Както е известно, сегашните управляващи в Украйна смятат енергийната независимост на страната от Русия за (едва ли не) основен национален приоритет. През територията на тази страна, както и през Беларус, минават над 90% от доставките на руски природен газ за Европа.Но, ако с Беларус, която се смята за твърд съюзник на Москва, руските енергийни компании успяват да се споразумеят, след победата на „оражневата революция” в Украйна, тя се превърна в истински кошмар за Кремъл. При това не става дума само за проблемите, свързани с транзита на енергоносители за Европа – много сериозно предизвикателство представлява и възможността страната да стане военно-стратегически плацдарм на САЩ, към което упорито я тласкат сегашните управляващи, но което определено представлява проблем за руската сигурност.
Обективно погледнато, Украйна разполага с идеално географско положение, като удобен коридор за транспортирането на петрол и природен газ от Каспийския регион към западните пазари. Като най-подходящ инструмент за това се смята завършеният през 2001 тръбопровод Одеса-Броди, който може да бъде продължен до полския град Плоцк и оттам до балтийското пристанище Гданск.
Реализацията на този план обаче, се натъква на съпротивата на Русия, която твърдо държи на правото си да използва тръбопровода в обратната посока – т.е. за транзита на руски петрол на юг и по-нататък през Черно море към световните пазари. Освен това, Москва все още се опитва да привлече Украйна към участие в митническия и икономически съюз, в рамките на т.нар. Единно икономическо пространство (обединяващо Русия, Беларус и Казахстан).
Дошлите на власт след „оранжевата революция” украински политици, по ред причини, бяха предварително настроени за скъсване на връзките с Русия. От друга страна обаче, Русия е силно загрижена от наличието на редица неблагоприятни тенденции в сегашната политика на Украйна. Става дума и за стремежа на Киев за присъединяване към НАТО, и за продължаващите дискусии за съдбата на Черноморския флот, и за съзнателно тласнатият от украинците в задънена улица пограничен спор за Азовско море.
Спадът на жизненото равнище в Украйна се оказа само една от последиците от „оранжевата революция” и влошаването на отношенията с Русия. Друго, още по-сериозно предизвикателство бе енергийната криза, достигнала своеобразен връх с „газовия скандал” между двете страни, приключил през януари 2006. Затова едва ли е учудващо, че Киев активно търси алтернативни на руските източници на енергоресурси, изключително необходими за предотвратяване на очертаващият се икономически колапс. При това президентът Юшченко и неговото обкръжение, които не престават да подчертават привързаността си към демократичните ценности, са готови да сътрудничат с всеки „авторитарен режим” от постсъветското пространство, стига това да помогне за решаването на газовите и петролни проблеми на Украйна. Така, посещениета на украинския лидер през пролетта на 2005 в Туркменистан и Казахстан бяха свързани с намеренията му да формира с тях нов енергиен алианс без руско участие (съответно, газов с Туркменистан и петролен – с Казахстан). Освен това, Юшченко се опита да се споразумее с туркменистанския диктатор Сапармурад Ниязов (Туркменбаши) за алтернативни на руските газови доставки, паралелно с подготовката на преговорите за създаването на руско-украинско-германски консорциум за развитие на газотранспортните мрежи на Украйна. Макар че сътрудничеството между Киев и известният с капризите си Туркменбаши несъмнено би било доста проблематично и в този смисъл Москва, в качеството си на надежден търговски партньор, несъмнено е за предпочитане. Само че и тук геополитическият (или по-скоро идеологическият) императив – т.е. стремежът за намаляване на зависимостта от Русия – отново взе връх над икономическата целесъобразност. Друг въпрос е, че Юшченко така и не успя да убеди туркменистанския президент в предимствата на своя проект и Ашхабад отказа да отстъпи по въпроса за цените на природния си газ. Самият Ниязов разумно предпочете да не къса връзките с Москва, сключвайки нови договори с Киев. През октомври 2005 той прие в Ашхабад украинския министър на енергетиката и шефа на компанията „Нафтогаз Украины” (НАК) и директно им заяви, че смята за недопустимо нарушаването на вече постигнатите споразумения за доставки на стоки и оборудване срещу покриването на клиринговия дълг за доставения природен газ. „Всеки път обещавате, че ще изплатите дълга си след шест месеца, но на практика не правите нищо” – заяви президентът, подчертавайки, че от 484 млн. долара дълг, с доставките на стоки от Украйна са покрити само 8,7 млн. Сериозни претенции бяха предявени и на ръководството на украинския енергиен комплекс, че бави осъществянето на инвестиционните проекти, финансирани за сметка на туркменските газови доставки. Така, на практика, няма никакъв напредък по изграждането на железопътния мост над Амударя. Туркменистанският лидер специално подчерта и, че развитието на дългосрочното сътрудничество с Украйна в газовата сфера, следва да отчита интересите и на третия партньор – т.е. на Русия., и призова украинците да спазват постигнатите преди това договорености. Крайно неприятен сюрприз за НАК се оказа и стремежът на руския Газпром да се избави от зависимостта си от Украйна по въпроса за доставките на природен газ за Европа. Както е известно, първият договор за доставки на газ по бъдещия Северно-европейския газопровод, заобикалящ Украйна, вече беше подписан от Москва.
