Асиметричната война: сбърканите приоритети на американската военна стратегия

През последните години в американската отбранителна политика се утвърди тезата, че доминиращите заплахи, с които се сблъскваме днес  и ще продължим да се сблъскваме през следващите десетилетия, са нетрадиционни, асиметрични и свързани най-вече с бунтовниците-терористи, а не толкова с възможността за избухване на пълномащабни войни между държавите, която стратезите на САЩ смятаха за най-голямата опасност в периода от края на 30-те години на миналия век, до 1989. Според привържениците на тази визия, структурата на американската отбрана, военната доктрина и стратегическото планиране на Съединените щати, както и свързаните с тях оръжейни програми, следва да се променят, така че да могат да отговорят адекватно на новите заплахи, като акцентът се постави върху борбата с тероризма, бунтовническите движения, т.нар. „четвърто поколение войни” и т.н., все от този тип. Подобна представа се основава на една, на пръв поглед, обоснована концепция за бъдещите войни, и, без съмнение, взема присърце стратегическите интереси на САЩ, но истината е, че налагането и ще доведе до сериозно объркване на американските военни приоритети през следващите години и ще ангажира американската армия в безкрайни конфликти, които просто няма как да бъдат спечелени с военна сила.

Самата идея, че военната мощ на САЩ следва да се ангажира сериозно с т.нар. „асиметрични войни”, би трябвало да звучи еретично за „пост-виетнамския” американски военен елит, и по-специално за този от сухопътните сили, чиято доктрина и структура не им позволяват подобни ангажименти.

Струва ми се, че на чисто интелектуално равнище, еволюцията във възгледите за предизвикателствата пред въоръжените сили на САЩ, която доведе до налагането на сегашната постановка, акцентираща именно върху асиметричните войни и необходимостта американската армия да се ангажира с тях, започна още в края на 80-те години на миналия век, когато автори, като Мартин Ван Кревелд, лансираха идеята, че войните между държавите все повече остават в миналото и, че бунтовническите и другите, подобни на тях, форми на конфликт ще определят бъдещето на военното дело, а пък военните и армиите, които си позволят да игнорират тази тенденция, са обречени да станат безполезни (1). Но, ако Ван Кревелд постави само основите на тази нова визия за асиметричните войни, като доминиращи военни конфликти на новото време, тезите на Робърт Каплан от началото на 90-те, имаха решителен принос за налагането и. Именно Каплан обяви, че основната опасност в бъдеще, ще бъдат не традиционните войни между държавите, а по-скоро провалът на държавното управление в редица страни по света и перманентната нестабилност, генерирана от глобалната организирана престъпност (2). Последиците от налагането на тази визия за отбранителната политика на САЩ бяха очевидни – нейните привърженици, призоваваха да бъдат изоставени „остарелите” системи, доктрини и армейски структури, предназначени за водене на големи войни, като на тяхно място бъдат създадени нови, способни да се справят с асиметричните конфликти, с които (според същите тези хора) САЩ са обречени да се сблъскват в бъдеще.

Малко по-късно, към хора на пророците на „асиметричните войни на бъдещето” се прибавиха още авторитетни гласове. Така, Томас Барнет лансира теорията, че зоните на планетата, останали (по една или друга причина) изолирани от процеса на глобализация, могат да се превърнат в огнища на постоянна заплаха за националните интереси на САЩ. Самият той ги определя като „неинтегрирани черни дупки”, противопоставяйки ги на „функциониращото ядро” от развити и глобализирани държави (3). Според него, основната мисия на американската армия днес е да внесе стабилност, добро управление и развитие във въпросните „дупки”. „Това – заключава Барнет – означава преформатиране на нашата военна мощ, съобразно новите предизвикателства, пред които сме изправени” (4).

По същия начин разсъждават в наши дни и хора като Макс Буут (американец от руски произод, който днес е съветник по външната политика на републиканския кандидат за президент Джон Маккейн – б.р.) или Томас Хамис (бивш офицер от военноморските сили на САЩ, автор на концепцията за т.нар. „четвърто поколение войни” – б.р.). Според Буут, „когато става дума за държавно строителство и антибунтовнически операции, сегашната американска армия изостава както от армията на някогашна викторианска Британия, така и от днешния и наследник” (5). Той смята, че това „изоставане” може да се преодолее, като армията на САЩ концентрира усилията си върху подготовката за участие в т.нар. „малки и ирегулярни” войни. Концепцията на Хамис за „четвъртото поколение войни”, макар че има доста по-широк характер, на практика, налага сходни изводи (6).

Доказателство, че тези концепции вече са са превърнали в основа на сегашното стратегическо мислене в сферата на отбраната, са и думите на държавния секретар по отбраната Робърт Гейтс, който, през ноември 2007, заяви: „Истинските предизвикателства, с които се сблъскваме след края на студената война – от Сомалия до Балканите, Ирак, Афганистан и където да било другаде, ни накараха да осъзнаем, че следва да променим приоритетите си в отбранителната сфера за да можем да се справим с феномена на т.нар. „асиметрични войни”. Днес е трудно да си представим, че някоя страна може да се опълчи на САЩ директно, разчитайки на конвенционалната си военна мощ. В същото време, историята показва, как малки, ирегулярни сили – бунтовници, партизани, терористи – вече столетия намират начини да вредят и нанасят успешни удари по далеч по-големи и мощни от тях редовни армии, сеейки хаос. Имаме всички основания да смятаме, че асиметричните военни действия ще бъдат основните на съвременното бойно поле, поне за известно време” (7).

В официална директива на Департамента по отбраната пък се твърди, че „операциите за гарантиране на стабилност представляват основната военна мисия на САЩ” и ключов ангажимент на самия департамент, наред с традиционните военни операции (8). В резултат от всичко това, тезата за значението на асиметричните войни се превърна във важен елемент на американската военна доктрина. Така, в проекта за новия армейски оперативен наръчник (първият от седем години насам), операциите за гарантиране на стабилността и държавното строителство са поставени на едно и също ниво, по значение, с участието и победата в големи конвенционални войни (9). Това схващане толкова силно е проникнало в съзнанието на американския военен елит, че едно наскоро публикувано изследване на корпорацията RAND високомерно приема едва ли не по презумпция „нарастващата необходимост от постоянни усилия за борба с бунтовническите и терористични групи” и предварително отхвърля дори възможността, че в бъдеще ангажирането на американската армия с операции за „гарантиране на стабилността” може да бъде поставено под въпрос (10).

Възможно е, действително да сме свидетели на парадигмална промяна в природата на конфликтите. Днес войните между държавите наистина изглеждат по-малко вероятни, отколкото в миналото. По-сериозният въпрос в случая обаче е за последиците от трансформирането на американските въоръжени сили и специализирането им за водене на асиметрични войни (или на други нетрадиционни форми на военни действия)  и особено на техните най-сложни и изискващи специални умения версии, свързани с антибунтовническите операции и държавното строителство. Струва ми се, че американският военен елит е на път да възприеме като аксиома една теза, която (ако я анализираме по-внимателно) нито е очевидна, нито е оправдана.

Дългосрочната преориентация на американските въоръжени сили към борба с асиметричните заплахи ще се окаже грешка по три основни причини. На първо място, тя позволява на хората, отговарящи за националната сигурност на САЩ или планиращи военната им стратегия, да игнорират реалната степен на промяната в същността на конфликтите, на която сме свидетели днес. На второ място, тя гарантира въвличането на САЩ в конфликти, в които много често техните военни ангажименти се оказват контрапродуктивни (да не кажа изключително вредни) за тях самите. Накрая, тя ерозира и поставя под въпрос далеч по-важната глобална роля на американската военна мощ – да сдържа и да може да отговори адекватно на евентуална мащабна конвенционална агресия.

