Когато президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт се връща във Вашингтон в края на 1943, здравословното му състояние е лошо и той трудно може да изпълняа задълженита си. Напрежението от двете години военно ръководство (Съединените щати влизат във Втората световна война през декември 1941) се оказва прекалено силно за човек като него, който заради недъга си почти не прави физически упражнения, освен това пие и много пуши.
Кръвното му налягане често се вдига до опасни стойности, освен това президентът страда от напредващо сърдечно заболяване. Рузвелт дори признава пред началника на военния щаб към президентството и негов постоянен спътник адмирал Уйлям Лийхи, че вече не е сигурен, дали има сили да продължи напред.
Въпреки това, малко по-късно той решава, че няма избор. Перспективата да се откаже от властта и да стане уважавана, но второстепенна фигура в процеса на формирането на новия следвоенен свят му се струва прекалено плашеща. Затова през 1944 Рузвелт прави един от най-егоистичните избори в историята на международните отношения – нещо толкова дълбоко егоцентрично, че историците и до днес избягват да го обсъждат. Той не само решава да се кандидатира отново за президентския пост, независимо че е на прага на смъртта, но и посочва като кандидат за вицепрезидент човек, когото не харесва, не му се доверява и по никакъв начин не го е подготвил за възможността да го замени на поста държавен глава. Тъй като смята, че действащият вицепрезидент Хенри Уолъс е „прекалено ляв”, Рузвелт избира за свой партньор по-умерения Хари Труман. В чисто политически план, това се оказва проницателен избор. Труман е роден в Мисури и притежава политическа непосредствност, която отлично се комбинира с аристократичното присъствие на Рузвелт. Освен това той е в състояние да помогне на Рузвелт за спечели подкрепа в Средния Запад и т.нар.”Планински Юг” (Upper South), където по-радикалният Уолъс не е особено популярен.
Според самия Труман, той няма почти никакъв опит в международните отношения, впрочем Рузвелт също има голяма заслуга за нова. В периода между президентските избори през ноември 1944 и смъртта на Рузвелт, през април 1945, президентът има едва шест среши с Труман, като само една е без присъствието на други лица. Изглежда че президентът съзнателно избягва да включва Труман в плановете си, включително в този за изключително важната конференция в Ялта, през февруари 1945. Тоест, Рузвелт на практика дава да се разбере, че той е единствения, способен да води САЩ и света в тази криза, затова би било добре да поживее по-дълго. А пък ако умре - après moi, le déluge („след мен и потоп“ – б.п.).
Една от причините за този, толкова необичаен отказ от консултации с Труман е, че Рузвелт никога не е излагал в писмен вид и рядко е обсъждал конкретната си визия за следвоенния свят. Обикновено той изненадва събеседниците си с аморфни концепции за поддържане на реда с помощта на „четирима световни полицаи“, в лицето на Великобритания, Съветския съюз, Китай и САЩ, и свързва надеждите си със създаването на Организацията на обединените нации, но традиционно избягва да даде отговор на най-трудните въпроси.
Дали американските въоръжени сили ще бъдат разположени на постоянна основа в Европа след края на войната? Трябва ли Германия да бъде перманентно разделена? Ще продължи ли военният алианс със Съветите и, ако това е така, дали САЩ ще приемат съветското господство в Източна Европа? Как ще изглежда следвоенното регулиране в Азия и Тихия океан? Дали ще бъде позволено възстановяването на европейските колониални империи, като британската или холандската? Възможно ли е американските въоръжени сили да влязат в райони, окупирани преди това от Япония? Как обхванатият от хаос Китай може са стане един от „световните полицаи“?.
Отказвайки да даде на американското правителство ясна представа за конкретните военни цели и задачи на САЩ, Рузвелт игнорира аксиомата, формулирана от пруския военен стратег Карл фон Клаузевиц, според който стратегията е връзката между целите, пътищата и средствата за постигането им. Повече от всеки военен лидер, Рузвелт има ясна представа за пътищата и средствата, залагайки при воденето на войната на въздушната и морска мощ и тоталната механизация, а не толкова на войниците, но те изглеждат откъснати от целите. За президента, целите са това, което той иска са постигне във всеки конкретен момент.
