Еволюцията на отношенията между Анкара и Иракски Кюрдистан

В нейните рамки най-общо могат да бъдат обособени следните периоди.

От създаването на Република Турция до 1991[3]

В долния край на този времеви отрязък основно значение има въпросът за Мосул, а в горната част – отношението към кюрдската въоръжена борба.

На 30 октомври 1918 е сключено Мудроското примирие между османците и силите на Антантата. Междувременно, чужди войски окупират голяма част от арабските територии на Османската империя, като на 12 ноември 1918 британската армия влиза във вилаета Мосул въз основа на чл. 7 от примирието, даващ на съюзниците право да окупират всеки стратегически обект в Турция, ако той застраши сигурността им. Водещ мотив за действията на Великобритания са предполагаемите големи нефтени залежи в региона. В Киркук се намират около 15% от доказаните иракски залежи на нефт и газ, при това цената на добива им е изключително ниска – 4-4,5 долара за барел поради близостта до повърхността и вътрешното налягане. Това прави находищата в Киркук сред най-рентабилните в световен план. През 1927 са открити нови големи находища, през 1934 започва експлоатацията и износа на петрол, а по-късно са построени тръбопроводи до ливанското пристанище Триполи и палестинското Хайфа.

На конференцията в Сан Ремо (април 1920) Ирак е превърнат в британска подмандатна територия. След успешната Война за независимост на Мустафа Кемал паша, на мирната конференция в Лозана, турците предлагат въпросът за Мосул и Киркук да се реши с референдум, но британците отказват с мотива, че сигурността не позволява това и предлагат решаването му от Обществото на народите (ОН). За целта ОН назначава тричленна комисия с представители от Белгия, Швеция и Унгария. Тя предлага Мосулската област да се предаде на Ирак, което е потвърдено от Съвета на ОН и Международния съд на 16 декември 1924.

Под силния британски натиск, през март 1925 иракското правителство подписва споразумение с Турската петролна компания, с което на консорциум се предоставя концесия със срок от 75 години върху по-голямата част от Ирак. На 5 юни 1926 е подписан турско-иракски договор за уточняване на границата и добросъседство. Ирак се задължава да предава на Турция като компенсация 10% от приходите от добивания в областта нефт за срок от 25 години от началото на експлоатацията през юни 1926. По британско внушение, Ирак предлага еднократно сумата от 500 000 паунда. Анкара я приема и въпросът е окончателно уреден. Според някои анализи, след като през февруари 1925 избухва мощното и продължило няколко месеца кюрдско въстание на шейх Саид, при преговорите за Мосул турците държат не толкова на компенсацията, колкото на британското обещание да не се дава автономия на кюрдите в Ирак.

След предаването на Киркук и Мосул на Ирак, в периода 1925-1932, под ръководството на молла Мустафа Барзани, са организирани няколко кюрдски бунта, потушени безкомпромисно от властите. През 40-те години обаче, кюрдската борба в Иран и Ирак се разгаря отново. В Ирак през 1946 е основана Кюрдската демократична партия (КДП), начело с Барзани. В Иран пък е обявена просъществувалата за кратко Махабадска кюрдска република.

След революцията в Ирак от юли 1958 и свалянето на монархията, кюрдските лидери като Мустафа Барзани, които са в изгнание, получават амнистия от генерал Касем и се завръщат в страната. През 1961 обаче отношенията с централната власт в Багдад отново се обтягат и въоръжените сблъсъци продължават.

На 8 февруари 1963 баасистки военен преврат начело с полковник Абдул Салам Ареф, отстранява Касем от власт. За да укрепи позициите си, новата власт търси прекратяване на огъня с кюрдите. Част от лидерите на КДП, като Ибрахим Ахмад и неговият зет Джелал Талабани, смятат, че това е тактически ход и отказват да преговарят. Оказват се прави, защото само година по-късно – през април 1965 – войната между кюрдите и централната власт избухва отново.

На 30 юли 1968 е извършен нов военен преврат, ръководен от Хасан ал-Бакр. През март 1970 на кюрдите е обещана автономия, но президентът Ал-Бакр не успява да изпълни това обещание. През юли 1978 той подава оставка по здравословни причини и поверява властта на Саддам Хюсеин.

