В продължение на три десетилетия стремежът на Северна Корея към създаване на ядрен арсенал се превърна в постоянен повод за тревога на международната общност относно ситуацията на Корейския полуостров, заплашваща както регионалната стабилност, така и глобалния режим на неразпространение.
Въпреки че с този въпрос са ангажирани много страни, САЩ са едновременно и най-важния събеседник в опитите си да го разреши дипломатически, и лидер в световните усилия за оказване на натиск и изолиране на Северна Корея. Усилията за разрешаване на проблема с програмата на Северна Корея за ядрени оръжия чрез различни комбинации от дипломация и натиск забавят или временно спират напредъка на Пхенян, но не успяват да го премахнат или да променят фундаментално динамиката на конфликта на полуострова.
Ядрените амбиции на Пхенян като устойчива заплаха за регионалната и международна сигурност
Севернокорейската ядрена програма стартира в края на 50-те години на ХХ век със споразумения за сътрудничество със Съветския съюз за ядрена изследователска програма близо до Йонбьон. Северна Корея използва местни експертни познания и чуждестранни поръчки за изграждане на малък ядрен реактор, който е в състояние да произвежда около 6 килограма плутоний на година и започва да функционира през 1986. По-късно през същата година американски сателити засичат тестове на взривни вещества и ново съоръжение за отделяне на плутоний от отработеното гориво на реактора.
През последните две десетилетия реакторът и съоръжението за преработка са били последователно и действащи, и замразени, съобразно предпазните мерки, въведени в резултат на Споразумението от 1994 и през 2007, в рамките на шестстранните преговори. След прекъсването на преговорите през 2008 Северна Корея възобнови работата на ядрения си реактор и неговата инсталация за преработка и открито изгради инсталация за обогатяване на уран .
Пхенян драстично ускори темпото на напредъка в реализацията на ядрената си програма през последните години, докато администрацията на президента Доналд Тръмп последователно променяше заплахите за военни действия с участие в среща на високо равнище със севернокорейския лидер Ким Чен Ун. През десетилетията Северна Корея последователно представя очакванията си от Съединените щати и многократно призовава за мирен договор и слагане край на това, което тя нарича „враждебна политика от страна на САЩ“, подкрепяйки исканията с развитието на ядрената си програма. Обикновено, преговарящите от Северна Корея използват този термин, за да опишат онова, което виждат, като комбинация от икономически санкции, критики срещу севернокорейската държава и нейните институции и военни заплахи, под формата на съвместни военни учения между САЩ, Южна Корея и Япония. Като основна външнополитическа цел на Пхенян се оформя искането за де факто признаване на статута и легитимността на страната като ядрена държава, подобно на други ядрени сили като Пакистан например, намиращи се извън Договора за неразпространение на ядрените оръжия. През годините Северна Корея изрази подкрепа за „денуклеаризацията на Корейския полуостров“, но този термин може да има много по-различна интерпретация в Пхенян, отколкото извън страната. Ядреното разоръжаване на Корейския полуостров, описано от севернокорейски чиновник през 2013, означава „пълно премахване на ядрената заплаха от САЩ за КНДР“, с последващо евентуално ядрено разоръжаване в Северна Корея в контекста на глобалните усилия за постигане на денуклеаризацията на света.[1]
Заплашителното поведение на Пхенян, развитието на забранени ядрени, химически и биологични оръжейни способности и осъществяването на редица незаконни дейности, включително спонсорирани от режима хакерски атаки, се превърна в един от главните проблеми за регионалната и международна сигурност в периода след Студената война. След създаването на Северна Корея през 1948 САЩ нямат официални дипломатически отношения с Корейската народнодемократична република (КНДР) чак до президентството на Доналд Тръмп. Последователните администрации на САЩ от началото на 90-те години се опитват да използват комбинация от преговори, помощ и двустранни и международни санкции за прекратяване на програмите за ядрено въоръжаването на Северна Корея, но не успяват да ограничат нарастващите способности на КНДР. Двустранните военни съюзи с Южна Корея и Япония задължават Вашингтон да защитават тези съюзници от всяка атака от Севера. Десетки хиляди американски военни, базирани в Южна Корея и Япония, както и десетки хиляди цивилни граждани, които пребивават в тези страни, попадат в обхвата на ракетите със среден обсег на Пхенян. Бързото развитие на Северна Корея в областта на ядрените ракети и ракетите с далечен обхват излагат на риск сигурността на Америка и нейните съюзници. Конфликт на Корейския полуостров или разпадането на режима в Пхенян биха имали сериозни последици за регионалната и дори глобална сигурност. Преговорите и дипломацията около програмата за ядрени оръжия на Северна Корея оказват влияние върху отношенията на САЩ с всички големи сили в региона, особено с Китай и Южна Корея.
