Под предлог, че се опитват да унищожат разположените в Северен Пакистан бази на Движението „Талибан”, от началото на септември насам, частите на НАТО, базирани в Афганистан, непрекъснато атакуват територията на страната, включително и пресичайки по суша пакистанско-афганистанската граница. В хода на тези операции загинаха немалко мирни граждани, както на Афганистан, така и на Пакистан. В резултат от това, американско-пакистанските отношения се влошиха дотолкова, че през втората половина на септември пакистанското военно командване нареди да се открива огън при всеки опит на части на НАТО да проникнат на територията на страната. Впрочем, още преди това пакистански подразделения обстрелваха доскорошните си „стратегически партньори”, пресичайки опита на седем американски бойни хеликоптера да преминат границата.
Междувременно, продължават акциите на проталибански настроените пущунски военизирани групи в Южен Вазиристан (Северозападните гранични провинции на Пакистан) и долината Суат. На 20 септември пък беше извършена една от най-мащабните терористични акции в пакистанската история – взривът, осъществен от терорист-самоубиец в исламабадския хотел „Мариот”, който според медиите е целял ликвидирането на министър-председателя Юсуф Гилани. Тогава загинаха 50 души (включително чужденци), а бяха ранени над 300.
Всичко това обяснява състоялата се на 17 септември в Исламабад среща между шефа на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ адмирал Майк Малън и пакистанските лидери. Няколко дни преди нея, адмиралът подчерта пред американския Конгрес необходимостта „американските части да изолират афганистанските талибани от техните, разположени в Пакистан, бази”. Пак там той направи сензационното заявление, че: „според мен, Афганистан и Пакистан са неразривно свързани от общия метеж, обхванал териториите от двете страни на границата. Можем да проследим и ликвидираме екстремистите, проникващи в Афганистан от Пакистан, но докато не започнем да работим по-тясно с пакистанското правителство за ликвидирането на базите, от които те осъществяват набезите си, врагът ще продължава да действа безнаказано”.
Не може да се изключи, че лансираната от адмирала теза е целяла да бъде обосновано влизането на американски части в Пакистан (нещо, което по време на кандидат-президентската си кампания предложи и Барак Обама), тъй като осигуряването на контингента на НАТО в Афганистан се осъществява именно през пакистанска територия. Но, заради събитията в Южен Вазиристан, пакистанските власти временно спряха функционирането на този „коридор”.
Как се стигна до сегашната ситуация
Както е известно, след 11 септември 2001, отношенията между Пакистан и САЩ преживяха поредния си обрат, в резултат от който антипакистанските настроения на Вашингтон, временно бяха забравени. Нещо повече, благодарение на американското влияние върху световните финансови структури, дългът на Исламабад започна бързо да се топи, а през 2005 Пакистан беше обявен за „най-важния американски съюзник извън НАТО”. Успокоявайки възникналите в тази връзка индийски страхове, като дадоха на Делхи съвсем конкретни обещания за промяна на ситуацията, свързана с ядрените амбиции на страната, САЩ предприеха и редица стъпки за постигане на „по-голямо разбирателство” в пакистанско-индийските взаимоотношения. В същото време, американската администрация очевидно не изпитваше кой знае какво доверие към пакистанския президент Первез Мушараф и още тогава разглеждаше възможността за замяната му с представител на опозиционата Пакистанска народна партия на Беназир Бхуто.
Действително, Мушараф нерядко си позволяваше да се измъква от контрола на американците, водейки преговори с про-талибанските сили, опитвайки се да гради „специални отношения” с Китай и упорито отказвайки да сложи кръст на проекта за тръбопровода Иран-Пакистан-Индия (ИПИ), за който се смята, че ще бъде продължен именно към Китай. Неслучайно, още през 2006, британското военно министерство разпространи документ, в който се твърди, че пакистанското Управление на междуведомственото разузнаване (ISI) подкрепя екстремизма и тероризма в Афганистан и Ирак, подпомагайки афганистанските талибани. Разбира се, това твърдение провокира острата реакция на президента Мушараф, който заяви, че „нито пакистанското правителство, нито ISI, се бъркат във вътрешните работи на Афганистан”. През пролетта на 2007, президентът обяви плановете си да се кандидатира за нов мандат. И тъй като пакистанският държавен глава се избира от Парламента, Первез Мушараф разчиташе, че ще може да реши „своя въпрос” още преди парламентарните избори и обновяването на състава му. В същото време, той заяви, че няма да допусне водачите на опозицията Беназир Бхуто и Наваз Шариф (лидер на Пакистанската мюсюлманска лига) да се върнат в страната, преди избора на държавен глава (действително, те получиха възможност да се появят в Исламабад, едва след утвърждаването на Мушараф за президент).
