22
Чет, Фев
26 Нови статии

Православната църква в Северна Македония и геополитическото преразпределение на Балканите

брой 4-5 2022
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Месец май 2022 се оказа съдбоносен за състоянието на православната църква на Балканите. На 9 май 2022 Светият Синод на Вселенската патриаршия (ВП) издаде праксис, в който църквата в Северна Македония се обявява за канонична, а Сръбската църква е призована да уреди „административните дела между нея и Църквата на Северна Македония в рамките на свещено-каноническия ред и църковната традиция“.

В праксиса обаче се въвеждат две важни ограничения. Първото е, че новата канонична църква включва в името си „Охрид/Охридска“, но не може да използва дума, производна на „Македония“. Второто е, че територията на нейната юрисдикция обхваща само рамките на държавата Северна Македония.

Само седмица по-късно, на 16 май, Светият Синод на Сръбската православна църква обяви канонично единство с Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА), чийто предстоятел е архиепископ Стефан, носещ титлата „охридски и македонски“. Според съобщението на Сръбската православна църква (СПЦ), с този акт е „решен спорът, който датира от 1967, когато МПЦ се отдели от СПЦ“. По-нататък в съобщението се „поздравява приемането на общопризнатия каноничен статус на най-широка възможна автономия, т.е. цялостна вътрешна независимост на МПЦ, даден през 1959“. Въпреки че в някои среди в Скопие се наблюдават „жестоки реакции…, че това решение на СПЦ е предателство към борбата за автокефалност  на МПЦ-ОА“, последвалото мълчание на църковния клир в Скопие по-скоро подсказва, че развръзката е предварително договорена и съвсем скоро предстои да бъде оповестена.

На 24 май 2022 сръбският патриарх Порфирий обяви в Съборния храм „Свети Климент Охридски“ в Скопие, че „Светият Синод на СПЦ едногласно се произнесе в подкрепа на молбата на МПЦ-ОА и Светият Синод на нашата църква благославя, одобрява, приема и признава автокефалност… и ще следва тържествено прогласяване на официален акт, а след това всички поместни православни църкви ще бъдат известени и ще бъдат призовани да приемат автокефалния статус на МПЦ-ОА“.

Подобна динамика в църковните събития е необичайна и това е сигурен индикатор за протичането в дълбочина на важни процеси, които са останали незабелязани за широката общественост. Това ясно личи от започналия в България дебат за последиците върху българските национални интереси в Македония, като преобладават негативните оценки, внушаващи чувството за поредното ни поражение.

Фактологическа рамка на църковния проблем в днешна Северна Македония

Анализът на процеса на създаване и търсене на автокефалия за православната църква в Скопие показва, че той в много малка степен е зависел от позицията и поведението на Българската православна църква (БПЦ), поради което възприетата от нея тактика на изчакване в случая до голяма степен е оправдана. Аргументите, че в миналото Българската екзархия е владеела епархиите в днешната Северна Македония, са по-скоро емоционални, но те по същество не могат да повлияят върху последиците от прилагането на църковните канони. Безспорен факт е, че диоцезът на Българската екзархия, съгласно султанския ферман, обхваща една част от македонските епархии още през 1870, а останалата част са включени след 1872, след провеждането на успешен плебисцит под наблюдението на османските власти, при който две трети от православното население се обявява за българско. Но самата Българска Екзархия е обявена за схизматична на православен събор, свикан от ВП на 16 септември 1872. Тази схизма е отменена от Константинопол едва през 1945, като едно от условията е отказ от български църковни претенции към македонските и беломорските епархии.

За сметка на това, през 1920 ВП издава томос, според който статутът на СПЦ е издигнат до Патриаршия и тя поставя под свой контрол и православните епархии в днешна Северна Македония. Интересен факт е, че при получаването на томоса СПЦ заплаща на ВП 1.5 милиона. швейцарски франка.

Съществена промяна в ситуацията настъпва в края на 1944, когато властта в Югославия е завзета от Комунистическата партия, която се отказва от политиката на директна сърбизация на Вардарска Македония и започва да налага македонизма като междинна форма на денационализация на местното население, целяща откъсване от българските му корени. За целта, със съдействието на югославските власти, на 4-5 март 1945 в Скопие се провежда първият македонски църковно-народен събор в присъствието на 300 делегати духовници и енориаши, който обявява създаването на МПЦ. По това време все още има известни илюзии, че новата власт няма да скъса напълно с българските традиции, но впоследствие двама от участниците заплащат скъпо заблуждението си – свещениците Методи Гогов и Никола Апостолски са осъдени на 5 и половина и 2 и половина години затвор. Сръбската патриаршия отхвърля приетата резолюция и обявява събора за неканоничен.

На следващата година, на 9-10 май 1946, е направен опит за свикване на нов събор, дори е приета резолюция, призоваваща на църквата в тогавашната Народна република Македония да се предостави автономия в рамките на Сръбската патриаршия. Църквата в Белград за пореден път отхвърля това искане.

Следва период на натиск от страна на комунистическата власт в Белград върху СПЦ да приеме новия курс. След като такава договореност е постигната, сръбският патриарх Викентий сам поема инициативата и на 18 април 1957 обявява, че „преди няколко дни Светият архиерейски събор на Сръбската православна църква одобри по мое предложение, като администратор на епархиите на територията на НР Македония, да се реорганизира църковната управа, приемайки предложението и изискванията на Инициативния комитет за окончателно уреждане на църковните работи в тази република“.

След като е извършена необходимата подготовка, на 4-6 октомври 1958 в Охрид се провежда вторият македонски църковно-народен събор, на който се провъзгласява автономната МПЦ.

Ето какво пише по този повод секретарят на новосъздадената църква протоиерей д-р Славко Димевски до водача на македонското освободително движение Иван Михайлов: „Все пак народът беше убеден до пред самия събор в Охрид…, че ще се обнови наистина Охридската българска архиепископия. Заради това нещо се и отзова масово на събора. Обаче съборът беше организиран от УДБА. На всеки делегат имало по един агент. Делегатите не били сложени в стаи един с друг, а измешани с удбаши… Учудването било голямо, когато на деня на събора се появил сръбският епископ Доситей и под натиск (принуден народа) бил избран за делегат“.

