Изминаха над 65 години от старта на изграждането на Обединена Европа. Началният момент бе най-тежкият в хилядолетното развитие на Стария свят, загубил своя суверенитет и поделен между израсналите от Втората световна война първи глобални суперсили. Открито декларираните амбиции са да се загърбят традиционните междуевропейски противоречия и европейските държави доброволно и поетапно да се откажат от значителна част от своя суверенитет, който да бъде прехвърлен към наднационални общоевропейски институции, призвани да регулират европейското стопанство по начин, който да направи войната “не само немислима, но и материално невъзможна”[1]. Налице е и неафишираното открито желание да се интегрира ФРГ в името на възстановяването на Западна Европа, нейното обединяване и просперитет, но по начин, който да лиши германците от възможността отново да тръгнат по пътя на реваншизма. Впрочем, има и дълбоко спотаена амбиция – Обединена Европа да израсне като трети световен център на сила, който с времето да успее да се измъкне от “мъртвата хватка” на двете флангови суперсили.
След края на студената война настъпи обрат в мотивацията на европейската интеграция. Ако дотогава Европа се обединяваше в името на скъсването със собственото си тежко минало и предотвратяването на братоубийствените войни на континента, на фона на изчезването на комунистическите режими и разпадането на Съветския съюз главната мотивация на новото европейско поколение лидери станаха вече не толкова опасенията от миналото, колкото амбициите за бъдещето. На Обединена Европа започна да се гледа като на най-оригиналния и обнадеждаващ политически проект на ХХ столетие, а самата тя бе обладана от идеята за еманципиране от САЩ и възвръщане на водещата европейска роля в световните дела. Шансовете за това не бяха малки поради почти всеобщата заинтересованост на международната общност да не се допусне осъществяване плана на Вашингтон за налагане на еднополюсен, доминиран от САЩ свят.
До неотдавна преследваните от обединяваща се Европа цели изглеждаха почти постигнати. Трансформирането на европейските общности в Европейски съюз (ЕС), инкорпорирането на Шенгенското споразумение в първичното европейско законодателство, въвеждането на единната европейска валута, създаването на Европейски сили за бързо реагиране, абсорбирането на новите демокрации от Централна и Източна Европа, израстването и утвърждаването на ЕС като глобална и конструктивна сила в международния живот са сред най-респектиращите и обещаващи събития в процеса на задълбочаване и разширяване на европейската интеграция, случили се само за десетилетие и половина след приключването на студената война. Светът следеше с интерес и с надежда развитието на уникалния политически феномен – Европейския съюз. От началото на ХХІ век редица американски анализатори (Чарлз Купчан, Джереми Рифкин, Томас Рийд и др.) твърдяха, че след осъществената “тиха” “геополитическа революция” Европа е настигнала Америка, подала е мигач за изпреварване и е започнала “да се откъсва напред от САЩ”, готова е “да съперничи на Америка за световно господство” и дори, че вече “ролите са разменени”[2]. Подобно съперничество предричаха и онези щатски анализатори, които виждаха очертаващите се контури не на двуполюсен, а на триполюсен свят (САЩ, ЕС и Китай) – проф. Ноам Чомски, Параг Хана и други[3].
Открити поводи за подобни очаквания даваха самите европейци. Под непосредственото въздействие на падането на Берлинската стена най-известният европейски футуролог проф. Жак Атали – бивш съветник на френския президент Митеран и директор на Европейската банка за възстановяване и развитие, за първи път отреди бъдеще на Европа в “Европейския регион от Лондон до Москва”[4]. По повод разпадането на конкурентния Източен блок, председателстващият Европейските общности министър на външните работи на Люксембург Жак Поос заяви: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”[5]. Под въздействието на натовските бомбардировки на остатъчна Югославия френският президент Жак Ширак обоснова необходимостта ЕС “да стане важен полюс на международното равновесие”[6]. След началото на американската война в Ирак, взривила трансатлантическите отношения, председателят на Европейската комисия (ЕК) Романо Проди заяви: “Времето на Европа почти дойде. Можем съвсем обективно да заявим, че в много сфери на световната политика Европа вече е суперсила и сега САЩ трябва да се равняват по нас”[7]. Дори след пропадането на Конституцията на Европа британският политолог Марк Ленард продължаваше да твърди, че ХХІ век ще бъде „европейско столетие”[8]. Този еврооптимизъм продължи до към 2012, когато ЕС бе удостоен с Нобелова награда за мир.
След това, някак неочаквано, ЕС попадна в изключително сериозна и постоянно задълбочаваща се криза. Разбира се, в своето над половинвековно развитие Обединена Европа нееднократно изпадаше в кризисна ситуация по един или друг основен въпрос на европейския интеграционен проект. И наистина винаги успяваше да намери компромисен или по-благоприятен изход от нея. Това даваше основания да се твърди дори, че от всяка криза обединена Европа излиза по-сплотена и по-силна. Сегашната криза на ЕС обаче е принципно различна от всички предходни. Тя се отличава с комплексния си характер и дълбочината на разтърсващите Съюза противоречия, които поставят този път на карта и самото му съществуване.
Мигрантската криза в контекста на уроците от миналото
Онова, което бие най-много на очи в публичното пространство, е мигрантската криза от последните години. Европа, която в близкото минало беше преди всичко традиционен източник на мигрантски потоци, насочени към външния за нея свят, през последните десетилетия бе поставена под силен натиск на мигранти. След студената война ЕС се превърна в нов (наред със САЩ, Австралия и Канада) глобален притегателен център за мигрантите. Миграцията в Съюза ставаше все по-интензивна и по-широкомащабна[9].
Мащабите на мигрантските потоци от юг и от югоизток се почувстваха особено през 2014, която, както обяви еврокомисарят по миграцията и вътрешната сигурност Димитрис Аврамопулос, се оказа рекордна по приток на нелегални мигранти в ЕС с над 276 хил. души. Още следващата година обаче подобри убедително и този рекорд. В края на септември 2015 шефът на Европейската агенция за управление на операционното сътрудничество в периферните райони (Фронтекс) Фабрициус Леджери обяви, че от началото на 2015 в ЕС са влезли нелегално близо 800 хил. души, като предупреди, че притокът още не е достигнал връхната си точка. По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, през 2015 в Европа са влезли по море 1000573 души. Според ЕК обаче, действителният брой на нелегално влезлите в ЕС мигранти през 2015 възлиза на 1.5 млн. души. Прогнозите за настоящата 2016 никак не са утешителни, като се има предвид, че общият брой на бежанците в Близкия Изток, Северна Африка и региона от Сахел до Африканския рог достига 20 млн. души. Както обяви Световната организация по миграция, само през първата половина на януари 2016 в Гърция са пристигнали 31244 мигранти, което е 21 пъти повече в сравнение с целия януари на предходната година. А в реч, произнесена на 20 януари 2016 пред Световния икономически форум в Давос, директорът на МВФ Кристин Лагард предупреди ЕС да очаква 4 млн. мигранти през настоящата година. Няма съмнение, че бежанските вълни на все нови и нови мигранти-мюсюлмани се превърна в най-голямото предизвикателство пред Обединена Европа за цялото време на нейното съществуване.
Съдбоносният характер на сегашната мигрантска криза не може да бъде разбран без анализ на предшестващия национален и общоевропейски опит. Той показва, че растящият с времето страх сред европейските граждани се дължи на първо място на лавинообразно нарастващия относителен дял на мюсюлманите в Обединена Европа. Ако в началото на 50-те години на ХХ век в Европейската общност имаше по-малко от 0.5 млн. мюсюлмани, като резултат от приемането на нови държави в Общността, постоянно прииждащите в Европа нови мюсюлмани и демографския бум на мюсюлманските общности на фона на демографския срив на християнските общности, в средата на 90-те години те нараснаха до около 13 млн., а в началото на ХХІ век броят им достигна 16 млн., за да надмине към настоящия момент 20 млн., като тенденцията е към по-нататъшно нарастване. И то при положение, че в ЕС все още не е приета нито една мюсюлманска държава. Резултатът бе разрастване на съществуващите от по-рано и създаване на нови малцинствени мюсюлмански общности, които са много различни от европейската цивилизация и трудно съвместими с нея.
Друг източник на европейски опасения е безспорният процес на капсулиране на мюсюлманските общности в Обединена Европа. За разлика от почти всички други малцинства, мюсюлманите се доказаха като недисперсна общност. Огромната част от тях предпочиташе да се установява в места, където мюсюлманите са локално мнозинство или поне имат потенциална възможност да формират такова. Социалните им контакти до голяма степен се ограничаваха в рамките на тези локални мнозинства, които се превърнаха в основен регулатор на отношенията в тях и в ревностен пазител на мюсюлманските ценности и традиции. Стигна се до полулегално конструиране на нов тип мигрантски общности и появата на напрежение в отношенията между местните мюсюлмански мнозинства, от една страна, и националното мнозинство и европейската мегаобщност, от друга. Друга част от мюсюлманите в Обединена Европа се оказа податлива на политическия ислям и на ислямския фундаментализъм. Трета пък разбираше присъствието си в Европа като мисия за ерозиране на европейската християнска общност и изграждане на “паралелна” Европа чрез организиране на терористични акции срещу „неверниците” в духа на „свещения джихад”.