През 70-те години натрупалите се вътрешни конфликти в КДП ескалират. Започнала като ляво движение, партията постепенно се ориентира все по-надясно и минава на консервативни позиции. Вследствие на това, през 1975 се отцепва лявото крило под ръководството на Ибрахим Ахмад и Джалал Талабани, основавали Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК).

Отношението към кюрдите и техните искания претърпява постоянни обрати в зависимост от вътрешнополитическата и международната конюнктура в региона. През 1982 е подписано споразумение между Турция и Ирак за съвместна борба срещу кюрдските партизани, продължено през октомври 1984. Това позволява  на 15-хилядна турска армия да навлезе през май 1983 до 30 км в Северен Ирак за да се сражава срещу ПКК и отрядите на КДП на Барзани.

След голяма акция на кюрдските партизани в област Хаккяри през 1986, при която загиват 12 войници и офицери, турските ВВС бомбардират бази на иракска територия, причинявайки значителни щети. При друга операция, на 4 март 1987 30 турски самолеи бомбардират кюрдски лагери до селата Синтос, Ера и Аланис в Северен Ирак със съгласието на иракското правителство.

Конфликтът с кюрдите продължава както по време на Ирано-иракската война (1980-1988), така и след това. През 1988 иракската авиация и артилерия атакуват кюрдски селища в рамките на т. нар. кампания „Анфал“. Иракчаните неколкократно използват и химическо оръжие, като най-известният случай е в селището Халабджа (5000 убити).

От Първата до Втората война в Залива (1991-2003)

След иракското нахлуване в Кувейт през август 1990 отговорът на САЩ е светкавичен. На 6 август с.г. е приета резолюция на ООН за налагане на ембарго на Ирак. На 8 август Турция прекратява транзита по тръбопровода Киркук-Юмурталък, доставящ иракски петрол.[4] Тръбопроводът от Ирак до турското средиземноморско крайбрежие е дълъг 980 км и е сред двата (заедно с южния към Басра) основни износни маршрута за Ирак. При налагането на санкциите на ООН, в него има около 12 млн. барела, 8,2 млн. от които са иракска собственост[5].

В края на 1990 и началото на 1991 кървавите репресии на Саддам Хюсеин срещу кюрдите предизвикват бежанска вълна от 400 000 души към Турция и 500 000 към Иран[6]. Това е причината на 5 април 1991 да бъде приета Резолюция 688 на Съвета за сигурност на ООН и за стартиране на операциите „Safe Heaven“[7] и „Provide Comfort“, трансформирана по-късно в „Northern Watch“[8], за установяването на зони, забранени за полети на иракската авиация северно от 36-я и южно от 32-я паралел, фактически покривайки кюрдските райони на север и шиитските райони на юг.[9]

Частично и заради личните си приятелски отношения с Джордж Буш-старши, турският президент Тургут Йозал подкрепя изцяло американската политика спрямо Ирак. На 18 януари 1991 Анкара дава съгласие за използване от САЩ на базата „Инджирлик“ за въздушни удари срещу Ирак[10]. Това провокира сериозна вътрешна криза в Турция, като външният министър Али Бозер, военният – Гирай, и началникът на Генералния щаб генерал Неджип Торумтай подават оставка в знак на протест. Опасенията им са свързани с възможността за дестабилизация след началото на пълномащабна военна операция и икономическите загуби. САЩ обещават на Турция военна помощ от 4,2 млрд. долара, които да компенсират загубите и пропуснатите ползи от използването на петролопровода между двете страни, двустранната търговия и вероятността от покачване на безработицата в граничните югоизточни райони, както и от неплащането на иракските дългове към Турция.

Между 1991 и 1992 Турция полага сериозни усилия да тласне КДП и ПСК към конфронтация с ПКК и осъществява серия мащабни атаки срещу кюрдските бойци[11]. Поради планинския терен, иракските кюрдски сили не съумяват да прогонят окончателно турските кюрдски групи от основната им база в планината Кандил, която дори Саддам в апогея на властта си не успява да завоюва. Разположена в южната част на Иракски Кюрдистан, планината Кандил е прекалено далече от Турция, затова последната залага на въздушни удари, но те са неефективни, при това водят до смъртта на много цивилни граждани и разрушаването на собствеността им[12].

