Потребителски рейтинг: 1 / 5
В началото на февруари 2016 президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани нареди на своята Демократическа партия да започне подготовка за референдум за обявяване на автономната област за независима държава. Тя включва и преговори с останалите регионални партии по въпроса. Впрочем, кюрдският лидер лансира идеята за независимост още по време на посещението си във Вашингтон през май 2015. Както е известно, сирийската гражданска война и възходът на Ислямска държава (ИД) в Сирия и Ирак съживиха кюрдското национално движение в региона, проблемът обаче е, че то съвсем не е единно.
Така коренното кюрдско население в сирийския Западен Кюрдистан води ожесточени сражения с ислямистките групировки, начело с ИД, докато кюрдите в Ирак са склонни да сътрудничат с тях и дори се солидаризират с Турция, която от доста време насам бомбардира сирийските им съплеменници. На свой ред, иранските кюрди продължават вече доста години да преговарят с Техеран и не се намесват в работите на останалите. От което пък следва, че лансираната от мнозина на Запад, включително от американския геополитик Ралф Питърс (в прословутата му статия "Кървави граници: как би изглеждал един по-справедлив Близък изток", публикувана през 2006 в Armed Forces Journal ) едва ли може да бъде реализирана на практика, предвид сериозните противоречия между кюрдските кланове, разделени от установените след Първата световна война граници на близкоизточните държави.
"Свободен Кюрдистан на картата на Ралф Питърс от 2006
Вътрешното разделение между кюрдите
Отказът на Башар Асад от тоталния контрол на режима над териториите на Западен Кюрдистан вдъхнови кюрдите в Турция да поискат същото от Анкара. Това доведе до началото на преговори (през февруари 2013) между турското правителство и Кюрдската работническа партия (РКК) и нейния лидер Абдула Йоджалан, излежаващ доживотна присъда. В същото време, Багдад на практика прекрати сътрудничеството си с Анкара, именно заради турската петролна търговия с иракските кюрди, осъществявана без каквито и да било споразумения с централното правителство на страната. Така, по един парадоксален начин едни и същи кюрдски кланове се оказват проблем за най-големите държави в Близкия Изток.
Междувременно стана ясно, че представители на Пентагона активно преговарят с ръководството на Иракски Кюрдистан за разполагането там на американски специални части, пак без да го съгласуват с правителството в Багдад. Турция пък още в края на 2015 изпрати по молба на Масуд Барзани танков батальон уж с цел "обучение на кюрдските въоръжени сили "пешмерга" в Ирак". Самият Барзани определя кюрдската автономия като "стратегически окоп" на Турция в Близкия Изток. Племенникът му Нечирван Барзани, който е премиер на Иракски Кюрдистан, също е протурски ориентиран и подкрепя Сирийската свободна армия и джихадистите в Ирак.
Тук е мястото да напомня, че Масуд Барзани, който е водач на Демократическата партия на Кюрдистан (PDKI), е и президент на Иракски Кюрдистан, разполагащ с широк автономен статут. След началото на американската интервенция срещу режима на Саддам Хюсеин, кюрдите доказаха, че са последователни съюзници на САЩ. В момента, самият Барзани, чиито втори президентски мандат скоро изтича и затова следва да напусне поста си, се опитва да си гарантира подкрепата на Вашингтон за да наложи промени в изборното законодателство, позволяващи му да остане държавен глава.
Между другото, още от самото начало на окупацията на Ирак американците направиха всичко за да го превърнат в постоянно огнище на нестабилност в арабския свят. Те продължават да се придържат към тази стратегия и днес. Така, веднага след като ИД завладя Мосул, САЩ официално декларираха подкрепата си за съпротивата срещу "Халифата", но на практика оказваха такава подкрепа само по определени направления. Те например започнаха да въоръжават племената в Северен Ирак и да подкрепят Кюрдистан. След свалянето на Саддам, американците се ангажираха с подготовката на новосъздадената иракска армия, но въпреки това тя претърпя унизителни поражения още в първите си сблъсъци с ИД. Според някои експерти, това се дължи на факта, че нейните американски инструктори съзнателно са я направили небоеспособна, вероятно опасявайки се, че тя може да се превърне в съюзник на Иран.
