През последните години Западна Европа се превърна в убежище на терористи и, едновременно с това, в източник на бъдещи терористични нападения. Основната причина е в липсата на адекватна интеграционна политика по отношение на мюсюлманските имигранти в европейските общества, което прави мюсюлманските общности уязвими за идеологията на радикалните групировки. Така Западна Европа се трансформира едновременно в люлка и износител на тероризъм. Взривовете от 7 юли в лондонското метро и ноемврийските палежи във Франция (а също в Белгия и Германия) бяха знак за нещо крайно тревожно и то е, че Европа се превръща в огнище на антизападни настроения. Така, по данни на американските специални служби, голяма част от чуждестранните муджехидини, които активно участват в партизанската война срещу частите на обединената коалиция начело със САЩ в Ирак, идват именно от Европа.
Сред европейските мюсюлмани активно се налага „културата на глобалния джихад”. За успеха на този феномен има ред причини. Сред тях са:
- многобройните конфликти, които (по един или друг начин) настройват младите мюсюлмани срещу „неверниците”: Афганистан, Босна, Косово, Чечения, Филипините, Индонезия, Кашмир;
- изместването на центровете на радикалните ислямистки структури в Европа;
- неоправдано либералното отношение на повечето европейски правителства към идеологията, изповядвана от заливащите страните им потоци имигранти и бежанци от Близкия и Средния изток;
- мощното развитие на комуникациите и информационните технологии, позволяващи на радикалните ислямисти успешно да координират действията си в различните точки на света и да действат като единен фронт, представяйки действията си като „борба между истината и лъжата, Бога и Сатаната, светлината и мрака”. Тази ориентирана към най-широки кръгове пропаганда, среща разбиране най-вече сред онези млади мюсюлмани, които са родени и живеят в Европа, но не могат да разчитат на реализация там.
Според американския социолог Ерик Хофър, повечето масови движения набират привържениците си сред определен тип хора, които (по едни или други причини) смятат, че животът им е лишен от смисъл. Той прави интересен паралел между успелите и онези, които са изгубили както надеждите, така и жизнените си ориентири. Едните се стремят да съхранят съществуващия ред, другите призовават за решителни промени. Тоест, опитвайки се да привлекат колкото се може повече последователи, радикалните движения съзнателно представят „настоящето” в най-мрачни краски, за да идеализират миналото. По този начин в съзнанието на привържениците им се формира митът за справедливото, наново изградено бъдеще (1).
Както е известно, ислямистките групировки активно използват в акциите си терористи-самоубийци. Американския социолог Скот Атран и израелският психолог Ариел Мерари публикуваха наскоро интересно изследване на 32 палестински семейства, чиито близки са участвали в самоубийствени терористични акции. Двамата са анкетирали и извършители на подобни акции, които след провала им са били арестувани от израелската полиция. Така са успели да създадат сравнително достоверен психологически портрет на атентаторите-камикадзе, за които не би могло да се твърди, че са просто отчаяни от бедността хора – напротив, повечето от тях произхождат от материално обезпечени семейства и обикновено са добре образовани. При това близките им не са забелязвали да са особено религиозни. Според Атран и Мерари, те съзнателно са били доведени до психическото състояние, позволяващо им да извършат самоубийствените си акции: „В тези организации знаят как да манипулират вътрешните емоции на индивида, като постепенно го докарват до състояние, сходно с онова на майката, жертваща се за да спаси детето си” (2). Тоест, широко разпространеното мнение, че участниците в самоубийствени атентани са недоволни от живота си, психически неуравновесени самотници, очевидно се размината в реалността. Примерът на Мохамед Атта, Марван аш-Шехи и Зиад Джарах , осъществили атаката от 11 септември 2001, е доказателство за добрата идеологическа работа на ислямистите. Както е известно, и тримата са били млади хора от материално осигурени семейства, получили отлично образование в германските университети. При това, според близките им, до определен момент въобще не са били особено религиозни. Мечтали са да направят кариера на Запад, или в родината си. Постепенно обаче, поведението им започва да се променя. И тримата са посещавали хамбургската джамия „Ал Кудс”, където често се събират радикални ислямисти, някои от които са и членове на Ал Кайда, и където редовно се критикува „порочния Запад”.
