18
Вт, Юни
8 Нови статии

Викингите и възраждането на морската геополитика

брой 5 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

През цялата човешка историяя развитието на мореплаването неизменно се съпровожда с паралелното развитие на морското пиратство. Вероятно няма нито един народ, обитаващ морското или океанско крайбрежие, който да не е запазил в своите предания и легенди спомена за безстрашните и безжалостни разбойници, тероризиращи търговските кораби и местните жители.

През различни периоди с пиратство се занимават гърците и финикийците, арабите и турците, японците и малайците. Пиратските набези са характерни и за много европейски народи: италианци и испанци, португалци и французи, англичани и холандци записват едни от най-ярките страници в дългата история на търсачите на бърза печалба и остри усещания.

Впрочем, дори и съвременният свят не може да се похвали, че е сложил край на морското пиратство: периодично се появяват съобшения за завладени танкери и контейнеровози, както и круизни лайнери в най-различни точки на планетата – в Южнокитайско море, Малакския и Ормузкия проливи, Аденския и Гвинейския заливи.

Но дори и на този богат исторически фон, действията на скандинавските викинги (известни също като "нормани", а на изток - като "варяги") в периода между VІІІ и ХІ век смайват съвременниците им и затрудняват много поколения историци. Епичните легенди за тези могъщи и кръвожадни синове на Скандинавия, присъстват във фолклора на много европейски народи. Пиратските набези на викингите се отличават не само с изключителна дързост, но и с невиждан преди това размах, учудващо голям географски обхват, поразително упорство и многообразни дългосрочни последици за отвъдморските обекти на техните атаки.

Бьорн Железния крак, Горм Стария, Ивар Безкостни, Харалд Синезъбия, Свен Раздвоената брада, както и Авар Сламения крак, Ивар Широката прегръдка, Ерик Кървавата секира, Рагнар Кожените гащи - в тези странни имена и прякори на прочути северни вождове се усеща постоянният шум на прибоя, крясъците на морските чайки, отмереният плясък на леките борови весла и звънът на остриетата от лята стомана. Ехото от тези звуци продължава да се отразява в европейската история дори и, когато епохата на свирепите ярлове, гордите конунги и вдъхновените скалдове, отдавна е останала в миналото.

Викингският парадокс обаче не се дължи нито на мащабите на техните разбойнически експедиции, нито на специфичната им бойна тактика и стратегия. Парадоксът е, че викингите влизат в европейската история не само като безстрашни търсачи на приключения, войнска добрест и богата плячка, но и като стратегически мислещи, далновидни държавници, талантливи администратори и блестящи управници с уникален принос за формирането и развитието на европейската държавност в огромното пространство от Киевската Рус до Франция и от Ирландия до Сицилия.

Викингите не успяват да създадат велика империя в скандинавската си родина. Проточилите се няколко столетия опити за имперско строителство в Северна Европа – като започнем от полулегендарния Харолд Бойния зъб (VII-VIII век) и свършим със съвсем реалния крал на Англия, Дания и Норвегия и владетел на Шлезвиг и Померания Кнут Велики (994-1035) – неизменно търпят провал. В същото време обаче, без викингите, държавното строителство в Европа щеше да върви много по-бавно, а и днешна Европа вероятно би била съвършенно различна. Как вкорененият авантюризъм и постоянната готовност да залагат своя и чуждия живот на викингите се съчетава с несекващите усилия да се ангажират с трудното и бавно изкуство на създаването на стабилни държавни механизми?

За да се опитаме да отговорим на този въпрос, ще се обърнем към ранната история на Скандинавския полуостров.

 

В зората на „викингската ера”

 

Първите, макар и несъвсем достоверни и частично митологизирани сведения за Скандинавия се съдържат в трудовете на древногръцките географи. Безспорно, в проучването на Севера, най-далеч от всички стига мореплавателят от гръцката колония Масилия (Марсилия) Питей (ІV в.пр.н.е.), макар че достоверността на пътуването му до бреговете на Норвегия продължава да поражда спорове. Римляните също не са били наясно относно Скандинавския полуостров, дори са го смятали за остров, предполагайки, че някъде далеч на североизток, тайнственият Ботническа залив се свързва със Световния океан. Затова пък са се сблъсквали пряко със скандинавците или по-скоро с техните потомци - ще припомня, че северногерманските племена кимври и тевтони, с които в края на ІІ век се сражава римският консул Гай Марий в  Нарбонска Галия и Лигурия, първоначално обитават територията на полуостров Ютландия (Кимбрийския полуостров, според античната картография) и съседните югозападни острови в Балтийско море.

Доста правдоподобна изглежда хипотезата, че и войнствените бургунди се преселват в континентална Европа от датския остров Борнхолм (наричан някога Бургундхолм), а за прародина на готите се смята Гьоталанд (регион в Южна Швеция). Скандинавски корени вероятно притежава и германското племе лангобарди, което през VІ-VІІ век завладява значителна част от Италия. Ютландия пък е прародината на племената на англите, които заедно с живеещите малко по на юг сакси, през V век, се прехвърлят в римско-келтска Британия, трансформирайки я в германската Англия.

Всичко това показва, че активната териториална експанзия на скандинавците започва дълго преди епохата на викингите. В течение на поне цяло хилядолетие (ІІ в.пр.н.е. - VІІ в.н.е.),  от Северна Европа на юг се надигат последователни мощни вълни от завоеватели, търсещи военна плячка, плодородни земи и героични подвизи. В някои исторически епохи тези вълни от нашественици се разбиват във високите стени на античния свят, но в други пробиват тези стени и се разтичат из цялото Западно Средиземноморие. Неслучайно, заимствейки определенията на историците от късния Рим и ранната Византия, Скандинавия дълги години бива наричана "ковачница на племена" и "утроба на народи".

В същото време обаче, и кимврите, и тевтоните, и заменилите ги бургунди и готи, както и много други скандинавски племена, които в течение на векове се придвижват от Северна към Южна Европа,  си остават предимно сухопътни завоеватели. И дори ако ползват примитивни лодки или кораби, го правят най-вече за да прекосят морските проливи и широките реки. В това отношение древните скандинавски племена по нищо не се различават от другите германски племенни съюзи, от предшестващите германците келти или да речем от азиатските хуни и по-късните араби и монголци.