Не става дума, че САЩ трябва да игнорират асиметричните конфликти в различни точки на планетата, нито пък, че те не застрашават американските интереси. Истината обаче е, че подобни конфликти представляват по-малка заплаха за САЩ, отколкото е модно да се твърди, както и, че американската военна мощ не е най-подходящия инструмент за справяне с тях. Съединените щати действително следва да задълбочат усилията си за намаляване на нестабилността, конфликтите и радикализма в редица ключови зони на планетата и да подкрепят институциите и управлението в държавите, където те са в критично състояние. Само че трябва да го направят, опирайки се на една разширяваща и задълбочаваща се мрежа от невоенни инструменти, действайки превантивно и в тясно сътрудничество с останалите, а не ex post facto и по откровено интервенционистки начин.

Истинското значение на парадигмалната промяна

Въпреки че обобщенията винаги са рисковани, може да се твърди, че в повечето случаи нестабилността, която се описва от теориите за асиметричните и нетрадиционни начини за водене на война, е породена най-вече от причини, нямащи нищо общо с военната агресия. Много бунтове и граждански войни са породени от политически, икономически и психологически фактори, ерозиращи социалната стабилност и обществения ред. А след като този ред рухне, винаги се намират достатъчно водачи и групи, твърдо решени да вземат властта  и водещи яростни битки помежду си за нея. И все пак, основният проблем в много от т.нар. “пропаднали държави”, както и в останалите случаи, когато става дума за граждански войни, бунтове и подем на радикализма (особено в мюсюлманския свят), е наличието на общества, или голяма група от индивиди, чувстващи се потиснати по цял комплекс от причини, включително икономическа стагнация, етническо разделение, натрупани културни и исторически обиди, политически или национални репресии и други фактори. Всички тези проблеми не могат да се решат с военни средства.

Освен това САЩ би следвало да са наясно относно мащабите на конфликтите, които имат предвид, когато разсъждават за асиметричните военни действия – термин, който, сам по себе си, повече замъглява, отколкото изяснява истинската ситуация. Американските части, ангажирани в подобни мисии, са принудени да се занимават с всичко – от оказването на хуманитарна помощ, до провеждане на специални антитерористични операции, от налагане и опазване на мира до борба с партизаните и бунтовниците, следвоенно възстановяване и държавно строителство. Очевидно е, че много трудно могат да се направят някакви генерални обобщения за това, каква точно армия може да се справи успешно с толкова многобройни и силно отличаващи се един от друг потенциални конфликти или мисии. Така например, борбата с бунтовниците и партизаните е нещо много различно от поддържането на мира в Косово например. В същото време и едното и другото нямат почти нищо общо със свръхсекретните антитерористични операции, или пък с класическите миротворчески мисии, под егидата на ООН.

Междувременно, в основата на сегашната война срещу тероризма е едно много по-различно от изброените по-горе предизвикателства – необходимостта от борба с надигащия се радикален ислямизъм. Появата на този феномен е резултат от масовата негативна реакция на незавършената и само частично успяла модернизация и “уестърнизация”, неспособността на местните режими да осигурят необходимата социална сигурност, усещането че мюсюлманските нации и техните интереси биват игнорирани и пренебрегвани от останалия свят, социално-икономическият упадък на значителни части от мюсюлманския свят, по отношение на Запада и много други. Всичко това подхранва реалните или внушени обиди в съзнанието на мюсюлманите, съчетаващи се с екзистенциалните изисквания на модерната епоха и стремежите за утвърждаване на собствената “унижена и оскърбена” нация или етническа група, чрез възраждане на някогашните ценности (11). Опитите целият този сложен комплекс от проблеми да се решава с военни средства, като резултат от възприетата от САЩ концепция, акцентираща върху асиметричните войни, на практика отклоняват вниманието от далеч по-сериозните въпроси, касаещи американската национална сигурност.

Подобни конфликти изискват използването на социални, икономически, политически, информационни и психологически инструменти. Борбата с радикалния ислямизъм в Афганистан, Египет, Мароко или Пакистан, не изисква само използване на военна сила – войната с подобен враг в никакъв случай няма да може да се води толкова ефективно, като онази с някоя конкретна държава. В тази връзка, известният политолог Ричард Рубинстъйн посочва, че “репресиите, основаващи се на принципа за колективната отговорност за действията на терористите, следват точно сценария на нашите противници” (12). На свой ред, Хашми Дауи отбелязва, че “съветската интервенция в Афганистан беше дар божи за уахабитите” (13), защото им даде възможност да започнат глобалната битка, от която се нуждаеха за да легитимират доктрината си. Водещият експерт по съвременните екстремистки течения Марк Юргенсмайер обяснява, че “стратегията на войната с тероризма може да се окаже опасна, защото често се вписва в сценария на самите религиозни терористи, създавайки представата, че се води глобална война между светските и религиозните сили. Тоест, наличието на войнствен светски противник, по правило, е точно това, на което се надяват и разчитат религиозните екстремисти” (14).

Антибунтовническите операции и държавното строителство се различават от борбата с ислямския радикализъм, но и при тях ползата от военната сила не е кой знае колко по-голяма. Съвременната концепция за борба с бунтовническите движения се базира на предпоставката, че постигането на стабилност за по-продължителен период, дори когато трябва да се справиш с въоръжени бунтовнически формирования, изисква най-вече невоенни методи и средства: изграждането на жизнеспособни политически институции, възстановяване на националната инфраструктура, подкрепа за местната икономика, създаване на ефективни полицейски сили и т.н. Сигурността, която дава мащабното военно присъствие, може да бъде предпоставка за постигането на подобни резултати, но не може да ги гарантира. В същото време, действията на тези военни сили, особено ако са чуждестранни, рискуват да укрепят позициите на бунтовниците, терористите, или партизаните, отчуждавайки местното население от онези, които се борят с тях. Непосредствено след завръщането си от Ирак, генерал Питър Чиарели, формулира един от основните изводи, които е направил от присъствието си там, така: “онези, които разглеждат сигурността най-вече като функция на военната активност, много бъркат”. Според него: “Опитите да ерозираме влиянието на противника, чрез директни военни акции и подготовката на иракски сили за сигурност, ни доведоха до заключението, че така рискуваме по-скоро да тласнем онези, които досега са заемали неутрална позиция, в противниковия лагер, отколкото да ги направим наши привърженици. Военните операции могат да ни донесат определени временни успехи, но в крайна сметка, няма да ни гарантират коренен прелом в ситуацията, дари напротив. В най-добрия случай бунтовниците ще разширят позициите си, а в най-лошия – макар че няма да претърпим военно поражение, заемащиите неутрална позиция все по-масово ще се прехвърлят в лагера на врага, а загубите ни в жива сила и обществена подкрепа ще достигнат неприемливо високо ниво” (15).

Чиарели не твърди, че армията не играе никаква роля в борбата с бунтовниците, но акцентира върху крайно ограничения характер на военното участие в нея. Въпреки това, мнозина американски военни и стратези, посочвайки промяната на тактиката в Ирак и уж дължащото се на нея частично подобряване на ситуацията там, продължават да вярват, че адаптацията към местната специфика и усъвършенстването на тактиката ще позволят кампанията срещу бунтовниците да бъде спечелена с военна сила, пък макар и съчетана с някои политически и икономически елементи. В тази връзка, напоследък особено моден стана терминът “операции, използващи целия спектър от средства” (full spectrum operations).

Въпреки това, истината която се прикрива с тази добре звучаща фраза, а също и изводът, който се натрапва от доктрината за борба с бунтовническото движение е, че там, където все пак е постигнат някакъв прогрес, той се дължи най-вече на използваните политически и икономически фактори, а не толкова на военните.

