Темата отдавна е част от медийния мейнстрийм. Наивният възторг на новоизлюпените родни тръмписти след победата на новия-стар американски президент продължава въпреки опитите на либералните им опоненти им да го охладят с факти за неговата политика, които често са представяни от тях като антиевропейски и антибългарски.
Всъщност, основния порок на този тип разсъждения, родени от един или друг „изъм“, е пристрастността. Според мен, войната в Украйна и последвалият конфликт в Газа наистина маркират началото на нова епоха. Коя обаче беше старата? Нека си припомним – редът, наложен от победителите след Втората световна война, трябваше да гарантира дългосрочните им интереси, включително правото да ги налагат със сила в собствените сфери на влияние без някоя друга сила да им противодейства. Недопускането на възраждането на Германия и Япония като военни сили, респективно на идеологиите, които стояха зад това, пък легитимираше ролята на „полицаите” в световната политика. Така СССР се намесваше безпрепятствено в Чехословакия или Унгария, а САЩ - където си решат. Неслучайно Путин и досега използва термина „денацификация“ на Украйна, стремейки се да представи инвазията в страната, като нещо съзвучно с целите на ООН. Защото Световната организация има за задача да крепи единствено този свят, който е изгоден на победителите и постоянни членове на Съвета за сигурност – САЩ, Русия, Китай, Англия и Франция.
Вторият аспект е моралния - „освободителите от нацизма“ и „борците за мир“, както се позиционираха руснаците, бяха обявени за агресори и то срещу един „братски народ” „Жертвите на холокоста“ пък, евреите, се оказаха автори на едно от най-голямите етнически прочиствания след Втората световна война, като трагедията в Газа е само неговата кулминация, позволила на света да го осъзнае чрез зловещите теливизионни репортажи на масово изтребление на цивилно палестинско население. Не че Израел нямаше реален повод за това изтребление, но в общественото съзнание споменът за него отдавна е изтрит от реките арабска кръв. Така, двата основни позитивни символа на старата епоха (на освободителя и жертвата), от които се черпеше легитимност и за непопулярни действия, се самоанихилираха. Светът вече има нужда от нови герои, чиито победи да съпреживява или на чиито страдания да съчувства. Същия процес, но в обратна посока се случи със „злодея“ от Втората световна война - Германия. Днес, чрез устата на Илон Мъск, новата американска администрация призовава тази страна да се отърси от комплексите на миналото и легитимира консервативната националистическа немска десница в лицето на „Алтернатива за Германия”, доскоро клеймена като наследник на нацистите. Ако добавим и призива за въоръжаване на страната (с американско оръжие, разбира се), ще се убедим, че „досието“ на германците вече е изчистено. Стигмата я няма.
Третия аспект е геополитическия. Светът изобщо не е същия, както преди 80 години. Страните от т. нар. Трети свят, които към края на войната са били или нечии колонии, или незначителни, като икономика и (отчасти) демографски потенциал, сега притежават огромна тежест. Сред тях са Индия, като най-многолюдната нация, Бразилия, Индонезия, ЮАР, Турция и т.н. Днес те все още имат същия статут в ООН като Малта или Малдивите например, а определено искат да имат по-голяма роля.
Четвъртията и (поне според мен) най-съществен елемент на новата епоха е деидеологизацията. Втората световна война беше крайно идеологическа, а някои автори, като Ернст Нолте например, я възприемат дори като кулминация на общоевропейската гражданска война, започнала с Руската социалистическа революция. Тоест, комунизъм срещу антикомунизъм – еднакво радикални и със сходни методи на действие. Тази нишка продължава през Студената война и естествено деескалира след края й. Впрочем, процесът на деидеологизация започна още с рухването на социалистическия блок и СССР, но победилият Запад затъваше все повече в собствения си, заразен от марксизма, наратив, който погрешно етикираше с термина „либерална демокрация“. Тази идеология на самоненавистта и самоунищожението трябваше да достигне до своята крайност при Байдън, за да поровокира появата на необходимия коректив. Заслужава внимание фактът, че демократичната система на САЩ проработи и осъществи промяната чрез избори. Което е възможно, най-вече заради силната президентска власт, съсредоточила огромни възможности и отговорност в ръцете на един човек, който може да завърти кормилото рязко и да смени посоката (в системата на т.нар. „парламентарни демокрации“, в която възможностите да се блокира всяка промяна са неограничени, подобно нещо е трудно, дори невъзможно).