Една от най-мащабните операции стартира на 10 октомври 1992. В отговор Саддам започва да подкрепя кюрдските партизани. КДП и ПСК обаче заемат позиция срещу турските кюрди заради неприязънта им към управляващия в Багдад режим. Нови турски нападения срещу кюрдския район в Ирак са предприети през 1995 и 1997[13]. За последните 20 години броят на извършените от Турция трансгранични операции на иракска територия в преследване на ПКК е поне 28[14].

На 19 май 1992 се провеждат избори за Кюрдско регионално събрание (парламент). Вместо да се конкурират, КДП и ПСК решават да си поделят местата в парламента, който се събира в Ербил на 4 юни 1992. Той формира първото регионално правителство на 4 юли и обявява федерираната държава през октомври с.г. Турската реакция е изключително остра. В официално изявление се подчертава, че „не приемаме подобни действия, които могат да доведат до разделянето на Ирак“, като най-големите страхове на Анкара са свързани с възможните последици от подобен сецесионизъм върху собственото и кюрдско население в югоизточните райони[15].

Въпреки острата политическа реторика, Турция играе важна роля в непризнатата официално автономия. Приходите от търговията през граничния с Турция пункт Хабур съставляват около 85% от приходната част на бюджета на кюрдското правителство и са жизненоважни за местната икономика. Пак през Хабур се осъществяват и доставките на хуманитарна помощ. Споразумението между Турция и иракските кюрди за ГКПП-то се подновява на всеки шест месеца[16].

През декември 1993 избухват сблъсъци между светския и ляв ПСК и фундаменталисткото Ислямско движение на Кюрдистан. Постепенно напрежението се пренася и в отношенията с КДП и на 1 май 1994 започват сблъсъци между КДП и ПСК. Така се оформят две правителства – на КДП в най-големия град Ербил и на ПСК във втория по големина град Сюлеймания. Парламентът обаче остава единен и продължава да функционира в Ербил[17]. Основните причини за конфликта са свързани с желанието за доминиране в управлението и контрола над Хабур, осъществяван еднолично от КДП.

През октомври 1996 с турско посредничество в Анкара се провеждат преговори, но те не дават резултат[18]. През 90-те години Турция осигурява дипломатически паспорти както на Барзани, така и на Талабани и става тяхната връзка с външния свят. И двете партии откриват свои офиси в Анкара. В замяна на възможностите за търговия с Турция и финансова помощ, КДП подкрепя Турция срещу ПКК[19], но в същото време си партнира и с Багдад. Това пък кара ПКК и ПСК да се ориентират към взаимно сътрудничество и да търсят съдействие от Иран и Сирия[20].

Споразумение за прекратяване на сблъсъците между двете основни партии е постигнато чак през септември 1998 във Вашингтон[21]. Смята се, че конфликтът отнема живота на поне 3000 души[22].

След ареста на лидера на ПКК Йоджалан на 15 февруари 1999, при операция на турските специални служби и командоси в Найроби, се наблюдава значително намаляване на активността на ПКК, което води до отслабване на напрежението и в Северен Ирак.

От нахлуването в Ирак до установяването на отношения с КАР (2003-2008)

Турското отношение към американската идея за нападение срещу Ирак след 2002 е негативно. Причините са в страха от нова дестабилизация, икономически загуби[23], нови възможности за кюрдска независимост и опасенията от подем на тероризма. Над 90% от турците не желаят Турция да се намесва в евентуална война[24].

На 1 март Великото национално събрание на Турция (ВНСТ) трябва да даде разрешение на САЩ да атакуват Ирак от турска територия. В инфарктно заседание, от 533 присъствали депутати, 264 гласуват „за“, 250 „против“, а 19 – „въздържал се“. Така не достигат само три гласа за да събере необходимото по конституция мнозинство. Против гласува опозиционната Народнорепубликанска партия, но и 99 народни представители от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Мотивите им са различни, като някои се съобразяват с желанието на електората си. Други пък са против ПСР да се включва във войни срещу други ислямски държави^[25].

