Германската (гео)политика в края на "ерата Меркел"

Основният противник на Крамп-Каренбауер беше Фридрих Мерц, тъй като третият претендент за мястото на Меркел - Йенс Шпан (министър на здравеопазването), предварително беше нарочен от големите медии за "политически некоректен", което автоматично го лиши от шансове за успех.

В крайна сметка, фаворитката на Меркел спечели на втория тур с незначителна преднина - за нея гласуваха 517 души, а за Мерц - 482. Което даде основания на мнозина да констатират, че след 18-годишната "ера на Меркел" в ХДС, партията е разделена между т.нар. "центристи" (т.е. привържениците на канцлера) и "традиционалистите" (които биха искали ХДС да се върне към дясно-консервативните си "корени"). Въпреки проблемите обаче, Меркел отново демонстрира политическите си качества, като не само съумя да прокара своето протеже за лидер на ХДС, но и косвено допринесе за оставката на традиционния си опонент и вътрешен министър Хорст Зеехофер, принуден да се откаже от председателския пост в баварския ХСС.

Между другото, на конгреса Мерц подложи на критика основите на вътрешната политика на Меркел - отказа от ядрената енергетика, за сметка на възобновяемите енергийни източници, мигрантския проблем (включително липсата на концепция за интеграцията на мигрантите), недостатъчното внимание към интересите на бундесвера и подценяването на демографския въпрос.

Показателно е, че по време на предконгресната си кампания и тримата основни кандидати за поста не Меркел в ХДС изразиха определено съмнение относно бъдещето на проекта за газопровода "Северен поток 2", обвързвайки го с "руските действия по отношение на Украйна". Според Шпан например, проектът трябва да се използва като лост за натиск върху Москва, като Берлин следва да се замисли за евентуални мерки в тази посока, ако Русия "продължи и занапред да дестабилизира Украйна". На свой ред, Мерц подчерта, че "ние можем да преосмислим проекта за "Северен поток 2", ако руският лидер продължи да следва досегашното си поведение". Крамп-Каренбауер също заяви, че "може би следва да преразгледаме въпроса за политическото значение на "Северен поток 2"".

Въпреки това обаче, както подчертава Юлиан Репке в обширна статия в Bild, появила се непосредствено преди конгреса на ХДС, бъдещето на газопровода едва ли ще бъде поставено под въпрос, "по една проста причина - мнозинството в германското правителство продължават да го подкрепят". Както заяви по този повод говорителят на Меркел Щефан Зайберт, "принципната позиция на Берлин по отношение на "Северен поток 2" не се е променила". Сред онези членове на правителството, които го подкрепят е министърът на икономиката Петер Алтмайер, според който, "не бива да смесваме "Северен поток 2" и реакцията срещу действията на Русия в Керченския пролив, защото това са две различни неща". Според външния министър Хайко Маас пък, евентуалният отказ на Германия да участва в изграждането на газопровода няма да спре проекта, а само ще нанесе допълнителен ущърб на Украйна.

Перипетиите на германската "източна политика"

Както е известно, през последните години отношенията между Европейския съюз и Русия прогресивно девалвират. А те са огледално отражение на отношенията между Берлин и Москва. Сред обясненията за това е фактът, че ЕС на практика продължава да представлява съюз на национални държави, чиито дневен ред се определя от най-могъщата държава в него, т.е. от нейното правителство и от нейният лидер. В момента това са Германия и канцлерът Меркел.

От 90-те години насам, трима германски канцлери - Хелмут Кол, Герхард Шрьодер и Ангела Меркел, определяха политиката на страната, както и на ЕС, по отношение на Русия. Тази политика винаги е била „накъсана” и противоречива, тъй като беше обусловена както от личността на конкретния канцлер, така и от склонността му да се съобразява със САЩ, а също от неговата готовност да вземе предвид - или пък не - националните интереси на Русия и да гради отношенията с нея на равноправна основа.

Навремето, канцлерът Кол изигра ключова роля за обединяването на Германия и победата на Запада в студената война. През 1991 той с основание отбеляза, че немското обединение и европейското единство са двете лица на една и съща монета. Истината е, че тази формула действа с пълна сила и по отношение на руската политика на Германия, и на ЕС, като цяло.

Така, следвайки във фарватера на американската политика, Германия и ЕС изиграха ключова роля за катастрофата, сполетяла Русия през 90-те години на миналия век. Именно Берлин беше инициатор на разширяването на НАТО и ЕС на изток и активно участваше в процеса, довел до натрупването на огромния руски външен дълг, който в един момент започна да застрашава суверенитета на Русия и статута и на самостоятелен външнополитически субект. В същото време, на пръв поглед, германско-руските отношения се развиваха в положителна за двете страни посока - разшириха се двустранните търговско-икономически връзки, а през 1997 между Русия и ЕС беше подписан Договор за партньорство и сътрудничество. Истината обаче е, че тези стъпки бяха направени в рамките на една стратегия, в която на Русия се отреждаше ролята на "периферия на Запада" в международното разделение на труда. Междувременно, деградацията на руската икономика продължи.

