Разпадането на съветската империя в началото на 90-те години на миналия век доведе до появата на три нови държави в района на Каспийско море - Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Тя бе последвана и от друга важна промяна, свързана със засилващото се военно присъствие на САЩ в региона и, най-вече, по линия на оказваната от тях военно-техническа помощ за новите каспийски държави. Днес мащабите на тази помощ (в сравнение с програмите, които американците реализират в други региони на света) не са особено впечатляващи, но зад тях се крие достатъчно амбициозна и дългосрочна стратегия. По бреговете на Каспийско море вече се появиха първите военни обекти, изградени от американците: двете радиолокационни станции в Азербайджан (в северната част на страната, близо до границата с Русия, както и на юг – до иранската граница) и военната база в Атирау (Казахстан). През лятото на 2005 Вашингтон декларира намерението си да стартира нова програма „Инициатива за гарантиране сигурността на Каспийско море”, в чиито рамки възнамерява да отпусне 130 млн. долара за патрулиране в Каспийско море, усилване на граничната охрана на каспийските държави и създаване в Азербайджан и Казахстан на командни центрове и центрове за провеждане на секретни въздушни и морски операции. Междувременно, американците поеха и подготовката на части от бреговата охрана на Казахстан и Туркменистан.
Както се знае, Каспийският регион никога не е бил арена на сериозни военни сблъсъци. На практика, там дори не е имало и истински пирати (ако не броим викингите, а по-късно легендарния руски бунтовник Степан Разин). През последните 300 години относителното спокойствие в региона се гарантира най-вече от двустранните руско-ирански договори, регламентиращи статута на Каспийско море. От времето на Петербургския трактат (1723) и мирните договори от Рещи (1732), Гюлистан (1813) и Туркманчай (1828), двете страна не допускат неговата дестабилизация, като повечето споразумения помежду им преследват целта да ограничат влиянието на Турция в региона.
Така, според Петербургския трактат между Руската империя и Персия, руснаците стават единствените, имащи правото да поддържат военен флот в Каспийско море. Гюлистанският договор пък гарантира равни права на руските и персийски търговски кораби.
Същите условия са фиксирани и в договора между болшевишка Русия и Иран от 1921, като възможността на двете страни „равноправно да се ползват от правото на свободно корабоплаване във водите на Каспийско море” се балансира от задължението на Иран да не допуска на служба в своя флот граждани на трети държави.
Пълзящото разделяне на Каспийско море на „национални зони”, което стартира през 90-те години на миналия век, постави под въпрос съществуващият до този момент модел, гарантиращ военно-политическа стабилност в региона.
Днес милитаризирането на Каспийския регион продължава с пълна сила. Казахстан например, планира да разположи по своето крайбрежие пехота и части със специално предназначение на бреговата охрана, които да подсилят вече намиращите се там гранични войски, бойни кораби и противовъздушна отбрана. В Актау пък беше открито ново Висше военно-морско училище на Казахстан. На свой ред Туркменистан, макар че официално не разполага с военен флот, закупи 20 бързоходни кораба от Украйна (за сметка на украинския дълг за доставяния на страната природен газ), като половината от тях са 40-тонни катери, снабдени с картечници с голям калибър.
През 2002 започна и модернизацията на руската фоенна флотилия в Каспийско море. Тогава в Казан бе пусната на вода фрегатата „Татарстан”, определена за флагман на Каспийската флотилия. Тя разполага са противокорабна ракетна система ЗМ24 „Уран” с обсег до 130 км. Основната функция на този тип кораби е нанасянето на ракетни удари по групи бойни кораби или конвои на противника. Фрегатата „Татарстан” може да атакува и поразява всякакви наземни, въздушни, надводни и подводни цели. Никоя друга държава от региона не разполага с подобни кораби. Общият брой на корабите в руската Каспийска флотилия е около 40, към които следва да се добавят и 18-те кораби, охраняващи района на пристанището Астрахан. През 2010 тя ще бъде подсилена с още шест бойни кораба. Пак за нуждите на Каспийската флотилия е разработен специален проект за нов клас катери, разполагащи с оръдия и ракетни установки и способни да действат в плитките крайбрежни води. Те се строят в Зеленодолск, като първият от тях бе пуснат на вода през 2005. Той разполага и с хеликоптерна площадка. Предвижда се пет от катерите да бъдат базирани в Астрахан, а шестият ще подсили Каспийската флотилия в Дагестан. Междувременно, в Астрахан вече са базирани и два десантни кораба тип „Сърна”.