Бързият напредък на Пхенян в областта на ракетните и ядрените оръжия през 2016 и 2017 промени оценката на американските политици за заплахата от режима за Съединените щати. Въпреки че Северна Корея представляваше предизвикателство за сигурността на интересите на САЩ в продължение на десетилетия, скорошни тестове демонстрират, че тя вече е в състояние да удари континенталната част на Америка с ядрена балистична ракета. Това разширяване на възможностите и превърна Северна Корея във водещ проблем във външната политика и проблем на националната сигурност на САЩ, изпреварвайки Близкият Изток и тероризма през първите 18 месеца от управлението на Тръмп. Заплахите от страна на Пхенян се увеличават в няколко области: ядрени оръжия, ракети с голям обсег на действие, ядрени подводници, артилерия с малък обсег на действие и способности за кибератаки.[2] Северна Корея проведе три ядрени теста между януари 2016 и септември 2017. Според спътниковите изображения изглежда, че Пхенян развива своя база за подводници с програма за балистични ракети, която потенциално би могла да му помогне да избегне противоракетната отбрана на САЩ.
Определението за ядрено разоръжаване, последователността на процесът на ядрено разоръжаване, както и установяването на мирен режим и нормализирането на дипломатическите връзки остават несигурни. Опитът на режима да осигури мирен договор за прекратяването на Корейската война като предпоставка за преговорите за разоръжаване, крие възможна уловка, целяща да спечели време и да получи признание като де юре ядрена държава, както и забавяне и удължаване на процеса, докато санкционният натиск намалее. Въпреки че САЩ и международните санкции остават в сила, поддържането на политическия импулс за пълно прилагане на съществуващите санкции е предизвикателство по време на приетата инциатива.
Санкциите на ООН са основен инструмент за сдържане на Северна Корея, тъй като те представляват колективна воля на международната общност при търсенето на отговорност на режима за реализацията на оръжейни програми в нарушение на международните задължения и трябва да бъдат прилагани от всички държави членки. Воден от САЩ, Съветът за сигурност на ООН прие през 2006 първата си резолюция, изискваща държавите членки да наложат санкции на Пхенян, следи първия ядрен тест на Северна Корея през октомври същата година. Съветът за сигурност на ООН отговори с приемането на допълнителни санкционни резолюции (общо 10 в периода от 2006 до декември 2017), които разшириха изискванията към държавите членки на ООН да прекратят или ограничат своите военни, дипломатически и икономически взаимодействия с КНДР. Първоначално санкциите бяха насочени предимно към продажбата на оръжия, търговията с материали, които биха могли да подпомогнат програмите на Северна Корея за производство на оръжия за масово унищожение, физически и юридически лица, участващи в дейностите по разработката на оръжия за масово унищожение на Северна Корея, както и трансфери на стоки.
В допълнение към усилията за налагане на санкции в Съвета за сигурност на ООН, САЩ налагат и собствени едностранни санкции срещу Северна Корея, упражнявайки по-голям натиск. Президентите Джордж У. Буш, Барак Обама, Доналд Тръмп и Джо Байдън издадоха редица изпълнителни заповеди, касаещи Северна Корея и нейни юридически и физически лица, обвинявайки страната във финансиране на тероризъм и пране на пари.
