Участието, или отсъствието, на миналогодишната конференция в Анаполис, на близкоизточните държави, беше своеобразен лакмус за отношенията им със САЩ, Израел и палестинците, както и между тях самите. В крайна сметка, ситуацията доста напомня системата, формирала се преди две хиляди години, в същия този регион, в отношенията между Рим и тогавашните държави от Близкия изток. Тази система се опира едновременно на патроната (понякога подкрепен с военна сила) и на конкуренцията между клиентите-местни владетели – фактори, оказващи се еднакво важни както за „Първия Рим” – т.е. Римската империя на Цезар, Август и Адриан, така и за „Четвъртия Рим” – т..е. Съединените щати на президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-младши. Не е случайно и, че историческите „силови центрове” в Близкия изток съвпадат с днешните... Смисълът на отношенията между САЩ и техните близкоизточни сателити и опоненти ще ни стане по-ясен, ако се опрем на историческите паралели. Що се отнася до отношенията с палестинците, всеки местен режим се ръководи в тях от собствените си интереси.
Позицията на Египет
Така, за днешен Египет, основните проблеми са: противопоставянето на набиращите сила ислямисти, легитимното предаване на върховната власт и сигурността на страната. За президента Хосни Мубарак, палестинците са същия проблем, какъвто бяха и за предшествениците му Насър и Садат, с тази разлика, че използването на „федаините” срещу Израел отдавна остана в миналото, а сегашните господари на Газа – водачите на Хамас, са по-опасни за Кайро, отколкото за Тел Авив. За опозиционното на Мубарак движение „Мюсюлмански братя”, т.нар. „свободна ислямска Газа” е пример за това, в какво следва да се превърне и Египет. Египетските граничари не контролират както трябва нито границата с Газа (т.нар. „Филаделфийски коридор”), нито синайската граница с Израел. През първата тече непрекъснат поток от наркотици, оръжие и боеприпаси, а през втората – пак наркотици, плюс нелегални имигранти от Африка. Усилията на местните власти са насочени най-вече за пресичане на проникването в страната на екстремисти от Газа. С това са заети и египетските граничари, отчаяно опитващи се да спрат „пробивите” на палестинците от Газа към Синайския полуостров, минимизирайки потока, пропускан през контролираните от тях гранични пунктове. Доколко това затруднява дейността на ислямистите в Газа е трудно да се каже, особено след като, в началото на 2008, през египетските ГКПП, в Газа влязоха многобройни палестински поклоници, завръщащи се от традиционния „хадж”, а заедно с тях и немалко терористи. Израел оценява скептично резултатите от ревизията на споразуменията от Кемп Дейвид. В резултат от нея, в Синайския полуостров се появиха части на египетската армия, на които правителството на Шарон възлагаше сериозни надежди, вземайки решението за изтегляне от Газа. Засега бедуините от Синай, където, освен местните ислямисти, активно действа и Ал Кайда, безпрепятствено биват вербувани от екстремистите, използващи ги за нападения срещу туристически обекти (най-уязвимото място на правителството на Мубарак).
Елемент от местния политически „фон” е и продължаващото противопоставяне между египетските християни и мюсюлмани. Правителството не е в състояние да пресече терористичните нападения срещу християнски църкви, села и градски квартали – плашеща перспектива за една страна с над 10%-но християнско малцинство. В същото време, опитвайки да се представят за по-големи египетски патриоти от ислямистите, лидерите на местната коптска (християнска) общност се придържат към радикално антиизраелски позиции, демонстративно опонирайки на политиката на властите по този въпрос. Впрочем, сходна е и позицията на египетския интелектуален елит и на ислямските духовни лидери, формиращи атмосферата на „студен мир” с Израел. Наложеното от американския Държавен департамент „демократизиране” на парламентарните избори в Египет, укрепи позициите на ислямистите и засили подкрепата за Хамас. Освен това, Кайро се притеснява от възможността Газа да се превърне в ирански плацдарм на границата с Египет. Следствие от което стана координацията, на най-високо равнище, между египетските и израелски специални и гранични служби в борбата с тероризма. Египет, както и редица други арабски държави, е заинтересован от успеха на Израел в борбата с ливанските и палестинските екстремистки групировки и най-вече с „шиитските агенти”, действащи като „пета колона” на Иран, както и на радикалните ислямисти – „заблудената секта”, както ги наричат в Саудитска Арабия. Впрочем, Кайро не е изключение – доста други арабски режими също предпочитат да се избавят от противниците си с израелска помощ, което ги освобождава от всякаква отговорност. Формално осъждайки „точковите” удари и антитерористичните операции в Газа, на Западния бряг и в Южен Ливан, на практика, те дават „зелена светлина” на Израел за провеждането им. В египетския случай, за поддържането на баланса в отношенията с Израел помага и американската икономическа и военна помощ, която вече трийсет години смекчава последиците от екологичната и демографска криза, рушащи икономиката и социалната инфраструктура на страната. Не бива да забравяме, че Египет няма сериозен проблем с бежанците - общият им брой (както на палестинските, така и на иракските) е незначителен, още по-малко пък са официално признатите за такива. Неслучайно египетското правителство не даде никакъв официален статут на палестинците от Газа през двайсетгодишния период, когато секторът се контролираше от Кайро, а по време на преговорите си с Менахем Бегин, президентът Ануар Садат категорично отхвърли връщането на Газа под контрола на Египет.
Както е известно, правителството на Мубарак постоянно притискаше Арафат и наследниците му, опитвайки се да постигне създаването на палестинска държава, по времето, когато израелците бяха готови на безпрецедентни отстъпки в Йерусалим, само и само да бъде постигнато окончателно споразумение с Палестинската национална администрация (ПНА). Днес, нещата вече не стоят така: участието на Египет и останалите арабски държави на конференцията в Анаполис, както и новите инициативи на Кайро, целят само да помогнат на американската администрация да съхрани имиджа си, при положение, че т.нар. „Пътна карта” се провали, подобно на всички предшестващи я мирни инициативи. Не по-малко хипотетични изглеждат и израелските инициативи, разчитащи на подкрепата на Египет: планът на Ейтан, касаещ „палестинизацията на Северен Синай” или по-обстойно разработеният вариант на същата идея, подготвен от обкръжението на доскорошния премиер Ехуд Олмерт. Сама по себе си, идеята за създаването, в северната част на полуострова, на анклав за палестинските бежанци (най-вече от лагерите), като Египет бъде компенсиран с други територии от Израел, не е чак толкова лоша. Ако беше подкрепена със съответните финансови инвестиции, тя, поне на теория, можеше да реши един ключов проблем – този за бежанците.
Друг проблем, който при това е още по-важен за арабските държави (и,особено, за Египет) – този за териториалната „непрекъснатост” на арабския свят, също се решава в рамките на въпросния план. Като екстериториалните коридори, включващи автомобилни и жп магистрали, линии за оптична връзка и далекопроводи, петроло- газо- и водопроводи, биха могли да се прокарат от Газа, през територията на Израел, до Западния бряг, както и от Египет към Саудитска Арабия. Съвременните технически средства позволяват осъществяването на подобен проект в достатъчно кратки срокове, както и осигуряване сигурността на въпросните коридори и на израелските територии, през които минават. Ако президентът Мубарак разполагаше с поне още 10-15 години гарантирано управление, а ислямистите и Иран не бяха завоювали сегашните си позиции в Газа, Кайро може да отговори положително на израелското предложение. Днес обаче, рискът от подобен глобален експеримент за египетския лидер, който е в края на управлението си, е несъпоставим с възможните резултати от него, още повече, че Мубарак не е в състояние да удържи ситуацията под контрол достатъчно дълго за да намали този риск до приемливо за себе си ниво.
Ролята на Сирия
Появата на Сирия на конференцията в Анаполис беше сигнал за готовността на Дамаск да подобри отношенията си със САЩ, за сметка на тези с Иран. Цената за това е известна: Голанските възвишения – единствената територия, която Сирия загуби във войните, водени от нея през миналия век, и която много би искала да си върне. Макар че с решение на израелския Кнесет Голанските възвишения бяха анексирани и там никога не е имало значително арабско население, всички израелски правителства, от 90-те години насам, демонстрират готовност да ги върнат на Сирия срещу сключването на мирен договор и съответната компенсация от страна на САЩ. Преговорите по този въпрос се водят тайно, което не попречи условията за подобно споразумение да бъдат детайлно съгласувани. Връщането на Голанските възвишения би лишило Израел от една трета от източниците на прясна вода и рискува да дестабилизира вътрешнополитическата ситуация, но докато израелският елит не се откаже от опитите си да следва принципа „мир срещу територии”, възприетият от него подход, както и американските интереси, ще продължат да доминират над националните интереси на страната. Връщането на целия Синайски полуостров на Египет, съгласно Договора от Кемп Дейвид, формира матрицата на арабско-израелското урегулиране, която днес не дава възможност на сирийското ръководство да сключи мир с Израел при по-реалистични условия. В момента, проблемите на Ливан, с които Сирия е обвързана исторически, както и сътрудничеството с Иран, датиращо от времето на иракско-иранската война, в която режимът на покойния Хафез Асад се оказа единствения съюзник на Техеран в арабския свят, удържа Дамаск в „оста на злото”, в очите на Белия дом. Проблемът на сирийския режим е, че загубвайки контрола си над ливанската икономика, той се оказа на границата на дестабилизацията. Ситуацията се усложнява от иракските бежанци (макар формално те да нямат такъв статут), чиито брой на територията на страната надминава 400 хиляди души. Те, разбира се, се контролират от сирийското правителство, което обаче е готово да се отърве от тях при първия удобен момент. В същото време, ислямистите, които са стари врагове на фамилията Асад, използвайки изолацията на режима в западния свят и относителната слабост на позицията на сегашния президент Башар Асад (в сравнение с тази на баща му), постепенно си връщат позициите в страната. Доказателство е кървавият атентат в Дамаск, в края на септември 2008.
