската инвазия в Украйна), изглежда че руснаците имат сравнително умерени претенции към своята "близка чужбина" и отвъд нея. Всъщност, Русия нахлу в Украйна, едва след провала на дългогодишната си дипломатическа кампания целяща да не допусне по-нататъшно сближаване на тази страна със САЩ. По същия начин, тя влезе в Сирия, едва когато стана ясно, че приятелски настроеният към нея режим в Дамаск е на ръба на краха. Тоест, липсват признаци, че става дума за една "радикално ревизионистка държава", готова да използва военна сила при първа възможност с цел да промени съществуващото статукво. С течение на времето Москва действително би могла да поиска да ревизира установените граници на сферите на влияние (както, впрочем, биха могли да го сторят и САЩ), но не изглежда вероятно да рискува да отхвърли изцяло вече постигнатото споразумение относно тези сфери.

В същото време, Русия изглежда военно неспособна да застраши договорените сфери на влияние, поне в обозримо бъдеще. Руските въоръжени сили бавно се възстановяват от колапса в периода непосредствено след студената война, но - както показват и Грузинската, и Украинската войни - си остават огроничени в способността си да действат в по-отдалечени зони или да водят високоинтензивни бойни действия срещу сравнително силни противници; те могат да проектират мощта си срещу сравнително слабите съседи от своята "близка чужбина", но не и много по-далич. В момента американският БВП и разходи за отбрана надхвърлят руските цели 12 пъти, което е много сериозен разрив, дори и без в сметката да бъдат включени съюзниците на Вашингтон от НАТО, петима от които имат по-голям БВП от руския. Дори ако руският военен потенциал продължи да се модернизира, ще са нужни десетилетия преди Русия да може да отправи наистина сериозно предизвикателство към САЩ и партньорите им. Истината е, че Москва просто няма капацитет да постави под въпрос очертаните сфери на влияние, дори ако го иска.

Ето защо, макар наложилото се в американското общество мнение да е остро критично по отношение на сферите на влияние, смятаме, че са налице (поне на теория) редица причини да вярваме, че сферите могат да се окажат от полза за сигурността ни при определени обстоятелства и в тази връзка по-горе изброихме предимствата и недостатъците от очертаването на сфери на влияние в Източна Европа. Без съмнение са необходими и допълнителни анализи по темата, които обаче не могат да бъдат вместени в ограничения обем на настоящата статия. За да сме ясни, следва да отбележим, че всичко казано по-горе не означава, че Вашингтон следва да прегърне идеята за очертаването на сфери на влияние, като най-добрия начин за нормализиране на отношенията му с Москва. То по-скоро подчертава необходимостта от цялостна оценка на значението на сферите на влияние. В това отношение следва да сме наясно, че въпреки недостатъците им, сферите на влияние имат и потенциални предимства и не бива с лека ръка да бъдат пренебрегвани, когато дискутираме стратегическите опции на САЩ в съвременния свят, в който конкуренцията между великите сили непрекъснато ескалира и се изостря.

Сферите на влияние и отношенията с Китай

Дотук фокусирахме вниманието си върху потенциалните ползи от очертаването на сфери на влияние за глобалната стабилност и националната сигурност на САЩ, оценявайки последиците за американско-руските отношения. За да демонстрираме по-широката приложимост на сферите за влияние, си струва да анализираме, макар и бегло, последиците от използването на този подход в днешна Азия, където възможността за възникване на китайска сфера на влияние също привлича значително внимание. Нещо повече, тъй като тази възможност касае общирни морски пространства, тя помага да изясним последиците от прилагането на концепцията в една среда, където очертаването на ясни граници между различните сфери е значително по-трудна и сложна.

Също както през ХІХ век САЩ решават, в качеството си на възходяща сила, да разширят влиянието си в Западното полукълбо, Китай вероятно ще се стреми към по-голяма власт в Източна Азия, ако и доколкото мощта му продължи да нараства през ХХІ век (41).  Както и в случая с Русия, и тук е невъзможно да бъдат очертани достатъчно ясни граници на китайската (или американската) сфера на влияние, тъй като този процес би изисквал от Вашингтон и Пекин постоянно да оценяват взаимно своите жизнени интереси, очертавайки рамките на военната си мощ и дипломатическия си потенциал. На теория, днешната китайска сфера на влияние би следвало да включва  по-голямата част от т.нар. Първа островна верига, където Китай разполага с достатъчна военна мощ за да попречи на САЩ да гарантират защита на съюзниците си, както и части от Югоизточна и Североизточна континентална Азия (включително Северна Корея и Мианмар).