Същевременно, Меджлисът взема решение за изпращане на „турски мироопазващи сили“ в Киркук. Този ход поражда силната съпротива на кюрдското ръководство. Анкара обаче отново припомня „червените линии“, които е начертала още през 90-те години и чието прекрачване ще бъде повод за военната и намеса. Това са възможностите на ПКК да атакува Турция, създаването на независима кюрдска държава в Северен Ирак, всяка промяна в статута на Киркук, както и погазването правата на тюркмените, живеещи в Ирак[26]. Турският и американският натиск предотвратяват завземането на Киркук от кюрдите непосредствено след края на войната срещу Ирак[27].

Малко по-късно се разиграва известният инцидент, при който на 4 юли 2003 американски и кюрдски части задържат 11 турски командоси в Сюлеймания, Северен Ирак. Предполага се, че мисията им е била насочена срещу кюрдски представители в Киркук. При ареста не е оказана въоръжена съпротива. Гледката на окованите турски войници с покрити глави предизвиква бурна реакция в Турция. След разговор между американския вицепрезидент Дик Чейни и турския премиер Ердоган, на 7 юли войниците са освободени^[28]. Ситуацията се изостря допълнително през септември 2004, когато ПКК прекратява едностранното примирие, обявено през февруари 2000[29].

На следващата година е представен окончателният проект на иракската конституция, одобрен на 15 октомври 2005[30]. Според нея Ирак е федерална структура, съставена от региони и провинции, ползващи се с широки права. Признат е и кюрдският регион, както и всички закони, приети в КАР от 1992 насам.

На 7 май 2006 двете отделни кюрдски администрации в Ербил и Сюлеймания са обединени, като президент става Масуд Барзани (на поста от 12 юни 2005), а премиер – племенникът му Нечирван Барзани[31]. През 2006 в КАР е приет закон за чуждите инвестиции, а на следващата година – закон за енергоносителите, според който чужди инвестиции могат да бъдат привлечени в този отрасъл не само в провинциите Ербил, Сюлеймания и Дохук, но и в региона на Киркук^[32]. Тези действия предизвикват недоволството на турската страна. На 24 април 2007 премиерът Ердоган предупреждава в остро изявление за последващи действия, ако статутът на Киркук бъде променен[33]. Ескалира и конфликтът с ПКК. През цялата 2007 организацията извършва редица нападения както в пограничните райони, така и в големи турски градове.

В началото на юли иракското Външно министерство обвинява Турция, че е съсредоточила на границата огромна 140-хилядна армейска групировка. На същата дата говорителят на Белия дом Тони Сноу предупреждава Анкара да се въздържа от интервенция в Ирак^[34]. Към края на месеца управляващата Партия на справедливостта и развитието удържа голяма победа на парламентарните избори, което дава увереност на турските ръководители да продължат с твърдите ходове. През октомври с.г. Меджлисът одобрява провеждането на задгранична операция срещу ПКК. Вашингтон също дава зелена светлина. Самите удари започват на 2 декември 2007[35] и продължават до февруари 2008[36].

Според турските автори, нападенията на ПКК срещу военни постове в Даглъджа, на 21 октомври 2007, и Актютюн, през октомври 2008, целят въвличането на Турция в широкомащабна военна операция в Ирак, която да обтегне отношенията на Анкара и с централното правителство в Багдад, и с кюрдската автономия в Ербил[37]. Турция опитва да противодейства на това, като информира иракските власти за намеренията си. По време на посещението си в Багдад, турският външен министър Али Бабаджан уверява колегата си, че страната му уважава суверенитета на Ирак. На поредната среща на иракските съседи в Истанбул, на 2 ноември 2007, Турция излага позициите си относно ПКК и пред генералния секретар на ООН Бан Ки-мун.[38] От своя страна, Мустафа Барзани осъжда нахлуването на турската армия[39].

Сухопътната операция срещу ПКК в Северен Ирак, носеща кодовото наименование „Слънце”, започва през февруари 2008.

Възходът на „Ислямска държава“ (2008-2014)

Краят на 2007 и началото на 2008 е моментът, в който ръководството на КАР взема решение да подкрепи Турция в конфликта с ПКК, защото смята, че тя може да е негов верен съюзник срещу Иран, Сирия и централното правителство в Багдад[40]. Сраженията, които кюрдските „пешмерга” водят с бойци на ПКК през 2008, стават причина за преосмисляне и на турската позиция. Макар тревогите от възможното обявяване на независима кюрдска държава да остават, Анкара постепенно започва преговори с кюрдското ръководство^[41].

