Влизането във властта на новата израелска центристка партия К адима и на палестинското Движение за ислямска съпротива - Хамас, създадоха нова политическа обстановка в арабско-еврейския конфликт. Кадима влезе във властта и образува ляво-центристка коалиция издигайки доктрината на доскоро отявления десен водач Ариел Шарон, която можем условно да наречем - «Стената ». Доктрината на «Стената » включва изтегляне от Газа и по-голямата част от Западния бряг, като се запази контрола над Йерусалим. Целта на изтеглянето е палестинската автономна власт да бъде принудена най-после да се заеме с конкретното управление на своите територи и население и да поеме отговорност за това управление, без да се оправдава с израелската окупация. Втората по-важна цел на «Стената » е да очертае претенциите на Израел за бъдещите граници на двете независими държави, като се отхвърли всякакво връщане към исканите от арабите граници от 1967 . Още повече, че въпреки вички пожелателни резолюции на Общото събрание на ООН, израелската държава никога и по никакъв начин не е признавала границите от 1967 . Казано в едно изречение - концепцията за «Стената » е отделяне и заграждане на следвоенната израелска територия. Стратегията бе издигната от Ариел Шарон, още по време на управлението на десноцентристката партия Ликуд. Но след като не получиха вътрешнопартийна подкрепа, идеолозите на «Стената » се явиха самостоятелно на парламентарните избори, формирайки новата центристка партия, и ги спечелиха. Кадима привлече част от «ястребите » отдясно и част от «гълъбите » вляво. Палестинските ракети Касам, изстрелвани от Хамас, целят да покажат военното безсмислие и безсилие на стената. Подкопаването на тунели под граничното съоръжение, нападенията срещу израелски постове и отвличането на заложници са елементи на същата тактика. Засега обаче, политическата стратегия на «Стената », като лимитиране на държавна граница, си остава неопровергана и за да се опитат да я оспорят палестинците трябва да отидат на мирни преговори.
Само че подобна стъпка изглежда не влиза в плановете на раздираното от противоречия палестинско ръководство . След поражението на втората Интифада и смъртта на Ясер Арафат, радикалните палестински сили водени от Хамас, продължиха да не признават държавата Израел. За тях единственото средство за легитимация бе и си остава терорът, маскиран като съпротива и съпроводен с нежелание за поемане на политическа отговорност в преговорния процес. Днес няма палестинска партия или политик, които да се наемат с непосилното бреме да признаят пред арабската улица, поражението на повече от половинвековната безплодна политика, завършила с двете терористични интифади. Бягството от реализма води до надценяване възможностите на ислямисткия терор. Залагането на терора като политическо средство засега отхвърля или отлага във времето възможността и необходимостта от нов курс и търсене на нови решения в конфликта с евреите. Още повече, че след смъртта на «динозавъра» Арафат не спира борбата за лидерство в палестинския връх. На палестинската сцена има три основни центъра. Единият е старата «Ал Фатах », начело с президента на автономията Махмуд Абас (известен и като Абу Мазен). Засега опитният дипломат опитва да се представи, като алтернатива на тероризма, но над него тежи сянката на корупцията, останала от режима на Арафат. Изпаднал в безизходица след началото на поредната окупация на Газа, Абас заплаши Запада с оставка и разпускане на Палестинската автономия. Като заплахата съвсем не е блъф, а осъзнаване на собствената безпомощност. Но слизането на Абу Мазен от сцената ще бъде само начало на поредната открита гражданска война за власт в палестинските територии. Останалите водачи на «крилца и перца» от Ал Фатах са затънали в корупционната тиня от управлението на Ясер Арафат и не желаят да се лишат от позициите си в силовите структури и удобните фирми, чрез които прибираха и отклоняваха средствата, идващи от западните помощи за автономията. За тях сегашната финансова криза, предизвикана от бойкота на Запада и финансовата изалоцаи, наложена от Израел, е удобна, защото показва на палестинците, че макар и корумпирана старата власт все пак действаше и осигуряваше някакви заплати на палестинските служители.