Търсейки алтернативен източник на толкова необходимото за украинската икономика „черно злато”, Киев възлага големи надежди на Казахстан. Последният разполага със значителен потенциал за увеличаване на износа, заинтересован е от диферсификацията на икономическите си връзки и, най-вече, може да гарантира стабилността на доставките. Отчитайки това, украинската страна възнамерява да намали обема на закупувания от нея руски петрол за сметка на частичната преориентация към този на Казахстан. Една от възможностите това да стане, е предаването на Казахстан на Одеския нефтопреработвателен комбинат. Наистина, днес той е собственост на руския гигант Лукойл, но имайки предвид набиращата сили в „следреволюционна” Украйна реприватизация, не можем да изключваме, че комбинатът също може да смени собственика си – от руски на казахстански.
Киев разчита да „неутрализира” Русия и като я убеди, заедно с Казахстан, да се съгласи със създаването на своеобразния палиатив на Единното икономическо пространство (ЕИП) – т.нар. „зона за свободна търговия”. Ползата от този проект за Украйна е очевидна: имайки предвид стратегията и за интеграция в ЕС, на нея няма да се наложи да се съобразява с наднационалните органи на Единното икономическо пространство. Освен това Украйна ще може да реализира сериозни печалби от транзита на изток, и най-вече в Русия, на неконтролирано количество западни стоки. Киев обаче има и съвсем конкретни стратегически амбиции: украинците например възнамеряват да използват космическата инфраструктура на Байконур. Така, Виктор Юшченко вече обяви в Астана, че ще предложи на Русия и Казахстан в Байконур да бъде прехвърлен комплексът за изстрелване на ракетите „Зенит”, които досега се изстрелвяха от плаващата космическа площадка „Одисей” в Тихия океан. Имайки предвид, че „Зенит” е конверсиран вариант на бойните ракети, разработени от украинския военен концерн КБЮ (Държавно конструкторско бюро „Южное”) и произвеждани в Днепропетровск, Киев очевидно разполага със сериозни козове.
Въпреки това, в Астана не реагираха положително на предложенията на Виктор Юшченко. Още повече, че там украинският лидер, който постоянно декларира като приоритет интегрирането на страната си в европейските и евроатлантически структури, трябваше да преговаря с казахстанския си колега, известен като основния и най-последователен идеолог на „евразийската интеграция”.
Не е чудно, че в крайна сметка, Назарбаев посъветва Юшченко занапред да се опитва да решава възникващите проблеми в рамките на ЕИП, което на практика означаваше, че Казахстан отказва да развива отношенията си с Украйна за сметка на Москва. Назарбаев отбеляза също, че всички въпроси за транспортирането на петрол за Украйна следва да се съгласуват предварително с Русия, подчертавайки че тази най-голяма евразийска държава и без това не може да бъде заобиколена – колкото и да му се иска на украинския президент – нито в буквалния смисъл (т.е. географски), нито пък в преносния (т.е. политически и икономически). Що се отнася до реакцията на казахстанския лидер на украинския проект за формирането на „зона за свободна търговия”, тя бе доста остра и съвсем определена и то още по време на срещата му с беларуския президент Лукашенко през май 2005, когато Назарбаев посочи, че ако Украйна не е доволна от „четворния” формат на ЕИП, той спокойно може да стане „троен”.