Конференцията в Ялта
Докато Рузвелт става все по-прикрит и неясен относно това, което иска за САЩ след войната, съветският лидер Йосиф Сталин действа изключително праволинейно. Той иска да постигне сигурност и мощ, предпочитайки прекия контрол пред аморфните международни гаранции и споразумения. Далеч от Рузвел и неговите „въздушни“ (според самия Сталин) идеи, руският диктатор много ясно дава да се разбере това.
Най-очевидният пример са разговорите между Сталин и британския премиер Уинстън Чърчил, провели се през октомври 1944 в Москва. По време на официалните си срещи, на които обикновено присъства и американският посланик в СССР Аверил Хариман, Чърчил и Сталин дават да се разбере, че търсят постигането на мир въз основа на концепциите, лансирани от Рузвелт. Когато се срещат на четири очи обаче, те се държат по-различно.
Веднъж, по време на една от тези нощни беседи, двамата обсъждат бъдещето на Европа, абстрахирайки се от възможното влияние на Съединените щати. Резултат от това е прословутото „Процентно споразумение“, в което Чърчил и Сталин разделят региона на сфери на влияние.
Споразумението вероятно дава най-вярна представа за това, как Сталин и Чърчил биха искали да преговорят помежду си. В сравнение с Рузвелт, те насъмнено са имали по-конкретни цели във войната. За Чърчил, това е запазването на Великобритания и нейната империя като велика сила. За Сталин пък, това е максимално възможното разширяване на Съветския съюз в Източна, Централна и Южна Европа. И нито един от тях не е склонен да си губи времето с идеите на Рузвелт за международна добра воля и сътрудничество.
Освен това, „Процентното споразумение“ е политическа и лична несбъдната мечта. Рузвелт никога не би приел подобна договорка – както по политически, така и по ред други причини – затова се налага тримата отново да се съберат за да формулират една по-работоспособна структура за следвоенна Европа и света. Тоест, налага им се да примирят конкретните стратегически цели на Чърчил и Сгалин с по-аморфните цели на Рузвелт. Резултат от това разминаване става Ялтенската конференция, с кодово название „Аргонавт“, която се оказва най-противоречивата измежду всички срещи на най-високо ниво по време на войната и която се провежда между 4 и 11 февруари 1945 в Крим.
И до днес тази конференция поражда горещи спорове относно това, какво именно е било съгласувано или, ако искаме да сме по-точни, какво са си мислели, че съгласуват тримата лидери. В известен смисъл, проблемът не е в самата конференция, резултатите от която по онова време не се разглежда като „окончателни“ от нито един от тримата лидери на т.нар. „Голяма тройка“.
Истинският проблем е, че малко по-късно Рузвелт умира и тъй като той не споделя с никого истинския смисъл на постигнатите от него сделки, на наследника му Труман се налага интуитивно да открива, какви точно са били неговите намерения.
В момента на провеждането на Ялтенската конференцията, президентът на САЩ вече е пътник. Предизборната кампания през 1944 отнема и малкото сили, които са му останали. И макар че той участва в сравнително малко предизборни прояви, след приключването на изборите Рузвелт вече не е способен да работи продължително време. Истинското състояние на президента съзнателно се крие от американската нация. Когато се налага да се появи пред публика, например на инаугурацията си на 20 януари 1945, той говори само няколко минути, след което бързо го връщат обратно в Белия дом.
При пристигането си в Ялта Рузвелт изглежда още по-зле. Той много слаб, под очите му има големи черни торбички, освен това постоянно се нуждае от почивка. Някои членове на британската делегация, които са го видели за последен път на конференцията в Квебек през август 1944, са шокирани от влошаването на състоянието му, настъпило за толкова кратко време. Виждайки Рузвелт, един от секретарите на Чърчил отбелязва, че той „едва ли въобще беше на този свят“.
За разлика от него, Сталин е в подчертано приповдигнато настроение. Непосредствено преди началото на срещата, съветските войски достигат река Одер и са на по-малко от сто мили от Берлин. И няма съмнение, че след като се прегрупират и си починат, преди да настъпят отново, германската столица неизбежно ше падне в ръцете им. Завоюването на по-голямата част от Полша преди конференцията осигурява на Сталин огромно предимство в предстоящите преговори. Той е наясно, каква Полша иска да създаде и не е склонен на компромиси по темата.
