След изборите за Бундестаг през септември и формирането на правителството на голямата коалиция два месеца по-късно, новите управляващи биха могли да се дистанцират от „специалните” и „стратегически” отношения между Берлин и Москва, формирали се по времето на Шрьодер, отделяйки повече внимание на малките държави от Централна и Източна Европа. От друга страна, можем да очакваме, че днешният икономически бум в Русия все така неудържимо ще привлича немските фирми, а политиката ще продължи да следва стратегическите интереси на германската икономика.
Пред Берлин и Москва има няколко проблема, които следва да се решат през близките три години. През 1998 Герхард Шрьодер наследи от Хелмук Кол неговата руска политика, насочена към това да не се допусне хаос в Русия и да се подкрепи руската икономика, заплашена от крах. Следващата 1999, върху която наложиха своя отпечатък войната на НАТО в Косово и Втората чеченска война, бе белязана от сериозни разногласия в отношенията между Берлин и Москва. Още през 2000-та обаче, водещите германски корпорации „заставиха” новия канцлер да се обърне с лице към Русия. Днес, Русия е много по-стабилна в икономически план и далеч по-консолидирана във вътрешнополитическо отношение, макар и да не е чак дотам демократична. Вече не и е необходима икономическа помощ (както през 90-те години), а основният спор е, доколко целесъобразно или, напротив, контрапродуктивно за европейската стабилност е стратегическото партньорство с икономически привлекателната, пък макар и авторитарно управлявана Русия.
Стратегическите предимства на немските концерни
През 2006, благодарение усилията на Шрьодер, Москва ще оглави Г-8, вместо Германия. През същата година се планира и влизането и в Световната търговска организация (СТО). Като и в този случай, руснаците разчитат на немската подкрепа за осъществянето на глобалния си план. През последните две години изглеждаше, че съюзът между Шрьодер и Владимир Путин е свързан, най-вече, с икономически интереси. Така, докато по време на скандала с концерна ЮКОС и споровете за войната в Ирак САЩ на практика прекратиха диалога си с Русия в енергийната сфера и сътрудничеството в рамките на антитерористичната коалиция, немските концерни се сдобиха със стратегически предимства на руския пазар. Както е известно, през 2007, руснаците ще избират нов парламент. И, ако либералните партии отново не успеят на направят политически „пробив”, може да се предполага, че сегашният „авторитарен” курс ще бъде продължен. Още по-важен обаче е изборът на наследник на Путин. Дали новият президент, избран в началото на 2008, ще използва огромните пълномощия на „системата Путин” за модернизацията и реформирането на страната? Все повече анализатори смятат, че наследникът на Путин, предвид сегашната структура на властта, отново ще бъде от средите на специалните служби. През същата година изтича и сключеното през 1994 Споразумение за партньорство и сътрудничество между Русия и ЕС. Днес то все още определя стратегическите отношения между тези две европейски сили. ЕС е най-големият външнотърговски партньор на Москва. Но, предвид по-твърдата позиция на новите членки на Съюза, някои от които призовават за „политика на сдържане” (вместо на партньорство) спрямо Русия, разделението между Москва и Брюксел може да се задълбочи. Влизането на Румъния и България в ЕС би могло да увеличи броя на руските критици. Още през 2007 може да се актуализира въпросът за третия етап от разширяването на НАТО на изток (Украйна, Молдова, Грузия, Азербайджан). По времето на Кол и Шрьодер, германската политика имаше възможност (в периодите на усложняване на руско-европейските отношения) да успокоява Кремъл и умекотява проблемите: например по време на войната в Косово и на кризата в Украйна в края на 2004. По всички спорни въпроси, независимо дали за транзита към Калининград, руската доминация в ОНД, разширяването на НАТО и ЕС, Киотския протокол или подкрепата за иранската ядрена програма – и Елцин, и Путин, в крайна сметка, се връщаха към политиката на „отваряне” към Запада. Но как да се запази това деликатно влияние върху Кремъл и след 2008?
Бъдещата политика към Русия и различията между Шрьодер и Меркел
В немските медии обикновено се подчертава, че за Шрьодер, определящи в отношенията с Москва винаги са били бизнес-интересите. Според някои анализатори, заради петрола и газта, бившият канцлер бил склонен да си затваря очите за „авторитарната” политика на Путин. Истината обаче е, че за Шрьодер основното беше, че Путин спаси страната си от гражданска война. Освен това, ясно е, че демокрацията и гражданското общество едва ли могат да се утвърдят в Русия (имайки предвид тамошните традиции и исторически опит) за „един миг”.