Този процес беше прекъснат едва с идването на власт през 2000-та на сегашния руски президент Путин, който заложи на самостоятелната външна политика, прагматизма, икономическата ефективност и приоритета на националните пред външнополитическите задачи. Впрочем, усилията на Москва за възстановяване на нейния суверенитет бяха силно улеснени от факта, че през периода 1998-2005 канцлер на Германия беше Герхард Шрьодер. Той се придържаше към принципите на икономическия прагматизъм,твърдо отстоявайки германските национални интереси, включително по отнощение на САЩ. Именно това определи и самостоятелния характер на неговата "източна (разбирай най-вече "руска") политика".

През този период на интензивно германско-руско сближаване се формира своеобразна геополитическа ос Париж-Берлин-Москва, обявила се против намесата на САЩ в Ирак. Паралелно с това, положително развитие демонстрираха и отношенията между ЕС и Русия. През 1999 в Брюксел те официално получиха статут на "стратегическо партньорство". През 2005 пък бяха съгласувани "пътните карти" за създаване на общо икономическо пространство, пространство на вътрешната и външна политика, както и общи пространства в сферите на науката и образованието. От ключово значение за двустранните отношения беше и стартирането на проекта за газопровода "Северен поток".

През 2003 Шрьодер заяви, че през последните сто години германско-руските отношения никога не са били толкова добри, както в момента, подчертавайки необходимостта "да се опитаме да разберем процесите в руското общество, дори когато те се разминават с европейските реалности. Понякога ми се струва, че и ние следва да сме по-самокритични към собствената си история". Всъщност, "руската политика" на Шрьодер беше своеобразно продължение на "източната политика" на Вили Бранд в новите условия, осъществявана от т.нар. Russlandsversteher (т.е от. "германците, които разбират Русия").

И идването на власт на Ангела Меркел през есента на 2005 обаче, Берлин отново започна да се ориентира към Вашингтон. Германия и ЕС демонстрираха готовност да се интегрират в еднополюсния свят след студената война, в качеството си на "младши партньор" на американците. В международните отношения и най-вече в тези с Русия, акцентът отново беше поставен върху принципите на "демокрацията" и "човешките права", които започнаха да се разглеждат като своеобразни "репери", фиксиращи подчиняването на останалия свят на волята на доминирания от САЩ "колективен Запад".

Съвсем скоро обаче, както в Берлин, така и в Брюксел се убедиха, че Русия на Путин силно се различава от онази през 90-те години на ХХ век. Отхвърлянето на бремето на огромния външен дълг и позволи да действа много по-свободно на международната сцена, а запасите от енергоносители силно повишиха (гео)политическото и значение. В тези условия, естественият стремеж на европейския бизнес към сътрудничество с Русия се съчетаваше с известни политически резерви към този процес. По чисто геополитически съображения, Берлин и Брюксел изпитваха определен дискомфорт от руския възход. Притесняваше ги несъмненото стратегическо предимство на Русия, като собственик на ключови за Европа енергоносители и тръбопроводни мрежи. А също (особено предвид негативната позиция на САЩ) и активните опити на Москва да осъществи пробив в глобалната икономика. В тази връзка ще припомня, че през 2005 руските инвестиции в чуждестранни предприятия достигнаха 120 млрд. долара, като само на територията на Германия действаха около 3000 руски компании. Междувременно, въпреки съпротивата на Полша и прибалтийските постсъветски държави, газопроводът "Северен поток" се превърна в основния елемент на очерталата се "германско-руска енергийна ос".

Берлин и Брюксел се безпокояха и от опитите на Русия да консолидира постсъветското пространство, напук на стратегическите замисли на политическите елити в САЩ и ЕС, което ескалира сблъсъка между тях на територията на това пространство.

Своеобразен шок на Запад предизвика и новият тон, възприет от Москва в международните отношения. Негов израз беше прословутата реч на президента Путин, произнесена през февруари 2007 в Мюнхен, в която той изрази несъгласието си с наложилия се след студената война модел на отношенията на Запада с Русия. За западните стратези стана ясно, че руското развитие върви в посока, която може не само да зачеркне победата на САЩ и съюзниците им в студената война, но и да промени сериозно силовия баланс в света. Тоест, Западът започна да разглежда Русия на Путин като потенциален геополитически и геоикономически конкурент, в резултат от което срещу нея беше задействана най-мощната в света пропагандна машина.

Година по-късно, през 2008, провалът на опита на грузинския президент Саакашвили да си върне със сила откъсналата се още в началото на 90-те Южна Осетия показа, че казаното от Путин в Мюнхен не са били празни думи. В резултат от това, процесът на постепенното превръщане на Черно море във "вътрешен басейн" на НАТО и ЕС беше прекратен, макар и временно.

