Потребителски рейтинг: 5 / 5
Известният геополитик-неоевразиец Даниеле Скалеа е заместник главен редактор на новото италианско списание „Геополитика” и научен секретар на римския Институт за геополитика (IsAG). Той е член на Академичния съвет на аржентинското месечно геополитическо издание Contexto Mundial и научен сътрудник в Центъра за изследване на интервенционизма.
Скалеа е автор на книгите „Тоталното предизвикателство: баланси и стратегии в Голямата игра между старите велики държави” (2010) и „Истината за арабските бунтове: корените на революционния феномен” (2011). В момента завършва новата си книга, посветена на живота и идеите на един от „бащите” на геополитическата наука Хилфорд Макиндер.
Интервюто с Даниеле Скалеа публикуваме с любезното съдействие на Натела Сперанса.
- Как се отнасяте към съвременния световен ред? Смятате ли, че е справедлив и, ако това е така, защо? Ако пък не е, как трябва да бъде променен?
- Днешната система на международните отношения се характеризира с няколко отличителни черти:
Глобализацията на света – от ХV век насам географските открития и усъвършенстването на транспорта и комуникационните технологии доведоха, de facto, до създаването на „единен свят”. Случващото се във всяка отделна страна, получава резонанс в целия свят. Онзи, който разполага с достатъчно превъзходство по отношение на мощта, се стреми към изграждането на световна империя.
Монополизацията на силата – процесът на глобализация, стартирал през ХV век, се съпровожда (включително и днес) от прогресивната концентрация на мощ в ръцете на Запада, което в крайна сметка води до хегемонията на една, единствена западна нация – САЩ.
Очерталата се съвсем наскоро тенденция към многополюсен модел на света – днес американската хегемония започва да се пропуква, а еднополюсният свят - да поддава. След няколко века на доминация на Запада, а след това и само на Северна Америка, разпръснатите из планетата потенциални незападни сили започнаха да излизат на световната сцена.
Тоест, световният ред се променя стремително. Подобно на известния италиански геополитик Тиберио Грациани (главен редактор на списание „Еуразия” и директор на IsAG – б.р.), смятам, че се намираме в „преходна фаза на еднополюсния модел”, която е междинна между залязващия еднополюсен и възходящия многополюсен модел на устройство на света. Разбира се, еднополюсният модел е стабилен, но е и изключително несправедлив: единствената свръхдържава решава съдбите на всички останали. Многополюсният свят вероятно ще бъде по-малко стабилен, затова пък ще е по-справедлив, тъй като високомерието на единствения силов център ще се ограничава от въздействието на възникващите нови центрове на сила.
- Според Вас, глобалната американска хегемония е благо или зло за народите на планетата? Кой е определящият фактор в нея: военната мощ, налагането на собствената култура на останалия свят, или пък финансово-икономическия елемент?
- САЩ наложиха своята хегемония, посредством икономическото си господство. От Втората световна война насам обаче, икономическото господство на САЩ постепенно намаляваше, но Вашингтон съумя да го замени с финансовата си хегемония (основаваща се на връзката „петрол-долар”), т.е. направи почти същото, което и Великобритания през втората половина на ХVІІІ век, в предверието на своя индустриален залез. Нещо повече, САЩ съумяха да поставят под свой контрол набиращата сила „културна индустрия”, развила и продължаваща да развива своята т.нар. „мека сила” (soft power).
В известен смисъл, тази „мека сила” е толкова малко „мека” и толкова „твърда”, че повече прилича на съвършенна машина за „културна колонизация”. Въпреки това обаче, днешната хегемония на САЩ има предимно военен характер. Съединените щати изразходват за военни разходи повече средства, отколкото всичките им потенциални съперници и конкуренти, взети заедно (имам предвид не само водените от Вашингтон войни, но и поддържането на американско военно присъствие в много страни по света). Общата военна мощ на САЩ е съвършено непостижима за останалите и днес.
- Кои държави или групи от държави, социални или политически сили биха могли да отправят предизвикателство към американската хегемония?
