Както е известно, идеята за "Голяма Европа", лансирана още в края на 50-те години на ХХ век от тогавашния френски президент Дьо Гол, се превърна в обект на практически дискусии едва под въздействие на кризата, поразила сегашната система на международните отношения. В този смисъл, "интеграцията на интеграциите", трябваше да се превърне в инструмент за хармонизирането на интересите на ЕС и Русия в постсъветското пространство. Проблемите обаче започнаха да нарастват през първото десетилетие на ХХІ век, след вълната от "цветни революции" в постсъветските държави и паралелното активизиране на усилията на Москва, насочени към съхраняването на руските позиции в непосредствените и съседи. Днес обаче, на Русия на практика се отказва правото да има свои интереси в постъветското пространство, което по принцип изключва и самата възможност за създаването на "Голяма Европа" под каквато и да било форма.
Дори ако случващите се около нас събития на пръв поглед противоречат на натрупания в международните отношения опит, те определят логиката на последващото им развитие, ограничевайки спектъра от възможности за бъдещето. В този смисъл, те ни дават ключ ако не към разбирането на онова, което предстои, то поне към озъзнаването на това, което вече няма как да се случи.
Започналата през 2014 криза в Украйна се превърна именно в такава бифуркационна точка за отношенията между Русия и ЕС. В момента е съвършено неясно, в каква посока ще се развива занапред взаимодействието между Брюксел, Москва и техните съседи, но пък вече е очевидно, че няма да има връщане към модела и състоянието на руско-европейските отношения през периода 1991-2013. Много показателен в тази връзка е публикуваният още в края на 2014 доклад на Фондация "Фридрих Еберт", озаглавен "ЕС и Изтокът през 2030". В него се лансират четири сценария на развитието на отношенията между ЕС, Русия и техните общи съседи. През миналата 2015 той беше представен и дискутиран както в държавите членки на ЕС и тези от инициативата "Източно партньорство", така и в САЩ и Русия, като финалната му презентация се състоя през декември 2015 в Берлин.
Съдържащите се в него сценарии са интересни не само от гледна точка на перспективите на отношенията по оста Брюксел-Москва и съседните държави, но и на това, как сегашното поведение на въпросните играчи може да се отрази на бъдещето на тези отношения. Кои са реалните механизми за възстановяването на доверието между Русия и ЕС и кои са пречките пред това?
Съвместното съществуване
В хода на миналогодишните дискусии, експертите оценяват като най-положителен и вероятен в средносрочна перспектива сценарият за "съвместното съществуване" на ЕС и Русия. Той предполага, че до 2030 в отношенията между Съюза и Руската Федерация и техните общи съседи ще започнат да доминиран реализмът и прагматизмът, интересите на икономическото сътрудничество ще надделеят над политическите амбиции, а дискурсът за ценностите ще бъде принесен в жертва на икономическата взаимозависимост. В рамките на този сценарий, ЕС ще се откаже от "налагането" на либерално-демократичните ценности и отделните играчи ще запазят автономността на собствените си вътрешни духовно-културни сфери, т.е. няма да може да се говори за някакво обединение между Европа и Русия на ценностна основа. Това означава, че във взаимните отношения очевидно ще се спазват някакви общи правила на поведение, но във вътрешните си работи всеки от играчите ще бъде свободен да прави каквото си сценарий отчита не само западните, но и руските интереси, т.е. грешките, допуснати през 90-те и началото на 2000-те са осъзнати и взети под внимание. Ако обаче внимателно анализираме условията, които според експертите от Фондация "Фридрих Еберт" правят възможна реализацията на този сценарий, ще видим, че те отново визират вътрешните промени и реформи, които Русия уж трябва да осъществи за да "заслужи" доверието на ЕС. А най-важната от тези промени, разбира се, е смяната на руския политически лидер. В Брюксел изглежда не вярват във възможността в Русия да бъдат осъществени някакви позитивни трансформации при управлението на сегашния президент Путин. И тъй като то най-вероятно ще продължи поне до 2024, според европейските стратези за реално сближаване между Русия и ЕС ще може да се говори едва след тази дата. Впрочем, спечелването на "доверието" на Европа от страна на Москва се обвързва и с цял списък от претенции, силно напомнящ онзи, който Западът се опитваше да наложи на руснаците и през първите двайсетина години след разпадането на СССР: сериозни икономически преобразувания, подобряване на инвестиционния климат, съдебна реформа и т.н. При това, според авторите на доклада, тъй като руското политическо ръководство няма "добрата воля да осъществява реални реформи", то може да бъде принудено да ги направи от същественото влошаване на икономическата ситуация в страната. В сферата на външната политика от руската страна пък се очаква да съкрати военно си присъствие в Приднестровието и Абхазия. По-интересно е обаче, какво може да очаква самата Москва през 2030, ако все пак реши да изпълни всички тези изисквания: мораториум върху разширяването на НАТО, възстановяване на ОССЕ и създаване на зона за свободна търговия, като "доказателство за доверието на Брюксел". Истината обаче е, че от изброеното по-горе наистина в руски интерес е само първата мярка, касаеща разширяването на НАТО, тъй като възстановяването на ОССЕ не е само в интерес на Москва, а и на ЕС, а пък създаването на зона за свободна търговия на фона на все още недостатъчно развитата руска индустрия, едва ли би съдействало за реиндустриализацята на страната.
