Факторите, обуславящи прехода към многополюсен световен ред

Така, докато критиците на американската политика говореха за формирането на нови връзки и несъгласия с действията на Белия дом, апологетите на американската доминация твърдяха обратното. Така например, Чарлз Краутхамър, известен като автор на концепцията за „еднополюсия момент“, изложена в едноименната му статия от 1990, публикува нейно продължение, озаглавена „Отново еднополюсен момент“, в която твърдеше, че американската мощ не е поставена под въпрос и експедицията в Ирак е очевидно доказателство за това. Според него: „Новият едностранен подход е открито и директно насочен към запазването на еднополюсния модел и поддържането на безапелационната доминация на САЩ в обозримо бъдеще... Бъдещето на еднополюсната епоха зависи от това, дали онези, които управляват Америка, искат да съхранят, разширят и използват еднополюсния момент за прокарването не само на американски, но и на глобални цели, или ще бъдат склонни да се откажат от него, което или ще доведе до разпадането на еднополюсния модел при отстъплението им в „Крепостта Америка”, или до постепенното прехвърляне на властта в света към мултилатералните институции, в качеството им на наследници на американската хегемония“ (1).

Преходът към многополюсен модел

Въпреки това и без оглед на тази реторика на политологичната общност, обслужваща интересите на САЩ, 2003 очевидно даде тласък на постъпателния преход към многопюлюсен модел (2). Ще припомня, че само след няколко години – през февруари 2007, в изказването си на Мюнхенската конференция за сигурност, руският президент Владимир Путин заяви, че „еднополюсният модел не само е неприемлив за съвременния свят, но и въобще не е възможен“. Истината е, че още тогава се проявиха белезите на бъдещото открито противопоставяне между Русия, от една страна, и САЩ и съюзниците им от НАТО – от друга. През август 2008, по време на войната с Грузия, Москва демонстрира, че не възнамерява да остава в глуха отбрана, ако сметне, че външни сили се опитват да дестабилизират разположени по границата и държави и да разпалват конфликти там. Руските действия, както и последвалото заявление на тогавашния президент Дмитрий Медведев относно зоната на специални геополитически интереси на Москва, следва да се разглеждат в контекста на поредицата от „цветни революции“, които САЩ организираха в постсъветското пространство. И макар че фактическият държавен преврат в Украйна през 2014 беше несъмнен успех на атлантизма, в резултат от последвалата реакция Крим беше присъединен към Руската Федерация.

Истината е, че САЩ сами са виновни за ерозията на тяхната мощ. В публикуваната си през 2021 статия „Залезът на еднополярността”,  Джъстин Логан посочва, че Америка е използвала неразумно огромната си военна мощ, въпреки че е влязла в ХХI век като една от най-могъщите държави в световната история. В нея авторът с нескрито отчаяние признава, че: „В периода между 2001 и 2021 Съединените щати разрушиха политическия ред в Ирак и Либия, удължиха гражданските войни в Афганистан и Сирия и балансират на ръба на войната с Иран. Според собствената им оценка, през същия период тяхната търговска политика способства за появата на своеобразно чудовище, в лицето на далеч по-могъщата Китайска народна република... Войните отровиха Америка, като започнем с нейната политика и свършим с превръщането и в полицейска държава. При това от никого не бе потърсена отговорност за провалите през тези години” (3).

През май 2022 Канадският институт за глобални проблеми публикува аналитичен доклад, в който се анализират редица събития, довели до тектонични проблеми в международните отношения (4).

На първо място, през първото десетилетие на ХХI век беше фиксиран впечатляващ икономически подем на държавите от групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), създал нов контрапункт на американската мощ. Впрочем, това беше прогнозирано и от Владимир Путин в речта му на форума в Мюнхен през 2007, където той посочи, че: „... БВП на страните от БРИК – Бразилия, Русия, Индия и Китай – надхвърля съвкупния БВП на ЕС. При това, според експертите, в бъдеще този разрив само ще нараства. Няма причини да се съмняваме, че икономическият потенциал на новите центрове на глобален икономически растеж неизбежно ще се трансформира в политическо влияние и ще укрепи мултиполярния модел“. В тази връзка е показателно, че всички държави от БРИКС упорито избягват да подкрепят антируските санкции във връзка с войната в Украйна.