За разлика от тях, викингите, за първи път в историята на Европа, тръгват по пътя на мащабната морска агресия. За да могат да се изяват в това си качество обаче не е достатъчен само поредният демографски взрив в северната част на континента, но и (ако използваме съвременната терминология) появата на принципно нова технологична и логистична основа за оперативно проектиране на военна мощ на големи разстояния.

 

Скандинавският технологичен пробив

 

В периода на Ранното Средновековие (VІ-VІІ век) в Скандинавия постепенно се създава технологията на изграждането на нов тип викингски кораби, подходящи както за търговия и превози на преселници в отвъдморските колонии, така и за пиратски набези. Предпоставките за технологичния пробив са очевидни - оскъдните скандинавски почви и превратностите на времето превръщат риболова и лова на моржове в основната гаранция за оцеляване на населението, затова и целият живот на скандинавците е свързан, по един или друг начин, с морето. Ясно е и, че от качеството на използваните кораби и от уменията на мореплавателите често зависи живота на цялото племе и просперитета за затворената в рамките на тесния фиорд скандинавска общност.

Класическият модел на "универсален" викингски кораб възниква в средата VІІІ век. Той е дълъг (около 23 метра) и тесен (6 м.), с плитко газене (не повече от 1,5 м.) и често с подвижна палуба. Сред най-забележителните технически постижения на новата конструкция са голямата гъвкавост на корпуса (при изграждането се използва т.нар. "клинкерна технология", при която дъските за корабния корпус се припокриват). Тази конструкция осигурява голяма маневреност и проходимост на кораба, дава възможност той да използва както платно, така и весла, освен това позволява организирането на сравнително лесно, бързо и евтино производство на стандартен модел (основният компонент на кораба е деветнайсетметровият кил, направен от цял дъбов ствол). Системата за управление на платната е изключително съвършена за времето си и позволява на кораба да се движи под различен ъгъл спрямо вятъра.

Ранните викингски кораби - т.нар. "кнори" - едва ли са имали повече от 30-35 души екипаж, но в по-късната им "военна” модификация, типичните скандинавски бойни кораби (известният от многобройните реконструкции "дракар" с драконова глава на носа) са доста по-дълги (до 35-36 метра) и могат да превозват не по-малко от сто въоръжени бойци. Дракарите са с по-високи бордове от кнорите и са в състояние да осъществяват не само морски, но и океански експедиции. Според легендите, в най-големите морски походи на викингите са участвали до 500-700 кораба. Дори ако приемем, че става дума за очевидно преувеличение, дори флот от 200 дракара е можел да превозва до 20 хиляди викинги - т.е. достатъчно внушителна армия според стандартите от VІІІ-Х век.

Плиткото газене позволява използването на викингските кораби както в морето, така и в реките, което дава допълнителни възможности за усвояването в изключително кратки срокове на практически всички по-значими водни системи на европейския континент - от испанската река Гуадалкивир, до река Волхов, край руския Новгород. Сравнително малкото им тегло пък ги прави удобни да бъдат влачени по сушата от една река до друга. И досега не е съвсем ясно, дали викингите са използвали компас, но очевидно са разполагали с някакви навигационни уреди. Най-малкото, са се ориентирали добре в морето по звездите и са можели достатъчно точно да определят географската ширина. Това им позволява постепенно да преминат от обичайното от древни времена каботажно (крайбрежно) плаване, към далечни походи в открито море. Преди викингите, средновековните моряци са пътували почти изключително покрай бреговете, като изключим добре познатото на европейците Средиземно море.

При добро време, викингските кораби са можели спокойто да изминават до двеста километра на денонощие. Което означава, че пътят по море от Северна Норвегия до Исландия (1500 км) е отнемал не повече от  8-10 дни. А от Исландия е сравнително близо до източното крайбрежие на Гренландия, която, според скандинавските саги, е открита от Ерик Червенокосия през 992. Заобикаляйки острова от юг (което вероятно е отнемало още десетина дена), викингите са можели сравнително бързо да стигнат до бреговете на Лабрадор и Нюфаундленд, а след това да продължат на юг по атлантическото крайбрежие на Америка. И макар хипотезите, че викингите да достигнали до днешна Вирджиния или дори до Флорида, нямат никакви реални основания, съществуването на викингски колонии не само по източното крайбрежие на Канада, но и на територията на Нова Англия в края на Х и началото на ХІ век изглежда напълно възможно. Във всеки случай, северните трансатлантически преходи на скандинавците са били значително по-кратки и надеждни, отколкото южния маршрут към островите от Карибския басейн, открит от Христофор Колумб 500 години по-късно.

Разстоянието от най-северната точка на Норвегия до Свалбард (Шпицберген) е около 1000 км, затова няма съмнение, че норвежците са можели редовно да стигат с корабите си до този остров. Също толкова вероятно изглежда и, че, още през VІІІ-Х век, викингите са имали възможност да посещават западното крайбрежие на Бяло море и дори да се сблъскат с първите славянски заселници по южните му брегове. Няма да е кой знае какво преувеличение да се твърди и, че появата във водните пространства около Европа на новия модел универсалите боен и търговски кораб, е изиграло не по-малко значима роля за морските военни конфликти през ІХ век, отколкото създаването на легендарния съветски танк Т-34 за резултата от големите танкови сражение по време на Втората световна война.

 

Климат и геополитика

 

Но макар че създаването на дракара е много важно събитие в живота на Средновековна Европа, едва ли, само по себе си, е достатъчно убедително обясенение за неочакваната експлозия на скандинавската енергия през VІІІ-Х век. В края на краищата, в други части на Европа също е имало талантливи корабостроители и мореплаватели, а и конструкциите на корабите на викингите едва ли са били голяма тайна за потенциалните им противници. Мнозина европейски монарси, включително англосаксонският крал Алфред Велики (871-901) и кордовският халиф Абд ал Рахман ІІІ (929-961) се опитват да създадат флот по модела на пленените в битки викингски кораби, но така и не успяват да станат "господари на моретата".