В миналото американската разузнавателна общност характеризираше ядрените оръжия на Северна Корея като предназначени за „възпиране, международен престиж и дипломация на принудата“. В последната оценка на Конгреса през март 2018 беше заявено, че „ангажиментът на Пхенян да притежава ядрено оръжие и ракети с голям обсег, като същевременно многократно се заявява, че ядрените оръжия са основа за оцеляването на страната, предполага, че режимът не възнамерява да ги подлага на преговори“.[3]
Актуално състояние на ракетната програма на Пхенян
Северна Корея непрекъснато увеличава темпа и мащаба на своите ракетни изпитания през първите месеци на 2022, изстрелвайки новоразработени оръжия от подводници и влакове и изпробва онова, което според режима е първата хиперзвукова ракета. Ако се потвърди, това би било мното сериозен проблем, тъй като тези силно маневрени оръжия, които се движат повече от пет пъти по-бързо от скоростта на звука, могат да избегнат конвенционалната противоракетна отбрана. Вашингтон също предупреди, че Пхенян може да се готви да извърши подземен ядрен опит – първият му от 2017 – след като сателитни изображения регистрираха нова дейност в основното ядрено съоръжение на Северна Корея, за което преди това се твърдеше, че е унищожено.[4]
Пхенян работи за постигане на стратегически пробив в ядреното въоръжение, което представлява двойна заплаха. В качествено отношение, развитието и миниатюризацията на бойната глава и междуконтиненталната технология за балистични ракети ще позволи на режима на Ким Чен Ун да упражни сплашване с ядрен удар на територията на САЩ в близко бъдеще. В количествено, непрекъснатият растеж на арсенала увеличава рисковете този непредсказуем режим да продаде ядрено устройство или свързан материал на терористична група.
Демонстрираната от Северна Корея готовност за разпространение на ядрени технологии остава една от най-големите грижи на Вашингтон. Постоянното преследване на целта на страната да притежава собствен ядрен потенциал представлява най-непосредствената и тежка заплаха за неразпространението и международната сигурност и стабилност. В допълнение към явните ядрени заплахи, създадени от Северна Корея във връзка с разработването на ядрени оръжия и системи за изстрелване, Пхенян представлява и „хоризонтална“ заплаха за ниразпространението, като потенциален източник на ядрени оръжия или ядрени материали, които могат да попаднат в ръцете на други играчи. Програмата за ядрени оръжия на Северна Корея поставя под въпрос международноправните усилия за ограничаване на ядреното разпространение.
След ракетните и ядрените изпитания с голям обсег, които провокираха кризата от 2017, севернокорейският лидер Ким внезапно обяви ядрените усилия на страната си за завършени през 2018 и обяви, че ще прехвърли фокуса си върху икономическото развитие, като се впусна в дипломатическа офанзива, включваща серия от срещи на върха, включително с Доналд Тръмп. Това беше първият път, когато лидер на Северна Корея проведе разговори с действащ президент на САЩ, а срещите бяха представени на вътрешната публика в страната като доказателство за възможностите на Ким като глобален лидер и статута на страната като ядрена сила. Както е известно обаче, преговорите между Ким и Тръмп се провалиха през 2019, а избухването на пандемията от коронавирус през следващата година накара Северна Корея да затвори границите си за външния свят. Тъй като страната е в хватката на нова икономическа криза и царят опасения, че може отново да се намира на ръба на глада, Ким се опита да прехвърли вината за случилото се, настоявайки, че защитава своите граждани от техните „империалистически“ врагове (и най-вече от САЩ) и затова ескалира оръжейните тестове.
Какво се крие зад образа и амбициите на Върховния лидер?
В центъра на това сложно пресичане на геостратегически интереси е задачата да се намери подход към тоталитарен режим, който е „свободен” от много от нормите, регулиращи международните отношения. През последните 70 години, лидерите на КНДР създават военна сила, действаща като възпиращ фактор за външна военна намеса и предоставяща на Пхенян определена степен на влияние, което помогна на режима да постигне дипломатически и икономически отстъпки от своите съседи. Тази милитаризация обаче, комбинирана с провокативното поведение с ядрените опити на Северна Корея, непрозрачната система за вземане на решения и желанието на Пхенян да се противопостави на международните конвенции, парализират икономическия растеж на Северна Корея, поставяйки я в изолация.