Без оглед на това, къде точно ще преминават разграничителните линии, приемането на съществуването на китайска сфера на влияние може да донесе редица реални ползи за отнощенията между САЩ и Китай, както и за международната стабилност. В момента Съединените щати поддържат значително, при това нарастващо, военно присъствие в Азия, но (на фона на постоянно увеличаваща се мощ на Китай), всеки китайски лидер несъмнено би искал то да бъде съкратено. Наред с официалните си отбранителни договори с Южна Корея и Япония, Вашингтон поддържа връзки в сферата на сигурността и с много други китайски съседи. Освен това, американците следват двойнствена стратегия по отношение на Тайван, позволяваща значително повишаване на военното ангажиране на САЩ със защитата на острова, ако агресивните намерения на Китай спрямо него ескалират. Ако някой ден Вашингтон и Пекин влязат в открит сблъсък, това най-вероятно ще стане в резултат от грешна преценка на някоя от двете сили относно намеренията на другата по отношение на Тайван или на морски спор в Южно- или Източнокитайско море, където Китай отдавна има териториални разногласия със съседите си, мнозина от които поддържат тесни връзки със САЩ, и където американският флот поддържа сериозно присъствие.

В този контекст, може да има доста ползи от очертаването на сфери на влияние между Съединените щати и Китай. На първо място, това би намалило вероятността от война, ограничавайки броя на потенциалните "горещи точки", уточнявайки червените линии за приемливо и неприемливо поведение за двете страни и - евентуално - създавайки дипломатически канали между Вашингтон и Пекин. Ако китайската мош продължи да нараства, ескалацията на съперничеството между САЩ и Китай изглежда неизбежна. В рамките на това съперничество обаче, наличието на сфери на влияние ще помогне за ограничаване на неговия обхват и острота, изяснявайки къде приключват жизнените интереси на всяка от страните, т.е. насочвайки на практика вниманието върху това, как всяка от тях би могла най-добре да защити тези интереси. Важен допълнителен ефект ще бъде, че тъй като САЩ и Китай ще трябва ефективно да поемат отговорността за стабилността в Азия, те взаимно ще се поощряват да създадат дипломатически механизми за потушаванео на евентуално възникващи кризи.

На второ място, очертаването на сфери на влияние може да ограничи външнополитическия авантюризъм, стимулирайки Вашингтон и Пекин да насочат енергията си към поддържането и защитата на собствените си сфери. Подобна политика, концентрирана около сферите на влияние, би била особено полезна за САЩ, които са държава, преживяваща относителен упадък, чиито опити за проектиране на мощ в Азия могат да доведат до свръхнапрягане на силите и в опити да защити далечни зони със съмнително геостратегическо значение. На практика, сферите могат да помогнат на Вашингтон и Пекин да се ангажират с процеса на взаимно сдържане по начин, който подсилва техните възпиращи и отбранителни възможности, намалявайки по този начин вероятността от открит конфликт. На трето място, уточнявайки обхвата на американските ангажименти, те могат да минимизират вероятността от сблъсък, провокиран от действията на по-слаби и малки държави, които - вдъхновени от подкрепата на САЩ - биха дръзнали да влязат във война с някои китайски съюзници или дори със самия Китай.

Накрая, очертаването на сфери на влияние може да помогне за структурирането на начините, по които ще бъде демонстрирано занапред американско-китайското съперничество. Разбира се, в хода на промените в разпределянето на глобалната мощ, няма как да се мине без нарастване на конкуренцията между големите играчи. При наличието на очертани сфери на влияние обаче, САЩ и Китай могат да използват уточняването на границите на своите сфери на влияние за да улеснят дипломатическите преговори и пазарлъци относно промяната в контрола върху една или друга територия/зона. Това би могло да стане или чрез пряка договорка за промяна на границите на сферите на влияние в съответствие с разпределението на мощта така, че никой от играчите да не бъде изкушен да използва сила за да получи нещо повече, или чрез дипломатически преговори, в резултат от които промяната на границите на сферата на влияние да бъде компенсирана от остъпки по други спорни въпроси (например, относно контрола на оръжейната търговия). Въпреки това, очертаването на сфери на влияние би могло да пренасочи американско-китайската конкуренция към дебат относно обхвата и съдържанието на двете сфери на влияние, вместо към политика на ръба на войната, ескалация на въоръжаването и/или използването на сила (42).