През последното десетилетие много екстремистки групировки съзнателно прехвърлиха основната си дейност в Европа. Така, повечето германските „клетки” на Ал Кайда включват т.нар. „спящи агенти”, много от които са истински гении на пропагандата, имат богат боен опит от различни „горещи точки” на света и са завършили престижни университети в Хамбург, Берлин, Франкфурт, Мюнхен и т.н. (4). Напоследък редовете на привържениците на джихада се попълват от все повече млади хора с добро образование. При това, те често са родени и живеят в Европа, т.е. спадат към второто или трето поколение имигранти. Като сред тях има и известен брой приели исляма „коренни” европейци.
В Европа джихадът е вече част от младежката имигрантска култура. По правило, агентите на Ал Кайда постепенно изолират набелязаните младежи от техните роднини и приятели, внушавайки им радикалните си идеи. Практическата си военна подготовка „новобранците” обикновено получават в Чечения или Палестина (като най-близките до Европа „бойни полета”), или пък биват насочвани към редовна служба в армията на съответната европейска държава, записват се в местните стрелкови клубове или тренират различни източни бойни изкуства.
Така, за да участват в „битката с неверниците”, в Кашмир наскоро са били изпратени двама млади жители на холандския град Айндховен, изповядващи исляма – Хаснуи и Ел-Бакиули. Двамата се запознават с агентите на Ал Кайда в популярен марокански интернет-чат. Младежите обаче, така и не стигат до Кашмир тъй като са убити от индийските граничари при опита си да пресекат пакистанско-индийската граница.
За разпространяването на културата на „глобалния джихад” способстват и онези разикални ислямисти, които, бягайки от преследванията на властите в родината си, се настаняват в Западна Европа. Всички те категорично се противопоставят на интеграцията на мюсюлманите в европейското общество и вярват, че именно „чистият ислям” е носител на абсолютната истина. В същото време „ветераните” от Афганистан и Чечения, установили се в Европа, са особено популярни сред младите мюсюлмани на континента, които са наясно, че Западът продължава да доминира в света и мнозина от тях горят от желание да изпробват силите си срещу „неверниците” в някоя от горещите точки на ислямистката съпротива (5). Радикалните ислямистки организации се стремят да „реислямизират” европейските мюсюлмански общности. При това част от тях залагат на т.нар. „даава” (т.е. призив, пропаганда), а други – на въоръжената борба, проповядвайки нетърпимост към изповядващите други религии. По данни на холандските специални служби, ключова роля в подобни радикални ислямистки структури играят именно ветераните от афганистанската и чеченската войни. Влиянието на ветераните обаче не е решаващ фактор за формирането на „културата на джихада” сред младежите. Огромна роля тук играя средствата за масова информация – войните в Афганистан, Чечения и Ирак отдавна и интензивно се обсъждат от младите европейски мюсюлмани в Интернет.
Тези младежи, които са наясно, че Западът е прекалено могъщ за да бъде сразен в открита битка, се ориентират към терора, подкрепяйки онези, които представляват опозиционната на западната, радикална култура. Междувременно, радикалните ислямисти не просто насаждат в съзнанието на младите имигранти ислямистката идеология, но и формират у тях нови стандарти на поведение. Особено внимание се отделя на имигрантите-мюсюлмани от второ и трето поколение, които недостатъчно познават ислямската религия и затова сравнително лесно възприемат натрапваният им „чист ислям” и култа към „истинския мюсюлманин”. Онези от тях, които отиват да се сражават в Кашмир, Ирак, Чечения или Афганистан, възприемат пребиваването си там като своеобразно „посвещение в кръга на избраните”. По правило, в европейските страни връзката между отделните поколения имигранти е нарушена и традиционният ислям, чиито носители за бащите и дядовците на днешните млади мюсюлмани, играе незначителна роля, още повече че и жизненият опит на предишните поколения имигранти често се оказва безполезен за наследниците им.