След като, в края на 2007, Върховният съд обяви за незаконно съвместяването на ръководството на армията и на държавата, Мушараф реши да въведе извъредно положение в Пакистан. В резултат от масовите критики срещу действията му обаче, той беше принуден да го отмени и дори се отказа от поста главнокомандващ, както впрочем му беше препоръчано и от американския президент Буш. Това обаче не можа да го спаси. Подкрепящите го политически сили загубиха парламентарните избори, в резултат от което, през март 2008, за министър-председател беше избран съратникът на убитата Беназир Бхуто Юсуф Реза Гилани.
На този фон, дестабилизацията на Пакистан продължи да набира обороти. При това, като основа на въоръжената опозиция срещу властта се очертаха сили, които западните медии определят като „ислямистки”. Става дума, в частност, за талибаните-пущуни от Южен и Югоизточен Афганистан, начело с Мохамед Омар, за чиято основна база се смята Кветта – т.е. центърът на пакистанската провинция Белуджистан. Тук е мястото да напомним, че създаването на Движението „Талибан” се приписва от мнозина именно на пакистанското разузнаване ISI. Така, още през 2006 се появиха данни, че стотици талибани, пленени от частите на НАТО в Афганистан, са признали, че получавали помощ от ISI (твърди се, че ISI разполага със собствени лагери край Кветта). За съюзник на Движението „Талибан” се смята и управляващата в Белуджистан и Северозападната гранична провинция на Пакистан партия „Джамаат-е улема ислам”.
През лятото на 2008, ISI, смятано за едно от основните опори на президента Мушараф, отново беше подложено на обструкции, този път директно от САЩ. Пак тогава беше лансирана хипотезата за пакистанско участие в атентата срещу посолството на Индия в Кабул, при който загинаха 60 души. На този фон стана очевидно, че Вашингтон окончателно е решил да се раздели с Мушараф и да заложи на някой по-податлив на внушенията му местен лидер. Предполагаше се, че това може да бъде новият пакистански президент Асиф Али Зардари (съпругът на убитата, през декември 2007, Беназир Бхуто), избран в началото на септември. Засега обаче, нещата не се получават. Възможно е това да е свързано с обявеното от Зардари намерение първото му посещение в чужбина да бъде в Китай (осъществено през октомври 2008), или пък с ориентацията му (както и на целия „клан Бхуто”) към американските демократи, а не към все още управляващите във Вашингтон неоконсерватори.
Взаимоотношенията с Китай
Китай беше не само първата в региона, но и в света, държава, решила да заложи именно на Пакистан, при осъществяване на геополитическата си стратегия в Азия. Още когато тази страна се управляваше от покойния тъст на сегашния президент – Зулфикар Али Бхуто, пакистанско-китайските отношения достигнаха изключително високо ниво на взаимно разбирателство. По времето на Мушараф китайският „акцент” във външната политика на Пакистан се засили още повече. През 2006 двете страни подписаха споразумение за свободна търговия, според което митата за всички стоки трябваше да бъдат намалени, на два етапа. На свой ред, помагайки за въоръжаването на Исламабад, Пекин реши един изключително важен стратегически въпрос, като стартира, през 2007, проекта за превръщането на пристанище Гуадар (Пакистански Белуджистан) в дълбоководно (в него вече са вложени над 200 млн. долара). Китай се стреми към достъп до Арабско море за да съкрати времето на петролните доставки от Близкия изток и в този смисъл плановете за изграждането в Гуадар на нефтопреработвателен завод и петролни хранилища не изненадаха никой, особено на фона на вече лансирания проект за строеж на петролопровод между Гуадар и Кашгар (в китайски Синцзян). В същото време, пакистанското пристанище е разположено в близост до Ормузкия пролив (през който преминава 40% от целия петролен транзит от Перскийския залив), който иранците заплашват да затворят, в случай на военно нападение срещу тях, от страна на САЩ или Израел.
В този контекст си струва да споменем и миналогодишното предложение, което Исламабад направи на Пекин, за изграждането на тръбопровод за транзит на енергоносители от Близкия изток, с участието и на страните от Централноазиатския регион, както и за строежа на паралелна на тръбопровода железопътна линия Гуадар-Кашгар. Имайки предвид и Каракорумското шосе, чието начало е в Казахстан, този маршрут ще позволи както на централноазиатските държави, така и на Русия, да получат пряк достъп до Индийския океан и южноазиатския регион. Неслучайно, през миналата 2007, покана да посетят Гуадир бе отправена към високопоставени казахстански чиновници (по данни на пакистанското Министерство на съобщенията, през следващите десет години, годишният обем на превозите през пристанището ще достигне 25 млн. тона). Междувременно, в дневния ред беше включен и въпросът за изграждането, с китайска помощ, на четири ядрени енергоблокове, с обща мощност около 1300 мегавата.