Актуализирането на въпроса за отношенията между Берлин и Москва

Конфликтът в Южен Кавказ актуализира въпроса за бъдещите отношения между ЕС/Германия и Русия. Още на извънредната среща на върха на ЕС през септември 2008 Великобритания, Полша и балтийските постсъветски държави поискаха налагане на санкции срещу Русия. Продължителните дискусии по темата пък очертаха сериозно разцепление не само между отделните членове на ЕС, но дори и между членовете на техните делегации. В крайна сметка обаче, се наложи разумният подход, предложен от тогавашния френски президент Никола Саркози и основаващ се на тезата, че предвид необходимостта от взаимодействие за решаване на глобалните проблеми, както и на взаимната зависимост между ЕС и Русия, в основен инструмент на Запада в отношенията му с Москва следва да се превърне "критичният диалог", в негов основен ресурс - търпението, а в решаващ аргумент - взаимната зависимост. В резултат от това, след 2008 започнаха да се провеждат годишни срещи на върха ЕС-Русия, а през 2010, по инициатива на Берлин, стартира инициативата "Партньорство за модернизация". Основната пречка за развитието на отношенията обаче си оставаше фактът, че в рамките на т.нар. "критичен диалог", Западът се надяваше да промени Русия, без самият той да се промени, т.е. запазвайки всичките си амбиции и подходи, породени от победата му в студената война. Така, отношенията на Берлин и Брюксел с Москва постепенно придобиха формален характер и започнаха да стагнират. Двете страни така и не съумяха да сключат нов договор за партньорство и сътрудничество, а "пътните карти" и "Партньорството за модернизация" си останаха само на хартия. Не беше решен и проблемът за смекчаване на визовия режим в отношенията ЕС-Русия.

Мащабните проекти, предложени от Москва, бяха блокирани или игнорирани, включително идеята на Дмитрий Медведев от 2008 за създаване на нова архитектура за сигурност от Ванкувър до Владивосток и предложението на Путин от 2010 за създаване на общо европейско икономическо пространство от Владивосток до Лисабон.

Военното поражение на Грузия принуди ЕС и НАТО да прекратят откритото си разширяване в постсъветското пространство, но вместо това те се опитаха да продължат реализицията на геополитическата си стратегия под прикритието на  инициативата "Източно партньорство", чиято цел беше откъсването от Русия на Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан чрез присъединяването им към европейската зона за свободна търговия, а в по-далечна перспектива - да им се даде възможност да се присъединят към НАТО и (евентуално) ЕС. В рамките на този процес, Западът и най-вече Берлин придаваше ключово значение на "европейския избор" на Украйна. Според евроатлантическите стратези, той трябваше да тласне в западна посока колебаещите се правителства на Армения, Азербайджан, Молдова и Беларус и така окончателно да бъде сложен кръст на руските "неоимперски амбиции". Сегашната ситуация в Украйно обаче показва, че както украинските националисти, така и Западът, като цяло, силно надцениха възможностите си.

Както е известно, украинската криза се оказа преломен момент в отношенията между Германия, ЕС и НАТО, от една страна, и Москва - от друга. Съюзът се отказа от срещите на върха с Русия, а за стратегическо партньорство вече дори не се споменава. Вместо това, в Брюксел и Берлин очевидно са стигнали до извода, че от "труден партньор" Русия се е превърнала в противник, т.е. вместо инициативи от типа на "Партньорство за модернизация", на дневен ред отново е директното геополитическо противопоставяне с Москва.

Западът използва кризата в Украйна за да се опита са мобилизира и консолидира всички антируски сили в постсъветското пространство. Този процес беше иницииран от предишния американски президент Обама с активната подкрепа на германския канцлер Меркел, която се превърна в основния проводник на американската стратегически линия по "украинския въпрос. Разбира се, Меркел предследва и чисто германски интереси. Да не забравяме, че откъсването на Украйна от Русия се планира от германското военно командване и през двете световни войни, а след края на студената война стана една от ключовите цели на разширяването на НАТО и ЕС на изток. Тук е мястото да припомня, че именно появата на тогавашния немски външен министър Гидо Вестервеле на барикадите в Киев, ускори осъществяването на "февруарската революция" в Украйна през 2014. На свой ред, Меркел всячески подкрепяше стремежа на Обама да накара Москва да плати скъпо за своята политика по отношение на Украйна, препятстваща геостратегическата експанзия на Запада в постсъветското пространство. Именно тя беше инициатора и архитекта на санкционната политика на ЕС срещу Русия, принуждавайки европейските си партньори да признаят върховенството на политиката над икономиката в отношенията с Москва. В резултат от това, формиралият се в течение на предходния четвърт век потенциал на германско-руското и европейско-руското търговско-икономическо сътрудничество беше застрашен от тотална ерозия.

Истината е, че санкционната политика съвсем не е свързана само с необходимостта от разрешаване на украинската криза, която всъщност беше провокирана от самия Запад. Тази криза беше едно от върховите проявления на натрупалите се противоречия между Запада и Русия не само в постсъветското пространство, но и в глобален план. Залогът за Запада е запазването на статуквото, установено след победата му в студената война и разширяването на ЕС и НАТО на Изток, драстичното ограничаване на международното политическо влияние на Русия и блокиране на участието и във формирането на световния ред.