Ключовите фигури в Ялта са Рузвелт и Сталин. В онзи моментВеликобритнания не разполага нито с военна, нито с финансова мощ за да накара САЩ или СССР да правят това, което иска. Сталин все още се нуждае от американската подкрепа в рамките на програмата „лендз-лиз“ („заем-наем“), освен това той се готви да се включи във войната в Тихоокеанския регион след поражението на Германия. Рузвелт пък все оше планира запазването на американско-съветския алианс под някаква форма и след войната, като гаранция за мира в света.
Първото пленарно заседания на тримата лидери и най-близките им съветници е посветено на наближаващата победа във войната. Тоест, представлява своеобразен военен обзор, в чиито ход всеки от тях изтъква действията на съюзническите въоръжени сили и се обсъжда тясната координация помежду им в заключителните етапи на войната.
След това, тримата започват да обсъждат следвоенния свят. Сталин изразява собствената си визия относно политиката на великите сили, изтъквайки, че именно те трябва да решават бъдещето, а не да си губят времето да изслушват мнението на малките държави. Рузвелт го подкрепя, съгласявайки си, че „великите държави носят по-голяма отговорност и светът трябва да бъде моделиран от трите страни, представени на тази маса“. Чърчил обаче се чувства неловко. Тъй като не иска открито да противоречи на Сгалин, той вместо това заявява, че великите държави са длъжни да се вслушват в малките, демонстрирайки известно смирение – макар че така и не става ясно, как собствената му визия за Британската империя се вписва в тази гледна точка. Сталин изглежда се забавлява и започва да дразни Чърчил във връзка с възможността да загуби следващите парламентарни избори.
През цялото време членовете на „Голямата тройка“ решава съдбата на останалия свят, като през повечето време, това не ги конфронтира помежду им. Очертават се известни разногласия относно Германия – най-вече по въпроса, дали тя следва да бъде разделена или не. Сталин, който е против разделянето и, иска да отложи всяко подобно решение. Истината е, че това лесно е можело да стане, тъй като ключовата първа стъпка – разделянето на Германия на ясно определени окупационни зони, вече е направена.
Може би най-интересното заявление в хода на дискусията е твърдението на Рузвелт, че американските войски няма да останат в Европа повече от две години. В отговор, Чърчил отбелязва, че това вероятно ще наложи създаването на по-силна френска армия. На свой ред, Сталин смята за нормално укрепването на военната мощ на Франция, но изтъква, че тя не бива да има решаващ глас по въпроса за контрола над Германия.
Друг важен въпрос, който е решен в Ялта, е влизането на Съветския съюз във войната срещу Япония. С очакваната през пролетта на 1945 победа над Германия, Сталин се стреми да измъкне колкото се може повече трофеи от разпадащата се Японска империя. По това време, американците са наясно, че не се нуждаят от съветската помощ за да се справят с японците, но Сталин представя това като изпълнение на даденото преди от Москва обещание.
Хващайки се на собствената си въдица, Рузвелт може единствено да благодари за помощта на Сталин. Разбира се, съветският лидер не смята да я даде просто така. Както е известно, в рамките на окончателните споразумения със съюзниците си, Съветският съюз получава Южен Сахалин, Курилските острови, както и контрола над китайското пристанише Далян, включително жп линията от СССР до пристанището.
На следващия ден започва обсъждането на новата Организация на обединените нации. Както изглежда, и Сталин, и Чърчил разбират, от какво значение е това за Рузвелт, въпреки, че те самите не смятат този въпрос за чак толкова важен. Сталин дори признава, че не е виждал схемата на структурата на ООН, изготвена на конференцията в имението Дъмбартън Окс във Вашингтон през август-октомври 1944.
Полският въпрос
След това обаче бива повдигнат въпросът за съдбата на Полша, което повишава напрежението в стаята, където се провежда срещата. От една страна, полският проблем изглежда прост, но от друга – практически неразрешим. Между тримата лидери е налице съгласие, че след края на войната полската държава ще бъде възстановена, но границите и ще бъдат изместени значително на запад. Рузвелт и Чърчил приемат, че Сталин ще запази източната половина от предвоенната Полша, която получава в резултат от сделката си с Хитлер, а срещу това новата Полша ще получи по-голямата част от Източна Германия.
Бъдещата политическа структура на Полша обаче, е съвършенно различен въпрос. САЩ и Великобритания признават намиращото се в Лондон довоенно полско правителство в изгнание. На свой ред, Сталин, който не е забравил за поражението на Червената армия от Полша през 1920, незабавно пристъпва към създаването на ново комунистическо правителство, наречено Полски комитет за национално освобождение (Люблински комитет).