Историците нерядко свързват успехите на викингите с климатичните промени в Европа. Както е известно, след т.на. климатичен песимум (захлаждане) през Ранното Средновековие, периодът VІІІ-ХІ век е белязан от съществено затопляне на климата в цяла Европа, включително северната и част. Пътуването по северните маршрути става по-лесно и сигурно - неслучайно в хрониките за морските походи на викингите почти не се споменава за сериозни проблеми с арктическите ледове и айсберги. Става по-лесно и намирането на подходящи материали за постройката на корабите. Освен това затоплянето павишава рентабилността на селското стопанство в отвъдморските колонии на викингите, включително Исландия и Гренландия.

Не бива да забравяме обаче, че краят на песимума и благоприятните промени в европейския климат създават допълнителни възможности за всички народи и племена на континента, а не само за скандинавците. Освен това, следва да отбележа, че епохата на викингските завоевания приключва дълго преди настъпването на новото захлаждане на климата в Европа, започнало около 1200-та, но усетено по-сериозно от европейците едва около 1300-та година. Всички тези климатични промени имат място много след епохата на викингите (VІІІ-Х век). Тоест, ако климатът помага да си обясним по някакъв начин възхода на викингския пасионаризъм, по никакъв начин не обяснява последващия му упадък.

Геополическото обяснение пък е свързано с това, че през VІІІ-Х век целият европейски континент преживава процес на фундаментална трансформация. В западната част на контиентална Европа, след края на блестящото управление на Карл Велики (768-814), се очертава упадък, а след това и разпад на създадената от него Каролингска империя. След смъртта на сина на Карл - Людовик Благочестиви (840) започват постоянни разпри между синовете му - Лотар, Карл Плешиви и Людовик Немски. Резултат от това е Вердюнският договор от 843, официално сложил край на великата Франкска империя.

През ХІ век в Източна Европа, вече съществуват обективни предпоставки за формирането на голямо славянско обединение, необходим е само външен тласък за стартирането на процеса. На юг Византийската империя преминава през периоди на упадък и възход, но вече се сблъсква с големи трудности в опитите си да съхрани своите италиански и азиатски владения, атакувани от арабските завоеватели. Раздробените англосаксонски кралства на територията на бившата римска Британия също са на прага на обединяването си, но и те, както и източнославянските племена, се нуждаят от външен катализатор за ускоряване на консолидацията. Шотландия, Ирландия и Уелс си остават раздробени, което несъмнено съдейства за успехите на викингиге не само при завоюването им, но и за последвалото държавно строителство на Британските острови.

Показателно е, че когато викингите се сблъскват с упоритата съпротива на добре управлявани централизирани държави, намиращи се в зенита на своята мощ, (като арабската Иберия, по времето на кордовски емир и халиф Абд ал Рахман ІІІ), те неизменно биват принуждавани да отстъпят, демонстрирайки обяснима предпазливост. Тоест, викингите, по един или друг начин, запълват свободните геополитически ниши на европейския континент, но избягват сблъсъците със силните и стабилни държави.

Несъмнено, обективните обстоятелства в Средновековна Европа през VІІІ-Х век обясняват много от историята на викингите и заслужават голямо внимание. Не бива да забравяме обаче, че от тези обстоятелства са можели да се възползват и други - например нахлулите в западна Европа араби или притискащите германците от изток западнославянски (полабски) и от югоизток южнославянски (български) племена. И арабите, и славяните обективно разполагат с повече възможности да си извоюват първостепенна роля на европейската сцена, отколкото дълбоко периферните северни скандинавци. Именно последните обаче, съумяват да използват най-ефективно ограничените си ресурси.

 

Силата, като следствие от слабостта

 

Както изглежда, корените на успехите на викингската експанзия следва да се търсят в специфичното устройство на скандинавското общество в навечерието на епохата на викингите. Всъщност, дали през VІІІ век въобще съществува някаква единна общност на северните народи? Разбира се, хората, които преди тринайсет века обитават териториите на днешна Дания, Норвегия и Швеция, имат много общи неща - говорят на един същ староскандинавски език, почитат едни и същи северни езически божества, имат общи легенди и древни предания и, като цяло, имат сходен начин на живот. Въпреки това обаче, в ранното Средновековие така и не възниква никаква "скандинавска империя", която би могла да се сравни с империята на Каролингите на запад или Арабския халифат на изток. Впрочем, скандинавците не успяват да създадат дори свой аналог на Древноруската държава на източните славяни. За което има сериозни причини.

Самата география на Северна Европа препятства политическата и икономическа централизация. Според европейските мерки, разстоянията в региона са огромни - от датския Копенхаген до италианския Рим е по-близо, отколкото да норвежкия Киркенес. От Стокхолм е по-лесно да се стигне до Рига, отколкото до Осло. Географски, Швеция е много по-изолирана от Норвения, на запад, отколкото от Финландия, на изток. Естествено, климатичните условия в тази голяма територия също варират в изключително широк диапазон - ако климатът в Дания е умерено морски, Северна Швеция е в субполярната климатична зона. А към това следва да добавим сложния релеф, гъстите гори, бързите реки и високите планини, характерни за значителна част от Скандинавския полуостров - всички тези фактори по никакъв начин не способстват за регионалните интеграционни процеси.

Би могло да се каже, че управляващите аристократични кланове в Дания, Норвегия и Швеция в навечерието и по време на епохата на викингите, формират регионална многополюсна система без очевидно устойчиво лидерство на някой от полюсите. Балансът на силите между полюсите постоянно се променя и опитите за постигане на регионална хегемонния неизменно търпят провал. На свой ред, всеки от полюсите се раздробява на променящ се брой автономни и полуавтономни локални силови центрове. Дори Швеция, която преди останалите скандинавски държави, тръгва по пътя на централизацията, по време на старта на морските походи на викингите все още е в самото начало на този път. В Норвегия пък, в течение на цяло столетие нито един конунг не умира от естествена смърт (!) и нито един син на конунг не наследява властта непосредствено от баща си. Липсата на приемственост в престолонаследието забавя укрепването на централната власт. Затова, както вече отбелязах, всички многобройни опити на могъщите конунги да постигнат някакъв успех по пътя към формирането на скандинавски "еднополюсен свят", посредством военни завоевания, династични бракове или дипломатически усилия, се оказват напразни в дългосрочен план

Принадлежащите към скандинавския свят през VІІІ-Х век едва ли са се асоциирали с някое от трите северни кралства. Всъщност, северните конунги въобще не трябва да се възприемат като разновидност на другите европейски монарси: доста често на една и съща територия има по няколко конунги, да не говорим че властта им неизбежно бива ограничавана от висшата аристокрация (ярлите) и върхушката на земеделското съсловие (т.нар. бонди). Народното събрание (тинге) има право дори да свали конунга. Едва през ХІ век старата родова аристокрация и местното самоуправление започват да губят позициите си, а кралската власт, опираща се на свободните земеделци, се усилва. Това обаче се случва вече в края на епохата на викингските завоевания.