Ситуацията в Каспийския регион допълнително се усложни след началото на военните действия на САЩ и съюзниците им в Афганистан и Ирак. Появата на американски военни части в тези две държави, повиши и значението на региона в проекта за Големия Близък изток. Както е известно, чрез този проект, самото название на който влиза в известно противоречие с основополагащите понятия на географската наука, Вашингтон се опитва да установи контрол върху огромния регион от Гибралтар до Бангладеш и от долното течение на Волга до Сомалия. В тази връзка, опитите за ускореното въвличане на трите постсъветски каспийски държави в орбитата на американската геополитическа стратегия продължават.
Така, Азербайджан, който поддържа особено тесни връзки във военната сфера с Турция, неведнъж е споменавал (в изказванията на редица видни местни политици) възможността за разполагане на бази на САЩ или НАТО на своя територия. На практика, американските военни вече са разположени в Азербайджан (под формата на мобилни части за охрана на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан). Истината е, че Азербайджан е най-подходящата база, от която САЩ биха могли да разпространят влиянието и контрола си в региона. Това обаче се разбира отлично и в Техеран и тъкмо поради това през май 2005 в иранската преса се появиха съобщения за подписания между Иран и Азербайджан пакт за ненападение, в който страните се задължават да не позволяват на трета държава да използва територията им за нападение срещу някоя от тях. За целта Техеран бе принуден да направи определени отстъпки на Баку. В частност, иранците разрешиха откриването на азербайджанско консулство в Тебриз – неофициалната столица на т.нар. „Южен Азербайджан” (т.е. на населените с етнически азери северни ирански провинции).
Естествено, Иран също увеличава военното си присъствие в Каспийско море, стремейки се да изпревари появата на американски бойни кораби там. Така, иранците тихомълком прехвърлиха две стари фрегати, опитвайки, паралелно с това, да укрепят и сътрудничеството си с Туркменистан. В тази връзка, на Ашхабад бяха отдадени под наем за достатъчно дълъг срок (и на лизинг) седем катера на иранската брегова охрана. С тази стъпка Техеран повиши градуса на напрежението в отношенията между Баку и Ашхабад и, едновременно с това, намали интереса на американско-британските компании към петролните проекти на Азербайджан. Впрочем, подобна тактика, определено дава резултати. През август 2001, например, военно-морските сили на Иран на няколко пъти проведоха демонстративни учения в непосредствена близост до петролните находища Араз, Алов и Шарг, разположени в южната зона на азербайджанските териториални води, след което някои западни компании (включително Бритиш Петролеум) решиха да се откажат от разработването им.
В отговор, Азербайджан започна да модернизира, с американска помощ, военния си флот. Пентагонът официално заяви намерението си да окаже военна подкрепа на Баку в защитата на неговите морски граници, които се оспорват от Техеран. През лятото на 2003 Азербайджан получи като подарък от Вашингтон нов катер за бреговата си охрана. Капиталният ремонт на два други военни кораба също бе финансиран от американците. Планира се и други кораби от военно-морския флот на страната да бъдат модернизирани с финансовата подкрепа на САЩ. Преди това, през 2002, Белият дом отпусна още средства за приспособяването на азербайджанския боен флот към стандартите на НАТО.