Като цяло, очертаването на сфери на влияние може да помогне за това конкуренцията в сферата на сигурността между суперсилите да си остане "студено съперничество", т.е. да не прерасне в гореща война. За някои, приемането на китайска сфера на влияние би означавало САЩ да се откажат от първостепенното си политическо влияние в този регион. Критиците предупреждават, че това ще навреди на американските икономически интереси, ще застраши демокрацията в цяла Азия и ще ерозира целия, основан на върховенството на закона либерален световен ред. Нещо повече, следвайки тази логика, признаването правото на Китай на собствена сфера на влияние може само да окуражи Пекин да разшири амбициите си, застрашавайки интересите на САЩ навсякъде по света.

Всъшност, критиците са прави, че признаването на китайска сфера на влияние ще означава частично ограничаване на американското политическо и икономическо влияние. Тези рискове обаче, следва да бъдат разгледани в перспектива. На първо място, комбинацията между наличието на големи водни прегради и ядрени оръжия намалява риска, че Китай би могъл да застраши пряко САЩ, дори ако наистина го иска. Нещо повече, струва си да отбележим, че Китай има сравнително солиден опит в договарянето на териториални отстъпки с цел да се гарантира стабилност. Както посочва в тази връзка професорът от Мазачузетския университет Тейлър Фрейвъл, от 1949 насам Китай е постигнал разрешаване на 17 от общо 23 териториални спора, именно защото е демонстрирал готовност да прави значителни отстъпки към другата страна с цел да заздрави границите си (43). Освен това, няма причина да смятаме, че съдбата на либералната демокрация зависи от това, което Китай прави в или около Източна Азия. Също както либерализмът процъфтяваше в САЩ и Западна Европа по време на студената война въпреки комунистическата автокрация в Съветския съюз и неговите сателити, не съществува пряка връзка между случващото се в Китай и държавите под негово влияние, и това което става в САЩ и техните партньори (44).

Това означава, че няма нужда САЩ механично да се противопоставят на нарастването на китайското влияние за да гарантират успеха на либерализма, достатъчно е просто да работят за повишаване на привлекателността му в очите на останалите, включително демонстрирайки предимствата на американските ценности. Накрая, икономическият и военен подем на Китай ще продължи без значение, дали САЩ ще склонят да признаят наличието на китайска сфера на влияние. Като изключим евентуална вътрешна имплозия, само пълномащабната война или съгласуваното налагане на икономическо ембарго биха могли да повлият по-сериозно върху траекторията на китайския възход. И тъй като не се очертава нито една от тези възможности, първостепенният въпрос е, как американската политика следва да се адаптира към променящата се стратегическа среда.

В тези условия очертаването на сфери на влияние с Пекин би донесло повече полза, отколкото изглежда на пръв поглед. Държавите, чиято мощ преживява относителен упадък, често търсят начини да повишат потенциала си или като стимулират собствения си растеж, или пък стартирайки превантивни войни със застрашаващите ги възходящи сили (45). Това обаче невинаги се оказва възможно или уместно, особено в днешния ядрен свят. В качеството си на алтернатива, очертаването на сфери на влияние би позволило на САЩ да пренасочат усилията си към защитата на своите жизнени интереси, минимизирайки вероятността от война с Китай, провокирана от причини, които не са от геостратегическо значение за Вашингтон. Подобна политика несъмнено е съпроводена с рискове и едва ли ще може да разреши всички съществени конфликти на интереси с Пекин. Все пак, стабилизиращите ефекти от очертаването на сфери на влияние не бива да се подценяват като начин за намаляване на рисковете, характерни за отношенията между великите сили в периоди на изместване на мощта от една от тях към друга.

В края на краищата, сферите на влияние са реалност в рамките на международната политика. Въпреки че САЩ отхвърлят съществуването им като политически въпрос, подобно поведение представлява опасна самозаблуда. Истината е, че в момента американските стратези са изправени пред избора, дали да признаят съществуването на сферите на влияние и да ги използват в полза на САЩ, или да продължат да прахосват времето и ресурсите на Америка за да ограничат максимално сферите на влияние на другите големи играчи. Макар че е силно подценявана от мнозина във Вашингтон, първата опция би могла да се окаже полезна: ако към проблема се подходи правилно, сферите на влияние могат да се превърнат във фактор за стабилност в отношенията между великите сили, създавайки буферни зони, очертавайки географски и дипломатически червени линии, ограничавайки авантюризма на големите играчи, понижавайки напрежението в отношенията между малките държави и улеснявайки възможностите за преговори между великите сили. Което означава, че отговорното държавно управление следва да подходи по нов начин към възможността за очертаване на сфери на влияние между големите сили или, най-малкото, да поднови дискусията по този въпрос.

