Глобалната продоволствена криза и геополитическите и последици

За първи път, от дълги години насам, светът се сблъсква с глобална продоволствена криза и, както се оказва, е съвършено неподготвен да реагира адекватно на нея. Дори за мнозина опитни експерти, сегашната криза дойде като гръм от ясно небе. Съвсем доскоро, анализирайки отчетите за селскостопанското производство на планетата, специалистите коментираха, че прекалено ниските цени на храните „рискуват да ликвидират аграрния сектор”.

В САЩ и Европа, фермерите получаваха огромни дотации за да... унищожават посевите си и да съкращават производството. В същото време, Вашингтон и Брюксел постоянно си разменяха нападки заради „прекалено високите субсидии” за селското стопанство, без които продукцията на местните производители би се оказала прекалено скъпа и непродаваема.

Всичко това обаче, бе само прелюдия към „тихото цунами”, както нарече невиждания ръст в цените на хранителните стоки директорът на Международната продоволствена програма на ООН Жозет Ширан. Цифровото изражение на това „цунами” е следното. През последните три години цените на пшеницата скочиха със 181%, на соята – с 90%, на ориза – с 80%, на царевицата – с 35%. В повечето страни млякото и месото поскъпнаха двойно. През последните трийсетина години хранителните продукти не бяха достигали подобни цени. По данни на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ), през последните три години, цените на продоволствените стоки са нараснали с 60-80%.

При това, продоволствената криза засегна не само най-бедните държави в списъка на ООН. На американския Сенат се наложи срочно да гласува програма за увеличаване на разходите за т.нар. „продуктова помощ” с цели 10 млрд. долара. Толкова ще струва на бюджета оскъпяването на „талоните за храна”, които получават в момента 28 млн. бедни американци.

В най-бедната измежду старите членки на ЕС държава – Португалия, под чертата на бедността живеят около два милиона души (20% от населението). При това, около 500 хил. португалци (бездомни, пенсионери, нелегални имигранти) получават безплатни хранителни порциони от благотворителната Продоволствена (или хранителна) банка. В нейната програма за събиране и разпределяне на хранителни продукти са ангажирани около 17 хиляди доброволци.

По данни на испанския Национален статистически институт, заплатите на 60% от испанските семейства не достигат за покриване на разходите им, което ги принуждава да прибягват до заеми дори за купуването на храна. Като причина за това се изтъква високата инфлация, огромните ипотечни вноски и невижданият ръст в цените на хранителните продукти.

Междувременно, през 2004, разрушителното цунами в Индийския океан отне живота на 180 хиляди души, а над един милион останаха без жилища. През 2007, по данни на ООН, рязкото поскъпване на хранителните продукти е пратило под чертата на бедността поне 100 млн. души. В същото време, според Световната здравна организация, всяка година, от глад и породени от него болести, умират по 24 хиляди души.

Тук е мястото да припомним, че още през 1974 ООН оповести намерението си да ликвидира напълно глада на планетата, в рамките на следващите... десет години (т.е. до 1984). Декларацията, разбира се, остана само на хартия. През 90-те години плановете на Световната организация вече бяха доста по-скромни – до 2020 броят на гладуващите да бъде намален поне наполовина. Истината обаче е, че днес той е същия, както и преди 18 години. Но, ако сегашната тенденция се запази, до 2020 броят на гладуващите ще нарасне 1,5 пъти, достигайки 1,2 млрд. души.

В тази връзка, на спешно свиканата в Рим, през юни 2008, среща на Организацията на ООН по прехрана и земеделие (ФАО) трябваше да бъде изработена глобална стратегия за преодоляване на продоволствената криза. В италианската столица се събраха стотици експерти, почти петдесет държавни и правителствени ръководители, 150 министри на селското стопанство, както и ръководителите на всички международни организации, действащи в тази сфера. В Рим се появиха дори президентите на Иран и Зимбабве, макар че очевидно не бяха особено желани от повечето останали участници.