В азербайджанския сектор на Каспийско море, от 2003 насам, периодично се провеждат учения на местните военно-морски сили, под ръководството на американски военни специалисти. Официално обявената цел на маневрите е обучението на личния състав за охрана на петролните платформи и сонди.
През 2004 Баку и Вашингтон подписаха споразумение за развитие на азербайджанската инфраструктура, включително укрепване на граничния контрол, ремонт на кораби и модернизация на радарните и комуникационните им системи. САЩ реализират този проект в рамките на на програмата „Съвместно ограничаване на опасността”. Пак в рамките на това споразумение, американците доставиха на Азербайджан шест катера тип Ribcraft Mitigator -5,85, които са лесни за транспортиране, имат дизелови двигатели и развиват до 35 мили в час. През септември 2005 азербайджанска делегация участва в международния симпозиум на НАТО, за държавите, разполагащи с военно-морски сили, провел се в Рейкявик.
Днес Азербайджан се смята за втората по броя на бойните си кораби каспийска държава – той разполага с един стражеви, един торпеден и един ракетен катери, плюс шест миночистача, няколко десантни кораба от среден клас и над десет гранични катера (без да се броят патрулните катери, доставени от Турция и САЩ).
Другата страна от региона, която американците се опитват да превърнат в свой партньор – Казахстан, от няколко години насам също модернизира военно-морските си сили. Техни подразделения вече ще бъдат базирани по цялото каспийско крайбрежие на страната – в пристанищата Атирау, Баутино, Актау и Ералиево. Предвижда се и изграждането на съвсем ново пристанище в района на Курик, където ще се построи и база на казахстанския боен флот, както и петролни терминали на компанията „КазМунайГаз”. Казахстан възнамерява да приключи до 2010-2015 окончателното формиране на своя военен флот, който освен с кораби, ще разполага с морска пехота и части за тилово обезпечаване. Възможно е обаче, благодарение на американската подкрепа, това да стане и по-рано.
Според казахстанското военно министерство, военно-морският флот на страната ще контролира и „въздушното пространство на страната над Каспийско море, както и надводната и подводната зони от казахстанския сектор на морето”. Което поставя под въпрос опитите на Москва да наложи подялбата на Каспийско море да се реализира по формулата „разделя се дъното, а водата остава за общо ползване”
В Астана не крият, че местните военно-морски сили ще се създават с руска, американска и британска помощ само в първоначалния етап. След това ще се разчита само на САЩ и Великобритания – въпреки че, в момента за граничната брегова охрана на Казахстан, в руския завод „Зенит”, се строят нови кораби клас „Беркут”, въоръжени с картечници и разполагащи със съвременна спътникова навигация, радиолокационна станция и усъвършенствана система за управление (морската гранична дивизия „Батис” на Казахстан вече разполага с 6 такива кораба).
През септември 2003 беше подписан петгодишен „План за съвместни действия на Казахстан и САЩ за гарантиране на сигурността в Каспийско море”. В съответствие с него, Пентагонът ще достави на Казахстан четири хеликоптера „Хюи”, един самолет С-130 „Херкулес”, джипове „Хамър”, както и няколко кораба с водоизместимост до хиляда тона. С американска помощ местните граничари извършват радиолокационни наблюдения в целия казахстански сектор на Каспийско море. Вашингтон и Астана се споразумяха също за създаването, на казахстанска територия, на център за подготовки на кадри за борба с тероризма. САЩ съдействаха и за това, подготовката на бъдещите офицери от флота на Казахстан да се осъществява не само във Военно-морското училище в Актау, но и в Турция, Гърция, Италия и Испания.