Вторият ключов играч са структурите на Хамас , които спечелиха парламентарните избори в автономията и сформираха палестинското правителство на Исмаил Хания. Те живеят в автономията всеки ден. Сблъскват се с реалните проблеми и за тяхно най-голямо съжаление трябва да носят отговорност за тоталната криза, в която изпадна автономията след идването им на власт. Ислямистите смятаха, че щом са спечелили преките избори, ще бъдат признати от западните държави, като единствената демократична алтернатива на Фатах. Истината обаче е, че тук няма алтернатива – освен това, за неудоволствие на Хамас, в Европа и САЩ винаги са подчертавали, че дори националсоциализмът в Германия идва на власт чрез демократични избори. Така че, сами по себе си, изборите не са индулгенция на която и да е човеконенавистна идеология. Те са само задължително условие за протичане на цивилизования политически процес.
Големият проблем на Хамас е сблъсъка с третия палестински фактор . Това е външното ръководство на ислямистите, начело с Осама Хамдан в Ливан и Халед Машаал в Сирия. Външното ръководство се стреми не само да доминира в организацията, но и да поеме наследството на Фатах, като оглави цялата ООП. Амбицията на Машаал е да бъде новия Ясер Арафат. Той иска да обедини всички палестинци около идеята за пълно отхвърляне на споразуменията от Осло. Концепцията му е, че с помощта на терора ще принуди Израел към нови преговори, в които ще бъдат наложени нови условия и най-вече ще има връщане към границите от 1967 , тоест ще бъде отхвърлена стратегията на «Стената ». За съжаление на Машаал, той няма пълната подкрепа на вътрешното ръковоство на Хамас. В Газа и на Западния бряг са наясно, че «външните » превръщат палестинската кауза в заложник на чуждестранни спонсори. Тези чуждестранни спонсори на терора използват палестинския въпрос само като средство в глобалната игра за оцеляването на баасисткия режим в Дамаск и режима на аятоласите в Техеран. Освен това, «вътрешната» Хамас е наясно, че терорът не е най-доброто оръжие, което може да пречупи Израел.
Сегашната криза в Близкия Изток, която някои адепти на Апокалипсиса, побързаха да обявят за начало на нова Трета световна война, е само поредната военна брънка от дългия процес на арабско израелското противостяние. Смятаният за умерен политик израелски вицепремиер Шимон Перес декларира, че конфликтът в Близкия Изток не може да прерасне в нова арабско-израелска война. Според него: "Класическите войни се водят от държавни армии, а аз не виждам армия, която да иска да започне военни действия. Против войната се изказват държавите, имащи армии, включително Египет, Саудитска Арабия. Сирийската армия е остаряла и слаба. С други думи, не виждам армии, които да могат да започнат война, не виждам правителства, които да искат това". Социалистът Перес заяви пред CNN , че: "Сега водим война с терора, а естеството на такава война е съвсем различно, тъй като тя се води с враг, който няма земя, държава, или армия, но който убива безразборно. През последните 58 години Израел преживя пет войни, и две интифади, ще спечелим и тази война с терора". От думите на старият и опитен еврейски политик личи, че преди да предприеме въздушните удари в Ливан Тел Авив внимателно е преценил пози [ ията на двете ключови за него арабски държави, с които Израел има мирни договори – т.е. Египет и Йордания. Силно притеснената от „ядрените аятоласи” Саудитска Арабия, която е изправена и пред радикализма на Ал Кайда, също следи внимателно развоя на събитията и не бърза да се намесва в подкрепа на Хамас и Хизбула. Днес стратегическия мир в Близкия изток е в ръцете на държавниците в Кайро и в Аман. От друга страна е известно, че Израел никога не предприема стратегически военни удари без те да бъдат консултирани и одобрени от основния му политически ментор Съединените щати. Залогът в днешния конфликт съвсем не е съдбата на палестинците в Газа и Западния бряг, нито пък временното прекратяване на ракетния обстрел със самоделни “катюши“. Прекалено постановъчен е и поводът на конфликта - похищението на израелски военни. За пореден път палестинските водачи вършат груба политическа грешка, поставяйки съдбата и решаването на палестинския въпрос в зависимост от чуждите външнополитически интереси на други държави в района. Тласкан от Дамаск и Техеран, Хамас откри първия фронт с нападението срещу граничния пост на границата с Газа и пленяването на израелския капрал. След като се видя, че Израел блокира остатъците от палестинската автономия и изправи Газа и Западния бряг пред поредната вътрешна гражданска