Ориентирайки се към подобна политика, и Обама, и Меркел бяха наясно, че такива фактори като ограниченият брой на участниците в санкциите, огромните ресурси на Русия и консолидацията на руското общество около сегашните управляващи в Кремъл не позволяват постигането на бърз успех. И тъкмо поради това се акцентира върху дългосрочното действие на санкциите и необходимостта да се прояви "стратегическо търпение". Основната цел на санкционната политика е да се стимулира влошаването на социално-икономическата ситуация в Русия до степен, при която населението ще излезе на улиците. Разчита се, че това ще укрепи влиянието на прозападната опозиция и ще улесни идването на власт на политик, способен да сложи край на "модела на Путин".

Развитието на събитията през последните няколко години обаче, показва, че по ред съвсем обективни причини санкциите не доведоха до изолирането на Русия. Москва разполага със стратегическо предимство в енергийната сфера, което - наред с ядрената и мощ - представлява важен фактор за сдържане. Благодарение на географското си положение, тя е отворена не само на запад, но и на изток и юг - към Китай, Индия, Иран и Турция. Тоест, опитвайки се да изолира Русия, ЕС на практика се самоизолира, при това в един крайно неблагоприятен период от собственото му развитие, характерен за който са перманентната системна криза, влошаването на отношенията със сегашната американски администрация на Тръмп и стратегическото предизвикателство от страна на Китай. На този фон се очертава и задълбочаващо се разцепление по въпроса за отношенията с Русия. Сред водещите фактори за това разцепление са европейските популистки формации отляво и отдясно, национално-ориентираните правителства (като тези в Австрия, Унгария, Чехия и Италия), както и проблемните държави от южния фланг на ЕС които не се склонни да проявяват "стратегическо търпение" към Украйна за собствена сметка.

Впрочем, това разцепление засегна и самата а Германия, включително средите на нейния елит. Както отбеляза във "Зюддойче цайтунг" бившия канцлер Шрьодер: "Руснаците реагират на външния натиск по начин, различен от очакванията на онези, които го осъществяват". Но свой ред, един от архитектите на "източната политика" на канцлера Бранд - Егон Бар (1922-2015) характеризира желанието Русия да бъде поставена на колене като "абсолютно безумие", подобно на онова, проявено навремето от Наполеон или Хитлер.
Макар че през последните пет години германският канцлер и руският президент за говорили по телефона около 60 пъти и са се срещали лично в рамките на различни формати поне 15 пъти, германско-руските отношения преминават през най-трудния период от съвременното си развитие. В същото време, сред привържениците на подобряването на тези отношения са немски партии от целия политически спектър - от "Левицата" до "Алтернатива за Германия", както впрочем и т.нар. Russlandsversteher в партиите от управляващата коалиция (ХДС/ХСС и ГСДП). Дори известният с твърдите си изказвания по отношение на Кремъл външен министър на страната Хайко Маас беше принуден да заяви през юни 2018: "Смятам, че отстъплението от източната политика на Бранд и налагането на санкции срещу Русия са голяма грешка и със сигурност не отговарят на нашите интереси". Към същата гледна точка се придържа и голяма част от германския бизнес, който заради санкциите беше принуден да съкрати износа си в Русия, както и да закрие много от своите филиали в тази страна.

От друга страна, макар че критиката срещу антируската санкционна политика на ЕС нараства, нито една държава членка не се осмелява да отправи открито предизвикателство към Брюксел и Берлин, налагайки вето на възобновяващите се на всяка половин година санкции. Вместо това, някои от тях предпочитат да ги заобикалят. Така, статистиката сочи, че след спада в търговско-икономическите отношения, породен от санкциите, напоследък стокооборотът в двустранната търговия на Русия с Унгария, Чехия и Австрия отново нараства. В хода на изграждането на газопровода "Северен поток 2" укрепва и германско-руската енергийна ос, въпреки яростната съпротива на САЩ, Полша и балтийските постсъветски държави.

В публикувана през миналата 2018 статия, известният германски писател Фридрих Дикман обвини Меркел, че по време на нейната "ера", белязана от стриктното съобразяване на Германия с американските интереси, са били разрушени дългогодишните достижения на германско-руското сътрудничество, ерозирани са основите на взаимоотношенията между двата народа, а доскоро мирните и дори приятелски германско-руски отношения са се превърнали в своята противоположност.