Въпросът, кое от тези полски правителства ще управлява страната, се превръща в най-голямата ябълка на раздора в Ялта. Когато той е повдигнат за първи път, Рузвелт произнася най-голямата си реч за цялата конференция. Събирайки всички останали му сили и опитвайки се да изглежда (както винаги) разумен и убедителен, той предлага да бъде създаден многопартиен временен президентски съвет с участието на пет различни партии, включително силно просъветски. Този орган следва да управлява Полша до провеждането на нови избори. На свой ред, Чърчил използва цялото си красноречие и се обявява решително за създаването на свободна и независима полска държава. Според него: „искреното желание на британското правителство е Полша да е стопанка в собствения си дом и капитан на своята душа“.
Сталин обаче, въобще не се впечатлява от обаянието на Рузвелт или от красноречието на Чърчил. В онзи момент той разчита, че превъзходството му в Източна Европа не може да бъде оспорено от американците и британците. Затова ясно дава да се разбере, че съдбата на Полша е въпрос на „стратегическа сигурност не само, защото тя е гранична държава, но и защото през цялата си история е била коридор за нападения срещу Русия“.
След това Сталин забива ножа още по-дълбоко. Той твърди, че също иска създаването на демократична Полша, но – доколкото е запознат – правителството в Люблин управлява свободно и ефективно, нещо повече, то помага на Червената армия да гарантира сигурността и патрулирането в тиловите райони. Според него, полското правителство в Лондон може да наруши тази хармония и да създаде въстаническо движение в тила на съветните войски, т.е. на практика да действа като съюзник на Хитлер.
„Когато сравнявам това, което направиха хората на правителството в Люблин и онова, което сториха тези на правителството в Лондон – посочва Сталин – виждам, че първите са добри, а вторите – не... Ще подкрепяме само правителство, което ни гарантира мира в нашия тил и, като военен, просто не мога да постъпя иначе“.
По този начин Сталин отправя открито предизвикателство към съюзниците си и по-нататъшната дискусия по темата – макар че продължава още няколко дни – не променя нищо. Червената армия е в Полша, а Сталин командва Червената армия и иска именно правителството в Люблин да управлява страната, т.е. не би допуснал каквото и да било влияние на предвоенната полска държава. Рузвелт и Чърчил се оказват в почти безизходна ситуация: те могат или да приемат условията на Сталин или, на практика, да прекратят алианса със Съветите. Както и двамата осъзнават, нищо не би могло да накара съветския лидер да промени състава на полското правителство.
Въпреки това, Рузвелт е изпълнен с решимост да опита. На следващия ден, когато се връщат на този въпрос, той отхвърля възможността за връщане на лондонското правителство в Полша за да успокои Сталин. Рузвелт разбира, че люблинското правителство при всички случаи ще е по-силно, затова предлага властта му да бъде балансирана чрез създаването на нова комисия, половината от чиито членове да са от правителството в Люблин, а останалите – от други партии, която да обсъди създаването на ново временно правителство.
Сталин обаче съзнателно протака с отговора си, което дори принуждава Рузвелт да му изпрати лично писмо, в което го моли да се съгласи, посочвайки, че ако може да заяви на американците, че Полша ще има многопартийно, демократично правителство, това би укрепило собствените му позиции вътре в страната.
Дори ако Рузвелт е бил наясно, че Сталин се готви да наложи в Полша правителство по свой избор и при своите условия, неспособността на съветския лидер да осъзнае, че за американския президент наистина е важно да отговори на исканията на своите избиратели, показва, че качествата му на стратег не са чак толкова големи. Сталин просто не е можел да повярва, че на Рузвелт наистина ще се наложи да отговаря пред Конгреса на САЩ, пред своите избиратели или пред каквито и да било други институции, тъй като на самия Сталин това никога не се е налагало.
Всичко това показва, че Сталин всъщност е бил много близо до това да провали всичко. Ако след германската инвазия той действа достатъчно предпазливо, тъй като прагматизм ът му се оказва по-силен от неговите параноидни наклонности и го кара на направи всичко възможно за да може Русия да оцелее, в края на войната, когато победата вече е гарантиране, въпросните наклонности отново започват да се проявяват. Той не може да осъзнае, че Рузвелт наистина очаква от него да прояви гъвкавост, вместо това Сталин вижда единствено, че Рузвелт го убеждава да направи отстъпка, каквато той не иска и не бива да прави, и тъкмо това определя непреклонната му позиция.