Тоест, ако руското ръководство е заинтересовано от възстановяването на прагматичното партньорство с ЕС, в рамките на този сценарий то има две възможности. Първата е да чака, докато кризата в националната икономика стане толкова дълбока, че застраши социалната стабилност в страната, а втората - да стартира реформи за подобряване на инвестиционния климат, либерализация в сферата на малкия и средния бизнес, развитие на реалния сектор на икономиката и промяна на съдебната система още преди кризата да е настъпила. Освен това му се предлага да се откаже от подкрепата за непризнатите квазидържави в постсъветското пространство. Тоест, ЕС на практика се отказва от сътрудничество с Русия, ако тя не осъществи всички изброени по-горе дълбоки вътрешни промени. Истината обаче е, че на фона на случилото се през миналата и началото на тази година, както и на развиващия се в Русия дискурс, Москва изглежда все по-малко склонна да изпълнява нечии чужди условия, а и желанието и за формиране на общо икономическо пространство с ЕС все повече се изпарява.
На този фон, вторият възможен сценарий - за "общия европейски дом", основаващ се на общите ценности и доверието, изглежда още по-нереалистичен. Както вече посочих по-горе, списъкът от мерки, които Москва следва да предприеме в рамките на този сценарий за да възстанови доверието на Запада е прекалено обширен и включва както промени в руския политически пейзаж (включително под натиск "отдолу", т.е. от гражданското общество), така и сериозни икономически преобразувания. Във външнополитическата сфера пък от нея очакват да се откаже да пречи на интеграцията на съседните държави от постсъветското пространство в ЕС.
Какво обаче предлага срещу това самият ЕС? Освен приемането на присъединяването на Крим за "свършен факт" и постепенната отмяна на санкциите, този най-благоприятен сценарий предполага либерализация на визовия режим, с което на практика нещата приключват. Не се предвижда каквато и било ревизия на политиката на Брюксел, довела до сегашната криза на доверието, нито пък някакви стъпки за поправяне на допуснатите грешки.
В сегашните условия, този сценарий изглежда още по-фантастичен, отколкото първият, базиращ се на перспективите за прагматично сътрудничество между ЕС и Русия. Както се вижда, в неговите рамки на руснаците би се наложило тепърва да извървят изключително труден и дълъг път, само и само да получат възможността да живеят в "общия европейски дом". Защото Брюксел изглежда готов да се довери само на такава, "радикално реформирана Русия", поне според авторите на доклада на Фондация "Фридрих Еберт". Проблемът обаче е, че самата Русия вече не е склонна на нови жертви за да създаде "общ дом" с ЕС и очевидно в момента има други приоритети.