Но, основният проблем на Сирия си остава Ливан: сирийската армия и специалните служби, поддържащи доскоро стабилността там, бяха принудени да напуснат страната след убийството на ливанския премиер Рашид Харири. Последвалото развитие на събитията в Ливан превърна Сирия в заложник на иранската политика: Втората ливанска война, която движението Хизбула, де факто, водеше „от името” на Иран, едва не доведе до сирийско-израелска война. Сблъсъкът с Израел, който Сирия избягваше от 1982 насам не е изключен и опитите на иранците да използват местните си сателити за да водят „малки войни” в региона, могат да го провокират. Израелската победа в подобен конфликт изглежда предрешена и може да се превърне в компенсация за неуспешната кампания в Ливан, през 2006 и провала на международния натиск срещу Иран заради ядрената му програма. В момента, Сирия (чиито опити да оправи отношенията си със Запада, без да навреди особено на собствените си интереси, засега не водят до успех) е принудена да остане ирански съюзник. Вследствие на това, тя подкрепя Хизбула и Хамас, част от чието ръководство се намира в Дамаск, като едновременно поддържа контакти с Махмуд Абас. Евентуална нормализация на отношенията със САЩ и връщане на Голанските възвишения биха могли да преориентират сирийците към Палестинската автономия, но за подобно развитие е много преждевременно да се говори. Водещите арабски държави са заинтересовани ситуацията в Сирия да остава стабилна, а тя да престане да бъде проводник на иранското влияние в арабския свят. В момента обаче това не изглежда възможно. И тъкмо то обяснява игнорирането на срещата на Арабската лига в Дамаск от повечето лидери на арабските държави, в рязък контраст с присъствието на иранска делегация. Не бива да забравяме и сдържаната реакция на арабските правителства, след като, през пролетта на 2008, израелската авиация бомбардира неизвестен обект (според самите израелци - ядрен) на сирийска територия.
От изтеглянето на сирийската армия насам, Ливан постоянно се намира на ръба на гражданската война. Емиграцията на местните християни, спадът във влиянието на сунитите, усилването на шиитите и необратимата криза на властовите институции, съпътствана от многобройни политически убийства, са доминиращи тенденции в текущата политическа ситуация. На фона на битката за влияние, която водят в Ливан Иран, Сирия, Франция, Саудитска Арабия и сунитските радикали, шиитската Хизбула се превърна в основната военно-политическа сила в страната. Необратимата промяна на етно-конфесионалния баланс в Ливан е залог за продължителна нестабилност. В отсъствието на окупационната армия, която в продължение на десетилетия поддържаше относителен вътрешен мир, опирайки се на равновесието между Израел и Сирия, Ливан се върна към обичайното за него състояние на анархия. Възможностите на западните миротворци и частите на ООН в страната са силно ограничени и влиянието им е минимално. Палестинският фактор пък оказва върху Ливан не просто дестабилизиращо, а направо разрушително въздействие. Неслучайно, именно в тази страна палестинските бежанци се оказаха затворени в своеобразни гета и подложени на унизителна дискриминация. Ливанците не са забравили за ролята на Фатах в разпалването на гражданската война, през 1975-1976, както и на Първата ливанска война, през 1982. Следствие от конфликтите между палестинците и местното население стана клането в бежанските лагери Сабра и Шатила. Внедряването, в палестинските лагери, на ислямистите от Ал Кайда пък доведе до разгрома на бежанския лагер Нахр ал-Барид от ливанската армия, през лятото на 2007. Ливан е заинтересован от появата на палестинска държава повече от останалите съседи на Израел, за да може максимално бързо да депортира там палестинците, живеещи на негова територия. Но, както и да се променят палестинско-израелските отношения, ливанското правителство би се споразумяло с Израел, само с благословията на Саудитска Арабия, Сирия и Иран. Съдбата на президента Джемаел, убит след като сключи мирен договор с еврейската държава, през 80-те години, е пример за онова, което може да се случи, при отказ от тази тактика.
Позицията на Йордания
За Йордания, появата на палестинска държава е гаранция за стабилността на управляващия режим. Палестинските бежанци и натурализираните палестинци са повече от половината население на страната. Проблемите с политизирания ислям и лоялността на поданиците към управляващата династия са свързани, на първо място, с палестинците. В продължение на десетилетия, кралството поддържаше неофициални контакти с Израел и сключи мирен договор с него, веднага след като това стана възможно. Хашимитската династия контролира йерусалимския вакъф, като решава, съвместно с Израел, проблемите, касаещи Храмовия хълм в свещения град. Йордания, която получава значителна икономическа и военна помощ от САЩ, силно зависи от отношенията си със Запада. Появата на палестинска държава би позволила на кралството да реши проблемите с лоялността на местните палестинци и палестинските бежанци. Не бива да забравяме обаче, че между сегашния крал Абдула ІІ и покойния му баща – крал Хюсеин, съществува огромна разлика както в мирогледа, така и в управленческия опит. Хюсеин, чието управление започна със смъртта на дядо му, убит от палестински терорист, преживя много кризи, свързани с палестинците, най-сериозната измежду които беше „Черният септември” 1970. Той можеше да потушава бунтовете им с огън и меч и въобще не се колебаеше да го прави. Синът му няма подобен опит.
Сегашната ситуация в Йордания е обременена от вълненията в зоната на бедуинските племена, които са традиционна опора на династията. Негативна роля играе и икономическата активизация на палестинските роднини на кралицата, както и присъствието в страната на почти милион иракски бежанци, активността (след почти трийсетгодишно прекъсване) на ислямските екстремисти и опасността от нов приток на бежанци от Западния бряг, ако ръководството на ПНА загуби битката с Хамас. Всичко това кара краля да настоява за по-бързото създаване на палестинска държава, като своеобразна „клапа за изпускане на парата” при решаване проблемите на собствената му страна. Ако обаче правителството на Махмуд Абас не съумее да удържи под контрол ситуацията на Западния бряг, не е изключено връщане към дискутирания през 80-те години „йордански вариант” за урегулиране на кризата. Знак за това ще бъде евентуалната поява на йордански части на Западния бряг.
Мястото на Саудитска Арабия
Проблемите на Саудитското кралство са свързани най-вече със стабилността на режима и предаването на върховната власт. Консервативната модернизация, която беше принудена да започне управляващата династия, се усложнява от подривната дейност на ислямските радикали (т.нар. „заблудена секта”), чиято пропагандистка и терористична активност поставя под въпрос единството и целостта на страната. Дългата граница с Ирак, превърна кралството във „фронтова държава”, каквито са и Сирия и Йордания. Тук обаче опасността е още по-голяма, защото именно овладяването на властта в Саудитска Арабия е главната цел на Бин Ладен и останалите водачи на Ал Кайда. Усилването на иракските шиити и разпространението на иранското влияние, разпалва сепаратистките тенденции в Източната провинция, където по-голямата част от населението са шиити, традиционно конфронтиращи се със сунитския елит на кралството. Сред останалите предизвикателства пред Ер-Риад са иранската ядрена програма и действията на коалицията, начело със САЩ, в Ирак, отслабването на саудитската икономика и спадът в жизненото равнище, изострянето на конкуренцията за доминация в ислямския свят с Ал Кайда и Иран, както и с такива мюсюлмански гиганти, като Пакистан, Малайзия и Индонезия, противопоставящи се на „арабското надмощие”. Затова присъствието на миналогодишната конференция в Анаполис на саудитската делегация беше също толкова естествено, колкото и „Арабската мирна инициатива”, символизираща теоретичната готовност на арабските монархии (включително Саудитите), в перспектива, да нормализират отношенията си с Израел. Арабската мирна инициатива символизира промените във външната политика, които са склонни да осъществят арабските владетели, още повече, че тя се базира на реалности отпреди четири десетилетия и е остараля поне с 15 години. В сегашния си вид тази инициатива не внася нищо ново в ситуацията, няма особени изгледи, че Израел ще я приеме, следователно тя позволява на Саудитското кралство да се сдобие с имиджа на „миротворец” без да рискува почти нищо. Реалните отношения на саудитския режим с палестинците и Израел доста се отличават от теоретичните декларации. Така, „солидарността с палестинския народ” не попречи за депортирането на стотици хиляди палестинци от територията на кралството, след като ООП подкрепи окупацията на Кувейт от Ирак, през 1990. „Общоарабската солидарност” пък не попречи на уахабитските богослови да издадат фетви, забраняващи молитвите за победа на Хизбула по време на израелско-ливанския сблъсък през 2006. Подобно на Египет, осъждайки Израел, Саудитска Арабия е готова да му предостави възможността да продължи да унищожава общите им врагове. Следва да отбележим и, че този прагматизъм е характерен открай време за Саудитската династия. Тъкмо нейният реализъм е в основата на факта, че стратегическият съюз със САЩ издържа успешно всички изпитания от 40-те години на миналия век насам.