Около избрания за предстоятел на МПЦ епископ Доситей все още има редица въпросителни. До онзи момент той живее в Белград под името Доситей Стойкович, но през 1958 е обявено е, че е роден в Маврово в днешна Северна Македония, поради което фамилното му име е променено на Стойковски. Никой в Маврово обаче не е чувал за подобен род, там няма и негови роднини. Доситей познава Македония поради факта, че по времето на Кралство Югославия е завършил сръбската семинария в Битоля, след което е бил в манастира „Св. Пречиста“ край Кичево. След Втората световна война Доситей е викариен епископ на сръбския патриарх и ползва само сръбски език. След като му е дадена титлата „архиепископ Охридски и митрополит на Македония“, той остава член на Св. Синод на Сръбската патриаршия. Сръбската му ориентация личи и от факта, че при предишно посещение в Скопие през 1956 държи шовинистична реч, в която твърди, че няма никаква Македония и никакви македонци, а само Южна Сърбия и южносърбиянци.

Другите двама новоизбрани македонски владици са от Битоля – Никола Трайковски, член на Югославската комунистическа партия и служител в службата за социални осигуровки, и архиерейският наместник Томе Димовски – обявени за епископи с имената Климент и Наум. Никола Трайковски набързо става духовник, а Томе Димовски е принуден да се разведе, за да може да заеме предлагания му висок църковен пост. Хиротонисването и на двамата става по-късно, при което полагат клетва за вярност към Сръбската патриаршия и сръбския народ. Едва на 24 юни 1959 Архиерейският събор на СПЦ изразява своята позиция по решенията на събора в македонската Злетово-Струмишка епархия, която предишната година се обявява за автономна МПЦ, оставаща в канонично единство със СПЦ, а на 19 юли 1959 новият белградският патриарх Герман в обща литургия с епископ Доситей потвърждава автономията на МПЦ.

За да се гарантират сръбските интереси, съборът в Охрид през 1958 обявява, че Сръбският патриарх е примас на цяла Федеративна народна република Югославия. Подобна постановка, сама по себе си, няма нищо общо с каноничността, защото делегатите от епархиите на територията на НР Македония не могат да взимат отношение към събития и факти, отнасящи се до други части на титова Югославия. Политическата мотивировка при създаването на МПЦ личи от факта, че докато в останалите страни с комунистически режими църквата е преследвана, държавните и комунистически ръководители в Белград и Скопие ѝ оказват пълно съдействие. Така, на Доситей Стойкович е отпусната значителна сума за безотчетно ползване, а Лазар Колишевски му дарява луксозна лимузина и вила. Към края на 1962 МПЦ има трима епископи, 221 свещеници, 80 монаси, 745 църкви и 70 манастира.

На 23 май 1966 Светият Синод на СПЦ решава да преразгледа решението си от 1959 в посока на ограничаване на автономията на МПЦ. Този акт е използван от югославското правителство, което дава подкрепата си Светия Синод на МПЦ в Скопие да се обърне с писмо от 3 декември 1966 за признаване на автокефален статут. Синодът на СПЦ разглежда това писмо на заседание на 9 декември и внася въпроса на Архиерейския събор.

На заседание на 24 май 1967 Съборът на СПЦ отказва да даде автокефалия, което води до свикването на третия македонски църковно-народен събор, който се провежда в Скопие на 17-19 юни. По този повод са организирани прояви, ориентирани към 200-та годишнината от ликвидирането на Охридската архиепископия. На заседанието си на 18 юни епископите приемат решение за провъзгласяване на автокефалията на МПЦ.

Светият Синод на СПЦ разглежда ситуацията на заседания на 15 август и 14 септември 1967, в резултат на което е прието решение, осъждащо откъсването на МПЦ от СПЦ. Църквата в Скопие е обявена за схизматична религиозна организация, с която се прекратява богослужебното и каноничното общение.

Актът на обявяване на автокефалия на МПЦ предизвиква буря от негодувание сред македоно-българската емиграция в Америка и Западна Европа. През ноември 1967 Централният комитет на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада подготвя „Изложение за новата историческа фалшификация в Югославия и официалното узурпиране на българската църква в Македония“. В този документ се казва: „Но Белград – все по политическа сметка – обяви и отделна македонска църква, фалшифицирайки името на някогашната (просъществувала около осем столетия) Охридска българска патриаршия, преименувана през XI век в Архиепископия… Тази декретирана „македонска“ църква Белград смята за подходящ свой инструмент в плана за заграбване на цяла Македония със Солун. Затова държавната власт не обърна внимание на протестите от страна на сръбския Свети Синод… Ще повторим, „македонската“ църква е авангард на белградската агресия и югославизма. Нека тази църква за момент да каже, че е българска, и властта моментално ще я унищожи, така както с удоволствие я създава… Народът в Македония, особено тамошните българи, имат множество основания да ненавиждат Югославия и да желаят нейното разпадане“.

През 1969 Българската свободна епархия в Америка също подготвя изложение по въпроса за МПЦ. В него се констатира, че „всяко белградско правителство всячески ще подпомага така наречената „македонска църква“. Тя се явява в ръцете му като инструмент за „югославизиране“ на Македония и заграбване на останалите нейни области от страна на Белград“.

Събитията по-късно потвърждават правотата на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. На 16 декември 1977 председателят на председателството на Сърбия Драгослав Маркович заявява за белградския вестник „Политика“: „Становището на обществените, държавните и политическите фактори в Република Сърбия винаги е било на линията за даване на автокефалност на Македонската православна църква. Тъй като аз стоя на становище, че това ще допринесе за утвърждаване на македонската нация“.

Осъзнавайки факта, че църквата е обявила автокефалията си едностранно, през последвалия период Синодът на МПЦ на няколко пъти се обръща към СПС да признае самостоятелността и. След подобна инициатива на 22 април 1977 дори се създават двустранни комисии, които заседават през 1978-1979, но в крайна сметка позицията на Сръбската патриаршия за МПЦ остава непроменена. Подобен неуспешен опит е направен и на 1 февруари 1982 от новия глава на МПЦ архиепископ Ангеларий.

След отделянето на днешна Северна Македония от Югославия, опитите за преговори на МПЦ със СПЦ продължават. Известен успех е постигнат със споразумението от Ниш от 17 май 2002, което е подписано от делегацията на МПЦ, но впоследствие не е ратифицирано от нейния Синод в Скопие. След този провал, Епископският събор на СПЦ, свикан през 2003, установява паралелна църковна структура в Северна Македония – автономната в състава на СПЦ Православна Охридска архиепископия (ПОА) с предстоятел архиепископ Йован Вранишковски, който е одобрен от сръбския патриарх. На 24 май 2005 ПОА, получава томос за автономия от СПЦ. Така на територията на Северна Македония се формират две паралелни църковни структури, едната от които е схизматична, а другата е подчинена на СПЦ. В борбата си срещу автономната ПОА, на 12 ноември 2009, схизматичната МПЦ добавя към името си „Охридска архиепископия“.