Разбира се, в руско-германските отношения винаги са доминирали икономическите интереси, но при Шрьодер и Путин те придобиха и допълнителни военно-политически измерения. След като централноевропейските държави бяха интегрирани в НАТО и ЕС, немското правителство трябваше да обърне внимание на стабилизирането на разширена Европа. Енергийният алианс с Русия трябваше да изиграе същата свързваща роля, кавато изигра навремето Европейската обединение за въглищата и стоманата за Германия и Франция. Срещите на „тройката” Германия, Франция и Русия трябваше да послужат не за формирането на антиамериканска „ос”, а за създаването на временна, неофициална структура за приобщаване на Русия към Запада и съгласуване между Брюксел и Москва на другите глобално-политически въпроси. Това би трябвало да даде на Русия право на поне някакво участие във формирането на общоевропейската архитектура, доколкото тя не участва в органите, вземащи решенията (като НАТО и ЕС), а ОССЕ и Съвета на Европа бяха ангажирани най-вече с „настъплението на демокрацията” на Изток, вместо да помислят, как да използват историческия шянс за съвместно изграждане на Европа на ХХІ век. В същото време, за ХДС/ХСС, които преобладават в новата голяма коалиция, специфичната роля на „руски адвокат” пред Запада отговаря по-малко на националните интереси, отколкото връщането на традиционната водеща роля на Германия в търсенето на консенсус и баланс на интересите между големите и малките страни в Европа, както това правеше правителството на Кол, приобщавайки централноевропейските държави към НАТО. По време на 131-та „кръгла маса” в Бергендорф, през юни т.г., лидерите на ХДС също подчертаха, че Германия ще може да поеме отново ролята си на мотор на европейската интеграция само по този начин. Тоест, вместо партньорството, базиращо се на голите интереси и пренебрегващо „дефицита на демокрация” в Русия, нивото на бъдещите отношения следва да се определя от приближаването на Москва до западните либерални ценности.
От гледна точка на ХДС/ХСС, образуването през 2003, т.е. по време на иракската криза, на оста Берлин-Москва-Париж, е разделило ЕС и е ерозирало трансатлантическата общност. В средите на немските консерватори има определени настроения за отказ от „евразийството” и връщане към „атлантизма”. И, ако тези настроения надделеят, възможно е правителството, ръководено от Ангела Меркел, да провежда новата си източна политика, отделяйки повече внимание на Полша, отколкото на Франция. Тоест, германо-полско-руската „тройка” би могла да замени германо-френско-руската, а в рамките на енергийния алианс в по-голяма степен, отколкото досега, да се отчитат интересите на централно-европейските транзитни държави.
Възможните варианти
Германия не е световна държава и може да черпи международно влияние най-вече от интегрираната мощ на обединена Европа. Затова, възможно е, че новото правителство ще разглежда като по-перспективна съвместната работа със САЩ и новите членки на ЕС по укрепването на Запада, вместо изграждането, заедно с водещите световни държави Франция и Русия, на многополюсен световен ред, насочен против американските интереси. Сред важните задачи на германското правителство ще бъде стабилизирането на стратегическите отношения със съседните държави от ЕС. Политиката на съседство в съюза още не е добила ясни очертания. Европейците все още спорят помежду си, дали да концентрират вниманието на своята обща европейска Политика на съседство (ENP) върху Северна Африка, Близкия изток, или постсъветското пространство. В рамките на ENP, Русия е най-сериозният фактор, доколкото от успеха на демократичната и трансформация зависи и европейският ред през ХХІ век.
