Защо договорът за приятелство и добросъседство с Македония е добър за България?

Подготовката на този договор започна веднага след като,  на 22 февруари 1999, тогаващните миистър-председатели на двете държави Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха Февруарската декларация за приятелство и добросъседство. Впрочем, в по-далечен план, някои аспекти от него се подготвят (поне от българска страна) още от 60-те години на миналия век. Ето защо, към договора се гледа с изключително внимание, не само от двете страни на границата, но и в Белград, Атина, Тирана, Брюксел, Москва и Вашингтон. Разбирателството между София и Скопие е процес, който - ако продължи в градивна посока - има потенциала да развие партньорство, на чиято основа да се изгради изцяло ново балканско геополитическо пространство, доминирано едновременно от България и Македония.

С какво договорът е полезен за България

И все пак, с какво точно договорът е полезен за България? Нека посочим:

Според чл. 8, т. 2 от договора, „В срок най-късно до три месеца от влизането на настоящия договор в сила, с цел задълбочаването на взаимното доверие, двете Договарящи се страни създават Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, базиращо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития. Комисията представя пред правителствата на Договарящите се страни ежегодни доклади за своята работа.“ За тази комисия българската страна настоява - ни повече, ни по-малко, цели 52 години! За първи път това наше искане е изложено през 1965 от Тодор Живков пред тогавашна Югославия и, разбира се, е отхвърлено. Съвременна Македония пък упорито отказваше създаването на такава комисия, защото македонските историци и филолози винаги старателно са избягвали дискусиите със своите български колеги. Причината е очевидна – пред документите, фактите и обективната историческа истина те са безсилни. Дори и най-слабият български историк може да постави на колене всеки македонски академик само за няколко минути, стига разбира се последният да иска да разговаря с него. Е, на македонските историчари вече ще им се наложи да го правят.

Според чл. 8, т. 3 от договора, „Двете Договарящи се страни ще организират по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности.“ За това нещо пък ние настояваме от 1991. Ще дам само един пример – в Македония се знае, че Илинденското въстание избухва само  Битолско, Костурско и Леринско. Но, когато на честванията в Крушево присъства и българска делегация, а на Петрова нива присъства и македонска, населението на нашата западна съседка ще разбере, че въстанието е било от брега на Охридското езеро до брега на Черно море. Нещо повече – общите чествания показват, че има и обща история, нещо, което ще разберат и научат дори и най-неграмотните жители на Македония. А общата история и общите личности показват само едно – че има и обща народност.

Според чл. 11, т. 2, „Нито една от Договарящите се страни няма да допуска нейната територия да бъде използвана срещу другата от организации и групи, които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки и застрашаващи спокойствието и сигурността на другата Договаряща се страна действия.“ Помните ли ОМО-Илинден? Е, дотук бяха. Неслучайно, седмица преди подписването на договора, техният напълно забравен лидер Стойко Стойков (в Македония той е известен като Стоjковски) хленчеше по скопските медии, че с подписването на договора македонските власти ги изоставяли напълно.

Според чл. 11, т. 4, „Всяка от Договарящите се страни има право да защитава правата и интересите на своите граждани, на територията на другата страна, в съответствие с международното право.“ Ще напомня, че в Македония има вече около 200 000 български граждани, като техният брой нараства стремително (въпреки опитите на някои у нас да спират процеса, като въвеждат тежка корупционна схема за продажба на българско гражданство). Същевременно, в България няма и 2000 местни български граждани, които да притежават и македонско гражданство. За първи път от Втората световна война насам България придобива легитимното право да брани лица от български произход в Македония, което е огромна победа за българския национален интерес.

Според чл. 11, т. 5, „Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.“ Също много важно – дотук с претенциите за македонско малцинство у нас. Македония ще може да защитава (и то съвсем легитимно) само онези лица в България, които имат македонско гражданство. А техният брой беше посочен по-горе, като следва да се уточни, че 99% от тях са македонски студенти с българско самосъзнание, останали да живеят тук и напълно интегрирани сред другите българи.

Според чл. 11, т. 6, „Двете Договарящи се страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции и ще обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на техните отношения.“ Сещате ли се за скопският дегенерат Миленко Стойковски, който разби плочата на българските войници на Каймакчалан? Текстът не е писан за него, защото само той да беше – с мед да го намажем и с перо да го галим. Но той и всички други миленкоподобни твари ще имат сериозни проблеми оттук нататък. При това проблеми, закрепени и гарантирани от международен договор.