На второ място, навлизането на Китай в икономиката на знанието (30 години след САЩ) и в икономиката на данните (паралелно със САЩ), през второто десетилетие на ХХI век, позволи на Пекин да се конкурира успешно в технологичната надпревара за доминация в света. Докато през 2010-те години геоикономическото напрежение постепенно нарастваше, американският „момент на спътника“ настъпи в началото на 2018 с осъзнаването, че китайската корпорация Huawei си е извоювала доминиращи позиции в сферата на телекомуникационните технологии от пето поколение (5G). Именно това провокира п ълномащабното настъпление на администрацията на Тръмп, целящо да ерозира технологичния прогрес на Китай, използвайки набор от едностранни инструменти, които преди това не се използваха в епохата след създаването на Световната търговска организация (CTO).

На трето място, Съедините щати прахосаха огромните предимства, с които разполагаха, благодарение на доминацията си в еднополюсния свят, заради лошото управление на американската икономика (в частност, заради кризата с „нискокачествените” кредити) и безмисленото използване на военната си мощ в безкрайни войни, като в същото време пренебрегваха проблемите със своята рушаща се инфраструктура и вътрешната сплотеност на нацията. Това ерозира тяхната „мека сила”, или както деликатно се изрази британският The Economist, „нарушавайки и разрушавайки принципите на международния ред, основан на правила в течение на двайсет години, Америка ерозира доверието към тях, както впрочем и към себе си”. Междувременно липсата на финансова дисциплина я вкара във фактически фалит с огромен външен и бюджетен дефицити... Това ерозира способността и да поддържа новите икономически правила – и дори досегашните, за което свидетелства изтеглянето и от различни мултиратерални институции при първото управление на Тръмп (и доста хладното, чисто формално, връщане в тях по време на мандата на Байдън).

На четвърто място, следва да посоча разцеплението на Запада заради т.нар. Брекзит и нарастващите вътрешни разногласия в Съедиинените щати, изострили се рязко след щурма на Капитолия на 6 януари 2021, които отслабиха неговата сплотеност.

Както посочва испанският анализатор Федерико Аснар Фернандес-Монтесинос: „Развитието на Глобалния Юг, което между другото е част от руския наратив, започна през новото хилядолетие и се материализира в появата на такива групи държави като БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) и IBSA (Индия, Бразилия, Южна Африка), които се стремят да развиват икономическото си сътрудничество и взаимната търговия, олицетворявайки алтернативния или „постамерикански” международен ред, както и модела за сътрудничество по оста Юг-Юг” (5).

Световната икономика става все по-многополюсна и, следователно, доминацията на Запада и способността му да влияе на останалите, намаляха.Освен това, на Запад смятат, че намаляването на зависимостта от американския долар се дължи на целенасочената политика на Китай, в качеството му на голяма икономическа и финансова държава, чието ръководство оценява текущия момент в историята като период, в който САЩ вече са навлезли в системен упадък. Предвид всичко това, Пекин, естествено, смята, че дните на долара са преброени и, че юанът е естествения му наследник. Затова не бива да се учудваме, че Китай би искал юанът да се използва все повече в международните финансови  и търговски операции, макар че – което е естествено – не бърза особено, като за това си има сериозни причини (6),

В същото време, западната позиция относно глобалната трансформация е доста по-добре артикулирана. Твърди се например, че „руската инвазия в Украйна навежда на мисълта, в частност, че глобалният либерален ред е застрашен, а многобройните центрове на сила са формирали уязвими взаимозависимости. Което поставя въпроса, дали мултиполярността, по самата си същност, не се характеризира със способност да поражда конфликти и, дали мултилатералният подход не води в крайна сметка до все по-широкото им разпространение” (7).

Измежду тези многобройни центрове на сила, Съединените щати отделят специално внимание на онези велики държави, които според тях са настроени враждебно към Америка. Това са Русия и Китай.

И, ако преди Западът отказваше да признае, че Русия има статут на велика държава, след февруари 2022, това вече изглежда очевидно, тъй като – както посочва Кенет Уолц (автор на бестселъра „Теория на международната политика” и основоположник на неореалистичната школа в теорията на международните отношения): „Великите държави трабвя да са в състояние не само да гарантират своята сигурност, но и да поддържат този свой отбранителен потенциал в течение на дълги години. За целта е необходимо да разполагат с територия, която могат да защитят, с икономика, способна на покрие военните и другите важни държавни разходи, силна национална отбрана, както и политическа стабилност и компетентност, за да може всичко това да функционира успешно” (8). През последните три години Русия доказа, че това наистина е така.