Борбата за Църква-майка на Православна църква в Северна Македония

Когато разглежда възникналия разкол, в заседанията си на 15 август и 14 септември 1967, Св. Синод на СПЦ се самоопределя като „църква-майка“ на МПЦ. Синодът в Скопие ясно осъзнава този факт и затова всичките му молби за получаване на автокефален статут са отправяни към Белград. Когато не успява да постигне целите си, като резервен вариант МПЦ използва Българската православна църква (БПЦ). Така например, на българския патриарх Кирил (1953-1971) на няколко пъти са правени предложения БПЦ да стане църква-майка на МПЦ, но София, без да прекъсва контактите, тактично отказва.

Във връзка с възникването на съвършено нова ситуация след разпадането на Югославия, през 2007 Варненският и Великопреславски митрополит Кирил заявява, че проблемът с МПЦ трябва да бъде решен с помощта на Вселенската патриаршия. Според него „най-добре би било представителите на всички православни църкви, събрани заедно и на всеправославно ниво, да решат всички онези въпроси, които въпреки богатия исторически опит, все още не са решени“.

Желанието на БПЦ да подпомогне решаването на проблема с МПЦ-ОА, води до сближаване между двете църкви. Така на 11 май 2015, в деня на Св. Св. Кирил и Методий, в Софийската патриаршеска катедрала „Св. Александър Невски“, Охридският и македонски архиепископ Стефан и българският патриарх Неофит провеждат съвместно поклонение. По-късно е проведено и съвместно заседание на двата Синода. На 9 ноември 2017 Синодът на МПЦ-ОА отправя искане, в което се призовава „Българската православна църква - Българската патриаршия, отчитайки единството на Православната църква и реалните духовни и пастирски нужди, да възобнови евхаристийното единство с възстановената Охридска архиепископия в лицето на Македонската православна църква“. Като отчита факта на извършеното съслужение и съвместното заседание на двата Синода, в същия документ се отбелязва, че „Македонската православна църква-Охридска архиепископия, ще припознае и признае Българската православна църква-Българска патриаршия, като Майка-Църква, която първа приема и признава нейната автокефалност. Същата информира за нея и обръща внимание на проблема ѝ пред Вселенската патриаршия и другите поместни Църкви, пред тях я представлява и се застъпва за нея“.

По този повод патриарх Неофит заявява, че „трябва да поемем протегнатата ръка на Македония. Това е най-малкото, защото те са наши братя, наш народ. Ще се стремим да запазим неговото единство“. На 27 ноември 2017 Св. Синод на БПЦ-БП решава, че „при положение, че МПЦ признава БПЦ-БП за своя майка-църква, БПЦ-БП, със съзнание за своя свещен дълг, поема ангажимента да окаже пълно съдействие, като ходатайства и се застъпва пред поместните православни църкви, предприемайки всичко необходимо за установяването на канонически статут на МПЦ“. За изпълнението на това решение е определена и архиерейска комисия за преговори с МПЦ-ОА и останалите поместни православни църкви.

В тази позицията на БПЦ обаче се забелязва липса на категоричност, която е обусловена от смущаващата информация от МПЦ-ОА, че „някои от събратята могат да имат и свое виждане, но е важно какво решава и казва мнозинството“, от твърдението, че Охридската архиепископия е възстановена в лицето на МПЦ, а също и от факта, че декларираните от МПЦ-ОА добри намерения са оставени да се реализират в бъдеще. По този начин, след първоначалната еуфория, в БПЦ се очертава разбирането, че „възможностите са да откажем искането им да се признаем за майка или да се посъветваме с Вселенската църква, която пък е наша майка“.

Опасенията на БПЦ допълнително се засилват от реакциите на някои от останалите православни църкви. След като става известно писмото на МПЦ-ОА до Българската патриаршия, в гръцкия църковен сайт „Ромфея“ се появява възражението, че „българският патриарх на няколко пъти официално е приемал схизматиците, а българската църква свободно използва термините „Македония“ и „Македонска църква““. Освен това Синодът на Елинската православна църква реагира срещу осъществените контакти между поместните църкви в София и Скопие и изразява загриженост относно намесата на БПЦ в юрисдикцията на друга поместна църква - СПЦ.

Поради тази причина въпросът за автокефалията на църквата в Северна Македония постепенно е отнесен към сферата на компетентност на ВП и оттам се очаква неговото решаване. През март 2018 Вселенският патриарх Вартоломей заявява в Истанбул, че само ВП може да бъде Църквата-майка за балканските църкви. На 30 май с.г. Синодът на ВП обявява решението си, че се заема с разглеждането на въпроса за „схизматичната църква в Скопие“.

Църквата на Северна Македония и геополитическото преразпределение на Балканите

Като се позовава на Третия канон на Втория Вселенски събор, според който „епископът на Константинопол има предимството на честта пред епископа на Рим, защото градът е новият Рим“, и на 28-мия канон на Четвъртия Вселенски събор „за предимствата на Пресветата църква на същия Константинопол, новият Рим“, съвременната ВП се опитва да компенсира факта, че след Първата световна война нито една поместна църква не остава под управлението на Константинопол. Идването на Кемал Ататюрк на власт, на практика, лишава Константинополския патриарх от статута на етнарх - т.е. религиозен водач на православните християни в Османската империя, обединявани с турското название „рум миллет“, т.е. народът, изповядващ официалната религия на някогашната Източна Римска империя (Византия).

Независимо че и днес се водят спорове между представителите на отделните поместни църкви относно разбирането за водещата роля на ВП, това не променя факта, че през 1923 Константинопол „отменя“ за първи път томоса от 1686 за прехвърлянето на Киевската митрополия към Руската църква. Целта е чрез този акт да се предостави автокефалия на Полската църква, която по това време е автономна част от Руската православна църква. В този случай автокефалията се дава на църква, която не е част от собствената канонична територия и епископите не са от собствения клир. През 1948 лидерите на Полската църква обявяват, че се покайват за своя разкол и получават автокефалия от Москва, но до този акт едва ли би се стигнало, ако по това време СССР и Полша не са комунистически държави, т.е. част от един и същи блок.