Важен елемент на немската източна политика, както и на източната Политика на съседство в ЕС, си остава енергийният алианс с Русия и другите държави от бившия Съветски съюз. Този съюз се подразбира от само себе си, предвид заплахите за дестабилизиране в зоната на Персийския залив. Чрез сътрудничеството в енергийната сфера, в дългосрочна перспектива, би могло да възникне единно евро-азиатско икономическо пространство, което да укрепи енергийната сигурност на Запада, свързвайки помежду им енергийните структури на Изтока и Запада и разширявайки инвестиционните възможности на двете страни. Но за да може енергийната политика да съдейства за европейското единство, Германия трябва да осигури интеграцията, като равноправни партньори и надеждни транзитни държави, в големия енергиен алианс на страните от Централна Европа, а също на Украйна и Грузия. Берлин би могъл да съдейства, в рамките на Единната политика за сигурност и отбрана (ESVP) за помирението и сближаването на Русия с централно-европейските държави. След падането на Берлинската стена Германия и държавите от „Стара Европа” постигнаха подобно историческо помирение с Русия и установиха с нея отношения на „стратегическо партньорство”. На свой ред, страните от бившия Варшавски пакт отново се обединиха с историческа Европа и получиха закрилата на САЩ. В същото време, много от тях все още не са постигнали помирение с Русия и продължават да претендират, че имат неуредени политически сметки с Москва. Немската външна политика не следва обаче да се ръководи от едностранно разбираните интереси, което в крайна сметка би могло да доведе до самоизолацията на Русия. ЕС е длъжен да намери общ конструктивен подход към Москва, иначе отношенията между Русия и Запада ще придобията двустранен характер в още по-голяма степен, отколкото днес. Това обаче не означава, че Берлин не трябва да прави нищо за да преодолее опасенията на някои централно-европейски страни от руско-германската „ос”.
Партньорството с Москва зависи и от по-голямото и „отваряне” към Запада Разбира се, партньорството с Русия, в решаваща степен, зависи от волята на Москва и занапред да остане „отворена” за Запада и да се ориентира към ценностите и правовите норми на ЕС. На конференцията с участие на най-големите немски специалисти по Русия, организирана през тази година от Фондация „Ханс Зайдел” във Вилбад, повечето участници бяха на мнение, че и след 2007-2008 системата на „управлявана демокрация”, наложила се в Русия пред шест години, най-вероятно ще укрепне още повече. В стратегически важните индустриални и суровинни отрасли ще се появят държавни холдинги, които повече ще се съобразяват с националните интереси. В резултат от това икономиката няма да стане по-либерална, но няма да ги има и онези симптоми за икономическа криза, които биха могли да доведат до промяна на властта в Москва, както това стана в Украйна и Грузия например. С други думи, през близките години, в Русия ще се запазят противоречията между позитивните процеси в икономиката и недотам развитото гражданско общество. Изход, в този случай, би могла да стане постановката на дългосрочните цели на германската политика спрямо Русия. Инструмент за това е е Петербургският диалог, залагащ, най-вече, на младото поколение. Принципният проблем е, че руското ръководство възприема т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство като резултат от политическия заговор на Запада и затова се стреми да лиши собствените си неправителствени организации от западна подкрепа.
По-нататък, за правителството на Германия би било целесъобразно да положи повече усилия за това, постсъветското пространство да не се превърне в ново огнище на конфликти. Такива страни като Русия и Украйна не могат изкуствено да бъдат разделяни една от друга – и двете следва да работята паралелно със Запада. Истината е, че „цветните революции” в Украйна, Грузия и Киргизстан не донесоха в тях повече демокрация, затова там предстои много работа за да се извършат необходимите промени. Що се отнася да евентуални демократични промени в Беларус, те очевидно могат да бъдат постигнати само с участието на Москва.
Руската политика на новото немско правителство ще се съобразява с реалностите
Сред многобройните сфери на сътрудничество, позволяващи да се разширят възможностите на Запада за трансфер на демокрация и ценности в постсъветското пространство, както и за намиране на нови стратегическо партньори, са съвместната борба с бедността в рамките на Г-8, съвместните мироопазващи мисии в Кавказ, западната помощ за възстановяването на Чечения, регионалното сътрудничество по въпросите за водоснабдяването на Каспийския регион, разширяването на пълномощията на Съвета НАТО-Русия, съвместната защита на Средна Азия от ислямския тероризъм (където Москва подкрепя германо-френската мироопазваща мисия, а ЕС би могъл да кандидатства за статут на наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество – ШОС), взаимната подкрепа в борбата с международната престъпност, нелегалната миграция и наркотрафика, сътрудничеството в сферата на високите технологии и в авиационната индустрия, а също за ликвидирането на последиците от стихийните бедствия и аварии, както стана наскоро при спасяването на руския батискаф край Камчатка например.