Позицията на арабските монархии от Залива
Присъствието в Анаполис на монархиите от Персийския залив беше подсилено и от високото ниво на неформалните им връзки с Израел и еврейската диаспора, както и с още по-голямата, отколкото при Саудитска Арабия необходимост да се опрат на САЩ в борбата си с ислямистите, включително базиращите се на иракска територия. Допълнителен фактор за укрепване на прозападната външна политика на въпросните държави е уязвимостта им пред Иран. Иранската окупация на островите в Залива, принадлежащи на ОАЕ, проиранските настроения в шиитските общности на държавите от Залива, както и опитът от преките сблъсъци с Техеран по време на иракско-иранската война (включително терористичните акции, въздушните удари и „танкерната война”) им демонстрираха нагледно значението на връзките с всеки реален съперник на Иран. Що се отнася до проблема за палестинското присъствие, той беше особено остър в Кувейт, който преживя иракска окупация, но във всички страни от Залива той доведе до депортирането на палестинците, през 90-те години (общо няколкостотин хиляди души), както и до рязкото съкращаване и пълно прекратяване на подкрепата за ООП и нейната наследничка ПНА. В същото време, доскоро отношенията между монархиите от Залива и Саудитска Арабия се усложняваха от редица исторически причини, което пък облекчава, в перспектива, нормализацията на отношенията им с Израел. За малките държавици от Залива, появата на палестинска държава означава възможност да депортират и последните представители на палестинската общност, които продължават да демонстрират нелоялност към управляващите там династии. В същото време, проблемите им с палестинците са по-малко остри, отколкото при съседите на Израел, където се намират лагерите на палестинските бежанци. В тази връзка, не може да не отбележим присъствието и успешната изява на икономическия форум в Доха (Катар), през април 2008, на тогавашния израелски външен министър (а днес премиер) Ципи Ливни. То символизираше пробива в отношенията на Израел с арабския свят, въпреки отправената на форума критика срещу осъществяващите се по същото време израелски антитерористични операции на палестинска територия.
Мястото и ролята на Турция
Ролята на Турция в близкоизточния конфликт е минимална, въпреки възможността за турско участие в израелско-сирийския диалог, като посредник. Декларирайки солидарност с мюсюлманите по света и готовност за добросъседски отношения със Сирия, Ирак и Иран, Анкара продължава да поддържа здрави връзки с Израел, включително във военно-техническата сфера. Борбата срещу кюрдския сепаратизъм и проблемите за разпределянето на водните ресурси в региона, периодично водят до конфликти между Турция, от една страна, и Сирия и Ирак – от друга. Законодателно закрепеният светски характер на турската държава, наличието на голяма и влиятелна еврейска общност, чиято роля за формирането на държавните институции, в ранния етап от историята на кемализма, не бива да се подценява, връзките с ЕС и конфликтът с Гърция, традиционно подкрепяща палестинците, изместват турските стратегически интереси към Израел. В същото време, усилването в парламента, формирането на правителството и заемането на президентския пост в Турция от привърженици на т.нар. „мек ислям” укрепват връзките с мюсюлманския свят и „работят” за палестинската кауза, но вътрешната криза около въпроса за женските забрадки в държавните учреждения и периодичните заплахи за забрана на управляващата партия, поставят под въпрос възможностите и да влоши турско-израелските отношения.
Позицията на Иран
Иран, който се изявява като най-последователния противник на Израел в региона, съчетава реториката в полза на мира с твърдата си позиция, блокираща всички реални стъпки към постигане на палестинско-израелско урегулиране. Антиционизмът продължава да е в основата на идеологията на ислямската революция. В същото време, иранската ядрена програма се разглежда от Израел като рисков фактор за бъдещето му, още повече, че в случай на опасност от открит сблъсък между Иран и Израел, арабското население в региона ще се разглежда от ръководството в Техеран като „необходимата жертва”. Съчетанието между ракетните технологии на Иран и стремежа му да осъществи пълен ядрен цикъл, от който до създаването на атомно оръжие остават само няколко стъпки, дава основание да се прогнозира възможност за ядрен конфликт между тези две държави, през следващите десетина години. Всички ирански ислямски правителства, включително тези на прагматика Хашеми-Рафсанджани и либерала Хатами, провеждаха (с изключение на краткия период, през 80-те години, когато Израел се оказа междинно звено в доставките на американско оръжие за Техеран, по схемата „Иран-контрас”) активна антиизраелска политика. Идването на власт на иранските „неоконсерватори”, начело с президента Ахмадинеджад, само превърна тази антиизраелска политика в предмет на дебати на международната сцена. Заплахите на Ахмадинеджад за унищожаване на Израел, Втората ливанска война, военният потенциал на ливанската Хизбула и палестинската Хамас дават сериозни основания да се предположи, че опасенията на израелското ръководство по отношение на Иран са оправдани. Борбата на Техеран за хегемония в мюсюлманския свят кара лидерите му да задълбочават антиамериканската и антиизраелска реторика, подкрепяйки не само такива откровени противници на САЩ, като Чавес или Лукашенко, но и антиционизма и „ислямофашизма”, в глобален мащаб. „Денят на Йерусалим”, който всяка година се провежда в Иран, напомня за антиционистката политика на някогашния СССР, а мероприятията, посветени на ревизията на Холокоста – Германия от 30-те.
В същото време, наличието в Иран на голяма еврейска общност, историята на иранско-израелските отношения по времето, когато двете страни бяха съюзници, както и неофициалните контакти, които иранските лидери поддържат с Израел, позволяват да се предположи, че има възможност за нормализиране на отношенията им в бъдеще. Засега обаче, иранско-израелската криза не е преодоляна. Публикуваният, през декември миналата година, доклад на американското разузнаване за състоянието на иранската ядрена програма торпилира усилията на Белия дом за още по-сурови санкции срещу Техеран и, на практика, остави Израел сам срещу иранците. Ако са верни сведенията, че върховният аятолах Али Хаменей е отнел правото на водача на ливанската Хизбула – шейх Насрала, да взема решения във военната сфера, това означава, че всички лостове за управление на ливанските антиизраелски движения вече са концентрирани в Техеран. Разбира се, иранските претенции за статута на регионална свръхдържава се базират в по-голяма степен на персийския национализъм, отколкото на политическия ислям, и в това отношение интересите на Иран и Израел, които традиционно съперничат с арабските си съседи, по-скоро съвпадат. Днес обаче, за иранското ръководство, Палестина е не по-малко важно направление в неговата външна политика, отколкото Ирак и Персийския залив, което изключително усложнява ситуацията в региона.
Липсата на ясна стратегия за изход от кризата
В крайна сметка, основният фактор за това, кога и как точно ще приключи палестинско-израелският конфликт, е състоянието на двата противопоставящи се лагера. Израелската политика към националните и конфесионални малцинства, чиято основа беше поставена още в периода преди появата на еврейската държава, доста напомня съветската национална политика, още повече, че се основава на същите теории. Специфичното за Израел е свързаното с юдеистката практика негативно отношение към прозелитизма, контрола над неевреите и включването на териториите им в състава на еврейската държава (под каквато и да е форма). Във всяка друга близкоизточна (и не само) държава, етническите малцинства биват асимилирани, завладените в резултат от война територии (без значение кой точно ги населява) се интегрират, а местното население попада под контрола на държавата-окупатор, като или получават нейно гражданство (както стана в Йордания), или не (както постъпи с палестинците Египет). В Израел обаче, въпреки всички напъни в първите десетилетия от съществуването на тази държава, запазването на арабските и други национални традиции в нееврейските общности беше част от държавната политика, която, през 90-те години на миналия век, се подкрепяше от министрите от левицата, често напук на желанието на самите нееврейски общности, чиито лидери настояваха за тяхната интеграция. В още по-хипертрофирана форма това се прояви в окупираните през 1967 територии, като тотално дезориентира местното население. Последното очакваше обичайната за региона смяна на върховната власт и беше готово да демонстрира лоялност към победителите срещу тяхната защита и социални гаранции. Вместо това стана ясно, че новата израелска власт не възнамерява да анексира въпросните територии, а е готова да ги върне на „арабския свят” срещу сключването на мирни договори със съседите. Наистина, някои от тези територии (Източен Йерусалим и Голанските възвишения) по-късно все пак бяха анексирани, без обаче това да промени статута на коренното им население. На други бяха изградени израелски селища (кибуци), също без да се промени статута на жителите на съседните палестински градове и села. В резултат от това, палестинците осъзнаха, че Израел не им предлага да станат част от него, а връщането им под контрола на Египет, Йордания или ООП означаваше смъртна присъда за всеки потенциален колаборационист. Практиката напълно потвърди тези прогнози. Неслучайно палестинците от „окупираните територии” и израелците преживяха своеобразен „меден месец” през 1967-1973. Но след като Израел се включи в преговорите в Кемп Дейвид и върна Синайския полуостров на Египет, жителите на въпросните земи окончателно се убедиха, че няма как да станат израелски граждани и идеологическата победа на ООП стана само въпрос на време. Споразумението от Осло се оказа първата стъпка към капитулацията на израелските политици (при това осъществена по тяхна собствена инициатива) пред Ясер Арафат. Следващите петнайсетина години, въпреки всички перипетии на палестинско-израелското противопоставяне, укрепиха тази тенденция. Израел върна и продължава да връща територии, без да получи срещу тях някаква сигурност. Не е изключено, че ще продължи да го прави и занапред, докато окончателно изчерпа лимита на резултатите от военните си победи, през 60-те – 80-те години на миналия век.