Именно тази активизация на Китай накара САЩ да ускорят стъпките за реализацията на проекта за тръбопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия (ТАПИ), който също ще минава през Гуадир и се конкурира с проекта Иран-Пакистан-Индия (ИПИ), от който е заинтересована и Москва. Нека напомним, че през юни 2008 Пакистан официално предложи на Китай да се присъедини към ИПИ, ако Индия откаже да подпише договора за изграждането му.
Както изглежда, независимо от всичките им противоречия с Первез Мушараф, нито Юсуф Гилани, нито Али Зардари, демонстрират намерение да се отклонят от провежданата по негово време външна политика. Макар че в първите си изявления като премиер на Пакистан, Гилани изрази желание да реализира „демократичните преобразования”, за чието осъществяване Вашингтон толкова настояваше пред Мушараф, а по време на срещата си с него президентът Буш нарече Пакистан „решителен американски съюзник”, премиерът недвусмислено акцентира върху създаването на първата в Пакистан китайска външноикономическа зона. Малко по-късно (през август 2008) Гилани заяви, че Исламабад няма да допусне влиянието на външни фактори да се отрази върху „стабилното развитие на двустранните пакистанско-китайски отношения, които играят основна роля във външната политика на страната”. На свой ред, след като обявиха, че първото задгранично посещение на новия пакистански президент Зардари ще бъде именно в Китай, от неговата канцелария подчертаха, че: „ние вече сме установили контакти с Пекин за сключването на двустранна ядрена сделка, с цел да се гарантират енергийните потребности на Пакистан, което ще помогне за излизането на страната ни от кризата”.
Тоест, усилването на китайските позиции в Пакистан може да се окаже една от основните причини за инспирираната дестабилизация на страната.
Белуджистанският фактор
На фона на всичко казано дотук, се очертава една важна особеност: и пакистанската „зона на концентрация на талибаните”, и пристанището Гуадар се намират в провинция Белуджистан (заемаща 40% от територията на страната), през която минават и маршрутите на тръбопроводите ТАПИ и ИПИ. Освен това, в белуджистанската планина Чагаи се намира ядреният полигон на Пакистан (само на половин час с кола от афганистанската граница), а бреговата линия на провинцията осигурява на Исламабад безпрепятствен достъп до морските търговски пътища на Индийския океан и Персийския залив.
Но, стратегическото значение на провинцията не се определя само от географското и разположение, а и от значителните природни ресурси. При наличието на доказани запаси от природен газ в Пакистан от 750 млрд. куб. м (по някои данни и повече), почти 50% от него се добиват в Белуджистан: най-голямото в региона газово находище Суи осигурява „снабдяването” на южната (индустриалната зона) и централната части на Пакистан. През август 2008 се появи информация, че най-голямата австрийска петролно-газова компания ОМV (един от лобистите на проекта Nabucсo) е влязла в консорциума за разработката на белуджистанските газови находища Бархан и Калат.
Освен това, в провинцията има залежи на хромови руди, въглища, сяра и петрол. Според шефа на Управлението по минералогия на Белуджистан Макбула Ахмед: „проучванията в района на Чагха потвърдиха възможностите за добив на злато и мед, като проектът ще осигури годишен добив на 200 хил. тона мед, както и на 0,4 млн. унции (11,32 тона) злато”. Това е петото, по обем на запасите си, находище в света.
Във връзка с така очертаните факти, касаещи Белуджистан (и най-вече китайския проект за пристанището Гуадир), редица западни анализатори лансират версията, че сегашната дестабилизация на Пакистан е резултат от съзнателни, най-вече външни, усилия. В тази връзка, те напомнят, че в предизвикалата голям скандал карта на т.нар. „Голям Близък изток”, изготвена от бившия полковник от американското разузнаване Ралф Питърс и публикувана, през 2006, в авторитетното списание Armed Forces Journal, се прогнозира превръщането на Белуджистан в независима държава (вж. „Геополитика”, бр.5/06 – б.р.). Въз основа на това, действително може да се предположи, че в Пакистан изкуствено се нагнетява напрежение отвън. Още повече, че активизацията в тази посока започна непосредствено след обявеното от новия президент Али Зардари посещение в Китай. Така на хоризонта се очерта поредният сепаратистки бунт, които при това може да бъде поднесен на световната общественост не толкова като повторение на „косовския прецедент”, колкото като продължение на събитията в Южна Осетия и Абхазия.