Локалните мюсюлмански мнозинства в Обединена Европа продължаваха да се разрастват най-вече по пътя на незаконната миграция, която се превърна в изключително сериозен проблем и поради връзката й с престъпността и тероризма. При сравнително нисък риск, от нелегалния трафик на хора продължаваха да се печелят милиарди евра, които се реинвестираха в други сфери на организираната престъпна дейност. Проблемът се усложни със създаването на Шенгенското пространство. Безпрецедентното вдигане на вътрешните граници на обединяваща се Европа и постоянното разширяване на зоната Шенген чрез включване на все нови държави в нея дадоха неограничени възможности на мигрантите, включително ангажираните в престъпни дейности, за свободно придвижване и установяване в територията на европейските държави-участнички в Шенгенските споразумения.
Съзнавайки донякъде важността и сложността на очертаващото се голямо предизвикателство пред европейската интеграция, Обединена Европа хвърляше значителни усилия и огромни средства за интегрирането на мюсюлманските малцинствени общности. Те обаче имаха най-често ефекта на „наливане на вода в пясъка”. Реалностите си оставаха твърде далеч от повишените обществени очаквания за “повече Европа” в името на по-прозрачно приемане на решенията и по-ефективни действия от страна на ЕС в борбата с незаконната миграция, трансграничната престъпност и тероризма, и от потребностите на сигурността на Стария свят.
Нежеланието на мюсюлманите да се интегрират в европейската християнска цивилизация стана очевидно в началото на ХХІ век, когато станахме свидетели как мигранти, установили се в Европа, участваха в терористичените атаки срещуНю Йорк и Вашингтон през 2001, както и на участието на представители на третото поколение образовани европейски мюсюлмани от заможни семейства в последвалите подобни атентати в самата Европа. Сами по себе си, тези факти са сред най-ярките доказателства за неудовлетворителните резултати от политиката на интеграция на мюсюлманските малцинства в Обединена Европа.
Това изостри още повече чувствителността на европейците към разрастващите се мюсюлмански общности в Стария свят - не поради дефицит на толерантност към Другия, а от загриженост за съдбата на своята християнска цивилизация. Макар днес Европа да изглежда единствения континент, издигнал се над религиозната универсалност и превърнал се в единственото светско място на света, тя продължава да държи на християнството. То заема фундаментално място в цялата структура на всяка национална идентичност в страните, съставляващи Обединена Европа. Освен това, европейската мегаидентичност, доколкото я има, се крепи на три мощни стълба: древноелинската култура, античното римско право и християнството, макар и разбирано не толкова като религия, колкото като система от морални ценности.[10]
Постепенно сред европейските народи се загнезди убеждението, че скоро положението ще стане взривоопасно и, че заклинанията за толерантност няма да помогнат за избягване на катастрофата. В някои държави на континента това доведе до наложени от гражданските общества мерки. Швейцария организира референдум за минаретата (2009), макар в страната да имаше само четири минарета, едното от които не се използваше по предназначение[11], като гражданите гласуваха “против” и това се превърна в конституционна норма за тази образцова страна на пряката демокрация. Незабавно се надигнаха гласове в Германия, Италия, Австрия и други държави на ЕС да бъде последвана швейцарската забрана за издигане на минарета. Друг заразителен пример даде Белгия с въведената през 2010 забрана за носенето на обществени места на традиционната за мюсюлманките дреха „бурка”, последвано от указание на президента Никола Саркози за налагане на подобна забрана и във Франция.
Но сериозните различия между държавите на ЕС по тази проблематика не бяха преодолени. Големият проблем бе, кой от известните модели на миграционна политика да бъде прилаган: асимилационният, насочен към прекъсване на връзките с културата на произход и интегриране в приемащата нация (характерен за САЩ); диференциалното изключване, предполагащо селективно приемане на мигранти само там, където има незадоволително търсене на пазара на труда (типичен за Великобритания); или транснационалният, стимулиращ прекъсването на връзките с изпращащата страна, без да се пречи на съхраняването на старата идентичност. Последният модел, прилаган от ЕС, ставаше все по-проблематичен. Най-практика, той създаваше двойнствен мигрантски статус: социална принадлежност към приемащата страна и културна – към изпращащата. Освен това не отчиташе в достатъчна степен печалния европейски опит, който не оставя съмнение, че дошлите мюсюлмани имат многостепенна идентичност: на първо място те се самоидентифицират като мюсюлмани; на второ – като араби, африканци и прочее; на трето – като афганистанци, сирийци, мароканци и т. н.; и едва на последно място – като граждани на европейската страна, в която са се установили. Накрая, той игнорираше факта, че в условията на кризи винаги надделяваше оригиналната идентичност.
Рефлексиите на нерешените миграционни проблеми бяха откроени убедително в края на ХХ - началото на ХХІ век от едни от най-дълбоките анализатори на нашето време. Харвардският професор Самюъл Хънтингтън изтъкна като най-опасни грешки на Западната цивилизация нейната убеденост „в универсалността на западната култура” и насаждането на “мултикултуризъм у дома”[12]. А най-известният специалист в областта на генезиса на насилието и конфликтологията – заслужилият професор в американския Университет на Мериленд Тед-Робърт Гър, наблюдавал от 1985 насам 275 малцинства във всички континенти на света, отреди специално място на “рисковите малцинства”. Като най-рискови в Европа Гър определи афрокарибците и азиатците във Великобритания, мюсюлманите-мигранти във Франция, турците в Германия и чуждестранните работници в Швейцария[13].
За да бъдат разбрани шестващите сега в европейското общество настроения спрямо прииждащите мигранти и бежанци-мюсюлмани е необходима и малко по-дълбока историческа ретроспекция, защото уроците от миналото са изключително полезни за днешните ни действия. Внимание заслужават някои особено характерни примери за неубедително решаване на проблема с мигрантите-мюсюлмани в отделни европейски държави и тежките последици за съответната страна, пък и за Европа, като цяло.
Нека започнем със сочения като характерен още през 90-те години от популярната италианска журналистка Ориана Фалачи – първият европейски интелектуалец, ударил камбаната, че Европа вече е “обсадена Троя” и се превръща в “Еврабия”. Примерът засяга една от съучредителките на първите Европейски общности – Холандия. Когато мюсюлманите започват да прииждат там през 60-те години, в страната има само 5 джамии, през 70-те години джамиите стават 30, през 80-те – 250, а през 90-те – 446. Мюсюлманите не обичат холандците, продължава мисълта си Фалачи, позовавайки се на демоскопско проучване, показващо, че 78% от тях ги смятат за “покварени”. Затова живеят отделно в гетата, създадени от тях самите, за да избегнат контактите с холандците. След кончината на Фалачи (през 2006) джамиите в Холандия станаха повече от 453, а мюсюлманите продължават да живеят в гетата, запазили своя ислямски облик и станали още по-големи. Впрочем, подобни големи мюсюлмански квартали има не само в Холандия, но и в много големи градове на страните в Западна Европа, включително мегаполисите Париж, Лондон и Брюксел. Те са почти непристъпни за държавните институции “държави в държавата”, които напоследък си спечелиха славата на “развъдници на терористи”[14]. А вече са и толкова многолюдни, че от началото на ХХІ век най-често срещаното име на новородени деца в Лондон и в Брюксел е Мохамед, а редица западноевропейски градове имат за кметове мюсюлмани[15].
Или пък, да вземем пример от Източна Европа. След преживяното османско господство (ХV-ХІХ век) Босна и Херцеговина беше последователно включвана в състава на католическа Австро-Унгария (1878-1918) и в унитарното християнско Кралство Югославия (1918-1945). В края на Втората световна война се превърна в република във федерална Югославия, а в началото на 60-те години Тито призна наличието на “мюсюлманска нация” в Босна и Херцеговина, за да впечатли Движението на необвързаните държави, в което преобладаващата част от участниците бяха мюсюлмански страни. Един от резултатите от осъщественото от Запада декомпозиране на Югославската федерация бе обособяването на Босна и Херцеговина като независима държава, решено през 1992 на референдум, бойкотиран от православните сърби, и потвърдено от парламента при неучастието на депутатите сърби. Изходът от последвалата война в Босна и Херцеговина (1992-1995) бе решен с нелегитимната военна намеса на НАТО, която осигури на бошнаците по-голямата част от територията на страната. Наложените от САЩ Дейтънски споразумения, потвърдени с Парижкия договор, фактически установиха кантонално устройство на три разделени етнически общности: бошнаците, хърватите и сърбите. В религиозно отношение преобладаващата част от населението на Босна и Херцеговина вече изповядва исляма. И мюсюлманите сега са обладани от амбицията да създадат интегрирана мюсюлманска република.[16]
Още по-характерен е примерът с Косово – същинската люлка на сърбизма.[17] При създаването на Югославската федерация бе обособена автономна област Косово и Метохия в рамките на Република Сърбия. Но албанската стратегия за отделяне на Косово заложи на демографския взрив. Ако през 1944 населението бе 500 хил. души, през 1961 то се оказа 964 хил., 70% от които - албанци. А през 1968 възникна албанското “националноосвободително” движение под лозунга “Косово – република!”, която бе обявена след таен референдум (октомври 1991). Опитите на Сърбия да предотврати това доведе в крайна сметка до внушеното от САЩ едностранно провъзгласяване на независимостта на Косово (17 февруари 2008). Тази изконна сръбска област не само че беше откъсната, но и превърната в ключов елемент на стратегията за обединяване на албанците на Балканите. Тя предвижда присъединяване на Метохия, Южна Сърбия и Северна Македония към Косово и последващото му обединяване с Албания[18].