Причината за палестинско-израелския конфликт е идеализмът и липсата на държавнически опит у израелския елит, без значение на партийната принадлежност и идеологическата ориентация на принадлежащите към него. Откакто, през 60-те години, т.нар. „стар истъблишмънт” на Израел възприе тезата за „териториални отстъпки срещу мир”, лидерите му не спират опитите да я реализират на практика. Кемп Дейвид, Мадрид, Осло и Анаполис са просто етапи от тези опити. Всеки от тях позволява на поредния израелски премиер да се окичи с лаврите на миротворец, за сметка на националните интереси, поставяйки основите на още по-сериозно и ожесточено противопоставяне.
„Процесът от Осло”, който донесе навремето на Шимон Перес Нобелова награда за мир, в момента се възприема дори и от някогашните му привърженици като грешка, довела до терористична война. Разцеплението в гражданското общество, противопоставянето между израелските евреи и араби, разрушаването на икономиката и социалната среда в палестинските територии, радикалната ислямизация на Газа и Южен Ливан, дехристиянизацията на Палестина, гибелта на хиляди израелци и палестинци, до голяма степен, са следствие от опитите на този амбициозен „лузър” да остане на власт, изтласквайки политическите си опоненти. Напоследък, израелската общественост все по-често задава „неудобни” въпроси, ревизирайки резултатите от политическия курс, който следва Израел през последните петнайсетина години. Истината е, че в израелския елит липсва както ясна визия за посоката, в която трябва да се движи страната, така и за това, къде точно минават „червените линии”, които тя в никакъв случай не би трябвало да пресича.
При липсата на стратегия, действията на израелското ръководство в сферата на сигурността и диалога с ръководството на ПНА се определят от чисто тактически съображения: т.е. прави се това, което би могло да помогне на един или друг политик за израстването му и укрепване на вече извоюваните позиции. Основните фактори, с които е принудена да се съобразява израелското ръководство, са симпатиите на избирателите в предизборния период и равнището на отношенията със САЩ. Опитвайки се да получи подкрепата на Белия дом за курса, който възнамерява да провежда, всяка от израелските политически групировки лобира в САЩ най-вече за собствените си интереси. Именно това обяснява и противоречивия характер на действията на Израел не само днес, но вероятно и в бъдеще.
Анализирайки баланса на груповите и корпоративни интереси на израелския политически „истъблишмънт”, следва да отбележим, че лявото лоби, опитвайки се да реанимира финансовите потоци, формирали се през 90-те години около „процеса от Осло”, предлага да бъде възобновено изплащането на ръководството на ПНА на средствата, които Израел удържа от митническите такси и данъци на палестинските работници. Тоест, стремежът е системата на икономическите връзки между Израел и Палестина да се гради, отчитайки съображенията за сигурност. Левият „истъблишмънт”, който традиционно е свързан с армията и специалните служби, се обявява за завършване строителството на „стената за сигурност” и периодичното провеждане на антитерористични „прочиствания”. Той демонстрира готовност за болезнени отстъпки, обявявайки се за ликвидиране на „незаконните еврейски селища” и замразяване на заселническата дейност, и, в същото време, призовава Израел да се готви за война с Хамас, Хизбула, Иран и Сирия. Отказвайки се от диалога с Хамас, на официално равнище, тази група израелски политици се опитва да установи неофициални контакти с въпросното движение и да постигне от него признаване на Израел, като едновременно с това сондира възможността Голанските възвишения да бъдат върнати на Сирия. По отношение на палестинците, тези хора се колебаят, дали да продължат да водят диалог с президента на ПНА Махмуд Абас, или да установят контакт с популярния сред палестинските радикали Маруан Баргуни (излежаващ доживотна присъда в израелски затвор).
На свой ред, десният лагер иска създаването на нови еврейски селища да продължи, да се разшири територията, обхваната от „стената за сигурност”, да не се връщат Голанските възвишения на Сирия, към Израел да бъдат присъединени всички кибуци в долината на река Йордан, осъждане на „процеса от Осло”, връщане на палестинските градове от Западния бряг на Йордания и влизане на йорданската армия на територията на ПНА, отказ от диалога с Хамас и икономическите връзки с ПНА, прочистване на Газа от ислямистите и предаването и под контрола на Фатах, връщане на израелската армия в т.нар. „Филаделфийски коридор” и отделянето на израелските араби.
Накрая, ултралевите групировки се обявяват за разрушаване на кибуците и „стената за сигурност”, пълно изтегляне от палестинските територии, връщане на Голанските възвишения на Сирия, отказ от израелския ядрен статут срещу гарантиране сигурността на страната от международната общност, отделяне на религията от държавата и разширяване на израелското финансиране на ПНА.
Но, въпреки съществуващата на пръв поглед хаотичност, на практика, израелската политическа мозайка се подчинява на определена логика. Тя е подложена на периодични колебания, в зависимост от избирателния календар в Израел и САЩ. Позицията на отделните партии, фракции, групи и конкретни политически лидери към палестинско-израелското урегулиране може да зависи от техните вече съществуващи или планирани политически съюзи, текущата конюнктура, външния или вътрешния натиск, както и от задълженията им към партньорите, включително (което важи най-вече за левите партии) към тези от Европа и Палестина. Терористичните акции или ракетният обстрел на израелската територия могат и да бъдат игнорирани, ако израелският „истъблишмънт”, по една или друга причина, не е склонен „да клати лодката”, в същото време обаче дори и незначителен инцидент, ако съвпадне с вътрешнополитическа криза в страната, спокойно може да провокира сблъсък от типа на Втората ливанска война.
Ситуацията в Палестина
Конфликтът между Хамас и Фатах в Палестина, съперничеството между палестинските групировки в диаспората, лидерските проблеми и конфликтът между интересите на основните палестински фамилни кланове и външните им покровители не позволява да прогнозираме със сигурност бъдещето на ПНА. Шест десетилетия след като „световната общност” пое отговорността за разрешаването на палестинско-израелското противопоставяне, не само че липсва (въпреки декларациите на ръководителите на ООН и великите държави) единен подход към палестинския проблем, обещаващ постигането на поне минимално гарантиран разултат, но дори и единно мнение относно това, за какво всъщност става дума. Благите намерения за изграждането на палестинска държава, в която ще бъдат решени и проблемите на палестинския народ, са също толкова далеч от реалността, колкото и плановете на ООН за интернационализацията на Йерусалим. Ключовият въпрос днес е, дали трябва да се занимаваме с Палестина, или с палестинците? Ако приемем, че първото е вярно, това поражда ред други въпроси: дали става дума за отделни градове и прилежащите им селски анклави (т.нар. „кантони на Либерман”), за единна палестинска държава, или пък за две такива държави (в Газа и на Западния бряг), само за Палестинската национална администрация, или за някаква форма на автономия, свързана с Йордания или Египет? Какви ще бъдат отношенията между тази Палестина (или Палестини) и Израел? Дали в основата им ще са реални взаимни задължения, а не само теоретични, които се тълкуват по различен начин не само от всяка от страните, но и от всяка отделно взета структура или лидер в тях?
Ако пък става дума за хората – дали понятието „палестинци” включва само жителите на т.нар. „окупирани територии”, или обхваща и арабите-мюсюлмани от Израел? Дали ще може да излезе от задънената улица проблемът с бежанците, ако се възстанови нормалния живот в палестинските лагери, или той ще си остане блокиран от растящите претенции на палестинските лидери от името на многомилионната диаспора? Кои от тези лагери трябва просто да сменят статута си, превръщайки се в обикновени арабски градове (което е напълно възможно в Йордания, Западния бряг и част от Газа)? Кои от бежанците следва да бъдат преселени (както вероятно ще се наложи в Ливан и, може би, в Сирия) и къде точно? Как ще се прокара разликата между палестинците от Йордания, Израел и самата Палестина, позволяваща да се запазят семейните, кланови и племенни връзки от двете страни на държавните граници, без Аман и Йерусалим да се сблъскат с проблема за двойната лоялност? Ако Палестина действително се превърне в самостоятелно държавно образувание, какви ще бъдат отношенията и с палестинската диаспора? Какво ще може (и ще поиска) да даде последната на новата държава? Политически некоректните въпроси, които си задава напоследък палестинският интелектуален елит, както и независещата от външните дотации част от палестинската „улица” са: дали, когато световната общност говори за решаването на палестинския проблем става дума за това реални хора да получат реални резултати, или за осъществяването на теоретични постулати и планове? Дали става дума за граждански права и свободи, или само за правото да избираш собственото си ръководство (или пък да ти го наложат „отгоре), без значение, до какво би довел подобен избор? Дали става дума за образование, работа, здравеопазване, развита социална инфраструктура, политическа стабилност, достойно жизнено равнище, или за статута и материалните блага на бюрократичната клептокрация – международна и палестинска? Всъщност, дали въобще съществува някакво решение на тази задача в параметрите, в които тя се задава, без значение, какво твърдят медиите за срещата в Анаполис, Парижката конференция на спонсорите и другите подобни форуми?