Освен това, днес съдбата на Иракски Кюрдистан до голяма степен зависи не толкова от политическите партии, колкото от чуждестранните петролни компании. Там например активно присъстват британската ВР, френската Total, американските Exxon Mobile и Gulf Keystone Petroleum и дори руската GazpromNeft Middle East B.V. Причината е, че именно в кюрдските райони, които макар и формално да са под юрисдикцията на Багдад, реално са подчинени на регионалните власти в Ербил, се добива 60% от целия иракски петрол. Тоест, интересите на Турция и САЩ да подкрепят кюрдските сепаратисти в Ирак са очевидни, също както е очевидно, че Масуд Барзани и доминираният от неговия клан Иракски Кюрдистан отдавна са забравили проблемите на съплеменниците си в съседните държави, където техните нови съюзници - турците, в течение на няколко години (т.е. преди руската намеса в Сирия) активно бомбардираха кюрдските селища.
Но макар че президентът на Иракски Кюрдистан Барзани поддържа добри отношения с Ердоган, а иракските "пешмерга" от време на време влизат в сблъсъци с РКК, не може да се говори за истинска война между турските и иракските кюрди. Още повече, че освен доминиращата в Иракски Кюрдистан Демократическа партия на Барзани, там има и други влиятелни политически сили.
Така например, общата численост на въоръжените формирования в Иракски Кюрдистан, т.е. т.нар. "пешмерга", е 200 хиляди души. Само половината от тях обаче са на Демократическата партия, 80 хиляди са части на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК), създаден от доскорошния президент на Ирак Джалал Талабани (сегашният иракски президент Фуад Масум също е негов член), а 20 хиляди са бойци на движението "Горан" (т.е. "Промени", обединяващо отцепници от Патриотичния съюз). Отношенията между РКК и Демократическата партия действително са много лоши (още повече, че турските кюрди не са забравили, как Барзани осигуряваше свои водачи, които да насочват турските военни части при атаките им срещу PKK), затова пък тези с Патриотичния съюз и "Горан" са по-скоро приятелски. Ето защо не може еднозначно да се твърди, че иракските кюрди са враждебно настроени към PKK.
Що се отнася до членовете на клана Барзани, Анкара с основание ги смята за "правилните кюрди". Самият Ердоган положи големи усилия за установяването на тесни отношения със семейството на Барзани, което, на свой ред е силно заинтересовано - особено икономически - от сътрудничеството с Турция. Само че енергоносителите, който кланът изнася през международния петролно-газов терминал в турското средиземноморско пристанище Джейхан минават през територията, контролирана от РКК, чиито бойци периодично взривяват използваните за целта тръбопроводи.
Сирийските кюрди
Както е известно, по време на т.нар. "арабска пролет", в началото на февруари 2011 посредством мрежата Facebook в Сирия беше обявен "ден на гнева", като в тази инициатива се включиха и кюрдските активисти, участващи в демонстрациите срещу режима в северозападната част на страната. Затова, когато през октомври същата година един от водачите им Машаал Таммо беше застрелян в дома си от маскирани убийци, мнозина негови привърженици сметнаха, че за смъртта му са отговорни специалните служби на сирийския режим. На неговото погребение се стекоха над 50 хиляди души, влезли в открит сблъсък със силите за сигурност, в резултат от което имаше петима убити. Тогава синът на Машаал Таммо - Фарес, обяви, че убийството на баща му е "последният пирон в ковчега на Асад", а кюрдите станаха част от въоръжената опозиция на режима. През ноември 2013 кюрдските движения в Североизточна Сирия обявиха създаването на преходна автономна администрация. В нея влизат три окръга - Кобане, Африн и Хасака. Те настояват Сирия да стане федерална държава. По-късно обаче, когато стана ясно, че външните спонсори на сирийската опозиция залагат на Ислямска държава и подобните и джихадистки формации, кюрдите прекратиха преките сблъсъци с армията на Асад, а след известно време дори се превърнаха де факто в негови съюзници. Причината за тази трансформация е проста - за привържениците на "халифа" Ал-Багдади, кюрдите са "неверници", което оправдава масовите убийства и унищожаването на кюрдските селища от страна на ислямистите. Въпреки настъпилите промени обаче, САЩ продължават и в момента да финансират Западен Кюрдистан, следвайки принципа "разделяй и владей".