Всъщност, големият проблем на украинците е, че покупката на казахстански петрол би била икономически оправдана за тях, само ако цената му е по-ниска от тази на руския. Наистина, твърди се, че в предварителните разговори с Астана, казахстанската страна се е съгласила да продава енергоносителите си на цена, която е малко по-ниска от руската – 305-310 долара за тон. Само че това не решава проблема с транспортирането на петрола. Защото през 2005 и 2006 нарастна стойността на превоза му с железопътен транспорт. Но дори ако Астана се съгласи да стартира тези доставки, налице са редица други сериозни проблеми. На първо място, ще се наложи тоталното преоборудване на украинските нефтопреработвателни заводи, които са пригодени за руски петрол, чиито характеристики са различни от тези на казахстанския. На второ място, заводите в Лисичанск и Кременчуг, които трябва да преработват петрола, идващ от Казахстан, са собственост на руски ивеститори. А те едва ли ще бъдат въодушевени от перспективата да преработват „чужд” петрол.
Междувременно, Казахстан вече постави (макар и само в теоретичен план) въпроса за евентуалното си участие в експлоатацията на петролопровода Одеса-Броди. Проблемът бе обсъждан, в частност, по време на украинско-казахстанските преговори, касаещи плановете за създаване на консорциум с участието на Украйна, Азербайджан, Казахстан и Грузия. Той би трябвало да поеме функциите на оператор по транспортирането на каспийски петрол (казахстански, азербайджански, туркменистански) по петролопровода Баку-Супса и оттам до Одеса. Като шефът на управителния съвет на НАК не изключва, че петролопроводът Одеса-Броди ще започне да действа в аверсно (т.е. в право) направление още до края на 2006 (както посочих по-горе, вече почти пет години той действа в реверсно направление, т.е. на юг към Черно море).
Въобще, около удължаването на петролопровода Одеса-Броди в северна посока, се разгръща сериозно съперничество на геополитическа основа. Така, преди време Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) заяви, че би могла да финансира изграждането на последният отрязък от тръбопровода в северна посока – до полското пристанище Гданск. Което, разбира се, беше посрещнато на нож в Москва, защото руши наложената от руските петролни гиганти схема – петролопроводът да се използва в реверсен режим, т.е. в обратното направление.
Налице е активизация на действията на Украйна и някои страни-членки на ЕС за реализиране на проекта Одеса-Броди-Плоцк, съпроводена с открити нападки срещу сегашното му използване в обратната (южна) посока. Въпросният проект предполага преноса най-вече на каспийски петрол, заобикаляйки Русия. Определени среди в Брюксел също подкрепат идеята за реализацията на проекта, опитвайки се да координират действията на страните, ангажирани в него. Така, към него вече демонстрират интерес Чехия и Словакия, които доскоро гледаха скептично на възможността за транзит и преработка на лекия каспийски петрол, най-вече поради необходимостта от големи инвестиции и липсата на достатъчно гаранции за запълване капацитета на тръбопровода.
Според президента на украинския филиал на руския петролен концерн „ТНК-ВР Украина” Александър Городецки, проектът за удължаване на петролопровода Одеса-Броди до полския град Плоцк, има ярко изразена политическа окраска, за сметка на недостатъчния икономически анализ. Той отбелязва, че: „Непоследък чуваме много изявления от високопоставени политици, но нито едно – от онези, които притежават петрола, т.е. конкретните нефтени компании. Нито „Бритиш Петролеум”, нито „Шеврон” демонстрират интерес към реализацията на този проект. Освен това, тенденциите в развитието на световния петролен пазар сочат, че потреблението на петрол в Европа едва ли ще нарастне драматично в близко бъдеще и скъпият каспийски петрол, доставен по тръбопровода Одеса-Броди-Плоцк, въобще не е необходим на европейските нефтопреработвателни заводи. Днес техните потребности изцяло се покриват от далеч по-сигурните доставки от Русия (петролопровода „Дружба”), Близкият изток, Северно море и Норвегия”.
Според един анализ на полския държавен петролен концерн “ Nafta Polska ” , проектът за удължаване на петролопровода Одеса-Броди до Плоцк ще стане икономически целесъобразен, само когато по него в Полша ежедневно биват доставяни поне 20 млн. тона петрол. В същото време, последните геологични проучвания в Каспийския регион сочат, че петролните запаси там са по-малки от предварително прогнозираните.