Не по-малко поучителен е примерът с Македония. Етническата инвазия на албанците в Македония започна след земетресението в Скопие (1963), когато се появиха около 60 хил. работници-албанци, “забравили” впоследствие да се върнат по родните си места. По време на югоконфликта (началото на 90-те години) Македония бе залята от втора, още по-голяма албанска вълна. През 1994 македонският президент Киро Глигоров даде гражданство на около 167 хил. албанци срещу обещанието да го подкрепят на изборите. Третата, най-мощна вълна, дойде с кризата в Косово (1999). Македония прие около 500 хил. косовски албанци, като към 100 хил. от тях останаха и след регулирането на конфликта в Косово. Така албанците нараснаха от 22% в началото на 90-те години, на 32% към средата на 90-те години и до към 40% в края на 90-те години. Мюсюлманите (албанци, турци и ислямизирани цигани) съставляваха към края на ХХ мек около половината от населението на страната. Сериозните промени в етническия и религиозен облик на Македония, включително на столицата Скопие, доведоха до радикализиране на албанците и опити за дестабилизиране на страната и нейното „взривяване”, поставили под въпрос целостта и дори самото съществуване на Македония. Тя засега оцелява, но плаща за това твърде висока цена. С наложените 15 поправки в Конституцията (16 ноември 2001) бе въведен моделът на т. нар. мултиетническа държава, охвърлящ тезата за единната македонска нация, премахващ привилегированото третиране на Македонската православна църква и предоставящ на албанците твърде широк кръг от права, включително на блокиране на държавните решения. Нови големи отстъпки на албанците бяха направени с приетия през 2004 Закон за автономията на местната власт. Във всички тези тежки изпитания за македонската държава християните бяха разединени, докато албанците действаха в синхрон и неизменно имаха за съюзници всички други мюсюлмански общности в страната[19].
Нека обобщим. Опитът от миналото на европейските държави е доста богат на примери, показващи, какви печални резултати за единството на нацията, за суверенитета и дори за териториалната цялост на страната могат да имат недобре обмислените, късогледи или наложени от външни сили решения на държавните елити.
Сегашната бежанска криза
Освен от уроците на миналото, настоящата европейска резервираност се подхранва и от цял ред други резонно възникващи въпроси, свързани с приждащите през последните години стотици хиляди мигранти мюсюлмани:
- Защо хора от толкова далечни и цивилизационно различни от Европа страни не търсят спасение в по-близките им и сходни в културно отношение стабилни държави? И то при положение, че издръжката на един бежанец в страна от Близкия Изток излиза десет пъти по-евтино, отколкото в Европа, както заяви Фредерик Кюзай – координатор на терен във Върховния комисариат на ООН за бежанците.
- Защо много от мигрантите пазят документите си за самоличност, докато пристигнат в държава-членка на ЕС, след което бързат да ги захвърлят?
- Защо, например в България, всички мигранти, които са без документи за самоличност, се представят за сирийци, а впоследствие се оказва, че повечето от тях са от други етноси?
- Не буди ли тревога фактът, че много от мигрантите получават в Турция фалшиви документи за самоличност, което бе разкрито от представителството на УНИЦЕФ във Великобритания в началото на ноември 2015?
- Защо много от пристигналите в Европа бежанци изчезват безследно преди да са се регистрирали в приемните центрове?
- Защо голяма част от 175-те хиляди деца и младежи, потърсили убежище в ЕС, са изчезнали от погледа на институциите, както посочи на 13 ноември 2015 основният докладчик по въпросите на миграцията в Европейския парламент (ЕП) г-жа Кашету Киенге?
- Искат ли и могат ли онези мюсюлмани, изхвърлили християните от общата лодка с мигранти, плуваща от Северна Африка за Европа (случаят бе представен от медиите на 17 април 2015), да се интегрират в европейското християнско общество?
- Не буди ли съмнения за истинските мотиви на прииждащите мюсюлмани фактът, че повечето от тях са млади и несемейни мъже – точно такива, които са най-склонни към агресия, водени от морални и религиозни мотиви?
- Дали не е основателно предупреждението на ливански министър, че един на всеки 50 сирийски бежанци може да се окаже терорист?
- Блъф ли е откритата хвалба на “Ислямска държава”, че изпраща джихадисти в Европа през пропускливите й граници, или реално осъществявана стратегия?
- Не е ли обезпокоително разкритието на германския вестник “Билд ам Зонтаг” (20 декември 2015), че “Ислямска държава” е откраднала десетки хиляди празни паспорти в Сирия, Ирак и Либия, като ги използва за мними бежанци, искащи убежище в ЕС?
- Не е ли притеснително разкритието на американската новинарска агенция Асошиейтед Прес (20 ноември 2015), че афганистанци си купуват фалшиви писма на талибани със заплаха за живота им, за да получат убежище в Европа?
- Защо няколко млади мюсюлмани са минали през Македония с фалшифицирани паспорти на едно и също име – на 25-годишния сириец Ахмад ал Мохамад (войник от армията на правителствените сили, убит няколко месеца по-рано), но с различни снимки, като един от тези паспорти беше намерен до трупа на едно от камикадзетата при атентатите в Париж от 13 ноември 2015?
- Защо мюсюлмани, вмъкнали се като бежанци в Европа, се оказаха участници в терористичните атаки в Париж на 13 ноември 2015, както потвърди френският премиер Манюел Валс (19 ноември 2015)?
- Доколко сигурно се чувства 90-хилядното християнско население на гръцкия остров Лесбос при установените там 200 хиляди мигранти-мюсюлмани?
- Дали не е прав чешкият президент Милош Земан, който заяви (26 ноември 2015): “Вярвам, че мигрантската криза е резултат на организирана инвазия.”?
- Не трябва ли европейските граждани да се тревожат от обявения на 25 ноември 2015 от “Ислямска държава” списък на държавите, които ще бъдат атакувани, след като повечето от тях (36 от общо 60) са европейски?
Големият въпрос обаче е: Кой предизвика и постоянно поддържа тази мощна вълна от мигранти-мюсюлмани към Европа и с каква цел? Ясно е, че ако Северна Африка и Близкият Изток не бяха дестабилизирани, това нямаше изобщо да се случи. Всъщност, кой ги дестабилизира? Ако има все още някой, който да не може да открие отговора, нека се обърне към публичната реч на отлично информирания американски ген. Уесли Кларк – бивш върховен главнокомандващ на обединените сили на НАТО в Европа, произнесена на 3 октомври 2007 на предизборен митинг в Калифорния. В нея генералът разказва за срещата си със заместник-секретаря по отбраната Пол Уолфовиц, състояла се в сградата на Пентагона непосредствено след Първата война в Персийския залив (1991). Рекапитулацията на Уолфовиц за тази война била следната: “Научихме, че можем да използваме армията в Близкия Изток и Съветите няма да ни спрат. Имаме около пет-десет години да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди да се появи следващата суперсила, за да ни предизвика”. По-нататък Кларк разказва за друга своя среща с високопоставен служител на Пентагона, проведена в сградата на военното ведомство непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 в Ню Йорк и Вашингтон. Той “извади от бюрото си някакъв лист хартия и каза: “Току-що получих това от кабинета на секретаря по отбраната. В него се казва, че ще атакуваме и ще унищожим правителствата в седем страни до пет години. Ще започнем с Ирак, а след това следват Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и Иран.” Разказвайки за тези свои срещи в Пентагона, Кларк предлага и своя коментар: “Това си беше доста шокиращо. Изглежда целта на военните е да започват война, да сменят правителства, а не да спират и ограничават конфликти. Тази държава беше превзета с политически преврат от група хора – Уолфовиц, Чейни, Ръмсфелд и други, които са част от проекта за новия “Американски век”. Те искаха ние да дестабилизираме Близкия Изток. Да го обърнем с главата надолу, за да бъде под наш контрол”[20]. Всичко, което се случи впоследствие, следва доста точно логиката на американските “ястреби”, разкрита още през 2007 от генерал Кларк. Ако има известно разминаване в последователността на действията на Вашингтон, то се дължи на смяната на караула в Белия дом в началото на 2009, когато републиканците бяха изместени от демократите. А ако има неизпълнение на части от изложената програма-максимум, това пък произтича от очевидното стесняване на възможностите на Вашингтон да моделира света по своя собствен вкус. Ако ли пък има някаква новост в изложения от Кларк сценарий, тя се отнася до започналата през 2010 с най-активно американско участие т. нар. “арабска пролет”, обхванала Тунис, Египет, Либия, Мароко, Йемен, Сирия и други северноафриканските страни – една адаптация на организираните от Вашингтон “цветни революции”, преследващи същата цел – смяна на неугодни на САЩ режими[21].