Подобен извод се потвърждава от събитията, свързани с предоставянето на автокефалия на Православната църква на Чешките земи и Словакия. През 1951 тя получава автокефалия от Московската патриаршия, но актът не е признат от Константинопол. Въпросът с признаването се проточва цели 47 години, като през 1998 ВП издава томос, с който се признава Православната църква на Чешките земи и Словакия, но при условия, значително по-различни от тези, определени от Московската патриаршия. Важен елемент в текста на томоса е, че не се признава никаква автокефалия в миналото и че тя канонично се предоставя едва през 1998.

Виждането за водещата роля на ВП в православния свят е изразено най-ясно през 2018 от нейния говорител Телмиският архиепископ Йов. В интервю за Би Би Си той заявява: „Другите църкви, съществуващи в православния свят днес – започвайки от  Православната църква в Русия и продължавайки с църквите в Гърция, Сърбия, Румъния, Полша, Албания, България, Грузия, Чехословакия – не са били потвърдени от Вселенски събор, именно Константинопол им е дал техния статут“. Това е и причината в годините след Втората световна война ВП на практика да играе решаваща роля при създаването на нови автокефални църкви в Централна и Източна Европа. Този факт особено ясно проличава през януари 2019, когато ВП предоставя томос за автокефалия на Православната църква на Украйна, наречена в този документ „Светейша църква на Украйна“. Това събитие предизвика разслоение в православния свят, чиито главни антагонисти стават патриаршиите на Константинопол и Москва.

При решаването на проблемите около православната църква на Северна Македония, Вселенският патриарх прави опит да включи в процеса СПЦ, поради което на 17 януари 2020 кани във Фенер делегация, в която да бъде включен и нейния представител в Скопие - Охридският архиепископ Йован Вранишковски, но тази, както и следващата покана, са игнорирани от сръбска страна.

От поведението на СПЦ се възползва президентът на Северна Македония Стево Пендаровски, който на 16 септември 2020 се обръща към Вселенския патриарх: „Обръщам се към Вас от името на много мои съграждани, които се самоопределят като православни християни, чието единствено желание и нужда е да се помирят със своите съседи и се стремят за общо бъдеще и истинска свобода. В тази връзка моля Ваше Светейшество да приемете петицията на нашия благочестив народ и нашата Църква и да упражните правото си на обжалване, така че нашите граждани с православна вяра най-накрая да имат възможността да бъдат равни с другите православни християни по света“.

През октомври 2020 ВП обявява стратегията си за решаване на църковния въпрос в Северна Македония, а именно, че ще се използва същият модел като в Украйна: първо да се излекува разколът, за да могат македонските епископи да служат, а след това да се премине към процес на издаване на томос за предоставяне на автокефалия.

Този подход не се приема еднозначно от целия клир в Северна Македония. В интервю за вестник „Вечер“ на 4 декември 2020, Куманският епископ Григорий заяви, че от ВП се очаква не толкова да признае автокефалния статут на МПЦ-ОА, колкото да действа като координатор при свикването на Вселенски събор. Още повече, че във ВП „няма митрополит, управителен или законодателен орган, който да инициира съдебен контрол (обжалване) на автокефалията на МПЦ-ОА“. Това е казано с ясното съзнание, че свикването на подобен Вселенски събор към онзи момент е невъзможно, поради което МПЦ-ОА остава в сръбската сфера на влияние. Синодът на МПЦ-ОА обаче се разграничава от думите на епископ Григорий, заявявайки на 15 декември 2020, че „Светият Архиерейски Синод на МПЦ-ОА остава на вече заявената си позиция да се разреши молбата на църквата за автокефален статут - да преговаря с Майката Църква - Вселенската патриаршия“.

От тази гледна точка, ходът на църковните събития на Балканите през май 2022, сам по себе си, не буди изненада. Единствените въпросителни са свързани с периода от октомври 2020 до началото на май 2022, когато в медиите практически отсъства отразяването на значими събития, за сметка на което през последвалия месец се забелязва огромна, невиждана до този момент динамика.

Периодът след 2020 обаче е използван за анализ на създаващите се нови реалности и на разработване на механизми за противодействие срещу тях. На 7 септември 2020 близкият до Московската патриаршия Павел Даровски пише, че ако не успее да наложи „монополизиране на правото за предоставяне на автокефалия и активни опити – на негова основа – за създаване на зависими автокефалии с ограничени правомощия“, ВП ще предприеме „действия с парасинагоги (самоорганизирани събирания) с цел тяхното легализиране… И тъй като потенциалът за изпълнение на (тези възможности, б.а.) вече е практически изчерпан в света, ВП неизбежно ще прибегне до… експанзивна стратегия. Следователно, признаването на разколниците на Черна гора, Македония, Беларус, Абхазия и т.н. в този или онзи статут просто е въпрос на време и пазарлък“. Тук под „разколници“ в Македония авторът има предвид именно МПЦ-ОА, отделила се едностранно от СПЦ през 1967.

Като изхождат от подобно разбиране, в Белград, а очевидно и в Москва, започват разработването на план за решаване на църковния проблем в Северна Македония, но през призмата на техните интереси. В началото на май 2022 става известно, че в Ниш са водени преговори между СПЦ и МПЦ-ОА и, че съвсем скоро е „възможно МПЦ-ОА да се върне в каноническото единство със СПЦ“. В резултат на това църковната „мудност“ е прекратена, защото се оказва, че се планира „връщането“ да бъде под формата на признаване от Белград на православната институция в Скопие под името „Македонската православна църква – Охридска архиепископия“, а някои църковни и дори политически среди тълкуват това като „дългосрочна цел да се промени радикално равновесието на Балканите“. От една страна, става ясно, че по този начин Сърбия и проводниците на нейната политика в Скопие целят да заобиколят и прекъснат започналия официален диалог с ВП. От друга страна, сръбската идея за признаване на църквата в Скопие под името „Македонска православна църква – Охридска архиепископия“ предизвиква огромно безпокойство у митрополитите на Северна Гърция, защото за пореден път, въпреки официалните декларации в противен смисъл, се създават възможности за претенции към гръцката част на географската област Македония.

Най-голямата тревога обаче е провокирана от факта, че с този добре обмислен акт СПЦ цели да обслужи интересите на Москва. Замисълът на Русия е стратегически маньовър – чрез заобикаляне на ВП по въпроса за „Македонската православна църква – Охридска архиепископия“, да се оспори правото на Вселенския патриарх да даде самостоятелност на Православната църква в Украйна. По този начин църковният въпрос в Северна Македония надхвърля регионалните геополитически измерения и става елемент от глобалното противопоставяне.