Базирана почти изцяло на принципите на неореализма, американската външна политика понякога остава без отговор що се отнася до поведението на лидерите на КНДР. Както е известно, реализмът акцентира върху конкурентната и конфликтна страна на международната политика и приема, че всички играчи на глобалната сцена са рационални, а зад техните ходове и аргументи стои мощна реалистична логика. Тяхната позиция, основана на опасенията за сигурността и личния интерес, привидно включва разчитане на рационалност, интелигентност и предвидливост – все неща, които често отсъстват или са изкривени при авторитарни лидери. В резултат, реализмът понякога не успява да се адаптира към сегашната система на международни отношения. Той се определя от неговите критици като неефективен и непрагматичен, защото не успява да обясни нарасналото влияние на недържавните играчи, както и все по-голямата взаимозависимост на страните.
Когато Ким Чен Ун дойде на власт след смъртта на баща си през декември 2011, някои западни наблюдатели изразиха известен оптимизъм, че може да поведе своята изолирана и бедна страна в нова посока. Той е третият член на семейство Ким, управляващ Северна Корея, следвайки стъпките на своя баща и дядо, които бяха лидери на страната от основаването ѝ през 1948. Но новият лидер беше млад – смяташе се, че по онова време е бил в края на 20-те си години, въпреки че точната му възраст остава неясна. Освен това, той е получил образованието си в скъпо частно училище в Швейцария, а съучениците му си спомнят, че е бил обсебен от видеоигрите и баскетбола и, в частност, от „Чикаго Булс”, и така е видял какъв е животът извън Пхенян.
В една от първите си речи през април 2012 Ким призова подчинените си да възприемат „творческо и предприемчиво отношение“ и подчерта важността на подобряването на жизнения стандарт и развитието на „народната икономика“. Той заяви, че ще укрепи армията на Северна Корея, но в същото време обеща, че гражданите му „никога повече няма да затягат коланните“, признавайки косвено за икономическите трудности, които те са преживели през предходните десетилетия. Въпреки това, Ким не спомена ужасния глад, опустошил страната при управлението на баща му, през 90-те години на миналия век, за който се смята, че е убил най-малко половин милион души. През 2013 Ким прокламира т.нар. политика на „паралелния напредък“, т.е. едновременно разширяване на ядрения потенциал и икономическо развитие, въпреки че първото води до санкции, които задушават второто. Севернокорейският лидер отдавна настоява, че оръжейните програми са от съществено значение за гарантиране оцеляването на страната, описвайки ядрения и арсенал като „ценен меч“, който защитава севернокорейските граждани.[5]
Предвид настоящите и нововъзникващите ядрени способности на Северна Корея; съществуващите химически, биологични и конвенционални възможности и изключително провокативната реторика и действия на Пхенян, страната може да бъде определена като неотложна и непредвидима заплаха за Съединените щати, съюзниците и партньорите на Вашингтон и международната общност, като цяло. Северна Корея се стреми да постигне статут на ядрена сила за да може да възпира всяка външна атака, и да използва своите ядрени и конвенционални военни способности за да принуди Южна Корея и САЩ да вземат политически решения, гарантиращи оцеляването на режима.[6] Тези приоритети на настоящата стратегия са отразени в няколко тенденции, очертали се в рамките на досегашното управление на Ким Чен Ун :
- По-чести опити с балистични ракети и обучение, много от които се оказват във водите близо до Япония;
- Все по-чести ядрени опити;
- Обществен акцент върху връзката между ядрената и балистичната програми, заедно с реториката, с която се стреми убеди международната общественост, че Пхенян притежава способност за балистични ракетни удари срещу САЩ и регионалните им съюзници.