В световната политика, палестинският въпрос възниква като продължение и огледално отражение на еврейския въпрос. Именно поради това класическият политически антисемитизъм намира продължението си в антиционизма, а нацистката идеология и практика от ХХ век, през новото столетие, органично бяха вплетени в идеологията и формираха основата на агитационно-пропагандисткия комплекс на ислямския свят. Защото разпространението на тези идеи тече във всичките му социални слоеве - от селската и племенно-патриархална „провинция” и маргиналите от градските гета, до образованата средна класа и дори държавния елит. В тази субкултура евреите и Израел заемат мястото на основния враг, а палестинците – на неговата жертва. Историците и културолозите добре знаят, че подобни роли и свързаните с тях стереотипи в политическата и културно-религиозна митология се оказват достатъчно устойчиви в продължение на толкова дълги периоди, че могат да надживеят ситуациите, поставили тяхното начало и дори цивилизационния комплекс, който ги е породил.
Реализацията на т.нар. „Пътна карта”, колкото и малко вероятна да изглежда, не означава прекратяване на конфликта на Израел нито с палестинците, нито с ислямския свят. И то по същата причина, заради която, две хиляди години след зараждането на християнството, отделни християни и цели групи, включително представители на някои източни църкви, продължават да обвиняват евреите, че са разпнали Христос. В ислямския свят, като цяло, и в палестинския, в частност, антиизраелската и антиеврейска религиозна, идеологическа и политическа пропаганда, в момента са поставени на конвейер. Използвайки както традиционните, така и съвременните средства за разпространение, тя доминира в образователната система, медиите, обществения и религиозния живот. При това, целта на тази пропаганда не е формирането на модерно мюсюлманско или палестинско общество, а възраждането на митологизираното минало в борба с врага. Тоест, Халифатът, „истинският ислям” или „свободна Палестина” трябва да се постигнат не по пътя на компромиса, а в резултат от победата на палестинците, арабите и мюсюлманите над евреите, „ционистите и кръстоносците” от Израел, САЩ и Запада или светските управници на арабските държави. Доскоро, в този ислямистки „пантеон на злото” фигурираха и „безбожниците-комунисти”, но разпадането на Съветския съюз ги прехвърли в категорията на победените, за което лидерите на ислямистите (включително онези, които се опитват да открият в съвременна Русия противовес на Америка) често споменават, предричайки на Израел съдбата на рухналия СССР.
Не съвместното съществуване с Израел, а битката с него (или, в краен случай, поглъщането и разтварянето на еврейската държава) е целта, към която биват тласкани младите поколения палестинци. В същото време, ООН, спонсорите на „мирния процес” и „световната общност”, нито преди конференцията в Анаполис, нито след нея, не предлагат някаква алтернатива на тази идеология, макар че са основните спонсори на системата. Отделните изолирани опити на палестинската и арабска интелигенция да създадат такава алтернатива със собствени сили не се опират на необходимите организационни, финансови или информационни ресурси. Отдавайки дължимото на усилията на онези, които се опитват да поставят основите на позивитна идеология за палестинското бъдеще, не можем да не отбележим, че дори те да имат някакъв шанс за успех в перспектива, тази перспектива е твърде далечна.
Редица израелски експерти, анализирайки резултатите от продължилите няколко десетилетия многостранни или двустранни арабско-израелски преговори, международни планове и инициативи, отбелязват, че всички опити за разграничаване между палестинци и израелци, от началото на ХХ век насам, са били отхвърлени или провалени от арабската и палестинска страни. В крайна сметка, това само намалява готовността на Израел към компромиси и отслабва позицията на самите араби. Най-точно характеризира ситуацията, в историческа перспектива, известната фраза, че „палестинците никога не изпускат възможността да пропилеят шансовете си”. Не е изключено корените на този проблем да не са в нежеланието на палестинските лидери (от йерусалимския мюфтия Хадж-Амин ал-Хусейни до Ясер Арафат и ръководството на Хамас) да сключат мир с еврейската държава, а в невъзможността да бъде постигнат необходимия за целта общонационален палестински консенсус. Както сочи опитът, постигането не само на единството, необходимо за създаването и успешното функциониране на държавата, но дори и на елементарно съгласие по какъвто и да било въпрос (с изключение на борбата срещу Израел), се оказва прекалено трудно за палестинците, ако въобще е възможно. Всъщност, те се формират като един народ, изключително вследствие на борбите с всичките си съседи (а не само с израелците) и в хода на тези борби. В това отношение те въобще не се отличават от евреите, в ранния стадий от формирането на еврейския народ, които не само преминават през продължителен стадий на съществуване като отделни племена („дванайсетте израелеви колена”), което е типично за региона, но и подробно са фиксирали всички перипетии от онзи период в писмените източници, залегнали в основата на еврейската и християнска традиция.
Проблемите на палестинците
Проблемът за разселването на палестинските бежанци на територията на Палестина (т.е. за „своите” и „чуждите” палестинци) е съвсем обективен и има доста просто обяснение. Разбира се, палестинците от началото на ХХІ век, не са просто част от арабското население на Леванта, както беше в средата на ХХ век, а отделен народ. Въпреки популярните в съвременна Палестина и палестинската диаспора митове за произхода на този народ от древните филистимляни, палестинците се формират като народ именно през втората половина на миналото столетие, вследствие на противопоставянето си, не само на израелците, но и на арабите от Машрек (т.е. азиатската част на арабския свят), които не им позволяват да се интегрират и асимилират в съседните на Израел държави. Палестинците, като единен народ със собствени национални митове, интереси, самосъзнание и приоритети, безспорно са млада общност. Даже прекалено млада. Различните групи палестинци имат не по-малко разнообразен, а понякога и не по-малко древен, произход, отколкото евреите. Но, за разлика от евреите, като народ, възприеман в това му качество и от околните, те не са преминали през пресата, която, в продължение на няколко хиляди години, подчинява клановото, племенно и субетническо самосъзнание, на доминиращото при съвременните евреи общонационално съзнание. На по-ниско ниво, в Газа, на Западния и Източния бряг на река Йордан, отлично се знае, кои семейства и кланове произлизат от евреите, самаритяните и другите местни народи, чии предци имат римски или византийски корени. Кои са наследници на бедуинските племена от Арабския полуостров, заселили се в Газа по времето на джихада срещу византийски Египет, в чии жили тече кръвта на европейските кръстоносци, а в чии – на кюрдите, дошли в райони с войските на легендарния Салах ед-Дин (Саладин). Чии прадеди са били турски, гръцки, арменски или арабски търговци, а чии – колонисти от Египет на мамелюците или Османската империя. Кой е потомък на наемните работници от Сирия и Египет, заселили се в тези земи в края на ХІХ и началото на ХХ век, след изграждането на жп линията, а кои – на суданските роби, станали свободни по време на британската доминация. Накрая, добре известно е и кои са се преселили в Газа от Египет, а на Западния бряг от Йордания, през 1949-1967, както и кои се присъединиха към Фатах, в Йордания, Ливан и Тунис.
Историята на съюзите и враждите между семействата и клановете, племената и селата, градските квартали и цели райони на Палестина, има не по-малко стари и не по-малко здрави корени, отколкото тези между валонците и фламандците, сърбите и хърватите, албанците и гърците, шотландците и англичаните, украинците и поляците. За някои групи палестинци, доброволното подчинение на ръководството на Хамас или правителството на ПНА, означава същото, което за ирландците е подчинението на Лондон, за арменците – на Баку, а за баските – на Мадрид. В диаспората, както и в коридорите на ООН, МВФ, ЕС и т.н. това няма значение и за него не е прието да се говори. Там обаче, където на преден план стои въпросът за земята и недвижимата собственост, именно то е главното. Именно затова палестинците, обитаващи бежанските лагери, така упорито пазят ключовете от някогашните си жилища, напуснати през 1949 и 1967. Те просто са наясно колко е трудно да получат шанса постоянно да живеят на палестинска, но чужда за тях, земя. Именно тук се корени и разцеплението между Газа и Западния бряг и на гражданската война между Фатах и Хамас. Пак това е и причината, че нито Фатах, нито Хамас контролират напълно териториите, които управляват и затова тези територии, най-вероятно, ще продължат да се „раздробяват” на обособени един от друг кантони. Опитвайки се да разберат, къде минават линиите на потенциалното разцепление, експертите, занимаващи се с етнографията на палестинците, посочват наличието на 6-7 основни кланово-племенни групи в сектора Газа и 8-12 на Западния бряг. В сектора Газа се очертават няколко териториални анклави, като самата Газа, Хан-Юнис и Рафиах, а на Западният бряг - Тулкарм, Дженин, Йерихон, Витлеем, Рамала (която засега контролира Наблус) и Хеврон. При това, в исторически план, Рафиах е свързан с Египет, Йерихон – с Йордания, а Тулкарм, който на практика е отдалечено предградие на израелския град Кфар-Саба – с Израел. На свой ред, Хеврон отдавна е арена на борба между палестинци и израелци, обитаващи стария еврейски квартал, но тя беше прекратена, в началото на 2008, от местните шейхове, които (напук на властите в ПНА), предложиха на еврейските заселници споразумение за мир и добросъседски отношения. В граничния с Йерусалим град Витлеем, коренното християнско население, в момента, се конфронтира с пришълците-мюсюлмани, които доминират в града, откакто той се управлява от ПНА.