Друг въпрос е, дали пък е възможно да се случи нещо, което да тласне Европа към прагматично сътрудничество с Русия, "такава, каквато е в момента"? Вероятно да. Стимули за такова сътрудничество могат да станат сериозните предизвикателства за сигурността, с които се сблъскват и ЕС, и руснаците. Терористичните нападения в Париж вече оказаха съществено влияние върху дискурса на отношенията между Брюксел и Москва. Началото на руската операция в Сирия пък демонстрира, че Русия е прекалено силна във военно отношение за да бъде пренебрегвана в регионите, където се пресичат нейните и западните интереси. Междувременно нараства напрежението и в Централна Азия и перспективата регионът да се превърне в поредна "гореща точка" не устройва нито ЕС, нито руснаците.
Ръстът на заплахите за сигурността и необходимостта от координиране на действията биха могли да доведат до установяването на прагматично сътрудничeство много преди визираната в доклада 2030. На фона на случващото се, вътрешнополитическата ситуация в Русия вероятно ще вълнува европейците много по-малко отколкото в момента или в близкото минало. Разбира, съществува и вероятност събитията да се развият по точно противоположния начин. Инциденти като този със сваления руски самолет Су-24, могат (в зависимост от участниците и контекста на случилото се) да провокират военен сблъсък между НАТО и Русия и така въпросът за сътрудничеството между Москва и Брюксел да отпадне от самосебе си. Въпреки това, има сериозни шансове, че това няма да се случи, тъй като и в момента и от едната, и от другата страна, могат да се чуят достатъчно реалистични гласове, настояващи за възобновяване работата на Съвета Русия-НАТО и създаванета на нов орган за оперативни консултации между руските и европейските висши военни. Сътрудничеството може да бъде продължено и дори разширено в хуманитарната и научно-техническата сфери. Авторите на доклада с основание се опасяват, че руската страна може да прекъсне тези канали на взаимодейстиве, ако Москва окончателно и необратимо се ориентира към икономическа автархия и идеологическа изолация. Подобни тенденции вече са налице, като доказателство за това е закриването на Руско-турския научен център и програмите за обмен на студенти между двете страни, след турската провокация с руския самолет. Не би трябвало да се допусне подобни мерки да отровят и отношенията между Русия и ЕС.
Възможно ли е отношенията между Брюксел и Москва да се влошат още повече
Мнозина, включително и в България, се питат, дали е възможно и без това лошите в момента отношения между Русия и ЕС да влошат допълнително. Да, при положение, че те продължат да се развиват в руслото на "дилемата на сигурностт". Така, според авторите на доклада на Фондация "Фридрих Еберт", поведението и реакцията на Русия са неадекватни. Те твърдят, че Москва се опитва да наложи своите условия за преодоляване на украинската криза, не е заинтересована от разрешаването на т.нар. "замразени конфликти" в постсъветското пространство и използва тактиката на "моркова и тоягата" за да влияе върху политиката на съседните държави и непризнатите републики. В доклада се отбелязва, че Русия реагира агресивно на плановете на НАТО да разшири ангажиментите си за защита на източноевропейските държави: заплашва че ще разположи своя военна техника (и в частност ракетни комплекси "Искендер") в Калининградска област и други региони, в близост до западните и граници. Именно така се описва поведението на руснаците в рамките на негативния сценарий, наречен "Разрушеният европейски дом", като цялата вина за възможното влошаване на руско-европейските отношения се стоварва изцяло върху Москва.
Истината обаче е, че за всяка ескалация са виновни и двете страни. Всяка от страните в един конфликт се самоопределя като държава на "статуквото", обвинявайки другата, че иска да промени съществуващото положение, затова и двете се възприемат взаимно като "заплаха". Както ЕС се опасява от разполагането на системи "Искендер" в граничните зони, така и руснаците през последните повече от петнайсет години не криеха опасенията си от приближаването на НАТО и американската система за ПРО до техните граници. ЕС не иска да приеме едностранното решение на Москва относно Крим, в резултат от проведения там референдум, но забравя, че решенията за бивша Югославия и Косово, или за военните интервенции в Ирак, Либия, Афганистан и Сирия също бяха взети без оглед на руската позиция.