Налице е и определена идеологическа база, съдействаща за вкореняването на „културата на джихада” сред младите мюсюлмани. Така, радикалният саудитски теолог Абд ал-Муним Абу Баср, в своята фетва „Правила за търсене на политическо убежище в света на неверниците”, отбелязва, че младите мюсюлмани, живеещи на Запад ,се боят да не загубят вярата си. Все повече мюсюлмани си задават въпроса, как да останат такива, каквито са. Въпросният радикален теолог разрешава имиграцията в земите на Запада, но посочва, че „мюсюлманинът трябва да направи всичко възможно за да се разграничи от еретичната култура на неверниците” (6).
В кнегата си „Имиграцията: въпроси и правила” Абу Баср пише, че както на мюсюлманина се рзрешава да яде свинско и да пие вино, ако иначе ще умре от глад и жажда, така му се разрешава и да емигрира в страните на неверниците за да се спаси от преследванията на властите в родината си. Ни имиграцията трябва да се използва за да „се усилят мюсюлманите и се отслабят неверниците”. Една от основните цели на имиграцията е „да се възроди джихадът и се усили натискът върху неверниците... имиграцията и джихадът са неотделими и се допълват взаимно” (7).
По данни на британските специални служби, броят на привържениците на Ал Кайда във Великобритания е около 10 хиляди души (8). Според немските им колеги, в Германия те са още повече – 31 хиляди. В Европа може условно да се разграничат три основни типа ислямски радикали - участници в джихада в Афганистан, Чечения, Ирак, Палестина и т.н.. Първият – това са имигранти от различни мюсюлмански държави, които по едни или други причини не могат да се приспособят към новата социоикономическа среда в Европа и да се интегрират в европейското общество. Вторият тип обединява второто и трето поколение имигранти, които имат всички основания да се смятат за европейци, но не са признати за такива от европейското общество и, поради расови или религиозни придубеждения, не могат да се реализират пълноценно. Третият тип пък са „коренните” европейци, приели исляма (Ричард Рейд, Джером Кортайе и др.).
Активистите на Ал Кайда много често използват нелегалните имигрантски канали и фалшиви паспорти. Така, според данни на италианските специални служби, в Северна Италия, като бежанци, пристигат все повече членове на радикални ислямистки групировки, които се настаняват в студентските общежития, получават „нови” фалшиви документи и се отправят към Чечения, Косово, Босна или Ирак – т.е. там, където „джихадът” изисква присъствието им (9).
През 2003-2004 Милано се превърна в център на дейността на радикалните ислямисти в Европа. По време на една от акцията на местната полиция там бяха задържани петима тунизийци и един мароканец, събиращи средства за алжирската радикална групировка „Салафитска група за проповед и джихад”, свързана с Ал Кайда. Според италианските власти, активността на радикалните ислямистки организации в страната се обяснява най-вече с това, че от Италия е най-лесно да бъдат изпращани „муждехидините” за Ирак. През 2003 италианската полиция разкри цяла мрежа от ислямистки организации, действащи на територията на Германия, Испания и Холандия. В хода на разследването, проведено в Милано, стана ясно, че ислямистите са вербували северноафрикански имигранти в джамиите на различни европейски градове, снабдявайки ги с пари и визи за Ирак, където да се включат в „джихада” срещу неверниците (9). По-късно генералният прокурор на МиланоДамбросо обяви резултатите от разследването, в които се твърди, че алжирската ислямистка организация „Въоръжена ислямска групировка” е вербувала в града 13 млади алжирски имигранти.