Тоест, аудиторията беше максимално представителна, но въпреки това конкретни мерки така и не бяха обсъждани. Почти всички предложения се свеждаха до необходимостта да се увеличи помощта за гладуващите страни и спешно да бъдат взети мерки за увеличаване на производството на хранителни продукти, което внезапно (особено на фона на досегашната стратегия на развитите държави в тази сфера) се оказа крайно недостатъчно.

Президентът на ФАО Жак Диуф дори се опита да назове цената за окончателното решаване на проблема с глада, определяйки я на 30 млрд. долара. Но, макар че на срещата в Рим бяха дадени неясни обещания за финансирането и, експертите изразяват сериозни съмнения, доколко реална би била подобна програма. Тоест, както можеше да се очаква, на срещата в Рим не се случи чудо, затова пък участниците имаха възможност да представят собственото си виждане за причините за новата криза, поразила планетата. При това, лансираните от тях теории се оказаха доста разнообразни.

Повишената консумация

Първата и най-очевидна причина, която обикновено се посочва е, че човечеството значително е повишило консумацията на хранителни продукти. Най-малкото, защото хората на планетата с всяка изминала година стават все повече и повече.

Тук обаче възниква един проблем. Населението нараства сравнително плавно, докато цените на хранителните продукти скочиха твърде рязко. В тази връзка, някои експерти побързаха да обвинят Индия и Китай, посочвайки, че икономиката на тези две държави се развива толкова успешно, че тяхното доскоро изключително бедно и гладно население през последните години е започнало да се храни далеч по-обилно отпреди. И тъй като това население се измерва с милиарди, дори и малката добавка към хранителния рацион на средния китаец или индиец, води до огромен ръст в световното потребление на пшеница, ориз или месо...

Мнозина обаче, се отнасят към подобно обяснение (което, между другото, е популярно и у нас, в България) по-скоро скептично. Защото наличните данни сочат, че нивото на потребление на месо в Китай е достигнало това в Европа още през 2005. Защо тогава, скокът в цените на хранителните продукти започна чак през 2007? Същото се отнася и за Индия. Напоследък, в тази страна търсенето на хранителни продукти нарастваше средно с 35 млрд. долара годишно. Което никак не е малко. Само че със същите темпове нарастват и потребностите от такива продукти и в Полша. Тоест, едва ли сегашната глобална криза е резултат само от „бума в потреблението” на азиатските гиганти.

В същото време, по данни на консултантската агенция “Oliver Wyman”, милионерите на планетата притежават около 50 трилиона долара. Като всяка година тази сума се увеличава средно с 11%, т.е. въпросната прослойка забогатява с 5,5 трилиона. Само половин процент от тази сума стига за да бъдат нахранени всички гладуващи. По данни на ФАО, 862 млн. души на планетата страдат от хронично недояждане. В същото време, в света има над един милиард души с наднормено тегло, като 300 милиона от тях страдат от затлъстяване (според лекарите, всеки такъв човек потребява средно с 29% повече калории, отколкото е необходимо). Тоест, излиза, че тези хора „изяждат” храната на поне 60 млн. души, без да имат нужда от нея.

Данните на Световната банка пък сочат, че пшеницата представлява 40% от световния продоволствен обем, плодовете и зеленчуците – 17%, а месото – само 3%. В същото време, производството му изисква пет пъти по-голяма площ, отколкото това на пшеница.

Природният фактор

Миналата 2007 постави своеобразен рекорд по броя на бедствията, стоварили се върху селското стопанство в най-различни точки на земното кълбо. В резултат от което светът отбеляза най-високия връх на лошите урожаи, от 1983 насам, а държавните продоволствени запаси паднаха до критично ниско ниво.

Междувременно, учените не са сигурни, дали подобна ситуация няма да се повтори и в бъдеще. Климатът на планетата се променя буквално пред очите ни и с всяка изминала година става все по-малко предсказуем.

„Продължаващите климатични промени водят до това, че все повече обработваеми земи пресъхват, или напротив – се наводняват. Паралелно се появяват нови болести по животните и растенията. Макар че днес трябва да произвеждаме с 40%-60% повече хранителни продукти, на Юг се наблюдава ясно изразена тенденция към съкращаване на засетите площи” – отбелязва в едно интервю заместник директорът на ФАО Александър Мюлер.