Макар че днес общата мощ на всички военно-морски сили на каспийските държави (взети заедно) е само една трета от онази по съветско време, процесът на милитаризиране на Каспийско море се ускорява. След подялбата (през 1994) на Каспийската флотилия на бившия Съветски съюз, към Русия преминаха около сто кораба. Подсилвайки ги с кораби от Черно море и Дунав, днес руснаците разполагат с дивизион ракетни кораби, дивизион торпедни катери, бригада десантни кораби (включително остарели, но все още ефективни кораби на въздушна възглавница тип „Джейран”), бригада миночистачи, дивизион хидрогеографски кораби, плюс брегови ракетно-артилерийски части, авиация и бригада морска пехота. По нареждане на президента Путин беше приета и програма, в резултат от която до 2015 съставът на Каспийската флотилия ще бъде обновен на 100%. Някои руски експерти обаче смятат това за недостатъчно, тъй като на обновяване подлежи само корабният парк.
Всъщност, истината е, че вероятността за избухване на въоръжен конфликт между някои от каспийските държави е нищожна, що се отнася до Русия-Иран, Русия-Казахстан, Русия-Азербайджан, Русия-Туркменистан, Казахстан-Азербайджан, Казахстан-Турменистан, Казахстан-Иран и Иран-Туркменистан. Има известна вероятност за конфликт между Азербайджан и Туркменистан, както и не особено голяма вероятно за сблъсък между Азербайджан и Иран. Макар че последният определено би могъл да послужи като повод за външна намеса.
Междувременно, Москва лансира идеята за създаване на сили за бързо реагиране в Каспийския регион ( KASFOR ), предназначени за борба с тероризма, наркотрафика и биотероризма. Тя моментално бе подкрепена от Иран, докато останалите държави от региона все още не са изразили ясно своята позиция – до голяма степен и поради натиска на САЩ, които не желаят въпросите на сигурността в зоната на Каспийско море да бъдат решавани без тяхно участие и без да се отчитат собствените им стратегически интереси.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Разпадането на съветската империя в началото на 90-те години на миналия век доведе до появата на три нови държави в района на Каспийско море - Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Тя бе последвана и от друга важна промяна, свързана със засилващото се военно присъствие на САЩ в региона и, най-вече, по линия на оказваната от тях военно-техническа помощ за новите каспийски държави. Днес мащабите на тази помощ (в сравнение с програмите, които американците реализират в други региони на света) не са особено впечатляващи, но зад тях се крие достатъчно амбициозна и дългосрочна стратегия. По бреговете на Каспийско море вече се появиха първите военни обекти, изградени от американците: двете радиолокационни станции в Азербайджан (в северната част на страната, близо до границата с Русия, както и на юг – до иранската граница) и военната база в Атирау (Казахстан). През лятото на 2005 Вашингтон декларира намерението си да стартира нова програма „Инициатива за гарантиране сигурността на Каспийско море”, в чиито рамки възнамерява да отпусне 130 млн. долара за патрулиране в Каспийско море, усилване на граничната охрана на каспийските държави и създаване в Азербайджан и Казахстан на командни центрове и центрове за провеждане на секретни въздушни и морски операции. Междувременно, американците поеха и подготовката на части от бреговата охрана на Казахстан и Туркменистан.
Както се знае, Каспийският регион никога не е бил арена на сериозни военни сблъсъци. На практика, там дори не е имало и истински пирати (ако не броим викингите, а по-късно легендарния руски бунтовник Степан Разин). През последните 300 години относителното спокойствие в региона се гарантира най-вече от двустранните руско-ирански договори, регламентиращи статута на Каспийско море. От времето на Петербургския трактат (1723) и мирните договори от Рещи (1732), Гюлистан (1813) и Туркманчай (1828), двете страна не допускат неговата дестабилизация, като повечето споразумения помежду им преследват целта да ограничат влиянието на Турция в региона.
Така, според Петербургския трактат между Руската империя и Персия, руснаците стават единствените, имащи правото да поддържат военен флот в Каспийско море. Гюлистанският договор пък гарантира равни права на руските и персийски търговски кораби.