Чисто „технически” (т.е. за външно ползване) подобно развитие на ситуацията може да бъде обяснено с „волята на местното население”, още повече, че в провинцията от доста години действа т.нар. „Национална армия за освобождение на Белуджистан” (BLA), сред целите на която е „борбата за контрол върху газовите находища” в района (както е известно, тръбопроводите Sui Northern и Sui Southern вече бяха обект на терористични нападения в миналото). Тоест, може да се очаква, че на световната общественост скоро могат да бъдат представени „справедливите искания” на белуджистанското население.
Евентуалната независимост на Белуджистан (който, най-вероятно ще бъде силно зависим от САЩ), не само ще позволи на Вашингтон да стане единствения „регулатор” на енергийния транзит от Перскийския залив към Япония, но, в глобален план, ще отслаби стратегическите позиции на Китай, а донякъде и на Русия. В същото време обаче, трудно може да се очаква, че тези две страни, които са членки на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), където Пакистан има статут на наблюдател, биха наблюдавали спокойно подобно развитие.
Пакистанско-американските противоречия и растящият хаос
Затварянето от пакистанските власти, пък макар и за съвсем кратко време, на „военния коридор” за американските сили в Афганистан, наред с официално прокламираното право на пакистанската армия да открива огън срещу частите на НАТО, навлезли на територията на Пакистан, говори за наличието на сериозна криза в пакистанско-американската ос. Което пък означава, че позициите на американското военно командване стават доста уязвими, от гледна точка на поддържането на непрекъсната връзка с афганистанската групировка на САЩ.
Както е известно, от 2001 насам, в киргизстанското военно летище „Минас” (край столицата Бишкек) е разположена база на коалиционните сили на САЩ и НАТО (около хиляда американски военни и военно-транспортни самолети). Но, след августовските събития в Южен Кавказ, руският посланик в Афганистан Замир Кабулов намекна, че не бива да се изключва прекратяване на споразумението между Москва и НАТО за транзитната доставка в Афганистан, през територията и въздушното пространство на Русия, на товари за пакта (то беше подписано по време на срещата на НАТО в Букурещ, през април 2008). Според Забулов: „Различията в оценките на случилото се в Южен Кавказ могат да принудят Русия да преразгледа споразумението, позволяващо на държавите от НАТО да използват руското въздушно пространство и да поддържат военни бази в бившите съветски републики от Централна Азия”.
На свой ред, в началото на 2008, президентът на Киргизстан Курманбек Бакиев също предупреди, че страната му възнамерява да постави въпроса за премахването на американската военно-въздушна база: „Позицията ми, като държавен глава, която се подкрепя и от по-голямата част от моите сънародници е, че това все пак е временен фактор. И ние, без съмнение, ще поставим въпроса за изтеглянето на американците”.
Доказателство, че цитираните по-горе изявления могат да се превърнат в реалност е и фактът, че в началото на септември 2008 държавите-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС, където членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан) одобриха План за колективни действия за реализацията на „глобалната антитерористична стратегия на ООН”, както и допълнителни мерки за укрепване на борбата на ОДКС с наркотрафика. Непосредствено след това, генералният секретар на организацията Николай Бюрджа посочи, че за да се реагира адекватно и бързо на възникващите в региона „предизвикателства и заплахи, свързани със ситуацията в Афганистан”, е необходимо в Централна Азия да бъде създадена нова военна групировка, която да осъществява „политическо сдържане”. Добавяйки знаковата фраза, че „тази групировка трябва да е готова да отрази всяка заплаха за суверенитета на нашите държави”.
Така, кризата в руско-американските и пакистанско-американските отношения породи съвсем обяснима тревога във Вашингтон за съдбата на стратегическите „коридори” към Афганистан. Възможно е именно влошаването на отношенията с Москва да е провокирало американската активизация в Пакистан Не бива обаче да забравяме и „китайския контекст” на пакистанската криза. Затова не би следвало да се изключва, че в хода на евентуалната по-нататъшна дестабилизация на Пакистан, може да се очаква инспирирането на терористични нападения срещу китайски специалисти, работещи в района. Още повече, че подобен прецедент вече има: по време на строителните работи в пристанището на Гуадар, през 2004, беше взривен джип с китайски инженери, а две години по-късно, отново в Белуджистан (град Хуб), терористично нападение отне живота на трима китайски специалисти. Впрочем, в края на август 2008 бяха отвлечени двама китайски инженери, като отговорността за нападението беше поета от пакистанското движение „Талибан” („Техрик талибан”).