Без съмнение, американските части в Ирак и Афганистан положиха героични усилия за да се адаптират към изискванията на този тип конфликти. Въпреки това, внимателният анализ на техния опит през последните шест години показва, че тези усилия са били обречени още от самото начало. Разполагането на военни части, обучени да убиват, разрушават и завземат територията на противника в една среда, в която тяхна първостепенна задача е осъществяването на друг тип мисии, като например подпомагане формирането на местната власт, строеж на училища или създаване на местни полицейски сили, не можеше да не породи проблеми и напрежение. Това напрежение би могло да се ограничи, но то е неизбежно и ще продължи да съществува, докато военните части са обременени с роля, за която нито са създадени, нито са подготвени, нито пък са подходящи (16). Постоянно атакувани от противник, който остава в сянка, военните по правило реагират с очевидно несъразмерни и разрушителни ответни действия. Патрулирайки по улиците и търсейки укриващи се бунтовници, те непрекъснато се опитват да “демонстрират решителност”, да покажат сила и до безкрайност да продължават преследването на неуловимия си противник. Последното често включва грубо проникване в домовете на гражданите, размахване на оръжие пред лицата на жени и деца, унизителни разпити и всевъзможни други оскърбителни действия. Всъщност, ако в операциите срещу бунтовниците все пак се постигат някакви успехи, това обикновено не се дължи на техните военни компоненти, а тъкмо напротив – въпросните компоненти, по правило, ги поставят под въпрос.

Тъкмо поради това е крайно опасно да разглеждаме армията като основния инструмент за да се справим с крайно неясните и покриващи много широк спектър асиметрични предизвикателства, от типа на радикалния ислямизъм, държавното строителство, операциите по поддържане на стабилността и дори борбата с бунтовническите движения. Всички приказки за необходимостта от преориентация на акцента в операциите на американската армия към асиметричните заплахи са опасна самозаблуда, позволяваща на онези, които трябва да планират и гарантират националната сигурност на САЩ, да игнорират наистина драматичните промени в характера на съвременните конфликти. Асиметричните заплахи изискват асиметрични отговори – т.е. използването на адекватни политически, икономически, културни, информационни и психологически инструменти, тактики и техники, вместо да се залага на армейските части, чието истинско предназначение е да се сражават и да печелят истински пълномащабни войни, което е нещо много по-различно. Стратегическият капан е очевиден – притежавайки толкова мощен, скъп и сложен военен иструмент, американските политици ще бъдат изкушени да го използват отново и отново (всъщност те вече го правят), вместо да действат по-умно, залагайки на невоенните инструменти за справяне с асиметричните заплахи.

За да бъдем честни, следва да признаем, че редица отлични специалисти, като споменатия по-горе Томас Хамис, или дори държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, са наясно със значението на невоенните инструменти на американската мощ за справяне с тези нови заплахи и призовават за усъвършенстването им. На практика обаче, в американските операции в

Ирак и Афганистан продължава да доминира военният елемент. Но, докато значителна част от военната мощ на САЩ е ангажирана в т.нар. асиметрични войни, използването на други инструменти за целта ще продължи да остава на заден план. Резултатът от което ще бъде твърде печален.

Някои привърженици на тезата за необходимостта американската армия да се ангажира с асиметричните войни, биха ми възразили, че подобни аргументи пренебрегват дългата история на участието на военните в антибунтовнически операции и държавно строителство. Ролята им в тях може да не е чак толкова значителна, но със сигурност е полезна за крайния успех, особено ако се комбинира с използването и на други инструменти. Военните части, обучени за борба с бунтовниците, биха могли да удържат фронта, докато не влязат в действие и останалите средства. Според мнозина, подобна рецепта се е доказала, както в миналото, така и днес, включително и в Ирак. Няма съмнение, че военните играят важна роля в различни асиметрични конфликти, но е важно да уточним и точно каква е тя. При чисто хуманитарни или традиционните мироопазващи операции, армията лесно се справя с логистичните и полицейски функции, макар че добре обучените полицейски сили вероятно биха се справили не по-зле. В някои случаи, когато мирът трябва да бъде наложен със сила (както беше в Косово), военните инструменти също могат да се окажат полезни.

Когато обаче става дума за антибунтовнически операции или държавно строителство, опитът от миналото сочи, че дори и специално подготвените за подобни цели части, обикновено оказват само непряко влияние върху крайния успех. Той, в много по-голяма степен, зависи от това, дали правителството, опитващо се да установи ред в страната, се ползва с необходимата легитимност. Дали защитава кауза, способна да обедини нацията? Или пък, дали бунтовническото движение може да разчита на дълбоко вкоренените национални, идеологически, етнически, племенни или религиозни предразсъдъци на местното население, или представлява периферен и чужд за него феномен? Дали бунтовниците разполагат с достатъчно смели и харизматични лидери? Дали могат да разчитат на сериозна външна подкрепа? Дали насилието в конкретния граждански или етнически конфликт вече е преминало онази критична точка, след която противостоящите си страни са изчерпали стръвта си за реванш и отмъщение и са склонни да мислят за постигането на мир?

Историята ни учи, че именно от отговорите на тези въпроси зависи, дали бунтовниците ще успеят, или конфликтът ще приключи. Колкото и да са оптимизирани действията на външния съюзник на местното правителство в борбата му с бунтовниците, те рядко са в състояние да определят изхода от нея. И, ако един ден в Ирак настъпи мир, той едва ли ще бъде резултат от военна победа.

Може ли една добре подготвена армия да бъде полезна в подобен контекст? Могат ли военните да съдействат за успешното разрешаване на конфликта? Могат разбира се, и го правят, включително и в някои райони на Ирак. Само че американският военен „истъблишмънт” не може да си позволи постоянно да организира подобни мисии и онези, които планират отбранителната стратегия на САЩ, трябва много сериозно да се замислят за приоритетите и цената. Ресурсите на Америка не са неограничени.

От друга страна, ако борбата с бунтовниците и терористите, както и държавното строителство, са най-вече политически, социални, икономически и психологически задачи, които само отчасти имат военен характер, тогава излиза, че няма особен смисъл да се харчат милиарди за подготовката на такава армия, такива оръжия и такива доктрини, от които няма съществена полза в днешните т.нар. асиметрични войни. И, в същото време, упорито да се игнорират (както от финансова, така и от административна гледна точка) невоенните инструменти (икономическа помощ, публична дипломация, културно влияние), които могат да се окажат решаващи в подобни конфликти. Освен това се очертава и друга опасност. Постепенно, но неизбежно, концентрацията на вниманието и продължаващото ангажиране в асиметричните войни, ще ерозира и обезцени военните системи и структури, подходящи за водене на традиционните войни между държавите.

Рискът от подобно развитие – т.е. от отказа да бъдат финансирани изследванията, производството и внедряването на военни системи, предназначени за водене на големи войни, защото вниманието на американските стратези все повече се концентрира върху асиметричните войни, е съвсем реален. Доказва го и военният бюджет на САЩ за 2009. Департаментът по отбраната иска още 9 млрд. долара за нови военни мисии в различни точки на света. Имайки предвид развоя на събитията в Ирак и Афганистан, можем да очакваме, че почти 15 млрд. долара ще бъде ръстът на средствата за водене на т.нар. асиметрични войни (42%), докато ръстът на тези за стратегическата модернизация на американската армия е само 23% (т.е. малко повече от 8 млрд. долара) (17).

Разбира се, редица експерти биха възразили, че тези цифри са подвеждащи и, че САЩ продължават да поставят ударението върху развитието на системите за водене на пълномащабни войни. Истината обаче е, че през настоящата 2008 за „глобалната война с терора” (т.е. за операциите в Афганистан и Ирак) бяха похарчени 189 млрд. долара, което е лъвската част от военния бюджет на страната (479,5 млрд. долара). При това, в тази сума не влизат съпътстващите невоенни разходи, които никак не са малки. Разширяващите се ангажименти в операциите за налагане на стабилност в различни точки на света, струват все по-скъпо, водят до необходимостта да бъде попълвана унищожената и повредена военна техника, да бъдат намерени доброволци за очевидно непопулярни войни и т.н.