През октомври 2004 испанските власти разкриха друга мрежа от радикални ислямистки организации, представена най-вече от алжирските терористи от „Въоръжената ислямска групировка” и „Групата за проповед и джихад”, свързани с Ал Кайда. Както е известно, войната на живот и смърт, която алжирските властти обявиха в края на 90-те на радикалните ислямисти, даде определени резултати. „Въоръжената ислямска групировка” загуби почти всичките си местни кадри и сега се опитва да попълва редовете си с ислямисти от съседните страни. Жестоките удари на алжирската армия принуди организацията да прехвърли централата си на по-безопасно място – т.е. в Европа. Много терористи, спасявайки се от специалните служби, постоянно се местят от една в друга страна от ЕС, укрепвайки по този начин позициите на радикалните елементи в европейските мюсюлмански общности.
В Испания ислямистите от „Въоръжената ислямска група” (ВИГ) създадоха радикалната формация „Мъчениците на Мароко”, обединяваща алжирци, мароканци, мавританци и афганистанци. Именно тази групо подготвяше покушение срещу председателя на испанския Върховен съд Балтазар Гарсон, който заяви, че Ал Кайда действа в тясно сътрудничество с баските сепаратисти от ЕТА. 18 души бяха арестувани по подозрение, че подготвят терористично нападение срещу сградата на Върховния съд, като двама от тях са приели да станат камикадзе (10). Начело на организацията „Мъчениците на Мароко” е алжирецът Мохамед Ашраф, който е активист на ВИГ. Освен него, испанците арестуваха Ахмед Бин Исмаил, отговорящ за финансите на ВИГ. Последния, на свой ред, е бил свързан Аллекема Ламари – лидер на групата, осъществила нападението в Мадридското метро, който също е алжирец и член на „Въоръжената ислямска групировка”. Според властите, през последните години дори испанските затвори са се превърнали в „огнища” на ислямизма (11). Самата организация „Мъчениците на Мароко” е била създадена в там. Днес в испанските затвори се намират 7 хиляди мюсюлмани (от общо 60 хиляди затворници). През октомври 2004 испанският вътрешен министър Хосе Антонио Алонсо заяви, че една от мерките за борба с тероризма е била „деконцентрацията на ислямските терористи в испанските затвори”. На свой ред, Жан-Луи Брюгиер, който участва в разследването на най-големите терористични акции в Европа и днес е първи зам. председател на Върховия съд в Париж, отговарящ за борбата с тероризма, посети наскоро Москва, където се срещна с директора на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) Патрушев във връзка с разследването на дейността на една от радикалните ислямистки мрежи, разкрита и ликвидирана още през 2002 и обединяваща най-вече имигранти от Северна Африка. Оказва се, че част от нейните активисти са участвали в сраженията в Северен Кавказ. Брюгиер е представил на руснаците доказателства за наличието на оперативни контакти между Ал Кайда и чеченските структури, свързани с Шамил Басаев. Срещу това той е поискал от ФСБ сведения за контактите, които френските ислямисти са поддържали по време на пребиваването си на руска територия, както и за плановете за съвместни терористични операции в Европа , разработени в Чечения. Според Брюгиер, в извършеното преди година убйство на холандския режисьор Ван Гог, освен непосредствения екзекутор Мохамед Буейри, са били замесени и чеченци. На свой ред, холандските власти поискаха от Франция ареста на чеченския имигрант Бислан Исмаилов, който според тях е участвал в подготовката на убийството на Ван Гог. Според френски следователи, в Европа продължават да действат нелегални канали за прехвърляне на доброволци в Чечения, макар че в последно време европейските ислямистки организации все повече се концентрират върху подкрепата за джихада в Ирак. „В този смисъл, Ирак ни тревожи най-много. Определено има канали, по които хората стигат до тази страна, включително от Европа, като сред тях преобладават имигрантите от Магреб. Впрочем, към Ирак отвсякъде се стичат доброволци, особено млади хора, желаещи да се включат във войната с неверниците. Днес Ирак е основната територия на джихада, измествайки в това отношение Чечения” (12).