В основата на споменатия по-горе конфликт на палестинските араби с останалия арабски свят не е само това, че този свят първоначално не признаваше правото им на собствена държава и виждаше в тях единствено инструмент за борба с Израел. Дали това е причина или следствие от подобен подход, но истината е, че палестинците не демонстрират лоялност към режимите на страните, в които живеят. При това, тази нелоялност не се влияе от положението им там, от условията, в които живеят, или от подкрепата, която получават. Независимо от цялата медийна реторика за „справедливата палестинска кауза”, палестинците заемат в Близкия изток нишата на „безродни космополити”, която в европейската история обикновено е запазена за евреите. Неслучайно ги наричат „евреите на арабския свят”, който е готов да се бори за правата на палестинците до последния палестинец. Нека си припомним за реалното отношение между палестинците и арабските държави. Опитите на палестинците да проявят несанкционирана от властите самостоятелност в Египет и Сирия бяха жестоко смазани от Гамал Абдел Насър и Хафез Асад. Борбата на ООП срещу Хашемитската династия, сред най-болезнените епизоди на която бяха убийството на йорданския крал Абдула І в Йерусалим, през 1951 и опитът на Ясер Арафат да свали крал Хюсеин, през 1970, приключи с т.нар. „Черен септември”, ликвидирането на палестинската военна инфраструктура в Йордания и прогонването от нейна територия на бойците и политическото ръководство на Фатах. Ролята, която палестинците изиграха в началото на гражданската война в Ливан, през 1975-1976, превръщането на южните части на тази страна в т.нар. „Фатахленд”, войната с Израел от 1982, криминализацията и радикалната ислямизация на бежанските лагери и конфликтът с ливанските общности (и, най-вече, с християнската) превърнаха палестинците в Ливан в своеобразни „парии”. Резултат от което стана не само клането, организирано от фалангистите-маронити от „Катаиб”, през 1982, в Сабра и Шатила, след евакуирането на бойците на Фатах в Тунис, но и разрушаването, от ливанската армия (с подкрепата на цялата страна), на бежанския лагер Нахр ел-Барид, през 2007. Подкрепата на палестинците за окупацията на Кувейт от армията на Саддам Хюсеин, през 1990, доведе, през 90-те години, до масовата депортация на стотици хиляди палестинци от държавите от Персийския залив, чиято финансова помощ (дотогава те се смятаха за основните „донори” на ООП) драстично намаля или бе напълно прекратена. Повсеместните погроми и преследвания, на които бяха подложени палестинските бежанци в Ирак, след свалянето на Саддам, и които ги карат днес да търсят спасение извън границите на Близкия изток (включително и на другия край на света – в Чили) завършват нерадостната картина.
Броят на палестинските бежанци и преместени лица, принудени да сменят местожителството си заради конфликти с местното население и арабските правителства, е много по-голям, отколкото този на бежанците по време на израелско-арабските войни. Конфликтите, чиито жертви са последните, са несъпоставими по продължителност с военните действия, мащабите на насилието над гражданското население и неговите загуби. Неслучайно, въпреки яростната антиизраелска пропаганда, през последните 60 години, палестинските и подкрепящите ги международни медии директно обвиняват Израел само във връзка с два случая – гибелта на 250 палестинци в Дейр Ясин, през 1948, и на 43 – в селището Кафр Касем, през 1956. Реакцията на израелските власти и обществеността на тези трагедии беше еднозначно негативно и изключително сурова, по отношение на виновните за тях. В същото време, в конфликтите в арабския свят, през това и следващите десетителия, загинаха хиляди палестинци.
Проиграните шансове
Преди началото на т.нар. „интифада Ал Акса”, палестинско-израелските отношения все още можеха да се превърнат в основа за палестинското национално бъдеще. Четвъртвековната окупация създаде уникална икономическа ситуация, превръщайки в реалност интеграцията на израелската и палестинска икономически системи. Разбира се, не можеше да се говори за равнопоставеност между двете икономики и в този смисъл претенциите на палестинците към израелските работодатели и военната администрация, в много отношения, бяха справедливи. Въпреки това, Израел играеше спрямо Палестина ролята на „икономически локомотив”, каквато играят САЩ за Мексико, или Русия – за Южен Кавказ и Централна Азия. Паралел между тези геополитически „скачени съдове” може да се направи и в редица други сфери, особено в историческата и военната. За Палестина, постиндустриалната израелска икономика бе не само източник на инвестиции и разрастващ се трудов пазар, поемащ излишната палестинска работна сила. Израел разположи на палестинска територия редица индустриални предприятия и аграрни комплекси, които доскоро бяха в основата на собствената му икономика. Този процес беше прекъснат през 2000, когато бе достигнал връх в развитието си, и, както изглежда, необратимо. Палестинците не само загубиха около 200 хил. работни места в Израел, които хранеха над един милион членове на семействата им, но и стотици хиляди работни места в самата Палестина, свързани с подизпълнителските договори с различни израелски компании. Изтичането на палестинската работна ръка от Израел, доведе до приток на други чуждестранни работници. Така, в селското стопанство, палестинците бяха заменени с „гастарбайтери” от Югоизточна Азия, в строителството и индустрията – от Китай и Източна Европа, в здравеопазването и социалната сфера – от Филипините, а в сферата на услугите – от Южна и Източна Европа. Накрая, в Израел се появиха и работници от Африка. По официални данни, днес броят на чуждестранните работници в страната надминава 150 хил. души, но, имайки предвид големият брой нелегални имигранти, тази цифра вероятно надминава 250 хил. души. При това, криминалните инциденти, свързани с тази категория от населението, се оказаха несъпоставими с опасността, която представлява за израелското общество терористичната заплаха от страна на палестинците.
Освен чуждестранните работници, населението на Израел се „попълни” с още две групи преселници. Първата са бежанците от Африка, включително от страни като Судан, Чад и Еритрея, хиляди от които се опитват да влязат на израелска територия, през контролирания от Египет Синайски полоустров и Йордания. Втората, която наброява над 150 хил. души, включва най-вече араби (предимно палестинци), дошли да живеят при семействата си в Израел. И двете групи представляват сериозно бреме за израелския социален сектор, а представителите на втората група активно се включиха на местния трудов пазар. В резултат от всичко това, днес шансовете за работа в Израел на жителите на Западния бряг и Газа са практически нулеви. Връщането към ситуацията отпреди началото на първата (да не говорим за втората) интифада, когато израелският пазар на чуждестранни работници беше зает предимно (до 2000) и дори монополизиран (през 80-те години) от палестинците, е нереално. Отчитайки, че доходите от работата в Израел и по договори с израелски компании, бяха един от основните източници на постъпления за палестинската икономика, тази загуба изглежда незапълнима.
По времето на израелската окупация, през 1989, жизненото равнище в Газа беше два пъти (а на Западния бряг – три пъти) по-високо от това в Египет, по-високо от това в Ливан и малко по-ниско от това в Йордания и Сирия. Днес, то е два и половина пъти по-ниско от това в Сирия, три пъти по-ниско от Египет и Йордания и почти четири пъти по-ниско от това в Ливан. Анализирайки икономическите тенденции в палестинските територии, в края на 2007, Jerusalem Post отбелязва, че средните доходи на палестинците са с 40% по-ниски, отколкото бяха преди споразуменията от Осло, през 1992 (тогава те бяха 2000 долара на човек, докато днес, дори и без да отчитаме инфлацията, едва достигат 1200 долара). Броят на „много бедните” в Газа нарасна от 22% от населението, през 1998, до 35% - през 2006, за да достигне 81%, в края на 2007. Директни чуждестранни инвестиции в палестинската икономика липсват, а наличните капитали се прехвърлят в чужбина, влагат се в недвижими имоти или се използват за крактосрочни спекулативни сделки. В момента, палестинската икономика се основава на монополите, чието съществуване се узаконява от чиновниците от ПНА срещу сериозни подкупи. Разходите за издръжката на бюрократичния апарат на ПНА надминават приходите на администрацията с около 1,2-1,5 млрд. долара годишно. Нефункциониращата съдебна система роди практиката търговските спорове да се решават с въоръжена сила. Палестинската икономика, формирала се в периода на египетско-йорданската и израелската окупация, е разрушена, а чуждестранната финансова помощ води до окончателния разпад на нейния реален сектор. По времето на Арафат, една трета от бюджета отиваше за „разходи на президентската администрация”. В резултат от 40-годишната активна дейност на ООП във финансовата сфера, след смъртта на нейния лидер, изчезнаха десетки милиарди долари. Опитът на т.нар. welfare-икономика в редица страни от Африка, Азия и Латинска Америка дава основание да се предположи, че колкото по-голяма безвъзмездна помощ се предоставя на ПНА, по вече съществуващите канали, толкова по-голяма ще се окаже вредата, нанесена на палестинската икономика.