В дългосрочен план тези операции ще изискват все нови и нови разходи и стратегията на асиметричните войни, налагаща на американската армия непрекъснато да се прехвърля от един към друг конфликт, постоянно ще задълбочава проблемите. Всеки месец, който някой американски офицер използва за да учи арабски, е изгубен за него, защото през това време не може да усъвършенства уменията си да води истинска пълномащабна война.

Последиците, в стратегически план, могат да се окажат още по-сериозни. Колкото повече апаратът, който трябва да гарантира националната сигурност на САЩ, бива обсебен от идеята за асиметричните конфликти, възприемайки ги като единствената възможна война на настоящето и бъдещето, толкова повече намаляват шансовете тези конфликти да бъдат разрешени с невоенни средства. Междувременно, на редица други потенциално по-сериозни заплахи за сигурността на Америка (като например възхода на Русия и Китай) се отделя далеч по-малко внимание. В епоха, когато вероятността от избухването на война между големите световни сили, макар и да е малка, все пак продължава да съществува, американската обсебеност от концепцията за асиметричните войни е неразумна в стратегически план, най-малкото защото евентуалното избухване на подобен мащабен конфликт моментално би засенчило случващото се в Сомалия или Афганистан. Русия демонстрира нарастващ автократичен и антизападен национализъм, а решимостта на Китай да трансформира икономическите си възможности в геополитическа и военна мощ е очевидна. И макар че съвсем не е неизбежно някоя от тях да се превърне в заплаха за мира, това не бива да се изключва напълно.

Наред с други рискове (като онези, свързани със Северна Корея или Иран), тези реалности илюстрират наивността на тезата, че светът вече не е застрашен от мащабни конвенционални войни. За разлика от асиметричните предизвикателства, за справянето с които важна роля могат да изиграят международните организации и националните държави (помагайки за решаването на икономическите, социални и политически проблеми, стоящи в основата им), само Държавният департамент по отбраната разполага с необходимите инструменти за осъществяване на мащабни конвенционални операции (възможности за ядрено и конвенционално сдържане, глобални логистични, включително базирани в космоса, съоръжения, противоракетна отбрана и т.н.). И, ако САЩ позволят постепенната деградация на целия този впечатляващ инструментариум, няма да се намери друг, който да може да изиграе тяхната роля за предотвратяване на евентуални бъдещи пълномащабни войни между държавите.

Сбърканата война

Ако включването на армията се оказва грешния отговор при повечето асиметрични войни, друга причина за отказа от концентрирането предимно върху този тип конфликти при планирането на американската военна стратегия е, че самият подход към участието и постигането на победа в тях е сбъркан. Това се дължи на спецификата на подобни конфликти, повечето от които просто не могат да бъдат решени с външна намеса, както и на факта, че националните интереси на САЩ могат да пострадат, ако те си останат нерешени.

Карл фон Клаузевиц е сред първите, посочили разликата между ограничените и неограничените (или абсолютните) войни. Разбира се „абсолютната война” на Клаузевиц е теоретична абстракция, концепция за тоталния конфликт, който на практика не съществува. Самият той използва това понятие, отчасти като начин да илюстрира същността  на ограниченията, налагани върху всяка война. Според Клаузевиц, войната се ограничава от равнището на политическите искания на участниците, ситуацията, в която са поставени те, волята им, мащабите на ангажираната в нея военна сила и т.н. (18). Именно от тезата на Клаузевиц за наличието на въпросните ограничения, произлиза и прочутата му фраза за „войната като продължение на политиката”, защото именно политиката и политическата среда налагат ограничения на конфликта, определяйки например ресурсите, които противниците могат да използват в него.

Проблемът с асиметричните войни по света, както и основната причина САЩ да не могат да се справят ефективно с тях е, че тези конфликти неизбежно имат (и ще имат) строго ограничен характер за Съединените щати, докато за противниците им те нерядко придобиват параметрите на „абсолютната война”. Това противоречие е типично за характера на асиметричната война, в която фанатизирани терористи, екстремисти или бунтовници се опитват да победят в един конфликт, който разглеждат като абсолютен и апокалиптичен, докато за САЩ това е война, водена далеч от собствените им граници и не застрашаваща пряко националните им интереси (19). Контролът над такива места, като Багдад, Кабул, Могадишо или (ако се върнем назад в историята) Сайгон е много по-важен за революционерите, бунтовниците, бандитите и водачите на местните милиции, отколкото за САЩ (най-малкото в дългосрочен план). Тази фатална асиметрия по отношение степента на ангажираност с въпросните конфликти не може да бъде преодоляна и тъкмо това прави асиметричните войни толкова неподходящи за основна цел на американската военна стратегия. Освен това (както показват и примерите от близкото минало) тя рискува постоянно да въвлича Америка във все нови и нови изтощителни авантюри (20). Проблемът се задълбочава от факта, че в съвременната глобална епоха чисто психологическият ефект от насилието в една или друга точка на света върху общественото мнение в САЩ, или където и да било другаде, е несравнимо по-голям, отколкото в миналото.

Преди няколко години, двама авторитетни военни специалисти – Ричард Бетс и Едуард Лътуак, изтъкнаха и друга достатъчно сериозна причина САЩ да избягват ангажирането си в асиметричните войни, посочвайки, че опитите подобни конфликти да бъдат „лекувани” с помощта на масирана военна сила се оказват крайно изтощителни за страната, която ги практикува и, на практика, са контрапродуктивни. Въпреки че външните сили могат да се ръководят от най-добри намерения, а усилията им временно да намалят насилието и да спасят живота на немалко хора, подобни интервенции обикновено просто трансформират обществените борби във въоръжени конфликти с ниска интензивност, тлеещи в продължение на десетилетия и готови да избухнат веднага щом външният контрол бъде отслабен или изчезне.

И двамата специалисти изхождат от презумпцията, че повечето граждански конфликти не са резултат от случаен инцидент или недоразумение, а от острия сблъсък между политическите цели на конкуриращи се обществени групи. Като последица от това, както подчертава Бетс, ограничената външна военна намеса „може да сложи край на войната, ако силата, осъществяваща интервенцията, вземе нечия страна, променяйки драстично локалния силов баланс” и така помогне на един от противниците да победи. Военната интервенция може да сложи край на войната и „ако външната сила поеме пълния контрол над ситуацията, респектира в достатъчна степен местните конкуренти за властта и наложи мирно решение на конфликта”. При първия случай, външната сила, осъществяваща интервенцията, очевидно не е безпристрастна, а във втория самата интервенция няма ограничен характер. През последните години САЩ и съюзниците им се опитват да осъществяват едновременно и двата типа намеса, но както отбелязва Бетс: „опитите целта да бъде постигната и по двата начина, по правило, блокират постигането на траен мир, защото, от една страна, създават условия, в които нито един от противниците не може окончателно да се наложи над другия, но въпреки това не спира опитите си да го стори” (21).

Според Лътуак: „Нелицеприятна истина, която често съзнателно се игнорира е, че макар войната да е огромно зло, от нея има и известна полза, защото разрешава политическите конфликти и води до мир. Това обикновено става, когато всички противници биват силно изтощени, или пък един от тях постигне решителна победа. И в двата случая, битката продължава докато не бъде намерено решение”. Проблемът през последните десетилетия бе, че „войните между малките сили рядко биваха оставени да стигнат до естествения си завършек”, а вместо това често бяха прекъсвани „преди пламъкът на конфликта сам да угасне, създавайки подходящите условия за постигане на трайно споразумение между страните в него” (22).