Разбира се, в сравнение с иракските кюрди, сирийските са много по-слаби във военно отношение и не разполагат с толкова големи собствени източници на финансиране, освен това са подложени на постоянните въздушни удари на регионалния съюзник на Барзани - Турция. На този фон, идеята за създаването на "Голям Кюрдистан", който за начало да обедини населените с кюрди територии в Сирия и Ирак, придобива все по-илюзорен характер, още повече, че Вашингтон изглежда по-склонен да подкрепи създаването на отделна кюрдска квазидържава в Сирия, като част от плановете си за ликвидирането на унитарната Сирийска арабска република. В този контекст, позицията на Русия, която от есента на 2015 се намеси пряко в сирийския конфликт, изглежда доста сложна: от една страна кюрдските Отряди за народна самоотбрана (YPG - военно крило на Партията на демократичния съюз PYD) се сражават с ИД и насочват от земята ударите на руската авиация, от друга обаче, подкрепата за кюрдите може да влоши отношенията между Москва и президента Асад. Ето защо, когато на 10 февруари 2016 беше създадено представителство на сирийските кюрди в руската столица (иракските кюрди вече имат такова представителство), някои анализатори видяха в това знак, че Русия е склонна да признае официално разпадането на Сирия. Всъщност, това едва ли е така, защото сирийските кюрди не претендират за собствена държава, а твърдят, че са готови да останат в състава на Сирия, независимо дали тя ше се управлява от Башар Асад, "демократичната опозиция" или друзите, стига техните права и свободи да бъдат гарантирани от новата конституцията на страната (искане, с което Асад най-вероятно ще се съобрази).
Кюрдският въпрос в Турция
Както известно, кюрдският въпрос е най-остър в Турция, като разрешаването му в близко бъдеще едва ли е възможно: в момента режимът на Ердоган напълно се е отказал от прокарваната доскоро от самия него идея за преговори с РКК и се е ориентирал към тоталното ликвидиране на кюрдските бунтовници, които на свой ред нямат никакво намерение да се изтеглят от Турция. Според сегашното ръководство на PKK, най-реалистичен е проектът за Кюрдистан като един от субектите на бъдеща федеративна турска държава. Впрочем, още през 1997, т.е. преди задържането му, в един телевизионен мост от Лондон Йоджалан лансира идеята за решаването на кюрдския въпрос да се използва опитът на Северна Ирландия. В тази връзка е любопитна състоялата се през 2015 среща между северноирландския премиер Питър Робинсън и водача на иракските кюрди Масуд Барзани, на която двамата са дискутирали не само проблемите на националната идентичност, но и сътрудничеството между Иракски Кюрдистан и НАТО, чиито член е Турция - и то при положение, че съратникът на самия Барзани в "общото кюрдско движение за автономия" Абдула Йоджалан продължава да излежава доживотна присъда в турски затвор.
Всеки четвърти турски гражданин е етнически кюрд. Освен това обаче, има и други етноси, които са склонни да подкрепят кюрдските претенции, включително и с оръжие - например лазите (ислямизирани грузинци) или амшенците (ислямизирани арменци). Така че в страната действително има сериозен потенциал за гражданска война.