Освен това, доставчиците на каспийски петрол, на които толкова разчитат в Украйна и Полша, имат съвършено различни интереси – те са ориентирани най-вече към гарантиращите максимални печалби пазари на Америка, Индия и Китай, където търсенето е огромно, а цените – доста по-атрактивни. Поради това, каспийският петрол ще бъде насочен именно към тях по тръбопровода Баку-Джейхан, Каспийския тръбопроводен консорциум (КТК) и новия тръбопровод Казахстан-Китай. При подобна пазарна конюнктура очевидно е невъзможно да се гарантира транзита на още няколко десетки милиона тона петрол, необходими за икономическата обосновка на активирането на маршрута Одеса-Броди-Плоцк.
В сегашната ситуация, когато обемът на предоставяния от Азербайджан петрол е крайно недостатъчен за активирането на петролопровода Одеса-Броди-Плоцк, като единствена реална ресурсна база, във вече разработения бизнес-план, се разглежда казахстанския петрол. Само че перспективите за реализацията на този план изглеждат крайно съмнителни. Основната част от петролните ресурси на Казахстан ще бъде насочена към Китай по тръбопровода Атасу-Алашанкоу, по който се очаква ежегодно да бъдат транзитирани 10 млн. тона петрол, като по-късно обемът ще нарастне до 20 млн. тона, с включването на руски суров петрол от Западен Сибир, транзитиран по тръбопровода Омск-Павлодар-Шимкент. Освен това, казахстански петрол вероятно ще бъде използван и за увеличаване мощността на КТК до 67 млн. тона, както и за захранването на бъдещия тръбопровод Бургас-Александруполис.
Като един от възможните маршрути за транзит на казахстански петрол (привлекателен от гледна точка увеличаване на експортния потенциал) в Астана се разглежда и петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), чиято проектна мощност е 50 млн. тона годишно. САЩ особено активно лобират за включването на Казахстан към БТД, защото без неговия петрол тръбопроводът може да се окаже нерентабилен. По оценка на експерти от грузинската компания „Нафтатранса”, засега Астана ще може (и то в най-добрия случай) да гарантира ежегодната доставка в Баку, по море, само на 5-8 млн. тона, което е крайно недостатъчно за покриване капацитета на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, да не товорим за Одеса-Броди-Плоцк.
Създаденият специално за реализация на проекта за тръбопровода Одеса-Броди-Плоцк консорциум все още не е в състояние да представи точни данни за ползата и печалбите от проекта, оправдавайки се с трудното определяне на неговата реална конкурентоспособност. Поради това не са направени и необходимите прогнози за сроковете, в които ще се изплатят инвестициите, а това допълнително затруднява привличането на такива. В същото време, дори и приблизителните изчисления се правят, предполагайки, че ежегодно по тръбопровода ще се пренасят по 25 млн. тона петрол, макар че действащите и проектирани петролни станции могат да осигурят не повече от 16 млн. тона годишно.
Така, Варшава и Киев, използвайки откровено политически аргументи, се опитват да решат собствените си проблеми (гарантирайки си допълнителни финансови средства от петролния транзит и повишаване на собствения си статус в очите на брюкселските „еврократи”) за сметка на останалите страни-членки на ЕС. Истината обаче е, че без да са сключили гарантирани споразумения с петролните доставчици тези две страни, както и ЕС, рискуват да си останат с „празен” петролопровод, струващ над 500 млн. долара.
Междувременно, през март 2005, Русия подписа с Казахстан споразумение за изграждането на новото разклонение на петролопровода на КТК Тенгиз-Новоросийск. Което ще позволи ръст на ежегодно транзитирания по него петрол от 28 до 67 млн. тона годишно. В резултат, енергийната зависимост на Европа и Турция от Русия не само не намалвая (както се надяваха в Истанбул, при подписването през 1999, по време на сесията на ОССЕ, на документите, ограничаващи руските възможности за маневри в постсъветското пространство), но дори нараства. Нещо повече, тъй като капацитетът на турския газов пазар е ограничен, транскаспийският газопровод към Туркмения, става нерентабилен, т.е. от изграждането му няма икономическа полза.
