На фона на еуфорията във връзка с подписания на 1 август договор с Македония, мнозина анализатори у нас сякаш не обърнаха достатъчно внимание на случващото се по същото време в съседна Сърбия.
Междувременно, тази страна очевидно се намира във фокуса на вниманието на САЩ, които напоследък отново насочват погледа си към региона. Така например, в един и същи ден - на 2 август 2017, президентът Александър Вучич прие в Белград военна делегация на САЩ, водена от бившият командващ силите на НАТО в Европа Филип Брийдлав, а премиерът Ана Бърнабич разговаря в Подгорица с американския вицепрезидент Майк Пенс. Показателно е и, че на срещата на върха на държавите от Адриатическата харта в черногорската столица, Пенс за пореден път обвини Русия, че се опитва "да раздели Балканите", да "ерозира интеграционните процеси" и "да наложи със сила нови граници".
Според повечето експерти, в случая за американците не толкова важно, какво е реалното руско влияние в региона, колкото да демонстрират пред политическия елит в САЩ, че администрацията на Тръмп активно прокарва откровено антируска политика на Балканите (както впрочем и навсякъде другаде). Именно в тази връзка започва да се усилва и американският натиск върху Белград. Някои дори смятат, че в момента ситуацията в Сърбия донякъде напомня тази в Черна гора през 2013, когато Вашингтон предприе решителни стъпки за изтласкването на руското влияние от страната, с тази разлика, че по отношение на Сърбия, САЩ изглежда възнамеряват да действат по-бързо, последователно и енергично.
Смяна на парадигмата в Белград?
Междувременно, на 23 юли в проправителствения белградски вестник "Блиц" беше публикувана програмна статия на президента Вучич, озаглавена "Защо ни е необходим вътрешен диалог за Косово". В рамките на следващата седмица в централните сръбски медии отношение по темата взеха вицепремиерът и външен министър Ивица Дачич, вицепремиерът и министър на търговията Расим Ляич (мюсюлманин от Санджак), президентът на Сръбската академия на науките и изкуствата Владимир Костич, както и известният сръбски интелектуалец и драматург Душан Ковачевич. И макар че мненията им се различават в някои отношения, тяхното общо послание е, че сърбите вече няма как да продължават да твърдят, че Косово и Метохия е неделима част от Сърбия, подобно на Шумадия или Поибрие например. Косово има собствено управление, което се осъществява от Прищина, и с това следва да се съобразяват и косовските сърби, и официален Белград. В същото време обаче, Вучич не дава в статията си конкретни детайли и подробности, нито пък очертава някаква пътна карта за изграждането на мостове между Белград и Прищина. Според него: „Ако създадем ос на мира и стабилността по линията север-юг на Западните Балкани между два големи народа, сърбите и албанците, това ще реши на 80% нашите политически проблеми през следващите 100 години“. Тоест, той смята, че решението във връзка с Косово трябва да бъде „незадоволително и за двете страни“, тъй като само това е начинът то да бъде наистина компромисно. Вучич добавя също, че това решение няма да се вземе заради сърбите в миналото, а в името на тези, живеещи днес и в бъдещето. „Важно е да имаме добри отношения с албанците и да сложим тези отношения в ред веднъж завинаги, а не да се продължава със замразения конфликт. Нямам големи надежди, но все пак имам някакви“, посочва сръбският президент. Той разбира се е наясно, че какъвто и да е компромис, би бил трудно постижим. „Сърбия никога няма да ни прости“ - признава Вучич, добавяйки, че осъзнава възможните лични и политически последствия за онзи, който инициира или участва в подобен процес.