По принцип, границата между "отбраната" и "агресията" е доста тънка и зависи от специфичното възприемане на нещата. И тъкмо това обяснява задълбочаването на много международни конфликти в момента. Възможно ли е избягването на подобно развитие с цел да се предотврати най-лошия сценарий? Отговорът е положителен, но само ако противостоящите си страни склонят да се придържат занапред към няколко простични правила:
- предприемайки една или друга стъпка, да са наясно, как тези действия ще бъдат възприети от отсрещната страна (което изисква доброто познаване на "другия");
- отказ от стриктното придържане към "враждебния дискурс", тъй като в атмосферата на недоверие, доминирана от прословутата "дилема на сигурността", той започва да действа като самосбъдваща се прогноза;
- да не се поддават на провокации и да не използват страховете на "другия" и собствените си страхове.
Напоследък, сред експертите и стратезите в Брюксел се лансират откровено провокационните идеи, че следва ясно да бъдат очертани "червени линии" пред Русия и Западът да бъде готов да даде пропорционален отговор на евентуални руски действия в Прибалтика, подобни на тези в Донбас, т.е. да се подготви за възможно нарушаване от руска страна на границите на НАТО. Подобни необосновани спекулации силно допринасят за ескалацията на конфликта и в тях няма нищо конструктивно. Защото истината е, че руснаците не планират подобни действия, а пък НАТО и в момента разполага с достатъчно възможности за адекватен отговор при нарушаване границита на някоя от държавите членки.
Възможно ли е сегашното състояние на нестабилност в отношенията по оста ЕС-Русия да се запази и през следващите 15 години, т.е. до 2030? Един от сценариите на експертите от Фондация "Фридрих Еберт" за "разделеният (общоевропейски) дом", озаглавен "Студеният мир", се основава именно на тази възможност. В рамките на този сценарий, запазването на икономическата взаимозависимост ще се окаже единствения фактор, недопускащ Западът и Русия да влязат в открит въоръжен сблъсък помежду си.
Според този сценарий, до 2030 в Русия няма да бъдат осъществени никакви сериозни политически и икономически промени. Европа пък прогресивно ще влошава връзките си с глобалните силови центрове в Азия и Америка. Ще се задълбочава ценностното отчуждение между Русия и ЕС, а жизненото равнище на руснаците ще пада. Москва ще се опита да компенсира това укрепвайки отношенията си с азиатскитедържави. Ще нарасне взаимното сдържане и съперничеството между Русия и НАТО. Между Москва и Брюксел ще продължи да съществува обширна "спорна зона", включващи държавите участници в бившата програма "Източно партньорство", които ще продължат да се колебаят между Изтока и Запада на фона на съществуващите конкурентни интеграционни проекти (ЕС и Евразийския икономически съюз - ЕИС). Това ще се превърне в сериозна пречка за тяхното икономическо и политическо развитие.
Всъщност, динамиката на развитие на събитията през миналата 2015 показва, че именно това състояние е най-малко устойчиво и едва ли ще се запази чак до 2030. Основният белег на съвременния етап в развитието на отношенията по оста ЕС-Русия е липсата на доверие и рязкото намаляване на предсказуемостта на действията и на двамата играчи. По принцип, съществуването в условията на подобно недоверие е възможно само при липсата на каквото и да било взаимодействие между тях (което едва ли е възможно между "съседи" каквито са ЕС и Русия), или пък при наличието на ефективна система за взаимно сдържане (т.е. когато няма доверие, но пък и нито един от играчите не е в състояние да нанесе сериозна вреда на другия). Само че реализацията и поддържането на подобен модел на сдържане изисква много сериозни разходи, а пък разгръщащата се надпревара във въоръжаването ще ги направи още по-големи. На свой ред, тези големи, да не кажа непосилни, разходи ще породят стремеж към намиране на нов баланс. И тъкмо в тази връзка възниква основният въпрос - дали той ще бъде постигнат по мирен или по военен път. Впрочем, не по-малко важен изглежда и въпросът за новите стълбове, на които ще се крепи доверието между играчите при подобно развитие.