Съпричастността на САЩ с миграционните вълни, заливащи през последните години Европа, има и други преки и косвени потвърждения. Най-активна дейност в страните от Близкия Изток и от Северна Африка сред готвещите се да мигрират, развиват радиостанциите “Свободна Азия” и “Свободна Европа”, ситуираната в САЩ международна правозащитна организация “Хюман райтс уоч”, Фондация “Отворено общество” на Джордж Сорос и маса други щатски неправителствени организации, които не само помагат, но очевидно и направляват бежанците.
Натрапчивото американско внушение, че бежанците са “сирийци” по правило е съпроводено с твърдението, че те са били принудени да избягат от страната си поради жестокостите на “бандита и убиеца” Асад, както го нарече на 30 август 2013 държавният секретар на САЩ Джон Кери. Само че не някой друг, а именно бившият президент на САЩ Джеймс Картър, общувал нееднократно лично с Башар ал Асад, в статия в “Ню Йорк таймс” от октомври 2015 открито се разграничи от опитите за демонизиране на режима в Дамаск. При управлението на семейство Асад (от 1970 насам), пише Картър, “Сирия беше добър пример за хармонични отношения между нейните много различни етнически и религиозни групи, сред които араби, кюрди, гърци, арменци и асирийци, които бяха християни, евреи, сунити, алевити и шиити”. Нека да добавим, че макар да е шиит, Башар ал Асад свърза живота си с една сунитка, при управлението му наистина имаше етническа и религиозна толерантност, а сирийската икономика работеше. Той, разбира се, не е светец, но не е и такъв злодей, какъвто иска да го представи официален Вашингтон. Преследваната цел е прозрачна – след като не успяха да го свалят през 2006, САЩ дейно подкрепиха през 2011 усилията на Саудитска Арабия и Катар за трансфериране на “арабската пролет” и в Сирия, за да елиминират този свързан с Иран и Русия режим. Да, мнозина сирийци бягат от страната си, но не толкова от режима на Асад, колкото от ожесточената и продължителна гражданската война, подпалена от подкрепяната от Запада т. нар. “Свободна сирийска армия”. Война, която роди “Ислямска държава”, бързо израснала като най-успешната терористична организация в света, създала и налагаща с неописуеми жестокости Ислямски халифат в Сирия и Ирак, а частично и в Либия. Впрочем, неотдавна американският разследващ журналист Уейн Мадисън разкри, че създатели на “Ислямска държава” са американското ЦРУ и Турската разузнавателна служба (МИТ), което показва, че САЩ сътрудничат дори с терористите, само и само да постигнат упорито преследваната цел – свалянето на Асад.
Тенденциозността на американските твърдения, че прииждащите в Европа са предимно сирийски бежанци, бе опровергано и от данните на Международната организация по миграция (от 17 септември 2015), според които сирийците са под 40% от имигрантите. А какво да си мислим ние, българите, при положение, че у нас най-голям е относителният дял на афганистанците, както неотдавна обяви председателят на Държавната агенция за бежанците Никола Казаков. Те от кого бягат в Европа, за да търсят международна закрила? От наложеното от Вашингтон правителство в Кабул? От създадените от САЩ талибани? От непрекъснатия цикъл на военни конфликти, в които страната им беше вкарана от американската война в Афганистан, започнала през далечната 2001? Или от американското и натовското военно “присъствие” в Афганистан, продължаващо до наши дни?
Американската „съпричастност” към нахлуващите в Европа нелегални мигранти личи особено ясно от целенасочената и мощна медийна кампания, показваща бежанците само в положителна светлина. Редакторът в няколко сайта Пол Уотсън пусна неотдавна видео, озаглавено “Мигрантската криза: кадрите, които медиите отказват да излъчат”, показващо проявите на вандализъм и агресия от страна на бежанците. Впоследствие бяха показани и други техни неприемливи прояви: разрушаване на телената ограда по сръбско-хърватската граница и насилствено навлизане в територията на ЕС; събаряне на оградата на словенско-австрийската граница; подпалване и пълно унищожаване на палатков лагер в Словения, специално подготвен за тях; масов бой между мигранти в германския град Хамбург; стълпотворение във френския град Кале и хилядно множество пред входа на тунела под Ламанша при Дувър, блокирало високоскоростните влакове; грабежи, сексуални посегателства и изнасилвания на жени от бежанци в шведската столица Стокхолм, в германските градове Кьолн[22], Хамбург, Берлин, Щутгарт и Франкфурт, в австрийския град Залцбург, във финландската столица Хелзинки и в швейцарския град Цюрих; масово сбиване между мигранти край Лъвов мост в София; и още дълъг ред други подобни.
В опитите да бъде склонена Европа да приема с отворени обятия нахлуващите стотици хиляди нелегални мигранти бяха включени и европейските атлантици, които са специално обучавани, как да поддържат американската кауза. Едни сипеха обвинения срещу европейците за “дефицит на състрадание” към бежанците (Иван Кръстев). Други открито призоваваха ЕС “да помисли за намиране работа на бежанците” (Надежда Нейнски). Трети стигнаха дотам да твърдят, че “мигрантите са единствения шанс на застаряващите европейски общества и техните икономики” (Кай Кюстнер). Мнозина пледират да се организира училищно образование за мигрантските деца. Подтекстът на всички тези дирижирани пледоарии е един и същ: да бъдат приемани всички прииждащи от Близкия Изток и от Северна Африка мигранти, като им бъдат осигурени всички възможности за трайно оставане в Европа (вместо да бъдат временно приютени и спасени, докато бъдат регулирани военните конфликти, от които бягат, след което да бъдат върнати в техните страни). Уверенията, че мигрантите ще се отразят много благоприятно на европейските икономики бяха развенчани от директора на МВФ Кристин Лагард на Световния икономически форум в Давос (20 януари 2016). Пристигналите през 2015 1.5 млн. мигранти са довели до растеж на европейските икономики от 0.05%, а очакваните през 2016 нови 4 млн. мигранти ще доведат до растеж на европейските икономики също с “положителен, но малък процент” – 0.09% през 2016 и 0.13% през 2017.
Същевременно медиите на САЩ системно критикуваха европейците за нехуманно и дори жестоко отношение към имигрантите, прибягвайки и до манипулативно представяне на различни събития. Безспорен връх на клеветническата кампания срещу Европа бе публикуваният на 7 декември 2015 анализ “Варварите са зад портите на Европа”, изпълнен с нападки към европейските “националистически варвари”. Лансираните в него предложения са: “Германия може да приема повече бежанци, макар и не по милион годишно”; “Франция и Германия могат да финансират войната срещу Ислямска държава”; целият свят “може да даде пари за създаване на фонд за възстановяване на икономиката на Северна Африка и Близкия Изток”. Автор на тези “бисери” е не кой да е, а самият Нуриел Рубини – бивш съветник на президента Клинтън, работил във Федералния резерв на САЩ, МВФ и Световната банка, подвизаващ се сега като професор в Нюйоркския университет и ползващ се с репутацията на един от стратезите на Вашингтон. По повод подобни упреци дясноцентристкият премиер на Словакия Роберт Фицо се солидаризира със съпротивата в европейското общество срещу широкото отваряне на границите на ЕС за мигрантите-мюсюлмани, изтъквайки, че това “застрашава християнските ценности на Европа”. Още по-категоричен бе унгарският му колега – консерваторът Виктор Орбан: “Тече съвременна масова миграция (...) която би могла да промени облика на европейската цивилизация (...) Ако това се случи, то ще е необратимо (...) Ако направим грешка сега, ще бъде завинаги.” Откровен отговор на идващите оттатък океана обвинения даде и бившият полски президент Лех Валенса, който в интервю за израелски журналисти от септември 2015 изтъкна два аргумента: опитът показа, че “мюсюлманите не се интегрират в Европа”; те “ще обезглавяват и в Европа”, както са го правили и в своите страни. Наложи се и американски спецове да опровергават отправяните от САЩ обвинения. Уважаваният анализатор Патрик Бюкенън, бивш висш служител в администрациите на Никсън, Форд и Рейгън, обясни защо опитите за поучаване на Европа с американския опит са неоснователни. Вярно е, че от 1890 до 1920 САЩ приеха 15 млн. мигранти, пише Бюканън, но напомня, че пристигащите са били европейски християни и, че Вашингтон спира миграцията през 1924. Според него, случаят с Европа е друг: тя няма опит в овладяването на масова миграция, а пристигащите са мюсюлмани, които не се асимилират, а създават анклави – копия на земите, от където са дошли.