Тревожни са и данните на Световната здравна организация. Наскоро нейни специалисти засякоха в Йемен новия и изключително агресивен пшеничен щам, известен като Ug-99 (открит за първи път в Уганда, през 1999). Според тях, през следващите няколко години, той може да порази до 80% от житните посеви в района, предизвиквайки глад в цели държави. Освен това заразата може да се разпространи в Египет и Иран, както и в такива големи производители на пшеница, като Туркменистан, Афганистан, Узбекистан и Казахстан. При подобно развитие, последиците ще бъдат усетени в целия свят. Ефективни средства за борба с тази болест засега няма и не е ясно, дали скоро ще бъдат открити.

Проблемът обаче не се изчерпва само с това. Статистиката сочи, че селското стопанство произвежда почти една трета от вредните емисии на въглероден двуокис (за сметка на използваното гориво, торове и цикъл на преработка). Тоест, колкото повече площ заемат новите посеви, толкова по-големи ще бъдат емисиите на парникови газове, негативно влияещи върху промените в климата. Което пък, на свой ред, отново се отразява върху добивите. Тоест, получава се омагьосан кръг.

Единственият изход е глобалното техническо «превъоръжаване» на селското стопанство и свръахктивното внедряване в него на най-новите технологии. Проблемът е, че повечето от тях просто не са по джоба на мнозинството от най-бедните аграрни държави на планетата.

Днес част от страните, остро нуждаещи се от внос на хранителни продукти, почти са стигнали предела на възможностите на своето селско стопанство. Типичен пример в това отношение е Египет, където местните фермери вече са надминали дори САЩ, Япония и някои европейски държави по добиви на зърнени култури на единица площ и обемите на използваните от тях торове. Те просто няма как да изтискат повече от обработваемите земи, с които разполагат и които никак не са много.

В други региони, много сериозен проблем е достъпът до питейна вода. Острата конкуренция между населението, индустрията и селското стопанство не винаги се печели от последното. Това особено се отнася за държавите от Близкия изток, Индия, Китай и др.

На фона на казаното дотук, успокояващо звучи прогнозата на Международния съвет по зърното, че през 2008 се очакват рекордни добиви на зърнени култури (само добивът на пшеница ще бъде 645 млн. т, докато потребностите са 610-620 млн. т). Едва ли обаче, добивите ще са чак толкова гигантски та да предизвикат спад в цените на хранителните продукти до предишното им равнище.

Междувременно, Организацията за защита на животните (PETA) обяви награда от едини милион долара за онзи, който успее да създаде синтетично месо, чиито вкус и вид да не се различават от истинското. И макар че в случая РЕТА защитава, както твърди, интересите на «избиваните без вина животни», мнозина експерти смятат, че съвсем скоро синтетичното месо може да послужи за решаване на глобалния проблем с глада.

Петролната следа

Напоследък няма глобална криза, в която да не са замесени енергоносителите и, в частност, петрола. През последните три години цените на горивото и транспортните тарифи скочиха средно 4 пъти, а цената на минералните торове – 3-4 пъти. Всичко това се оказва прекалено тежко бреме за фермерите в която и да било държава по света. Защото всеки допълнителен долар, платен за барел петрол, двукратно или даже трикратно се отчита при формиране цената на хляба. В същото време, в развитите държави рязко нарасна интересът към различните «зелени технологии» и най-вече към биогоривото. Част от местния бизнес бързо стигна до извода, че при сегашния (немислим доскоро) скок в цената на петрола, «зеленото гориво», може да се окаже свръхпечеливша инвестиция.

Резултатите от това не закъсняха. През 2007 за нуждите на «зелената енергетика» бяха използвани 100 милиона тона зърнени култури – и най-вече соя, царевица и рапица (като най-евтини). Според редица икономисти обаче, тъкмо това е причината за поне 30% от ръста в цените на хранителните продукти (според други – дори на 50%). При това става дума само за 6% от световния добив на зърнени култури! Както твърди вицепрезидентът на Руската академия за селскостопански науки Иван Ушачов: «ако не беше толкова бурното развитие на биоенергетиката, фермерите щяха да се справят с глобалната продоволствена криза».