В крайна сметка, политиката на новото немско правителство по отношение на Русия също, както и на предишното, ще се основава на трезвия реализъм. Германската икономика няма да се откаже от перспективата да завоюва един от най-големите и перспективни пазари на ХХІ век. И немските концерни въобще няма да чакат докато Русия възприеме западните ценности за да се активизират на руския пазар. А германските икономически интереси се подкрепят от провинциите, чиито правителства се ръководят от членове на ХДС. Без политическа подкрепа за немските концерни в днешна Русия, където държавата възстанови контрола си върху стратегически важните промишлени отрасли, те очевидно няма да могат да реализират амбициозните си планове.
Демографските проблеми пред Германия и Русия
Демографските процеси са едно от предизвикателствата на ХХІ век. През това столетие са очаква тотална промяна на съотношението на различните дялове в населението на планетата. Бумът в раждаемостта, който е налице в Азия, се съпровожда от драстичен спад на населението в Европа. В Русия (включително в азиатската и част) тази тенденция, без съмнение, е част от общоевропейската. След двайсет години населението там ще намалее с 20 млн. души. Според експерти на ООН, до края на ХХІ век руското население (което днес е 145 млн. души) може да намалее два пъти. Тогава в най-голямата по площ държава на планетата ще живее само един процент от световното население.
Особен драматизъм на демографските процеси в Русия, за разлика от останалите европейски държави, придава високата смъртност. В 26 от 89-те региона на Руската Федерация умират три пъти повече хора, отколкото се раждат. През 2003 нивото на смъртност (2,3 млн.) е било по-високо с 50%, в сравнение с 1987 (1,5 млн.). Към това следва да добавим и проблемите в социалната сфера и здравеопазването.
Впрочем, Германия също е изправена пред сериозен демографски проблем – ceteris paribus: ако се запази сегашната раждаемост и ниските миграционни показатели, числеността на населението и ще намалее от 82 на 65 млн. души в периода 2000-2050. При това притокът на чужденци (600 000) се компенсира от изселването на почти същия брой хора (574 000) през 2004. Показателят за относителното превишаване броя на имигрантите, в сравнение с този на изселниците, постоянно спада. В обозримо бъдеще ще намалее и притока на т.нар. „късни преселници” (през 2004 – 50 хил. души). Като и за двете държави особена роля играе на само абсолютното намаляване числеността на населението, но и неговото разпределение на територията им. Демографският въпрос, поражда на свой ред много проблеми от вътрешнополитически характер, като започнем със семейната политика, инфраструктурата и икономиката, здравеопазването, опазването на околната среда, финансовата и данъчната политика и свършим с политиката във военната сфера.
Аспектите на демографското предизвикателство
В Германия ниската раждаемост и миграционната политика, която очевидно не го компенсира, водят до намаляването и остаряването на населението. Процесът се съпровожда и от миграция на населението: вътрешната миграция, породена от икономически причини, усилва социалните различия, генерирайки допълнителен конфликтен потенциал, който би могъл да намери израз в нарастване популярността на различни екстремистки партии. Според една прогноза например, през 2020 числеността на населението в Северна и Централна Германия ще намалее с 20%. Въпреки, че се влагат милиарди евро за разширяването на инфраструктурата, както и в икономиката, източната част на страната продължава да страда от сериозни структурни недостатъци, което обяснява както много големия поток „вътрешни мигранти”, така и високата безработица. В същото време там има региони, например Ваймар, където властите успяха да спрат изтичането на хора и намаляване числеността на населението, и където тенденцията би могла да придобие обратен характер.
В Русия пък се наблюдава „изтичане” на неселение от равнинните райони и неговата концентрация в урбанизираните области. И там, както и в Германия, регионите, където населението намалява, са онези с висока безработица и сравнително лоша инфраструктура (и, съответно, проблеми със снабдяването). Редица важни в стратегически план региони в Северна Русия и Сибир страдат поради разрушената си инфраструктура. Наскоро президентът Путин посочи, че изтеглянето на етническите руснаци от Северен Кавказ е сериозен проблем, касаещ цялата страна. Освен това, след 1991, много руски граждани напуснаха страната, включително милиони високообразовани руски евреи. Това доведе до намаляване на подготвените кадри в сферите на науката, образованието и здравеопазването. Ситуацията се влошава (също както и в Германия) от слабата раждаемост. Но, ако за Германия е характерно нарастването на средната продължителност на живота, в Русия (поради проблемите в социалната сфера и здравеопазването) се забелязва обратна тенденция, особено сред мъжете.
