Европа бърка, като се смята за част от западния свят. Принадлежността на Европа към Изтока се определя от енергийния поток от Русия. Всъщност, тя може да се превърне в Запад само, когато признае принадлежността си към Изтока. Корените на европейската криза са свързани с погрешното самовъзприемане на Европа. Европейците си въобразяват, че са част от западния свят. Но, кълнейки се във вярност към трансатлантическото партньорство, Европа престава да забелязва отделящия я от САЩ Атлантически океан и се държи така сякаш той не съществува. По този начин тя се изолира от континенталната маса на Евразия. За да осъзнае най-сетне тази своя заблуда, Европа трябва просто да се постави на мястото на своя партньор – САЩ и да погледне на себе си през очите на американците.
„Западът” и границите на НАТО
Откакто, през 1823, светът бива поделен от доктрината Монро на две полукълба (в основата на доктрината Монро е идеята за политическата независимост на САЩ от държавите от Старата Европа, като Северна и Южна Америка стават зона на влияние на САЩ под лозунга «Америка за американците», срещу което Вашингтон декларира, че няма да се намесва в източното полукълбо, контролирано политически от европейските държави – б.р.), Европа се смята за част от източното полукълбо. След като САЩ прокламират през 1947 новата доктрина Труман (в чиято основа е задължението им да оказват помощ на «потиснатите» държави да получат свобода, независимост и демокрация и която негласно обосновава обкръжаването на Съветската империя с държави, в които управляват антикомунистически и проамерикански режими – б.р.), Вашингтон разширява значително границите на «своето» западно полукълбо, включвайки в него и Европа, която е обявена от американците за част от «свободния свят». Въпреки това обаче, и по време на студената война, започнала през 40-те, Европа продължава да е ясно разграничавана от истинския американски Запад. Нещо повече, през 1979 НАТО дефинира територията на Европа като плацдарм за ограничена ядрена война, в случай на конфликт със СССР. Разполагайки американски ядрени ракети със среден радиус в европейското пространство, САЩ съумяват да ограничат зоната на възможната си ядрена конфронтация с Москва в границите на източното полукълбо, т.е. в Западна Европа.
Впрочем, дори и след края на студената война, американските геостратези не разглеждат Европа като западен континент. Збигнев Бжежински, определян като «сивия кардинал» сред съветниците на Обама, разглежда Европа най-вече като «мост на Америка към евразийския континент», а самият континент Евразия се възприема от него като «шахматна дъска, на която и днес, и в бъдеще се води борба за глобална доминация». От самата поява на геополитическата наука в началото на ХХ век, тя отделя централно място на евразийския суперконтинент. Така, британският географ Халфорд Макиндер, смятан за един от «бащите» на геополитиката, акцентира върху значението на евразийския «Хартленд» - т.е. сърцевината на континента, където е разположена Русия – като ключ към господството в света. На свой ред, основателят на германската геополитическа школа Карл Хаусхофер настоява за осъществяването на такава европейска външна политика, която да разполага първостепенните си интереси по оста Европа – Източна Азия, т.е. според него Европа следва да провежда континентална външна политика, а не трансатлантическа, като днес.
Оттогава насам суперконтинентът Евразия бива дефиниран по изключително странен начин: или го определят като «нито Европа, нито Азия», или пък – обратното – в Евразия се включва и Европа, и Азия. Всъщност, това понятие, в тесния му смисъл, е въведено и формулирано от група руски емигранти през 20-те години на ХХ век (т.нар. «евразийци»). За разлика от повечето други руски «белоемигранти», «евразийците» се опитват да открият в революцията от 1917 и някакво позитивно значение за Евразия. В рамките на лансираната от тях теория, възникналата навремето идея за евразийска държава се базира на синтеза между азиатската държава и православието. Те смятат, че след продължилите няколко столетия опити за интегрирането на Русия към Запада, стартирали още с реформите на Петър Велики, идването на власт на болшевиките е довело до възраждането на евразийската идея, макар и на нова основа.
Евразия и евразийството
По онова време, евразийското движение представлява цял интелектуален пласт от интересни идеи, които биха могли да възникнат само в средите на руските емигранти. Освен на православието, тяхната евразийска теория се основава и на географията и лингвистиката. Според тях, в Евразия се е формирал езиков конгломерат или сплав – т.нар. «евразийска езикова група», принадлежността към която се определя не от националността, а от общото, съвместно, историческо и културно развитие на територията на Евразия. Тази лингвистична част на новата евразийска теория е разработена и формулирана най-вече от княз Николай Трубецкой и Роман Якобсон. Другата и страна - географската – постулира Евразия като общо «пространство на културно развитие» за евразийските народи. Според географската теория на «евразийството», славянските и азиатско-туранските народи формират единна «симфонична» културна идентичност, която императивно произтича от географските особености на евразийския суперконтинент, характерно за който е редуването на пустини, степи, тундри и тайги, превръщащи евразийското пространство в нещо като «разноцветно одеяло».