Именно това налага бързата намеса на ВП, която чрез изпреварващия си ход блокира действията на Московската патриаршия за пряка намеса на Балканите през Сърбия. Така се стигна до признаването на 9 май 2022, от страна на ВП, на каноничността на църквата в Северна Македония. Приетият за целта „праксис”, т. е. „акт”, все още не е томос, поради което окончателният статут на поместната църква в Скопие не е определен. С този документ обаче се възстановява църковното единство и архиереите на МПЦ-ОА се допускат до литургично общение. На практика ВП признава местната църква такава, каквато е, и МПЦ-ОА запазва своята независимост и статут на вземане на самостоятелни решения и управление.

В същото време на МПЦ-ОА са наложени някои съществени ограничения. Изрично е подчертано, че територията на юрисдикцията на МПЦ-ОА е само в рамките на държавата Северна Македония. Това означава, че Синодът на ВП се придържа към практиката на даване на т.н. „ограничени автокефалии“, при които след 1922 се прилага принципът за „задължителното и  изключително“ подчинение на православните им диаспори на Константинопол. По същество това означава отнемане правото на МПЦ-ОА да има свои задгранични епархии.

Освен това, въпреки че въпросът за бъдещото официално име на „тази охридска църковна структура“ остава открит, е зададена неговата рамка. Уточнено е, че името може да включва в себе си „Охрид“ и негови производни, тъй като е обявено, че седалището на тази църква е там, но в същото време не може да включва думата „Македония“ и производни на нея, още повече, че подобно нещо е обещано писмено на ВП от държавните и църковните ръководители на Северна Македония.

С издадения праксис ВП възлага на „Пресвета Сръбска църква уреждането на административните дела между нея и църквата на Северна Македония в рамките на свещено-каноническия ред и църковната традиция“.

Неизбежното откъсване на Скопие от Белград

След изненадващо бързите действия на ВП, СПЦ бе поставена пред свършен факт и при променилите се обстоятелства беше принудена, съобразно каноните, да започне да обмисля нещо, което 54 години изглеждаше немислимо – предоставянето на автокефалия на църквата в отделилата се от Югославия Северна Македлния. В СПЦ ясно си дадоха сметка, че ако не направят това, от подобно право ще се възползва ВП, прилагайки вече използваната схема за предоставяне на автокефалия на Православната църква на Украйна, станало без съгласието на Московската патриаршия, владяла канонично до този момент епархиите в Украйна.

СПЦ е изправена пред драматичен избор, защото разработеният само преди седмици в Ниш сценарий за връщането на МПЦ в канонично единство със СПЦ се основава на намерението за предоставяне на автономия. Това обаче вече противоречи на решението на Вселенската патриаршия от 9 май за бъдещ автокефален статут на Охридската църква. В този труден момент Белград за пореден път получава подкрепата на Руската църква, която веднага след решението на Вселенската патриаршия заявява, че „признава само каноничните права на СПЦ в Македония“.

Нямайки готовност за друго решение, на 16 май 2022, Съборът на Сръбската православна църква обявява канонично единство с МПЦ-ОА под формата на автономия, т.е. църковният проблем в Северна Македония е върнат към неговия стадий от 1959, предоставящ „най-широка възможна автономия“ в рамките на СПЦ, но не и автокефалност. Белград смята, че така е „решен спорът, който датира от 1967, когато МПЦ се отдели от СПЦ“, т.е. този акт „отстранява причините за прекратяване на богослужебното и каноническото общение, породено от едностранното провъзгласяване на автокефалията през 1967“ и се възстановява пълното богослужебно и канонично общение.

Това решение на СПЦ от 16 май 2022 обаче, на практика не може да елиминира последиците от решението на ВП от 9 май. Поради тази причина от Белград се декларира, „че в диалога за бъдещия и евентуално окончателен каноничен статут на МПЦ-ОА, СПЦ „ще се ръководи единствено и изключително от еклесиологично-канонични и църковно-пастирски принципи, критерии и норми, без да се интересува от „реалполитически“, „геополитически“, „църковнополитически“ и други подобни неща или за едностранни инициативи, непопадайки под никакво влияние или натиск“. За да спечели позиции сред обществеността в Северна Македония, от СПЦ заявяват, че „Съборът няма намерение, след решаването на въпроса за статута, да поставя условия на новата сестринска църква с ограничителни клаузи относно обхвата на нейната юрисдикция в родината и в диаспората, като препоръчва въпросът за официалното ѝ име да се разреши в пряк братски диалог с гръкофонските и другите поместни православни църкви“.

По своята същност това е полемизиране на СПЦ с ВП и говори за наличието на значително напрежение между двете. За значението на този сблъсък между Белград и Константинопол говори фактът, че СПЦ е принудена да жертва своето творение т.н. „Православна Охридска архиепископия“ като я слива с МПЦ-ОА, а по отношение на алтернативния Охридски архиепископ Йован Вранишковски е обявявено, че той „ще се пенсионира поради тежкото си здравословно състояние“. За тримата епископи на ПОА се предвижда, че ще „запазят епископския си сан и ще получат управлението на един от манастирите в Северна Македония или епархии в рамките на Охридската архиепископия“. Това решение на Белград означава, че Синодът на МПЦ-ОА става част от Събора на СПЦ и ще участва в неговата работа.

Решение на СПЦ от 16 май 2022 веднага намира подкрепа от Московската патриаршия.  Архиепископ Николай Баласов, ръководител на отдела за външни отношения, заяви, че Руската православна църква приветства решението на Сръбската църква да поднови каноническото общение с Македонската православна църква - Охридска архиепископия, като добави, че то представлява „преодоляване на половинвековния църковен разкол“.

Реакциите на някои православни църкви срещу поведението на СПЦ не закъсняват. В свое отворено писмо, митрополитът на Сидирокастрона Макарий Дулуфакис от ВП се обръща остро към СПЦ като заявява, че съобщението на Събора на Църквата на Сърбия от 16 май „скрива нещо по-опасно в намеците от това, което се споменава в него. По-конкретно, съобщението на Събора на СПЦ умело прикрива важността на подновяването на литургичното общение на Църквата на новата държава Северна Македония (наречена Охридска архиепископия) с православните църкви. Тази църква е реабилитирана с решение на ВП от 9 май 2022. А Сръбската патриаршия косвено „забравя“ неотменимото право на ВП да обявява части от своята канонична юрисдикция за автокефални или автономни църкви“.