Новата източна политика на Берлин

Както е известно, реакцията на европейски съюзници на САЩ на заплахата на американския президент Тръмп, че ще изтегли страната си от Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие - INF (повече по темата, виж статията на А. Хаджиев на стр.... - б.р.) беше доста противоречива. Така, според британския външен министър Гейвин Уйлямсън, страната му твърдо подкрепя инициативата на Тръмп. За разлика от него обаче, германският му колега Хайко Маас определи намерението на Тръмп като "достойно за съжаление, тъй като INF е "ключов стълб на европейската архитектура за сигурност". Малко по-късно, в статия в Spiegel, Маас очерта четири основни предложения на германската дипломация, целящи формирането на "ново доверие" между ЕС, САЩ, Русия и Китай. На първо място, според него, следва да бъде възстановена практиката на сериозен обмен на информация относно рисковете, свързани с появата на нови видове въоръжения и "силно ерозираната архитектура на контрола над въоръженията". В тази връзка, Маас акцентира върху изострянето на редица заплахи през последните години. На второ място, Берлин възнамерява да предложи мерки за създаването на "всеобхватен и прозрачен режим за контрол над ракетите и крилатите ракети". На трето място, германският външен министър декларира, че възнамерява лично да допринесе за привличането на Китай към системата за контрол на въоръженията. На четвърто място, Германия предлага да бъдат забранени най-новите видове въоръжения, още докато изглеждат като научна фантастика и все още не са се превърнали в смъртоносна реалност.

Интересно е, че когато говори за "езрозиралата архитектура" на контрола над въоръженията, Маас отделя по-голямо внимание на най-новите видове оръжия. В тази връзка той подчертава, че Германия вече е внесла в ООН инициатива за забрана на автономните системи на въоръжение (т.нар. "роботи-убийци") и възнамерява да повдигне въпроса за контрола на най-новите видове въоръжения на Берлинската конференция за сигурността през 2019. На практика, предложенията на Маас не визират възможен "ремонт" на сегашната архитектура за сигурност в Европа, а по-скоро изграждането на нова, този път и с участието на ЕС и Китай. Акцентът върху участието на Пекин е очевиден реверанс към президента на САЩ. Всъщност, истината е, че на фона на търговската война между САЩ и Китай (макар и временно "замразена") Германия се чувства доста объркана. От една страна, протекционистката политика на Тръмп очевидно е в разрез с либералните принципи на международните икономически отношения, към които Берлин продължава да се придържа и които официално се споделят от Пекин. Между другото, Китай вече измести САЩ в списъка на най-големите външнотърговски партньори на Германия. От друга страна, в средите на немския икономически и политически елит се чуват все по-силни призиви за по-голяма предпазливост в отношенията с китайците. А позицията на Германия по въпроса за контрола на въоръженията демонстрира, колко сериозни всъщност са тези призиви.

Показателно е също, че планът на Маас беше публикуван в разгара на най-големите след края на студената война учения на НАТО Trident Juncture 2018, които се проведоха в Норвегия. В тях бундесверът участва с рекорден брой военнослужещи – между 8 и 10 хиляди, т.е. с най-многобройния контингент. Според генералния инспектор на бундесвера Еберхард Цорн, това не е било случайно, а в коментар на Allgemeine Sonntagszeitung се твърди, че германското участие в учението е „знак за възраждането на националните въоръжени сили от пепелта”.

Проблемът обаче е, че бундесверът се „възражда от пепелта” на фона на тоталния упадък на глобалната система за контрол на въоръженията. Тук е мястото да напомня, че една от целите на учението Trident Juncture 2018 беше да се гарантира „тотална защита” от евентуален руски удар. Въпросната концепция силно напомня тази за „тоталната война”, лансирана от германския генерал от Първата световна война Ерих Лудендорф  и подета в началото на 40-те от Йозеф Гьобелс.

На свой ред Хайко Маас лансира концепция за „нова източна политика” на Германия. Само че, за разлика от „източната политика” на Вили Бранд, акцентът в нея се поставя върху укрепването на отношенията на Берлин с държавите от Централна и Източна Европа, докато на Русия (заемаща централно място в концепцията на Бранд) се отрежда по-скоро периферна роля.

В рамките на „новата източна политика”, през септември 2018 Маас обяви, че Германия възнамерява да се присъедини към Инициативата „Трите морета” (въпреки, че този предимно полски проект, изцяло подкрепян от Тръмп, има едновременно и антируски, и антигермански характер), подчертавайки, че „именно това днес наричаме нова източна политика”.  Що се отнася до намерението на САЩ да излязат от INF, Маас отбеляза, че Германия многократно е призовавала Москва „да изясни ситуацията, във връзка със сериозните обвинения, че нарушава договора за ракетите със среден обсег, което тя все още не е направила”. И макар че на пръв поглед изявлението му изглежда доста сдържано и умерено, на практика то не се различава особено от позицията на британския му колега Уйлямсън, че Русия се „подиграва” с договора.

Впрочем, в самата Германия твърденията на Маас породиха множество критични коментари, в които се посочва, че докато германският външен министър говори за разоръжаване, собственото му правителство пропагандира обратното. Както и, че призивите на Маас за диалог с Русия вървят паралелно с „крайно циничното настояване за удължаване на санкциите срещу тази страна”.