Икономически, социални и военно-политически последици от демографската ситуация в Германия и Русия
Ако за Русия, предвид гигантските размери на територията и, във вътрешнополитически план може да се прояви най-вече количествения аспект (т.е. запазването на обществените и държавни структури в селските райони), за Германия, както се вижда, по-значима роля играе качественият аспект (т.е. запазването на социалната система и гарантирането на необходимия брой висококвалифицирани специалисти). В Германия, в частност, по-слабо развитите икономически региони, също се сблъскват с определени проблеми. Но тъй като територията им е много по-малка от руската и те разполагат с добра инфраструктура, тези процеси не са чак толкова силно изразени. В същото време, намаляването на населението заплашва във военно-политически план Русия с криза на отбранителните и възможности. Очаква се към 2025 числеността на руските граждани между 15 и 24 години да спадне с 45%. Тоест, броят на донаборниците ще падне рязко. В това отношение ситуацията в Германия не е толкова драматична. Там промяната в числеността на населението би се отразила по-скоро върху гласуването в ЕС, където решенията се вземат, отчитайки тъкмо този фактор. По различен начин (при спад на брутния национален продукт, предизвикан от демографската криза) ще спада и влиянието на Русия и Германия в международните организации (ОССЕ, ООН), чиито бюджети, зависят от икономическата мощ на държавите-членки. Промяната на демографската ситуация ще се отрази върху икономиката. Делът на Русия в общата численост на населението на планетата ще падне до 2025 от 2,4 на 1,6%. Икономическите последици от това за страната ще бъдат драматични. Това се отнася, в по-малка степен, и търговските и партньори. В Русия постъпват големи германски инвестиции и тя е важен пазар за реализация на немското производство. Стабилността и потенциалното разширяван на този пазар е в интерес на Германия. В инвестиционе план, немските корпорации са силно заинтересовани условията за влагането на капитали в Русия да останат благоприятни. За това обаче е необходимо районите, където има германски инвестицши (включително отдалечените) да разполагат с необходимата инфраструктура и нормални социални условия. Като за успеха са необходими, най-вече, квалифицирана работна сила и съответните държавни структури. Но всичко това пряко зависи от промените в демографската ситуация и мерките на държавата за адаптиране към тях. Още днес, при инвестирането в подготовката на един специалист в Русия, се нарушава съотношението между стойността и печалбата, имайки предвид, че един 25-годишен руснак има само 46%-ов шанс да доживее до 65 години, докато в САЩ например, този процент е 79%. Ако през 1975-2000 в Русия броят на младите хора, на възраст между 15 и 24 години, е бил 10-12 милиона, през 2025 той ще е само 6 млн. Тоест, налице е дългосрочно въздействие върху съхраняването на икономическата мощ.
От друга страна, Германия ще остане важен икономически партньор за Русия само ако запази високото си научно-техническо ниво, в сравнение с другите държави, например в резултат от нарастване на отчисленията за социални нужди. Доколкото обаче, германските демографски проблеми могат да повлияат върху иновационните способности и икономиката, като цяло, немското правителство следва да потърси решения, от които да са заинтересовани и двете страни. Промените в числеността на населението в Русия и Германия доведоха, като цяло, до значителния му спад в периферните райони. Което пък поражда определени социални проблеми, както в регионите, които хората искат да напуснат, така и в онези, към които те се стремят. В големите градове, към които се насочват повечето вътрешни мигранти, те се нуждаят от жилища. Още повече, че по правило това са хора с лоши материални възможности. В Русия към това се прибавя и проблемът с наличието на различни етнически групи. Районите, където се концентрират вътрешните мигранти, трябва да осигурят интеграцията им, като не допуснат появата на гета. От друга страна, районите, които тези хора напускат, постепенно се обезлюдяват. Сериозен проблем е, че ги напускат предимно млади хора. В икономически план, тези региони прогресивно губят своята привлекателност (заради липсата на квалифицирана работна ръка на подходяща възраст). Като последица, от тях се изтегля и бизнесът. Тоест, очертава се крайно тревожен затворен кръг. Ако сегашните тенденции се запазят, цели региони на Руската Федерация рискуват да се обезлюдят. Впрочем, в Далечния изток, където на седем милиона жители се падат 2,4 млн. кв.км територия, вече се очертава опасен „демографски вакуум”. От друга страна, сценариите за „жълтата имигрантнско инвазия” поне засега изглеждат пресилени.