По този начин от ВП е изпратено ясно послание до Сръбската църква, че няма окончателна църковна власт и компетентност в Северна Македония по два ключови въпроса:

- разрешаване на окончателния статут на Охридската архиепископия (MПЦ-OA);

- териториалният обхват на нейната юрисдикция.

На практика ВП оспорва правото на Събора на СПЦ да обявява, че ще „реши и разреши въпроса за окончателния каноничен статут MПЦ-OA, който трябва да бъде последван от общоправославно съгласие и приемане на този статут“. В писмото си митрополит Макарий влиза в пряка полемика със СПЦ като казва, че „в диалога за бъдещето и евентуално окончателния каноничен статут на MПЦ-OA, СПЦ трябва да се ръководи само и изключително от еклесиологично-канонични и църковно-пастирски принципи, критерии и норми, без да се интересува от „реалнополитически“, „геополитически“, „църковнополитически“ и други подобни факти или за едностранни инициативи“. Митрополит Макарий пише: „Църквата на Сърбия нека да не дава нещо, което не ѝ принадлежи сега и което, ако можеше, трябваше да направи през всичките тези години на схизми и кавги със „Скопската църква“. Тя забравя, че ВП потвърждава всички провъзгласени автокефални църкви… В тази връзка трябва да се отбележи, че ако Патриаршията на Сърбия наруши условието, поставено от ВП за ограничаване на Охридската църква (MПЦ-OA) в рамките на държавата Северна Македония, тя ще носи отговорност за църковен иредентизъм“.

Изключително важна е констатацията на митрополит Макарий, че „сръбската лодка е вързана за опашката на руски кораб“ и, че Източноправославната църква „образува небратски и демонични подводни скали“ в църквата на Сърбия.

Тук трябва да се посочи и мнението на митрополит д-р Андрей Нанакис, професор по теология в Аристотелския университет в Солун и архиепископ на ВП. Той смята, че „в случай на създаване и признаване на нова държава в рамките на територията на съществуваща държава, за която ВП е признала юрисдикцията на нейната църква в миналото, тогава територията на тази нова държава се връща в каноническата юрисдикция на ВП. Това се случва сега в Северна Македония. Следователно, Църквата-майка ВП връща духовната и каноничната отговорност за организиране на църковните дела в рамките на новата независима държава. Същото е и, когато държавата, която има томос за автокефалия, престане да съществува по някаква причина. И в този случай географската територия на държавата се връща на Църквата-майка, която отстъпва тези територии и създава специфична автокефалия за тази държава. От само себе си се разбира, че както политическата власт на Сърбия не е легитимирана да се намесва във вътрешните работи на държавата Северна Македония, по същата причина Църквата на Сърбия няма канонични права или църковна юрисдикция в международно признатата нова държава“.

На практика митрополит Андрей обявява официална ревизия на томоса от 1920, с който Константинополската църква-майка признава сегашната СПЦ. От тук следва, че за ВП териториите на сега несъществуваща Югославия, с изключение на Република Сърбия, са от нейната канонична компетентност като църква-майка. По този начин тя дава да се разбере, че не е обвързана с никакви новопоявили се руско-сръбски тълкувания, а ще се придържа към свещената традиция и канон, както тя ги разбира.

В тези условия СПЦ няма полезен ход и на 24 май 2022 сръбският патриарх Порфирий обявява от катедралния храм „Св. Климент Охридски“ в Скопие, че „Светият Архиерейски Синод на СПЦ единодушно отговори на искането на МПЦ-ОА и Съборът на църквата ни благославя, одобрява, приема и признава автокефалията… ще следва тържествено провъзгласяване на официален акт, а след това всички поместни православни църкви ще бъдат известени и ще бъдат призвани да приемат автокефалния статут на МПЦ-ОА“.

Това решение контрастира на факта, че през изминалите 54 години СПЦ яростно се противопоставя на даването на автокефалия на МПЦ. Очевидно е, че геополитическото преразпределение на Балканите и намесата на важни външни фактори принуждават Белград да направи такъв рязък и драматичен обрат.

Сръбският капан на псевдоавтокефалията

Комисията за връзки с религиозните общности, която е компетентентния държавен орган на Северна Македония по религиозните въпроси и отношения, заяви в началото на юни 2022, че следи с особено внимание развитие на процеса по признаване на автокефалния статут на „нашата славна и древна Охридска архиепископия“ от православния икуменизъм. Според нея, разрешаването на административните въпроси между СПЦ и МПЦ-ОА, е „стъпка, която води към крайната цел, желана от поколения и поколения наши православни вярващи и изразена чрез единодушно искане на църквата и държавата за издаване на официален томос за автокефалия от компетентната инстанция в православния икуменизъм – Вселенската патриаршия – представлявана от Първия коронен йерарх Негово Светейшество Архиепископа на Константинопол, Нов Рим и Вселенския патриарх Вартоломей“. За да може МПЦ-ОА да достигне своята истинска автокефалия, първо трябва да и се предостави юрисдикция над тези епархии. Най-логичният начин е СПЦ да отмени решението от 2005 за предоставянето на своите епархии на територията на Северна Македония под управлението на ПОА, и да уведоми за това си решение ВП. От тук би следвало, че отпадат причините да се противопоставя тези епархии да бъдат причислени към сегашната МПЦ-ОА, поради което Вселенският патриарх следва да издаде томос, в който ще бъдат изброени епархиите под нейното автокефално управление.

Това обаче не се случи, а на 5 юни 2022 СПЦ си присвои правото да издаде томос за автокефалия на МПЦ-ОА. По този начин, под прикритието на красиви думи и изпети химни, Белград заложи поредния капан, който може да постави под въпрос придобиването на някаква съществена автокефалия от страна на МПЦ-ОА и да блокира тази тема в краткосрочна и средносрочна перспектива, което по същество е една от целите на сръбско-руския сценарий. Стратегическата цел на Москва обаче е да покаже, че „други църкви също могат да издават томос за автокефалия“, а не само Константинопол. Според гръцкия църковен анализатор Андреас Лударос, „това е вторият стратегически ход на сътрудничество между Москва и Белград, срещу първия трон на Вселенския престол, след „братския сбор“ в Аман, но този път ще предизвика невероятни вълнения в целия православен свят. Въпреки феноменалните „добри намерения“ на Сръбската патриаршия, в този случай единственият губещ ще бъде самата Скопска църква, защото вместо решението, което копнее да намери през последните години, тя ще навлезе в нова ера на проблеми“.