Изводите от тезите на Бетс и Лътуак са ясни. Ако асиметричната война е свързана с една или друга развиваща се нация, интервенцията, целяща прекратяването и, ще изисква от съответната външна сила да поеме тежкия и изтощителен ангажимент да смаже с военни средства коренящите се далеч в миналото агресивни амбиции на едната (или на всички) страна в конфликта, да потиска повторната им изява в продължение на дълги години (или дори десетилетия) и в същото време да финансира алтернативните социални, икономически и психологически тенденции, за да гарантира, че аспирациите, омразите, стереотипите и силовата динамика, породили конфликта няма да се възобновят. Или, както заключава Лътуак: „мирът е траен, само ако войната наистина е приключила” и военната интервенция окончателно е сложила край на процеса, породил конфликта. Според него, „политическите елити трябва активно да се съпротивляват на емоционалния импулс да се намесят във войните, водени от други народи, и то не защото са им безразлични техните страдания, а точно защото са загрижени и биха искали да улеснят постигането на мира” (23).

На мнозина подобно рационално поведение вероятно би изглеждало неморално – да оставиш гражданските войни „сами да затихнат” означава да допуснеш мащабни прояви на насилие. Действително, понякога необходимостта от външна намеса е съвсем оправдана и може да помогне за разрешаването на проблема без кой знае какви усилия и разходи. В някои случаи войните вече са навлезли във фаза, когато дори малката помощ отвън, под формата на стандартните наблюдателски мисии на ООН, подкрепени от съвсем скромни мироопазващи сили, може да свърши работа. През 2007-2008 104 хиляди души от 119 страни са участвали в двайсет мироопазващи операции на Световната организации, разходите за които са само 7 млрд. долара (24). САЩ могат да се включат по-активно в тези съществуващи и ползващи се с глобална подкрепа усилия, почти без да се опасяват, че ще се сблъскат със специфичните рискове, свързани с ангажиментите им с асиметричните войни.

Разбира се, случаите на откровен геноцид спадат към друга категория. Систематичното изтребване на хора излиза извън рамките на традиционния „конфликт” и за него не важат съображенията, изложени по-горе. Всеки такъв случай е уникален. При някои, като например този в Дарфур, прекратяването на геноцида може и да не изисква мащабна интервенция, а по-скоро силен външен натиск (базиращ се на достатъчно глобален консенсус) върху държавния апарат, осъществяващ изтреблението на собствените си граждани, съпроводен от скромно присъствие на наблюдатели от ООН.

Но, ако все пак приемем, че Бетс и Лътуак са прави – т.е., че естественият завършек на войните разкрива пътя към постигането на траен мир, излиза, че изкуствено прекратените (чрез външна военна намеса) конфликти винаги могат да се трансформират в постоянно тлеещо насилие и тогава моралните аргументи в полза на външната интервенция вече не звучат чак толкова убедително. Отличен пример за това са Балканите, където оправданите (както изглеждаха тогава) външни намеси помогнаха единствено за понижаване на градуса на тлеещите конфликти, без да могат да ги прекратят напълно (25). Всъщност, ключовият въпрос е за границите на моралните ангажименти за прекратяването на конфликтите, както и колко висока цена се очаква да платят САЩ и останалите водещи световни сили (и колко дълго ще трябва да я плащат) за да изпълнят задълженията, с които някои са решили да ги натоварят. Последните шест години демонстрираха, че между идеалистическите цели на американските „интервенционисти” и суровите реалности на държавното строителство и операциите по поддържане на стабилността разминаването е далеч по-голямо, отколкото мнозина можеха да си представят.

В крайна сметка, американската политика в сферата на националната сигурност следва да бъде обвързана с националните интереси на САЩ, а не само със защитата на глобалните ценности и норми. Ако оставим настрана емоциите, ще трябва да признаем, че в нито една от асиметричните войни,  с които Америка се е ангажирала, не са засегнати нейните жизнени интереси. По самата им природа, тези войни, които обикновено се водят далеч от САЩ и представляват ограничени конфликти с очевидно неравностойни противници, не могат да се смятат за кой знае какъв залог за Америка. Всеки път, когато САЩ вземаха решение да слязат от сцената на подобни конфликти, както беше в Ливан, Сомалия или Виетнам, те си тръгваха с наранен престиж, но без сериозни последици за националната им сигурност. Всъщност, в нито един от тези конфликти, американските национални интереси не изискваха въоръжената интервенция на САЩ. Що се отнася до асиметричните войни, чак до 11 септември, те оставаха в периферията на американските интереси и, съответно, не привличаха особено американските военни стратези.

В периода след 11 септември обаче, мнозина стигнаха до извода, че жизнените интереси на САЩ са застрашени от международния тероризъм. Въпреки това, схващането, че Америка „неизбежно” ще бъде ангажирана с този тип войни в днешната епоха на „пропадналите държави”, да предотврати превръщането на последните в убежище и база на тероризма, е сред най-големите грешки в американското стратегическо планиране в ерата след края на студената война. Всъщност, терористите въобще не се нуждаят от тотално рухнали държави, в които да създадат свои бази. Граничните райони на Пакистан (който трудно може да се причисли към „пропадналите държави”) са най-сигурното убежище за Ал Кайда в момента, а мнозина от най-радикалните и активисти се подвизават в страни като Алжир и Мароко, или пък в напълно „благополучната” Западна Европа.

Разчистването на политическата карта на света от т.нар. „пропаднали държави” няма да сложи край на всички тези заплахи. Не по-малко погрешна е и тезата, че всяка „пропаднала държави” е убежище на терористи. Хаити, Сомалия и доста други страни очевидно покриват критериите за „пропаднали” или „пропадащи”, но в нито една от тях няма големи тренировъчни лагери или бази на терористи. Дори ако наистина е налице някаква връзка между „пропадналите” държави и тероризма, подобна корелация не обяснява асиметричния характер на свързаните с това проблеми. Въпреки че нестабилността, като цяло, е много сериозен проблем за света, нито един граждански конфликт, в която и да било страна на планетата, не представлява чак такава заплаха за САЩ, че да позволява на Вашингтон да постави американските интереси в една и съща плоскост с тези на местните враждуващи лагери.

Налице са и редица други проблеми. Разполагането на големи военни контингенти в рискови държави трудно може да се приеме за адекватна мярка срещу тяхното „пропадане”. Има редица други по-подходящи инструменти за справяне с терористичните центрове, без да се налага да прибягваме до военни интервенции, окупация и държавно строителство. Дори от чисто военна гледна точка има по-добър подход: да бъдат открити убежищата на терористите и по тях да бъде нанесен удар, без да се опитваме да отстраним всичко онова, което генерира нестабилност и би могло да създаде условия за появата на терористични бази в една или друга страна. Паралелно, могат да се използват наличните невоенни средства за подобряване на управлението и укрепване на институциите и икономиката във въпросните държави. Тоест, не става дума за нов изолационизъм, а за ясно осъзнаване на задачите, за чието решаване американската армия е най-подготвена, както и за необходимостта от паралелни политически усилия за изместване на акцента върху невоенните инструменти в арсенала на САЩ, с чиято помощ, в средносрочен и дългосрочен план, ще може много по-успешно да бъде решен проблемът с „пропадналите държави”.

На чисто стратегическо равнище, поставянето на фокуса в планирането на американската отбрана върху асиметричните войни, изисква провеждането на такава външна политика, в резултат от която САЩ са обречени постоянно да затъват в различни операции за „гарантиране на стабилност”, следвайки безумната идея, че Вашингтон и неговите съюзници могат и следва да възстановят реда в „пропадналите държави”. Практическата полза от подобна политика е крайно съмнителна, да не говорим, че тя няма как да се ползва със сериозна обществена подкрепа. Американците, дори в началото на войните в Афганистан и Ирак, не демонстрираха особен интерес към схемите за т.нар. „национално и държавно строителство”, заплашващо да се проточи до безкрайност (26). Въпреки това, отбранителната стратегия, поставяща в центъра на усилията си подготовката за асиметрични войни, задължава Съединените щати да се ангажират именно с това.