Факторите за това са няколко. Първо, Турция осъзнава, че сътрудничеството с КАР е от първостепенна важност за сдържането на ПКК. Второ, КАР би могъл да изнася значителните си енергийни ресурси в Турция, подсилвайки по този начин и нейната икономика. Трето, все по-голямата популярност на шиитските партии, подкрепяни от Иран, кара Турция да търси нови съюзници освен традиционните си партньори в лицето на сунитските арабски държави. От своя страна, управляващите в КАР осъзнават, че ако не формират алианси със съседите, контролът им върху региона няма да трае дълго, а опитът за създаване на кюрдска държава може се провали като тези от миналото[42]. Турция се реваншира, изпращайки в Кюрдистан свои търговци, авиолиниите и стоките си[43].

Посещението на турския външен министър Абдуллах Гюл в КАР, планирано за 2007, е отложено по настояване на Генералния щаб, който се противопоставя на подобни контакти. Едва след като Гюл е избран за президент, той кани иракския си колега Джалал Талабани (кюрд) на официална визита през 2008[44]. Масуд Барзани също посещава страната през май 2008.

През октомври 2009 проф. Давутоглу става първият турски министър, посетил КАР. На последвалата пресконференция срещата е определена като историческа, като той и Барзани обявяват, че Турция ще отвори генерално консулство в Ербил[45]. Това става факт през март следващата година^[46], с което Турция на практика признава кюрдската администрация и демонстрира намеренията си да задълбочи отношенията с нея. На церемонията присъства външният министър Давутоглу, а турският министър на търговията подчертава, че потомците на османците са се събрали заедно, за да покажат общия интерес от развитието на региона така, както това са правели техните предци^[47]. Първият турски генерален консул Айдън Селчен полага сериозни усилия да разбие стереотипите и да укрепи турско-кюрдските отношения. Голяма част от работата на консулството е да улесни дейността на турския частен сектор. През 2011 Реджеп Ердоган става първият турски премиер, посетил КАР[48].

Икономическите връзки между двете страни процъфтяват, често провокирайки недоволството на централната власт в Ирак. Такъв е и случаят от май 2012, когато Анкара и Ербил подписват споразумение за изграждане на газо- и нефтопровод без съгласието на Багдад[49]. Премиерът Нечирван Барзани обявява Турция за „стратегически партньор” на Ербил[50]. Макар да се говори, че търговията между двете страни е около 4 млрд. щатски долара, по време на посещението си в столицата на КАР, турският министър на енергетиката Танер Йълдъз цитира много по-високи цифри – около 70% от търговията с Ирак, която е в размер на 11 млрд. долара[51]. Според други източници, за предходната година тя е била почти 12 млрд. долара^[52].

Посещението на Йълдъз е само първата от поредица официални визити, които ръководителите на двете страни си разменят. На 4 юни 2012 се осъществява среща между Нечирван Барзани и Ахмед Давутоглу[53]. В началото на август Давуотглу е на двудневно посещение в Ербил и Кикук[54], осъществено без официалното разрешение на Багдад, което става причина иракското правителство да протестира пред турските власти. На 26 септември с.г. Ердоган отговоря с нестандартен ход, като кани иракския си колега на посещение в Турция за да пресекат спиралата на нарастващо напрежение между двете страни^[55].

Сирийската криза и преливането ѝ в съседен Ирак чрез създаването на т.нар. „Ислямска държава” слагат край на един относително спокоен период и внасят напрежение в отношенията между КАР и Турция. В първите две години на конфликта в Сирия Мустафа Барзани подкрепя Свободната сирийска армия, сражаваща се срещу сирийския президент Башар Асад. През октомври 2011 той организира 16 малки кюрдски организации, които да участват съвместно (като Кюрдски национален съвет, КНС) в срещите на опозицията. Това е в унисон с политиката на Анкара. През юни 2012 обаче, Барзани предприема в Ербил опит да обедини организациите на сирийските кюрди, близки до ПКК, с КНС, навличайки си недоволството на Анкара.[56]

На 3 август 2014 организацията „Ислямска държава“ изненадващо атакува кюрдското автономно правителство и се опитва да „прочисти” кюрдите-язиди от планината Синджар. Само американската въздушна подкрепа и тази на ПКК и сирийските кюрди по суша спасяват фронта на иракските им събратя срещу джихадистите. Това води до ново споразумение между тях, обявено на 25 октомври 2014 в Дохук, Иракски Кюрдистан[57].