Преди това енергичните ярли са можели да действат самостоятелно, мобилизирайки подчинените им бонди и вербувайки наемници из цяла Северна Европа, без да се съобразяват особено с враждуващите помежду си конунги, или прехвърляйки се по собствено желание от един конунг към друг. В това е и една от големите разлики между викингите и мнозина други авантюристи и завоеватели както от предишни, така и от по-късни епохи, например от испанските конкистадори или английските капери. За завоевателя на държавата на ацтеките Ернан Кортес например, самата идея да създаде в Мексико собствено кралство, независимо от империята на Карл V, би изглеждала абсурдна. Прочутият мореплавател, държавник и поет сър Уолтър Райли, който убеждава английския крал Джеймс І да финансира експедиция в Амазония, която да търси там легендарното Елдорадо (1616-1618) е бил наясно, че ако тя се провали, го чакат затвор или екзекуция. И въпреки това, въобще не се замисля, дали да не остане там и да създаде собствена колония, предпочитайки вместо това да се върне в Лондон, където действително е обезглавен.

Викингите обаче са били съвсем друг тип хора - те винаги са предпочитали свободата, пред дълга. За тях е било много лесно да се откажат от далечната си и не особено щедра родина за да търсят нови приключения, подвизи и богатства. В този смисъл, морската експанзия на викингите прилича повече на древногръцката колонизация на крайбрежието на Средиземно и Черно море през VІІІ-VІ в.пр.н.е, осъществена от самостоятелните гръцки градове-полиси, които постоянно се конкурират помежду си, а нерядко и воюват един с друг. Със сигурност обаче, викингите далеч изпреварват древногръцките си предшественици по своята войнственост и амбициозност.

Следва да добавя и, че заселилите се в чужбина викинги никога не се отказват да извършват набези срещу бившата си родина, при това тези техни експедиции се отличават с не по-малка жестокост. Тази практика се запазва през цялата викингска епоха и изчезва едва с укрепването на скандинавските кралства и отслабването на самостоятелността на ярлите през ХІ век. Показателно е, че в Ирландия, Англия и Шотландия викингите често воюват не толкова с местното население, колкото помежду си: през целия ІХ век например, контролът върху тези страни постоянно преминава от норвежките завоеватели към датските им конкуренти и обратно.

Друг характерен пример за липсата на "скандинавска солидарност" е общоизвестният факт, че в Южна Италия и Сицилия дълго време се водят битки между "източните викинги", които са на служба на византийските императори, и "западните викинги", преследващи собствените си интереси. В този случай също откриваме аналогия с древногръцките наемници, които често се сблъскват помежду си по бойните полета на Гръцко-Персийските войни. Тоест, ако си припомним христоматийната представа за основните качества на викингите - "доблест, щедрост и вярност" - следва да отбележим, че верността важи само за "братята по оръжие" и в краен случай, по отношение на владетеля, който ги е наел, но не и за всичките им съплеменници, като цяло.

 

Началото на експанзията и специфичната стратегия

 

Началото на далечните морски походи на викингите е през втората половина на VІІІ век. При това първите десетилетия на скандинавската отвъдморска експанзия се оказват предимно мирни - като колонизацията на разположените в близост Шетландски и Оркнейски острови. Последвалото проникване на скандинавците в Исландия, която е открита в началото на VІІІ век също няма насилствен характер.

Последното десетилетие на века обаче се оказва преломно. Само в течение на няколко години (след 787) викингите осъществяват мощна въоръжена експанзия в Европа: те извършват внезапни и повече от успешни набези по крайбрежията на Фризия, Англия, Шотландия, Уелс, Ирландия и Аквитания. Ключови фактори за успеха им са внезапността и бързината: от появата на хоризонта на викингския флот до слизането на викингите на брега минава не повече от час, т.е. организирането на ефективна отбрана и получаването на помощ отвън в повечето случаи се оказва практически невъзможно. Жителите на крайбрежните европейски градове, монасите от манастирите и хората в замъците са напълно безсилни пред добре въоръжената, прекрасно обучена и стремителна „морска пехота” на северните разбойници.

След първите набези в края на VIII век следва трийсетгодишна пауза. В началото на IХ век скандинавците имат много други по-важни проблеми: изясняват сложните отношения помежду си, воюват по суша със западнославянските племена (ободритите), конфронтират се и се помиряват с император Карл Велики и сина му Людовик Благочестиви. Набезите не секват напълно, но географията на пиратските нападения в началото на IX век се ограничава с търговските градове в устията на големите реки по атлантическото крайбрежие на Франкската империя, което се вписва в рамките на неспокойното ежедневие на средновековна Западна Европа. В другите европейски градове дори започват да забравят за викингите, но, както става ясно впоследствие, напразно. Още през 30-те години на IX век Западна Европа е залята от нова и далеч по-мощна вълна на викингски нашествия.

Не разполагаме с никакви документи, позволяващи да си създадем поне приблизителна представа, как точно са се планирали и координирали морските операции на викингиге, осъществявани едновременно или последователно от няколко точки и насочени към значителен брой, понякога доста отдалечени една от друга, цели. Въпреки това се създава впечатление, че след фактическото отстраняване на Людовик Благочестиви от синовете му (834) морските походи на викингите се подчиняват на обща стратегия, което е много странно, имайки предвид очевидната липса на единен команден център и изключително сложните отношения между отделните конунги и ярли. По западното направление на викингската експанзия тази стратегия включва три основни етапа.

Първият и етап по нищо не се отличава от аналогичните морски набези на другите морски народи преди и след епохата на викингите. Става дума за грабежи, а в някои случаи за пълното унищожаване на процъфтяващите крайбрежни градове, контролиращи основните вътрешни водни пътища в Европа: първо северните реки, включително Елба, Рейн, Маас, Шелда, Сена, Лоара, Гарона, Темза и т.н., а малко по-късно – и южните средиземноморски реки – Ебро, Рона и, вероятно, Арно. Някои от тези градове (например Хамбург, през 845, Нант, през 843 и 919) се отървават сравнително леко, докато други (Дорестад през 834) нямат този късмет и след „приятелското” посещение на викингските дракари така и не успяват да се съвземат.