Без съмнение, „иракизацията” на Пакистан позволява на Вашингтон не само да ерозира китайските позиции, но и да се „доближи” плътно до Иран, от изток. Не е изключено, че тъкмо „иранският фактор” играе ключова роля в опасната геополитическа игра около Пакистан. Възможно е освен това, американските стратези да смятат, че нежеланието на Китай да загуби стратегическото пакистанско пристанище Гуадар, както и опасенията на Пекин, че евентуалната поява на „независим” Белуджистан, може да стимулира сепаратистките настроения в Тибет и Синцзян, ще направи китайците по-възприемчиви към внушенията на САЩ, особено по отношение на иранската ядрена програма.
Времето ще покаже, колко «несговорчиви» към Вашингтон могат да се окажат в тази игра новите пакистански лидери. Да си припомним, че, заемайки поста си, в началото на септември, президентът Али Зардари беше принуден да потвърди лоялността си към САЩ, които, на свой ред, обявиха че са готови да си сътрудничат с него, включително и в борбата с тероризма. Не може обаче, да се говори за някакъв съюз между новия президент и американците, защото една от причините за оставката на неговия предшественик Мушараф беше именно съюзът му с Вашингтон. Зардари е изправен пред трудната задача, как да реши проблемите с Америка и, в същото време, да не провокира недоволството на собствените си съграждани, сред които антиамериканските настроения са много силни. Тоест, успехът му ще зависи от неговото умение да лавира между съюзническите задължения пред Вашингтон и запазване подкрепата на достатъчно широки слоеве от пакистанското общество, включително опозиционните партии, коалиционните съюзници и армейската върхушка. При всички случаи, той ще трябва да си гарантира подкрепата на военните. При неблагоприятни вътрешнополитически (мащабни улични вълнения, ескалация на терора и насилието в страната) и външнополитически (прекалени отстъпки към Индия, особено по въпроса за Кашмир) обстоятелства, както и ако насилието и терорът се задълбочат, популярността му ще пада право пропорционално на нарастващото недоволство от действията на коалиционното правителство. Между политиците (т.е. пакистанското коалиционно правителство) и военните (т.е. висшето армейско ръководство) има много сериозни противоречия, които, според мен, могат само да се изострят в близко бъдеще, тъй като пакистанските военни не изпитват доверие към гражданските власти. В краткосрочна перспектива, това може да доведе до поредния антиконституционен акт, в резултат от който армията да свали гражданското правителство и президента Зардари и отново да поеме властта. Възможно е това да се случи още през идната 2009. Повод за поредния военен преврат може да стане неспособността на слабото гражданско правителство да постави под контрол вътрешнополитическата ситуация в страната и да се справи със заливащата я вълна от насилие и терор. Възможен вариант е предварителното въвеждане на военно положение, след което армията официално да вземе властта. Впрочем, не е задължително подобен вариант на развитие на събитията в Пакистан да има негативни последици за прогреса и развитието на страната. Както показа управлението на военните, начело с генерал Мушараф, армията продължава да е най-стабилния елемент на пакистанското общество, гарантирайки икономическия ръст, въпреки неизбежните, при подобен модел на управление, ограничения на гражданските свободи.
От друга страна, западните съюзници на Пакистан ясно намекнаха на Зардари, че ако продължи да упорства по въпроса за ликвидирането на терористите в Северен Вазиристан, могат да разгледат прекратяването на икономическата помощ за страната му (през последните пет години, само САЩ са подпомогнали Пакистан с над 10 млрд. долара) или да използват други начини на въздействие.
В тази връзка, повечето анализатори посочват, че САЩ в никакъв случай не биха оставили развитието на ситуацията в Пакистан на самотек, най-малкото, защото тази страна притежава ядрено оръжие. Само че „усмиряването” и рискува да се превърне в продължителен конфликт. За това говори, както примерът на Ирак, така и фактът, че ситуацията в редица пакистански провинции, дори и без наличието на външна намеса, силно напомня афганистанския хаос. Така, властта в Северен Вазиристан е в ръцете на марионетки на уахабитите. В Южен Вазиристан талибаните отдавна се чувстват като у дома си - там са основните им лагери, както и школите, подготвящи терористи-самоубийци. В Белуджистан пък се води гражданска война. В същото време, населението, дори на относително мирните райони, все повече подкрепя ислямистите, демонстрирайки недоверие в способностите на новия президент да гарантира стабилността в страната.