Възможните подходи за решаване на проблемите
Президентът Путин определи демографската ситуация в страната като „очертаваща се катастрофа”. Действително, този проблем е приоритетен за руската вътрешна политика. Вече са приети и първите законодателни документи, регулиращи проблемите с вътрешните мигранти, но те не са достатъчни.
Подходите към решаването на демографските проблеми следва да включат и определени вътрешнодържавни реформи, сътрудничество на междудържавно ниво, както и съвместни инициативи на международната общност.
По принцип, за решаването на демографските проблеми има два подхода: повишаване на раждаемостта с помощта на държавното стимулиране и увеличаване броя на имигрантите. Към стимулите, предлагани от държавата за повишаване на раждаемостта, спадат: отпускането на средства за отглеждане на децата, изграждане на детски градини и ясли, данъчни облекчения за могодетните семейства, инвестиции в образователната система, облекчаване на връщането на майките на работа и т.н. По отношение на Русия, освен всичко това, много важна задача е модернизирането на държавната система, като цяло, което включва и формулирането на нова социална политика. В страната стартираха сериозни реформи, които нерядко предизвикват протестите на населението. От друга страна готовност за създаване на семейство може да се появи само при гарантирани социални условия.
В Германия, за решаването на демографските проблеми, все по-често се предлага промяната в досегашната миграционна политика. В тази връзка обаче, следва да се отбележи, че и в Германия, и в Русия за миграционната политика са характерни по-скоро ограничителните мерки и, предвид вътрешнополитическата ситуация в двете страни, в нея могат да се очакват само незначителни промени (поне в обозримо бъдеще).
Междувременно, притокът на мигранти (вътрешни и външни) поставя пред обществото нови проблеми. Тези хора трябва да бъдат интегрирани. При това и Германия, и Русия могат да бъдат привлекателни за мигрантите само ако им предлагат подобряване на тяхното положение. В конкуренцията за привличане на мигранти, Германия и Русия са принудени да си съперничат с други икономически силни и по-склонни към иновации държави. Освен това, трябва да бъдат адаптирани правните рамкови условия на обществото – става дума за признаване на чуждестранните дипломи, възможност на чужденците да придобиват собственост, да създават предприятия и да получават руско или немско гражданство.
Убеден съм, че Германия и Русия биха могли, тъкмо поради своите особености като държави, провеждащи политика за ограничаване на миграцията, съвместно да потърсят варианти за решаване на проблема. Германската социална държава изисква големи разходи и би могла да просъществува като такава и занапред, само ако подобни стандарти действат и в другите страни. Тоест, решаването на демографските проблеми в Русия и паралелното изграждане на руската социална държава, представлява голям стимул за немската политика. Руският интерес пък се заключава в използването на германския опит в реформиране на социалния сектор. Това, което е важно за Германия, в отношенията и с Русия, е важно и за целия свят: за да поддържат и повишават сегашното си социално равнище, Берлин и Москва следва да подкрепят реформите и повишаването на жизненото равнище в по-бедните от тях съседни държави. Като подходящи рамки за това би могла да стане Г-8.
Цветните революции и парализата в отношенията между Изтока и Запада
Преди година Западът приветства т.нар. „оранжева революция” в Украйна по три основни причини. На първо място защото според западните анализатори чрез нея втората по големина държава, наследник на рухналият Съветски съюз, демонстрира, че хората могат да извоюват демокрация и в постсъветското пространство. На второ място, защото Западът се надяваше, че новото украинско правителство ще може да провежда ефективна външна политика и политика в сферата на сигурността в постсъветското пространство. И на трето, защото така бе попречено на стремежа Москва, чрез по-тесния съюз с Украйна, отново да наложи контрола си над постсъветското пространство.
Една година по-късно, се оказва, че първите два аспекта на украинската „революция” не произведоха никакви реални резултати. Държавата преживява икономически упадък, а показателите за ръста паднаха от 12 на 4%. Украйна продължава да е безкрайно далеч от истинската пазарна икономика и либералната правова система. Правителството „управлява” икономиката с помощта на старите административни методи, като от време на време си позволява популистки жестове към населението. Борбата срещу предишните олигарси се води с незаконни средства. Западни инвеститори почти липсват. Политическа стабилност също няма.