Всъщност, един от проблемите е, че водещите производители на хранителни продукти вече активно са се включили в бизнеса с биогоривата и не са склонни да се откажат от него, за да помогнат на гладуващите. През 2010, САЩ планират да преработват до 30% от добиваната в страната царевица в етанолово гориво. На свой ред, ЕС се готви дотогава да повиши дела на «зеленото» гориво в транспорта на Съюза до 10%.

На срещата на ФАО в Рим, през юни 2008, беше съобщено, че всяка година в света се изразхосдват по 11-12 милиарда долара за проекти, свързани с производството на етанол. Което е почти една трета от сумата, необходима за окончателното решаване на проблема с глада на планетата.

В проектния си стадий, програмата за т.нар. «зелена енергетика» изглежда вдъхновяващо. Има обаче три проблема. Първият е, че за стотици милиони от сегашните автомобили преходът към биогориво най-вероятно ще се окаже неуспешен, а може би окончателно ще ги извади от строя.

Вторият проблем е свързан с факта, че (според някои изчисления) за отглеждането на необходимото количество царевица или рапица ще се наложи да се изсекат толкова гори и да се произведат толкова изкуствени торове, че в атмосферата ще бъдат изхвърлени много повече вредни емисии на парникови газове, отколкото ще бъдат «икономисани» за сметка на намаленото потребление на петрол и производните му.

Последният проблем е, че, както мрачно прогнозира шефът на швейцарския хранителен гигант “Nestle” Петер Брабек: «ако 20% от нарастващите потребности от петрол започнат да се покриват с биогориво, хората скоро няма да имат какво да ядат». На свой ред, експерти на групата неправителствени организации “Oxfam” твърдят, че ако развитите държави продължат все така активно да влагат средства в производството на биогорива, до 2025 броят на гладуващите на планетата ще достигне 600 милиона души. Срещу безконтролното производство на биогорива вече се обявиха президентите на Перу и Боливия, а германският министър по проблемите на развиващите се страни Хайдемари Вечорек-Цойл предлага да бъде забранено праизводството на етанол. Съмнения за ефективността на сегашните програми в тази сфера, по различни поводи, изразяват Великобритания и Люксембург.

В същото време, сегашната американска администрация е на мнение, че всички хипотези за влиянието на биогоривата върху цените на хранителните продукти са „пълна глупост и бълнуване”. Тоест, повтаря се ситуацията с парниковия ефект, в който вярва почти цялото човечество, но не и съветниците на президента Буш.

Кой ще плаща сметката?

Продоволствената криза рязко промени отношението на експертите към перспективите пред глобалното селско стопанство. Ако допреди няколко години нещата се изчерпваха с лицемерни съжаления за незавидната му съдба, днес специалистите призовават за огромни инвестиции в тази сфера, сравними с онези в петролната индустрия.

На пръв поглед, в това няма нищо лошо, защото аграрните държави получават шанс да издигнат икономиките си на качествено ново равнище, като се възползват максимално от сегашната конюнктура. На практика обаче, нещата стоят различно. Колкото и да е парадоксално, най-големите печалби от небивалия скок в цените на хранителните проукти съвсем не отиват у най-бедните държави, където всъщност няма нищо освен селско стопанство.

Само в САЩ, през миналата 2007, износът на пшеница се е увеличил със 75%. В Холандия пък, аграрният сектор се превърна в „локомотив” на националната икономика. Впрочем, западният свят отдавна не използва понятието „селско стопанство”. Там то, в неговото традиционно тълкуване, просто липсва. Вместо това се използва терминът „високотехнологично хранително производство”. Именно новите технологии и свръхсъвременната техника са основния фактор за успеха на продоволствения пазар. Докато, някъде в Африка, аборигените се опитват, само с помощта на мотиката, да изхранят семействата си, американците и европейците са в състояние много по-бързо, евтино и качествено да доставят излишъците от собствената си хранителна продукция във всяка точка на земното кълбо.