Властите, чиято легитимност се основава на контрола върху механизма за разпределяне и присвояване на средствата от донорите, не са заинтересовани от създаването на прозрачна и ефективна икономика, а от ликвидирането на всяка проява на самостоятелност (особено финансова) по места. Успешните независими бизнесмени са потенциални съперници на администрацията на всеки дотационен регион, а ПНА управлява един от най-големите дотационни региони на планетата. Така че събраните на Парижката конференция на донорите средства, най-вероятно, ще станат поредния пример за това, как добрите намерения на чуждестранните донори рушат последните останки от самостоятелната икономика на Палестина.
Теоретично, палестинската диаспора, чиито съвкупен финансов капитал се оценява от експертите на около 100 млрд. долара (или дори повече), би могла да помогне за изграждането на „палестинското национално огнище” не по-малко, отколкото еврейската диаспора помогна (и продължава да помага) на Израел. Както е известно, палестинците формират професионалния управленски елит в арабския и, като цяло, мюсюлманския свят, широко са представени в средния и висшия ешалон на западния мениджмънт и имат стабилни позиции и връзки в Русия. Икономиката на палестинската диаспора е реалност, част от която са и такива транснационални гиганти като Consolidated Contractors Company (ССС), създадени още през първата половина на ХХ век. Всъщност, най-големите надежди за сътрудничество между палестинската диаспора и правителството на ПНА бяха свързани с Аманската среща от 1995, но практикуваните от администрацията методи демонстрираха клептократичния характер на режима, ликвидирайки перспективите за външни палестински инвестиции в Палестина.
В същото време, известна част от капиталите, изнесени от лидерите на ПНА в чужбина, се върна обратно под формата на инвестиции. Така, най-печелившите сектори на палестинската икономика попаднаха под контрола на покойния Арафат, чиито средства се управляваха от финансовия му съветник Мохамед Рашид, най-близкото му обкръжение и местните „силови фактори”, сред чиито партньори, през 90-те години, се оказаха бивши техни противници от израелските специални служби. Най-известният подобен „съюз” стана казиното „Оазиз” в Йерихон, контролирано съвместно от палестинеца Джибрил Раджуб и израелеца Йоси Гиносар. Впрочем, през същия период бяха установени делови и политически контакти и между палестинския и еврейския елит в диаспората, подкрепени от левите политици в Израел. Именно те бяха в основата на предаването на ПНА (с посредничеството на директора на Световната банка Джеймс Улфенсън) на създадения от израелските заселници в Газа аграрен комплекс, който осигуряваше до 15% от израелския износ на селскостопанска продукция. Фактът, че този комплекс, осигуряващ работа на над 40 хиляди палестинци, беше унищожен почти веднага от местните жители, беше недвусмислен сигнал за всички потенциални инвеститори. Преди това, подобен сигнал на Западния бряг стана превръщането на споменатото по-горе казино в Йерихон в укрепена позиция на палестинските военизирани групировки, която, в крайна сметка, беше унищожена от израелската армия. Всички тези примери нагледно илюстрират състоянието и перспективите на съвместните проекти между Израел и ПНА.
Констатирайки вредата за палестинците и Палестина от разрушаването на отношенията с Израел, следва да отбележим, че въпреки това твърденията за катастрофалното положение на палестинското население са по-скоро реторика, отколкото реалност. Защото това население е най-образованото в Близкия изток (като изключим Израел и Кипър): Палестина е на 46 място в света по ниво на грамотност, като мъжете-палестинци са на 27 място в тази класация. По средна продължителност на живота Газа и, особено Западния бряг (където тя е 73,3 години) изпреварват Египет и Сирия. В същото време детската смъртност в Палестина е по-ниска от тази в Ливан и много по-ниска от тази в Египет и Сирия.
Проблемите на Палестина
Проблемите на палестинския социум не са свързани с равнището на медицинското обслужване или средната продължителност на живота, а по-скоро с модела на възпроизводство, демонстриран от палестинците. Така, на една жена в Газа се падат по 5,78, а на Западния бряг – по 4,28 деца. В целия арабски свят, само Йемен може да се похвали с по-висока раждаемост от Газа. Раждаемостта в Палестина е по-висока от тази във всички съседни държави. В Газа (33,45 деца на 1000 души) тя повече от два пъти надминава съответния показател на Ливан, почти два пъти – Йордания и дори Египет, който доскоро се цитираше като пример за демографска катастрофа. Ситуацията на Западния бряг (31,67 деца на 1000 души) не е много по-добра, отколкото в Газа. Годишният прираст на населението в Палестина е 3,71% за Газа (3 място в света) и 3,06% за Западния бряг (12 място). Подобни темпове на прираст (в Газа те са три пъти по-високи, отколкото в Ливан и два пъти по-високи, отколкото в Египет) биха представлявали сериозен проблем дори за една ефективна икономика. За стагниращата икономика на Палестина обаче, този проблем е неразрешим.
Мащабите на безработицата и броят на палестинците, живеещи под чертата на бедността, действително впечатляват. Те обаче не изпъкват в световен мащаб и по отношение на държавите и териториите, където нивото на нестабилност е сходно с това в Палестина (и дори за по-стабилните). Смята се, че в Газа под чертата на бедността живеят 81% от населението, само че в Молдова тази цифра е 80%, а в Таджикистан – още по-висока, макар че въпросните държави не са поразени от конфликти с мащабите на този между Палестина и Израел. Аналогичната цифра за Западния бряг (45,7%) е по-ниска от съответния показател за Грузия, Азербайджан, Туркменистан, ЮАР и още няколко десетки държави. Впрочем, дори в Йордания, под чертата на бедността живеят 30% от населението. Безработните в Газа са 31% а на Западния бряг – 20,3%, което не е много повече от 15% безработни в Йордания, да не говорим, че средното ниво на безработица в света е 30%. В Мозамбик, ЮАР и Ирак безработицата е по-висока от тази на Западния бряг, а в Йемен, Афганистан, Кения, Непал и Ангола тя е много по-висока от тази в Газа. При това, палестинските територии разполагат със съвременна комуникационна инфраструктура (която е важен показател за реалното жизнено равнище на местното население), включваща медии, радио и телевизия, интернет, стационарна телефонна мрежа и система за мобилна връзка, която е доста по-развита от тази в редица страни от Третия свят.
Сред основните проблеми на палестинско-израелските отношения (освен бежанците и безработицата сред местното неселение) са тези за Йерусалим и израелските селища в палестинските земи. Последният включва разпределянето на водните ресурси, конфликтите заради изсичането на маслиновите плантации от еврейските заселници и кражбите на техен добитък от жителите на околните палестински села, както и споровете около конфискуваните палестински земи. Отделно, следва да споменем такива въпроси, като транспортните коридори между Газа и Западния бряг, принадлежността на Йорданската долина, контрола над т.нар. Филаделфийски коридор и „стената за сигурност”. Накрая, макар че проблемът за Мъртво море засега остава извън рамките на териториалния спор, решаването му, до голяма степен, ще зависи от по-нататъшното развитие на палестинско-израелското противопоставяне.
На теория, разрешаването на проблема с Йерусалим не изглежда сложно. Включването на предградието Абу-Дис в чертите на града и предаването му на палестинците, като тяхна столица, беше изходната точка на израелския компромис. Крайната точка в него е разделянето на Йерусалим (без еврейските квартали), на част от Стария град и на Стената на плача. Днес обаче, двете страни продължават да се намират в задънената улица, в която ги вкара отказът на покойния Арафат да приеме предложението на израелския премиер Барак, което значително надхвърляше онова, на което бе склонен да се съгласи собствения му електорат. След „интифадата на Ал Акса”, изтеглянето на израелските заселници от Газа и Втората ливанска война, никой от наследниците на Барак не може да предложи повече на палестинците. От друга страна, никой от наследниците на Арафат (включително Абас) не може да се съгласи на по-малки от неговите искания, за да не бъде заклеймен като „предател”. Тоест, в Йерусалим интересите на израелците и палестинците се наслагват и могат да бъдат разграничени само с помощта на силата. Що се отнася до възраждането на старата идея на ООН за международния статут на Йерусалим и поставянето му под международен контрол, на теория идеята изглежда добра, но е неосъществима на практика.
Коренът на проблема за разпределението на водните ресурси е в принципно различния подход на израелците и палестинците към водата. В постиндустриалното израелско общество цари култ към екологията и пестенето на наличните ресурси. Патриархалното палестинско общество обаче демонстративно пренебрегва тези проблеми. Пример за това е хищническата експлоатация на подземните води в Газа, в резултат от което във водоносните слоеве се появи морска вода, разрушавайки необратимо водоснабдителната система в сектора. Картината се допълва от целенасоченото изсичане от палестинците на засадените от израелските заселници гори.