Що се отнася да надеждите на Запада, че Украйна ще може наистина да се „разграничи” от Русия – въпросът остава открит. Руските инвестиции в стратегически важните отрасли на украинската икономика рязко нарастнаха в последно време. Наистина, Юшченко отчаяно се опитва да се избави от енергийната зависимост от Москва и дори да създаде собствен алтернативен енергиен алианс със Запада, без Русия. За целта Киев интензивно преговаря с Туркменистан, Иран и Турция, планира да построи собствени нефтопреработвателни комплекси, както и да предложи на Запада амбициозни проекти за изграждането на нови тръбопроводи, с политическата подкрепа на Полша, Румъния и балтийските държави. Тоест, в отношенията си с Русия, Украйна се намира на ръба на опасен конфликт. В началото, вече бившата министър-председателка Тимошенко искаше да принуди руските петролни корпорации да намалят цените, което обане не стана. После Киев трябваше да отстъпи и в спора за изчезналите осем млрд. куб.м. руски природен газ, незаконно съхраняван в украински газови хранилища.
В същото време ЕС (с изключение на Полша) не демонстрира почти никакъв интерес към Украйна. След провала на Евроконституцията, Брюксел си има достатъчно свои проблеми. На Украйна не бе предложен нито статут на страна с пазарна икономика, нито асоциирано членство в ЕС, тя дори няма никаква перспектива един ден да влезе в съюза. Украинското ръководство повтори старите грешки, залагайки, в процеса на реформи, на нереалната перспектива за членство в Евросъюза. Струва ми се, че Европейската политика на съседство следва максимално бързо да се заеме с Украйна, защото страната е заплашена от вътрешни сблъсъци за властта, стопиране на реформите, корупция и връщане към клановата икономика. Между другото, същото разочарование предизвиква в Европа и ситуацията в Грузия, след т.нар. „революция на розите”. В същото време, в Централна Азия, Русия и Китай се ориентират към по-тясно сътрудничество, тъкмо за да не допуснат там нови „цветни революции” и преврати. Що се отнася до Украйна, лишена от перспективата да стане членка на ЕС, тя вероятно ще активизира усилията си да бъде приета в НАТО. Което обаче, едва ли ще допринесе за преодоляване на парализата в отношенията между Русия и Запада, последвала „цветните революции” в постсъветското пространство.
* Авторът е директор на Програмата за Русия и ОНД в Центъра Кьорбер, към Германското дружество за външна политика, повече за него – вж.Геополитика, бр.4/05
{rt}
След изборите за Бундестаг през септември и формирането на правителството на голямата коалиция два месеца по-късно, новите управляващи биха могли да се дистанцират от „специалните” и „стратегически” отношения между Берлин и Москва, формирали се по времето на Шрьодер, отделяйки повече внимание на малките държави от Централна и Източна Европа. От друга страна, можем да очакваме, че днешният икономически бум в Русия все така неудържимо ще привлича немските фирми, а политиката ще продължи да следва стратегическите интереси на германската икономика.
Пред Берлин и Москва има няколко проблема, които следва да се решат през близките три години. През 1998 Герхард Шрьодер наследи от Хелмук Кол неговата руска политика, насочена към това да не се допусне хаос в Русия и да се подкрепи руската икономика, заплашена от крах. Следващата 1999, върху която наложиха своя отпечатък войната на НАТО в Косово и Втората чеченска война, бе белязана от сериозни разногласия в отношенията между Берлин и Москва. Още през 2000-та обаче, водещите германски корпорации „заставиха” новия канцлер да се обърне с лице към Русия. Днес, Русия е много по-стабилна в икономически план и далеч по-консолидирана във вътрешнополитическо отношение, макар и да не е чак дотам демократична. Вече не и е необходима икономическа помощ (както през 90-те години), а основният спор е, доколко целесъобразно или, напротив, контрапродуктивно за европейската стабилност е стратегическото партньорство с икономически привлекателната, пък макар и авторитарно управлявана Русия.