И макар че Рузвелт продължава да оказва натиск върху него до самия край на конференцията, в крайна сметка Сталин склонява да направи само някои незначителни отстъпки. Например, да включи в споразумението обещание за провеждане на „свободни и независими избори“. Което не означава почти нищо, тъй като съветският лидер вече е заявил, че именно правителството в Люблин олицетворява истинската демокрация и дълбокото му (макар и неизразено открито по време на срещата) убеждение е, че едно капиталистическо правителство не може да бъде наистина демократично.
Постигнатото на конференцията в Ялта споразумение, относно Полша се оказва историческо, той като то на практика формира базовата структура на съветската доминация в Източна Европа. Там, където контролът се осъществява от Червената армия, Сталин може да прави това, което си поиска за да формира правителства, отговарящи на неговите интереси.
Рузвелт възприема това като лично оскърбление, но не знае, какво още би могъл да стори. Той е прекалено болен и измъчен за да продължи борбата. И признава това на адмирал Уйлям Лийхи, който постоянно е до него по време на цялата конференция. И когато Лийхи му заявява, че постигнатото споразумение за Полша на пракпика позволява на Сталин да прави всичко, което поиска, Рузвелт просто се съгласява с него. Истината е, че той просто не е имал сили за нещо друго: „знам това Бил, но съм прекалено уморен за да продължа да се боря“.
Заключение
На свой ред, Сталин вероятно е бил доволен от случилото се на конференцията в Ялта. За по-малко от четири години позициите му на международната сцена радикално се прооменят, което до голяма степен са дължи и на неговите собствени действия. От катастрофалната ситуация, възникнала непосредствено след нападанението на Хитлер срещу Съветския съюз (за чието допускане и самият Сталин има вина) до принуждаването на САЩ и Великобритания да приемат съветската доминация в Източна Европа. В онзи момент Сталин вече е господар на по-голяма територия, отколкото тази на Руската империя. През този период той използва помощта на САЩ и Великобритания за да увеличи съветската мощ и да създаде най-голямата армия в света. Тоест, успешно изминава пътя от най-лошия измежду великите стратези, на ранния етап от Втората световна война, до вероятно най-добрият по време на Ялтенската конференция.
След нея обаче, Сталин предприема действия, които биха могли да разрушат всичко, постигнато от него. Той започва да се отдръпва дори от видимостта за сътрудничество със Съединените щати и Великобритатния. Ранните му стратегически успехи са резултат от неговата способност да реагира прагматично на динамичната ситуация, съобразявайки действията си с потребностите на своите съюзници и най-вече на Рузвелт. Сега обаче, той започна открито да подчинява Източна Европа, без дори да се преструва, че се съобразяв с претенциите на Рузвелт или Чърчил.
Сталин дори престава да проявява към Рузвелт уважението и такта, които почти винаги демонстрира дотогава. Той например, отказва на американските офицери да влязат в Полша за да поемат грижата за американските военнопленници, освободени от германските лагери. Освен това, Сталин обвинява Рузвелт, че се опитва да постигне сепаративна сделка с Хитлер. Това води да осезаема промяна в отношението на американския президент към съветския лидер през март 1945, а последните му телеграми до Сталин са най-суровите и праволинейни измежду изпратгените през целия период на войната.
Така, в една от тези дълги телеграми, посветена на Полша, той на практика обвинява Сталин, че го е излъгал, отказвайки на представители на други партии да влязат в люблинското правителство, което „е в открит разрез с нашите споразумения и предшестващите ги дискусии“. На свой ред, Чърчил не крие възторга си от втвърдяването на тона на Рузвелт. Истината е, че британският лидер открито го тласка да заеме „твърд а и открита позиция“ против Сталин, т.е. към конфронтация със Съветите.
В крайна сметка, след смъртта на Рузвелт на 12 април 1945, политиката на САЩ се оказва в ръцете на вицепрезидента Труман, който си няма никаква представа, какво Рузвелт наистина би искал да постигне или, как е планирал да го стори. През следващите три годи невежеството на Труман, в комбинация със стратегическото свръхнапрежение и грешките на Сталин водят до началото на студената война, която Рузвелт винаги се е стремял да избегне.
*Авторът е професор в Университета Сейнт Ендрюс и анализатор на „Форийн афеърс”