Що се отнася до проблема за израелските заселници, той прекалено се раздува, най-вече от левите среди в Израел. Отношенията между заселниците и палестинските им съседи копират отношенията между самите палестински кланове. Заселниците отличават, сред своите арабски съседи, коренното население и пришълците, както и лоялните и враждебно настрените, и се държат към тях по съответния начин. Принципно, териториалният проблем е разрешим, ако сред палестинците се появи лидер, готов да поеме отговорността за обмена на територии с Израел. Що се отнася до външния натиск и обещанията на израелското правителство пред американските си партньори безболезнено да евакуира четвърт милион заселници от Юдея и Самария, това едва ли е възможно на практика. Изселването на израелците от Газа беше еднократен и изключително болезнен за страната акт, затова тиражирането му няма да е възможно без да възникне риск от избухването на гражданска война в Израел. Решението на проблема за конфискуваните земи пък може да се намери, като израелската военна администрация започне постепенно да ги предава обратно под контрола на ПНА, запазвайки си правото да решава въпросите, касаещи сигурността и провеждането на контратерористични операции.
За разлика от израелските политици, в израелското общество няма спорове относно необходимостта за запазване, под израелски контрол, на Йорданската долина, където няма палестински селища. Същото се отнася и за връщането на израелската армия в т.нар. „Филаделфийски коридор” и поставяне под контрол на цялата граница с Египет, с цел да бъде прекратена контрабандата в Газа на оръжия и боеприпаси, както и за да се легитимира „стената за сигурност”. Спори се само, дали коридорът ще бъде окончателната палестинско-израелска граница. Обсъжда се също, дали, след прочистването на Газа, не трябва да се делимитира границата с Египет в ненаселената зона между Газа и Рафиах, като граничният град Рафиах, с неговите подземни тунели и кланове на наследствени контрабандисти, бъде оставен под египетски контрол.
Последните от споменатите по-горе проблеми са изграждането на транспортен коридор, свързващ Газа и Западния бряг, и маршрутът на канала, който трябва да осигури притока на вода в Мъртво море. Дали ще бъде предпочетен южния вариант, покрай израелско-йорданската граница, или западния – през палестинските територии, остава открит въпрос. В случая, проблемът не опира до техническите възможности, а до необходимостта от пълно умиротворяване на въпросните територии и ликвидиране на терористичната инфраструктура още преди началото на работите по проекта. Тук е мястото да отбележим и, че по всички изброени тук проблеми, палестинското обществено мнение се придържа към различна от израелската позиция. В същото време възможността израелските и палестинските лидери да постигнат компромис, пък макар и под силния натиск на САЩ, остава много малко вероятна и в този смисъл конференцията в Анаполис не промени (а и не можеше да промени) това.
Заключение
Сумирайки казаното дотук, следва да отбележим, че практическите перспективи за решаване на проблема за палестинско-израелското противопоставяне не изглеждат толкова обещаващи, колкото теоретичните. Много съществен проблем е раздробеността на Палестина: макар че световната общност и Израел признават Махмуд Абас и ПНА за единствената легитимна администрация, реалната власт в Палестина се упражнява от голям брой политически групи и лидери. Този проблем възникна, във връзка с вакуума във властта, в който ПНА попадна след смъртта на Арафат. Последният (като всеки авторитарен лидер) не само не подготвяше и не възнамеряваше да подготви свои наследници, но вероятно е отговорен за отстраняването на някои от тях, които биха могли да претендират за подобна роля. Може би това обяснява гибелта на един от най-известните палестински лидери Фейсал ал-Хюсейни, малко преди смъртта на самия Арафат. Възможностите на сегашния президент на ПНА Махмуд Абас са ограничени и той очевидно отстъпва по активност на лидерите на Хамас (неслучайно се обсъжда замяната му с Маруан Баргути, излежаващ доживотна присъда в израелски затвор). Джибрил Раджуб и останалите командири на Фатах от Западния бряг, повече или по-малко, успешно контролират родовите си анклави, докато колегата им Мохамед Дахлан загуби Газа (може би завинаги). Тест за възможностите на правителството на Махмуд Абас ще бъде способността му да постави под контрол традиционно ислямисткия, гъмжащ от терористи, Дженин, след като, през май 2008, Израел реши да предаде града на ПНА.
Лидерите на Хамас, намиращи се извън сектора Газа (като например живеещият в Сирия Халед Машал) слабо влияят върху ситуацията. В самата Газа, радикалното и умереното крило на Хамас се борят помежду си и, едновременно с това, с общите противници – остатъците от силите на Фатах, местните кланове и криминалните групи, опирайки се на помощта на Иран.
В същото време, информацията, че Газа вече се е превърнала в укрепен район на ислямистите, по модела на Южен Ливан, може да бъде проверена само ако в сектора бъде проведена военна операция. Теоретично, подобна операция би могла да има ограничен характер, отреждайки на израелската армия ролята на щурмова група, разчистваща пътя за бойците на ПНА (както се надява кръгът около Махмуд Абас), но не е изключено в резултат от нея Газа да бъде напълно разоръжена, а ислямистите, терористите, наркотърговците и криминалните структури, действащи на нейна територия, да бъдат «прочистени». Във всеки случай, връщането на израелските заселници в Газа е напълно изключено, а това на израелската армия (с изключение на буферните зони по границата на сектора с Израел и «Филаделфийския коридор») е малко вероятно.
Надеждите, че създаването на ПНА ще постави началото на преходен период, в резултат от който ще се появи палестинска държава, се оказаха несъстоятелни. Докато сред палестинците не се появят лидери, които не само ще могат задоволително да се отчитат пред донорите, позволявайки им и занапред да наливат в Палестина милиарди от името на «световната общност», а ще са в състояние и да контролират хората, които претендират да управляват – никакъв план, инициатива или «Пътна карта» и никакви средства, инвестирани за тяхната реализация, няма да доведат до реални резултати. Бъдещите палестински лидери трябва да искат и да могат да градят собствения си дом, а не само да се борят със съседите си. Да решават въпросите, които ще позволят на Палестина да стане икономически независима, а не да разчитат само на външната помощ. Да работят с тези и за тези, които днес живеят в Палестина и в бежанските лагери извън нея, а не само да декларират загриженост за «бъдещите поколения», в чието име, в хода на палестинската гражданска война, се унищожава настоящето. Задължително условие за създаването на една държава е реализмът на нейните «бащи-основатели». В палестинския случай това означава деидеологизация на националното строителство. За да постигне реални резултати, палестинският «истъблишмънт» трябва да премине от негативни към позитивни действия, т.е. от борбата и разрушаването на чуждите постижения към изграждането на собственото бъдеще. Необходими елементи от това бъдеще следва да станат борбата с корупцията във властта, икономическото планиране, решаването на проблемите на международното сътрудничество (и най-вече сътрудничеството със съседите, включително Израел), установяването на партньорски отношения с палестинската диаспора и организиране на «изтичането» на излишните трудови ресурси. Паралелно с това следва да се постигне намаляване на темповете на ръста на населението и решаване на екологичните и ресурсни проблеми.
Засега обаче, като реалност на близкото бъдеще на Палестина се очертава гражданската война и вяло протичащото противопоставяне на Израел. Плановете на ООН и спонсорите на «мирния процес» се вписват в палестинско-израелските реалности също толкова зле, колкото и «Пътната карта», «Арабската мирна инициатива» или сроковете за окончателно урегулиране на конфликта, приети на конференцията в Анаполис. В същото време, идеята за формирането на тройна икономическа конфедерация между Палестина, Йордания и Израел (които да запазят политическата и военната си самостоятелност), лансирана от Махмуд Абас през 90-те години на миналия век, се изчерпа с началото на «интифадата Ал Акса». Не е изключено да бъде затвърдено разцеплението на палестинските територии между Газа и Западния бряг, като при подобно развитие двата анклава вероятно ще повторят (при цялата условност на това сравнение) тъжния опит на ОАР (т.нар. Обединена арабска република, обединила за известно време Египет, Сирия и Йемен – б.р.) и Пакистан. Има известна вероятност за интеграцията на Западния бряг към Йордания и доста по-малка – за осъществяването на Синайския проект, позволяващ решаването на проблемите на бежанците и Газа. Накрая, може да се случи чудо – правителството на ПНА да се освободи от своите «родилни петна», да умиротвори Газа и да изгради една действително самостоятелна и жизнеспособна Палестинска държава. В този случай обаче, ще са му необходими наистина безпрецедентна твърдост, готовност за отказ от стереотипите и пълна промяна на отношенията със съюзниците, противниците и собственото население. В противен случай резултатите от онова, което се случва с Палестина пред очите ни, ще бъдат съвсем закономерни. Днес в света има непризнати държави, които, де факто, представляват функциониращи държавни образувания (Косово и Абхазия, Южна Осетия и Иракски Кюрдистан). Има и бивши държави, които са се разпаднали или се разпадат в момента (Сомалия и Ирак, Афганистан и Судан). Накрая, има и несъстояли се държави, като Палестина, решаването на чиито проблеми, за съжаление, все повече се превръща в процес, който не изисква постигането на конкретен резултат.
* Авторът е президент на Института за Близкия изток в Москва и председател на Руския еврейски конгрес (което, без съмнение, влияе върху позицията му по палестинско-израелския конфликт). Първата част от статията беше публикувана в бр.5/08 на „Геополитика”
{rt}
