След като в определен момент изглеждаше, че Грузия и Русия се намират на ръба на войната, днес градусът на напрежението в отношенията между двете държави определено е спаднал (макар и да си остава опасно висок). Сред причините за това са серията от дипломатически поражения, които правителството на Михаил Саакашвили претърпя през последните два месеца. След недвусмисленото „внушение”, което Тбилиси получи от Съвета за сигурност на ООН и фактическото предателство на грузинските съюзници в ГУАМ (организация, създадена през 1997 и обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова – б.р.) , отказали да формират единен антируски фронт в предверието на зимата и вероятните санкции от страна на Газпром, последва още един удар – при това съвсем неочакван. Така, анализирайки възможността Грузия да стане член на НАТО, председателят на военния комитет на пакта – канадският генерал Раймонд Ено, подчерта, че „всяко подобно решение следва да премине през редица инстанции и критични точки” и едва след изпълнението на всички необходими изисквания може да стартира и самият процес, който със сигурност ще бъде продължителен и с неясен предварително резултат, защото „решението се взема на политическо ниво от всички членки на НАТО”. Според генерал Ено: „в настоящия момент ние въобще не сме изправени пред подобно развитие”. Тоест, излиза, че антируската реторика на президента Саакашвили по-скоро безспокои западните държави, на които той толкова разчита. Според бившия грузински министър на външните работи Саломе Зурабишвили, приетата през октомври резолюция на Съвета за сигурност на ООН за Грузия отразява негативната реакция на международната общност на войнствените изявления на грузинските лидери: „Съветът за сигурност отдавна не беше приемал толкова лоша резолюция по отношение на Грузия, и е съвършено нереално да се мисли, че зад това се крие някаква задкулисна сделка между САЩ и Русия – твърди тя и подчертава – Глупаво е да смятаме, че САЩ във всичко и винаги подкрепят Грузия. Докато бях министър, САЩ реагираха изключително остро, всеки път, когато един или друг грузински лидер си позволяваше войнствена реторика, още повече пък – войнствени действия, както това стана в Южна Осетия”.
Истината е, че напук на твърденията на редица чуждестранни (както и български) коментатори, че зад всички антируски акции на Тбилиси стоят Съединените щати, опитващи се да изтласкат Русия от Южен Кавказ, в основата на въпросните действия са не толкова (или поне не само) американските геополитически интереси в региона, колкото макиавелистката стратегия, възприета от сегашния грузински президент.
Всъщност, както интересите, така и стратегията на САЩ в Грузия се декларират достатъчно открито и тяхната обосновка изглежда доста по-рационална, отколкото издържаните в духа на конспирологията версии за случващото се в Южен Кавказ. Затова нека се опитаме да анализираме най-важните интереси на Вашингтон в региона.
След 11 септември 2001 високопоставени представители на американската администрация нееднократно декларираха, че разглеждат Грузия като един от фронтовете в борбата с международния тероризъм в т.нар. Голям Близък изток. САЩ бяха заинтересувани Тбилиси да установи контрол върху Панкийското дефиле, където (по данни на разузнаването) се укриваха част от чеченските сепаратисти и помагащите им арабски моджехидини, свързани пряко с Ал Кайда. Впрочем, Русия също изпитваше силна тревога от ситуацията в Панкийското дефиле, при това по сходни причини. Тоест, поне на теория, позициите на САЩ, Русия и новото правителство на Грузия, обявило за своя основна задача възстановяване контрола над територията на страната, по отношение на Панкийското дефиле, съвпадаха напълно.
Очевидно е, че сегашната американска администрация демонстрира специфичен интерес към проблемите на демокрацията и на „демократизацията” на постсъветското пространство, в частност. На свой ред, президентът Саакашвили, в своята реторика, постоянно демонстрираше привързаността си към либералните ценности и необходимостта Грузия да бъде реформирана по западен модел, което, както можеше да се очаква, бе подкрепено от Вашингтон. Задълбочаването на „демократичните процеси” в държавите от някогашния Съветски съюз беше ключов елемент и в стратегията на предишния президент Клинтън. Но едва по времето на президента Буш-младши, САЩ определиха демократизацията на постсъветските режими не просто като цел, която е добра сама по себе си, но и като необходимо условия за гарантиране на собствената им ситурност в условията на стартиралата „война с международния тероризъм”. Това, между другото, е и основен компонент в стратегията на американските неоконсерватори, според които САЩ не могат да се чувстват сигурни в един свят, където продължават да доминират недемократични режими, чиято поведенческа логика значително се отличава от американската. Факт е, че както в Русия, така и в Западна („стара”) Европа мнозина смятат, подобна теза за „лицемерна”, тъй като проектът за демократизация на постсъветското пространство цели налагането на сателитни на САЩ режими. Според тях, проамериканският курс на Грузия води до фактическа загуба на суверенитет и изграждането на „несуверенна” демокрация. Според Москва, крайната цел на Вашингтон в постсъветското пространство е ерозията на режима в самата Русия и организирането там на поредната „цветна революция”. САЩ и Руската Федерациь все още не са изработили удовлетворяващ и двете страни формат на отношенията им в постсъветското пространство, като в това отношение „грузинският проблем” съвсем не е изключение.