Наскоро, при акция на френските специални служби и полицията в парижките предградия, бяха задържави двама алжирски имигранти – Абдеррахман Алам и Махомед Али Арус, смятани за част от т.нар. „чеченска връзка” – т.е. от мрежата, набираща доброволци за войната в Северен Кавказ. Двамата са поддържали тесни контакти с вече арестувани във Франция терористи-ислямисти, преминали специална подготовка в базата на чеченските терористи в Панкийското дефиле на руско-грузинската граница, а след това сражавали се в отряда на Шамил Басаев (13).
Една от най-точните дефиниции на „глобалния джихад” бе дадена от идеолога на радикалния ислямизъм Омар Абу Омар, според който „Това за онези групи и организации, които бяха създадени за да унищожат еретичните режими и възродят ислямското управление, способно да обедини всички нации в ислямски халифат”. Нещо повече, Абу Омар твърди, че истинският джихад се отличава от дейността на онези ислямски организации, които се опитват да работят легално в мюсюлманските държави, управлявани от светски, т.е. „еретични”, режими. „Глобалният джихад” не се стреми да реформира тези режими, той иска да ги унищожи. Според Абу Омар, „глобалният джихад”, по своята същност, е не само въоръжена борба, но и (най-вече) специфична глобална цивилизационна визия. Това движение се обявява за налагането на салафитския мироглед, пречистен от „вредните наслоения” на суфийската идеология (т.е. от традиционния ислям) и то не признава никакво друго писано право, освен Корана и суната. А за да се създаде Световния халифат, трябва „непрекъснато да се отварят нови фронтове на джихада, отвъд границите на мюсюлманския свят”. Тази реторика е насочена към „потиснатите и отчаяни” мюсюлмански маси. Но тя намира почва и сред онези, живеещи относително добре в Европа или САЩ, пример за което са непосредствените извършители на терористичната атака от 11 септември. Между европейският мюсюлманин, отиващ да се сражава в Ирак, Чечения или Афганистан, и ислямистите отпреди петнайсетина години има качествена разлика. Първите са много по-добре образовани и познават западната култура. Но вместо да използват това в собствен интерес, като се реализират на Запад, те са готови да се жертват в името на планетарното господство на Шариата.
* * *
Макар че, като явление, миграцията съществува много отдавна, едва в последно време тя започна да се разглежда като ключов проблем на вътрешната и международна политика, особено в развитите държави, където потокът от нелегални имигранти нараства застрашително. Като резултат от това се променя интеграционната политика в Европа, което е необходимо не само са успешната реализация на имиграционните проекти, но и за отслабване на социалното напрежение в европейските държави. В европейския подход към управлението на миграционните процеси, на практика, беше извършена революция. Като първата решителна стъпка предприе Великобритания. Новата, по-открита имиграционна полотика, според британските експерти, би трябвало да съдейства за по-ефективното използване на предимствата, гарантирани от международния пазар на труда и укрепване на вътрешната интеграция в страната (14). Една от последиците от тези промени в британската имиграционна политика бе арестът на Абу Катада и още деветима радикални ислямисти в рамките на полицейските акции, осъществени в различни райони на страната. Смята се, че именно Абу Катада е бил идейният вдъхновител на Мохамед Атта – един от участниците в атаката от 11 септември 2001 срещу САЩ. Аудиозаписи с проповеди на Абу Катада бяха намерени в хамбургския апартамент, ползван от бойците на Ал Кайда, осъществили удара срещу Световния търговски център и Пентагона. Бившият министър на вътрешните работи на Великобритания Дейвид Бланкет определи Абу Катада като най-опасния проповедник на ислямския екстремизъм в Обединеното кралство. Очаква се, че той ще бъде екстрадиран в Йордания, с която Лондон наскоро подписа споразумение за взаимна екстрадация на опасните престъпници. Като в този документ има условие екстрадираните да не бъдат изтезавани или екзекутирани. Британските власти възнамеряват да подпишат подобни споразумения с още десетина държави, включително с Алжир, Египет и Ливан. Защото, както подчертава вътрешният министър Чарлз Кларк, присъствието в страната на арестуваните ислямистки активисти е заплаха за националната сигурност (15).
