Повечето коментари за бунтовете и палежите във Франция (особено тези на официалните френски власти) подчертават техния социално-икономически характер, упорито избягвайки да коментират религиозната принадлежност на младите „херостратовци”. Създава се впечатлението, че властите се страхуват да признаят, че събитията, довели до въвеждането на извънредно положение в страната не са банален младежки бунт или пък масови хулигански прояви, с криминален привкус. Но това, за което управляващите предпочитат да мълчат, вече е ясно за всички: става дума за бунт на младите френски мюсюлмани, в който не участват млади хора от нито една друга религиозна общност.
Както е известно, ислямът започна да прониква в Западна Европа само преди няколко десетилетия. Непосредствено след Втората световна война в тази част на континента практически не живееха мюсюлмани. Първата масова миграция беше свързана с войната в Алжир (1954-1962). След като Франция бе принудена да даде независимост на северноафриканската си колония, стотици хиляди местни мюсюлмани се възползваха от възможността да се преселят в бившата метрополия. Днес в тази страна живее най-голямата мюсюлманска общност в Европа: между 5 и 7 млн. мюсюлмани (т.е. около 10% от цялото население), а ислямът се превърна във втората (по броя на изповядващите я) религия след католицизма.
Многобройни мюсюлмански общност има също в Германия (4 млн. души), Великобритания (1,7 млн.), Италия и Холандия (по 1 млн.). Големи мюсюлмански общности има във всички, без изключение, западноеврепейски държави. Никой не е наясно с истинския им брой, защото наред с легалните имигранти, там живеят и много милиони нелегални имигранти, данни за които липсват в официалните статистики. Според повечето анализатори, в Западна Европа днес живеят между 15 и 15 млн. мюсюлмани. Големи мюсюлмански предградия, населени с тъмнокожи граждани на съответните държави, има около Париж, Берлин и редица други големи европейски градове. Мнозинството от днешните френски мюсюлмани са потомци на имигранти от Магреб (Алжир, Тунис, Мароко). В мюсюлманските общности на Германия, Холандия, Австрия и Дания доминират потомците на турските имигранти, докато преобладаващата част британските мюсюлмани са потомци на имигрантите от някогашна Британска Индия (Пакистан и Бангладеш). Значителен брой мюсюлмани живеят и в САЩ, където са представени от две основни групи – т.нар. „коренни мюсюлмани”, които са афроамериканци, приели исляма, и мюсюлмани-имигранти.
През последните години броят на европейските мюсюлмани стремително нараства. За това способства високата раждаемост в имигрантските семейства, където средният брой на децата е не по-малко от четири. Многодетните мюсюлмански семейства са в ярък контраст с кризата на традиционните семейни ценности при коренните европейци. Свободата на хомосексуалните отношения бе обявена за едно от важните постижения на съвмеренната западна цивилизация, като в редица страни (Холандия, Белгия, Канада, Испания, Швейцария, както и в някои американски щати) законодателството разрешава хомосексуалните бракове. Наред с ръста на сексуалните малцинства, за намаляването на коренното (номинално християнско, а на практика – все по-атеистично) население на Западна Европа способства и съзнателният отказ от раждането на деца, доколкото мнозина европейци смятат децата за пречка в кариерата си, излишно затрудняваща живота им. Семействата с едно дете все по-рядко се решават да се сдобият и с второ. Своята роля играе и войнствената феминистка пропаганда, според която децата пречат на жената да заеме подобаващото и се място в обществото. Отказът от традиционните семейни ценности и моралната криза, поразила обществото, съдейства за нарастване популярността на исляма, дори сред коренното население на Европа. Във Франция например, броят на кореняците французи, приели исляма, вече е над 50 хиляди души.
През последните няколко десетилетия, икономическите и демографски проблеми принуждаваха държавите от Европейския съюз да легализират и дори да поощряват имиграцията от мюсюлманските държави. Европейските политици смятаха за неприлично дори поставянето на въпроса, доколко са принципно съвместими съвременна Европа и ислямът? Повечето от тях се придържаха към тезите за толерантността и мултикултурализмът, очевидно несъвместими с възгледите на Самюел Хънтингтън, който в нашумялата си книга „Сблъсъкът на цивилизациите” подчертава, че Европа и Ислямът са антиподи, т.е. изначално враждебни, антагонистични цивилизации. Сред европейския елит, напротив, доскоро доминираше мнението, че интеграцията на мюсюлманската диаспора в европейското общество, ще съдейства за сближаването между християнската и ислямската цивилизации. За доказателство се използваха примерите с довчерашни полуграмотни гастарбайтери, или техни потомци, които успешно са се вписали в европейската действителност, имат завидна кариера и дори са станали депутати в Европарламента. Само че подобни, широко пропагандирани примери, по правило, са единични – те не отразяват реалната ситуация и само допълнително дезориентират обществото, както впрочем и самия европейски политически елит.