Прекаленото концентриране на американските военни стратези върху асиметричните войни поражда риска, че САЩ могат сами да се вкарат в опасен капан, поставяйки под въпрос собствената си сигурност. В един свят, където основните заплахи вече не идват от другите държави, а от „недържавните играчи” (както се опитват да ни внушат), американците рискуват непрекъснато да се прехвърлят от един граждански конфликт към друг, от едно бунтовническо движение към друго, в напразни опити да сложат край на глобалната нестабилност, за да гарантират сигурността си. Истината обаче е, че жизненоважните национални интереси на САЩ не са залога в тези войни. Забравя се, че американската отбранителна политика отдавна играе глобална роля, обслужвайки САЩ и глобалните им интереси, които са далеч по-важни от ангажирането на страната в асиметричните войни или други нетрадиционни мисии в различни точки на планетата.

Да забравиш онова, което правиш най-добре

Призивите за концентриране на вниманието върху ирегулярните военни действия обезценяват онова, което САЩ могат да правят най-добре във военен аспект и което е най-важната им глобална роля. От Втората световна война насам, американската армия се специализира във воденето на високоинтензивна конвенционална война и съумя да създаде толкова модерни военни сили, технологии и доктрини, че много малко държави (ако въобще има такива) могат да и съперничат в това отношение. Това е мисията, която привлича повечето доброволци в армията на САЩ, и това са военните действия, за които нейния команден и редови състав е най-добре подготвен. Много анализи, посветени на „американския начин на водене на война”, посочват трудностите, с които се сблъсква армията на Съединените щати винаги, когато бива принудена да води ограничени и продължителни „сиви” войни, т.е. точно този тип войни, които привържениците на тезата за „асиметричните конфликти” призовават да бъдат поставени в центъра на американската отбранителна стратегия (27).

Сред най-големите гаранции, че светът няма да бъде разтърсен от нова голяма война е конвенционалната военна доминация на САЩ. Наличието на подобна сила, която декларира, че няма завоевателни намерения и, в същото време, притежава несравнимо по-голяма от тази на останалите военна мощ, е много полезно за по-голямата част от международната общност и особено за онези страни, които не възнамеряват (или просто не могат) да отделят сериозни средства за отбрана. Именно така бяха възприемани Съединените щати след краха на Съветския съюз, поне до началото на ХХІ век, когато възникнаха много сериозни съмнения относно мирния характер на американската политика. Разбира се, далеч не всички страни са склонни да приемат конвенционалната военна доминация на САЩ, макар че днес те със сигурност са по-малко, отколкото бяха преди десетина години например. Ако оставим настрана онези от тях, чиято външна политика може да се определи като „потенциално агресивна” и чиито амбиции биват сдържани от американската военна мощ (като Иран или Северна Корея), конкурентни на САЩ държави, като Китай и Русия, също не са никак ентусиазирани от водещата военна роля на Америка.

Не бих искал обаче, да бъда разбран погрешно. Не споделям визията за еднополюсния свят, лансирана от американските „ястреби” и неоконсерватори, през 90-те години на миналия век, която изключва наличието на други (освен САЩ) силови центрове. Става дума за провеждането на такава политика в сферата на отбраната, в чиито фокус да е поставена конвенционалната (а не асиметричната) война и която да разчита на мултилатералния подход, т.е. на сътрудничеството с другите държави за отхвърляне на агресивността в международните отношения. Тоест, САЩ следва да се откажат от сегашната си провокационна военна политика и да възприемат такова поведение в тази сфера, което да успокои националистическите настроения в страни като Русия и да потвърди ангажимента на Вашингтон да работи съвместно с ООН, особено що се отнася до осъществяването на военни мисии в една или друга точка на света.

Със сигурност постоянно ще възникват нови и нуждаещи се от решение проблеми, породени от естествената динамика на американските отношения с Китай, Русия и другите големи сили, и това е един от аргументите за това конвенционалната война да остане във фокуса на стратегическото планиране на САЩ. В същото време, възприемайки един по-ограничен, предпазлив и многостранен подход, Вашингтон ще може да преодолее успешно тези проблеми, без да им позволи да доведат до мащабен военен сблъсък.

Това ще предопредели и основната роля на американските въоръжени сили през следващите години: да бъдат „гръбнак” на глобалното сдържане на пълномащабните войни и по този начин да осигурят необходимото време за изготвянето на нови и по-адекватни на епохата механизми за предотвратяване на териториалните агресии. Подобно развитие би било особено полезно и за самите Съединени щати, защото ще доведе до един свят с много по-малко мащабни и свързани с конкретни държави военни заплахи за американските интереси. Затова налагането на тези тенденции е най-важното нещо, което САЩ могат да направят за гарантиране на собствената си сигурност в дългосрочен план, по-важно дори от кампанията срещу Ал Кайда, при условие че това движение запази (повече или по-малко) сегашната си мощ и възможности. Поставянето на американските въоръжени сили в служба на въпросните тендиции е проява на дълбока стратегическа логика.

Този модел може и следва да се опира на формирането на стабилни коалиции и съюзи. Доколкото е възможно, САЩ трябва да продължат да интегрират локалните си съюзници в това глобално конвенционално военно присъствие, както го правеха след 1945 и то по същите очевидни причини: то позволява да бъде облекчено бремето на Америка, чрез споделяне на отговорностите по „сдържането”, и в същото време ще улесни приемането на доминиращата роля на САЩ. Възприемането на подобна „конвенционално ориентирана”, многостранна военна политика ще включва признаването на радикалния ислямизъм, заплахата от глобалния тероризъм, пропадналите държави и лошото управление, като проблеми, изискващи постоянно и масирано използване на невоенни инструменти, за чието решаване обаче, използването на военна сила е по-скоро контрапродуктивно. Тоест, тази политика ще избягва ангажирането на американската армия в повечето антибунтовнически войни, държавното и националното строителство и операциите за налагане на стабилност.

Вероятно най-убедителния отговор на подобна програма би било простото отхвърляне на необходимостта от каквато и да било фундаментална промяна. Защо да не се ориентираме към военна политика, която да ни осигури възможност да осъществяваме всякакви операции и да използваме армията си във всякакъв вид конфликти? В крайна сметка, САЩ трябва да са готови да се справят с всяко потенциално предизвикателство, което би могло да възникне някъде по света.

Необходимостта от широк набор от средства, с които да можем да се противопоставим на асиметричните заплахи е безспорна. САЩ следва драматично да  разширят и много внимателно да преразгледат програмите си за социално-икономическа помощ и културните си ангажименти в ключовите региони на мюсюлманския свят. Вашингтон със сигурност само би спечелил, ако има възможност да изпраща експерти по формирането на политически и съдебни институции, икономическото развитие, връзките с обществеността, образованието и редица други сфери в застрашените (или вече обхванати) от конфликти райони, за да помогнат за дългосрочната стабилизация и успеха на усилията в националното и държавно строителство. Както вече споменах,  финансовата и логистична подкрепа за определени мироопазващи мисии на ООН, или пък изпращането на много малки групи военни, също може да има смисъл, стига въпросните операции действително да са ограничени по своите мащаби и продължителност. Всичко това е съвсем различно от политиката, изискваща САЩ да се ангажират с мащабни операции за установяване на стабилност, държавно строителство, борба с бунтовниците и военни интервенции, целящи да разделят воюващите страни в различни граждански войни, превръщайки ги в основна задача за американските въоръжени сили. Защото подобна политика се основава на непроверени твърдения и хипотези и носи постоянни рискове, чиито истински мащаби въобще не са ни ясни.