Разбира се, има и други критерии. Джак Леви например посочва, че великите държави „дефинират националните си интереси така, че те да включват и системните интереси, защото са загрижени за поддържането на реда в международната система“. Според него, статусът на великата държава зависи и от това, как тя се възприема от останалите и дали те се отнасят към нея като към „относителна равна от гледна точка на общото внимание, уважението, протокола, преговорите, съюзническите споразумения и т.н.“. Така например, присъединяването на такива държави с висок статус, като Великобритания, към доминираната от Пекин Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции през 2015, потвърждава възприемането на Китай като велика сила. Великата държава следва да разполага с потенциал за международни действия, но и трябва да се самовъзприема като влиятелна сила с глобални интереси, като тази нейна роля и влиянието и следва да бъдат признати от останалите играчи.

Както знаем, след 2022, Вашингтон успя да формира антируска коалиция, но не съумя да разклати сериозно ролята и престижа на Русия. Дори обратното – сегашното противопоставяне породи пряко, косвено или скрито одобрение за действията на Москва и неприемане на стратегията на Вашингтон и неговите съюзници.

Макар че в САЩ често могат да се чуят панически твърдения, свързани с конкуренцията между великите държави, сегашната промяна на силовия баланс в света извежда на ново ниво средните и дори малките държави, които вече имат нови роли и не са склонни да се отказват от участие в световните процеси. Действията на „хутите“ в Йемен например, нагледно демонстрират, как един малък играч (в сравнение с големите военни алианси) може да оказва влияние върху политиката и икономиката на индустриално развитите държави. В случая, от полза за „хутите“ се оказва геостратегическото разположение на Йемен. Но с такива козове разполагат и много други страни по целия свят.

Като цяло, в специализираната литература за международните отношения понятието „средни държави“ остава доста неясно. Обикновено то се използа за страни, които не са достатъчно силни за да се смятат за велики държави, но в същото време разполагат със значително влиняие и стратегическо значение. По правило, средните държави се характерезират с определена степен на тежест – в икономическо, географско, демографско и военно отношение – но някои сравнително неголеми държави също могат да попаднат в тази категория, в зависимост от своята международна активност и влияние (9).

Поради това много страни, които биват високомерно обявявани от Запада за неразвити или за част от Третия свят, понякога играят по-сериозна роля в глобален план, отколкото такива играчи, като Германия, Канада или Австралия, които са част от „колективния Запад”.

Налице са редица фактори, подчертаващи значението на тези средни държави. Виетнам например, разполага с вторите най-големи запаси от проучени редкоземни метали в света (за сравнение, обемът им е 22 млн. метрични тона, докато тези на САЩ са едва 1,5 млн тона).

Именно тези средни държави се опитват да следват примера на Русия (макар и не толкова открито), отправяйки предизвикателство към САЩ и колективния Запад – Саудитска Арабия например, отказа да се подчини на натиска на администрацията на Байдън и да понижи цените на петрола. Турция пък забави с близо година разглеждането на заявлението на Швеция за присъединяване към НАТО, Индонезия отказа да забрани присъствието на руска делегация на срещата на върха на Г-20 през 2022, Индия продължава да развива икономическото и военно-техническото сътрудничество с Русия, а ОАЕ и Тайланд забраниха на избягалите руски опозиционери да провеждат свои мероприятия на тяхна територия.

От гледна точка на Запада, това поражда рискове за излизане на редица държави от „системата, основана на правила”, тъй като техните амбиции и новите им роли са в разрез с установената неолиберална система, базираща се на Бретънуудските споразумения и други институции, създадени от западните сили. Глобалната йерархия вече не е западноцентрична и Глобалният Юг се стреми да запълни възникналия вакуум. Следователно, нарастващата активност на средните и малки държави може да способства за стабилността, осигурявайки допълнителни източници за балансиране и дипломация. Макар че на Запад този процес се представя като усилване на кризите и разпространение на конфликтите в политическата, икономическата и идеологическата сфери, на фона на липсата на консенсус между големите държави. Осъзнаването на факта, че такъв консенсус вече е непостижим – поне между Запада и останалите големи играчи, като Русия и Китай, принуждава средните и малки държави да действат по нови сценарии, избягвайки поемането на каквито и да било твърди ангажименти или присъединяването си към големи алианси. И макар че примерът на Буркина Фако, Мали и Нигер показва, че все пак се създават нови регионални групировки, те вече не са креатури на Запада.