Фалшът на тези американските поучения се доказва от фактите. През финансовата 2014 САЩ дадоха убежище едва на 1 682 сирийски мигранти, при положение, че именно Вашингтон подпали “чергата” в Сирия. Определеният таван за прием на бежанци в САЩ за бюджетната 2015 е едва 70 хиляди. Обявеният план на Обама за приемане на 100 хил. сирийски бежанци незабавно се натъкна на силна вътрешна съпротива и през ноември 2015 губернаторите на 34 щата (от общо 50) заявиха, че ще го бойкотират. А един от тях (на Луизиана) нареди да бъде постоянно следен единственият сирийски бежанец, установил се в неговия щат. Подобна вътрешна съпротива впрочем се наблюдава и в Канада.
Косвено свидетелство за напористото американско желание Европа безпроблемно да приема непрекъснато прииждащите мигранти-мюсюлмани е пасивното поведение на Северноатлантическия съюз и неговата военна организация. Когато остана без работа след приключването на студената война, НАТО прояви истинска изобретателност при измислянето на причини да продължи своето съществуване “в името на сигурността и стабилността в Европа”. И някак странно сега, когато по почти всеобщо мнение милионната нелегална мигрантска “армия” от мюсюлмани се превърна в рисково предизвикателство пред европейската сигурност, НАТО се „снишава”. Това странно поведение на алианса вече поражда открито недоволство. Неотдавна германското издание “Дойче Виртшафтснахрихтен” писа: “Кризата с бежанците в Европа премина всички възможни граници (...) Докато европейските държави се мъчат пряко сили, НАТО не прави нищо за разрешаване на проблема, макар да разполага с всички необходими ресурси (...) Кризата с бежанците изправи безопасността на Европа на ръба на колапса, но НАТО се прави, че нищо не се случва”. Медията задава директно и въпроса: “С какво се занимава НАТО, която получава финансиране от европейските данъкоплатци?”[23]. Всъщност, отговорите на поставените въпроси не са толкова трудни. Северноатлантическият пакт бездейства пред разтърсващата ЕС криза с мигрантите-мюсюлмани, защото изпълнява волята на своя господар. Вместо с основния реален проблем на европейската сигурност, НАТО с усърдие, сравнимо с това по време на студената война, провежда военни учения, създава свои щабове в източноевропейските си държави-членки, засилва военното си “присъствие” в източните предели на своята зона на сигурност, опитва се да включи в редовете си раздиращата се от противоречия Украйна и съзнателно да вбие клин между ЕС и Русия. Иначе казано, да създава несигурност в Европа, защото ако тя постигне най-накрая своята сигурност, както желаят всички европейски народи, НАТО отново ще се окаже без работа.
Всъщност, пактът все пак се намеси, но не за гарантирането на сигурността в охраняемата зона, а в подкрепа на американските амбиции в Сирия. Три дни след терористичните атаки в Париж от 13 ноември 2015 “Вашингтон пост” си позволи крайно недипломатично да запита директно: Какво още чака Оланд, а не поиска да бъде активиран чл. 5 на Северноатлантическия договор, след като Обама и Ердоган вече заявиха предварително своето съгласие? Часове след излизането на вестника приключи Срещата на Г-20 в Анталия и участващият в нея държавен секретар на САЩ Джон Кери незабавно отлетя за Париж, за да продължи на място американския натиск. Същият ден следобед (16 ноември 2015), в присъствието на Кери, Оланд се обърна за помощ, но не към НАТО, а към европейските съюзници с искане за първи път да бъде задействан новият чл. 42.7 от Договора за функциониране на ЕС, предвиждащ в случай на терористично нападение държавите-членки да окажат съдействие с всички възможни средства на тяхно разположение. И проведеният на следващия ден Съвет на ЕС по отбраната прие единодушно предложението. Същият ден стана ясно, че Оланд е провел разговор с иранския президент Хасан Рухани по въпроса за “съвместна борба” срещу Халифата и е планирал за следващата седмица посещение в Москва, за да обсъди с Путин формирането на “широка коалиция” срещу “Ислямска държава” (визитата действително се осъществи на 26 ноември). Претърпял тежък и унизителен удар в опита си да въвлече НАТО за постигане на американските цели в Сирия като се възползва от трагичните събития във Франция, Вашингтон светкавично задейства резервния си вариант – да направи това чрез Турция. И още на следващия ден, след като Франция потърси помощ от ЕС, а не от НАТО, Турция свали руски боен самолет край границата си със Сирия с твърдението, че прекосил турското въздушно пространство за “цели 17 секунди”[24]. Изтъкнатият мотив изглеждаше абсурден не толкова поради оспорването му от Москва, колкото предвид факта, че бе отправен от една държава, чиито бойни самолети нееднократно нарушаваха въздушното пространство на Ирак без негово знание, като отказа да ги изтегли, въпреки настойчивите искания от иракска страна. Така или иначе, целта на Вашингтон беше постигната - вместо да се обърне към Москва за съвместно изясняване на случая, Ердоган незабавно поиска помощ от НАТО за укрепване сигурността на Турция по границата й със Сирия. Всичко беше така “съшито с бели конци”, че едва след цял месец дебати НАТО прие (на 18 декември 2015) предложението на Турция за засилване на въздушната й отбрана по границата със Сирия с изпращане на натовски кораби и авиация.
Когато анализираме причините за огромните мигрантски вълни, заливащи през последните години Европа, не можем да не изтъкнем и вината на нейните национални и общоевропейски лидери. Едва наскоро се намери първият сред тях, който да има поне доблестта открито да признае това. Направи го френският президент Франсоа Оланд в реч, произнесена на 7 октомври 2015 пред Европарламента: “Европа разбра със закъснение, че трагедиите в Близкия Изток и Африка ще имат последици за нея.” Зад това свенливо и твърде общо признание може да бъде разчетено известно съжаление за европейската подкрепа, неизменно давана за американските авантюри в посочените от Оланд региони от края на 2001 насам. И най-вече за възторжената европейска подкрепа за т. нар. “Арабска пролет”, чиито най-горещ фен беше именно Франция на Оланд. Една “пролет”, която - както своевременно предупредиха най-прозорливите арабски анализатори, скорострелно премина в “Арабска есен”, попарила надеждите за поредния износ на демокрация, за да се превърне в крайна сметка в “Арабска зима” и в истинско “Ислямско възраждане”, родило екстремистката “Ислямска държава”, чийто „Халифат” вече контролира в Ирак и Сирия територия, по-голяма от тази на Великобритания (и проявява активност в Либия, Египет, Саудитска Арабия, Йемен, Афганистан, Пакистан, Алжир, Нигерия и руския Северен Кавказ). Признанието на Оланд – лидер на държавата-инициаторка на европейската интеграция и част от колективното френско-германско лидерство в Обединена Европа, е от особено значение, тъй като създава атмосфера на самокритично вглеждане в допуснатите в миналото грешки, обективен анализ на “глухата улица”, в която беше натикан ЕС, и търсене на изход, който да отговаря на интересите на Европа и на широките обществени очаквания на нейните граждани. За това, че посланието на Оланд е правилно разчетено от онези, които наистина искат ЕС да избегне готвещата му се примка, свидетелства изказването на българския евродепутат Ангел Джамбазки, направено само пет дни по-късно по време на дискусия за мигрантската криза в Дома на Европа в София. Европейският съюз “не поръчва музиката, но ще плати сметката”, подчерта Джамбазки, оставяйки на интелигентния слушател да си отговори кой точно поръчва музиката.
Много по-важна причина за допускането на тежката мигрантска криза на ЕС обаче е липсата на европейски политически съюз. Необходимостта от създаването на такъв съюз, който да допълва икономическата интеграция, беше осъзната още в първите години на европейския интеграционен проект. Опитите за учредяване на Европейска политическа общност (1952-1954) и на Европейски политически съюз (1961-1962) пропаднаха, а всички последващи усилия за придвижване в тази посока бяха блокирани от Великобритания. Сега, когато Обединена Европа е изправена пред толкова сложно и сериозно предизвикателство, каквото безспорно е мигрантската криза, се вижда колко фатален може да бъде този отдавна осъзнат пропуск на европейската интеграция.
При това положение общоевропейските институции се оказаха с вързани ръце за вземане на своевременни и адекватни решения. Но проблемите с нелегалната миграция на внушителни маси от мюсюлмани не търпяха отлагане и лидерите на държавите от ЕС по необходимост се преориентираха към вземане на национални решения. Така лъсна целият разнобой в толкова хвалената дотогава „интегрална Европа” и станахме свидетели на неща, които едва ли можехме да си представим само допреди няколко години. Обединена Европа, която беше изключително горда, че събаря разделящите стени от времето на студената война, започна да издига огради, подобно на иронизираните от нея по-рано за същото САЩ и Израел. Страна, водеща преговори за присъединяване към ЕС (Турция), строи бетонна стена по границата със своята съседка Сирия. Страна с приета молба за членство в ЕС (Македония) издига ограда по общата си граница с държава на същия Съюз (Гърция). Държава-членка на ЕС (Латвия) започна да издига ограда по общата си граница с Русия. Държави-членки на ЕС (България и Хърватска) издигнаха телени огради по границите си със страни, водещи присъединителни преговори за членство в Съюза (съответно, Турция и Сърбия). Издигат се дори телени огради между държави-членки на ЕС (Унгария по границите с нейните съседи Румъния, Хърватска и Словения; Словения по границата си с Хърватска; както и Австрия по границата си със Словения). По повод на първите издигнати гранични огради (от България и Испания) ЕК се задоволи с декларацията, че няма правни възражения срешу издигането на “временни стени”. Заради нерешени въпроси, свързани с наплива на нелегални мигранти, се стигна до затваряне на границите между държави от ЕС (между Унгария и Хърватска). Поради взаимни обвинения за допускането на бежанци, бяха блокирани границите между държави от Обединена Европа (Хърватска и Словения), както и между държава-членка (Хърватска) и страна, водеща присъединителни преговори (Сърбия).
