Brexit и необходимостта от „Европа на нациите”

В резултат от това, вероятно ще станем свидетели на структурно противопоставяне между двамата играчи.

Въпреки че на пръв поглед силите им са неравни, истината е, че именно ЕС ще се окаже по-уязвимата страна във въпросното противопоставяне. Нещата опират до това, че Brexit е едновременно и признак, и фактор за провала на опита за формирането на една наднационална Европа. Освен това, провокираните от тази политика разногласия заплашват да се изострят във всички посоки и могат да погребат очерталото се след края на Втората световна война доброжелателно отношение на европейските народи един към друг.

Алтернативният модел е много добре известен и това е „Европа на нациите”. Той предвижда обединяването на държавите от Атлантика до Урал на основата на взаимноизгодното сътрудничество. Въпросът обаче е, дали този модел все още е възможен?

Обявеното на 29 март официално решение на Великобритания да се възползва от чл.50 на Лисабонския договор за да напусне ЕС постави началото на двугодишен период на преговори относно условията, при които ще се реализира този процес, както и за бъдещите отношения между Лондон и Брюксел. На свой ред, председателят на Европейския съвет Доналд Туск вече очерта основните направления в работата на групата, която ще представлява ЕС на преговорите за Brexit.

Става дума за един наистина рязък обрат и за да разберем по-добре последиците от него, следва да се дистанцираме поне малко от детайлите и механизмите на преговорите, както и от „временното” и „окончателното” споразумения, които тепърва следва да бъдат постигнати. И, ако го направим, ще видим, че се очертава наистина тревожна картина.

От една страна, ако анализираме основните направления на преговорната стратегия на ЕС, става ясно, че по-голямата част от тях (ако не и всички) се отличават с определена твърдост по отношение на Великобритания, което изглежда оправдано от гледна точка на защитата интересите на оставащите в ЕС страни членки. Възприемането на една по-благосклонна към британските интереси позиция би навредила на интересите на континенталните държави, така че това не изглежда разумно и едва ли ще се случи.

От друга страна, следва да сме наясно със ситуацията, която се оформя в резултат от тази сблъсък на интереси. Тоест, да се опитаме да очертаем по-далечната перспектива в рамките на Европа, като цяло. И тук се налагат редица доста тревожни изводи.

Поредният удар по и без това разклатеното европейско взаимно разбирателство

След 1914 Европа, като континент и като човешко и цивилизационно образувание (тук не говоря за структурата на ЕС, който не съвпада с Европа), се раздира на части от цяла поредица студени и горещи войни. Сериозното затишие, настъпило в резултат от изтеглянето на Съветския съюз от Централна Европа и последвалия му разпад през 1989-1991, се оказа последният етап по пътя към пълното омиротворяване на континента, но така и не доведе до постигането на глобално паневропейско съгласие. А основната причина бе, че една от основните европейски държави (при това с най-голямото население) остана извън рамките на този процес. Разбира се, става дума за Русия (1).

В резултат, днес имаме едно наистина широко европейско съгласие, което обаче е непълноценно и, в известна степен, дори порочно, именно заради изключването от него на една от най-значимите държави на континента. Но, след като съгласието не включва един от най-важните потенциални играчи, в рамките на тази група нямаше как да не се оформи и представата за вечната „изкупителна жертва”. Антропологът Рене Жерар доказа, колко дълбоки корени в човешкото съзнание е пуснал този механизъм. При това, в случая няма никакво значение, доколко въпросната „изкупителна жертва” наистина е виновна, или не: налице са най-различни мнения относно отговорността на европейския Запад и Изток (т.е. на Москва) за създалата се ситуация, но разделението на континента си остава факт. В онзи момент, все още можехме да си представим постигането на стабилна стратегическа ситуация, а в най-добрия случай и успокояване на напрежението и постепенно движение към постигането на истинско глобално паневропейско съгласие с участието на Русия, но вместо това станахме свидетели на т.нар. Brexit.