Осезаемото и неизказаното в реториката на Ким Чен Ун
Основните характеристики на феномена тоталитаризъм, дефинирани от Реймон Арон, са: монопол на една партия върху цялата политическа дейност; въоръжаване на тази партия с идеология, която става абсолютна официална истина за страната; тоталитарната държава запазва монопола си върху средствата за насилие и убеждение, като по този начин всички медии в държавата се контролират от нея; всички дейности в държавата са подчинени на държавния апарат и на официалната идеология; всяка дейност е обсебена от официалната идеология и всяка допусната от индивида грешка се превръща в идеологически гаф, който води до физически и идеологически терор.[7] Тези политически нагласи карат тоталитарните елити да използват най-различни техники, с които да завземат или да запазят властта си, в това число държавни преврати, унищожаване на парламентарната демокрация и прекомерна употреба на пропаганда.
Пропагандата, като явление, с изучава от средата на ХХ век и всъщност стои в основата на изследванията на това поле на социалната наука и, в частност, на социолингвистиката.[8] В същото време, пропагандата, като специфичен модус на комуникация, се намира в центъра на феномена „тоталитарен модел на управление“, който достига своя апогей към средата на миналия век. От своя страна, тоталитарната пропаганда - с типичните си примери при националсоциализма и съветския комунизъм – си поставя за цел да изгради консенсус между политическите ръководства и масите, които са управлявани от тях. От тази гледна точка, тоталитарната пропаганда трябва да се изследва като особен тип политическа комуникация, която има чертите и аналитичните характеристики на дискурс. Но все пак аналитично-дискурсивният подход при такъв тип изследване представя само един от всички възможни начини на операционализиране на теоретичната концепция за пропаганда. Според А.Х. Волфрам, който изследва т.нар. „измерения на пропагандата“,[9] основната теоретична идея, около която се изгражда концепцията за пропаганда, се базира на „колективната идентичност“.[10] Следователно, пропагандата може да се дефинира като „стратегически планиран опит за конструиране, въвеждане и разпространение на определена колективна идентичност, в комбинация с използването на различни форми на натиск и дори насилие“. Степента на детайлна разработка и сложност при развиването на тази идентичност могат да варират, както и натискът и насилието за налагането ѝ, от което следва и огромния брой разновидности на пропагандата.
Открояването на тези „измерения на пропагандата“ се свежда до различни нива на комуникация, някои от които се отнасят до начините на комуникация, а други до самото съдържание на пропагандните идеи. Според А.Х. Волфрам, митовете и ритуалите са сред основните ролеви елементи на (тоталитарната) пропаганда, защото предлагат базата за колективната принадлежност, която няма как да бъде подлагана на съмнение.[11] Това, което се комуникира като мит, се представя като нещо отвъд съмнение и проверка, но и отвъд нуждата да се легитимира. Митовете предоставят отговори за произхода на колективното, за неговите характеристики и цели и дори дават аргументацията за избора на врагове.
Пропагандните митове могат да приемат разнообразни форми – от простички ключови думи, които напомнят разкази или стереотипи, през ключови исторически дати и събития, до символични места. От своя страна, ритуалите служат за актуализация, за „призоваване към живот“ на съдържанието на разказаните митове. При ритуализацията на митовете, разказаният мит се въвежда така, че да визуализира негоото значение, т.е. важността му за съвременния социален живот. Примери за такава ритуална визуализация могат да се намерят при манифестациите по време на съветския комунизъм/социализъм, възстановките на славното минало и култура при националсоциализма или организирането на политически/военни паради на важни или символични исторически места.
Друг важен ролеви елемент на тоталитарната пропаганда са знаците и символите. Както и при персонализацията, описана по-горе, това измерение на пропагандната комуникация цели значително да понижи степента на сложност на желаната колективна идентичност, за да бъде по-достъпна за масите. В този случай визуализацията не се осъществява чрез представяне на определени личности или събития, а чрез установяване и след това натрапване на определени графични щампи и символи.[12] Тези символи имат двойна функция – от една страна представят елемент от идеологията, която се пропагандира, а от друга дават възможност на пропагандатора да стане вездесъщ, т.е. присъстващ постоянно и навсякъде на едно символично ниво, особено когато става въпрос за режим, който вече е на власт.