Приетият на 26 юни 2013 регламент “Дъблин ІІ” за разпределяне на мигрантите по национални квоти се оказа неефективен още в началото на мигрантската криза. Регламентът, предвиждащ бежанците да се регистрират в първата държава на ЕС, в която са пристигнали, беше оспорен основателно от засегнатите страни. Още през 2014 България, Кипър, Италия и Малта поискаха преразглеждането му, изтъквайки колко е несправедливо 15 държави от ЕС, и то най-богатите, да нямат бежанци, а другите да поемат цялото бреме. В разгара на мигрантската криза, през 2015, Хърватска и Словения отказаха да приемат повече мигранти с аргумента, че и намиращите се вече в двете страни бежанци им идват в повече. Полша и Словакия пък изразиха готовност да приемат предвидените в квотите им бежанци, но само ако са християни. Изправена пред възраженията на повечето държави-членки на ЕС и притисната от Вашингтон, германският канцлер Ангела Меркел, без консултации с другите държави от Съюза, ненадейно реши на 5 септември 2015 да загърби Дъблинския регламент и да отвори широко вратите на Германия за прииждащите нелегални мигранти. Това предизвика негодувание сред държавите от Обединена Европа. Словашкият премиер Роберт Фицо открито заяви, че отварянето на границите от Меркел е “грешка, с която ЕС няма да може да се справи”. Номинираният за министър на отбраната на Полша Антони Мацеревич беше още по-категоричен: “Ангела Меркел покани тези хора в Германия. А последиците от нейното безгрижие сега трябва да поемат останалите европейци”. Още по-остро недоволство от решението на Меркел се надигна в самата Германия, не само сред опозиционните политически партии, но и сред коалиционните й партньори, дори в собствената й партия. Когато под напора на растящото недоволство Меркел реши да се върне към прилагането на Дъблинския регламент (октомври 2015), изтръпнаха държавите, които щяха да се окажат потърпевши от това. “Ще стане страшно”, беше лаконичният, но много характерен за настроенията в държавите от южния пояс на ЕС коментар на българския премиер Бойко Борисов. След като не получи очакваната подкрепа на Европейския съвет (30 ноември 2015), Меркел отново реагира неадекватно. Тя си позволи открито да упрекне лидерите на страните от Централна и Източна Европа за отказа им да приемат задължителна схема за разпределяне на бежанците и дори се зае с организирането на Среща на върха с участието само на осем държави от ЕС (Германия, Белгия, Холандия, Люксембург, Гърция, Австрия, Швеция и Финландия), което беше възприето като опит за създаване на “мини-ЕС”. В крайна сметка, Меркел беше принудена да даде “заден ход”, обявявайки на 13 декември 2015, че иска “драстично намаляване” на бежанците, пристигащи в Германия. От 1 януари 2016. Германия се върна към индивидуалните проверки на бежанците, но забърканият както за Германия, така и за целия ЕС проблем си остана изключително труден за разрешаване.
Същата противоречива участ имаха договорените с Турция и с африканските държави планове за ограничаване на миграцията в Европейския съюз. Предложеният през октомври 2015 пакет от стимули за Турция, за да разкрива минаващите през нея мюсюлмани, упътили се към редиците на джихадистите в Близкия Изток, и да задържи намиращите се на територията и над 2.5 млн. бежанци, съдържа някои договорки, които се приеха много сдържано в европейското общество. Особено поетите ангажименти за подновяване на блокираните преговори за присъединяване на Турция към ЕС и за отлагане на ежегодния доклад на ЕК за напредъка на Турция към членство в ЕС, тъй като той трябваше да съдържа остри критики заради потъпкването на свободата на словото и на събранията. Освен това, за договарянето Меркел отиде в Анкара при Ердоган в самото навечерие на насрочените извънредни парламентарни избори в Турция, което бе изтълкувано като подкрепа за все по-едноличния му режим и безспорно помогна на неговата партия да спечели неочаквано изборите с абсолютно мнозинство. На срещата на ЕС с 35 африкански държави в Малта през ноември 2015 бе приет съвместен План за действие против нелегалната миграция, но форумът започна с противоречия между 28-те държави от ЕС и под знака на неочаквани едностранни мерки от тяхна страна. Това се отрази доста неблагоприятно на имиджа на Европа в Африка и няма как да не повлияе върху изпълнението на поетите взаимни ангажименти.
Ако трябва да се очертаят досегашните резултати от мигрантската криза в ЕС, може най-напред да се констатира оформящият се консенсус в европейското общество за това, че установилите се, нахлулите и постоянно прииждащите стотици хиляди нелегални мигранти-мюсюлмани представляват реална опасност за разграждане на европейската цивилизация и за унищожаване на европейския културен код, за сигурността, стабилността и просперитета на Европа.
На интеграционно равнище резултатите са тягостни. Изправена пред най-голямото предизвикателство в своето над 60-годишно развитие, Обединена Европа изглежда беззащитна, потънала в излезли наяве дълбоки противоречия, объркана и оставена на самотек. “Европейската мечта” неочаквано бързо помръкна. Създаде се впечатление, че ЕС като че ли е обърнал посоката от „интегрална Европа” към „Европа на нациите”. Обединена Европа сякаш се разпада на части.
Вместо уверено да водят европейския кораб в бурното море, капитаните му са изпаднали в униние, паника и бездействие. Ето няколко характерни признания за положението, в което се оказа ЕС в резултат на мигрантската криза, събрани през октомври 2015 от италианското списание “Politico”. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск: “Няма никакво съмнение, че тази криза може да промени Евросъюза във вида, в който го изградихме”. Германският канцлер Ангела Меркел: “Ако Европа претърпи неуспех по въпроса за бежанците, това повече няма да бъде онази Европа, за която мечтахме”. Холандският министър-председател Марк Рюте: “Мигрантската криза може да разруши фундамента, на който се крепи нашето сътрудничество”. Словашкият премиер Мирослав Церар: “Ако не се намери решение на мигрантската криза, само няколко седмици делят Европа от разпадането и”.
Кризата с ислямския тероризъм и последвалата криза на Шенгенското пространство
Проблемът с нахлуващите стотици хиляди нелегални мигранти-мюсюлмани е най-важния и драматичният аспект на кризата на ЕС през последните години. Той е и най-трудно разрешим, тъй като наред със своята изключителна сложност, съвпада по време с други аспекти на общата криза на Обединена Европа.
Органично свързано с мигрантската криза е очерталото се изправяне на ЕС пред лицето на застрашително растящата опасност от ислямския фундаментализъм и неговата уродлива рожба – тероризма. Обединена Европа се сблъска с ислямския тероризъм в самото начало на ХХІ век. Многобройните анализи на автори от евроатлантическото пространство на тази злополучна среща обаче, по правило страдат от идеологически предубеждения или, най-малкото, от едностранчивост. Сякаш някаква диригентска палка кара анализаторите да не виждат, че освен ислямския, има и други форми на религиозен тероризъм, включително юдейски и християнски, както и, че съществува феноменът държавен тероризъм. Тонове мастило са изписани от християнски автори по основния въпрос за причините, пораждащи ислямския тероризъм, но доста внимателно се избягва резонно възникващият въпрос: даваме ли ние, т.е. така нареченият “Западен свят”, с разбиранията си и със своите действия, поводи на ислямистите да ни атакуват?
Ако искаме да сме коректни, няма как да не признаем, че ислямският тероризъм се организира, укрепна и пусна пипалата си навсякъде по света в резултат от войните срещу мюсюлмански страни на християнски държави, които преследваха користни имперски цели: смяна на неугодни политически режими и дестабилизация, за да се наложи западното господство и да се сложи ръка на местните природни ресурси[25]. Първата глобална ислямска терористична мрежа “Ал Кайда” беше рожба на американската Война в Персийския залив (1991), а сегашният флагман на ислямистките терористични организации – “Ислямска държава”, бе извикана на живот от американските война в Ирак (2003-2011)[26] и от започналите през 2014 бомбардировки на САЩ в Ирак и в Сирия. Макар голямата цел на ислямските терористи да си остава неизменно “Големият Сатана” (САЩ), с укрепването си те разширяваха периметъра на своята дейност до всички по-активни съюзници и преки помощници на Вашингтон. Така, като следствие от европейската подкрепа за американските войни срещу ислямски страни в Близкия Изток и в Африка, европейските натовски държави, изявяващи се като най-активни сътрудници на военните операции на САЩ срещу ислямския извъневропейски свят, се оказаха предпочитани обекти за терористични атаки. Вън от този контекст не могат да бъдат обяснени атентатите в Испания (2004), Великобритания (2005) и България (2013) – точно онези три европейски държави, които подкрепиха от самото начало военната авантюра на САЩ в Ирак, предприета нелегитимно (без мандат на Съвета за сигурност на ООН) и с изцяло лъжливи обвинения.