Тема за размисъл: състоянието на пакистанската икономика
Би било некоректно да обясняваме очевидно неблагоприятното развитие на макроикиномическата ситуация в Пакистан само с очертаните по-горе фактори на политическата нестабилност в тази страна. Защото са налице и цял комплекс чисто икономически негативни фактори: продоволствената криза, като последица от глобалната продоволствена криза (т.е. общият ръст в цените на много хранителни стоки, довел до значителен ръст и на цените на вътрешния пазар), ръста на международните цени на енергоносителите (Пакистан покрива само 18% от потребностите си чрез собствен добив), неблагоприятната конюнктура на световния текстилен пазар (текстилът е в основата на пакистанския износ и главен източник на валутни постъпления), данъчните облекчения, довели до намаляване на приходите, спадът в притока на преките чуждестранни инвестиции (свързан най-вече с нестабилната политическа ситуация), значителното нарастване на цените на много стоки от първа необходимост (не само хранителни) на вътрешния пазар, ръстът (за първи път от десет години насам) на държавния дълг и т.н.
Според предвижданията на пакистанското правителство за икономическото развитие, през 2008-2009 финансова година, икономическият ръст трябва да достигне 5,5% (през изтеклата 2007-2008 финансова година той беше 5,8%). Селскостопанското производство трябва да нарасне с 3,5%, в сравнение с 1,5%, през предходната година (планираният ръст беше 4,8%). Ръстът в индустрията трябва да достигне 6,1% (в сравнение с 5,4%, през 2007-2008). Ръстът в износа на страната се предвижда да достигне 16% (т.е. общ обем от 23 млрд. долара), докато ръстът на вноса не трябва на надвишава 6,5%, достигайки общ обем от 37,2 млрд. долара. Разчита се, че това ще позволи постепенно да бъде намален значителният търговски дефицит.
Общата сума на инвестициите в националната икономика ще бъде 2,639 млрд. рупии, т.е. ръст от 17%. Приходите от пакистанците, работещи в чужбина (които са все по-важен фактор за икономическия ръст) ще достигнат 7,7 млрд. долара. Тук е мястото да отбележа, че през 2007-2008 финансова година, те бяха 6,5 млрд., а през 2006-2007 – 5,5 млрд. долара.
Предполага се, че инфлацията (изчислена и експраполирана въз основа на индекса на потребителските цени) ще достигне 12% (10%, през 2007-2008 и 8%, през 2006-2007). В същото време, пакистанските експерти посочват, че темповете на нарастване на инфлацията съществено ще зависят от колебанията в световните цени. Дефицитът по текущите операции ще достигне 12,7 млрд. долара (7,2% от БВП), а бюджетният дефицит не би трябвало да надхвърли 4,7% от БВП (през 2007-2008 той беше 7%). Както е известно, по дефиницията на Световната банка (СБ), за държавите със средноразвита икономика (за каквато се смята и Пакистан) този параметър не бива да надвишава 5%.
Естествено, тези данни за перспективите на икономическото развитие на страната, заложени от правителството, не отчитат влиянието върху него на политическия хаос в Пакистан. Затова не е случайно, че повечето анализатори поставят под въпрос основния макроикономически параметър – ръстът на БВП. Това е свързано както със задълбочаващата се политическа нестабилност (и, най-вече, липсата на осезаеми позитивни резултати в борбата с тероризма и задълбочаването на разногласията между Пакистанската народна партия и Мюсюлманската лига на Наваз Шариф, които формират управляващата коалиция), но и от ръста на проблемите в икономическата сфера – липсата на напредък в борбата с енергийната и продоволствената криза, инфлацията, крайно предпазливите действия на чуждестранните инвеститори и т.н. В публикувания, в средата на септември 2008, доклад на Азиатската банка за развитие се отбелязва, че темповете на икономическия ръст в Пакистан, през 2008-2009, няма да надхвърлят 4,5%. За сравнение, ръстът на БВП в Индия ще бъде 7%, в Бангладеш – 5,9%, в Афганистан – 8,3% (!), средно за Южна Азия – 6,7%, а в Китай – 9,5%.
Според СБ и МВФ, ръстът на основните икономически показатели в Пакистан няма да достигне и 3,5%. Едва ли ще бъде постигнат и планираният ръст в селското стопанство. Продоволствената криза все още не е преодоляна и цените на хранителните продукти продължават да растат (средно, през 2007-2008, те са се увеличили с 34%). В момента живеещите под чертата на бедността (между 24% и 30% от всички 165 милиона пакистанци) изразходват за храна до 80% от доходите си, като цифрата ще продължи да нараства.
Поради острия недостиг на пшеница в Пакистан, вероятно ще се наложи закупуването на големи количества от чужбина (най-вече от САЩ и Канада) и то по цени над средните на световния пазар. Засега САЩ са склонни да внесат в страната 460 хил. тона пшеница, както и да отпуснат 120 млн. долара за преодоляване на продоволствената криза.