Основен обект на американските икономически и геополитически интереси в Кавказкия регион е наскоро влезлият в експлоатация петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, против чието изграждане възразяваха руснаците (тъй като заобикаля тяхната територия). Петролопроводът е ключов елемент от енергийната геополитика на Вашингтон, чиято основна цел е гарантирането на колкото се може по-широк достъп на американските потребители до колкото се може по-диверсифицирани източници на енергоносители. САШ, както и ЕС, не са забравили печалния опит с енергийния шантаж, на който бяха подложени през 70-те години на миналия век от арабските режими, и тъкмо поради това се стремят да диверсифицират енергийните си доставки. Истината обаче е, че основен потребител на петрола, транзитиран по тръбопровода Баку-Джейхан, са не европейците, а американците. САЩ освен това никога не са крили, че разчитат с изграждането му да укрепят независимостта на Грузия и Азербайджан от Русия, както и да търсят установяването на по-тесни контакти в енергийната сфера с Казахстан. Америка е заинтересована от гарантиране на сигурността по целия участък на тръбопровода, а следователно – и от стабилността в региона, като цяло. Още повече, че според подписаните споразумения, сигурността на петролопровода следва да гарантират самите държави, през чиято територия той преминава. Според американците, военната помощ, оказвана на Грузия, включително обучението на грузински военни, е част от същия голям проект.
Съединените щати, по принцип, са склонни да демонстрират известно разбиране към сериозните руски интереси в региона. Те обаче смятат, че икономическото и, особено, военното укрепване на Грузия би могла да балансира политиката на Москва в Южен Кавказ. В този смисъл, подкрепата за Тбилиси е част от „мекото” противодействие на новите руски геополитически амбиции. Вашингтон никога не е крил и, че не е заинтересован от наличието на силни (потенциални или реални) противници в региона. Което разбира се, не означава, че американците не биха искали да имат силни съюзници в него. Според американските стратези, по-голямата самостоятелност на Грузия трябва да доведе и до паралелното нарастване на нейните отговорности, както и до стабилизирането на ситуацията в региона, а участието на Тбилиси в международните структури за сигурност (т.е. в НАТО) ще промени неговия политически статут и ще накара Москва да промени тона си към него.
Така очертаните интереси на Вашингтон в Грузия дават основание да се смята, че САЩ не са особено заинтересовани от открит конфликт между Москва и Тбилиси. Просто защото той би отслабил самата Грузия и (което е по-важно от американска гледна точка) рискува да постави под много сериозен въпрос сигурността на ключовия за Америка енергиен проект в региона. В тази ситуация грузинският президент се опитва да води самостоятелна игра (във всеки случай доста по-самостоятелна, отколкото смятат мнозина). За целта той се опитва да използва както болезнените за руснаците проблеми, провокирайки периодично Москва, така и стратегическия интереси на Вашингтон в Южен Кавказ.
Безспорен факт е, че САЩ провеждат изключително амбициозна геополитическа игра в Евразия и в Кавказкия регион, в частност. Чиито крайни цели са създаването на лоялни на Америка, повече или по-малко демократични, режими, както и гарантиране достъпа и до енергийните ресурси. Посредством енергийните си проекти Вашингтон се опитва да гради нова структура за сигурност в Евразия, чиито основен елемент е защитата на маршрутите за транзит на енергоносители.
Сред вече постигнатите резултати е възможността на Казахстан и Азербайджан да използват заобикалящи Русия пътища за транзит на своите стратегически ресурси. Част от местните режими, въпреки руската позиция, виждат в американското присъствие в региона възможност да провеждат по-самостоятелна полиитка. И това е факт, с който Москва ще трябва да се съобразява занапред. Още повече, че укрепването на Грузия и Азербайджан се разглежда от САЩ (поне в краткосрочна перспектива) не толкова като плацдарм за противопоставяне на Русия, а по-скоро на Иран.