Всъщност, евразийската теория се формулира и разработва като своеобразен стоманен скелет, специално предназначен за руската многонационална държава, която след болшевишката революция е застрашена да се разпадне на отделни национални образувания. В този смисъл, основни противници на евразийството са не толкова привържениците на «романо-германската теория», колкото представителите на отделните национални движения и привържениците на формирането на нови национални държави на територията на суперконтинента и, на първо място, на пантюркизма. В крайна сметка обаче, руските «евразийци» - емигранти в чужбина, биват, по един или друг начин, «разпръснати и неутрализирани» от съветското разузнаване.
Разпадането на Съветския съюз поставя въпроса за геополитическия ред в Евразия още по-настойчиво и остро, отколкото навремето го прави болшевишката революция. Възникналата слад краха на СССР нова Общност на независимите държави (ОНД) не се основаваше на някаква циментираща и обща за всичките и членове идея и дори на чисто икономическа основа ОНД не бе в състояние да интегрира членовете си в някакво общо «голямо пространство». Затова Русия се опита, с помощта на двустранни договори с всеки отделен член на ОНД, както и на доставките на евтини енергоносители за тези страни, да обвърже към себе си всяка от тях поотделно, така че всички заедно да формират едно общо пространство. Едва след 2003 обаче, когато Москва инициира формирането на «Единно икономическо пространство» (ЕИП), Русия най-сетне започна да действа активно на евразийската «шахматна дъска», дефинирайки по този начин геополитическите си приоритети на континента. Естествено, ответните действия на Запада не закъсняха.
Така, «оранжевата революция», инсценирана по време на президентските избори в Украйна през 2004, целеше да затвори пътя на страната към новото евразийско ЕИП. Освен това, за да се улесни проникването на НАТО дълбоко в сърцето на Евразия, започна подготовка за приемането на Грузия (където през 2003, пак с външна подрепа, беше организирана т.нар. «революция на розите») в пакта. Тази двойна атака обаче се оказа неуспешна. На първо място, защото Украйна е разположена между Европейския съюз, към който не може да се присъедини в обозримо бъдеще по ред съвсем обективни причини, и ЕИП, част от който тя най-вероятно ще стане, пак по ред обективни, включително икономически, причини. На второ място, с неадекватните си действия (включително провокираната от него война с Русия) и политика, грузинският президент Саакашвили дотолкова надцени възможностите си, че присъединяването на страната му към НАТО се оказа невъзможно.
Междувременно, благодарение на своята умна и търпелива политика, Владимир Путин съумя да възстанови руската хегемония във вътрешна Евразия. Русия доминира във вътрешна Евразия не толкова заради военния си потенциал, колкото благодарение на ключовото си географско положение между Черно и Каспийско море, което и позволява да контролира важните газо- и петролопроводи, както и достъпа до съответните енергоносители. На конференцията в Мюнхен през 2007, чрез своя президент Путин, Русия декларира претенциите си да бъде самостоятелен играч в многополюсния световен ред.
Ето защо не бива да се учудваме, че старата евразийска теория се възражда в днешна Русия под формата на т.нар. «неоевразийство», откривайки привърженици и признание в средите на новия руски елит. От доста време насам в тази сфера работи професор Александър Дугин, лидер на т.нар. „Евразийско движение”, който лансира идеята за формирането на единно евразийско пространство от испанското пристанище Кадис до Владивосток, на тихоокеанското крайбрежие на Русия. Книгата му „Основи на геополитиката” се изучава дори във военните академии, подготвящи висши офицери за руския Генерален щаб. Формулирайки своята теория за Pax eurasiatica, т.е. за «евразийското светоустройство», Дугин се опира на концепцията на германския геополитик Карл Шмит (1888-1985), който лансира идеята за «европейска доктрина Монро», гарантираща ненамесата във вътрешните работи на Евразия на неевразийските (т.е. атлантическите) държави. Според този геополитически модел, евразийският хегемон не бива да допуска намесата в Евразия на чужди на континента сили, ограничавайки паралелно с това и суверенитета на отделните евразийски държави. Аргументът на Шмит е, че в противен случай, т.е. ако всяка евразийска държава запази пълния си суверенитет, тя би могла да сключва съюзи и със сили, разположени извън Евразия с цел да увеличи собствената си мощ за сметка на някоя друга евразийска държава, позволявайки в същото време на неевразийската сила да създаде собствена сфера на влияние в Евразия. И едното, и другото би застрашило мира в цялото евразийско пространство, провокирайки хаос и войни на континента.