Едва след като в Турция избухват протести по повод бездействието на властите спрямо обсадата на Кобани, при които загиват около 40 души, на 29 октомври 2014 Анкара разрешава на „пешмерга” от Северен Ирак преминат през нейна територия за да помогнат на сирийския град, обсаден от „Ислямска държава“ още през август[58].

Неясното бъдеще (от 2014 насам)

Битката за Кобани през 2014-2015 възражда мита за кюрдския национален героизъм и освобождението. Въпреки жертвите, в съзнанието на кюрдите в региона тя има много голямо символично значение. Техният дългосрочен успех като играч в региона ще зависи от способността на кюрдските организации в отделните държави да установят сътрудничество помежду си. Турция, КАР и международната общност ще изиграят ключова роля за по-нататъшната съдба на региона Рожава[59] в Северна Сирия (включващ кюрдските анклави Джазира, Кобани и Африн), който се обяви за автономен през март 2016[60].

Отношенията между КАР и Турция ограничават значително възможността на първия да си сътрудничи с Партията на Демократичния съюз в Сирия и администрацията в Рожава. Политиците в КАР се стремят отношенията им с Турция да не бъдат засегнати от случващото се в кюрдските региони на Сирия[61]. Допълнително усложнение идва от факта, че в същото време конфликтът на Турция с ПКК отново ескалира.

Както се опитах да покажа дотук, оставам скептичен към твърденията, че КАР скоро ще обяви независимост и може в краткосрочна перспектива да станем свидетели на създаването на обединен Кюрдистан, тъй като отношенията между кюрдските партии, регионалните и глобалните играчи по отношение на този въпрос остават твърде комплексни и изтъкани от противоречиви интереси.

Бележки:

* Докторант в Института по балканистика към БАН

[1] Благодаря за безценната помощ на Ралица Трифонова, без чието съдействие този текст едва ли щеше да бъде възможен.

[2] Формалното название според иракската конституция е „Кюрдски регион на Ирак“, а неговото правителство – „Кюрдско регионално правителство“ (с абревиатура на английски KRG), често използвано неправилно за обозначаване на региона. За целите на настоящата разработка ще бъде използвано наименованието Кюрдският автономен регион (КАР).

[3] За да не се обременява текстът и читателят с множество бележки, използваните източници за тази историческа част ще бъдат дадени тук: „Турция. Под редакцията на Самих Ванер“, С., „Рива”, 2008, стр. 46, 51; Дженгиз Хаков, „История на съвременна Турция”, С. „Парадигма”, 2008, стр. 131-2; Анри Лоранс, „История на арабския Изток. Арабизъм и ислямизъм от 1798 до 1945“, С., ИК „Кама“, 2008, стр. 224; „Енциклопедичен речник по история. Светът и България 1900-2003“, Даниел Вачков, Валери Колев, С., „Еквус Арт“, 2003, стр. 219-220; Дженьо Харков, „Военните в политическия живот на съвременна Турция”, С., Издателство на БАН, 1989, стр. 240, 242; Филип Рондо, „Ирак“, С., ИК „Кама“, стр. 101-8; М. А. Гасратян, „Новая турецкая конституция и курдский вопрос” в „Турция. История и современность. Сборник статей”, Академия наук СССР, Институт востоковедения, М., „Наука”, 1988, стр. 96, 98; Metin Turcan, „Today Stems from Yesterday“: A Kirkuk-Centric Analysis of Central Periphery Relationship of Baghdad and Iraqi Kurds”, Uluslararası Hukuk ve Politika, Cilt 7, Sayı 25, стр. 90, 96, 99, 100; както и подробната книга на David McDowall, „A Modern History of the Kurds“, I. B. Tauris, London, NY, 2007, стр. 287-394

[4] Marianna Charountaki, „Turkish foreign Policy and the Kurdistan Regional Government“, PERCEPTIONS, Winter 2012, стр. 187

[5] Matthew Gullo, „Turkey’s Power Play: The Creation of an Indigenous Military Industry and its Neo-Ottoman Offensive“, Centre for Policy and Research on Turkey, London, June 2016, http://researchturkey.org/?p=11995, последен достъп на 08.07.2016.