Сред руските геополитици доминира тезата, че сегашната американска политика (независимо от това, какви точно интереси стоят зад нея) води до фактическата дестабилизация на региона, защото подтиква местните лидери към неадекватно поведение спрямо Москва. Последното засега се отнася най-вече до Грузия. Като проамериканският и курс се обяснява не само с факта, че САЩ помогнаха за изграждане през нейна територия на петролопровода Бакут-Тбилиси-Джейхан и предоставят сериозна финансова и военна помощ, но и с това, че Вашингтон неведнъж се е обявявал за връщането (с мирни средства) на Южна Осетия и Абхазия под контрола на Тбилиси.
Факторът „Косово” и ситуацията в Южен Кавказ
Междувременно, на 12 ноември, в Южна Осетия се проведоха избори за президент, както и референдум, на който избирателите потвърдиха желанието си тази бивша автономна рапублика на Грузия да стане независима. Паралелно, в контролираните от грузинските власти райони на Южна Осетия, се проведоха алтернативни избори.
Подготовката и самите избори бяха следени от голяма група наблюдатели от Полша, Австрия, Германия, Русия, Украйна, балтийските и някои други държави, според които те са преминали без нарушения. Въпреки напълно обяснимото негативно отношение на Грузия и нейните съюзници към реферндума, резултатите от него имат знаков характер. Неотдавшната оставка на грузинския министър на отбраната Ираклий Окруашвили, смятан в Москва за „ястреб и реваншист”, са доказателство за провала на сметките за сравнително бързо военно решение на проблемите с Южна Осетия и Абхазия. От друга страна, проведеният в Южна Осетия повторен референдум за независимост ще се превърне в допълнителен аргумент за признаването на тази държава в случай, че Западът реши да признае независимостта на Косово. Докато го нямаше „косовският фактор”, за грузинското правителство беше напълно достатъчно да декларира, че всички провеждани в непризнатите от никого държави избори и референдуми са незаконни и нямат никакво значение. Днес обаче, това вече не е достатъчно и Тбилиси отчаяно се опитва да неутрализира „фактора Косово”. За целта грузинското правителство за първи път реши да организира собствен алтернативен референдум, демонстрирайки, че в Южна Осетия общественото мнение не е единно, както и, че там има двувластие и реална опозиция, обявяваща се завръщането на Южна Осетия в състава на Грузия. Парадоксът в тези действия на грузинските власти е, че те не признават самото съществуване на република Южна Осетия и това е фиксирано в националната конституция, където тя просто липсва. Да не говорим, че обявените резултати от алтернативния референдум предизвикват силни съмнения, дори и само защото според грузинските власти на тях са гласували над 40 хиляди избиратели (докато в контролираните от Тбилиси няколко южноосетински села едва ли живеят повече от две хиляди души).
Сценарият за създаването на паралелни държавни структури на територията на непризнатата република Южна Осетия се реализира и в Абхазия, като за целта, през есента на 2006, грузинското правителство установи контрол над Кодорското дефиле и дори премести там „законното абхазко правителство”. Очевидно е, че тази активност на Тбилиси е предизвикана именно от „фактора Косово”: краят на 2006 наближава и всички очакват решението за независимост на Косово, за което многократно споменаваха различни високопоставени представители на САЩ и ЕС.
Интересното обаче е, че самите непризнати постсъветски републики отказват да се позовават на косовския пример като прецедент. Според тях, примерът на Косово няма нищо общо с тях, защото тази област е била окупирана от частите на НАТО. Тоест, Сърбия е била лишена от нея, не защото е била „пропаднала държава” (каквито според тях са Грузия или Молдова), а в резултат от външен военен натиск. Но, независимо от всички различия между Абхазия, Приднестровската република, или Южна Осетия и Косово (впрочем никой не твърди, че те са тъждествени), става дума за принципно нов юридически прецедент.
Ако световната общност реши да признае Косово, където също беше проведен референдум за независимост, за първи път в международната практика независимостта ще бъде призната въпреки волята на държавата, в чиито състав юридически се намира въпросната територия.