Същите условия са фиксирани и в договора между болшевишка Русия и Иран от 1921, като възможността на двете страни „равноправно да се ползват от правото на свободно корабоплаване във водите на Каспийско море” се балансира от задължението на Иран да не допуска на служба в своя флот граждани на трети държави.
Пълзящото разделяне на Каспийско море на „национални зони”, което стартира през 90-те години на миналия век, постави под въпрос съществуващият до този момент модел, гарантиращ военно-политическа стабилност в региона.
Днес милитаризирането на Каспийския регион продължава с пълна сила. Казахстан например, планира да разположи по своето крайбрежие пехота и части със специално предназначение на бреговата охрана, които да подсилят вече намиращите се там гранични войски, бойни кораби и противовъздушна отбрана. В Актау пък беше открито ново Висше военно-морско училище на Казахстан. На свой ред Туркменистан, макар че официално не разполага с военен флот, закупи 20 бързоходни кораба от Украйна (за сметка на украинския дълг за доставяния на страната природен газ), като половината от тях са 40-тонни катери, снабдени с картечници с голям калибър.
През 2002 започна и модернизацията на руската фоенна флотилия в Каспийско море. Тогава в Казан бе пусната на вода фрегатата „Татарстан”, определена за флагман на Каспийската флотилия. Тя разполага са противокорабна ракетна система ЗМ24 „Уран” с обсег до 130 км. Основната функция на този тип кораби е нанасянето на ракетни удари по групи бойни кораби или конвои на противника. Фрегатата „Татарстан” може да атакува и поразява всякакви наземни, въздушни, надводни и подводни цели. Никоя друга държава от региона не разполага с подобни кораби. Общият брой на корабите в руската Каспийска флотилия е около 40, към които следва да се добавят и 18-те кораби, охраняващи района на пристанището Астрахан. През 2010 тя ще бъде подсилена с още шест бойни кораба. Пак за нуждите на Каспийската флотилия е разработен специален проект за нов клас катери, разполагащи с оръдия и ракетни установки и способни да действат в плитките крайбрежни води. Те се строят в Зеленодолск, като първият от тях бе пуснат на вода през 2005. Той разполага и с хеликоптерна площадка. Предвижда се пет от катерите да бъдат базирани в Астрахан, а шестият ще подсили Каспийската флотилия в Дагестан. Междувременно, в Астрахан вече са базирани и два десантни кораба тип „Сърна”.
Ситуацията в Каспийския регион допълнително се усложни след началото на военните действия на САЩ и съюзниците им в Афганистан и Ирак. Появата на американски военни части в тези две държави, повиши и значението на региона в проекта за Големия Близък изток. Както е известно, чрез този проект, самото название на който влиза в известно противоречие с основополагащите понятия на географската наука, Вашингтон се опитва да установи контрол върху огромния регион от Гибралтар до Бангладеш и от долното течение на Волга до Сомалия. В тази връзка, опитите за ускореното въвличане на трите постсъветски каспийски държави в орбитата на американската геополитическа стратегия продължават.
Така, Азербайджан, който поддържа особено тесни връзки във военната сфера с Турция, неведнъж е споменавал (в изказванията на редица видни местни политици) възможността за разполагане на бази на САЩ или НАТО на своя територия. На практика, американските военни вече са разположени в Азербайджан (под формата на мобилни части за охрана на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан). Истината е, че Азербайджан е най-подходящата база, от която САЩ биха могли да разпространят влиянието и контрола си в региона. Това обаче се разбира отлично и в Техеран и тъкмо поради това през май 2005 в иранската преса се появиха съобщения за подписания между Иран и Азербайджан пакт за ненападение, в който страните се задължават да не позволяват на трета държава да използва територията им за нападение срещу някоя от тях. За целта Техеран бе принуден да направи определени отстъпки на Баку. В частност, иранците разрешиха откриването на азербайджанско консулство в Тебриз – неофициалната столица на т.нар. „Южен Азербайджан” (т.е. на населените с етнически азери северни ирански провинции).