Непосредствено след победата на дясната Либерална партия на изборите през 2001, министър-председателят на Дания ясно формулира проблема, пред който е изправена страната му: „Днес все повече датчани смятат, че имигрантите не уважават нашите национални ценности. На свой ред, веднага след атентатите в лондонското метро, френският президент Жак Ширак призна, че никой в Европа вече не е застрахован от подобни атаки. А ноемврийските палежи в Париж и други френски градове показват, че това действително е така. Още преди въвеждането на извънредно положение, във Франция бяха усилени мерките за сигурност, като на границата отново започнаха да проверяват документите на пристигащите. В началото на 2006 ще започне да действа имиграционна полиция, в която ще влязат 300 човека, действащи в тясно сътрудничество с граничния контрол, както и с властите във всички френски градове. Основна задача на тази нова полиция ще е разкриването на нелегалните мрежи, организиращи нелегалното влизане и настаняването на имигрантите във Франция. А такива, според вътрешното министерство, има по цялата страна. Във Франция действа и специален Комитет по миграцията, който разкрива и екстрадира от страната нелегалните имигранти. Освен това властита планират да отменят автоматичното предоставяне на френско гражданство при сключване на брак с французи, както и изготвянето на списък на „сигурните държави”, чиито граждани ще имат право да искат политическо убежище или статут на бежанец. Гражданите на останалите държави няма да имат подобни права (16). През 2003 бе лансирана правителствена програма, в чиято основа е поставен т.нар. „договор за интеграция”. Според тази програма, имигрантите се задължават да изучават френски език (в продължение на 200-500 часа), както и да преминат курс за „ценностите на френското общестно”. И само онези, които успешно приключат обучението си, получавайки съответния сертификат, могат да разчитат, че правителството ще им разреши да пребивават в страната за срок от 10 години. Останалите могат да се надяват на разрешение за само една година, след което „договорът за интеграция” може да бъде продължен само веднъж.
* * *
Ноемврийските събития в предградията на Париж, където живеят имигрантите от Африка, демонстрираха ноличието на редица проблеми, включително рецидиви на расова дискриминация и липса на реални възможности за интеграция на имигрантите във френското общество. Те отразяват и проблемите на цяла Европа, свързани със социалната интеграция на имигрантите и техните деца. Правителството на Франция е изправено пред изключително сложната задача да интегрира в обществото прогресивно растящата френска мюсюлманска общност. Но как могат да се съвместят принципите на лаицизма и мюсюлманския морал? Още през януари 2004 (т.е. повече от година и половина преди ноемврийските бунтове) Франция стана свидетел на масови демонстрации на мюсюлмани, протестиращи против приемането на закона за светския характер на обществото, забраняващ на учениците в държавните училища да носят дрехи, символизиращи религиозната им принадлежност. Към тези демонстрации се присъединиха и имигрантите-сикхи, които също смятат, че законът оскърбява религиозните им чувства. Междувременно, аналогични закони бяха приети в Германия и Белгия, а в други страни от ЕС въпросът за приемането им се обсъжда. Подобни демонстративни действия очевидно не способстват за интеграцията на мюсюлманите в обществения живот на Европа и могат да ускорят обединяването на мюсюлманите за съвместна борба за своите права, да засили маргинализацията на арабо-мюсюлманските общности на континента и да доведат до ескалация на екстремистките настроения. Според Коста Ласку, експерт на парижката организация “SOS Racism”, мнозина от имигрантите, активно участвали в палежите в предградията на фернскаата столица, поддържат връзки с радикалните мюсюлмански групировки в други европейски страни (17).