В същото време, статията на президента в "Блиц" изобилства с празни фрази и откровено йезуитски разсъждения от типа на: "не бива да склоняваме да дадем онова, което имаме, но не бива и да очакваме, че това, което нямаме, само ще ни падне в ръцете"; "длъжни сме да разговаряме с албанците, защото, ако не го направим, ще стане много по-лошо"; "за да решим косовския проблем, трябва поне да се опитаме да го сторим". Всъщност, ако трябва да изведем някоя по-интересна теза от статията на президента, това е твърдението му, че проблемът с Косово може да бъде решен само от човек чиято "глава е пламнала от постоянните му размисли по темата, но сърцето му е свободно от излишни емоции, освен това е готов за си изцапа ръцете за да постигне необходимите компромиси". Очевидно Вучич визира самия себе си, макар да прави уговорката, че успешният диалог изисква наличието на подобни хора не само в Сърбия, но и в Косово.
Истината обаче е, че в Прищина трудно могат да бъдат открити политици, покриващи "изискванията" на Вучич. Нито президентът Хашим Тачи, нито водената от Рамуш Харадинай коалиция от партии на бивши командири от Армията за освобождение на Косово ("Алианс за бъдещето на Косово"), която спечели най-много гласове на изборите през юни 2017, нито следващото ги дясно националистическо движение "Самоопределение" на Албин Курти, са склонни на компромиси със сърбите. Така, в навечерието на изборите Харадинай обяви, че ако стане премиер "Сърбия вече няма да съществува в Косово". Мнението на Курти не е много по-различно. Показателна в това отношение беще и реакцията на албаноезичните медии на лансираните от Вучич и Дачич идеи. И косовските, и албанските издания побързаха да вземат интервюта от двамата за да осведомят читатилите си, за тяхната позиция. Повтарям, обаче, че нито един от косовските лидери не подкрепи призивите на сръбския президент за окончателно решаване на косовския въпрос.
Инициативата Вучич-Додик
Междувременно, Александър Вучич лансира и друга важна инициатива. Този път, той предложи, съвместно с президента на босненската Република Сръбска Милорад Додик, двамата да излязат с обща декларация в защита на сръбските национални интереси на всички населени със сърби територии. Идеята беше лансирана на 4 август 2017, в рамките на провелия се в Нови Сад Ден в памет на сърбите, пострадали по време на операция „Буря” през 1995, с която Хърватска възстанови своята териториална цялост, ликвидирайки т-нар. Република Сръбска Крайна. Двамата президенти се договориха да оповестят официално документа пред обществеността в края на ноември или на 1 декемви 2017, след като той бъде одобрен от парламентите в Белград и Баня Лука. Не се знае, какво точно ще съдържа декларацията, като в интервюто си за белградското издание „Вечерне новости” Додик спомена само, че тя не застрашава други нации и не представлява поредния „великосръбски проект”. На свой ред, секретарят на сръбския президент Никола Селакович уточни пред държавната телевизия РТС, че основната цел на декларацията е съхраняването на сръбския език и култура. Според него: „Сърбия е пример за защита на правата на малцинствата, които живеят на нейна територия, и искаме същото за сърбите в другите държави от региона”.
Според известният сръбски философ и политически анализатор Милан Дамянац, самата поява на инициативата е знакова, той като за първи път от много време насам, двама сръбски лидери се срещат за да формулират общ план и програма за съвместни действия. В същото време, това очевидно е и добре обмислена PR-акция с цел да бъдат отхвърлени всички спекулации за уж съществуващите дълбоки разногласия между Вучич и Додик, които от известно време насам се появяват в медиите. Инициативата може да се окаже полезна както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. Така например, Вучич би могъл да я използва за да поляризира избирателите в Сърбия, както и като доказателство, че все пак се придържа към патриотични позиции и го е грижа за националните интереси, особено в момент, когато Западът го притиска да направи сериозни отстъпки по косовския въпрос.
Що се отнася до самия план, споменатият по-горе Милан Дамянац смята, че "той вероятно ще включва няколко основни пункта, по които е налице консенсус: например, че сръбският народ и неговите интереси са застрашени и, че са необходими координирани действия за подобряване положението на сърбите в региона и защита на правата им". С това обаче нещата ще приключат, тъй като Сърбия отдавна има проблеми с дефинирането на собствената си национална и културна идентичност и своята национална стратегия, както и с формирането на интелектуален и политически елит, способен да я реализира на практика.