От средата на декември 2015 насам турската армия участва в мащабни бойни действия в югоизточната част на страната, където живеят компактни маси кюрдско население. След декларацията на президента Ердоган и премиера Давутоглу, че започва "освобождението на тези територии от бандитите", кюрдите обявиха война на Турция. На свой ред, Ердоган обеща, че операцията ще продължи до пълното прочистване на региона от PKK. В 17 града беше въведен комендантски час, а според експертите в страната не просто са налице отделни сблъсъци между армията и кюрдските партизани, а се води истинска гражданска война. Според вестник Hurriyet, в края на декември 2015 броят на принудените да напуснат домовете си заради сраженията между армията и РКК е надхвърлил 100 хиляди души. На свой ред, вътрешният министър Ефкан Ала обяви по същото време, че армията вече е "неутрализирала около три хиляди терористи", при положение, че правителството оценява общата численост на РКК на четири хиляди души.
На този фон, съобщенията, че иракското правителство може да започне да доставя оръжие на PKK звучат стряскащо за Анкара, тъй като за първи път официалните власти в една съседна на Турция държава обявявят военната си подкрепа за групировка, която турското правителство определя като най-големия си враг, т.е. може директно да се намеси в гражданската война в страната (по същия начин, по който самата Турция се намесва в гражданската война в Ирак).
Както е известно, през декември 2015 в Багдад се появи делегация на PKK, като според кюрдските медии, тя се е договорила с иракското правителство за получаването на военна помощ. Експертите смятат, че сред причините за това сближаване е както общата борба срещу Ислямска държава, така и влошаването на отношенията между Ирак и Турция. Горе долу по същото време, Селахатин Демирташ - съпредседател на прокюрдската Демократична партия на народите (HDP), която разполага с 59 депутати в турския парламент, посети Москва въпреки възражанията на официална Анкара и се срещна там с руския външен министър Лавров. HDP поддържа тесни връзка със сирийските кюрди, затова както коментира германският вестник Tagesspiegel евентуалният алианс между руснаците и турските кюрди може да се окаже изключително неприятна изненада за Ердоган, тъй като би извел на принципно ново равнище вътрешнополитическите проблеми в страната и дори би застрашил самото съществуване на Турция като унитарна държава.
В тази връзка, експертите напомнят, че през близо 40-годишното си съшествуване (тя е основана през 1978) PKK си изгради собствен мобилизационен ресурс. Тъй като доскоро кюрдите не разполагаха с големи количества оръжие, а и не им се налагаше да разгръщат големи военни контингенти, те обикновено подготвяха бойците си в лагери, разположени в турските и иракските планини (основните тилови бази, както и шабът на PKK се намират в планината Кандил в Северен Ирак), след което те се връщаха в своите села и градове и там чакаха указания. Смята се, че военното крило на PKK, което се командва от Мурат Карайълан, включва около 10 хиляди бойци. Ако обаче разполагат с достатъчно оръжие и сметнат, че ситуацията е подходяща турските кюрди могат да мобилизират до 100 000 души.
След началото на войната на сирийските кюрди среду Ислямска държава и Ан-Нусра, от турска територия в редовете на Отрядите за народна самоотбрана (YPG, т.е. военното крило на кюрдската партия Демократичен съюз) започнаха да се вливат бойци на РКК. Всъщност, истината е, че водещата партия в Сирийска Кюрдистан - Демократичният съюз е просто филиал на РКК.
До неотдавна, YPG разполагаше с около 50 хиляди бойци, но след като сирийските кюрди получиха оръжие от САЩ и обявиха мобилизация (например в Кобани), този брой вероятно вече надхвърля 70 хиляди души. Именно отрядите на YPG формират гръбнака на коалицията "Демократични сили на Сирия", създадена през 2015 под егидата на САЩ за настъпление срещу "столицата" на ИД - Ракка. Ако обаче, получат съответната заповед от Мурат Карайълан, бойците на PKK естествено ще започнат да се връщат в Турски Кюрдистан, като по някои данни този процес вече тече.