[6] „Енциклопедичен речник по история...“, цит. съч., стр. 220

[7] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 186

[8] Meliha Benli Altunışık, „Turkey’s security culture and policy towards Iraq“, PERCEPTIONS, Spring 2007, стр. 73

[9] „Енциклопедичен речник по история...“, цит. съч., стр. 220

[10] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 187

[11] Deniz Gumustekin, „Turkey is the not-so-invisible hand guiding intra Kurdish politics“, MUFTAH, 01.10.2015, http://muftah.org/turkey-is-the-not-so-invisible-hand-guiding-intra-kurdish-politics#.VprCPpp96Hu, последен достъп на 06.08.2016.

[12] Jon Hemming, „Turkey wants to end Kurd conflict”, Ankara, 05.03.2012, http://www.iol.co.za/news/world/turkey-wants-to-end-kurd-conflict-1.1249282#.UDh_6pHZzP8, последен достъп на 25.08.2012.

[13] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 189

[14] Jon Hemming, цит. съч.

[15] Michael M. Gunter, „A de facto Kurdish State in Northern Iraq“, Third World Quarterly, Vol. 14, №2, 1993, стр. 309-310; Същият, „Unrecognized De Facto States in World Politics: The Kurds“, The Brown Journal of World Affairs, 2014, стр. 148

[16] Deniz Gumustekin, цит. съч.

[17] Michael M. Gunter, „Unrecognized De Facto States...“, цит. съч., стр. 168

[18] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 188

[19] Meliha Benli Altunışık, цит. съч., стр. 84

[20] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 189

[21] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 188

[22] Michael M. Gunter, „Unrecognized De Facto States...“, цит. съч., стр. 168

[23] Някои анализи оценяват общите загуби на турската икономика от ембаргото срещу Ирак в периода 1991-2003 на 30-80 млрд. щ. д. Вж. Gokhan Cetinsaya, „Turkey and the New Iraq“, Insight Turkey, April-June 2006, Vol. 8, №2, стр. 106

[24] Meliha Benli Altunışık, цит. съч., стр. 77

[25] Soner Cagaptay, „An Accident on the Road to U.S.-Turkish Cooperation in Iraq: Implications for Turkey“, Washington Institute for Near East Policy, 03.03.2003, http://www.washingtoninstitute.org/policy-analysis/view/an-accident-on-the-road-to-u.s.-turkish-cooperation-in-iraq-implications-fo, последен достъп на 25.01.2016.

[26] Meliha Benli Altunışık, цит. съч., стр. 77, 80, 83

[27] Bill Park, „Turkey, the US and the KRG: Moving Parts and the Geopolitical Realities“, “, Insight Turkey, Summer 2012, Vol. 14, №3, стр. 122

[28] Soner Cagaptay, „Can Americans, Turks, and Kurds Get Along in Northern Iraq? A Vision“, Washington Institute for Near East Policy, 10.07.2003, http://www.washingtoninstitute.org/policy-analysis/view/can-americans-turks-and-kurds-get-along-in-northern-iraq-a-vision, последен достъп на 25.01.2016.

[29] Meliha Benli Altunışık, цит. съч., стр. 79

[30] Benjamin Isakhan, „Introduction: The Iraq Legacies – Intervention, Occupation, Withdrawal and Beyond“, в „The Legacy of Iraq: From the 2003 War to the 'Islamic State'“ Ed. Benjamin Isakhan and Benjamin Isakhan. Edinburgh University Press, 2015, стр. 7

[31] Michael M. Gunter, „Unrecognized De Facto States...“, цит. съч., стр. 154

[32] Сергей Саркисян, „Газ Иракского Курдистана для Nabucco: турецкий интерес“, 14.12.2010, http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=5246&sphrase_id=30570, последен достъп на 08.07.02916.

[33] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 191

[34] Самвел Мартиросян, „Турция готовится к интервенции в Ирак“, 03.09.2007, http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=2827&sphrase_id=30577,

[35] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 191

[36] Бойко Маринков, „Десетилетието на Ердоган“ в „Балканите през първото десетилетие на 21 век“, съст. Александър Костов, Екатерина Никова, С., „Парадигма“, 2012, стр. 362

[37] Mesut Özcan, „From Distance to Engagement...“, цит. съч., р. 76, 79

[38] Mesut Özcan, „From Distance to Engagement...“, цит. съч., р. 79

[39] „Turk Iraq raids 'killed hundreds'“ , ВВС, 25.12.2007, http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/7159940.stm, последен достъп на 11.08.2016.