Какво следва
Така или иначе, крахът на неолиберализма, който победата на Тръмп ознаменува, бе провидян от мнозина като ново идейно начало – консервативното. Според мен, това не е точно така. Сегашният американски президент се идентифицира с подобни ценности, но и с много други течения – идейни, религиозни, дори етнически, които му носят изборен дивидент. „Тръмпизмът” не е идеология, а прагматично целеполагане на американските интереси във вътрешен и външен план. Със строго персоналния си профил той се родее с „Путинизма”, който също е една индивидуална прагматична концепция за държавна политика, но градена по-дълго, предвид особеностите на руската политика. Прекаленото залитане към едната или другата фигура, или дори към председателят Си, е проява на един синдром, в който колективното правене на политика в името на нещо голямо и надличностно (като идеологиите, а преди това вярата) се трансформира в общностно преживяване чрез конкретни индивиди.
Личности вместо идеологии – това навява мисълта за регрес на международната политика към състоянието и отпреди Първата световна война, когато основната власт е съсредоточена в ръцете на монарси, т.е. представители на династии. Които възприемат света като място за Realpolitik, т.е. за игра без правила, в която трябва да трупаш предимства, за да побеждаваш. Епохата е след края на религиозния детерминизъм и преди началото на идеологическия такъв. Това е свят, разделен на сфери на влияние, всяка доминирана от съответната империя. Сиви зони, в които „Великите“ изпробват взаимно силите си и играят за предимства. Доста сходно е с желаният от някои глобални играчи „Нов световен ред“, но и доста различно…
А основната разлика е информационната среда, която промени не само възможностите за достъп до идеи и знание, но и мисленето на хората. Вече имаме едно цяло „интернет поколение“, което разсъждава по начин извън обичайния доскоро. В статията си „Интернет мисленето като фактор за интерактивно управление и обществена промяна“, публикувана в списание „Геополитика“ през декември 2015, опитах да дам измеренията на тази трансформация на мисленето, която е най-гигантска по мащабите си след прехода на човечеството от номадство и лов, като основен начин за препитание, към уседналост и земеделие. Ще си позволя един цитат от нея, за да резюмирам идеята: „Кликването на мишката промени света и днес всеки „потребител” очаква следния минимум от общуването си с него: бързина; непосредственост и диалогичност; опростени послания, често символни или образни; неограничени възможности и креативност; абсолютна свобода и липса на автоцензура, гарантирани от анонимността; възможността за много действия въз основа на принципа „проба – грешка” без да се поема персонален риск или да се носи отговорност за неуспеха; не на последно място компютърът възпитава у своите потребители чувството за лична значимост, за което говорих по-горе: те определят правилата, те командват процесите и имат подобно очакване и от сферата на социалното управление…“ (1)
Епохата на въздържание, натрупване и саможертва изглежда остава в миналото. Хората очакват бързина и реактивност от политиците, очакват ефектни, „магически“ решения, каквито нашите далечни прадеди са получавали от древните шамани през ерата, именувана от Джоузеф Кембъл „епоха на Великия лов“. И в тази роля влизат политиците от типа на Доналд Тръмп. Те осигуряват общностното изживяване, освобождават енергията, натрупана в колективното несъзнавано. Реакцията на „публиката“ е цел и причина за решенията им повече от всякога. Това означава, че имаме не просто връщане към старата „реалполитика“ на империите, а качествено ново явление, което добавя към нея огромни дози от популизма и личностната харизма на лидерите. Ако някога монарсите правята политика от името на народите си, които научават за нея едва впоследствие, днес на практика масите правят политика чрез лидерите, които са избрали. Най-малкото, задават посоките и чрез своите очаквания предпоставят действията. Непостоянството и непредвидимостта се очертават като основни характеристики на тази политика наред с прагматичното целеполагане в името на националните интереси.