Необходимостта от формулирането на нови правила в отношенията ЕС-Русия
Независимо от нееднозначния и противоречив характер на събитията от края на 2015 и началото на 2016 изглежда ясно, че станахме свидетели на края на цял един етап в отношенията между Русия и ЕС. Ако в началото на 2015 някои в Брюксел и Москва все още са се надявали, че украинската криза скоро ще намери своето решение, че икономическите санкции срещу Русия и руските контрасанкции няма да траят дълго или, че диалогът между ЕС и Кремъл може да бъде възстановен в предишния му формат, сега изглежда, че тези надежди окончателно са се изпарили. Както посочва в тази връзка бившият руски външен министър проф. Игор Иванов, "днес можем уверено да констатираме, че историческата епоха, стартирала по времето на съветската "перестройка" и проточила се почти трийсет години, вече е приключила".
Тоест, следва да се запитаме, какъв ще бъде новият модел на руско-европейските отношения? Какви принципи и кои особености ще бъдат определящи за новиа исторически период? Както и, какви поуки биха могли да извлекат в Брюксел и Москва от сегашната криза в отношенията им? Засега отговорите на тези въпроси остават неясни, макар че някои от параметрите на новата реалност вече се очертават достатъчно ясно.
На първо място, отношенията между ЕС и Русия очевидно следва да се градят на фона на устойчивото и дълбоко взаимно недоверие - както между държавните лидери, така и между елитите и обществата, като цяло. Впрочем, истината е, че такова доверие липсваше и преди, защото ако го имаше Брюксел и Москва едва ли щяха да допуснат появата и задълбочаването на украинската криза, интерес от която имаха най-вече САЩ. Само че, ако доскоро недоверието между Брюксел и Москва се смяташе за досаден и обречен да изчезне остатък от ерата на студената война, сега то се превръща в дългосрочен параметър на новите реалности в европейско-руските отношения, включително за младите европейци и руснаци, които въобще не познават студената война.
Привържениците на сътрудничеството между ЕС и Русия са склонни да търсят причините за сегашното недоверие във взаимното недоразбиране, опростените или направо фалшиви представи и стереотипи, наложили се и на Изток, и на Запад. Истината обаче е, че причините са доста по-сериозни. Според проф. Игор Иванов например, те са свързани "с принципното разминаване във визиите за съвременния свят, доминиращите тенденции в глобалната политика, както и за желаните и необходими параметри на бъдещия световен ред".
Но, ако наистина е така, едва ли можем да приемем за реалистични мащабните и комплексни планове за формирането на "Голяма Европа", както и проектите за нови и всеобхватни системи за общоевропейска сигурност и сътрудничество, т.е. на нови структури и институции, покриващи целия континент. Тези опити се оказаха неуспешни дори в далеч по-благоприятните условия в началото на ХХІ век, затова е трудно да разчитаме, че ще се реализират сега или в близко бъдеще. Тоест, следва да сме наясно, че нито на Запад, нито на Изток съществува сериозен интерес от осъществяването на подобни проекти, както липсват и достатъчно влиятелни сили, склонни да ги подкрепят. Дълбокото разочарование, което ЕС и Русия изпитват един към друг в резултат от неуспеха с изграждането на "Голяма Европа", вероятно още дълго ще оказва влияние върху поведението на политическите лидери, а и върху обществените настроения.
Очевидно е също, че в новите условия едва ли има смисъл отношенията между ЕС и Русия да се градят на основата на някакви общи ценности. И то не защото Русия внезапно е престанала да бъде европейска държава или, че между нея и останалата част от Европа въобще няма общи ценности. Това просто не е вярно. Причината е, че ценностите са твърде общо и противоречиво понятие за да бъдат използвани като основа на външнополитическата стратегия. Споровете за това, кои са истинските европейски, или истинските руски ценности, никога не са спирали и едва ли някога ще спрат. Напротив, днес, когато и Европа, и Русия са изправени пред нови исторически предизвикателства, тези спорове стават още по-остри и емоционални.
Недостатъците на "ценностния подход" в международните отношения бяха демонстрирани многократно и не само по отношение на Европа. Всъщност, цялата близкоизточна стратегия на САЩ от началото на ХХІ век се градеше именно върху убеждението, че държавите от региона трябва да приемат и споделят фундаменталните ценности на западната демокрация. Резултатите от тази стратегия са очевидни - днешният Близък Изток със сигурност е доста по-далеч от западните ценности, отколкото преди петнайсет-двайсет години например.