На този фон намерението на Берлин да се включи в Инициативата „Трите морета” заслужава специално внимание. Инициативата беше лансирана през 2016 от Хърватска и Полша, като именно последната е и основният и двигател. Тя обединява 11-те постоциалистически страни членки на ЕС, плюс Австрия, и се ползва с пълната подкрепа на САЩ, официално декларирана от президента на Тръмп по време на втората среща на върха на Инициативата, провела се във Варшава през 2017. В Полша я разглеждат като „разширена версия” на старата геополитическа идея за т.нар. Междуморие, лансирана още от маршал Юзеф Пилсудски в периода между двете световни войни, с цел да се формира достатъчно мощен алианс от държавите между Балтийско и Черно море, способен да се противопостави едновременно и на (нацистка) Германия и на (болшевишка) Русия и ползващ се с протекцията на Великобритания и, в по-малка степен, на Франция. Според полските стратези, сегашната и версия също е насочена едновременно срещу Берлин и Москва, като разчита на подкрепата на Лондон и Вашингтон. Тя обаче е прекалено амбициозна за полските възможности, затова Варшава концентрира усилията си в по-тесния формат, включващ освен нея само трите балтийски постсъветски републики, както и Румъния (т.нар. „ново Междуморие”). В същото време, в рамките на „Трите морета” се очертава и друг геополитически проект, чиито двигател е оста Виена-Будапеща (т.нар. „нова Австро-Унгария”), интерес към който напоследък проявява консервативно-популисткото правителство в Рим.

„Новата източна политика” на Хайко Маас, сред чиито проявления е и желанието на Берлин да се присъедини към Инициативата „Трите морета”, цели – от една страна, да попречи на превръщането и в откровено антигермански проект, а от друга – да не допусне тя да бъде използвана за ерозиране на немското влияние и позиции в „буферната зона” между ЕС и Русия, в която влизат Беларус, Украйна и Молдова (претенции към която има „новото Междуморие”), както и в зоната на Западните Балкани (обект на повишен интерес на „новата Австро-Унгария”). Впрочем, да не забравяме и, че именно през тези две зони се реализират опитите за китайска икономическа експанзция в Европа (финансираните от Китай инфраструктурни проекти по направлението Гърция-Македония-Сърбия-Унгария, изграждането на гигантски логистичен хъб край беларуската столица Минск, само на 300 км от границата на ЕС, или пък фактът, че в момента китайски компании контролират - предимно под аренда - земеделски земи в Украйна, чиято обща площ е почти 5% от цялата територията на страната).

Провалът на украинската политика на Берлин

Според редица, включително и немски, анализатори, посещението на Меркел в Киев, в началото на ноември 2018 е сложило край на цял етап на германската политика към Украйна. Както е известно на срещата между канцлера и украинския презиент Порошенко бяха обсъждани традиционните теми за изпращането на миротворческа мисия в Донбас, бъдещето украинската газопреносна система след влизането в експлоатация на „Северен поток 2”, както и украинските молби за нова финансова помощ. Междувременно обаче става все по-ясно, че плановете на Германия по отношение на Украйна, които тя започна да реализира на практика преди няколко години, не се оправдават. В Берлин разчитаха, че ЕС ще се сдобие с нов голям пласментен пазар, което пък ще смекчи негативните последици от предстоящото тогава формиране на трансатлантическия свободен пазар (Трансатлантическото партньорство за търговията и инвестиции – ТПТИ, което по-късно беше провалено от Тръмп). Именно Германия беше основния създател на споразуменията за асоциация и за създаване на зона за свободна търговия с Украйна. Пак тя оказваше най-голям натиск върху Киев и по време на „революцията” в тази страна през 2013-2014, която до голяма степен беше инициирана от Берлин.

Въпреки успеха на „февруарската революция” обаче, през следващите години „украинската политика” на Германия претърпя няколко изключително тежки поражения. На първо място, Украйна не само че не се превърна в привлекателен пазар за западните/германските компании, а - точно обратното - търговията с нея рязко намаля. Нещо повече, Киев се оказа много сериозно бреме за ЕС (т.е. за Германия) и генератор на политическа нестабилност в Източна Европа. Не се оправдаха и сметките на Берлин, че Русия няма да реагира на случващото се в Украйна "прекалено остро". Всичко това поставя Германия в крайно неизгодна ситуация. Голям личен неуспех за Меркел в прокарването на нейната "украинска политика" стана фактическият провал на Минския процес. Както е известно, канцлерът се опита да изиграе ключовата роля за разрешаване на конфликта в Донбас, но днес вече е очевидно, че споразуменията от Минск не работят, при това именно по вина на Киев. Оказа се също, че Берлин не разполага с достатъчно възможности да накара украинските власти да ги спазват.