Впрочем, към силите на YPG следва да прибавим още две военно-политически формации на т.нар. йезиди (етнос, близък до кюрдите), действащи в района на Синджар (на сирийско-иракската граница). Става дума за около пет хиляди бойци. Тоест, налице е достатъчен потенциал, особено предвид факта, че кюрдите знаят как да воюват. Затова е обяснимо и защо американците залагат именно на тях в Сирия.
Според редица анализатори обаче, до края на 2016 темата за войната в Сирия може да бъде изместена в медиите от тази за гражданската война в Турция. В момента сраженията в нея се водят предимно в зоната, където се събират границите на Сирия, Ирак и Турция, т.е. в провинциите Хаккяри, Шърнак, Мардин и Диарбекир (неофициалната столица на турските кюрди). Географският им обхват обаче се разширява. PKK например обяви създаването на "демократична автономна зона" в провинция Тунджели, която дори не е в Югоизточна Турция, а в Централен Анадол. Там действат въоръжени бригади на племената "заза" (кюрдски субетнос, към който принадлежи и водачът на парламентарно представената прокюрдска Партия за демокрация на народите Селахатин Демирташ).
По улиците на неофициалната столица на турските кюрди Диарбекир от доста време насам постоянно присъства тежка военна техника, а от началото на февруари там се водят спорадични военни действия с използване на артилерия В редица населени места в едноименната провинция пък беше въведен комендантски час.
Активни бойни действия се водят и в град Джизре, където само за последните няколко месеца бяха убити 800 души, обявени за привърженици на РКК. Само за един ден (8 февруари 2016), в хода на поредната военна операция, бе обявено за гибелта на 60 бойци на организацията. И макар че западните партньори на Турция обикновено си затварят очите за случващото се в страната, дори те нямаше как да не реагират на поредния изключително жесток инцидент, при който турски военни разстреляха участващи в погребална церемония местни кюрди, което провокира намесата на върховния комисар на ООН по човешките права Зейд Раад ал-Хюсеин, който поиска от турското правителство да разследва инцидента. Отговор от Анкара обаче не последва.
Прогнозите са, че тези вълнения и бойни действия постепенно ще обхванат цяла Югоизточна Турция, като основната им цел изглежда е пълната деморализация на турските правителствени структури в градовете на Турски Кюрдистан. Впрочем, вече се водят стражения и в провинция Агръ, до връх Арарат, т.е. в близост до границата с Армения и Иран. За турската армия ситуацията се усложнява и поради факта, че опасявайки се от военен преврат, през последните години Ердоган изгони от нея много кадърни офицери и генерали, настройвайки голяма част от офицерския състав срещу себе си. От друга страна турските кюрди натрупаха сериозен боен опит, успешно сражавайки се с ислямистите в Сирийски Кюрдистан.
Тъкмо поради това, провелата се през декември 2015 в Москва среща между Демирташ и руския външен министър Лавров наистина е знаково събитие, още повече, че именно тогава беше съобщено и за предстоящото откриване на представителство на HDP в руската столица, станало факт на 10 февруари 2016. Последното вероятно е било шок за Ердоган, който мрази и HDP, и нейния лидер Демирташ (макар, че след като открито се меси във вътрешните работи на Русия, подкрепяйки в частност сепаратистките стремежи на част от кримските татари, турският държавен глава би трябвало да очаква адекватен отговор от Москва). За управляващите в Анкара, единствената разлика между тази партия и РКК, е че тя официално отхвърля въоръжената борба, иначе целите и задачите им са едни и същи. Междувременно, на 29 декември 2015 ръководството на HDP призова в Диарбекир за предоставяне на автономен статут на Турски Кюрдистан, което моментална беше квалифицирано от президента Ердоган като "държавна измяна".
Кюрдите като повод за конфликт между Анкара и Вашингтон
Междувременно, кюрдите все повече се превръщат и в повод за зле прикрита конфронтация между Турция и САЩ, които смятат, че враждебното отношение на сегашните турски управляващи към тази общност пречи за разрешаването на сирийския конфликт. Както вече споменях, именно кюрдите бяха и си остават най-ефективните американски съюзници в региона. Тъкмо поради това, претенциите на Ердоган, който на практика поставя САЩ пред избора или той, или кюрдите, го превръщат в политически проблем дори и за Вашингтон.