В Югоизточна Азия, която преживава икономически подем и където многобройните държави от региона са заинтересовани от запазването на собствената си идентичност, предпочитат да следват диверсифицирани стратегии на „рисково застраховане”, което означава ревизия на теорията за рационалния избор и ролята на външните фактори, като заплахите за сигурността и икономическите ползи, при формиране на избора на държавата (10). Преди САЩ често се възползваха от това, лансирайки различни икономически програми и обещавайки да осигурят „военен чадър” срещу геополитическа лоялност. Днес обаче, страните от региона се стремят да се придържат към по-неутрална позиция, отказвайки да разглеждат Китай като заплаха, както се опитват са им внушат от Вашингтон.

Истината е, че нарастващата конкуренция между САЩ и Китай принуждава малките държави да търсят възможности за маневриране. Вече никой не е склонен да се обвързва с едностранни ангажименти и да действа в разрез със собствените си интереси, без оглед на евентуалните икономически стимули. Сред възможните причини е и, че САЩ все по-често се позиционират като ненадежден партньор, а възможностите за открито икономическо сътрудничество вече са много повече, отколкото в рамките на западната система.

Някои смятат, че „всички азиатски държави, включително Китай, осъзнават, че някои играчи са по-мощни от другите, че великите сили ще влияят непропорционална силно върху международните норми и институции и, че всички тези държави могат да бъдат опасни. Тоест, малките и средни играчи следва да се опасяват от големите сили (макар че понякога могат да ги използват като защитници), но не бива постоянно да им се подчиняват. Тъй като в миналото повечето азиатски държави са пострадали от западния колониализъм, не бива да се изненадваме, че те не се стремят към йерархия” (11). А опитите на Запада да „рестартира” влянието си, ще се разглеждат от тях (не само в Азия, но и в други региона на света) като проява на неоколониализъм.

Глобалният властови преход

Тоест, ставаме свидетели на властови преход на глобално равнише. Тук е мястото да припомня, че в западната политология теорията за прехода във властта е теория за причините за големите войни между държавите. В нея се акцентира върху промените в относителната мощ на доминиращите играчи, като основен катализатор на конфликти. Близки до нея са теориите за хегемонистките войни и баланса на силите. Това обяснява и изказванията на редиа западни политолози, според които мултиполярността е опасна, непредсказуема и носи най-различни рискове за всички играчи. Така ли е наистина? Освен че Западът просто се опасява да загуби своето доминиращо положение, възможно ли е изначалните научни тези да са били погрешни?

Както е известно, през 60-те години на миналия век именно американските автори първи въвеждат в политическите науки понятието „мултиполярност”. През 1963 Ричард Роузкранс лансира опростената теза, че полюсът представлява политически блок или отделен мощен играч и, че тези полюси могат да бъдат един, два или много.

На свой ред, година по-късно, Карл Дойч и Дейвид Стингър прокарват идеята, че наличието на повече играчи, отколкото в биполярната система, ще осигури по-голяма стабилност и устойчивост на системата. Тоест, не всички на Запад свързват мултиполярността с нарастване на рисковете и хаос. По-късно бяха лансирани теориите за ядрената мултиполярност (т.е. колкото ядрени държави, толкова полюси), клъстерната мултиполярност (когато мощта на държавата е равномерно разпределена в определено географско пространство), както и на балансираната и небалансирана мултиполярност. Автор на последните две концепции е американският професор Джон Миршаймър, който през последните години изпадна в немилост в САЩ заради критиките му срещу американските действия спрямо Русия. Според него, небалансирата мултиполярност представлява такава властова конфигурация, която поражда страх и където има потенциален хегемон. Съдейки по сегашната позиция на САЩ в света и разпространяваните от тях фобии по отношение на Китай, Русия, Иран и Северна Корея (и търсенето на друти противници), днес доминира именно този модел. Що се отнася до балансираната мултиполярност, тя би била възможно при запазване на асиметрията на мощта между полюсите на системата и липсата на един, единствен хегемон (12).