Единственото реално постижение на германската политика по отношения на Украйна стана рязкото влошаване на отношенията между Киев и Москва. Както е известно, откъсването на Украйна и Русия е традиционна цел на немските геополитически стратези още от навечерието на Първата световна война насам. Тоест, независимо от стремежа на определени кръгове в Берлин да върнат немско-руските отношения към състоянието им отпреди пропадналия опит за интегриране на Украйна в европейската икономика, тази държава ще продължи да се използва като инструмент за натиск върху Москва. Сред примерите за това е и лансираното в началото на декември 2018 предложение на Хайко Маас да се разшири действието на мисията на ОССЕ в Украйна, осъществяваща мониторинг на реализацията на Минските споразумения, и върху Азовско море, във връзка с изострянето на руско-украинските отношения след инцидента в Керченския пролив. Естествено, в Москва тази идея беше обявена за "абсолютно безперспективна", по-важното обаче е, че в Брюксел също реагираха негативно, напомняйки, че Специалната мониторингова мисия на ОССЕ няма пълномощия да действа в зоната на Азовско море, а получаването на подобен мандат задължително изисква и съгласието на Москва.

На свой ред, бившият немски външен министър Зигмар Габриел коментира пред телевизия N-TV призива на украинския президент Порошенко за изпращане на кораби на НАТО в Азовско море: "в никакъв случай не бива да позволяламе на Украйна да ни вкара във война, защото Киев се опитва да направи именно това". Паралелно с това, Габриел разкритикува предложението на новия лидер на ХСС Анегрет Крамп-Каренбауер европейските и американски пристанища да бъдат затворени за кораби, идващи от Крим. Твърде показателно също е твърдението на бившия външен министър, че преди време лично американският президент Тръмп му е казал, че "Украйна е ваш проблем" и в тази връзка той призовава "да се търси диалог за да бъде сложен край на конфликта, който се оказа в задънена улица".

Провалът на идеята за формирането на "германско-френска империя"

Далеч по-сериозен от провала на немската стратегия в Украйна изглежда обаче очертаващият крах на плановете на Берлин за реформиране на Европейския съюз. Както е известно, първоначално Меркел подкрепяше идеята за ускорена интеграция и централизация на ЕС, която беше формулирана от председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер през септември 2017, в традиционното му годишно послание към депутатите от Европарламента в Страсбург. По-късно обаче, тя стигна до извода, че тази концепция е прекалено оптимистична и не отговаря на реалностите и след известни колебания реши да подкрепи стратегията за реформиране на Съюза, която в най-чистия си вид беше изложена от основния и съюзник - френският президент Макрон, по време на посещението му в Португалия през юли 2018. Според Макрон, в рамките на следващите 10-15 години ЕС следва да се трансформира в конструкция от концентрични кръгове около едно твърдо проевропейско ядро от държави. Тоест, става дума за нова версия на концепцията за Европа на различните скорости. Според Макрон, най-външният кръг е разположен между страните от Европейския съюз и Съвета на Европа и представлява "нещо като една голяма Европа, по-малко интегрирана от ЕС, но с повече изисквания към споделените ценности, демократичните принципи и свободата на търговията", като в тази зона, следва да влязат и Турция и Русия. Вторият кръг пък без съмнение ще е "нещо между сегашния ЕС и еврозоната", със "силен единен пазар, общ суверенитет и отбрана, обща политика в търговия, изследвания, иновации и свободно движение на хора". "Ядрото", формирано около френско-германската ос, пък следва да разполага с единна валута, още по-интегриран трудов пазар и горе долу еднакъв жизнен стандат. Тоест, това ще са държавите, "достигнали предела на логиката на еврозоната".

Както е известно, още по време на президентската си кампания през пролетта на 2017 Макрон лансира програма за реформиране на структурите на ЕС. Според него, предишното поколение европейски политици са допуснали редица грешки, последиците от които се усещат както от французите, така и от всички европейци. Ето защо "ЕС следва да стане "по-иновационен" и да върви напред, ако иска да не се саморазруши".

Показателно е, че концепцията за "Европа на трите кръга" беше възприета от Париж и Берлин на фона на мъчителния процес на излизане от ЕС на третата най-голяма сила в него - Великобритания.

Естествено, тя беше посрешната с неприкрито възмущение от малките играчи в ЕС, в чиито неформален лидер се превърна Полша. Това можеше да се очаква, защото реформите, предложени от Макрон и Меркел застрашават именно тези държави, разчитащи в много голяма степен на европейските субсидии. Неслучайно срещу каквито и да било промени в сегашното статукво се обявиха държавите от Южна и Източна Европа, чиито икономически просперитет до голяма степен зависи именно от средствата, отпускани от "ядрото" за тяхното развитие (т.е. за да мога да достигнат неговото равнище). Ако плановете на Макрон и Меркел бъдат реализирани на практика, всевъзможните оперативни програми на ЕС вероятно ще бъдат орязани много сериозно и всички тези държави (включително и България) ще трябва да разчитат почти изцяло на себе си. Подобно развитие обаче, няма как да бъде прието безропотно, особено от посткомунистическите държави от Източна Европа, повечето от които съзнателно жертваха своите "социалистически" икономики в името на интеграцията си в обединена Европа.

Очевидно обаче, това не безпокои особено Париж и Берлин, защото, както заяви в тази връзка самият Макрон: "когато Франция и Германия говорят с един глас, Европа върви напред". Именно затова, според него: "Трябва да създадем Европа в няколко различни формата, за да можем да вървим напред с онези, които искат, и да не пречим на държавите, които не искат (и това е тяхно право) да вървят толкова бързо и да стигнат толкова далеч".