[40] Soner Cagaptay, Christina Bache Fidan, and Ege Cansu Sacikara, “Turkey and the KRG: An Undeclared Economic Commonwealth”, http://www.washingtoninstitute.org/policy-analysis/view/turkey-and-the-krg-an-undeclared-economic-commonwealth, последен достъп на 11.08.2016.

[41] Аракс Пашаян, „Иракский Курдистан“, 04.11.2010, http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=5106&sphrase_id=30570, последен достъп на 20.01.2016.

[42] Shwan Zulal, „Survival Strategies and Diplomatic Tools: The Kurdistan Region`s Foreign Policy Outlook“, Insight Turkey, Summer 2012, Vol. 14, №3, стр. 141

[43] Soner Cagaptay, Christina Bache Fidan, and Ege Cansu Sacikara, цит. съч.

[44] Cengiz Dinç, „Turkey as a New Security Actor in the Middle East: Beyond the Slogans“, Perceptions, Summer 2011, Vol. XVI, №2, стр. 72

[45] „President Barzani, Turkey's Foreign Minister Davutoğlu hold historic meetings, announce plans to open consulate“, 31.10.2009, http://cabinet.gov.krd/a/d.aspx?s=010000&l=12&a=32216, последен достъп на 11.08.2016.

[46] Аракс Пашаян, „Иракский Курдистан“, 04.11.2010, http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=5106&sphrase_id=30570, последен достъп на 20.01.2016.

[47] Армен Мартиросян, „Турецкая политика в Ираке: первые результаты“, 16.02.2010, http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=4309&sphrase_id=30577, последен достъп на 23.01.2016.

[48] Christina Bache Fidan, “Turkish Business in The Kurdistan Region оf Iraq”, 07.03.2016,

http://turkishpolicy.com/article/790/turkish-business-in-the-kurdistan-region-of-iraq, последен достъп на  11.08.2016.

[49] Burak Bilgehan Özpek, „Democracy or Partition: Future Scenarios for the Kurds of Iraq“,  Insight Turkey, Summer 2012, Vol. 14, №3, стр. 135

[50] Bill Park, цит. съч., 116

[51] Shwan Zulal, цит. съч., 143

[52] Араик Саргсян, „Нури аль-Малики на фоне меняющегося ближневосточного ландшафта, или Курдистан: между нефтью и независимостью“, http://bs-kavkaz.org/2012/09/sargsyan-al-maliki-na-fone-blizhnevostochnogo-landshafta/, последен достъп на 20.01.2016.

[53] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 206

[54] Marianna Charountaki, цит. съч., стр. 193

[55] Араик Саргсян, цит. съч.

[56] Gareth Stansfield, „The unraveling of the-First World War state system? The Kurdistan Region of Iraq and the transformation of the Middle East“, International Affairs, Vol. 89, №2, 2013, стр. 270

[57] Michael M. Gunter, „Iraq, Syria, ISIS and the Kurds: Geostrategic concerns for the  U.S. and Turkey“, Middle East Policy, Vol. XXII, №1, Spring 2015, стр. 105

[58] Nigar Göksel, Berkay Mandıracı, „New Turkey-PKK Peace Talks: an inevitability postponed“, Turkish Policy Quarterly, Vol. 14, №4, Winter 2016, стр. 62

[59] Cengiz Gunes and Robert Lowe, „The Impact of the Syrian War on Kurdish Politics аcross the Middle East”, Chatham House, July 2015, https://syria.chathamhouse.org/assets/documents/20150723SyriaKurdsGunesLowe.pdf, последен достъп на 11.08.2016.

[60] „Syria civil war: Kurds declare federal region in north”, 17.03.2016,

http://www.aljazeera.com/news/2016/03/syria-civil-war-kurds-declare-federal-system-north-160317111902534.html, последен достъп на 11.08.2016.

[61] Cengiz Gunes and Robert Lowe, цит. съч.

{backbutton}