Вторият етап – и това е изцяло викингска „иновация” – се характеризира с придвижване срещу течението на големите плавателни реки и разширяване на зоната на нападения и грабежи. По река Темза, викингите стигат до Лондон и го завладяват поне два пъти (през 842 и 860). През 845 те стигат до Париж по река Сена, разграбват града и се оттеглят с голяма плячка едва след като Карл Плешивия им плаща откуп от 7000 фунта сребро. През ІХ век викингите осъществяват грабителски експедиции по река Рейн на стотици километри от устието. Жертви на набезите им стават Кьолн, Бон, Трир, Кобленц и Вормс. Предполага се, че са стигнали чак до Швабия по горното течение на Рейн, където се включват в междуособиците между местните аристократични родове Бурхардинги и Ахалолфинги. Горе долу по това време, викингите стигат и до арабска Иберия, където атакуват няколко крайбрежни градове, след което тръгват по река Гуадалкивир към Севиля, опожарявайки основната част на града и сдобивайки се с огромен брой пленници.

Третият и най-забележителен етап е колонизацията на завладените територии и създаването там на нови викингски държави. Най-вероятно, началото на колонизацията е поставено от принудителните зимувания на викингите на английското и франкското крайбрежия в средата на ІХ век, когато морските пирати по ред причини не успяват да се върнат в родината си преди сезона на бурите. Постепенно тези зимувания стават все по-чести, а завръщанията в родината - все по-редки. През втората половина на IХ век стартира колонизацията на северната част на западнофранкското кралство от датчаните и норвежциге, начело с Хролф Пешеходеца (известен също като Роло, Ролф, а след покръстването си – като Робер). През 911 Карл III Простия го признава за владетел на възстановеното Нормандско херцогство, към което скоро е присъединен и Бретан.

Пак по това време викингите създават свои кралства в Източна Аннглия, където налагат собствената си административна и правна система. Ако на южния бряг на Ламанщ скандинавските завоеватели формално признават властта на франкските крале, макар че се стремят да постигнат максимална автономия от тях, на северния бряг амбициите на викингите са много по-големи – тук става дума за превръщането на цяла Англия в датско-норвежка държава. „Битката за Англия” между викингите и англосаксонците продължава повече от век и се води с променлив успех. Междувременно Ирландия се превръща в ключова стратегическа база на викингите, които дори основават бъдещата и столица Дъблин, да не говорим за десетките други по-малко значими селища, откъдето те осъществят постоянни набези срещу съседна Шотландия.

Последното забележително постижение на викингите в сферата на държавното строителство в Западна Европа е завладяването на по-голямата част от Южна Италия, а след това и на Сицилия, от дошлите от Нормандия наемници. Тези територии дълго време се владеят от лангобардите, след това са им отнети от Византия, а през IX век са овладени от арабите. Именно арабите придават блясък на провинциалното градче Палермо, превръщайки го в истинска столица на остров Сицилия. Любопитно е, че африканските араби започват експанзията си към Северното Средиземноморие от Кейруан (в днешен Тунис) през първата половина на IX век, т.е. горе долу по времето, когато викингите започват систематичните си набези по европейското крайбрежие на Атлантическия океан. Двеста години по-късно, двата насрещни пасионарни потока се сблъскват в южната част на Апенинския полуостров, като в крайна сметка надделява северният.

Историята на завладяването на Сицилия от братята Робер и Роже Гискар през 60-те – 80-те години на XI век е не по-малко интересна от хрониката на военните победи на викингите един век преди това. Тук само ще спомена добре известния факт, че Сицилийското графство, което след това става херцогство и кралство, в крайна сметка се оказва сред най-ефективните и успещни държавни образувания в Европа през XII век. С могъщите владетели на Палермо са принудени да се съобразяват както византийските василевси, на изток така и германските императори, на запад, а амбициите на кралете на Сицилия по време на разцвета на кралството засягат на практика цялата акватория на Средиземно море.

Спецификата на източното направление

Викингите действат малко по-различно в Източна Европа. Ако в походите на Запад участват най-вече датчани и норвежци, изтокът привлича вниманието на шведите. Първата цел на шведската експанзия е Източна Прибалтика, при това викингите изпозват за логистична база остров Готланд, чието население е в съюз със шведите. След Прибалтика експанзията се насочва към земите на угро-финските и славянските племена: в средата на VIII век викингите (известни в Източна Европа като „варяги”) се сдобиват с първия си преден пост в южния край на Ладожкото езеро. Разположеният там град със смесено скандинавско-финско-славянско население е известен в историята като Стара Ладога (или Алдегютлорг, на староскандинавски).

Вероятно, и на изток нещата започват с банални грабежи на местните славянски и угро-фински селища, разположени по бреговете на плавателните реки, съпроводени с пленяването на голям брой хора, продавани по-късно като роби. Но тъй като възможностите за бързо забогатяване в Източна Европа се оказват доста скромни, викингите са принудени да продължат по-нататък, на юг и югоизток, установявайки търговски връзки с Византия и Арабския халифат. Есгесгвено, интензивната търговия въобще не изключва и грабителските набези: в руските летописи се споменава за морски поход на викингските князе Асколд и Дир срещу Константинопол в средата на IX век, а в началото на следващото столетие обединена викингско-славянска военна експедиция, начело с киевския княз Олег, отново стига до бреговете на Босфора и постига изгодно търговско споразумение с Византия.

Трийсет години по-късно, същото прави и наследникът на Олег – Игор, който затвърждява със силата на оръжието търговските преференции за източноевропейския транзит по трасето Нева-Днепър. През 971 споразумение с Империята подписва и синът на Игор – Светослав. Постепенно походите срещу Константинопол се трансформират от обичайните грабителски набези в основния инструмент на дипломацията на киевските князе, които чрез тях легитимират властта си в Източна Европа. Походите на Олег, Игор, Светослав, Владимир и Ярослав последователно повишават международния статус на Киевска Рус и паралелно с това разкриват нови възможности за разширяване на византийското влияние в безкрайните източноевропейски равнини.