Фундаменталните ценности на нациите и обществата се характеризират с голяма устойчивост, затова евентуалната им промяна или сближаване са възможни в рамките на няколко поколения, а не на няколко години. В същото време, нито ЕС, нито Русия могат да си позволят лукса да отложат ефективното взаимодействие помежду си за следващите поколения. Затова в момента най-реалистично изглежда сътрудничеството между тях да се гради около решаването на конкретни проблеми, в които европейските и руските интереси обективно съвпадат. При това подобен тип сътрудничество следва да се ориентира не толкова към създаването на нови бюрократични структури, колкото към прокарването на гъвкави и демократични общоевропейски решения в отделните области.
В тази връзка, проф. Иванов очертава три сфери, в които интересите на Европа и Русия съвпадат и реализацията на общи инициативи би могла да се окаже успешна. На първо място, разбира се, са многобройните проблеми в сферата на сигурността. Днес Западът и Русия на практика вече са стартирали нова оръжейна надпревара, чиито основен плацдарм е именно Европа. Можем да предположим например, че разполагането на елементите на американската система за ПРО в Полща, действително ще бъде последвано от появата на руски ракетни комплекси "Искендер" в Калининградска област. Просто, защото събитията се развиват по същия начин, както и по време на ракетната криза в Европа през 80-те години на миналия век. Само че тогава съществуваха достатъчно канали за комуникация и адекватни механизми за диалог между играчите. Днес няма нищо подобно, затова мнозина смятат, че сегашната ситуация е по-опасна, отколкото онази отпреди трийсет години.
Ето защо, като най-важна задача в момента се очертава предотвратяването на ескалацията на военното напрежение, възстановяването на диалога в сферата на сигурността, разширяването на контактите между военните командвания, обменът на информация за плановете на всяка от страните в сферата на отбраната, внимателният анализ и сравнението между техните военни доктрини и т.н. В същото време, не бива да се забравя за новите предизвикателства пред сигурността, които са еднакво сериозни и за ЕС, и за Русия: например за международния тероризъм и политическия екстремизъм, киберпрестъпността и заплахата от мащабни техногенни катастрофи. Изграждането на ефективни международни механизми с участието на Москва и западните и партньори би могло да се окаже адекватен общ отговор на всяко от тези предизвикателства.
Втората, достатъчно широка сфера, в която европейските интереси съвпадат с руските, касае въпросите на развитието. При това не само на икономическото развитие, а и на социалното, културното и хуманитарното. Съвременният бързо променящ се свят поставя качествено нови изисквания пред всички държави и региони на планетата, а заплахата да бъдат изтласкани в периферията на глобалната развитие обективно сближава източната и западната половина на Стария континент.
Разбира се, приоритетите на социално-икономическото развитие на ЕС и тези на Русия далеч не съвпадат напълно. Членовете на Съюза например са застрашени от удължаването на хроничната стагнация, нови финансови сътресения, неспособността да реформират социалната си сфера и технологичното им изоставане от Северна Америка и Източна Азия. Основните заплахи пред Русия пък са да продължи да бъде предимно суровинна икономика, слабостта на нейния дребен и среден бизнес, продължаващата корупция и сравнително ниската ефективност на държавното управление. Но дори и в рамките на тези често разминаващи се приоритети е възможно да се обсъждат общи действия и изграждането на съвместни механизми в конкретни сфери. Например за премахване на преградите и бюрократичните пречки пред икономическото сътрудничество. Или пък за стандартизирането и обединяването на транспортно-логистичната структура в Западна и Източна Европа. А също за запазването и разширяването на общоевропейското пространство в сферата на образованието, науката и иновациите. Разбира се, тук влиза и прекратяването на "санкционната война" между Брюксел и Москва.
Накрая, третата сфера на общи интереси на ЕС и Русия касае достатъчно сложните проблеми на глобалното управление. Независимо от всички разногласия, взаимни претенции и дълбокото недоверие между Брюксел и Москва, те би трябвало да се обединят около общия си стремеж да не допуснат по-нататъшната дестабилизация на световната политика и усилване на очевидните тенденции към внасяне на хаос и анархия в международната система. Не бива да се забравя, че три от петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН са европейски държави, а общоевропейските институции за сигурност и сътрудничество в течение на дълги десетилетия се възприемаха от другите региони и континенти като модел за подражание.