В така очерталата се ситуация, за Грузия е невъзможно решаването на проблемите с Абхазия и Южна Осетия с военни средства. В миналото международното признаване винаги бе предхождано от съгласието на държавата, в чиито граници са влизали съответните области, да ги признае за независими. Така беше, в частност, с признаването на Бангладеш или Еритрея. В случая с Косово обаче, отделянето на областта вероятно ще бъде признато въпреки волята на сръбските власти и населението на Сърбия, което се обяви против отделянето и на проведения наскоро референдум за нова конституция на страната. Тъкмо в това е и юридическият смисъл на косовския прецедент, а не в тъждествеността на всички тези случаи.
Отказът на САЩ и ЕС да признаят Косово като юридически прецедент за непризнатите постсъветски републики е свързан с това, че различните държави, имат (и това е естествено) различни интереси. Когато за една страна е изгодно отделянето на конкретна територия и признаването и за независима, винаги се намират стотици аргументи за законността и справедливостта на това решение. Така Турция например, постъпва по отношение на Северен Кипър. Ако пък това е неизгодно, моментално се пръкват други стотици аргументи против отделянето. Като нещата не опират толкова до двойните стандарти, а до различните държавни интереси. За САЩ и част от европейските страни е изгодно Русия да не укрепва позициите си в Южен Кавказ, за самата Русия обаче е важно ситуацията в региона да гарантира стабилността на южните и граници. Тоест, става дума за различни интереси и, съответно, за различно отношение към едни и същи проблеми. Абхазия и Южна Осетия, повече от останалите, са заинтересовани от запазването на статуквото във военен аспект, както и от признаването на независимостта си – в политически. И предприемат стъпки за да укрепят позициите си, да обосноват исторически правото си на независимост, както и да го потвърдят по пътя на референдумите. Всичко това многократно бе заявявано през последните 15 години. Но днес всички очакват косовския прецедент. Като междувременно се опитват да укрепят максимално дипломатическите си позиции. Съвсем скоро въпросът ще бъда поставен в ООН и този референдум трябва да подсили аргументацията на Русия и онези държави, които са готови да подкрепят независимостта на Южна Осетия и Абхазия на международната сцена. Ако САЩ и ЕС признаят Косово, Русия вероятно ще заяви, че това е прецедент, на чието основание тя признава непризнатите до този момент държави от постсъветското пространство.
Разбира се, в крайна сметка, всичко ще се реши не от правната кауистика, а от ситуацията, която напоследък се очертава в глобален план. А тя се променя много бързо. Прогресивният упадък на модела на еднополюсния свят, който се опита да наложи администрацията на Буш-младши, е все по-очевиден в Латинска Америка и Блазкия изток. След поражениета на републиканците на частичните избори за Конгрес и Сенат можем да очакваме, че мащабите на ангажираността на световния хегемон в международните проблеми все повече ще спада и САЩ ще концентрират усилията си най-вече върху проблемите в близост до собствените им граници. Затова не може да се изключва и, че сегашната американска администрация все пак няма да рискува с юридическото признаване на Косово, опасявайки се, че то може да породи „ефекта на доминото” в постсъветското пространство. В крайна сметка, САЩ не могат да попречат това действително да се случи, защото едва ли биха рискували да се конфронтират открито с Русия, при положение, че се сблъскват с толкова сериозни проблеми в редица други региони.
Тоест, САЩ и ЕС вероятно ще се ограничат с признаването, де-факто (но не и де-юре), на Косово и, може би, с приемането на някакви законодателни актове аналогични с акта на американския Сенат за Тайван например. Защото, макар че САЩ не признават официално независимостта на Тайван, те градят отношенията си с него на определена юридическа основа. Подобен вариант изглежда възможен, именно защото днес за САЩ и ЕС е изключително важно да избегнат тъкмо появата на юридически прецедент, от който да се възползват руснаците. Проведеният в Южна Осетия повторен референдум за независимост трябваше не просто отново да напомни за желанието на местното население, но и да даде на Москва допълнителни аргументи в случай на последващо признаване на Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието за независими държави.