Бележки:

1. Marc Trachtenberg, A Constructed Peace: The Making of The European Settlement, 1945-1963 (Princeton: Princeton University Press, 2000); Lloyd C. Gardner, Spheres of Influence: The Great Powers Partition Europe, from Munich to Yalta (Chicago: Ivan R Dee, 1993).
2. Ahsan Butt, Anarchy and Hierarchy in International Relations: Examining South America’s War-prone Decade, 1932-41, ”International Organization" 67, no. 3 (2013): 575–607.
3. Emma Ashford, Spheres of Influence Are Back: On Taking The Wrong Lessons from

Ukraine, (working paper), June 2022.

4. John M. Schuessler, Joshua Shifrinson, and David Blagden,“Revisiting Insularity and

Expansion: A Theory Note”, Perspectives on Politics, November 12, 2021, 4,

5. Schuessler, Shifrinson, and Blagden, “Revisiting Insularity and Expansion”, 10, note 1;

Van Jackson, "Understanding Spheres of Influence in International Politics”, European

Journal of International Security" 5, no. 3 (October 2020): 255-273.

6. Относно експанзията, виж Eduard Mark, “American Policy Toward Eastern Europe and the

Origins of the Cold War, 1941-1946: An Alternative Interpretation”, Journal of American

History 68, no. 2 (1981): 313-336.

7. Полезен компендиум за противопоставянето на САЩ - поне по принцип - на сферите на влияние по време на студената война, виж Chalmers M. Roberts, "Spheres of Influence, Morality and How We Got Poland Into This Mess”, Washington Post, April 19, 1981; Hal

Brands and Charles Edel, “The Disharmony of Spheres”, Commentary Magazine, January 2018, 20-27; Mark, "American Policy Toward Eastern Europe and the Origins of the Cold War".

8. John A. Thompson, "Woodrow Wilson and World War I: A Reappraisal”, Journal of

American Studies 19, no. 3 (1985), 327; see also Daniel Fried, “100 Years Later, Wilson’ s Fourteen Points Deserve Another Look", Atlantic Council, January 1, 2018,

9. Franklin D. Roosevelt, “Address to Congress on the Yalta Conference”, March 01, 1945, Available at the American Presidency Project, https://www.presidency.ucsb.edu/documents/address-congress-the-yalta-conference.
10. Evan N. Resnik, “What’ s Missing in the Debate Over Spheres of Influence", Chatham House,

March 17, 2020, https://americas.chathamhouse.org/article/whats-missing-in-the-debate-over-spheres-of-influence/.

11. Condoleezza Rice, “Secretary Rice Addresses U.S.-Russia Relations at the German Marshall Fund", September 18, 2008, U.S. Department of State Archive, https://2001-2009.state.gov/secretary/rm/2008/09/109954.htm.
12. Barack Obama, “Remarks by President Obama at 25th Anniversary of Freedom Day", June 4, 2014, White House: Office of the Press Secretary, https://obamawhitehouse.archives. gov/the-press-office/2014/06/04/remarks-president-obama-25th-anniversary-freedom-day.
13. Trump Administration, National Security Strategy of the United States of America, December 2017, https://templatelab.com/national-security-strategy-final/.
14. Joe Biden, "Remarks by Vice President Joe Biden at the World Economic Forum”, January 18, 2017, White House: Office of the Press Secretary, https://obamawhitehouse.archives.gov/the-press-office/2017/01/18/remarks-vice-president-joe-biden-world-economic-forum; The White House,

“Washington Declaration”, July 15, 2021, https://www.whitehouse.gov/briefing-room/statements-releases/2021/07/15/washington-declaration/.

15. Antony Blinken, “Remarks by Antony Blinken at Press Availability”, December 21, 2021,

https://www.state.gov/secretary-antony-j-blinken-at-a-press-availability-9/.

16. ThomasJ.Wright, All MeasuresShort ofWar (NewHaven:YaleUniversity Press,2017), 188.
17. Hal Brands, “Don’t Let Great Powers Carve Up the World: Spheres of Influence Are

Unnecessary and Dangerous”, Foreign Affairs, April 20, 2020; Brands and Edel, “The Disharmony of Spheres”.

18. Robert E. Kagan, “The United States Must Resist a Return to Spheres of Interest in the

International System: Brookings Institution, February 19, 2015.

19. Michael Greenfield Partem, "The Buffer System in International Relations", Journal of

Conflict Resolution 27, no. 1 (1983): 3-26; Paul Schroeder, “The Lost Intermediaries: The Impact of 1870 on the European System”, The International History Review 6, no. 1 (February 1984): 1-27.