Според мнозина анализатори обаче, това няма как да не доведе до появата и бързото задълбочаване на опасни разломни линии, вътре в ЕС, и като следствие - до открит сблъсък на интереси и отслабване на единството, за което уж работят Макрон и Меркел. На този фон възниква въпросът, как следва да се тълкува идеята на френския президент, подкрепена и от немския канцлер, за създаването на обща европейска армия, която да е в състояние да защити Съюза не само от Русия и Китай, но и от САЩ, както и доста странното на пръв поглед твърдение на френския финансов министър Бруно Льо Мер, че Европа трябвя да стане "империя", по подобие на САЩ и Китай, което той направи в интервю за германския "Ханделсблат" през ноември 2018. Според него, тази "империя" трябва да бъде миролюбива сила, която се основава на принципите на правовата държава. "Европа повече не трябва да се страхува да използва своята мощ", коментира френският финансов министър, като в тази връзка акцентира върху необходимостта ЕС да се защити от "незаконните" американски санкции по отношение на Иран и "да се застане на пътя на правителството на Доналд Тръмп".

Всъщност, едва ли би трябвало да се изненадваме от тези твърдения. В крайна сметка, всяка централизация на властта в ръцете на Брюксел ще доведе до това, че "еврократите" ще увеличават натиска върху националните правителства да отстъпят от своите национални интереси в полза на "общоевропейските", които на практика съвпадат с тези на Германия и Франция. Тук обаче възниква сериозен проблем. В момента в Европейския парламент има 732 депутати или, ако махнем британските - 660. Берлин и Париж разполагат с общо 172, т.е. малко над 25%. Което не е малко, но очевидно е недостатъчно за пълното подчиняване на Съюза на френско-германската ос.

Между другото, това се осъзнава и от Вашингтон. САЩ умело използват противоречията между държавите от ЕС за да не позволят на Париж и Берлин да формулират някаква обща европейска политика, която да се разминава с американската. Именно това налага, броят на държавите от "ядрото" на бъдещия ЕС да бъде допълнително съкратен, най-вероятно за сметка на държавите от Южна Европа - Испания, Италия, Португалия и Гърция, които Макрон и Меркел изглежда са склонни да оставят във "втория кръг" на бъдещия "реформиран" Европейски съюз (или дори извън него). Що се отнася до държавите от Източна Европа, там ситуацията е по-различна. Най-малкото, защото те са основния източник на най-качествената и безпроблемна външна работна сила за Франция и Германия. Освен това, "освобождавайки се" от държавите от Южна Европа, "ядрото", т.е. френско-германската ос, ще разполагат с над 40% от гласовете в Европарламента (благодарение на ръста на населението си и намаляването на това в източноевропейските страни членки). При подобно развитие, френско-германската "империя", за която говори Бруно Льо Мер и чиито граници в общи линии ще съвпадат с тази на средновековната империя на Карл Велики, наистина ще се нуждае от защита - както от Русия и Китай, така и от САЩ.

За съжаление на Берлин и Париж обаче, тази стратегия напоследък започва да изглежда все по-утопична и несъответстваща на бързо променящите се реалности на Стария континент (а и в света, като цяло). Според някои анализатори, случилото се във Франция в късната есен на 2018 може да се окаже началото на края не само на Петата френска република, но и на целия Европейски съюз. Много показателно е например, че сред 25-те точки с исканията на т.нар.. "жълти жилетки" бе излизането на страната от НАТО и ЕС и възстановяването на националната валута. В тази връзка ще припомня, че бунтовете обхванаха не само Франция, но и други държави от т.нар. "ядро", като Белгия и Холандия, заплашвайки да "извадят от строя" повечето "донори" на европейските оперативни програми. А горчивата истина е, че без дотациите от Брюксел, повечето държави членки на ЕС вероятно ще загубят интерес към своето участие в  т.нар. Обединена Европа с общ пазар и обша валута.

Поне на теория, ако Берлин разпологаше с достатъчна мощ и политическа воля, би могъл да "дисциплинира", ако не всички, поне най-важните за германските интереси страни членки на ЕС, включително и Полша, истината обаче е, че сегашният политически елит в Берлин (и особено кръгът около Меркел) се опасява да предриеме сам подобни стъпки, а на Франция, поне в момента, очевидно не може да се разчита. Провалите на източната и миграционната политика на Меркел силно ограничиха възможностите на Берлин в това отношение. Следователно, възниква сериозен риск да се окаже, че единството на ЕС вече няма от кого да бъде крепено и Съюзът е обречен да се разпадне на отделни независими държави. При това положение, ще трябва да забравим и за "Европа на многото скорости", и за "европейската армия", и за "френско-германската евроимперия". А сред най-пострадалите от подобно развитие ще бъдат малките (и най-вече лимитрофните) страни членки на Съюза, каквато е и България.

* Българско геополитическо дружество