Стратегическите предимства на немските концерни
През 2006, благодарение усилията на Шрьодер, Москва ще оглави Г-8, вместо Германия. През същата година се планира и влизането и в Световната търговска организация (СТО). Като и в този случай, руснаците разчитат на немската подкрепа за осъществянето на глобалния си план. През последните две години изглеждаше, че съюзът между Шрьодер и Владимир Путин е свързан, най-вече, с икономически интереси. Така, докато по време на скандала с концерна ЮКОС и споровете за войната в Ирак САЩ на практика прекратиха диалога си с Русия в енергийната сфера и сътрудничеството в рамките на антитерористичната коалиция, немските концерни се сдобиха със стратегически предимства на руския пазар. Както е известно, през 2007, руснаците ще избират нов парламент. И, ако либералните партии отново не успеят на направят политически „пробив”, може да се предполага, че сегашният „авторитарен” курс ще бъде продължен. Още по-важен обаче е изборът на наследник на Путин. Дали новият президент, избран в началото на 2008, ще използва огромните пълномощия на „системата Путин” за модернизацията и реформирането на страната? Все повече анализатори смятат, че наследникът на Путин, предвид сегашната структура на властта, отново ще бъде от средите на специалните служби. През същата година изтича и сключеното през 1994 Споразумение за партньорство и сътрудничество между Русия и ЕС. Днес то все още определя стратегическите отношения между тези две европейски сили. ЕС е най-големият външнотърговски партньор на Москва. Но, предвид по-твърдата позиция на новите членки на Съюза, някои от които призовават за „политика на сдържане” (вместо на партньорство) спрямо Русия, разделението между Москва и Брюксел може да се задълбочи. Влизането на Румъния и България в ЕС би могло да увеличи броя на руските критици. Още през 2007 може да се актуализира въпросът за третия етап от разширяването на НАТО на изток (Украйна, Молдова, Грузия, Азербайджан). По времето на Кол и Шрьодер, германската политика имаше възможност (в периодите на усложняване на руско-европейските отношения) да успокоява Кремъл и умекотява проблемите: например по време на войната в Косово и на кризата в Украйна в края на 2004. По всички спорни въпроси, независимо дали за транзита към Калининград, руската доминация в ОНД, разширяването на НАТО и ЕС, Киотския протокол или подкрепата за иранската ядрена програма – и Елцин, и Путин, в крайна сметка, се връщаха към политиката на „отваряне” към Запада. Но как да се запази това деликатно влияние върху Кремъл и след 2008?
Бъдещата политика към Русия и различията между Шрьодер и Меркел
В немските медии обикновено се подчертава, че за Шрьодер, определящи в отношенията с Москва винаги са били бизнес-интересите. Според някои анализатори, заради петрола и газта, бившият канцлер бил склонен да си затваря очите за „авторитарната” политика на Путин. Истината обаче е, че за Шрьодер основното беше, че Путин спаси страната си от гражданска война. Освен това, ясно е, че демокрацията и гражданското общество едва ли могат да се утвърдят в Русия (имайки предвид тамошните традиции и исторически опит) за „един миг”.
Разбира се, в руско-германските отношения винаги са доминирали икономическите интереси, но при Шрьодер и Путин те придобиха и допълнителни военно-политически измерения. След като централноевропейските държави бяха интегрирани в НАТО и ЕС, немското правителство трябваше да обърне внимание на стабилизирането на разширена Европа. Енергийният алианс с Русия трябваше да изиграе същата свързваща роля, кавато изигра навремето Европейската обединение за въглищата и стоманата за Германия и Франция. Срещите на „тройката” Германия, Франция и Русия трябваше да послужат не за формирането на антиамериканска „ос”, а за създаването на временна, неофициална структура за приобщаване на Русия към Запада и съгласуване между Брюксел и Москва на другите глобално-политически въпроси. Това би трябвало да даде на Русия право на поне някакво участие във формирането на общоевропейската архитектура, доколкото тя не участва в органите, вземащи решенията (като НАТО и ЕС), а ОССЕ и Съвета на Европа бяха ангажирани най-вече с „настъплението на демокрацията” на Изток, вместо да помислят, как да използват историческия шянс за съвместно изграждане на Европа на ХХІ век. В същото време, за ХДС/ХСС, които преобладават в новата голяма коалиция, специфичната роля на „руски адвокат” пред Запада отговаря по-малко на националните интереси, отколкото връщането на традиционната водеща роля на Германия в търсенето на консенсус и баланс на интересите между големите и малките страни в Европа, както това правеше правителството на Кол, приобщавайки централноевропейските държави към НАТО. По време на 131-та „кръгла маса” в Бергендорф, през юни т.г., лидерите на ХДС също подчертаха, че Германия ще може да поеме отново ролята си на мотор на европейската интеграция само по този начин. Тоест, вместо партньорството, базиращо се на голите интереси и пренебрегващо „дефицита на демокрация” в Русия, нивото на бъдещите отношения следва да се определя от приближаването на Москва до западните либерални ценности.