Въпреки съществуващите проблеми в отношението на исляма към европейските ценности, не може да не се съгласим с Умберто Еко, според който: „Третият свят чука на вратата на Европа и се вмъква вътре, дори когато европейците не искат да го пускат. През следващото хилядолетие Европа ще се превърне в многорасов, или ако предпочитате, многоцветен континент” (18). На свой ред професорът от Университета Джон Хопкинс Френсис Фукуяма отбелязва, че бъдещето на западната цивилизация ще зависи от това, доколко успешно Великобритания, Франция и Германия ще могат да „дресират” и асимилират своите мюсюлмани: „Интеграцията на мюсюлманите в обществото е, може би, една от най-важните задачи, която стои пред тези страни. И от това, как те ще се справят с нея, зависи бъдещето на демокрацията и западния свят. Защото днес се сблъскваме с резултатие от една неуспешна асимилация. Ние си имаме работа не с чужденци или пришълци. Терористите, взривили лондонското метро, бяха британски граждани от второ и трето поколение. Те са израстнали в британското общество, което е абсолютно демократично и отворено. И въпреки това, са се смятали за чужди и непотребни в него” (19).
Бележки:
(1)E. Hoffer. “The True Believer: Thoughts on the Nature of Mass Movements”. Harper & Row, 1951,p.74.
(2)”Cult of the Kamikaze”, Ed Blanche reports from Beirut, The Middle East, May, 2003, p.23.
(3)John Hooper. ”The Shy, Caring, Deadly Fanatic”, The Guardian, 23 September 2001.
(4)Verfassungs–Schutzbericht 2000, p.211 (German Interior Ministry: Berlin, May 2001).
(5)D. Darling. “Chechnya VS the Israeli-Palestinian conflict”, www.windsofchange.net/archives/006479/. 13.03.05.
(6)Абу Баср. «Хукм ул-истинаф ли талаб ал-луджу ас-сияси фи дар аль-куфр»,www.aloswa.org/book/lojoa.zip.
(7)Абу Баср. «Аль-хиджра масаил ва ахкам»,www.abubaseer.com.
(8)“Drive to halt spread of Al-Qaeda in UK”,”Telegraf”,31 may, 2004.
(9)Simon Reeve. ”The new Jacklas: Ramzi Yousef, Osama Bin Laden and the future of terrorism” (Boston: Northeastern University Press, 2003), p.209.
(10)K. Haahr-Escolano. “Algerian salafists and the new face of terrorism in Spain”.
(11)“El Pais internet”, 21.10.04.
(12)«Терористичните акции в Европа са подготвяни в Чечения?», www.vremya.ru/2005/115/5/128722.html., 30.06.2005.
(13)П. Розварин. «Чеченските връзки» на Европа// Время новостей, № 82, 17.05.04.
(14)“Secure Borders, Safe Haven: Integration with Diversity in Modern Britain”, Home Office, 2002.
(15)«Затвор за имамите на Осама бин Ладен»// Время новостей, 12.08.05.
(16)Е. Огнева. «Във Франции се создава първата в Европа иммиграционна полиция»// Новые известия, 16.08.05
(17)L. Bryant. «French Government Announces Steps to Restore Order», http://www.voanews.com/english/search. 06.11.05.
(18)Эко Умберто. «Пет морални есета», Лик, София, 1999, стр. 137—138.
(19)И. Кухар. «Европа и тероризмът», http://www.voanews.com/russian /search.cfm 12.09.05.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
През последните години Западна Европа се превърна в убежище на терористи и, едновременно с това, в източник на бъдещи терористични нападения. Основната причина е в липсата на адекватна интеграционна политика по отношение на мюсюлманските имигранти в европейските общества, което прави мюсюлманските общности уязвими за идеологията на радикалните групировки. Така Западна Европа се трансформира едновременно в люлка и износител на тероризъм. Взривовете от 7 юли в лондонското метро и ноемврийските палежи във Франция (а също в Белгия и Германия) бяха знак за нещо крайно тревожно и то е, че Европа се превръща в огнище на антизападни настроения. Така, по данни на американските специални служби, голяма част от чуждестранните муджехидини, които активно участват в партизанската война срещу частите на обединената коалиция начело със САЩ в Ирак, идват именно от Европа.