Най-нелепата реакция на европейските и българските политици е да съпреживяват това представление и да се идентифицират с неговите главни актьори, което, за съжаление мнозина правят. Това ги поставя в ролята на запалянковци, които подкрепят нечий отбор вместо да участват в състезанието. Мисля, че този извод би следвало да се направи след знаковото участие на вицепрезидента Джей Ди Ванс на конференцията в Мюнхен, дори ако не бяха достатъчни системните изказвания на Тръмп в същата посока преди това. Америка започва да мисли прагматично, тя няма да е донор на сигурност или икономически просперитет, т.е. няма да направи нищо, което запалянковската агитка зад новата власт, не желае страстно. Но пък няма нищо против Европа да играе по-важна и самостоятелна роля в световните дела. Последното европейските глобалисти някак го пропускат, надавайки вопъл „на кого ни оставяте???“ „Ами на себе си, на собствените ви сили и инициативност“ - е логичния отговор.
Едва ли последното ще стане внезапно и процесът на американското изтегляне от Европа няма да е кратък, но започва и е неизбежен. Защото Старият континент вече не е интересно място. Битката за световно господство ще се води в Азия, по един или друг начин, и водещият претендент естествено ще се опита да концентрира силите си там. В някакъв смисъл войната в Украйна беше необходима предпоставка за това – Русия е „подпряна“ с този конфликт на Запад, а и талибаните в Афганистан или пантюркистките амбиции ще създават достатъчно проблеми в Централна Азия. Вероятно ще й бъдат сервирани и нови изненади при всеки удобен повод, но няма да бъде допуснат разрив с нея. Прекалената зависимост от Китай би била опасна, включително за самите руснаци. Още преди две десетилетия Кисинджър предупреждаваше за това.
В този контекст големият въпрос пред Европа е, какво ще прави. Бъдещето предлага както проблеми, така и възможности – всичко зависи от ходовете й. Всъщност единствения правилен първи ход е цялостна подмяна на политическия елит на Стария континент. Хората, които маршируваха в челните редици на неолибералния погром срещу икономиката, доходите и ценностите на европейците, трябва да останат в историята. Днешната им паника пред гнева на доскорошния им отвъдокеански господар ги кара да мимикрират промяна, която нито са достойни, нито способни да извършат. Това е оценката и на гражданите. Неслучайно във всеки следващ избор за национален парламент избухва по някоя „свръхнова“ от националистическия и консервативния сектор. Народите искат да скъсат с ляволибералния диктат и тези успехи дават на Стария континент надежда за промяна и нормализация. Би било пагубна грешка обаче, ако лидерите на новата десница започнат да правят това, което правеха през последните десетилетия либералите – да имитират предано и сляпо Вашингтон. Европа трябва да намери своя собствен път. Времето на идеологиите и имитациите в междудържавните отношения отмина – нужно е осъзнаването на собствения интерес и прагматична концепция за реформа на ЕС, която да го превърне в цивилизационен съюз на християнските ценности, просвещенския дух и националните държави. Само тогава той може да участва в играта на „Големите“ като равен. Само тогава има смисъл да говорим за обща отбрана и общи геополитически цели, защото ще бъде ясно, че отстояваме собствената си идентичност.
Но това зависи от всички нас, европейците…
Бележки:
- https://geopolitica.eu/139-broy-5-2015/2340-internet-misleneto-kato-faktor-za-interaktivno-upravlenie-i-obshtestvena-promyana
*Национален консервативен форум