Проблемът е, че макар Великобритания формално ще остане в състава на ЕС през следващите две години, втората най-голяма европейска държава на практика вече е извън схемата на европейското съгласие. Тоест, съвсем скоро извън рамките на Европейския съюз ще се окажат вече две от петте най-големи европейски икономики (останалите са Германия, Франция и Италия), както и две от трите европейски държави, разполагащи с ядрено оръжие и с място на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН (в рамките на Съюза такава държава вече е само Франция).

Все пак, за разлика от Русия, в противопоставянето между ЕС и Великобритания няма и намек, че то би могло да придобие и военни измерения. Лондон възнамерява да остане пълноценен участник в системата на европейската сигурност като член на НАТО. Това е съществен фактор. Но нима военната политика стои над всичко останало? Истината е, че икономиката и нейните интереси играят ключовата роля за разбиране на външната политика на държавите. Именно те са в основата на мотивацията за подкрепата или за решителното противопоставяне по едни или други въпроси на международните отношения.

Не може да се твърди, че държавите от ЕС носят някаква отговорност за създалото се противопоставяне. Нима те предприеха нещо против Великобритания? Впрочем, това се отнася и за британците. Нима те нямат правото да си върнат суверенитета, след като го искат? Но дори ако приемем, че няма виновни за случилото се, това не отменя съществуващото противопоставяне на интересите, което с течение на времето би могло да придобие същия структурен и дълбок характер, като сегашното противопоставяне между интересите на Русия и ЕС.

Човек невинаги може да контролира трагичния ход на събитията. Печалният край на историята може да се окаже фатален, т.е. резултат от „фатума”, съдбата, ситуацията, а не дело на човешките ръце или следствие на очевидни човешки грешки. Затова, нека се запитаме, дали историята на Европайския съюз и на съгласието между европейските народи няма да се превърне в... трагедия?

Потенциалната катастрофа на ЕС

Има ли шансове тази ситуация да се промени в посока към постигането на голямо паневропейско съгласие? Честно казано, тези шансове не са никак много. Всяка изключена (или самоизключила се) от модела на съгласието (т.е. на Съюза) европейска държава обикновено прави всичко възможно за да отслаби неговото единство. Това е неприятно. А, ако тези държави са две? Наличието на една държава в ролята на „изкупителна жертва” би могло в някои случаи да послужи за сплотяването на останалите. Дали обаче това е възможно, когато тези държави станат две или повече?

Разбира се, следва да подхождаме внимателно към историческите паралели, тъй като в миналото никога не е възниквала точно такава ситуация, като сегашната. Но, макар че историята никога не се повтаря, в нея често могат да бъдат проследени определени прилики. Фактът е, че Лондон и Москва се отдалечават от останалата Европа и обстоятелствата ги тласкат към задълбочаване на това разделение. Тоест, тук несъмнено могат да се търсят определени исторически паралели.

Ясно е, че британските и руските националисти, които се опитват да поставят знак за равенство между сегашната ситуацията и епохата на Наполеон, на Първата световна война или на нацизма, рискуват да станат за смях. Днес нещата са съвършено различни, като изключим факта, че и двете страни – т.е. и Русия, и Великобритания, се оказват в еднакво положение. И дори биха могли да обединят усилията си за да отслабят позициите на голямото квазидържавно образувание, в лицето на ЕС, което представлява сериозно неудобство или дори заплаха за тях със самия факт на съществуването си.

Очевидният път да избегнем катастрофата

На този фон, решението или направлението, в което следва да поемем, се очертава достатъчно ясно. Именно, наличието на това прекалено и излишно единство в рамките на съществуващото паневропейско съгласие (което беше наложено от подписаните през последния четвърт век договори за ЕС) тласна Лондон да напусне Съюза и определено е свързано със задълбочаващия се през последните няколко години конфликт между ЕС и Русия (в тази връзка, започналата през 2014 украинска криза представлява отличен пример за това, колко зле може да приключи борбата за влияниие между Брюксел и Москва). Постигането на едно по-гъвкаво и меко по отношение суверенитета на всяка страна европейско съгласие би могло да запази Великобритания в рамките на Съюза, да помогне за установяването на тясно партньорство между него и Русия (а това автоматично би решило и проблемите на Украйна, на която вече няма да се налага да прави избор между тях) и дори да доведе до обединяването им в една по-далечна перспектива.