За разлика от бившия грузински президент Шеварднадзе, който се опитваше да си върне контрола над Абхазия и Южна Осетия чрез масовото и едновременно завръщане там на грузинските бежанци (а заедно с тях – и на грузинската армия и администрация), Саакашвили съзнателно се опитваше да създаде необходимите условия за външна военна намеса. Така, в Южна Осетия беше създаден т.нар. „Лиахвски коридор” по останалите грузински села. В резултат, столицата на републиката се оказа полуобкръжена и лишена от пряка връзка с Русия, а осетинците бяха принудени да строят обиколен път, който да не минава през териториите, населявани от грузинци. Същото се случи и в Абхазия, на чиято територия бе създаден Кодорският плацдарм. Същността на замисъла беше да се провокира локален сблъсък, в резултат от който да бъдат изтеглени руските „миротворци”, след което конфликтът да бъде интернационализиран с използването на военни части от страните-членки на ГУАМ, или дори на НАТО. Така, с помощта на външния фактор, определени кръгове в Тбилиси разчитаха да решат абхазкия и южноосетински проблеми с военни средства. Само че в конкретната международна ситуация подобно решение се оказа невъзможно, тъй като е съвършено неприемливо както за Европа, така и за САЩ (доказателство за което бяха редица изявления на високопоставени европейски и американски чиновници). Впрочем, тези планове не бяха подкрепени дори от грузинските съюзници от ГУАМ.
Оставката на военния министър Окруашвили показва, че самите грузински власти също са осъзнали невъзможността да бъдат реализирани плановете за силово връщане на Абхазия и Южна Осетия. Което разбира се, не означава, че Тбилиси завинаги се е отказал от тях. Плацдармите на територията на Абхазия и Южна Осетия остават и при промяна в международната ситуация, могат да бъдат активирани. Макар че засега промените в света се развиват в съвсем друга посока. Затова и Тбилиси едва ли може да разчита, че в скоро време ще може да използва въпросните плацдарми.
Провалът на плановете на американските неоконсерватори за формирането на т.нар. Голям Близък изток, показват, че позицията на Франция, Германия и Русия, опитващи се да предотвратят военната намеса на САЩ и съюзниците им в региона, може би е била по-правилната. Сега, именно в резултат от тази намеса, се ускорява и упадъкът на еднополюсния свят, което пък значително улеснява стратегията на такива геополитически играчи като ЕС, Китай и Русия (но не само тяхната). В същото време подобно развитие носи потенциална опасност не само за американските сателити (каквато е Грузия) но и за ЕС или Русия. Защото е очевидно, че ако американците все пак решат да се изтеглят от Ирак и Афганистан, това силно ще укрепи позициите на радикалния ислям, а Русия и ЕС ще се сблъскат с нови проблеми и предизвикателства по своите южни граници. Тук е мястото да напомня и, че именно България е новата южна граница на ЕС и би следвала да се подготви за нови тези предизвикателства предварително.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
След като в определен момент изглеждаше, че Грузия и Русия се намират на ръба на войната, днес градусът на напрежението в отношенията между двете държави определено е спаднал (макар и да си остава опасно висок). Сред причините за това са серията от дипломатически поражения, които правителството на Михаил Саакашвили претърпя през последните два месеца. След недвусмисленото „внушение”, което Тбилиси получи от Съвета за сигурност на ООН и фактическото предателство на грузинските съюзници в ГУАМ (организация, създадена през 1997 и обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова – б.р.) , отказали да формират единен антируски фронт в предверието на зимата и вероятните санкции от страна на Газпром, последва още един удар – при това съвсем неочакван. Така, анализирайки възможността Грузия да стане член на НАТО, председателят на военния комитет на пакта – канадският генерал Раймонд Ено, подчерта, че „всяко подобно решение следва да премине през редица инстанции и критични точки” и едва след изпълнението на всички необходими изисквания може да стартира и самият процес, който със сигурност ще бъде продължителен и с неясен предварително резултат, защото „решението се взема на политическо ниво от всички членки на НАТО”. Според генерал Ено: „в настоящия момент ние въобще не сме изправени пред подобно развитие”. Тоест, излиза, че антируската реторика на президента Саакашвили по-скоро безспокои западните държави, на които той толкова разчита. Според бившия грузински министър на външните работи Саломе Зурабишвили, приетата през октомври резолюция на Съвета за сигурност на ООН за Грузия отразява негативната реакция на международната общност на войнствените изявления на грузинските лидери: „Съветът за сигурност отдавна не беше приемал толкова лоша резолюция по отношение на Грузия, и е съвършено нереално да се мисли, че зад това се крие някаква задкулисна сделка между САЩ и Русия – твърди тя и подчертава – Глупаво е да смятаме, че САЩ във всичко и винаги подкрепят Грузия. Докато бях министър, САЩ реагираха изключително остро, всеки път, когато един или друг грузински лидер си позволяваше войнствена реторика, още повече пък – войнствени действия, както това стана в Южна Осетия”.