20. Paul Diehl and Gary Goertz, War and Peace in International Rivalry (Ann Arbor: University of Michigan Press, 2001).
21. Rajan Menon and Jack L. Snyder, “Bufer Zones: Anachronism, Power Vacuum, or Confidence Builder?”, Review of International Studies, 43, no. 5 (2017): 962-896.
22. Josef Joffe, "Europe’s American pacifier". Foreign Policy 54 (1984): 64-82.
23. Butt, “Anarchy and Hierarchy in International Relations”.
24. Resnik, “What’s Missing in the Debate Over Spheres of Influence”.
25. David A. Lake,“Escape from the State of Nature: Authority and Hierarchy in World Politics”, International Security 32 no 1, (2007) 47-79; David A. Lake, Hierarchy in International Relations

(Ithaca: Cornell University Press, 2011).

26. Branislav Slantchev, “Territory and Commitment: The Concert of Europe as Self-Enforcing Equilibrium”, Security Studies 14, no. 4 (October-December 2005): 565-606; Charles
27. Kupchan and Clifford Kupchan, "Concerts, Collective Security, and the Future of Europe", International Security 16, no. 1 (Summer 1991): 123; AJP Taylor, The Struggle for Mastery in Europe, 1848-1918 (Oxford: Clarendon Press, 1954).
28. Dmitri Trenin, Post-Imperium: A Eurasian Story, Carnegie Endowment for International

Peace, 2011; David Cadier and Margot Light eds, Russia's Foreign Policy: Ideas, Domestic

Politics and External Relations, (London: Palgrave Macmillan, 2015).

28. National Security Archive, “NATO Expansion: What Russia Heard”, Electronic Briefing

Book No. 621, March 16, 2018,.

29. Quoted in Andrew E. Kramer, “Russia Claims Its Sphere of Influence in the World”, New York Times, August 31, 2008,
30. Quoted by Gabriela Baczynska and Alexandra Hudson, “Russia Accuses EU of Seeking

Ukraine‘ Sphere of Influence’”, Reuters, February 14, 2014,

31. Vladimir Putin, “Speech and the Following Discussion at the Munich Conference on

Security Policy”, February 10, 2007, http://en.kremlin.ru/events/president/transcripts/

24034.

32. Robert Person, “Four Myths about Russian Grand Strategy”, The Post Soviet Post

(blog), Center for Strategic and International Studies, September 22, 2020.

33. Ibid; Thomas E. Graham, “The Sources of Russian Conduct: Kennan's Long Telegram

Needs and Update for Putin's Russia”, National Interest, August 24, 2016,

34. Graham, “The Sources of Russian Conduct”.
35. John J. Mearsheimer. "Why the Ukraine Crisis is the West’s Fault: The Liberal Delusions

that Provoked Putin", Foreign Affairs 93 (2014).

36. Putin, “Speech and the Following Discussion at the Munich Conference on Security

Policy”.

37. George F. Kennan, “A Fateful Error”, New York Times, February 5, 1997.
38. Michael McFaul, Stephen Sestanovich, and John Mearsheimer, “Faulty Powers: Who

Started the Ukraine Crisis?”, Foreign Affairs, 93, no. 6 (2014) 167-178; Robert Person and Michael McFaul, “What Putin Fears Most”, Journal of Democracy 33, no. 2 (2022): 18-27.

39. Bobo Lo, Russia and the New World Disorder (Washington DC: Brookings Institution

Press, 2015).

40. Quoted by Thomas L. Friedman, “Foreign Affairs; Now a Word from X”, New York Times,

May 2, 1998.

41. John J. Mearsheimer, The Tragedy of Great Power Politics, Updated ed. (New York and

London: WW Norton, 2014), Chap. 10.

42. Charles Glaser, "A US-China grand bargain? The Hard Choice between Military Com-

petition and accommodation", International Security 39, no. 4 (2015): 49-90.

43. M. Taylor Fravel, Strong Borders, Secure Nation (Princeton: Princeton University Press,

2008).

44. Виж например, John Gaddis, The Cold War: A New History (New York: Penguin,

2006); Seva Gunitsky, "From Shocks to Waves: Hegemonic Transitions and Democrati-

zation in the Twentieth Century”, International Organization 68, no. 3 (Summer 2014):

561-597; Frances Fukuyama, "The End of History?”, The National Interest no. 16 (Summer 1989), esp. 6-12.

45. Robert Gilpin, War and Change in World Politics (Princeton: Princeton University Press,

1981), Chap. 5.

* Доцент по политология в Бостън Колидж

** Доцент в Университета на Мериленд, авторите са анализатори на "Уошингтън Куотърли"