С други думи, „Европа на нациите” или „Европа от Атлантика до Урал”, за която говореше навремето генерал Дьо Гол, е едновременно и по-мащабна, защото притежава наистина континентални характеристики, и по-лесна за управление,тъй като се крепи изключително на военния алианс, културния обмен, научно-техническото сътрудничество и общите външни мита, без да посяга на суверенитета на своите членове, т.е. на правото им да решават всички въпроси, касаещи тяхното собствено законодателство, бюджет и граници.

Затова, дали не трябва да променим всичко, да се помирим с Русия, да запазим Великобритания в европейското семейство и да намалим покачващото се напрежение? Полша и Унгария имат пълното право да вземат своите управленски решения, дори ако техните правителства не се харесват на Брюксел. Гърция пък има правото да обяви дефолт, ако това се налага, Франция и Италия – да работят за възстановяването на своите икономики, а Германия – да съхрани една толкова стабилна валута, каквато беше марката. Ако анализираме внимателно нащите ангажименти, а също миналото и възможното бъдеще на Европа, вероятно ще стигнем до извода, че може би ще е по-добре да продължим да действаме съвместно в рамките на един далеч по-хлабав (и в същото време неизмеримо по-широк) съюз, в който всеки да прави онова, което смята за нужно, вместо да продължим да функционираме като тясно интегрирана група, вътре в която напрежението неизбежно ще продължи да нараства.

Всичко това несъмнено звучи добре, но истината е, че препятствията пред постигането му са изключително сериозни. Съществува например подписаният и ратифициран от всички страни членки Договор от Лисабон (2). При това е практически невъзможно в него да бъдат внесени някакви поправки, тъй като това би изисквало съгласието на всички страни членки, което изглежда твърде съмнително (да не кажа невъзможно) и при всички случаи ще изисква поне няколко години, предвид колосалните мащаби на преговорите. Съществува и общата европейска валута, отказът от която (по какъвто и да било начин, освен по пътя на честните преговори) ще създаде огромен проблем и ще разпали страстите до крайност. В същото време, запазването на сегашната система означава да продължат опитите всички разнообразни икономики на страните членки да бъдат вкарани в едни и същи рамки, което провокира все по-голямо недоволство (достатъчно е да видим последиците в Италия и Испания: изключително високата безработица сред младите хора, нарастването на държавния дълг и т.н.) и стимулира ръста на вътрешното напрежение.

Нека се опитаме да си представим подобен опит за отказ от сегашната логика на европейския проект и замяната и с концепцията за „Европа на нациите”. Тоест, вече не става дума за поправки в сегашния договор за ЕС, а за пълната му замяна. Защото най-вероятно това е единственият възможен път.

Би било добре, ако тази стратегия бъде възприета, макар че няма гаранции за успеха и. Между другото, именно това предлагаха на президентските избори във Франция през април и май 2017 редица кандидати и, в частност, Марин Льо Пен и Никола Дюпон-Енян, докато Жан-Люк Меланшон например, призоваваше за съхраняването на ЕС, но при положение, че брюкселските чиновници бъдат заставени да се вслушат в гласа на Франция, което – честно казано, не звучеше особено реалистично.

Но, след като нито един от споменатите по-горе кандидати не успя да спечели изборите, най-вероятно няма да се случи нищо подобно. В същото време, историята – както е известно – не обича да чака.

Какво ще повлече след себе си ЕС, ако се разпадне?

Отстъплението пред необходимостта от преструктуриране означава да се примирим със съдбата си? Дали обаче, тази съдба наистина съществува? Всъщност, горчивата истина е, че концепията за федерална Европа е обречена, тъй като влиза в прекалено остро противоречие с реалностите на разнообразните европейски народи, техните истории, подходи и интереси.

Но дали това се отнася и за всички опити за постигане на паневропейско съгласие и дори за идеята за „Европа на нациите”? Тоест, дали когато федерална Европа окончателно се провали, това до такава степен ще се отрази негативно върху взаимното разбирателство и положителното отношение един към друг на европейските народи, че за тях ще стане прекалено трудно да възприемат дори и далеч по-облекчената и по-свободна версия на паневропейското съгласие?