В светлината на казаното дотук, пропагандата, като начин на комуникация между режима и масите, не бива да се разглежда просто като форма на политическа комуникация, а по-скоро като форма на социално инженерство и опит да се създаде и наложи колективна идентичност, която е малко или много изкуствена и фалшива. Колкото по-сложна е тази измислена колективна идентичност, толкова повече аспекти от личния живот на индивида засяга тя и толкова повече това я прави „тоталитарна“ пропаганда.
Речта на Ким Чен Ун при откриването на възпоменателно изложение, посветено на развитието на севернокорейската отбрана „Самоотбрана 2021“, проведено в Пхенян, притежава всички комуникативни характеристики, присъщи на тоталитарната пропаганда – призиви за сплотяване на народа около символни събития и дати, изграждане на образи на идеологически врагове в лицето на САЩ и Южна Корея, натиск върху масите за увеличаване на усилията за разправа с враговете му, убеждение за разширяване на колективната идентичност на корейците като борци за свободата си, противостоящи на „прогнилата“ западна култура, идентификация на индивида с колективното цяло, в лицето на управляващата партия, и смесване на функциите на партия и държава.
„Изграждането на националната отбрана е неотменима и жизненоважна част от държавничеството ни, която нито Партията, нито правителството, нито държавата ни могат да загърбят дори за миг - казва в речта си Ким - Без силна отбранителна система не можем да очакваме успешно развитие на вътрешната и външната политика на Партията и държавата, камо ли да мислим за стабилност и мирно съществувание на страната ни. Ние трябва да сме силни, заради идните поколения – това е първата ни и най-важна задача“.
Но все пак в речта му се съдържат няколко основни различия както от основните постулати на пропагандното мислене и говорене, така и от комуникативните му стратегии, които се забелязват при други негови изяви.
Речта му е забележителна с отношението, което проявява към „архиврага“ от изградената пропагандна самоличност на севернокорейците – САЩ и Южна Корея. В предишна реч на 8-мия Конгрес на Работническата Партия на Корея (РПК) от 2018 той заявява, че „Северна Корея няма и не може да има главни врагове“, което може да се разглежда като отражение на международната практика да не се идентифицира конкретна страна като основен противник. Но в същата реч той назовава САЩ като „фундаментална пречка за развитието на нашата революция и наш главен враг“. Ким Чен Ун също така добавя, визирайки Южна Корея, че „...ужасната история на прибягване до употреба на оръжие срещу нашите сънародници не бива да се повтаря на наша земя“.
В речта си на военното изложение в Пхенян от октомври 2021, севернокорейският лидер видимо променя риториката си по отношение на тези две страни. Акцентирайки върху това, че Северна Корея „изгражда средства за възпиране на войната в истинския смисъл на думата, за да предотвратим всяка война и да запазим суверенитета на нашата държава...“, той добавя: „Искам отново да повторя, че Южна Корея не е цел за нашите въоръжени сили“. Вероятно думите му са рефлексия на обещанието, дадено при срещата му с южнокорейския президент от април 2018, когато двамата си обещават “никога повече война“, но сега той изпраща силно послание към Южна Корея, че военните усилия на страната му са по-скоро дефанзивни, отколкото офанзивни. При всички положения, промяната в неговата риторика изпраща важен сигнал по отношение на политиката на Пхенян към южнокорейците и останалите му врагове, коментира държавният вестник „Родонг Синмун“.
В синхрон с казаното по-горе, речта на Ким Чен Ун на изложението „Самоотбрана 2021“ е знаменателна и с това, че в нея отсъстват всякакви препратки към „ядрено оръжие“ и ядрено възпиране“, които преди е считал за ключов елемент от ядрените възможности на Запада. В крайна сметка, цялостната промяна в риториката на севернокорейския лидер подсказва, че според него рискът от ескалация на кризата в региона е нисък, но, от друга страна, за момента не предвещава коренна промяна в отношението към основните му противници.