Според чл. 12, т. 1 и т. 2, „1. В рамките на три месеца от влизането в сила на този Договор, двете Договарящи се страни ще учредят Съвместна междуправителствена комисия. Комисията се съпредседателства от министрите на външните работи и включва висши официални представители на двете Договарящи се страни.

2. Съвместната междуправителствена комисия ще провежда редовни срещи един път годишно, с цел преглед на ефективното прилагане на този Договор, приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество, както и решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси. Всяка от Договарящите се страни може, при необходимост, да предложи организирането на допълнителни срещи на Съвместната междуправителствена комисия.“ Което е гаранция, че написаното няма да остане само на хартия.

След всичко  написано е разбираемо, защо този договор предизвика истерия в сърбоманските и ултрамакедонистките среди в Скопие, традиционно настроени срещу България от 1943 насам. Парадоксално е обаче, че наред с потомствените платени антибългари глас срещу договора издигнаха и родни уж патриотично настроени „коментатори“. Основният им аргумент беше, че договорът щял да се подпише на български и македонски език, според конституциите на двете държави, а така сме щели да признаем македонския език. За да е пълен парадоксът, за същото нещо протестират и македонистите, само че те са недоволни от това, че по този начин България продължава да не признава македонския език. Възможно ли е подобно нещо? В този случай македонистите имат основание да протестират – България наистина не признава македонския език, а използваната формулировка е приложена за първи път при подписването на Февруарската декларация през 1999. В македонската конституция може да пише и марсиански език, но това не променя факта, че той е български. Ние просто се съгласяваме с това, че българският език в македонската конституция е наречен македонски, по същият начин, по който българският език в Банат (Румъния и Сърбия) е наричан още и палченски (павликянски). При това, да не забравяме, че българският език в Банат използва латиница, а не кирилица!

Договорът има и своите допълнителни добри черти, като дава гаранция за още по-пълна икономическа и културна интеграция на населението от двете страни на българо-македонската граница. Впрочем, той има и своите позитиви за Македония – в него ние използваме само нейното конституционно име (а не наложеното от гърците Бивша югославска република Македония - БЮРМ) и даваме твърди гаранциии за подкрепа на членството и в Европейския съюз и НАТО.

Чия е заслугата

На фона на всичко положително за България е редно да се запитаме, как нашата дипломация успя да направи такъв невероятен пробив? Ами много просто – не го направи нашата дипломация. Неслучайно, след като съдържанието на договора изтече в Интернет, започнаха да се появяват коментари, че договорът щял да се подписва между американските посолства в София и Скопие. Макар и да отразява почти напълно нашите искания, той се случва само и единствено заради американския натиск на Балканите. Както е известно, от 1991 насам САЩ непрекъснато изтласкват традиционния руски съюзник Сърбия от нейните позиции – през 1991 от Словения, през 1994-1995 от Хърватия, през 1995 от Босна, през 1999- 2007 от Косово, през 2006-2016 от Черна гора. Сега дойде ред и на Македония. Американците осъзнават, че за да се пречупи сръбското (и руското) влияние в тази страна, трябва да се пречупи самият фундамент на създадената през 1943 македонска нация. Доколкото тя е създадена на просръбска и антибългарска основа, възстановяването на историческата справедливост силно ще ерозира сръбското влияние в Скопие. И тъй като към настоящия момент България, де факто, изцяло следва руслото на американската геополитика на Балканите (и в света, като цяло), това обяснява защо в този случай е налице иначе рядко срещано съвпадение между интереса на „патрона” и неговия „клиент”.

Така че договорът е добър за нас, но не е повод за излишна радост. Просто защото той не е плод на нашите усилия и на нашата дипломация, а резултат на американски натиск и конюнктурни интереси. За да се развие в перспектива, би трябвало да имаме наистина независимо управление, което стриктно да преследва българските национални интереси с цената на всичко. За съжаление, България не може да се похвали с такова от дълги десетилетия насам. Освен това, да не забравяме, че ако утре сърбите решат да изменят на своя съюзник Русия и твърдо да се ориентират към САЩ (признаци за което вече се забелязват), американците, които все пак уважават силните си противници и презират своите прекалено покорни слуги и лакеи, много бързо могат да възстановят сръбското влияние в Македония без въобще да се съобразяват с нас. И би било добре да не го забравяме.

* Директор на Регионалния исторически музей в Добрич, статията публикуваме като дискусионна