Засега отрицателните емоции все още не са достигнали наистина опасно равнище, но през последното десетилетие те очевидно набират сили:

- Допреди десет години беше просто немислимо южноевропейците да бъдат квалифицирани като „мързеливци и крадци”, а днес дори „еврократите” в Брюксел си позволяват да ползват подобни изрази, да не говорим за обидната абревиатура PIGS (съкратено от Portugal, Italy, Greece, Spain, което обаче означава също и „свине”).

- Никой не си позволяваше да нарича германците „нацисти”, както в момента правят медиите в Гърция, Италия и Полша при всеки пореден скандал вътре в ЕС.

- Никой не си позволяваше да обвинява държавите от Централна Европа за избраните от техните народи правителства, както се прави в момента по отношение на Унгария, Полша и т.н.

- Никой не можеше да си представи, че антируските настроения на Запад и антиевропейската пропаганда в руските казионни медии ще достигнат толкова висока степен.

- Никой не можеше да допусне, че отношенията между Великобритания и континента ще се развият по начин, който да накара британците да гласуват за излизането на страната им от ЕС.

През 2013 председателят на Фондацията за стратегически изследвания в Париж професор Франсоа Есбур изрази в книгата си „Краят на европейската мечта” своите опасения, че хаотичният (което е най-важното в случая) разпад на еврозоната и свързаните с него огромни потенциални финансови загуби могат да породят появата на нови Dolchstoßlegende (митът за „удара с нож в гърба”, който е много популярен в Германия след Първата световна война и е успешно използван от Хитлер), т.е. да накарат страните членки да повярват, че именно техните съседи носят голямата отговорност за собствените им страдания. Очевидно, този процес вече е започнал, макар че все още не е достигнал стадия, от който вече няма да има връщане назад. Той обаче може рязко да се ускори, ако еврозоната се разпадне не в резултат от преговори между държавите членки, а под натиска на събитията, което ще означава нанасянето на в пъти по-големи загуби и вреди.

В книгата си професор Есбур разглежда хипотезата, при която германският канцлер и френският президент провеждат тайни преговори, след които внезапно съобщават на всички за разформирането на еврозоната. Според самия Есбур, подобно решение би позволило да се съхрани поне малко от ЕС и от взаимното разбирателство между европейците. Истината обаче е, че подобно решение винаги е било и си остава крайно нереалистично в чисто политически план. Защото вярата в „Европа” на правителствените елити вече почти се е превърнала в религия, или най-малкото в идеология. Както посочва в тази връзка още през 2004 Никола Дюпон-Енян: „Европа все повече прилича на автомобил, който се движи право срещу бетонна стена и при това непрекъснато увеличава скоростта и отчаяно дава сигнали с клаксона си”.

Ако не бъдат предприети никакви решителни опити да се промени съдбата на Европейския съюз и той да се превърне в „Европа на отечествата” (което предполага на първо място тоталното преразглеждане на сегашния договор за ЕС), ние всички съвсем скоро ще бъдем изправени пред въпроса, как биха могли да се запазят тези добри чувства на европейците един към друг, които днес ни изглеждат съвършено естествени (или поне ни изглеждаха такива допреди десетина години).

Бележки:

1. В тази връзка ще напомня, че:

- 80% от населението на Русия, чиято територия се простира до Тихия океан, живее в нейната европейска част, т.е. на запад от Урал;

- поне от ХVII век насам (ако не и преди това) руската история е неразривно свързана с историята на Европа, с която тя споделя редица ключови цивилизационни параметри, въпреки безспорната си специфика;

- Русия винаги е играла активна роля в европейската история, без значение дали става дума за войни, изкуство, наука или идеи;

- повече от половината от руската външна търговия се осъществява с ЕС, а близо 2/3 – с географската Европа (почти същата е и ситуацията с Великобритания);

2. Той беше ратифициран през 2008 от френския парламент въпреки еднозначното несъгласие на френската нация, изразено на референдума за Европейската конституция от 2005, чиито основни постановки бяха отразени в Договора от Лисабон.

*Авторът е известен френски геополитик и системен анализатор