Сред европейските мюсюлмани активно се налага „културата на глобалния джихад”. За успеха на този феномен има ред причини. Сред тях са:
- многобройните конфликти, които (по един или друг начин) настройват младите мюсюлмани срещу „неверниците”: Афганистан, Босна, Косово, Чечения, Филипините, Индонезия, Кашмир;
- изместването на центровете на радикалните ислямистки структури в Европа;
- неоправдано либералното отношение на повечето европейски правителства към идеологията, изповядвана от заливащите страните им потоци имигранти и бежанци от Близкия и Средния изток;
- мощното развитие на комуникациите и информационните технологии, позволяващи на радикалните ислямисти успешно да координират действията си в различните точки на света и да действат като единен фронт, представяйки действията си като „борба между истината и лъжата, Бога и Сатаната, светлината и мрака”. Тази ориентирана към най-широки кръгове пропаганда, среща разбиране най-вече сред онези млади мюсюлмани, които са родени и живеят в Европа, но не могат да разчитат на реализация там.
Според американския социолог Ерик Хофър, повечето масови движения набират привържениците си сред определен тип хора, които (по едни или други причини) смятат, че животът им е лишен от смисъл. Той прави интересен паралел между успелите и онези, които са изгубили както надеждите, така и жизнените си ориентири. Едните се стремят да съхранят съществуващия ред, другите призовават за решителни промени. Тоест, опитвайки се да привлекат колкото се може повече последователи, радикалните движения съзнателно представят „настоящето” в най-мрачни краски, за да идеализират миналото. По този начин в съзнанието на привържениците им се формира митът за справедливото, наново изградено бъдеще (1).
Както е известно, ислямистките групировки активно използват в акциите си терористи-самоубийци. Американския социолог Скот Атран и израелският психолог Ариел Мерари публикуваха наскоро интересно изследване на 32 палестински семейства, чиито близки са участвали в самоубийствени терористични акции. Двамата са анкетирали и извършители на подобни акции, които след провала им са били арестувани от израелската полиция. Така са успели да създадат сравнително достоверен психологически портрет на атентаторите-камикадзе, за които не би могло да се твърди, че са просто отчаяни от бедността хора – напротив, повечето от тях произхождат от материално обезпечени семейства и обикновено са добре образовани. При това близките им не са забелязвали да са особено религиозни. Според Атран и Мерари, те съзнателно са били доведени до психическото състояние, позволяващо им да извършат самоубийствените си акции: „В тези организации знаят как да манипулират вътрешните емоции на индивида, като постепенно го докарват до състояние, сходно с онова на майката, жертваща се за да спаси детето си” (2). Тоест, широко разпространеното мнение, че участниците в самоубийствени атентани са недоволни от живота си, психически неуравновесени самотници, очевидно се размината в реалността. Примерът на Мохамед Атта, Марван аш-Шехи и Зиад Джарах , осъществили атаката от 11 септември 2001, е доказателство за добрата идеологическа работа на ислямистите. Както е известно, и тримата са били млади хора от материално осигурени семейства, получили отлично образование в германските университети. При това, според близките им, до определен момент въобще не са били особено религиозни. Мечтали са да направят кариера на Запад, или в родината си. Постепенно обаче, поведението им започва да се променя. И тримата са посещавали хамбургската джамия „Ал Кудс”, където често се събират радикални ислямисти, някои от които са и членове на Ал Кайда, и където редовно се критикува „порочния Запад”.
През последното десетилетие много екстремистки групировки съзнателно прехвърлиха основната си дейност в Европа. Така, повечето германските „клетки” на Ал Кайда включват т.нар. „спящи агенти”, много от които са истински гении на пропагандата, имат богат боен опит от различни „горещи точки” на света и са завършили престижни университети в Хамбург, Берлин, Франкфурт, Мюнхен и т.н. (4). Напоследък редовете на привържениците на джихада се попълват от все повече млади хора с добро образование. При това, те често са родени и живеят в Европа, т.е. спадат към второто или трето поколение имигранти. Като сред тях има и известен брой приели исляма „коренни” европейци.