Сега наблюдаваме нова, по-мощна вълна на ислямския тероризъм в Европа. От декември 2014 започнаха атентати на ислямски фундаменталисти в Турция, Франция, Германия и Дания и бяха направени опити за такива в Белгия и други европейски държави. Причините не бива да се търсят само в ислямския свят. Далеч по-полезно би било да се вгледаме в себе си и да се запитаме: Къде сгрешихме? С какво дадохме поводи на ислямистите да прибягват до тероризъм в Европа?
Като начало, нека си припомним, че Турция и Франция бяха най-пламенните европейски привърженици на американския план за насилствено сваляне на режима на Асад в Сирия. Пак Франция, този път в компанията на Белгия и Дания, участва със свои военни самолети в американските бомбардировки в Ирак, чиято официална мишена са позициите на “Ислямска държава”, но фактически преследват стратегията на Вашингтон да възстанови загубения контрол над тази много важна страна. Турция пък обстрелва от своята територия позиции на “Ислямска държава” в Сирия, подкрепяйки “бунтовниците” срещу режима на Асад, и вкара свои войски в Ирак уж срещу “Ислямска държава”, но със зле прикрити териториални претенции[27].
Ангажирането на ЕС и на неговите членове с американската геополитическа стратегия в Близкия Изток и Северна Африка има и друга много по-тежка последица. Живеещите в Европа мюсюлмани не просто не са интегрирани. От началото на ХХІ век започна обратен на дългоочакваната интеграция процес - на тяхното отчуждаване от европейската страна, в която са се установили, и от европейската цивилизация въобще. Да се търсят причините за този процес само в тяхната маргинализация е доста наивно. Защото по-голяма роля играеше и продължава да играе тяхната самомаргинализация. Примерите от най-старата европейска модерна демокрация – Великобритания, са красноречиви. В бомбените атаки в Лондон през 2005 участва мюсюлманин, роден в Обединеното кралство като трето поколение в мигрантско семейство. А екзекуторът на “Ислямска държава” Мохамед Емуази (Джон Джихадиста) е израснал в заможно семейство в Лондон и е завършил Уестминстърския университет.
Сляпото придържане към американската геополитическа стратегия през последните години започна да загнездва в съзнанието на тези значителни и локално концентрирани мюсюлмански маси омразата към “покварена християнска Европа”. И когато европейските държави последваха за пореден път военните операции на САЩ в Ирак и Сирия, призивите на “Ислямска държава” към тях да се присъединят към “войниците на Аллах” в Халифата или да убиват “неверниците” в своите страни, намериха благоприятна почва. От есента на 2013 световните медии започнаха да разкриват усилено вербуване на доброволци в България, Германия, Холандия, Испания и други европейски държави за включване в бойните редици на “Ислямска държава”. На 14 януари 2015 директорът на Европол Роб Уенрайт оповести, че между три и пет хиляди граждани на ЕС са заминали да се бият на страната на джихадистите в Сирия. Според англоезичната арабска телевизия “Ал Джазира”, към края на март 2015 над 22 хиляди чужденци от около 100 държави участват пряко в действията на “Ислямска държава” в Сирия и Ирак, други около 6500 чуждестранни бойци се бият в Афганистан, а нови стотици – в Либия, Йемен, Сомалия и Пакистан. Доклад на ООН от 3 април 2015 сочи, че над 25 хиляди чужденци от над 100 държави участват във военните действия на “Ислямска държава” в Сирия, Ирак, Либия, Йемен, Сомалия, Афганистан и Пакистан.
Междувременно започна да се сбъдва предсказанието на руския президент Путин, направено в статията му в “Ню Йорк таймс”[28], че външните участници в сирийската гражданска война ще се върнат в своите страни с опита, натрупан в Сирия, с което ще поставят под заплаха националната и международната сигурност в евроатлантическото пространство. От началото на 2014 започнаха арести на завърнали се от Сирия джихадисти във Великобритания, Франция, Белгия, Италия, а също в Норвегия, Косово, Македония, Босна и Херцеговина, с обвинения за терористична дейност. В България, Испания и други страни бяха предприети арести на лица, правили опити за вербуване на джихадисти. През ноември 2014 бяха постановени първите присъди в ЕС на завърнали се от Сирия терористи за участието им в бойните редици на “Ислямска държава”. Първо координаторът на ЕС за борбата с тероризма Жил дьо Керхов, а после и директорът на Европол – Уенрайт, предупредиха, че завърналите се джихадисти от Сирия представляват най-голямата заплаха за сигурността на ЕС. Но беше вече много късно, за предотвратяването на пъклените планове на терористите. Едва след серията от терористични актове – успешни и предотвратени, към есента на 2015 ЕС сяякаш започна да разбира в какъв капан се е оказал.
Следователно, можем да заключим, че ако Европа и нейните държави не бяха се хванали на американската “въдица” за насаждане на демокрация чрез “Арабската пролет” и силовото сваляне на режима на Асад, нямаше да има нито гражданска война в Сирия, нито пък “Ислямска държава”. А може би нямаше да я има и тази вълна от ислямски тероризъм в Европа.
“Може би”, защото Европа допусна и друго прегрешение към ислямския свят, което се превърна в негов постоянен дразнител, източник на незапомнени масови протести в мюсюлманските страни и непрекъснато подхранван мотив за терористични актове срещу “богохулните европейци”. Началото на странната европейска мода да се забавляваме с карикатури на пророка Мохамед беше поставено през 2003 в Дания. Въпреки масовите протести в целия ислямски свят, тогавашният й премиер Андерс Фог Расмусен заяви, че това е израз на свободата на изразяване, за което впоследствие бе възнаграден с поста генерален секретар на НАТО (2009-2014). Печатането на карикатури на Мохамед се утвърди като системна практика във Франция, като лидерска роля изигра сатиричното списание “Шарли ебдо”. Едва ли следва да се учудваме, че именно неговата редакция стана обект на терористичния акт от 7 януари 2015. Освен че беше предизвикан, отговорът на ислямския тероризъм се оказа и неудачен. По инициатива на френския президент Оланд на 11 януари 2015 в Париж се проведе “Шествие в подкрепа на свободата на словото”, в което участваха ръководители на ЕС и над 40 национални лидери. Но пристигналият външен министър на Мароко Салахедин Мезуар отказа да участва в шествието “заради присъствието на богохулни карикатури на пророка”. В Анкара турският президент Реджеп Ердоган открито заяви: “Двуличието на Запада е очевидно.” А по повод участието на израелския премиер Бенямин Нетаняху в шествието Ердоган язвително попита: “Как може човек, който е избил 2500 души в Газа с държавен тероризъм, да маха с ръка в Париж?”. От своя страна “Ал Кайда в ислямски Магреб” разпространи в ислямистки сайтове свое послание, в което заяви, че Франция плаща цената на своята агресия срещу мюсюлманите и на враждебната си политика спрямо исляма, като я заплаши с още атентати: “Докато нейни войници окупират страни като Мали и Централна Африка и бомбардират нашите хора в Сирия и Ирак, и докато глупавата й преса продължава да оскърбява нашия пророк, Франция ще рискува най-лошото.” Излизането на първия брой на “Шарли ебдо” след атентата отново с карикатури на Мохамед, при това на първа страница и в огромен тираж, отново разгневи мюсюлманския свят. То беше възприето като провокация и осъдено от Световния съвет на мюсюлманите улеми, базиран в Катар, от главния мюфтия на Ерусалим, от Египет, Индонезия, Иран и други мюсюлмански държави. Сенегал забрани разпространяването на вестника под каквато и да е форма. Масови протестни демонстрации се проведоха във Филипините, Мавритания, Афганистан (под лозунга “Смърт на Америка, Израел и Франция!”), Индия, Ивицата Газа. В пакистанската столица Карачи се стигна до сблъсъци пред френското посолство. Протестиращите в Нигер прибягнаха до насилие, при което бяха убити 8 души и унищожени 45 християнски църкви. Опозицията в Йордания настоя да се иска извинение от Париж. В чеченската столица Грозни се проведе милионна демонстрация срещу карикатурите на Мохамед, пред която президентът Рамзан Кадиров осъди политиците, които ги подкрепят, криейки се зад свободата на словото, и със съжаление констатира, че “Европа не си направи изводи от кървавите събития в Париж”. Руският орган за медиен надзор Роскомнадзор предупреди четирите руски медии, отпечатали карикатури на пророка Мохамед от последния брой на френското списание “Шарли ебдо” (съгласно руския закон, при две предупреждения в годината медията прекратява своята дейност). Единствената мюсюлманска държава, в която се намери медия, препечатала карикатурите от “Шарли ебдо”, се оказа Турция, но Анкара предприе разследване срещу вестник “Джумхуриет” с обвинение за “обида и подбуждане към враждебност и омраза”. А турски съд забрани достъпа до сайтове с новия брой на френското списание “Шарли ебдо” с карикатури на пророка Мохамед на първата му страница. По този повод премиерът Ахмет Давутоглу заяви: “Свободата на изразяване не се простира до обида на религиозни ценности.” В обстановката на всеобщо мюсюлманско недоволство говорителят на “Ислямска държава” Абу Мохамед ал-Аднани разпространи видеообръщение, в което призова мюсюлманите в западните държави да извършват нови нападения: “Ние повтаряме нашия призив към мюсюлманите в Европа, неверния Запад и навсякъде другаде, да ударят кръстоносците в родните им страни.” В запис, публикуван в сайта за обмен на файлове YouTube, идеологът на “Ал Кайда на Арабския полуостров” Ибрахим ал-Рубаиш отбеляза, че с отслабването на САЩ през последните години “Франция замени Америка във войната с исляма” и вече оглавява списъка на враговете на исляма. Въпросът придоби такава острота, че папа Франциск направи специално изявление пред журналисти в самолета, с който пътуваше от Шри Ланка за Филипините (15 януари 2015). “Не можеш да провокираш, не можеш да обиждаш вярата на другите, не можеш да си правиш шеги с вярата. Не можеш да се забавляваш с религията на другите.”, заяви папата и добави: “При свободата на изразяване има граници.” Въпреки това, Париж призова за препечатване на карикатурите на пророка Мохамед като акт на солидарност с подложената на терористична атака редакция на френското списание “Шарли ебдо”. Резултатът беше очакван - в редакцията на германския вестник “Хамбургер моргенпост”, препечатал карикатурите на Мохамед, бяха хвърлени камъни и запалителна бомба.