Освен това се очаква значително намаляване на производството на памук – най-важната експортна стока, която е и в основата на функционирането на текстилната индустрия. Разбира се, много е сложно да се даде реална прогноза за ръста или спада на селскостопанското производство, защото те са свързани с климатичните условия, които в Пакистан са доста неустойчиви (честите наводнения и суши директно влияят върху реколтата на редица земеделски култури).
Сериозно негативно влияние върху икономическия ръст в страната оказва увеличаването на цените на енергоносителите. Така, през 2007-2008, разходите за внос на петрол нараснаха с 55%, достигайки 11,4 млрд. долара (имайки предвид, че целият внос на Пакистан е 39 млрд. долара). Анализирайки, в средата на 2008, реалната ситуацията в страната и очертавайки прогнозата си за 2008-2009, редица пакистански икономически експерти стигнаха до извода, че съвсем скоро разходите за внос на петрол ще достигнат 22 млрд. долара.
Този негативен фактор, без съмнение, ще повлияе и върху ръста в индустриалния сектор. Засега е трудно да се каже, дали той ще може да достигне планираните 6,1%, но вече споменатите проблеми с енергоносителите, както и очерталият се спад в производството на памук, със сигурност няма да способстват за ускореното развитие на индустриалното производство.
В условията на задълбочаваща се политическа нестабилност и все по-неясното бъдеще, започват да намаляват и чуждестранните инвестиции в пакистанската икономика – през 2007-2008 преките капиталовложения спаднаха с 14%, достигайки 5,2 млрд. долара. Що се отнася до портфейлните инвестиции, още през юли 2008 (първият месец от новата финансова 2008-2009 година) намаляването им беше факт. По предварителни данни, те са спаднали със 150 млн. долара, което говори за пълна липса на доверие от страна на инвеститорите. На свой ред, след като анализираха ситуацията в сферата на капиталовложенията в Пакистан, експертите на агенцията за кредитент рейтинг „Мудис” директно заявиха, че „слабостта на политическото ръководство, политическото напрежение и очевидните провали в правната система, ерозират доверието на инвеститорите и усилват инвестиционните рискове”.
И днес, и в перспектива, за пакистанското ръкводство, в лицето на премиера Галани и президента Зардари, ще става все по-трудно да се оправдават с уж драматичните грешки в икономическата и политическата сфера, допуснати от бившия премиер Шаукат Азис (който, между другото, е професионален икономист) и правителството му, или от доброволно подалия оставка експрезидент Первез Мушараф. Вече мина достатъчно време за до могат новите пакистански лидери да демонстрират реалната си способност не само да изведат страната от политическата криза, но и да набележат конкретни стъпки за подобряване на ситуацията в националната икономика.
В така очерталата се сложна икономическа обстановка, когато вече е очевидна невъзможността да се осигури ръст на валутните постъпления от износа, на пакистанските власти не остана нищо друго, освен да изразходват валутните резерви на страната, което, естествено, допълнително обезкръви икономическия и потенциал. Обемът на валутните резерви достигна най-високата си точка през октомври 2007 (16,5 млрд. долара), след което започна непрекъснато да спада, достигайки 12,8 млрд. долара, през април 2008, 10,5 млрд., в края на юли и 8,9 млрд. долара – в средата на септември. Валутните затруднения дотолкова се задълбочиха, че Пакистан беше принуден да помоли Саудитска Арабия да отложи плащанията за доставяния на Исламабад петрол.
За проблемите в пакистанската икономика говори и фактът, че от 20 септември 2008 до края на тази финансова година (30 юни 2009), по заповед на министъра на икономиката Сайед Науид Камар бяха отменени всички държавни субсидии, независимо, за кого са предназначени. Естествено е, че това ще окаже отрицателно влияние най-вече върху развитието на селското стопанство (където се предоставят най-много субсидии), както и върху положението на най-бедните слоеве от населението, на които досега се предоставяха потребителски субсидии за отделни видове стоки, най-вече хранителни.
Може би един от малкото, реално изпълними в перспектива, планирани параметри ще се окажат постъпленията от пакистанците, работещи в чужбина. За това свидетелства непрекъснатият ръст на този тип приходи в предходните години, което реално повишава благополучието на най-бедните слоеве от пакистанското население. Най-големи са постъпления от пакистанците, работещи в САЩ (1,762 млрд. долара), Саудитска Арабия (1,251 млрд.), ОАЕ (1,09 млрд.), Бахрейн, Кувейт, Катар и Оман (983 млрд.), Великобритания (459 млн.) и ЕС (177 млн. долара).