В същото време, макар че планът е предназначен най-вече за "вътрешна консумация" и вероятно ще си остане само на хартия, той е важен дотолкова, доколкото вдъхва известна надежда, че сръбската идентичност както в Сърбия, така и в другите постюгославски държави, може да бъде съхранена и възродена, т.е. дава се сигнал на т.нар. "външни сърби", които са подложени на дискриминация от правителствата на Косово, Хърватска или Черна гора, че Белград е наясно с проблемите им и подготвя някакви мероприятия за "защита на сръбската нация".
Опитите за възраждане на идеята за подялба на Косово
Що се отнася до лансираните само седмица след знаковата статия на Вучич в "Блиц" предложения на външния министър Дачич (публикувани пак в същия вестник), те са доста по-конкретни и се основават на старата идея за разделянето на Косово на сръбска и албанска части, без обаче да се уточнява, дали става дума за връщане към концепцията за федерално Косово по модела на Босна и Херцеговина, или пък за присъединяването към Сърбия на северната му част (т.нар. Ибърски Колашин). Макар че разликата между двата варианта не е толкова важна, тъй като Прищина отхвърля и двата. Албанската страна продължава твърдо да се придържа към позицията, че Косово е неделимо и иска от Белград официално да признае независимостта на бившата сръбска област в сегашните и граници, а не да търси някакъв "компромис".
Наистина, някои косовски политици споменават за евентуална размяна на населения със сърби Ибърски Колашин с населената с албанци Прешевска долира, но този вариант е неприемлив за Сърбия тъй като поставя под въпрос контрола и върху стратегически важния транспортен коридор Белград-Скопие/Солун.
Тоест, Прищина очевидно не възнамерява да се включва в играта, инициирана от Вучич и Дачич, и има достатъчно основания за това. Защото именно по време на управлението на сегашния сръбски президент (и бивш премиер през 2014-2017) самоуправлението на косовските сърби на практика беше ликвидирано и сега сръбското население в Косовски Митровица вече не разполага нито със собствена полиция, нито със съдилища, нито с образователна система, а всички държавни служители се назначават от Прищина.
Впрочем, наскоро беше решен и проблемът с мобилната връзка в Косово, като операторите на различните мобилни системи вече го третират като отделен субект, а косовските сърби са принудени да плащат за разговорите си със съседна Сърбия по международната тарифа. Последният сръбски бастион в Косово е университетът в Косовска Митровица, чието официално име е "Прищенски университет в изгнание (Косовска Митровица)", което силно дразни албанските власти. В тази връзка едва ли е случайно, че точно когато се появи прословутата статия на Вучич в "Блиц", ректорът на университета беше уволнен, а научният му съвет - разпуснат. Слуховете са, че съвсем скоро ще бъде променено и официалното име на университета. На този фон е съвсем нормално Прищина да не иска да приеме каквито и да било компромиси с Белград, при положение, че самите сърби последователно предават позициите си в Косово.
Всъщност, редица анализатори смятат, че както Александър Вучич, така и включилите се в инициираната от него дискусия сръбски проправителствени политици и културни дейци се обръщат не към косовските албанци и дори не към самите сърби. На практика, основните тези на Вучич в прословутата му статия в "Блиц" просто перефразират т.нар. седем точки на германския Бундестаг, т.е. седемте условия, които Сърбия следва да изпълни, ако иска да влезе в ЕС. Както е известно, този документ се появи още през 2012, но след началото на преговорите за присъединяване на Сърбия към Съюза през 2014 беше оставен на заден план. В него германските депутати настояваха Белград да "ликвидира сръбските "паралелни структури" в Северно Косово" и "активно да съдейства за интегрирането сърбите от Северно Косово в косовските институции", което Сърбия вече е изпълнила. Освен това обаче, от Сърбия се изискваше "да преодолее грешките от миналото, да положи активни усилия за постигане на компромис с косовските албанци, както и да продължи преговорите с Прищина на всяка цена". Последното е особено важно, защото означава, че в хода на този процес, косовската страна не е длъжна да търси постигане на компромис, доколкото отговорността за решаването на проблема и постигането на мир в региона се възлага изцяло на Белград.