В същото време, този аргумент не подкрепя и сегашния подход към „трансформацията” на конвенционалния начин на водене на военни действия. Дали да концентрираме вниманието си върху конвенционалната война и как да го направим, са два различни въпроса и, на практика, в САЩ има достатъчно влиятелни и убедително звучащи критици на плановете за „информационната доминация”, „мрежовите войни” и други ключови пунктове във въпросната програма за „трансформация” (28). Всъщност, тези планове не просто отразяват утопичната визия за способността на технологиите да решат всички важни въпроси в една война, но и правят американските въоръжени сили толкова зависими от компютърните и сателитните мрежи, че те се оказват изключително уязвими за новите форми на асиметрични военни действия, възприети от противника. Това означава, че сегашните американски планове за „трансформация на отбраната” следва да бъдат радикално преразгледани.

Военната политика в глобалната епоха и ограниченията, които Америка следва да си наложи

Ако САЩ все пак възприемат препоръчания по-горе подход, какво би означавало това за американската военна и външна политика? На първо място, че занапред ще се избягва (почти без изключение) ангажирането на американски военни части с асиметрични конфликти или антибунтовнически операции, а вниманието ще се концентрира върху усъвършенстване на уменията за водене на конвенционални войни със средна или висока интензивност. Разбира се, не може да се изключва възникването на пълномащабен асиметричен конфликт, засягащ жизнените интереси на САЩ и изискващ адекватна и продължителна военна намеса. Пример за това бе интервенцията в Афганистан, през 2001, заради ясната връзка между Ал Кайда и режима на талибаните. Иронията в случая е, че седем години по-късно ситуацията там остава нестабилна и продължава да изисква постоянното присъствие на толкова многобройни сили на САЩ и НАТО, защото администрацията на Буш не разглеждаше, през 2002-2003, мисията в Афганистан като задача, свързана с държавното строителство и, съответно, изискваща да се заложи на невоенните инструменти, които можеха да помогнат за стабилизирането на страната. Преобладаващото схващане, че има още много подобни конфликти, засягащи жизнените интереси на САЩ, е погрешно, което не означава, че такива конфликти не биха могли да възникнат. Мащабното военно ангажиране в подобни конфликти обаче би било още по-голяма грешка.

Всички тези препоръки се отнасят най-вече за периода след края на продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Какво може да се каже за тези две асиметрични войни, в които САЩ вече са ангажирани? Изтеглянето на американските военни части оттам очевидно е необходимо и се подкрепя от почти всички. Ключовият въпрос касае времето и начина, по който трябва да стане изтеглянето, както и за неговата цена, но подробният анализ на този проблем излиза извън темата на настоящата статия. Необмисленото изтегляне, осъществено само за да бъде успокоено американското обществено мнение, ще бъде също толкова вредно за интересите на САЩ, колкото и необмисленото им нахлуване в Ирак и Афганистан. В същото време, онези, които призовават да останем в Ирак докато не си свършим работата там, без значение колко време ще ни отнеме това, много бъркат. Ако САЩ допуснат да затънат в тази война и тотално да трансформират досегашната си военна политика за да продължат с безкрайните опити за налагане на стабилност и институционализация в една единствена „пропаднала държава”, това би било стратегическа грешка с исторически последици.

Вместо това, САЩ следва занапред да отделят само много ограничени военни контингенти, които да се подготвят специално (и постоянно) за участие в антибунтовнически или други асиметрични военни мисии. Очевидно натискът срещу Ал Кайда и свързаните с нея терористични групи не бива да отслабва и антитерористичната война изисква участието на специалните части да не пада под определено ниво. За по-големи мироопазващи (или други подобни) операции си струва да имаме подръка две-три пехотни бригади, които да се използват в тях като специални части. Поддържането на постоянни специално подготвени части ще бъде разумна стъпка, дори ако избухването на подобни конфликти не изглежда особено вероятно.

Тази промяна ще позволи на Департамента по отбраната да отмени планираното нарастване на сухопътните сили и флота. С постепенното ограничаване на ангажиментите ни в Ирак и другите мащабни ирегулярни операции, увеличаването на сухопътните сили на САЩ вече няма да е необходимо. На практика, това би позволило съкращаване на личния състав във всички родове войски с около 10%, което пък би довело до сериозни икономии. Основното е да разполагаме с достатъчно мощен, високотехнологичен военен потенциал, концентриран най-вече върху воденето на конвенционални бойни действия. Численият състав не е толкова важен, колкото са технологиите, уменията, доктрината, оперативната съвместимост и качествата на формираните съюзи. САЩ ще могат да съсредоточат своята (вече по-малка по численост) армия за справяне с евентуална конвенционална война и, както вече споменах, да я поставят в услуга на мисията, с която Америка може да се справи най-добре: укрепването на глобалната стабилност, от името на международните институции и норми.

При подобно развитие, САЩ ще могат да укрепят и собствената си национална сигурност, съкращавайки размерите на военния си бюджет и използвайки спестените средства (заедно с другите бюджетни фондове, предназначени специално за тази цел) за нарастване на инвестициите в други инструменти, гарантиращи американската мощ. Драматично увеличавайки средствата за подпомагане на други държави, публичната дипломация, програмите за обмен и свързаните с тях невоенни форми на въздействие, САЩ могат да постигнат много повече за ограничаване източниците на нестабилност, стагнация и напрежение, които са в основата на кризите на държавността, радикализацията и дейността на бунтовническите и терористични групи в глобализиращия се свят. Военната сила не е подходящо средство за преодоляване на тези заплахи. Въпреки, че икономическите, информационни, дипломатически, социални, психологически и други инструменти не гарантират автоматично решаването на проблемите, именно те формират ядрото на необходимия за целта механизъм. Показателен пример в това отношение е, че въпреки продължаващите дискусии за необходимостта американската армия да се ангажира с асиметричните войни, в края на миналата 2007 Департаментът по отбраната нареди 10%-но съкращаване на военните части, разположени извън САЩ.

Това, което се предлага в настоящата статия, е далеч от изолационизма. САЩ следва да останат сериозно ангажирани във всичките си досегашни военни съюзи. В същото време те трябва да наблегнат на невоенните инструменти, като постоянно увеличават отпусканата помощ за чужбина, разширяват дипломатическите си мисии и културните си ангажименти. Необходимо е да си изясним основните причини за асиметричните конфликти, вместо да лекуваме симптомите им. Без подобна промяна, американската военна политика ще продължи да страда от илюзията, че е в състояние да се справи с тези специфични форми на конфликти, разглеждайки ги като войни, макар че те въобще не са такива, поне от гледна точка на традиционното разбиране за войната.

Именно това беше и продължава да е най-голямата стратегическа грешка на САЩ от атаките на 11 септември насам. Тя допълнително се задълбочава от сбърканата военна политика, която си въобразява, че американската армия може да гарантира стабилност, ред и работеща демокрация във всяка точка на света. Така обаче, американските въоръжени сили рискуват да се превърнат в гигантски и гротесков вариант на швейцарската армия, използвана за най-различни мисии – от поемането на чисто полицейски функции до потушаване на бунтове и граждански войни и от оказване на помощ при хуманитарни кризи, до участие в пълномащабни конвенционални войни (30). Истината е, че асиметрични заплахи не са податливи на използването на редовни военни сили и основните средства за борба с тях не бива да имат военен характер. В същото време САЩ продължават да реагират на проблемите по стандартния начин, т.е. гледат да им придадат военни измерения и да изпратят армията за решаването им. Резултатът обаче често се оказва също толкова контрапродуктивен за конкретния локален конфликт, колкото и за глобалния имидж на самата Америка.