Отчаяно търсейки алтернативни (т.е. неруски) източници на енергоносители, Киев установи контакти дори с Техеран (макар последният да е обявен от Вашингтон за част от „оста на злото”), с който преговаря за изграждането на транзитен газопровод от Иран за Западна Европа, заобикалящ Русия. През юли 2005 за това дори бе подписан „Меморандум за разбирателство” между украинския концерн НАК, иранското правителство и „Газ дьо Франс”, а месец по-късно стартираха предварителните преговори по проекта. Без съмнение, Иран е заинтересован не само от развитието на газовата си промишленост, но и от превръщането на Киев (към когото Европа се отнася благосклонно) в свой енергиен партньор. Разбира се, постигането на някакъв позитивен резултат от иранско-украинския проект в близко бъдеще изглежда доста проблематично. Въпреки това, Украйна разчита, че сътрудничеството с Иран в енергийната сфера ще и позволи да получи допълнителни приходи от газовия транзит и, в същото време, да се освободи от зависимостта си от руския природен газ. Тази задача стана особено актуална след неуспешните за Киев преговори с Москва през август 2005 и последвалият в навечерието и през първите дни на 2006 газов скандал между „Газпром” и НАК. Както е известно, през януари 2006 Русия и Украйна постигнаха споразумение за цените на газовите доставки, в резултат от което Киев вече плаща за тях двойно (т.е. по 95 долара за 1000 куб.м.) на фирмата-посредник „РосУкрЭнерго”.
Разбира се, това споразумение едва ли слага точка на украинско-руския газов спор. Още повече, че стабилността на доставките зависи и от непредсказуемия туркменистански лидер Сапармурад Ниязов, който побърза да се възползва от острия руско-украински сблъсък за да увеличи цената на туркменистанските енергоносители. Освен това, след срещата на Ниязов с високопоставени руски и украински чиновници в началото на 2006, страната му стана пълноправен участник във всички руско-украински газови споразумения и договори, касаещи условията за износа и транзита на природен газ през територията на Украйна. В крайна сметка, Туркменбаши, който е съвсем наясно за сериозната зависимост на Москва и Киев от доставките на туркменистански газ, направи така, че нито Русия, нито Украйна получиха от него някакви дългосрочни ценови гаранции.
Що се отнася до заиграването на Киев с Техеран, засега то следва да се разглежда отново и най-вече в светлината на украинските опити за натиск върху Москва. На запад обаче се опасяват, че реализацията на украинско-иранския проект би усилила енергийната зависимост на Европа от Иран, което пък ще ерозира съпротивата и срещу ядрените планове на аятоласите, отслабвайки и мотивацията за тяхното предотвратяване. Проектът може да роди нов, възможно съществен, източник на финансиране на стратегическата ядрена програма на Техеран, ускорявайки и създаването на ирански балистични ракети с голям радиус на действие. От друга страна, той не разполага със сериозна икономическа основа, поне докато не заинтересува достатъчно влиятелни кръгове и компании на Запад – както стана с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, където геополитическият фактор, очевидно се оказа по-важен от икономическия.
Казаното дотук потвърждава новата геополитическа роля на Украйна като американско-европейски съюзник, комуто са възложени важни спомагателни функции в създаването на различни алтернативни обединения (ГУАМ, ОДР, ОДИ) и лансирането на проекти, чиято цел е ограничаване на регионалното влияние на Русия.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Както е известно, сегашните управляващи в Украйна смятат енергийната независимост на страната от Русия за (едва ли не) основен национален приоритет. През територията на тази страна, както и през Беларус, минават над 90% от доставките на руски природен газ за Европа.Но, ако с Беларус, която се смята за твърд съюзник на Москва, руските енергийни компании успяват да се споразумеят, след победата на „оражневата революция” в Украйна, тя се превърна в истински кошмар за Кремъл. При това не става дума само за проблемите, свързани с транзита на енергоносители за Европа – много сериозно предизвикателство представлява и възможността страната да стане военно-стратегически плацдарм на САЩ, към което упорито я тласкат сегашните управляващи, но което определено представлява проблем за руската сигурност.
Обективно погледнато, Украйна разполага с идеално географско положение, като удобен коридор за транспортирането на петрол и природен газ от Каспийския регион към западните пазари. Като най-подходящ инструмент за това се смята завършеният през 2001 тръбопровод Одеса-Броди, който може да бъде продължен до полския град Плоцк и оттам до балтийското пристанище Гданск.
Реализацията на този план обаче, се натъква на съпротивата на Русия, която твърдо държи на правото си да използва тръбопровода в обратната посока – т.е. за транзита на руски петрол на юг и по-нататък през Черно море към световните пазари. Освен това, Москва все още се опитва да привлече Украйна към участие в митническия и икономически съюз, в рамките на т.нар. Единно икономическо пространство (обединяващо Русия, Беларус и Казахстан).