Достатъчно е да си припомним, колко бързо в годините на прехода българските магазини се напълниха с вносна хранителна продукция, веднага след прословутата ценова либерализация. Да купуваш вносни храни се оказа по-евтино и по-просто, отколкото да произвеждащ собствени. Защото, както е известно, „няма по-ефективен механизъм от пазарния”. Само че днес, много от онези държави, които се радваха на вносното продоволствено изобилие, вече започват да се замислят. Защото вносните храни все повече поскъпват, а собственото производство не е достатъчно, ако въобще го има.

Прогнозите за 2008 сочат 25%-ов ръст на цените, но това е, така да се каже, „средния показател”. По-голямата част от сметката ще трябва да платят най-бедните държави, където ръстът в цените се очаква да варира между 50% и 60%, а за най-бедните африкански страни – до 75%. Затова пък гигантските хранителни концерни отново ще зарадват акционерите си с големи печалби (през 2007 нормата на печалбата в сектора се оказа по-висока от тази в петролно-газовия отрасъл).

Значителни печалби очакват и борсовите играчи. Пшеницата, също както и петролът, отдавна не е просто стока. Търговията с потенциалните договори (т.нар. опции и фючърси) за особено големи количества зърнени култури – е сред основните инструменти на съвременния финансов брокер.

Както е известно, в борсовата търговия се въртят гигантски капитали. Включително и онези, които собствениците им успяха да „спасят” от потеглилия към пропастта американски ипотечен пазар. Пазарът на хранителни продукти се оказа толкова привлекателен за инвеститорите, че в началото на 2008, само на Лондонската борса, броят на фючърсните договори за продоволствени стоки нарасна с 65%. При това тенденцията на този пазар е към повишение и, ако интересът се запази, новият скок в цените е неизбежен.

Последиците

Световният продоволствен пазар се тресе. И никой не разполага с конкретни рецепни за смекчаване и преодоляване на кризата. Затова повечето държави се опитват сами да защитят собствените си интереси. И макар че в реториката на политиците продължават да присъстват „ценностите на свободния пазар”, истината е, че, на практика, този пазар става все по-малко свободен.

Седем от 12-те водещи производители и износители на пшеница обявиха, в края на 2007 или в началото на 2008, че въвеждат ограничения върху износа на тази стратегическа стока. Сред тях са Русия, Китай, Аржентина и Казахстан. В Китай износните мита бяха вдигнати с 20%, а в Русия – цели четири пъти!

На свой ред, Тайланд, Виетнам, Мянма (Бирма), Камбоджа и Лаос усилено преговарят за създаването на... „оризова ОПЕК”, т.е. организация на страните-износителки на ориз. Взети заедно, въпросните пет държави контролират над 50% от световния износ на ориз.

„Принудени сме да купуваме скъп петрол, чиято цена непрекъснато нараства, а продаваме ориза си евтино. Това нарушава търговския ни баланс” – категорично заявяват инициаторите на преговорите – т.е. правителството на Тайланд. Очевидно те се надяват, че хипотетичната нова структура ще може още по-ефективно да диктува цените на основните потребители. Впрочем, Филипините вече обявиха това решение за „заплаха срещу световната продоволствена сигурност”. Въпреки това, преговорите за „оризовата ОПЕК” продължават.

В Латинска Америка, лидерите на Боливия, Никарагуа, Венецуела и Куба се споразумяха преди време да създадат търговски съюз – т.нар. „Боливарианска инициатива за Америка”, като планират да инвестират около 100 млн. долара за развитието на регионалното селско стопанство и увеличаване производството на зърнени култури.

Аналогични мерки с ограничителен или стимулиращ характер обсъждат (или вече осъществяват) и повечето останали страни в света. А основният извод, който всяка държава би следвало да си направи от сегашната глобална продоволствена криза е, че тя окончателно развея мита за уж съществуващия свободен пазар, в рамките на който производството на хранителни продукти може да се концентрира само в няколко, най-благоприятни за това, региони, които да снабдяват с тях целия останал свят. Днес все повече национални правителства се убеждават, че всяка страна следва да притежава собствено развито селско стопанство, дори ако то изцяло зависи от държавните дотации.

* Българско геополитическо дружество

{rt}