Както изглежда, Русия, Китай и много други държави се стремят именно към тази форма на мултиполярност, недопускаща едноличната доминация на някоя сила. В отговор, отслабващият глобален хегемон обвинява Русия, че е ревизионистка държава, а Китай – че отправя предизвикателство срещу САЩ и стабилността в Индо-Тихоокеанския регион, както и в света, като цяло.

Налице е обаче и друг немаловажен нюанс и това е интерпретацията на самото понятие „полюс”. Първоначално Западът се придържаше към позитивистка версия, обвързана с физическата наука. Тоест, приемаше се, че съществуват два полюса, които са противоположни един на друг. Оттук възниква и изначално заложеният антагонизъм – плюс и минус – подчертаващ геополитическото противопоставяне между социалистическия и капиталистическия блокове от епохата на студената война. Впрочем, този подход се споделя и от редица руски либерални политолози и експерти в сферата на международните отношения. Въпросът е, защо е необходима да бъде следван пътят на западните автори, с характерните за тях прояви на гносеологичен расизъм, при положение, че е възможно радикалното преосмисляне на тази концепця?

Интересна в това отношение е бележката на Мартин Хайдегер в книгата му „Парменид” относно гръцкото понятие „полис” (πόλις), което е пряко свързано с термина „полюс”.

„Но какво означава πόλις? Ако се придържаме към правилния и обясняващ всичко същностен ракурс, свързан с това, как древните гърци са разбирали същността на битието и истината, смисълът на тази дума става съвърщено ясен. Πόλις означава πόλος, т.е. „полюс” – мястото, около което в своеобразен кръговрат се върти всичко. В това свое качество, полюсът дава възможност на нещата да се проявят в битието в цялата пълнота на съответния момент от този кръговрат. Πόλις е същността на мястото или местността на историческо пребиваване на древните гърци. Между пόλις и битието съществува изначална съотносимост” (13).

Тоест, алтернативното тълкуване на „полюса” е напълно възможно, също както и алтернативните варианти на системата на международните отношения и световната политика, като цяло. Което означава, че е необходимо по-бързото установяване на такава структура на международните отношения, която т.нар. „колективен Запад” няма да е в състояние да разруши или да върне назад този процес.

Западът може да осъществява натиск с цел да се избере страна както по линия на политическите и дипломатически контакти, така и с помощта на финансовия сектор. Повишаването на лихвените проценти в САЩ и еврозоната например, може да провокира нови кризи на суверенния дълг, тласкайки някои силно задлъжнели държави към фалит. В същото време, помощта за тях от страна на МВФ, където доминира Западът, е свързана с налагането на задължителни политически условия. Освен това, както показва санкционният режим, наложен на Русия, Западът узурпира правото да „отстранява” неудобните му държави от финансовите пазари, достъпа до кредити или платежни системи (SWIFT) и дори да замразява валутните им резерви (14). Освен това американските санкции срещу Иран и Русия принуждават трети държави или да сътрудничат със САЩ, или да рискуват да загубят достъпа си до техния пазар. Това стимулира усилията за дедоларизация на Китай и други страни. Макар че досега търговията в местни валути, съхраняване на резервите във валутни кошници, интернационализацията на юана и финансовите платежни системи, като руската система за предаване на финансови съобщения (SPFS) или китайската система за трансгранични междубанкови плащания (CBIBPS), не предлагат реална алтернатива на долара, в бъдеще изпитващите затруднения икономики могат да бъдат принудени да избират между различни конкуриращи се финансови системи.

Австралия е отличен пример за това, как САЩ могат да вкарат една държава в своята орбита чрез система от алианси, като ANZUS, Quad и Quad Plus, както и разширявайки стратегическото партньорство AUKUS, което допълва мрежата от отношения, изградена от Вашингтон за сдържане на възходящия икономически растеж на Китай.