Между другото, Светослав е първия киевски княз, с очевидно славянско име, който смята за своя родина именно Рус, а не Северна Европа. Според една хипотези, сред страничните резултати от прочутия поход на Светослав срещу хазарите, довел до разпадането на Хазарския каганат, е прекратяването на доставките на арабско сребро в Скандинавия, което се осъществяват в продължение на два века през хазарските територии. Между другото, именно арабското сребро, а не толкова дамаските мечове, копринените тъкани и златните монети, са най-важният елемент но „източния” внос на Скандинавия. След разгрома на Хазарския каганат, започва упадъкът на най-богатия дотогава шведски търговски център Бирка, който през предходнита два века е основния транзитен хъб между изтока и запада на Северна Европа.

Когато има възможност за грабителски набези в по-отдалечени от източноевропейската им база райони, без прекалено големи съпътстващи рискове, шведските „варяги” по нищо не се различават от датските и норвежките викинги. Именно варягите и техните източнославянски съюзници имат съмнителната заслуга за осъществяването на първите в историята военноморски експедиции по цялото западно и южно крайбрежие на Каспийско море, включително навлизайки в устията на такива големи реки като Кура например, в хода на които са завладени и разграбени крайбрежните селища. Паралелно с това, все повече варяги биват наемани на служба на византийските императори, защитавайки границите на империята – от Армения, на изток, до Италия – на запад.

Така, синът на Светослав – княз Владимир, е сред най-важните стратегически съюзници на Византия, подкрепяйки император Василий II Българоубиец в борбата му с узурпатора Никифор Фока. След като Рус приема християнството през 988, византийското влияние бързо нараства, за сметка намаляващото влияние на варягите, които по онова време все още са езичници. Изглежда, че последният последователен варяжки съюзник на трона в Киев е синът на Владимир Ярослав. Негова съпруга е дъщерята на първия шведски крал Олаф Шьотконунг (980-1022), за който има достоверни исторически данни, а една от дъщерите му – Елизавета, е омъжена за бъдещия норвежки крал Харалд Хардрада (1015-1066). След смъртта на Ярослав, връзките между Киевска Рус и варягите постепенно биват прекъснати, като изключим ожесточеното съперничество между Швеция и Новгород за спорните фински и прибалтийски територии.

Ето защо, на варягите се налага активно да изграждаг необходимата инфраструктура по маршрута на прословутия „Път от варягите към гърците”. На практика, при археологическите разкопки във всички по-знчими центрове в региана – в Изборск, Новгород, Полоцк, Смоленск, Киев, Черниигов и т.н., са открити многобройни следи от присъствието на варягите през IX-X век. Паралелно с това, наред с франкското, в Скандинавия започва да прониква и източноевропейското влияние.

 

Викингите като държавници: веротърпимост, законотворчество, меритокрация

 

Всичко казано по-горе потвърждава изключителната пасионарност на скандинавския етнос през VIII-XI век, но не обяснява забележителната роля на викингите за формирането на европейските държави. В тази връзка следва да изтъкнем някои характерни особености на викингската система за управление, а именно веротърпимостта, легализма и меритокрацията.

В течение на дълго време големите завоевания и дори обикновените разбойнически набези често имат и важен религиозен аспект. Испанските и португалските конкистадори, покорили безкрайните простори на Новия свят пет-шест столетия след завоеванията на викингите, ревностно налагат догмите на християнската религия в завзетите от тях територии. Средновековните араби и бербери също оправдават до голяма степен морските си набези и разграбваните на крайбрежните европейски градове, както и мащабната търговия с роби, с благородните цели на „борбата срещу неверниците”.

В представите на европейците, викингите дълго време си остават „езичници”. Ако повечето германски племена приемат християнството още през V-VI век, скандинавците остават верни на Один и Тор чак до Х-ХI век, т.е. приемат християнството почти век след източните славяни и няколко столетия след германските си роднини. Вероятно тъкмо поради това викингите лесно намират общ език с владетелите и населението на покорените от тях територии. Ако сметнат това за политически целесъобразно, викингите - на запад, и „варягите” - на изток, са готови да приемат всяка религия, а след това – също толкова лесно – да се откажат от нея. В много случаи те самите, макар вече да се смятат официално за християни, продължават да принасят жертви на старите си езически богоне. При това в богатата история на викингските завоевания в най-различни точки на Европа, няма нито един пример, викингите да се опитват да наложат собствената си религия на покорените от тях народи. Тоест, веротърпимостта несъмнено е сред характерните отличителни белези на викингското управление, особено на фона на религиозната нетърпимост на техните съседи.

Така, след като завоюват Сицилия, викингите обещават на многобройното мюсюлманско население на острова да гарантират основните му права: свобода на вероизповедание, лична сигурност, запазване на имуществото и собствените му съдилища. При това, за разлика от испанските монарси Фердинанд Арагонски и Изабел Кастилска, които дават същите обещание на маврите и евреите от Гранада през 1492, викингите изпълняват ангажиментите си пред друговерците през цялото си едновековно управение на острова. Няма да е преувеличено да се каже, че по времето на викингите повечето араби от Сицилия живеят по-добре, отколкото онези от южното крайбрежие на Средиземно море.

Нещо повече, в течение на цялото си управление, викингските владетели съумяват да поддържат динамичен баланс между трите религии на острова – католическата, православната (ще напомня, че окончателният разкол между двете християнски вероизповедания настъпва през 1054, т.е. преди утвърждаването на властта на викингите в Сицилия) и исляма. Въпреки силния натиск от страна на Ватикана, викингите последователно се въздържат от опити за принуждаване на сицилийските араби и гърци да приемат католицизма. Нещо повече, пресичат със сила всички подобни опити.

По правило, викингите не формират затворени касти, а бързо се сливат с местното население. Процесът на асимилация, отнема две-три поколения. Завоевателите лесно се отказват от собствения си език, който в крайна сметка не се налага в нито една страна, оказала се под контрола на викингите. Така става и в Източна Европа, където викингската династия бързо се трансформира в славянска. Така е и в Нормандия, където още второто или трето поколение скандинавски преселници изцяло се смесват с местните западни франки. Същото се случва и на Британските острови, където последният викингски владетел Кнут Велики вече се смята по-скоро за английски крал, отколкото за скандинавски конунг.