Истината е, че напук на твърденията на редица чуждестранни (както и български) коментатори, че зад всички антируски акции на Тбилиси стоят Съединените щати, опитващи се да изтласкат Русия от Южен Кавказ, в основата на въпросните действия са не толкова (или поне не само) американските геополитически интереси в региона, колкото макиавелистката стратегия, възприета от сегашния грузински президент.
Всъщност, както интересите, така и стратегията на САЩ в Грузия се декларират достатъчно открито и тяхната обосновка изглежда доста по-рационална, отколкото издържаните в духа на конспирологията версии за случващото се в Южен Кавказ. Затова нека се опитаме да анализираме най-важните интереси на Вашингтон в региона.
След 11 септември 2001 високопоставени представители на американската администрация нееднократно декларираха, че разглеждат Грузия като един от фронтовете в борбата с международния тероризъм в т.нар. Голям Близък изток. САЩ бяха заинтересувани Тбилиси да установи контрол върху Панкийското дефиле, където (по данни на разузнаването) се укриваха част от чеченските сепаратисти и помагащите им арабски моджехидини, свързани пряко с Ал Кайда. Впрочем, Русия също изпитваше силна тревога от ситуацията в Панкийското дефиле, при това по сходни причини. Тоест, поне на теория, позициите на САЩ, Русия и новото правителство на Грузия, обявило за своя основна задача възстановяване контрола над територията на страната, по отношение на Панкийското дефиле, съвпадаха напълно.
Очевидно е, че сегашната американска администрация демонстрира специфичен интерес към проблемите на демокрацията и на „демократизацията” на постсъветското пространство, в частност. На свой ред, президентът Саакашвили, в своята реторика, постоянно демонстрираше привързаността си към либералните ценности и необходимостта Грузия да бъде реформирана по западен модел, което, както можеше да се очаква, бе подкрепено от Вашингтон. Задълбочаването на „демократичните процеси” в държавите от някогашния Съветски съюз беше ключов елемент и в стратегията на предишния президент Клинтън. Но едва по времето на президента Буш-младши, САЩ определиха демократизацията на постсъветските режими не просто като цел, която е добра сама по себе си, но и като необходимо условия за гарантиране на собствената им ситурност в условията на стартиралата „война с международния тероризъм”. Това, между другото, е и основен компонент в стратегията на американските неоконсерватори, според които САЩ не могат да се чувстват сигурни в един свят, където продължават да доминират недемократични режими, чиято поведенческа логика значително се отличава от американската. Факт е, че както в Русия, така и в Западна („стара”) Европа мнозина смятат, подобна теза за „лицемерна”, тъй като проектът за демократизация на постсъветското пространство цели налагането на сателитни на САЩ режими. Според тях, проамериканският курс на Грузия води до фактическа загуба на суверенитет и изграждането на „несуверенна” демокрация. Според Москва, крайната цел на Вашингтон в постсъветското пространство е ерозията на режима в самата Русия и организирането там на поредната „цветна революция”. САЩ и Руската Федерациь все още не са изработили удовлетворяващ и двете страни формат на отношенията им в постсъветското пространство, като в това отношение „грузинският проблем” съвсем не е изключение.
Основен обект на американските икономически и геополитически интереси в Кавказкия регион е наскоро влезлият в експлоатация петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, против чието изграждане възразяваха руснаците (тъй като заобикаля тяхната територия). Петролопроводът е ключов елемент от енергийната геополитика на Вашингтон, чиято основна цел е гарантирането на колкото се може по-широк достъп на американските потребители до колкото се може по-диверсифицирани източници на енергоносители. САШ, както и ЕС, не са забравили печалния опит с енергийния шантаж, на който бяха подложени през 70-те години на миналия век от арабските режими, и тъкмо поради това се стремят да диверсифицират енергийните си доставки. Истината обаче е, че основен потребител на петрола, транзитиран по тръбопровода Баку-Джейхан, са не европейците, а американците. САЩ освен това никога не са крили, че разчитат с изграждането му да укрепят независимостта на Грузия и Азербайджан от Русия, както и да търсят установяването на по-тесни контакти в енергийната сфера с Казахстан. Америка е заинтересована от гарантиране на сигурността по целия участък на тръбопровода, а следователно – и от стабилността в региона, като цяло. Още повече, че според подписаните споразумения, сигурността на петролопровода следва да гарантират самите държави, през чиято територия той преминава. Според американците, военната помощ, оказвана на Грузия, включително обучението на грузински военни, е част от същия голям проект.
