Малцина все още се съмняват, че импулсът, подхранващ идеята за разширяването на Европейския съюз, доста е поотслабнал през годините след падането на Берлинската стена. Приетото на 16 май 2006 решение на Европейската комисия да отложи до есента окончателното решение на въпроса, дали България и Румъния са готови да се присъединят към ЕС през 2007, е поредният признак, че ентусиазмът на съюза относно предполагаемото му разширяване чрез присъединяването на нови страни-членки към сегашните двайсет и пет, до голяма степен, вече е секнал.
Не можем да обвиняваме Комисията, че съзнателно си измисля причини за да забави приемането на България и Румъния в ЕС. За никой не е тайна, колко много не достига на тези страни (и особено на България) за да покрият европейските стандарти (най-вече по отношение на правосъдието, работата на полицията и корупцията), което е и официалното основание за присъединяването на една държава към ЕС. Тоест, Комисията постъпи съвсем правилно, отказвайки да си затвори очите (само за да улесни присъединяването им към съюза) за сериозните проблеми, с които се сблъсква управлението на двете страни. Защото понижаването на стандартите в сферите на съдебната сфера, човешките права и безусловното признаване властта на закона, би могло да придобие характера на заразна болест, която да порази и „старите” членове на ЕС.
Въпреки това, всеобщото убеждение, че София и Букурещ трябва да станат членове на ЕС, си остава толкова твърдо, че – в най-лошия случай – на една от тези страни (или пък и на двете) ще се наложи да изчака приемането си само още 12 „допълнителни” месеца. Тоест, всички са наясно, че съдебната, полицейската и другите реформи ще се провеждат в България и Румъния едва след формалното им присъединяване към съюза.
Очертава се обаче и по-сериозна опасност, застрашаваща целия проект за разширяването на Евросъюза. И тя не се изчерпва само с т.нар. „умора от разширяването” („ enlargement exhausting ” ), а е резултат от редица съвършено различни проблеми: при това някои от тях са съвсем реални, докато други са по-скоро необосновани страхове, широко разпространени сред населението на „Стара Европа”. Така например, няма никакво съмнение, че параноята, породена от имиграцията (която в политическия дискурс на много държави-членки на ЕС се представя като пряко свързана с разширяването на съюза) не само помрачи и направи не съвсем адекватно обсъждането на проекта за конституция на Евросъюза, но и попречи за ратифицирането и на референдумите, провели се във Франция и Холандия през май-юни 2005.
Анализите на реалното протичане на миграционните процеси вътре в границите на разширения Европейски съюз, сочат, че имиграцията оказва изключително положително влияние върху икономиката на „приемащите” страни-членки на ЕС, макар че създава проблеми за онези държави, от които изтичат миграционните потоци, тъй като там вече се усеща липсата на квалифицирана работна ръка, необходима за поддържането на осезаемия икономически бум, последвал разширяването на Евросъюза. След очакваното присъединяване към съюза на България и Румъния (ако не през 2007, то със сигурност през 2008) и на Хърватия (вероятно около 2010) ще настъпи преходен период, защото ще бъдат необходими поне няколко години, докато тези страни напълно се впишат в съществуващият в ЕС пазар на работна ръка.
Преговорите с Турция едва ли ще приключат успешно преди 2015 (и то в най-добрия случай). Просто защото от рязкото ускоряване на този процес не е заинтересована нито една от страните. За останалите държави от постюгославското пространство (както и за Албания), досега не са посочвани точни срокове за начало на преговорите за членство, макар че на всички тях бе обещано, че ще бъдат приети в ЕС, щом станат готови за това. Надявам се, че въпреки всички проблеми с управлението на вече разширеният съюз, тези обещания ще бъдат изпълнени в рамките на следващите десет години. Но още преди това ще се наложи решаването на крайно болезнените въпроси, свързани с Косово и вече независимата Черна гора, както и (освен всичко друго) с предаването на сърбите, обвинени във военни престъпления, на трибунала в Хага.
Освен всичко казано дотук, следва да се има предвид и простия факт, че органите на властта в ЕС все още не са в състояние да организират ефективното управление на сегашните двайсет и пет държави-членки, да не говорим пък за управлението на трийсет или дори трийсет и пет държави, в бъдеще. Отчитайки, че въпросът за приемането на Европейската конституция продължава да е „висящ”, ЕС очевидно не разполага дори с онзи минимален интеграционен потенциал, който му е необходим за формирането на ефективен механизъм за приемане на решения. В резултат от което мечтаното фундаментално развитие на транснационалната европейска демокрация се влачи в опашката на ограничения прогрес, постигнат в усилването на структурите на изпълнителната власт на ЕС.
Моментът за приемането на принципно важни решения ще настъпи, най-вероятно, през 2009 – т.е. след разширяването на съюза с присъединяването на България и Румъния, но преди преговорите за приемането на останалите държави от Балканския полуостров (които могат да стартират през юни 2007) и Турция стигнат своята кулминация.
Това, също така, ще е моментът, когато (както се планира) ще приключат фундаменталните реформи във формирането на бюджета на ЕС, който днес е прекалено малък и небалансиран, за да се превърне той в онзи ефективен инструмент за стимулиране на икономическия ръст, сътрудничеството и икономическата стабилност, от който Европейският съюз толкова се нуждае. Надявам се, че дотогава ще бъде съгласувана и приета преработената и подобрена версия на проекта за Евроконституция – въз основа на предложенията, които (както се очаква) ще бъдат изработени по време на германското председателство на ЕС, което започва на 1 януари 2007. Налице са всички основания да смятаме, че дотогава „класическото” разширяване на ЕС ще приключи. Разбира се, основните проблеми, свързани с отношенията между Евросъюза и неговите по-отдалечни източни съседи – като Украйна, Молдова и Беларус (в демократичната ера „след Лукашенко”) и страните от Южен Кавказ (Армения, Грузия, Азербайджан), ще си останат далеч от своето окончателно разрешаване. Макар че такива решения все пак трябва да бъдат намерени – най-вероятно в резултат от процеса на постигане на споразумения за ограничено споделяне на суверенитета ( limited sovereignty - sharing ) с ЕС.
Подобен подход може да се окаже през следващото десетилетие по-привлекателен модел и за Турция. Ако днес обаче процесът на разширяване се окаже в задънена улица, това би било истинска катастрофа за мира, стабилността и разпространяването на демокрацията в съседните на Европейския съюз територии. Само че очевидно ни е необходимо да изработим дефиниция за една по-широка Европейска общност ( European Commonwealth ), която да не обвързва двете страни (т.е. ЕС и неговите съседи) в рамките на онези детайлизирани юридически структури, разработени преди петдесет години за европейските държави, изправени по онова време пред съвършено различни проблеми.
* Авторът е политически директор на Центъра за европейска политика в Брюксел
{rt}