Заключение
Стратегическият пробив на Северна Корея в ядреното въоръжение ще промени играта не само за Съединените щати, но ще донесе и неблагоприятни последици за Китай. На теория, Вашингтон и Пекин имат взаимен интерес от предотвратяването на този сценарий.[13] Но за разлика от 2017, когато Китай и Русия работиха със САЩ, за да наложат строги санкции чрез Съвета за сигурност на ООН срещу Северна Корея, международните перспективи сега са много различни. Тъй като отношенията на Вашингтон с Пекин и Москва се влошават, перспективите за сътрудничество между трите сили в отговор на нова криза са малки. Регионалната среда за сигурност също стана по-натоварена, като Япония увеличава военните разходи, а Южна Корея купува американски изтребители и изгражда собствен ракетен арсенал. Докато либералният президент на Южна Корея Мун Дже-ин изигра решаваща роля за потушаването на напрежението преди пет години, като настояваше за преговори със Северна Корея, през пролетта на 2022 той бе заменен от консервативния Юн Сук-Йол. Бивш прокурор без опит във външната политика, Юн посочи, че ще заеме по-твърда позиция по отношение на Северна Корея. Той също така отказа да изключи осъществяването на превантивни удари срещу Пхенян.[14]
Пълна отмяна на ядрената програма на Северна Корея в краткосрочен план не е възможна с режим, който счита, че ядрените оръжия са едновременно възпиращо средство от жизненоважно значение за оцеляването му, и същевременно ги разглежда като разменна монета за извличане на икономически отстъпки. Тази двойственост на политиката на Северна Корея изглежда още по-опасна на фона на една международна действителност, доминирана от пандемията от Covid-19 и конфликта в Украйна. Докато преди години нарастващата заплаха от Северна Корея доминираше в международните заглавия и провокира спешни дискусии в ООН, този път поведението на Пхенян беше засенчено от руската инвазия в Украйна. Вашингтон изглежда по-разсеян и значимостта на ядрените разработки в Северна Корея сега е по-ниска, отколкото беше през 2017. Сериозността на заплахата не се е променила, но Белият дом изглежда донякъде примирен и толериращ този напредък в способностите на Северна Корея. Това, от своя страна, може да доведе до още по-опасна ситуация, тъй като Ким се чувства насърчен да извършва все по-амбициозни тестове и през цялото време огромният му арсенал расте.
*Преподавател в Юридическия факултет на СУ „Св.Климен Охридски”
** Преподавател във Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св.Климент Охридски”
Бележки:
[1] 2017 Report to Congress on Military and Security Developments Involving the Democratic People’s Republic of Korea, Office of Secretary of Defence, December 15, 2017.p. 14
[2] Global nuclear landscape 2018, Defense Intelligence Agency 2018 review. 2018, p. 19-22
[3] Victor Cha and Sue Mi Terry, Assessment of the Singapore Summit, CSIS Critical Questions, June 12, 2018.
[4] Stallard, Katies, The forgotten nuclear threat of North Korea, New Statesman, April 6, 2022
[5] Stallard, Katie, ibid.
[6] North Korea Completes its ‘State Nuclear Force’: What Next from the U.S.? NKNews, November 30, 2017
[7] Aron, Raymond, Main currents in sociological thought, New York: Basic Books, 1965
[8] Bussemer, T., Propaganda. Konzepte und Theorien. Wiesbaden: VS., 2005
[9] Hanisch-Wolfram, Alexander, Totalitarian Communication - Hierarchies, Codes and Messages, 2006
[10] Giesen, B., Kollektive Identität. Die Intellektuellen und die Nation 2. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1999
[11] Hanisch-Wolfram, A., Totalitarian propaganda as discourse: a comparative look at Austria and France in the fascist era, 2010
[12] Frutiger, A., Der Mensch und seine Zeichen. Wiesbaden: Marixverlag, 2006
[13] US Office of the Secretary of Defense. Nuclear Posture Review. February 2018, p.31-32
[14] Snyder, Scott, How South Korea’s Foreign Policy Could Change Under the New President, Council on Foreign Relations, March 10, 2022