В този смисъл, статията на Вучич в "Блиц" покрива всички изброени по-горе "изисквания". Затова едва ли е случайно, че още на следващия ден след публикуването и, германският посланик в сръбската столица Аксел Дитман подкрепи съдържащите се в нея идеи и дори обяви, че именно днес Сърбия е по-близо от всякога до членството в ЕС. Само ден по-късно в същия дух се изказа и германският евродепутат и ръководител на Комисията по външни работи на Европейския парламент Дейвид Макалистър.
Мнозина в самата Сърбия смятат, че призивът на президента Вучич за стартирането на "вътрешен диалог за бъдещето на Косово", трудно може да бъде тълкуван иначе, освен като началото на кратка, но интензивна пропагандна кампания, преди Белград да направи поредната сериозна отстъпка по косовския въпрос, като тя вероятно ще го доближи още повече до официалното признаване на независимостта на бившата сръбска автономна област. Що се отнася до лансираната само седмица по-късно инициатива на външния министър Ивица Дачич за разделянето на Косово на сръбска и албанска части, тя вероятно няма да повлияе особено върху общото русло на политиката на Белград по косовския въпрос. Още повече, че - както вече споменах - това съвсем не е първия подобен призив на Дачич през последните пет-шест години, като нито един от тях не доведе до нещо реално.
Всъщност, истината е, че позицията на Белград на водещите се под егидата на ЕС преговори с Прищина не му дава никакви реални инструменти за постигането на териториално разделяне на Косово под каквато и да било форма. Тоест, без значение, къде точно Дачич би предложил да минава конкретната разграничителна линия между сърби и албанци: дали сръбската част ще включва цяло Северно Косово или част от него, плюс някакви анклави около най-големите средновековни сръбски манастири, самата логика на последните преговори не дава шанс за подобно споразумение, тъй като от известно време насам Белград последователно отстъпва и - съответно - губи всички форми на своето политическо, юридическо, силово, образователно и т.н. присъствие на територията на Косово. От друга страна, няма причина да очакваме, че Прищина просто така би решила да направи подобен "царски подарък" на Сърбия.
В тази връзка е много показателно и, че Белград продължава изцяло да подкрепя идеята за инфраструктурното развитие на Албания и Косово. Става дума за автомагистралата Дуръс-Прищина-Ниш. Сръбските власти биха могли да обвържат реализацията на този проект с преговорите за статута на Косово, но въобще не го правят. Което пък налага извода, че инициативата на президента Вучич за стартирането на вътрешен диалог за разрешаването на проблема с Косово всъщност не е негова, а вероятно му е внушена от сръбските партньори в Брюксел, Берлин и Вашингтон.
Очевидно е, че Сърбия прави всичко това в името на членството си в ЕС. Проблемът обаче е, че този въпрос поне засега не стои на дневен ред в Брюксел, тъй като самият Съюз вътрешно не е готов за по-нататъшно разширяване. За европейската перспектива на Западните Балканите се изказват само брюкселските чиновници, отговарящи пряко за отношенията с държавите от региона, докато националните правителства на държавите членки са принудени да се съобразяват за обществените настроения в собствените си страни, където не се забелязва никакво желание за приемането в ЕС на такива бедни и проблемни южноевропейски държави като Босна, Сърбия, Македония, Албания или Косово (което дори не е признато от всички членове на Съюза). Съответно, сроковете за тяхната евроинтеграция са изключително неясни и отдалечени във времето. В момента по-скоро става дума за това, с помощта на процеса на евроинтеграция да бъде изтласкана Русия от региона и там окончателно да се наложи военно-политическата доминация на Запада. В крайна сметка, на въпросните държави винаги може да бъде предложен някакъв вариант на "нова Югославия", т.е. регионално обединение под егидата на ЕС, но извън него, така че да не обременяват излишно бюджета на Съюза. Разбира се, съвсем друг въпрос е, доколко подобна инициатива би била интересна за населението на въпросните държави и на първо място на Сърбия.