война и след като “вътрешните” лидери на Хамас започнаха да се огъват пред блокадата, в конфликта бе задействана ливанската групировка Хизбулах. Сценарият бе същият. Нападение срещу военен пост, отвличане на заложници и масов обстрел с ракети на цивилни селища. Според мнозина анализатори заповедта отново е дошла от Сирия и, вероятно, от Иран. Масовата евакуация на чуждестранни граждани от рйона ясно показва, че никой не вярва в скорошния край на конфликта . Провалът на преговорите между Иран и западните държави за ядреното досие на аятоласите накара Техеан да си даде сметка, че политиката за създаване на ядрена бомба и печелене на време чрез дипломация е към своя край. Въпреки протекцията на Китай и Русия в ООН, за Иран остава опасността да бъде атакуван чрез Израел. За да забави или предотврати израелските удари, Техеран ангажира всичките си съюзници в района и провокира поредната война в Близкия Изток. Отговорът на иранската превенция ще бъде ясен в края на август и началото на септември, когато (както твърдят някои) новите американски самолети Ф – 35, може би ще предприемат атака срещу цели в Иранскто плато и планините Загра. Дотогава размяната на ракетни и въздушни удари ще продължи, като режимът в Сирия, въпреки съюзническите си отношения с Иран, ще се опита да остане встрани от пряката военна намеса. В Дамаск съзнават, че Иран е далеч, а сирийският режим е стиснат в менгемето между оста Тел Авив-Анкара и американското военно присъствие в Ирак. Несъмнено, за младия Асад предстоят тежки времена.
Тъжното е, че както във всеки военен конфликт основните жертви ще бъдат сред цивилните и от арабска, и от израелска страна. Хайфа е градът, където съвместно, мирно живеят и работят евреи и араби. Обстрелвайки Хайфа, Хизбула се опитва да взриви модела за мирно съществуване на двете общности. От друга страна, масираните израелски бомбардировки в Ливан, водят до гибелта на много граждански лица, включително жени и деца. Демократичната победа на Хамас в Газа и Западния бряг подхранва и друг израелски страх. Някога основоположникът на еврейската държавна идеология Теодор Херцел е вярвал във възможността за хармонично съжителство с арабите, днес това е ционистка химера. Най-големият израелски страх е демографията. Защото при 7 милиона население и непрекъснати кампании за привличане на заселници, само след 10 - 20 години при демократични избори без сегрегация, еврейската държава е обречена да стане арабска. Затова и много евреи, търсят не само своите стари корени в света, но и къде да създадат свои острови за сигурност, които един ден при нужда да послужат на техните семейства за евакуация. Само че подобно “разкрачване” в света с две или повече родини не е по силите на повечето израелци. Къде тогава е доброто решение за евреите и за арабите?
Колкото и шаблонно да звучи, след 20 години светът няма да е същия. Шансът за оцеляване на Израел е да се превърне в част от Европейския съюз. Днес това може да звучи като утопия. Но преди век и ционистката идея е била екзотика. Още повече, че ако Европа иска да остане геополитически фактор, които да е съпоставим в партньорството със САЩ и Русия и едновременно с това да противостои на новата сила Китай, ЕС ще трябва да търси посока на развитие и експанзия. На изток е Русия - европейският щит към Азия, които трябва да се сдържа и поддържа. Исторически и геополитически Европа винаги е търсела своето продължение в Близкия изток и в страните от Магреба. Първата стъпка към тази геополитическа роля е интеграцията на Турция. Тя ще е пробния камък за ЕС. Следващата стъпка ще бъде интеграцията на бившите европейски колонии от Мароко до Египет. Така Израел, Палестина и Сирия ще се окажат в дневния ред на Европа. Само тогава ще се създадат реални шансове за демократизация на Големия Близък изток и уреждане на арабско-израелския конфликт. Разбира се, това е глобална стратегия и трудностите ще са именно в детайлите на всеки отделен етап. В подобна стратегия за даден период от време ЕС ще се сблъска с американската идея за доминация в Близкия и Средния изток. Но след 20 години американците ще са принудени да поделят контрола върху нефтените и енергиините тръбопроводи. Още повече, че те сами няма да могат да носят бремето на световен полицай и ще трябва да търсят партньорство в тази насока с Европа, Русия и Индия. Евроинтеграцията би била най-добрия сенарий и за Израел, и за арабите. Останалото го знаем - още 58 години война, джихад и безпомощност.….в очакване на новият Саладин и на новият Давид.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