- Ще се спра на две такива „предизвикателства” към хегемонията на САЩ. Първото е т.нар. „ос на злото” или „оста на активна съпротива”, включваща такива държави като Иран, Северна Корея, Венецуела, Сирия, Беларус и т.н. Тези страни се противопоставят на САЩ предимно по идеологически причини и поради това техният „антагонизъм” е кристално ясен, силен и разбираем. Но пак по тази причина, смяната на управляващите режими в тези страни може да доведе и до радикална „промяна в правилата на играта”, която би ги извадила от фронталното противостояние и би ги прехвърлила в лагера на сателитите на глобалния хегемон. Тогава на преден план ще излезе втората разновидност на въпросните „предизвикателства”, някои от които вече се очертават, а други тепърва ще се проявяват. Към тях можем да причислим Русия, Китай, Бразилия и т.н. Тези държави не са толкова твърди идеологически противници на САЩ, но възходът им действително влиза в противоречие с американската хегемония. Смяната на режима в тези държави може да доведе до хаос и дестабилизация, но не и до формирането на съюз между тях и САЩ, защото техният „антагонизъм” е въпрос на съдба, а не на избор. В повечето случаи дори можем да говорим за геополитическа съдба. Русия и Китай са две велики континентални държави от Евразия, т.е. те са сухопътни сили – естествени опоненти на водещата морска сила, в лицето на САЩ. Бразилия пък е южния еквивалент на САЩ и Северна Америка и ще продължи да бъде такъв, дори ако не съумее (по един или друг начин) да получи достъп до тихоокеанското крайбрежие и си остане моноокеанска държава.
Що се касае до политическите и социални сили, тук мога да говоря и въз основа на ситуацията в Италия. Очевидно е, че след десетилетията „атлантическа ортодоксалност” у значителна част от италианския елит нараства тревогата във връзка с контраста между интересите на САЩ и Италия. Доскоро само крайнолевите и крайнодесни групировки в страната критикуваха атлантическите догми. Сега въпросите за необходимостта от приспособяване към новия многополюсен свят или за ползата от възможния алианс с Русия са част от официалния дискурс на италианските елити, включително и благодарение на упоритата работа, през последните десетина години, на евразийската геополитическа школа, начело с Тиберио Грациани (част от която съм и аз).
Парадоксално е, но в основни противници на този нов „многополюсен” подход в Италия се превръщат споменатите по-горе крайнолеви и крайнодесни екстремисти, които откровено злоупотребяват с тези лозунги, смесвайки ги с отвратителната си антисемитска реторика и свръхрадикалните си идеи.
- Как се отнасяте към идеите на глобализма - за „One World”, или за световното правителство?
- Теоретично, световното правителство изглежда напълно възможно в епохата на глобализация, но на практика тази идея е трудно осъществима. Поне според мен, подобно управление на планетата от един единствен център е нежелателно по следните причини.
Ако управлява само един, отделните индивиди и народи ще бъдат по-малко свободни.
Ако в света има само една свръхдържава, мощта и става практически неогрничено и неконтролируема и, на практика, нищо не би могло да я спре, когато започне да се свлича към превръщането си в абсолютно зло.
Ако в света остане само една Държава, всеки конфликт на планетата ще представлява, по-същество, гражданска война, която обикновено е много по-ожесточена, отколкото войните между държавите.
Тъкмо поради това мисля, че перспективата за „световно правителство” е по-скоро кошмар, отколкото мечта.
- А как гледате на идеята за многополюсно устройство на света. Какво е за Вас мултиполярността и дали многополюсната система е за предпочитане пред еднополюсната?
- Разбира се, днес многополюсният свят е във възход. Преди 1945 обаче, това не можеше да се твърди със сигурност. Мултиполярността е динамичен модел: в рамките му всяка велика държава сдържа и балансира останалите. В този смисъл, многополюсният модел е далеч по-демократичен, в сравнение с олигархичния двуполюсен или тираничния еднополюсен световен ред (в тази връзка е парадоксално, че САЩ, които използват демократичните ценности като своеобразна национална идеология, са толкова очевидно недемократични в международните отношения). Ясно е, че многополюсният свят е по-нестабилен, но, в същото време, е по-справедлив. Многополюсният свят е много по-демократичен, в сравнение с олигархичния двуполюсен и тираничния еднополюсен модел. Пак ще повторя, че в рамките на международните отношения САЩ са откровено недемократични.
Мултиполярността беше норма в миналото. И тъй като вече сме в епохата на глобализация, когато се подобряват комуникациите и средствата за връзка, характерна за новия многополюсен ред ще бъде регионализацията: всеки нововъзникващ „полюс” още днес се опитва да формира собствена „сфера на влияние” със съседите си. Сфера, основана не на грубата силова доминация, а на взаимноизгодната многостранна интеграция. В Евразия тези тенденции се развиват около Русия, а в Южна Америка – около Бразилия. Пред Пекин този въпрос стои особено остро, защото около Китай почти няма малки държави, а само други велики сили: Русия, на север, Япония – на изток, Индия – на юг. На запад пък е сферата на противоборство с централноазиатските държави. САЩ използват тези точки на геополитическо напрежение за да поддържат собствената си хегемония, следвайки старата стратегия „разделяй и владей”. При това е важно да посочим, че нововъзникващите „полюси”, особено в Евразия, активно сътрудничат помежду си.