В началото на февруари 2016 Wall Street Journal цитира високопоставени американски държавни служители, според които "нарастващата враждебност на Турция към кюрдските сили в Сирия, които са най-ефективните съюзници на САЩ в борбата им срещу ИД, ерозира усилията за по-интензивни военни действия срещу тази групировка".
Самата Анкара нееднократно е заявявала пред Вашингтон, че кюрдските съюзници на САЩ в Сирия снабдяват с оръжие отрядите на РКК, които пък го използват на турска територия. Според Wall Street Journal обаче, американските власти смята тези твърдения за неоснователни.
Темата беше повдигната и по време на посещението на вицепрезидента на САЩ Джоузеф Байдън в Турция в края на януари 2016. На срещата си с него турският премиер Ахмед Давутоглу му е показал карта с посочени на нея пунктове, където според него сирийските кюрди предават оръжие на РКК. В отговор, членовете на американската делегация са заявили, че разузнаването на САЩ, което внимателно следи случващото се в региона, няма никакви доказателства за подобна мащабна контрабанда на оръжие, както и, че сирийските кюрди са съсредоточили усилията си за борба с ИД. Въпреки това турската страна е потвърдила "готовността си да бомбардира американските съюзници в Сирия, ако оръжейните доставки за РКК продължат".
Според авторите на въпросната статия във Wall Street Journal Дион Нисенбаум и Керъл Ли, "редица високопоставени американски държавни служители смятат, че турската позиция е сред най-големите препятствия пред намирането на политическо решение на проточилия се вече пет години конфликт в Сирия, както и пред осъществяването на ефективна военна кампания срещу ИД".
В тази връзка си струва да напомня, че на 7 февруари 2016 турския президент Ердоган на практика призова Вашингтон да избере, дали иска да сътрудничи с официална Анкара или с кюрдите. Той, в частност, изрази възмущението си от посещението на специалния пратеник на американския президент в международната коалиция за борба с ИД Брет Макгърк,срещнал се с кюрдските милиции в сирийския град Кобани и е преговарял там с представители на Партията на Демократичния съюз (PYD). Преди това пък Анкара заплаши, че ще бойкотира мирните преговори за Сирия в Женева, ако на нея бъдат поканени и представители на PYD, което принуди специалния представител на ООН за Сирия Стефан де Мистура, да обещае, че те няма да присъстват там.
Показателно е, че коментирайки резултатите, постигнати от партньорите на САЩ в борбата срещу ИД, американските медии напоследък говорят не за Турция, а именно за сирийските кюрди и техните Народни отряди за самоотбрана (YPG). Както е известно, през последната година кюрдите успяха да поставят под свой контрол половината територия по турско-сирийската граница, прекъсвайки каналите за снабдяване на ислямистите. Според британския Independent, те вече държат цялата гранична зона между реките Тигър и Ефрат.
Въпреки недоволството на Анкара, американците твърдят, че ще продължат да подкрепят кюрдите, т.е. предпочитат да действат прагматично. В тази връзка, експертите напомнят, че САЩ и Израел винаги са подкрепяли кюрдското движение в Ирак и изиграха решаваща роля за създаването на автономен Иракски Кюрдистон, с което Турция е съвсем наясно. Що се отнася до сирийските кюрди обаче, доскоро в Анкара се надяваха, че като член на НАТО, Турция ще съумее да постигне някакво задкулисно споразумение със Запада, което да и развърже ръцете в Сирийски Кюрдистан. Това най-вероятно няма да се случи.