Разкриването на тези факти по категоричен начин показва, че СПЦ няма намерение да решава проблема, а напротив – усложнява го в услуга на Московската патриаршия. Така се прави опит за създаване на механизъм за изнудване на други църкви и ВП за автокефалната църква в Украйна. Очевидно е, че на Балканите СПЦ възпроизвежда по-глобалната роля на РПЦ чрез създаването на нов всеправославен проблем и налагането на нови правила за създаване на автокефални църкви. Вместо утвърдените канонични правила, според които ВП издава томоси за автокефалия, се налагат нови канони, според които автокефалията трябва да бъде дадена от Църквата-майка, а в случая според наложеното разбиране за МПЦ-ОА, това е СПЦ.

В това провокативно поведение се включват и някои лица в Скопие. Така например университетският преподавател д-р Александър Спасеновски, участващ в координирането на изхода от десетилетния проблем с македонската църква, каза: „на 11 юни, когато Източноправославната църква почита паметта на св. Вартоломей, архиепископ Стефан, митрополити и епископи на МПЦ-ОА и Вселенския патриарх и митрополити и епископи на Вселенската патриаршия в храма „Св. Троица“ в Таксим, съвместно ще се поклонят на великия светец, чието име носи Патриарх Вартоломей. Точно на именния ден на настоящия Вселенски патриарх ще бъде отбелязано, че настоятелят на нашата Църква, за първи път след 260 години, служи със своите православни братя от Майката Църква на македонски език”. С подобни твърдения за пореден път се отправят претенции за правоприемство със средновековната Охридска архиепископия, като на нея със задна дата се придава ново македонистко съдържание.

Какво следва по-нататък?

Вселенската патриаршия не разполага с много време за неутрализиране на последиците от предоставянето на автокефалия на МПЦ-ОА чрез томос от страна на СПЦ. Очевидно е, че няма да изчаква да се разбере мнението на останалите поместни православни църкви и приемането от тях на сръбския вариант за автокефалния статут на МПЦ-ОА. За Константинопол издаденият от СПЦ томос за автокефалия на МПЦ-ОА не е валиден и ВП има правото на последна инстанция за обявяване на истинска канонична томосна автокефалия за църквата на Северна Македония.

В тази ситуация въпросът за името на „тази охридска църковна структура“ остава открит и се очаква той да бъде решен при издаването от ВП на бъдещия томос за нейната независимост. Този период би следвало да се използва за активна църковна дипломация от страна на София. Случилото се не трябва да се разглежда като „поражение за БПЦ“, защото разгледаният процес на отделяне и придобиване на автокефалност от сегашната МПЦ-ОА в много малка степен е зависел от БПЦ, най-малкото защото няма канонична юрисдикция над македонските епархии. Поради тази причина, без необходимата подготовка, възможността БПЦ да стане църква-майка на църквата в Северна Македония, е била съвсем хипотетична, но в същото време е криела редица опасности. Провокативните действия на СПС по издаването на томоса за автокефалия на МПЦ-ОА обаче остават една отворена вратичка за евентуалното преразглеждане на въпроса за църквата-майка. Тук БПЦ би могла да изтъкне, че през 2017 е била първата православна църква в света, която е извършила съслужение с предстоятеля на МПЦ-ОА и съвместно заседание на двата Свети синода. Някои чужди църковни анализатори на базата на тези факти дори смятат, че с това на практика БПЦ ако не е признала МПЦ-ОА, то поне я е приела за равноправна.

Водената битка между Константинопол и Москва е част от глобалното геополитическо преразпределение, поради което процесът на църковно отделяне на Скопие от Белград не зависи от БПЦ. Въпреки това полученият резултат е по-добър, отколкото съществуващото до скоро фактическо положение на разкол или пък разработвания сръбско-руски план за автономия на МПЦ-ОА в състава на СПЦ. Разкриването и блокирането на идеята за използването на МПЦ-ОА е изключително важно, защото нагледно демонстрира опита на Белград и Москва да се възползват от нереформирания македонизъм за постигането на своите цели. В същото време, именно ограничаването на един от атрибутите на македонизма – забраната за използване на името „Македония“ и негови производни, показва какъв е пътя за намирането на решенията на целия комплекс от въпроси, останали в наследство от югославската тоталитарна епоха и съветската експанзия на Балканите.

Новата ситуация позволява разработването на българска стратегия за максимална защита на интересите ни. БПЦ би могла да засили църковната си дипломация и да подготви послание до всички поместни църкви, в което да заяви правото си на историческо наследство върху съществувалата до 1767. Архиепископия Охридска на Първа Юстиниана и на цяла България, тъй като това е понижената в ранг през 1018 Българска патриаршия от времето на Първото българско царство. В тази насока БПЦ трябва да заяви, че част от каноничните територии на ликвидираната през 1767 църковна институция, наричана за краткост „Охридска архиепископия“, днес се намират под юрисдикцията на БПЦ, и това е още един аргумент БПЦ да не бъде безразлична към съвременното название на църквата в Северна Македония. Трябва да се обмисли и евентуалното допълнение на чл. 1, ал. 3 от Устава на БПЦ, обявяващ я за правоприемник на „Охридската архиепископия“, като краткото название бъде заменено с цялото име „Архиепископия Охридска на Първа Юстиниана и на цяла България“ и се посочат годините на нейното възникване и ликвидиране.

На базата на решението за признаването на 9 май 2022, от страна на ВП, на каноничността на църквата в Северна Македония, вече немалко архиереи от различни поместни църкви са изпратили писма до македонските йерарси, че са готови незабавно да започнат съслужения. Сред желаещите има архиереи от Александрийската, Румънската, Българската, Еладската и Албанската църкви.

БПЦ може и трябва да се активизира, за да започне пълноценно духовно общение с братята ни в Северна Македония. Не трябва да се забравя, че през Второто българско царство паралелно съществуват Българска патриаршия в Търново и Архиепископия на Първа Юстиниана и на цяла България със седалище в Охрид, като това не е довело до проблеми в народностното и духовно единство.