Дошлите на власт след „оранжевата революция” украински политици, по ред причини, бяха предварително настроени за скъсване на връзките с Русия. От друга страна обаче, Русия е силно загрижена от наличието на редица неблагоприятни тенденции в сегашната политика на Украйна. Става дума и за стремежа на Киев за присъединяване към НАТО, и за продължаващите дискусии за съдбата на Черноморския флот, и за съзнателно тласнатият от украинците в задънена улица пограничен спор за Азовско море.
Спадът на жизненото равнище в Украйна се оказа само една от последиците от „оранжевата революция” и влошаването на отношенията с Русия. Друго, още по-сериозно предизвикателство бе енергийната криза, достигнала своеобразен връх с „газовия скандал” между двете страни, приключил през януари 2006. Затова едва ли е учудващо, че Киев активно търси алтернативни на руските източници на енергоресурси, изключително необходими за предотвратяване на очертаващият се икономически колапс. При това президентът Юшченко и неговото обкръжение, които не престават да подчертават привързаността си към демократичните ценности, са готови да сътрудничат с всеки „авторитарен режим” от постсъветското пространство, стига това да помогне за решаването на газовите и петролни проблеми на Украйна. Така, посещениета на украинския лидер през пролетта на 2005 в Туркменистан и Казахстан бяха свързани с намеренията му да формира с тях нов енергиен алианс без руско участие (съответно, газов с Туркменистан и петролен – с Казахстан). Освен това, Юшченко се опита да се споразумее с туркменистанския диктатор Сапармурад Ниязов (Туркменбаши) за алтернативни на руските газови доставки, паралелно с подготовката на преговорите за създаването на руско-украинско-германски консорциум за развитие на газотранспортните мрежи на Украйна. Макар че сътрудничеството между Киев и известният с капризите си Туркменбаши несъмнено би било доста проблематично и в този смисъл Москва, в качеството си на надежден търговски партньор, несъмнено е за предпочитане. Само че и тук геополитическият (или по-скоро идеологическият) императив – т.е. стремежът за намаляване на зависимостта от Русия – отново взе връх над икономическата целесъобразност. Друг въпрос е, че Юшченко така и не успя да убеди туркменистанския президент в предимствата на своя проект и Ашхабад отказа да отстъпи по въпроса за цените на природния си газ. Самият Ниязов разумно предпочете да не къса връзките с Москва, сключвайки нови договори с Киев. През октомври 2005 той прие в Ашхабад украинския министър на енергетиката и шефа на компанията „Нафтогаз Украины” (НАК) и директно им заяви, че смята за недопустимо нарушаването на вече постигнатите споразумения за доставки на стоки и оборудване срещу покриването на клиринговия дълг за доставения природен газ. „Всеки път обещавате, че ще изплатите дълга си след шест месеца, но на практика не правите нищо” – заяви президентът, подчертавайки, че от 484 млн. долара дълг, с доставките на стоки от Украйна са покрити само 8,7 млн. Сериозни претенции бяха предявени и на ръководството на украинския енергиен комплекс, че бави осъществянето на инвестиционните проекти, финансирани за сметка на туркменските газови доставки. Така, на практика, няма никакъв напредък по изграждането на железопътния мост над Амударя. Туркменистанският лидер специално подчерта и, че развитието на дългосрочното сътрудничество с Украйна в газовата сфера, следва да отчита интересите и на третия партньор – т.е. на Русия., и призова украинците да спазват постигнатите преди това договорености. Крайно неприятен сюрприз за НАК се оказа и стремежът на руския Газпром да се избави от зависимостта си от Украйна по въпроса за доставките на природен газ за Европа. Както е известно, първият договор за доставки на газ по бъдещия Северно-европейския газопровод, заобикалящ Украйна, вече беше подписан от Москва.
Търсейки алтернативен източник на толкова необходимото за украинската икономика „черно злато”, Киев възлага големи надежди на Казахстан. Последният разполага със значителен потенциал за увеличаване на износа, заинтересован е от диферсификацията на икономическите си връзки и, най-вече, може да гарантира стабилността на доставките. Отчитайки това, украинската страна възнамерява да намали обема на закупувания от нея руски петрол за сметка на частичната преориентация към този на Казахстан. Една от възможностите това да стане, е предаването на Казахстан на Одеския нефтопреработвателен комбинат. Наистина, днес той е собственост на руския гигант Лукойл, но имайки предвид набиращата сили в „следреволюционна” Украйна реприватизация, не можем да изключваме, че комбинатът също може да смени собственика си – от руски на казахстански.