Защо САЩ дестабилизират Балканите
Редица анализатори от постюгославското пространство обръщат внимание на факта, че през последните две-три години германският канцлер Ангела Меркел на няколко пъти демонстрира подкрепата си за Белград. Според тях, това е свързано с желанието на Берлин да съкрати институционалното предимство на Хърватска, която вече е член на ЕС, пред Сърбия, която едва ли скоро ще се сдобие с подобен статут. Тоест, Меркел се опитва за изравни донякъде позициите им с цел по-лесно да изведе Сърбия от руската сфера на влияние. В това отношение, целите на германската геополитика на Балканите съвпадат с тези на САЩ, доказателство за което беше и изказването на вицепрезидента Майк Пенс, направено в Подгорица в началото на август.
Според хърватския външнополитически експерт Жарко Пуховски, през следващите десетина години Сърбия няма шанс да стане член на ЕС. В момента Съюзът просто не разполага с институционални възможности да приема нови членове и е малко вероятно в Брюксел да бъде постигнат консенсус за включването на когото и да било, може би с изключение на Черна гора, заради стратегическото и разположение. Освен това, много неща ще зависят от развитието на отношенията между Сърбия и Косово, както и на ситуацията в Босна и Херцеговина и Македония.
В същото време Пуховски смята, че: "В момента на международната сцена се осъществява една съвършено шизофренична политика. Илюстрация за това е фактът, че по време на срещата си с Путин президентът на САЩ Тръмп го упрекна, че руснаците са помогнали на кандидат-президента Тръмп да спечели изборите. Въпросът обаче е, дали Тръмп ще се реши да продължи изострянето на отношенията с Москва. Що се отнася до изказването на вицепрезидента Пенс в Подгорица, че Русия дестабилизира нашия регион, това е пълна глупост. Истината е, че Балканите се дестабилизират именно от САЩ, които се опитват да променят облика на региона и повечето държави в него са наясно с това. Може би само Сърбия още не го е разбрала напълно". Според Жарко Пуховски обаче, сериозни проблеми могат да възникнат, ако Тръмп действително реши да изпълни обещанията си или, ако САЩ и Русия постигнат някакво споразумение за съвместни действия против Китай и ЕС (т.е. Германия), което би поставило целия регион в изключително тежка ситуация.
Разбира се, за никого не е тайна, че целта на всички политически действия и инициативи на президента Александър Вучич е именно присъединяването на Сърбия към ЕС. Големият въпрос тук е, колко далеч е готов да отиде за да я постигне? Както и, дали е готов да се откаже не само и дори не толкова от претенциите към Косово, колкото от тясното сътрудничество на страната си с Китай и Русия. В тази връзка ще припомня, че в момента именно тези две държави финансират и осъществяват най-големите стратегически инфраструктурни проекти на територията на Сърбия (китайците например изграждат скоростната автомагистрала и жп линия между Белград и Будапеща, а руснаците модернизират шосетата и жп линията по трасето на Паневропейски транспортен коридор Х на сръбска територия). Тепърва предстои да видим, дали сегашните управляващи в Белград ще продължат до безкрайност едностранните си отстъпки в името на "голямата европейска цел", или това ще им струва властта.
Що се отнася до диалога между Белград и Прищина, единственият му смисъл е той да продължи максимално дълго за да спадне напрежението между Сърбия и Косово, но не бива да се очакват някакви реални резултати от него. Въпреки лансираните напоследък инициативи, истината е, че нито една от страните не разполага с концепция, която да е приемлива и за двете, така че изходът е ясен. Косово ще продължи да съществува като отделна държава, като е досто вероятно някой ден да влезе в ЕС, заедно със Сърбия, стига междувременно Съюзът да не се разпадне, разбира се. Отношенията между Белград и Пришина пък ще си останат прикрито враждебни, каквито бяха и досега. Между другото, такива са и отношенията между Хърватска и Словения например, и то въпреки че и двете вече са членове на Съюза.
* Български геополитическо дружество