В Сицилия, армията и флотът на кралството се контролират от смесения викингско-арабски военен елит, а висшите постове в гражданската администрация, нерядко остават в ръцете на образованите и опитни местни гърци и евреи. Въобще, управлението на викингите в Сицилия е сред изключително редките примери за средновековна меритокрация, в чито рамки положението на индивида се определя не толкова от правата му по рождение, отколкото от неговите лични способности и заслуги. Освен това, сицилианските владетели енергично поощряват имиграцията на острова, привличайки способни и честолюбиви заселници от всички краища на средиземноморския свят. Адаптацията и последвалата интеграция на новите поданици се улеснява от факта, че на острова се говорят поне четири езика: арабски, латински, гръцки и простонародния франско-италиански диалект, при това първите три езики са със статус на държавни, т.е. всички официални документи трябва да бъдат изготвени и на трите.

Навсякъде, където викингските грабители успяват да си извоюват стабилни позиции, първото с което се захващат, при това със завидна упоритост, е да въведат ред във финансовата сфера. Монетите, които секат скандинавските крале и херцози в Англия, Нормандия и Сицилия, са широко разпространени и се ценят много в цяла Европа. Данъчните системи на викингските кралства се характеризират и с необичайна за стандартите на IX-XI век яснота и стабилност.

Но вероятно най-забележителната особеност на националния характер на викингите, която се проявява ярко по време на завоевателните им походи, е традиционният скандинавски пиетет пред правото. Истината е, че викингите винаги са били не само родени държавници и талантливи администратори, но и последователни легалисти (разбира се, техният легализъм касае само онези територии, които се намират под стабилен викингски контрол и които викингите смятат за свои). Още преди началото на викингските завоевания в Скандинавия са заложени основите на съдопроизводнтвото: разглеждането на икономически спорове и наказателните дела е подробно регламентирано, а самите съдебни дела са публични и оперативни. Както посочвва известният изследовател на епохата на викингските завоевания Гуин Джоунс: „Като цяло, всеки жител на Скандинавия или на колониите, без значение, дали е конунг, ярл, бонд или роб, уважава законите, които защитават както него самия, така и собствеността му и внасят стабилност и ред в обществения живот. В скандинавската правна система присъстват редица характерни белези на викингската култура, като цяло: например уважението към индивида, без значение, дали е мъж или жена, и принципният прагматизъм”.

Скандинавската правна традиция оказва голямо влияние за формирането на редица европейски държави. Неслучайно, завоюваните от викингите територии в Североизточна Англия са известни в историята с общото название Danelaw, т.е. територии на „датското право”. Англия дължи именно на скандинавските завоеватели и институцията на съдебните заседатели, каквато липсва преди това в англосаксонската традиция. При това не може да се твърди, че викингите просто пренасят в Англия или Нормандия правните норми и обичаи на скандинавската си родина – във всеки отделен случай става дума за съчетаване на традиционната скандинавска правна култура с обичаите и правните норми на покорените страни.

Тази склонност към иновации се проявява най-ярко в Сицилия. На пръв поглед изглежда, че унификацията е изключително необходима заради голямата пъстрота на местното население и различните съдебни системи, които оставят след себе си арабите, византийците, германците и другите сменящи се един друг завоеватели на острова. На практика обаче, всички поданици на сицилианските крале спазват собствените си закони: мюсюлманите – предписанията на Корана, гърците – Кодекса на Юстиниян, а викингите . законодателството на Нормандия. Въпреки това, тази изключително сложна и объркана система, функционира в течение на цяло столетие много по-ефективно от правните системи на съседните държави.

 

Залезът на викингската мощ

 

Като цяло, историците на викингската епоха, приемат, че нейният залез настъпва през XI век. Икономистите се опитват да обяснят упадъка на международното влияние на скандинавците с промяната на структурата на европейската търговия. На европейските пазари, скандинавските доставчици на дивечови кожи активно биват измествани от източнославянскте им конкуренти, английските тъкани все по-успешно се конкурират със скандинавската вълна, а широко разпространените сред европейските бижутери през ранното Средновековие моржови бивни, постепенно биват изместени от слоновата кост. Освен това, с усилването на източнославянските и западнославянските държави за викингите става все по-трудно да се сдобиват там с роби, които да продават на пазарите в Средиземноморието и Близкия Изток, т.е. и този традиционен поминък на скандинавците преживява упадък.

Както посочих по-горе, малко по-късно се очертават и неблагоприятни промени в климата – пътуванията до Исландия стават все по-трудни, да не говорим за тези до Гренландия и Северна Америка. Захлаждането през Средновековието и свързаната с него активна миграцията на ескимосите, по леда, към територията на Гренландия, частично обясняват упадъка на викингските колонии в Гренландия и прекратяването на морските експедиции до Северна Америка. Тези колонии постепенно отслабват и се израждат – първоначално по западното, а след това и по източното крайбрежие на Гренландия, а Америка задълго забравя за викингите и очаква Колумб още няколко столетия.

Ясно е, че съмнителните международни авантюри на неконтролираните от никого ярли няма как да не дразнят забогателите свободни скандинавски селяни, които се нуждаят от стабилност и сигурност за бъдещето си. Христианизацията на Скандинавия също работи против автономията на ярлите, съдействайки за укрепване на централната власт. В Скандинавия стартира процес на формиране не само на национални държави, но и на националностите, като такива. На мястото на викингите и „варягите” идват норвежците, шведите и датчаните.

Трудно е да се каже, кога точно започва залезът на викингското влияние в Киевската Рус – историците още дълго ще продължат да спорят по въпроса. Но самият факт на покръстването на Рус представлява фундаментална стратегическа преориентация на младата държава от Севера към Юга. Ще напомня, че в края на X век повечето „варяги” си остават езичници, докато християнството шества победоносно от Киев към Новгород. След управлението на Владимир Велики, въпреки опитите на наследника му Ярослав Мъдри, да запази традиционните връзки с „варягите”, в Киевска Рус рязко нараства влиянието на византийската „мека сила”, докато насрешното скандинавско влияние бележи упадък.