Накрая, нека спомена още един сериозен икономически проблем. Това е непрекъснатия спад в стойността на пакистанската валута (рупия) по отношение на останалите световни валути. Ако по времето на Мушараф (когато икономическият ръст беше 6-7% годишно) курсът на рупията оставаше един и същ (60 рупии за един долар), от края на 2007 той започна постепенно да спада, достигайки, през януари 2008, 63 рупии за долар, през август – 72 рупии, а през септември – до рекордните 77 рупии за долар.
Вместо заключение: рискованото заиграване с Индия
И така, апелирайки за подкрепа от Вашингтон, новият пакистански президент Зардари, в същото време, се ангажира с реализацията на редица «антиамерикански» (поне, според Белия дом) регионални проекти. На първо място сред тях е споменатият по-горе проект за газопровода «Южен Парс-Мултан», за чиято реализация вече бе създаден съвместен иранско-пакистански консорциум. Стойността на тръбопровода, с дължина 2000 км, е около 7,5 млрд. долара. При това не става дума просто за енергийна инфраструктура, а за важен геополитически компонент, към който САЩ са настроени крайно отрицателно.
Проблемът на участниците в проекта обаче е, че не разполагат със средства, затова се правят опити за привличането на Оман, като основен инвеститор. От чисто икономическа гледна точка, това е възможно, защото Оман също е заинтересован от иранския газ. Не е ясно обаче, дали оманците ще склонят да подкрепят един ирански проект, срещу който се обявява Вашингтон. И тук идва най-интересният момент – към газовото споразумение е готова да се присъедини Индия, което беше официално потвърдено от високопостовен индийски правителствен чиновник. Целта на индийците е тръбопроводът да бъде продължен и на тяхна територия. Между Иран, Пакистан и Индия вече се водят преговори по този въпрос, макар че те съзнателно не се афишират. В същото време, вече се лансира и основанието за формирането на новия «троен съюз»: по време на полуофициалната си среща в Ню Йорк, пакистанският президент Али Зардари и индийския му колега Манмохан Синг се споразумяха «да съдействат за по-бързата и пълна нормализация на отношенията» между двете страни, както и «да активизират търговското сътрудничество и транспортните връзки», което е доказателство, че става дума именно за новия тръбопровод.
Постигането на помирение между Пакистан и Индия, особено на фона на безпрецедентната слабост на пакистанската страна в момента, е исторически знак. Защото, с течение на времето, противопоставянето между тези две държави се превърна в своеобразна национална идея за всяка от тях (особено за Пакистан).
Затова мнозина смятат, че Зардари е тръгнал по доста хлъзгав и опасен за самия него път. Цената на помирението с Делхи ще бъде задължителната девалвация на пакистанските национални интереси (поне както ги разбират мнозинството сънародници на президента). И всеки негов външнополитически успех в тази посока може да се окаже провал, във вътрешнополитически план. Така, опитвайки се да ускори постигането на помирение с Индия, той дори си позволи да нарече южнокашмирските сепаратисти «терористи». За Делхи това беше безспорен успех, защото нито един пакистански президент досега не беше изразил съгласие с индийските оценки и квалификации. Само че за пакистанската опозиция подобни думи са истинско кощунство. Което гарантира на Зардари допълнителни (освен американските военни акции във Вазиристан и фактическия колапс на националната икономика) проблеми. «Никой в Пакистан не приема сериозно думите му» - твърди председателят на Мюсюлманската лига Раджа Зафар ул-Хак. На свой ред, един от основните лидери на най-голямата пакистанска ислямистка партия Джамаат-и Ислами Асадула Бхуто, подчертава, че: «В основата на политиката, завещана ни от Зулфикар Али Бхуто, беше Кашмир. И по този въпрос има национален консенсус. Обявявайки борците за свобода за терористи, Зардари засегна чувствата на цялата нация. Затова е длъжен да си вземе думите назад».
По принци, Али Зардари очевидно е наясно, че британско-американската ос съзнателно «предава» Пакистан на Индия, опитвайки да получи в нейно лице достатъчно силен съюзник срещу Китай. Затова, вероятно, се опитва да действа изпреварващо и да направи известни отстъпки пред Делхи, още преди американците да го принудят да се съгласи на по-съществени. В същото време, изглежда твърде съмнително, че ще съумее да наложи подобна фундаментална промяна в пакистанската външнополитическа стратегия.
Мнозина експерти предполагат, че нещата ще могат да се изяснят окончателно едва след встъпването в длъжност на новия американски президент Барак Обама, имайки предвид традиционната близост между Пакистанската народна партия и американските демократи. Не е ясно обаче, дали републиканците няма да предприемат активни действия по отношение на Исламабад, докато още са на власт. Накрая, не е ясно и, дали доскорошният пакистански лидер Первез Мушараф ще продължи да играе ролята на безмълвен статист в цялата тази драма.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