Спряхме се на неразумната и нетолерантна европейска практика да се гаврим с пророка Мохамед не за друго, а за да подчертаем, че тази груба грешка още не е осъзната. “Шарли ебдо” продължи да публикува негови карикатури, което се схващаше от значителни части на френското и европейското общество и от националните власти едва ли не като геройство на “широко скроения и демократичен Западен свят” срещу “света на агресивния ислям”. Това продължи дори и след терористичните актове от 13 ноември 2015 в Париж, отнели живота на 130 мирни граждани.
Възниква въпросът: Не е ли време ЕС и съставляващите го държави да преосмислят цялостния си подход към мюсюлманския свят за да бъде скъсано с всякакви остатъци от имперската практика на прибягване до сила, грубо погазване на националния суверенитет, насилствено поставяне на “свои” правителства, съзнателно дестабилизиране на държави и цели региони с користната цел за установяване на контрол върху природни ресурси? И - най-важното – да се откажем най-накрая от представянето и налагането на нашите ценности като “универсални”? Иначе казано, не е ли време да вникнем в своевременното предупреждение на Самюъл Хънтингтън, че “западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна, тя е безнравствена, тя е опасна”[29]? И да си дадем сметка колко прав беше той още през 90-те години, когато проникновено усети, че “универсалистките претенции на Запада все повече го въвличат в конфликт с други цивилизации”[30]. Както и да вникнем задълбочено в неговата концепция за “сблъсъка на цивилизациите”, за да разберем колко неправилно сме я схващали като едно прозрение за предстоящия сблъсък, докато в действителност Хънтингтън не беше фен на подобен сценарий, а просто твърдеше, че сблъсъкът ще се случи само, ако Западът продължава да действа спрямо останалите цивилизации с “универсалистки претенции”.
В обстановката на растяща заплаха от ислямския тероризъм Стратегията за вътрешната сигурност на ЕС от 2010 се оказа недостатъчно ефективна и държавите-членки все повече се ориентираха към търсене на национални решения за справяне с надвисналата опасност. И започнаха да посягат на едно от най-големите постижения на европейската интеграция – Шенгенското пространство. Вече пет държави на ЕС (Франция, Германия, Австрия, Швеция и Дания), както и Норвегия, установиха “временен” контрол по държавните си граници, позовавайки се на членове 23 и 24 от Кодекса за Шенгенските граници.
Заключителната част на статията ще бъде публикувана в бр.3/2016 на „Геополитика”
Бележки:
[1] Льофор, Б. Невижданата Европа. Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от ... София, 2003, с. 96.[2] Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 59, 181; Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява Американската мечта. София, 2005, с. 8, 63; Рийд, Т. Съединени европейски щати. Новата Суперсила или краят на американското господство. София, 2005, с. 7.[3] Чомски, Н. Имперски амбиции. Разговори за света след 9/11. София, 2006, с. 99; Хана, П. Сбогом на хегемонията. – Труд, 13 февр. 2008.[4] Атали, Ж. Хилядолетието. София, 1992, с. 17.[5] Цит. по: Несъвършенният мир. Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.[6] Цит. по: Купчан, Ч. Посоч. съч., с. 213.[7] Цит. по: Рийд, Т. Посоч. съч., с. 30.[8] Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.[9] Вж. Аврейски, Н. Глобализацията, миграционните потоци и интеграцията на малцинствените общности в Обединена Европа. – В: България и Европа през съвременната епоха. В. Търново, 2010, с. 337 сл.[10] Вж. Аврейски, Н. Трансформацията на Запада и еманципацията на Европа. – Списание на БАН, 2008, кн. 1, с. 45.[11] 300-400-хилядното мюсюлманско малцинство в Швейцария използваше само 150-200 джамии, повечето от които домове за молитва.[12] Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 450, 462.[13] Гър, Т.-Р. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. София, 2002, с. 302-307.[14] Първенството държи арабският квартал “Моленбек” в Брюксел, подготвил серия от терористични актове: в Афганистан през 2001, в Мадрид през 2004, в Еврейския музей в Брюксел през 2014, в Париж на 13 ноември 2015, както и предотвратения терористичен акт във високоскоростния влак Амстердам – Париж. В свое изявление от 16 ноември 2015 министърът на външните работи на Белгия Жан Жамбом нарече този брюкселски квартал “развъдник на терористи”.[15] Кмет на Ротердам, например, е мюсюлманинът Ахмед Абуталеб.[16] Вж. Бараков, С. Новата балканска конфигурация и Хърватско-мюсюлманската федерация. – Международни отношения, 1996, кн. 3, с. 78-81; Калфова, М. Босна и Херцеговина след Дейтън – съществува ли реално тази държава? – Международни отношения, 2004, кн.1, с. 73-88.[17] През VІІІ-ХІІ век Косово е било централна част на първата сръбска държава – Рашка. Впоследствие то е било ядро на държавата Сърбия (от 1190.). В косовския град Печ се е намирала Сръбската архиепископия (от 1219.), призната за патриаршия (1346.). Косовският град Призрен е бил столица на първия сръбски цар Стефан Душан (от 1345.). На Косово поле обединените християнски войски начело със сръбския княз Лазар са влезли в най-ожесточената балканска битка с османските завоеватели (15 юни 1389.). През ХVІ-ХVІІІ век. Косово е било център на редица сръбски въстания срещу османците.[18] Вж. Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на Великите сили в Косово. – Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 33 сл.[19] Вж. Цачевски, В. Македонската криза – труден тест за западната политика. – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 54 сл.[20] Цитатите са по: Поглед.инфо, 17 окт. 2015.[21] Вж. Карпович, О., А. Манойло. Теория и практика демонтажа современных политических режимов. Москва, 2015.[22] Министърът на вътрешните работи на Германия Хайко Маас открито заяви, че безпрецедентните нападения срещу жени в Кьолн са били предварително планирани и координирани.[23] Цитатите са по: Поглед.инфо, 10 ноем. 2015.[24] Позовавайки се на анонимен източник, на 6 декември 2015. сайтът “Уикилийкс” разкри, че Ердоган лично е дал заповед да бъде свален руски бомбардировач Су-24, участващ във въздушните удари срещу “Ислямска държава” в Сирия цели шест седмици преди самото сваляне. Целта била “да постави страната на ръба на войната с Русия, за да обедини правителството и да получи безусловна подкрепа”.[25] По-подробно вж. Клер, М. Война за ресурси. Новият облик на световния конфликт. София, 2003.[26] Лидерът на “Ислямска държава” Абу Бакр ал Багдади е иракчанин, роден през 1971, арестуван като служител в публичната администрация от американците по време на Войната срещу Ирак (2003-2011 г.).[27] Турският военен контингент беше установен на около 30 км. от иракския град Мосул. Този факт има явна връзка с отказа на Турция да признае Лозанския договор от 1928 за откъсването на Мосулския вилает и неговото присъединяване към британската подмандатна територия, която по-късно се обособи като държавата Ирак.[28] The New York Times, 2013, Sept. 12.[29] Хънтингтън, С. Посоч. съч., с. 450.[30] Пак там, с. 21.
*Преподавател в Бургаския свободен университет, продължението на статията очаквайте в бр.3/2016 на „Геополитика”
{backbutton}