И в тази сфера би могло да се започне със създаването на международни механизми, касащи - поне първоначално - общото европейско и евразийско пространство, а след това и останалите региони на планетата. Управлението на миграционните потоци и решаването на проблема с бежанците е сред най-очевидните сфери, изискващи съвместните усилия на ЕС и Русия. Впрочем, не по-малко важно е разрешаването на екологичните проблеми в Европа, както и съгласуването на позициите относно климатичните промени. Необходим е и активен диалог между Брюксел и Москва по редица принципни въпроси на съвременното международно право, още повече, че именно Европа поставя основите на международно-правната система, възприета след това и от целия останал свят.
Възможно е тези задачи да изглеждат твърде ограничени. Само че решаването им е единствената възможност за поставянето на нови основи на "общия европейски дом" в бъдеще. Защото истината е, че прекалено дълго се правеха опити той да се гради от покрива, а не от основите, т.е. с общи политически декларации, вместо с конкретни действия. Това не доведе до успех, дори когато на Стария континент цареше относителна стабилност, няма как да успее в сегашния период на нараствашо напрежение и дестабилизация. А общата задача пред ЕС и Русия е да преминат през този опасен период с минимални загуби.
Заключение
Анализът на доклада "ЕС и Изтокът през 2030" на Фондация "Фридрих Еберт", както и на редица сходни с него прогнозни материали на други мозъчни центрове, показва, че независимо от външните (по отношение на оста ЕС-Русия) събития и от реториката на руското политическо ръководство, в средносрочна перспектива едва ли може да се разчита на възстановяване на доверието и сериозно подобряване на отношенията между Брюксел и Москва. "Еврократите" ще продължат да изпитват недоверие към поведението на Русия на международната сцена, като то ще се задълбочава от осъзнаването, че това поведение се обуславя от вътрешните процеси, които се развиват в страната и трудно може да бъде повлияно отвън.
В същото време самата Русия нито е склонна, нито смята за нормално да обсъжда с когото и да било спецификата на собственото си вътрешно развитие и с основание смята, че това би ерозирало нейния суверенитет. От друга страна, трудно може да се приеме, че руската външна политика действително ще се определя само от вътрешнополитическата ситуация, както смятат някои на Запад.
Какво все пак би могло да се направи при положение, че "общият европейски дом" се оказва невъзможен и (вече) неособено желан и дори мирното съвместно съществуване между ЕС и Русия бива поставено под въпрос?
За начало, би било добре Брюксел и Москва да се опитат да формулират общи правила на поведение в зоните на общо съседство и регионите на пресичащи се интереси. Истината е, че множеството проблеми и текущи конфликти между тях не се дължат толкова на някакви дълбоки "ценностни различия", доколкото официалният политически дискурс и на ЕС, и на Русия апелира към един и същи набор от ценности, като сред основните е привързаността им към нормите на международното право. Нещата опират по-скоро до различните интерпретации на политическото поведение на "другия", както и на въпросните международни норми: например, когато в един случай референдумът се признава като основание за нарушаване целостта на една държава (Косово), а в друг - не (Абхазия или Крим). Или когато в един случай се отправят призиви да се помогне на опозицията (Либия, Сирия), а в друг - да бъдат унищожени сепаратистите и опозицията (Украйна).Тоест, за да се постигне поне елементарно ниво на взаимно разбирателство се налага да се стартира мащабна и системна дискусия относно фундаменталните концепции на международното право, като "териториалната цялост", "правото на самоопределение", "суверенитета", рамките на подкрепата за опозицията и гражданското общество и "намесата във вътрешните работи", "сепаратизма" и "тероризма", "отговорността за защита" и "хуманитарната интервенция" и т.н. Само постигането на общо разбиране по всички тези и подобните им ключови понятия и съгласуваното им използване в конкретните ситуации могат да помогнат за избягване на взаимните обвинения в "злоупотреба с ценностите" и двойни стандарки, с каквито изобилстват сегашните отношения между ЕС и Русия.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