Оттук и опитите на Запада да контролира Глобалния Юг, който също се придвижва към мултиполярен модел. Този вектор, в частност, беше затвърден на миналогодишната среща на върха на Движението за неприсъединяване, провела се през януари 2024 в столицата на Уганда – Кампала. В заключителната декларация на форума се съдържат такива моменти, като необходимостта от изграждане на многополюсен свят, чиито крайъгълен камък да стане реформираната ООН, акцентът върху укрепване на солидарността по оста Юг-Юг и стремежът към по-справедлив световен ред. Непосредствено след срещата на Движението за неприсъединяване, в Кампала се проведе и срещата на най-голямата в света Група-77 (всъщност в нея влизат цели 134 държави), която продължи стратегическата линия от предходните години за осъждане действията на Запада. Тоест, Глобалният Юг е потенциален съюзник и партньор на Русия. Както посочва професорът от Американския университет във Вашингтон Амитав Ачария, който е сред привържениците на новата теория за международните отношения, излизаща извън рамките на западноцентричните модели, „повечето държави от Глобалия Юг смятат, че сегашният световен ред, създаден от Запада и все още доминиран и управляван от Съединените щати, не е мирен, а несправедлив, недемократичен и неприятелски по отношение на собствените им икономически и екологични и нтереси, и ще се провали” (15).

В тази връзка, Ачария лансира собствена концепция за Глобалния Юг, известна като „многопланов или мултикомплексен световен ред”. Самият той метафорично сравнява тази глобална политическа система с мултиплексно кино, в чиито многобройни кинозали се прожектират различни филми.

В идеалния случай, предлаганият от него модел за световен ред:

• не допуска хегемонията на която и да било отделна държава или блок;
• създава се от множество играчи, т.е. не само от големите държави или от корпорациите, но и от неправителствени организации и обществени движения;
• уважава културното разнообразие и мултикултурализма и отхвърля идеята за сблъсъка на цивилизациите;
• обвързан е с икономически и други обмени, които не се осъществяват от Запада, а от останалите държави;
• притежава многопластова система за управение, централна роля в която играе регионализмът.

Лично аз не бих се съгласил с тезата му за мултикултурализма, тъй като това е неолиберална концепция, която претърпя тотален провал. Същото се отнася впрочем и за обществените организации и корпорации, тъй като те биха могли да действат като „троянски коне” на външни сили и да работят за ерозирането на националния суверенитет. Що се отнася до обществените движения, те – най-малкото – следва да си извоюват доверие както вътре в собствените си страни, така и извън тях, а не да действат като своеобразни агенти на транснационалните компании или на олигарси от типа на Бил Гейтс и Джордж Сорос. Във всичко останало обаче, концепцията на Ачария ми се струва подходяща за бъдещето мултиполярно устройство на света.

Бележки:

1 Charles Krauthammer. The Unipolar Moment Revisited// The National Interest — Winter 2002/03. рр. 5–17.

2 https://thecradle.co/articles/multipolarity-was-triggered-by-the-2003-us-invasion-of-iraq

3 Justin Logan. The Unipole in Twilight. American Strategy from 9/11 to the Present. The Independent Review, v. 26, n. 2, Fall 2021, pp. 173–188.
4 https://www.cgai.ca/geo_economics_in_a_multipolar_world_rules_of_engagement_for_the_small_open_economy

5 https://www.ieee.es/contenido/noticias/2024/01/DIEEEINV01_2024_FEDAZN_Occidente.html

6 https://www.geostrategy.org.uk/research/de-dollarisation-would-upend-the-global-economy/

7 https://www.orfonline.org/expert-speak/russia-ukraine-war-is-multipolarity-the-cause-of-crisis

8 https://www.lawfaremedia.org/article/who-are-you-calling-great-power

9 https://warontherocks.com/2023/04/mind-the-middle-powers/

10 Hunter S Marston. Navigating great power competition: a neoclassical realist view of hedging. International Relations of the Asia-Pacific, Volume 24, Issue 1, January 2024, Pages 29–63.

11 Kanti Bajpai, Evan A Laksmana. Asian conceptions of international order: what Asia wants. International Affairs, Volume 99, Issue 4, July 2023, Pages 1371–1381.

12 По-подробно, вж. Савин Л.В. Ordo Pluriversalis. Возрождение многополярного мироустройства. М.: ИД «Кислород», 2020.

13 Хайдеггер М. Парменид. СПб: Владимир Даль, 2009. С. 196–197.

14 https://www.9dashline.com/article/preparing-for-a-crowded-indo-pacific-where-to-next?rq=gabriele

15 https://www.stimson.org/2023/a-new-world-order-what-why-and-how/

*Авторът, който е роден в Украйна, е главен редактор на специализираното издание Геополитика ру, и генерален директор на Фондация за мониторинг и прогнозиране на развитието на културно-териториалните пространства, автор на десет книги