 

Източници:

  1. Автокефалност или лажна автокефалност – понудата за МПЦ-ОА е на маса… 13/05/2022 https://religija.mk/avtokefalnost-ili-lazna-avtokefalnost-ponudata-za-mpc-oa-e-na-masa/
  2. Бєй, Ілля. На порозі автокефалії Охридської Архиєпископії. 10 травня 2022. https://risu.ua/na-porozi-avtokefaliyi-ohridskoyi-arhiyepiskopiyi_n129075?fbclid=IwAR2_9Tddi4M-eZrDZCj7wULgBV4XoApB6pqldc1HzkNvw_PAUpZTBzPJe1s
  3. Даровский, П. Имперский синдром Фанара как стратегия развития. 7 сентября 2020. https://pravoslavie.ru/133788.html
  4. Даровский, П. „Томосологията“ на Константинополската патриаршия. 7 Януари 2021. https://glasove.com/na-fokus/tomosologiyata-na-konstantinopolskata-patriarshiya?fbclid=IwAR2tR4JqWkHxW04Gy2E4fy7I0vNEiFGYgSFggDs3Vkr3X-WHwnFC-yElHvY
  5. Македонска трибуна. Индианаполис, 18.07.1946; 6.11.1958; 22.01.1959; 1.07.1959; 11.08.1960; 11.07.1963; 18.07.1963; 25.07.1963; 8.08.1963; 15.08.1963; 24.06.1965; 26.10.1967; 2.11.1967; 16.11.1967; 30.11.1967; 8.05.1969; 29.06.1978;
  6. Независима Македония. Рим, 1986.
  7. Патријархот Порфириј објави: Соборот на СПЦ прифаќа и признава автокефалност на МПЦ-ОА. 24 мај, 2022 https://360stepeni.mk/patrijarhot-porfirij-objavi-soborot-na-spts-prifaka-i-priznava-avtokefalnost-na-mpts-oa/
  8. Политика. Београд, 16.12.1977.
  9. Снегаров, Ив. История на Охридската Архиепископия – Патриаршия. Том 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. София, 1924.
  10. Снегаров, Ив. История на Охридската Архиепископия – Патриаршия. Tом 2. От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394–1767). София, 1932.
  11. Соборот на СПЦ со одлука ја врати МПЦ-ОА како автономна црква во рамките на СПЦ 16.05.2022 https://tribuna.mk/soborot-na-spc-so-odluka-ja-vrati-mpc-oa-kako-avtonomna-crkva-vo-ramkite-na-spc/?fbclid=IwAR2XakouRV29M8CwxFosxTaRMROgg8FWirVytktO0gjmkcEm6PW3vDqqvkc
  12. СПЦ понуди канонско единство преку автономија, Москва се согласи, од МПЦ-ОА молк! 17.05.2022 https://libertas.mk/spc-ponudi-kanonsko-edinstvo-preku-avtonomi-a-moskva-se-soglasi-od-mpc-oa-molk/
  13. Тенката линија на која гази дел од Синодот на МПЦ-ОА. 05/06/2022 https://religija.mk/tenkata-linija-na-koja-gazi-del-od-sinodot-na-mpc-oa/?fbclid=IwAR1rTzR5GHxo-TeXQYb2PkoaD53xEQpoi88bmPYtLmAagLeN4O1ghtpHTZk
  14. Устав на Българската православна църква – Българска патриаршия. https://bg-patriarshia.bg/statute
  15. Crkveno-državni vrh Makedonije 10-12. juna kod Vartolomeja i Majke-Crkve u Carigradu. 07.06.2022 https://www.antenam.net/drustvo/religija/247531-crkveno-drzavni-vrh-makedonije-10-12-juna-kod-vartolomeja-i-majke-crkve-u-carigradu?fbclid=IwAR36gpDkPGTntfxuvVG34X-oowTXSfkCP9TJ56PyK5PblglgdWOMm4NKUBE
  16. Mitropolit Andrej: Vaseljenska patrijaršija, a ne Crkva Srbije, kanonski nadležna za svaku novu državu na području bivše Jugoslavije. 15.05.2022 https://www.antenam.net/drustvo/religija/244778-mitropolit-andrej-vaseljenska-patrijarsija-a-ne-crkva-srbije-kanonski-nadlezna-za-svaku-novu-drzavu-na-podrucju-bivse-jugoslavije
  17. Srbe upozoravaju iz Vaseljenske patrijaršije: Nemate nikakva prava oko izdavanja tomosa o autokefaliji Crkvi u Makedoniji. 20.05.2022 https://www.antenam.net/drustvo/religija/245430-srbe-upozoravaju-iz-vaseljenske-patrijarsije-nemate-nikakva-prava-oko-izdavanja-tomosa-o-autokefaliji-crkvi-u-makedoniji

 

* Институт за изследване на населението и човека при БАН, председател на Българска национална платформа

THE ORTHODOX CHURCH IN NORTH MACEDONIA AND THE GEOPOLITICAL REDISTRIBUTION OF THE BALKANS

Assoc. Prof. Dr. Spas TASHEV

SUMMARY

The Macedonian Orthodox Church was established in 1945 with the cooperation of the Communist power in Yugoslavia. In 1958, this church was proclaimed autonomous in the Serbian Orthodox Church. In 1967, the Macedonian Church unilaterally declared autocephaly, which is why it was declared schismatic. After that, several attempts to reconcile with Belgrade were made, but they were all unsuccessful.

In 2017, the Macedonian Orthodox Church – Ohrid Archbishopric (MОC-OA) asked the Bulgarian Orthodox Church to become a mother church. In the same year in Sofia, the bishops of the two churches performed an official church ritual together. There was also a joint meeting of the two Holy Synods.

In 2018, the Ecumenical Patriarchate stated that only it could be the mother church of the church in North Macedonia, and Constantinople set out to establish its canonical status. The conflict in Ukraine has accelerated the resolution of the МОC-OA issue. In 2022, it became known that Moscow and Belgrade were developing a plan for the Serbian Orthodox Church to provide autocephaly to the MОC-OA. In this way, they want to challenge the canon that only the Ecumenical Patriarchate can create new Orthodox churches. On 9 May 2022, the Ecumenical Patriarchate recognized the canonicity of the church in North Macedonia, but stated that it could not include in its name the word “Macedonia” or other words derived from it. 

The Bulgarian Orthodox Church must also defend its interest, because its statute states that it is the legal successor of the medieval Archbishopric of Ohrid (Archipiscopy of Ohrid of First Justiniana and of the whole of Bulgaria, 1018-1767) and today in its jurisdiction includes part of its canonical territories.

 

 

 

Поръчай онлайн бр.1 2024