В началото на 2016 започна да се очертава ясно изразен руско-американски тандем относно бъдещото преустройство на Близкия Изток. Макар Москва и Вашингтон официално да декларират, че ще се придържат към принципа за съхраняване териториалната цялост на държавите от региона, истината е, че тове ще бъде много трудно, ако не и невъзможно. Вече са налице достатъчно данни, че в бъдещата конституция на Сирия, подготвена от президента Асад, сирийските кюрди ще получат автономен статут, докато иракските кюрди на практика вече са независими. Тоест, възможно е след неговото подновяване женевският процес за намиране на мирно решение на сирийския проблем да се трансформира в "кюрдски процес". В тази връзка, някои анализатори смятат, че още в близко бъдеще кюрдите могат да направят сериозна историческа стъпка към създаването на своя собствена държавност и, че този процес всъщност вече тече. На този фон Анкара продължава да се мята от една към друга крайност в своята външна политика, вземайки все по-необмислени решения. Ето защо не само в Москва, но вече и във Вашингтон, започват да смятат, че самата Турция постепенно се превръща в огнище на напрежение, а нейният президент Ердоган - в политически проблем, особено за своите съюзници. Сред примерите за това е случилото се след големия атентат в Анкара на 17 февруари 2016, когато терорист-камикадзе се взриви, убивайки почти 30 турски офицери. Както известно, правителството, без да представи някакви сериозни доказателства, моментално обвини за него сирийските кюрди, чиито Народни отряди за самоотбрана точно по това време бяха стигнали до основния транзитен център на подкрепяните от Турция ислямисти – град Азаз, само на пет километра от сирийско-турската граница.Както посочва американският геополитически анализатор Улсън Гунар, „предвид факта, че този атентат се случи в най-подходящото на Анкара време, можем спокойно да предположим, че турските специални служби са пряко замесени в него”. Така, веднага след взрива в Анкара, 500 сирийски бунтовници пресякоха турската граница и заеха позиции в обсадения от кюрдите град. Впрочем малко по-късно ги последваха и турски части, а турската артилерия предприе масиран обстрел на кюрдските позиции край Азаз. Тоест, не може да се изключва, че опитвайки да се измъкне от задънената улица, в която сам се вкара, Ердоган може да провокира регионален въоръжен конфликт. Проблемът обаче е, дали ще се реши да го стори без санкцията на Вашингтон, защото такава най-вероятно няма да бъде получена.
Залезът на мечтата за "Голям Кюрдистан"
В момента като Кюрдистан се обозначава обширна зона, разположена на територията на четири държави - Турция, Ирак, Иран и Сирия с население около 40 млн. души. За сравнение, числеността на кюрдите в Турция е над 20 млн., в Иран - 11 млн., в Ирак - 7 млн., а в Сирия - до 3 млн. Въпреки, че нямат своя държава, кюрдите разполагат с големи медийни холдинги, а кюрдските диаспори се ползват с влияние в бизнес средите на много държави в света, включително в САЩ, Германия и Русия. Но, въпреки че идеята за създаването на "Голям Кюрдистан" продължава да е много популярна сред тях, практическата и реализация изглежда много трудно постижима, ако не и невъзможна. Както става ясно и от изложеното по-горе, основната причина за това е пълното разминаване на интересите на влиятелните кюрдски кланове в различните държави от региона. От друга страна, макар че САЩ на официално равнище лобират за този проект и финансират кюрдските сепаратисти - от Диарбекир до Багдад, на практика те също не съдействат за осъществяването му. Що се отнася до възможността с това да се ангажира друга голяма външна сила, като Русия например, която от половин година насам е изключително активна в Близкия Изток, според повечето (включително и руски) анализатори, оказването на пряка въоръжена подкрепа на привържениците на "Голям Кюрдистан" едва ли би било разумен ход, защото хипотетичната кюрдска държава не само ще разруши статуквото на близкоизточните граници, но и директно ще доведе до ликвидирането на някои държави от региона. Освен това, в Москва са наясно, че проектът за "Голям Кюрдистан" касае не само иракските, сирийските и турските кюрди, но и тези в Иран, които САЩ вече се опитват да използват като геополитически инструмент, включително за да ерозират очертаващата се стратегическа руско-иранска ос.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