Упадъкът викингското влияние на Запад следва един „по-твърд” сценарий. Паралелно с упадъка на шведския хъб Бирка на изток, се очертава и залезът на западния център на скандинавската търговия – Хедебю. През 1050 градът е изгорен от норвежкия конунг Харалд Хардрада, а след това става жертва на опустошителния набег за западните славяни. Северната търговия на викингите губи зачението си за Европа цели три века преди началото на възхода на т.нар. Ханза. През 1030 умира Кнут Велики, а синовете му не само не са в състояние да продължат изграждането на заложената от него голяма северна империя, но дори и да запазят вече създаденото. През 1052, след ожесточени битки със скандинавците Дъблинското кралство окончателно бива завладяно от ирландците. През 1066 пък, Харалд Хардрада търпи поражение от Харолд II Годуинсън в решаващото сражетие край Йорк. Впрочем, само след няколко седмици и победителят бива разгромен от нахлулите в Англия войски на нормандския херцог Вилхелм Завоевател, което открива нова глава в британската история.

Горе долу по същото време, в крайния Запад биват прекратени експедициите до северноамериканското крайбрежие. Гренландските колонии просперират още два века, но облаците над тях се сгъстяват с проникването от запад на американските ескимоски племена.

В западнофранкската държава пък се осъществява бърза асимилация на преселниците от Скандинавия. Завоюваното от викингите Руанско графско, постепенно включва в границите си цялата Долна Неустрия, превръщайки се в херогство Нормандия, което в течение на дълги години е сред най-могъщите и богати части на крехкото френско кралство. За могъществото и амбициите на норманските херцози свидетелства и успешният завоевателен поход в Англия на прекия потомък на Хролф Пешеходеца Вилхелм Завоевателя през 1066 и създаденото от него обединено кралство по двата бряга на Ламанш.

На свой ред, Сицилия дълго време запазва независимостта си и дори просперира, умело залагайки на противоречията между Византия, Свещената Римска империя и Светия престол. Отслабването на Византия през втората половина на XII век обаче, и появата на могъщата династия Хохенщауфен на германската политическа сцена нарушават съществуващи баланс и се отразяват фатално върху съдбата на островното кралство. А към това следва да добавим, проблемите с наследяването на престола в Палермо, постоянният арабския натиск от Северна Африка, отклоняването на значителни сили в безнадеждни опити за запазване на сицилианските владения в Южна Италия и междуособиците между отделните групировки в кралския двор. В резултат от всички тези фектори, през 1194 Хенрих VI Хохенщауфен присъединява сравнително лесно Сицилия към империята си, слагайки край на продължилото повече от век господство на викингите на острова.

След два и половина века на постоянни странствания в просторите на северните морета, Атлантика и средиземноморския свят, част от скандинавците се разтварят в покорените от тях народи, а друга част се връщат в родината си, за да създадат там собствени национални държави. Така Северът отново и задълго се превръща в дълбока провинция на Европа. Новият стремителен възход на ролята на Скандинавия в европейската политика започва няколко века по-късно, най-вече благодарение усилията на войнствените шведски крале през периода на т.нар. „Велика Швеция” (1611-1721). Но, както се казва, това вече е съвсем друга история...

 

Заключение

 

Опитът от 250-годишната епоха на викингските завоевания в Европа и съдбата на разнообразното скандинавско наследство представляват обширен материал за исторически обобщения и изводи. Те, в частност, за пореден път потвърждават не много удобната за теоретиците на международните отношения хипотеза, че международното влияние на едни или други етнонационални групи или държави не се определя задължително от числеността на населението, географското положение, икономическия и военния им потенциал. От не по-малко значение са такива фактори като текущите технологични предимства спрямо конкурентите, високото ниво на географска мобилност на населението и наличието на харизматични и амбициозни лидери. По същия начин не бива да се подценява и благоприятната комбинация на външни геополитически фактори, която понякога способства за неочаквания успех на дори най-рискованите начинания.

Освен това, изглежда очевидно, че категориите на силата и слабостта на едни или други етнонационални групи нямат абсолютен характер. При различни обстоятелства едни и същи културно-антропологични характеристики могат да се окажат сравнителни предимства или пък сравнителни недостатъци. Затова адаптивността, готовността да приемеш неизвестното ново, отказвайки се от познатото старо, в повечето случаи се оказват по-важни от текущите победи и поражения, колкото и решаващи да изглеждат те от близка историческа дистанция.

Опитът на викингите свидетелства, че силата на държавата се определя на първо място от стабилността на базовите и институции и надеждността на основните носещи елеементи на държавната машина. Военната сила е съществен, но далеч не е единственият фактор, определящ жизнеспособността на държавата. Не по-малко съществено е наличието на ясни правила на играта – както за управляващите, така и за различните категоии управлявани. Викингите са разбирали значението на стабилната система на данъчно облагане, балансирания държавен бюджет, доброто съдопроизводство, гъвкавата езикова и религиозна политика и прозрачното и вътрешно непротиворечиво административно управление. Те демонстрират търпение, последователност и разумна умереност в управлението на завладените територии – разбира се, в онези случаи, когато не ги разглеждат като обект за бързо обогатяване, а като нов дом за себе си и своите потомци.

Според стандартите на своята епоха, викингите са новатори, но не и революционери, последователни прагматици, а не безразсъдни мечтатели и мистици, за каквито често ги смятат и днес. В реалната история на много европейски страни, фанатичните почитатели на суровия Один и страшния Тор, неудържимите берсерки, пиещи вино от черепите на убитите си врагове и мечтаещи за безкрайни пиршества с древните богове в разкошните зали на Валхала, всъщност се проявяват като стриктни „счетоводители”, изпълнителни чиновници и любители на съдебните дела. Въпреки някои по-късни интерпретации, те, като цяло, остават чужди на расистките идеи за „арийската изключителност”, позиционирайки се в покорените територии в ролята на космополити-меритократи и осигурявайки добри възможности за кариера не само за братята си по оръжие, но и за своите местни честолюбиви и талантливи поданици, без оглед на техния социален статут и дори на религията им.

Наложилата се в течение на столетията триединна формула на моралния кодекс на идеалния викинг – „доблест, щедрост, вярност”, в ежедневния и негероичен живот постепенно се трансформира, придобивайки друг и по-прозаичен вид: „прагматизъм, спестовност, приемственост”. Вероятно тази трансформация е била за добро – както за Европа, като цяло, така и за потомците на войнствените викинги, в частност.

 

*Научен ръководител на Руския съвет за международни отношения

 

Поръчай онлайн бр.3 2024