И макар че за самия Карл Шмит, формирането на подобен политически ред на огромната територия на Евразия вероятно е изглеждало доста утопична идея, предвид многобройните конфликти на територията и, тази негова теория все пак много по-добре регулира геополитическата ситуация в Евразия, отколкото водещите се в момента дискусии в рамките на ЕС за възможното трансформиране на Европейския съюз във федеративен съюз от държави, без наличието на обединяваща ги в едно цяло идея. Днес обаче, тази концепция на Карл Шмит може да се сдобие с опиращ се на реалността фундамент, включващ разклонена из цяла Евразия енергийна система от тръбопроводи, която би оживила и самата Европа. Вече десетилетия наред европейците все не успяват да трансформират икономическата си интеграция в политическа. Но, за разлика от «аполитичните» потоци от стоки към Европа, енергийните потоци към разклонената европейска кръвоноста система биха могли да оживят този организъм, превръщайки се в политически фактор за интеграцията на европейските държави. Тръбопроводите носят топлина и живот за страните от Европа, а изграждането им на тяхната територия говори за полическия им съюз повече, отколкото всички договори и конституции, формиращи на теория този съюз. В самия център на това енергийно пространства на Евразия, в центъра на системата на тези «интеграционни артерии» се намира Русия. Оттук произтичат две важни геополитически последици за Европа, които ще илюстрирам по-долу на примера на Германия и днешните и два ключови тръбопроводни проекта.
Мрежата от газо- и петролопроводи на територията на Русия
Както е известно, газопроводът «Северен поток», в чието ръководство е бившият немски канцлер Герхард Шрьодер, доставя от руското пристанище Виборг в Германия, през Балтийско море, 55 милиарда куб. м природен газ годишно. В проекта, реализиран от руския Газпром, участват и германските концерни Wintershall и Eon. В противовес на този тръбопровод, както впрочем и на вече стартиралия сходен руско-европейски проект „Южен поток”, трябваше да бъде изграден газопроводът „Набуко” (чието завършване се планираше първоначално за 2014), заобикалящ територията на Русия и разчитащ на газ от Централна Азия и Азербайджан, който да се доставя до австрийския град Баумгартен, през територията на Турция, България, Румъния и Унгария. Този проект се прокарва от ЕС и САЩ, а в ръководствотго му е Йошка Фишер, който беше външен министър на Германия в правителството на канцлера Шрьодер.
Тези двама немски политици, които някога бяха част от едно правителство, играят в двата проекта не само ролята на лобисти. Влизайки в ръководството на „Северен поток”, Шрьодер се обявява за политическата и енергийна интеграция на Германия и Европа с Изтока, т.е. с Русия. Бившият му министър Фишер, напротив, смята, че „Набуко” ще допринесе за по-тясното идеологическо сплотяване на Германия със Запада, правейки я по-независима в енергийно отношения от Русия. Истината обаче е, че „Набуко” не представлява истинска геополитическа алтернатива на „Северен поток” и на „Южен поток”, тъй като и досега не е ясно, откъде този газопровод може да бъде запълнен с планираните 31 млрд. куб. м газ годишно. Единственият голям газов доставчик в региона, освен Русия, зависимостта от която толкова искат да избегнат в Брюксел, е Иран. А без газ и разчитайки само на общите със САЩ западни ценности, като „демокрацията” и „просвещението”, Европа не може да покрие енергийните си потребности.
„Европа най-сетне ще стане независима от руския газ – така коментира навремето немското списание „Шпигел”, идеята за изграждането на „Набуко”. „Освобождаване, вместо ориентация” – горе долу така звучи днес девизът на проамерикански ориентираните среди в ЕС. Но тъй като Европа, колкото и да се иска на някои, не се намира „на Запад” и тъй като самата тя се възприема в западното полукълбо, т.е. от САЩ, само като западната част на източното полукълбо, за европейците би било по-добре да обърнат погледите си от Атлантика на изток. Така, на Германия например, най-сетне ще се изясни, че се намира някъде в средния запад на Евразия, а не в Атлантическия океан, в непосредствена близост до САЩ, както изглежда си въобразяват някои.
* Авторът е известен германски политолог от гръцки произход
{backbutton}