САЩ се нуждаят от военна политика, която отново да бъде подчинена на каузата на глобалните ценности и норми, защото именно това гарантираше в продължение на толкова дълго време международната подкрепа за Америка. Необходима ни е политика, която да е наясно с истинската природа на асиметричните конфликти, с които САЩ се сблъскват, и с характера на радикализма, който се разпространява през последните години в различни части на мюсюлманския свят. САЩ следва да се откажат от титаничните усилия да имплантират собствената си демократична система и институции в една често съвършено чужда за тях среда, като вместо това се съсредоточат върху потенциалната заплаха за възраждане на съперничеството с другите големи сили в световен мащаб. С други думи, те трябва най-сетне да се освободят от обсебеността си от асиметричните войни.

Всъщност, струва ми се, че този процес е обективно неизбежен. Защото въпросната обсебеност е в толкова сериозен разрез с американската стратегическа култура и военни предпочитания, че не може да продължи още дълго. Дори и само опитът от Ирак може да сложи точката в това отношение, създавайки собствен „синдром”, който да работи за избягването в бъдеще на подобни авантюри. Според мен, САЩ ще стигнат до този извод изведнъж, а не постепенно, и той ще бъде по-скоро въпрос на стратегически избор и ясно осъзната логика, отколкото инстинктивна реакция на хода на събитията. В края на краищата, през последните осем години натрупахме достатъчно негативен опит в това отношение.

 

Бележки:

1. Виж Martin Van Creveld, “Through the Glass Darkly: Some Reflections on the Future of Warfare,” Naval War College Review 53, no. 4 (Autumn 2000): 25-44; Martin Van Creveld, The Transformation of War (New York: Free Press, 1991).

2. Robert Kaplan, “The Coming Anarchy,” Atlantic Monthly, February 1994, http://www.theatlantic.com/doc/199402/anarchy.

3. Thomas P. M. Barnett, “The Pentagon’s New Map,” Esquire, March 2003, http://www.thomaspmbarnett.com/published/pentagonsnewmap.htm.

4. Ibid.

5. Max Boot, “The Struggle to Transform the Military,” Foreign Affairs 84, no. 2 (March/April 2005): 103-118.

6.Виж Thomas X. Hammes, The Sling and the Stone: On War in the 21st Century (St. Paul, Minn.: Zenith Press, 2004). For a recent updating of the concept, see Thomas X. Hammes, “Fourth Generation Warfare Evolves, Fifth Emerges,” Military Review 87, no. 3 (May-June 2007): 14-23.

7. Robert M. Gates, “Beyond Guns and Steel: Reviving the Nonmilitary Instruments of American Power,” Military Review 88, no. 1 (January-February 2008): 6.

8. “Military Support for Stability, Security, Transition, and Reconstruction (SSTR) Operations,”Department of Defense Directive no. 3000.05, November 28, 2005, http://www.dtic.mil/whs/directives/corres/pdf/300005p.pdf.

9. General William S. Wallace, “FM 3-0 Operations: The Army’s Blueprint,” Military Review 88, no. 2 (March-April 2008): 2-3; Michael R. Gordon, “New Weight in Army Manual on Stabilization,” New York Times, February 8, 2008, http://www.nytimes.com/2008/02/08/washington/08strategy.html?_r=1&oref=slogin.

10. Andrew R. Hoehn et al., A New Division of Labor: Meeting America’s Security Challenges Beyond Iraq (Santa Monica, Calif.: RAND, 2007), p. xv.

11. Виж Marc Sageman, Understanding Terror Networks (Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 2004), pp. 17, 95-98; Michael J. Mazarr, Unmodern Men in the Modern World: Radical Islam, Terrorism, and the War on Modernity (New York: Cambridge University Press, 2007).

12. Richard E. Rubenstein, Alchemists of Revolution: Terrorism in the Modern World (New York: Basic Books, 1987), p. xvi.

13. Hechmi Dhaoui, “From Wahhabism to Talibanism,” in Jungian Reflections on September 11, ed. Luigi Zola and Donald Williams (Einsiedeln, Switz.: Daimon Verlag, 2002), p. 149.

14. Mark Juergensmeyer, Terror in the Mind of God: The Global Rise of Religious Violence, 3rd ed. (Berkeley: University of California Press, 2003), pp. 190-193, 235.

15. Виж Peter W. Chiarelli and Patrick R. Michaelis, “Winning the Peace: The Requirement for Full-Spectrum Operations,” Military Review 85, no. 4 (July-August 2005), http://www.army.mil/professionalwriting/volumes/volume3/october_2005/10_05_2.html.

16. Виж Jon Lee Anderson, “Inside the Surge,” New Yorker, November 19, 2007, http://www.newyorker.com/reporting/2007/11/19/071119fa_fact_anderson; Michael Massing, “As Iraqis See It,” New York Review of Books 55, no. 1 (January 17, 2008), http://www.nybooks.com/articles/20934; David J. Morris, “The Big Suck: Notes From the Jarhead Underground,” Virginia Quarterly Review (Winter 2007), http://www.vqronline.org/articles/2007/winter/morris-jarhead-underground/; Sudarsan Raghavan, “In Fallujah, Peace Through Brute Strength,” Washington Post, March 24, 2008, p. A1; Elizabeth Rubin, “Battle Company Is Out There,” New York Times Magazine, February 24, 2008,

http://www.nytimes.com/2008/02/24/magazine/24afghanistan-t.html?ex=1361509200&en=

9e5cf66208d23dbb&ei=5088&partner=rssnyt&emc=rss; Neil Shea, “Ramadi Nights,” Virginia Quarterly Review (Winter 2008), http://www.vqronline.org/articles/2008/winter/shea-ramadi-nights/.

17. U.S. Department of Defense, “Fiscal Year 2009 Budget Request,” February 4, 2008.

18. Carl von Clausewitz, On War, ed. and trans. Michael Howard and Peter Paret (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1976), pp. 579-594.

19.Виж Andrew Mack, “Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,” World Politics 27, no. 2 (January 1975): 175-200; Jeffrey Record, “Why the Strong Lose,” Parameters 35 (Winter 2005-06): 16-18.

20. Mack, “Why Big Nations Lose Small Wars,” pp. 178, 184.

21. Richard K. Betts, “The Delusion of Impartial Intervention,” Foreign Affairs 73, no. 6 (November/December 1994): 21.

22. Edward N. Luttwak, “Give War a Chance,” Foreign Affairs 78, no. 4 (July/August 1999): 36.

23. Ibid., pp. 38, 44.

24. United Nations Department of Peacekeeping Operations, “United Nations Peacekeeping Fact Sheet,” DPI/2429/Rev.2, February 2008, http://www.un.org/Depts/dpko/factsheet.pdf.

25 Виж, например, Richard Holbrooke, “Back to the Brink in the Balkans,” Washington Post, November 25, 2007, p. B7; William Finnegan, “The Countdown,” New Yorker, October 15, 2007, http://www.newyorker.com/reporting/2007/10/15/071015fa_fact_finnegan.

26. Виж, например, Program on International Policy Attitudes, “U.S. Role in the World,”Americans and the World Digest, n.d., http://www.americans-world.org/digest/overview/us_role/democracy.cfm.

27. Record, “Why the Strong Lose,” p. 29.

28. Виж H. R. McMaster, “On War: Lessons to Be Learned,” Survival 50, no. 1 (February-March 2008): 19-30; Frederick W. Kagan, “War and Aftermath,” Policy Review, no. 120 (August-September 2003): 3-27; Timothy L. Thomas, “Kosovo and the Current Myth of Information Superiority,” Parameters, no. 30 (Spring 2000): 13-29.

29. Karen DeYoung, “U.S. to Cut 10 Percent of Diplomatic Posts Next Year,” Washington Post, December 13, 2007, p. A26.

30. Виж, например, U.S. Department of Defense, “Quadrennial Defense Review Report,”February 6, 2006, p. 42, http://www.defenselink.mil/pubs/pdfs/QDR20060203.pdf; Gordon, “New Weight in Army Manual on Stabilization.”

* Авторът е професор по проблемите на стратегиите за национална сигурност в Националния военен колеж на САЩ

{rt}