Основният проблем е, че процесът на културна интеграция на мюсюлманите в европейското общество силно се затруднава от привързаността им към ислямските ценности. При това, за разлика от първата вълна имигранти, сред второто и трето поколение европейски мюсюлмани прогресивно нараства неприемането на обкръжаващата ги действителност, придобиващо все по-радикални форми. За духовната реислямизация немалко помогнаха и страни като Саудитска Арабия например, ежегодно отделяща за „изучаване на Корана” и строителство на джамии във Франция по 30 млн. евро. В резултат днес броят на джамиите в тази страна е над 3 хиляди. Още през втората половина на 90-те години на миналия век младите европейски мюсюлмани започнаха да демонстрират нетърпимостта си към такива европейски ценности като равенството между половете, свободата на словото и на религиите, гарантиране правата на сексуалните малцинства и т.н. В училищата, посещавани от тях, преподаването на определени предмети ставаше все по-трудно. Така, с течение на времето, преподавателите бяха принудени да спрат да говорят за Холокоста, или пък за теорията на Дарвин за произхода на видовете, както и да разискват редица други теми, изглеждащи съвършено неприемливи за младите мюсюлмани.
Постепенно в училищата, където преобладаваха учениците-мюсюлмани, наново се утвърди сексуалната сегрегация, забравена в Европа от началото на ХХ век насам: момчетата вече сядат отделно от момичетата, в болниците постоянно нарастват отказите жена да бъде лекувана от лекар или мъж – от лекарка. Само допреди десетина години традиционните кърпи (хиджаб) носеха само възрастните жени от мюсюлманската общност. Днес ги носят половината мюлюлманки във Франция (в някои райони – до 80%).
Впрочем, за младите европейски мюсюлмани вече не е достатъчно, че те самите спазват стрикно ислямските закони. В повечето случаи мюсюлманките биват заставяни насила да носят хиджаб (или от роднитите си, или от общността). Специални проучвания, финансирани от френските власти, сочат, че в някои европейски градове мюсюлманките, отказващи да носят хиджаб, „рискуват да бъдат подложени на публични оскърбления, физическа агресия, сексуално насилие или дори на групово изнасилване”. В самата Франция подобни агресивни прояви спрямо инакомислещите вътре в мюсюлманската общност, са ежедневие. На свой ред, възходът на ислямския фундаментализъм сред европейските мюсюлмани създаде благоприятни условия за политизацията на исляма в Европа.
До края на 90-те години на миналото столетие на континента практически нямаше ислямистки политически партии. Днес те съществуват във Франция и Белгия. Засега не са многочислени и нямат парламентарно представителство. Но вече регистрираха първите си успехи: в Белгия, през май 2003, т.нар. „Партия за гражданство и просперитет” (РСР), изповядваща радикалния ислям, спечели над 8 хиляди гласа на общинските избори в Брюксел. Паралелно с това, от 2000 насам, в цяла Европа се наблюдава рязко нарастване на антиеврейските прояви. През последните пет години са регистрирани стотици нападения, извършени от младежи мюсюлмани (извън чисто криминалните престъпления).
Така, в началото на Третото хилядолетие, европейските мюсюлмани се превърнаха в активна политическа сила. През пролетта и лятото на 2001 британските мюсюлмани проведоха редица масови акции в индустриалните центрове на Средна Англия. На следващата година, по време на парламентарните избори във Франция, масовите демонстрации на местната мюсюлманска общност почти парализираха активността на дясноекстремисткия Национален фронт. Европейските мюсюлмани оказаха силно въздействие върху формирането на т.нар. „самостоятелна позиция” на Европа по иракската криза през 2003. Зимата на 2003/2004 пък отново премина под знака на мащабните протестни акции на мюсюлманите срещу забраната за носене на хиджаб в училищата. В европейските градове постоянно се провеждат масови протестни акции в подкрепа на Палестина и против политиката на САЩ и Израел. Междувременно, самата Европа се превърна в мишена на ислямските терористи, организирали взривовете в Мадрид на 11 март 2004, убийството на холандския режисьор Тео Ван Гог на 2 ноември 2004 и атаката в Лондонското метро на 7 юли 2005.
Само за няколко десетилетия ислямът се превърна в ключов фактор на европейския обществен живот. И без да се отчита влиянието на този фактор вече е невъзможна нито една сериозна прогноза за бъдещото развитие на континента, а и на света, като цяло. Повечето мюсюлмани в Европа така и не съумяха да се интегрират в европейската действителност, съзнателно отказвайки да приемат западните ценности, морал и начин на живот. Отхвърляйки европейската идентичност, те предпочитат пред нея „чистия” ислям, в неговия арабски (и, най-вече, уахабитски) вариант, смятайки се за интегрална част от световната мюсюлманска общност, наброяваща над един милиард души. Демографският упадък в „стара Европа” укрепва увереността им, че рано или късно и Старият континент ще стане част от Света на исляма. Впрочем, според някои анализатори, тъкмо Франция ще се превърне (и то още през този век) в първата ислямска страна в Западна Европа. Разбира се, възможно е събитията да не се развият чак толкова стремително. Но тенденцията към нарастване влиянието на исляма е очевидна и негова нагледна и уродлива по формата си поредна проява станаха ноемврийските бунтове на „сърдитите млади мюсюлмани” в градовете на Западна Европа, която някои, апокалиптично настроени европейски наблюдатели вече определиха като „огненият изгрев на ислямска Европа”. И колкото повече европейският елит продължава да си затваря очите пред ислямския проблем, толкова по-трудно ще му бъде после да открие адекватните средства и методи за решаването му. Още повече, че от един момент нататък той може да се окаже просто нерешим.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