- Всъщност, какво точно представлява „полюсът” в международните отношения? И как се вписват в концепцията за полюсите такива понятия като „суверенна национална държава”, „империя” и „цивилизация”?
- Полюсът представлява център на сила, привличащ другите държави, особено намиращите се в близост до границите му. Не всички суверенни държави представляват самостоятелни полюси, но всеки полюс трябва да бъде суверенна държава. На свой ред, „империята” представлява такава Държава, в която живеят няколко народи, обединени от общото политическо управление. В този смисъл, понятието „империя” се доближава до понятието „голямо пространство”, което, в терминологията на германския геополитик Карл Шмит, може да се дефинира като резултат от обединението около „полюса”. Нов момент в очертаващия се многополюсен свят може да се окаже интеграцията на основата на свободната воля и мирното сътрудничество.
Разбира се, държавите и народите се опитва да се интегрират не само на основата на географските фактори, а и на тази на културното единство. Те, на първо място, се обединяват с географски близките им държави, които при това са им близки и културно, т.е. с държавите, принадлежащи към тяхната цивилизация. Ето защо, поне според мен, „цивилизационната теория” е напълно приложима, като ми е по-близка позитивната и интерпретация, т.е. идеята, че народите се опират на онези народи, които споделят културните им стереотипи, и не споделям тезата, че те са склонни на насилие спрямо другите цивилизации. Макар и да съм част от един средиземноморски народ, съвсем ясно си представям, как бихме могли да си сътрудничим с представителите на други цивилизации.
- Как виждате ролята на Италия в евентуалния нов многополюсен световен ред?
- Италия вече не е велика държава, защото в нашата епоха задължително трябва да си голям, за да бъдеш и велик. Въпреки това, Италия продължава да е една от най-значимите икономики, член е на Г-8 и Г-20 и притежава стратегическо разположение в сърцето на Средиземноморието и, едновременно с това, в центъра на Европа. Ако съумеем да ограничим поразилата ни криза, която е не само икономическа, но и политическа и морална, Италия може да се превърне във важен опорен пункт за интеграция в Европа и/или в цялото Средиземноморие.
- Кои тенденции в съвременното глобалнто развитие смятате за негативни и кои за позитивни? И, какво може да се направи за преодоляването на първите и укрепването на вторите?
- От технологична гледна точка, съвременният свят става все по-богат, но стремително обеднява, що се отнася да културните и духовни ценности. Все повече култури биват изтривани от лицето на земята от тенденцията към глобална унификация, стимулирана най-вече от „меката сила” на САЩ.
Американската културна индустрия разпространява из целия свят т.нар. „американски начин на живот”. Следва обаче да сме наясно, че културното разнообразие е богатство на цялото човечество. Най-лошото е, че американският начин на живот, на практика, има постмодернистичен и дълбоко аморален характер. Релативизмът и еманципацията са най-големите предизвикателства пред човечеството, но истината е, че постмодернизмът отива още по-далеч от нихилизма. Защото днес дори самата защита на морала и нравите в обществото се представя като грях и престъпление, тъй като уж се опитва да пречупи индивидуалността на отделния човек.
- Смятате ли, че, както твърдят някои, светът е застрашен от Трета световна война?
- В миналото, всяка системна икономическа криза е водила до тектонични промени в международната политика, дестабилизиращи съществуващия ред: така, кризата от 1873 приключва с Първата световна война, а кризата от 1929 – с Втората световна война. Всичко това кара мнозина да предполагат, че резултат от кризата от 2008 може да стане Трета световна война. Тази криза само ускори относителния упадък на САЩ. Затова днес Америка е силно изкушена да използва военната си мощ за да съхрани своето глобално превъзходство. Не станахме ли свидетели именно на това през последното десетилетие, т.е. още преди началото на кризата?
Щом САЩ започнаха да губят позициите си в икономиката и други сфери, Вашингтон се опита да разшири зоната, в която превъзходството му е най-очевидно, т.е. във военната сфера. От 2001 насам сме свидетели на ускорената милитаризация на американската външна политика. На преки атаки бяха подложени Ирак, Афганистан и Либия, а днес американските стратези са насочили вниманието си към Сирия и Иран. А какво ще стане, ако се изкушат да играят ва банк и се обърнат срещу Китай или Русия? През всички последни години САЩ упорито работят върху усъвършенстването на своята система за ПРО, която може да им осигури ядрено превъзходство, т.е. способност да победят в ядрена война срещу друга велика държава, без да се опасяват, че могат да бъдат унищожени от ответния и удар.
