Глобалната кибервойна

Сред най-новите опити да бъдат обхванати и анализирани всички събития, развиващи се в киберпространството, е книгата "Хакнатият световен ред" на Адам Сигал, който е директор на програмата за политиката в цифровото и киберпространството на изключително влиятелния американски Съвет по международни отношения (CFR). Следва да признаем, че с решаването на подобна изключително амбициозна задача се е заел един от най-добрите експерти в тази област.

Книгата на Сигал включва няколко глави, които в своята съвкупност, очертават опорните точки и слабите места на онова, което той самият определя като "хакнат световен ред". В този смисъл, неговият труд (макар че далеч не е съвършен във всичките си аспекти) оформя стабилната основа на един метод, който вероятно тепърва ще се налага в международната научна практика. Адам Сигал се опитва да дефинира понятието "киберсигурност", обединявайки за целта в един отбор опитни и млади професионалисти в тази непрекъснато разширяваща и променяща се сфера на международните отношения.

В контекста на същественото нарастване на броя на кибератаките и транснационалните хакерски удари в киберпространството на различни компании, банки, организации и общодостъпни сайтовe, тази книга повдига множество сложни въпроси, стимулирайки дискусията относно възможните пътища за мобилизацията на държавите, обществеността, експертната и академичната общности за съвместното решаване на проблемите в тази твърде специфична сфера на международните отношения.

Всъщност, "Хакнатият световен ред" представлява учебник по най-нова история, от гледната точка на развитието на киберпространството през последните десетина години. В началото на 2000-те години виртуалният свят не притежаваше статут на самостоятелна тема в общия дискурс на международните отношения. Политическият елит в САЩ, както и в някои европейски държави, включително сравнително малки, като Естония и Финландия например, смятаха този аспект за достатъчно важен, но той никога не беше поставян на първите места в политическия им дневен ред. Тази ситуация се промени радикално в началото на второто десетилетие на ХХІ век, когато светът стана свидетел на стремително развитие на технологиите и невиждани по мащабите си киберпрестъпления (чиито списък се оглавява от прословутия вирус Stuxnet). САЩ продължават да са световен лидер по своя технически потенциал и обема на военните си разходи, но Вашингтон вече не е в състояние да удържа първенството в тази сфера при наличието в глобален план на такива големи "кибериграчи" като Китай, Индия, Бразилия и Русия. Разкритията на Едуард Сноудън задълго - ако не и завинаги - компрометираха имиджа на САЩ като борец и защитник на свободния и открит Интернет. Това означава, че Съединените щати ще трябва да положат много сериозни усилия, ако искат да възстановят доверието и уважението на най-близките си съюзници и другите си партньори. Защото, както с основание отбелязва и авторът, в момента във фокуса на вниманието следва да бъдат не отделните истории на нечий успех, нито тези за младежа, разбил компютърната мрежа на някоя голяма банка, демонстрирайки по този начин несъстоятелността на цялата система, а великите държави, участващи в глобалната киберигра, както и необходимостта от установяването на единни правила на тази игра.

Когато хаосът е ред

Въпреки заглавието си, книгата "Хакнатият световен ред" е посветена не толкова на реда, сам по себе си, колкото на царящия в киберпространството хаос, както и на дестабилизацията, която той провокира в привичната за всички нас глобална политика. Макар че засега кибераспектът не представлява ключово направление в рамките на взаимодействието между държавите, а резултат от повечето посещения и дискусии на най-високо държавно ниво, посветени на проблемите на киберпространството, се оказват само неагажиращи декларации, през следващите 25-50 години тази ситуация неизбежно ще се промени. Според Адам Сигал, твърде много неща в "киберсвета" се базират на неопределеността и непредсказуемостта, както и на риска от настъпването на "Деня нула", когато държавата, компанията, банката или организацията се оказват беззащитни пред лицето на непознати рушащи ги хакерски програми, без да разполагат с време за да отстранят пропуските или да си изградят повече или по-малко ефективна защита.

Първият наистина сериозен "Ден нула" се случи през 2010 в иранския град Натанц. По неофициални сведения, САЩ и Израел са създали съвместно толкова мощен "компютърен червей", че са успели с негова помощ да изведат от строя няколко основни центрофуги на иранския ядрен център във въпросния град. Това събитие е изключително важно, защото преди появата на Stuxhet, хакерските програми се използваха изключително за присвояването или унищожаването на чужди данни. И така, това беше първият "Ден нула", последван през следващите години от цяла поредица други като него, макар и не чак толкова мащабни.

Кибераспектът е концентрация на хаоса в системата на международните отношения. В хаоса обаче, също можем да намерим ред. Във втората глава на книгата си, озаглавена "Анатомия на кибердържавата", Адам Сигал се опитва да дефинира характерните черти на силния и уверен в себе си кибериграч. За целта авторът определя критериите, които истинската държава следва да покрива и които се оказват най-ценни в киберпространството. Списъкът включва няколко основни показателя: мащабите на държавата (т.е. нейната икономическа и технологична мощ, а не само площта на територията и); степента на взаимодействие между държавния и частния сектори в съответната страна; оперативността и адекватността на подходите на свързаните с отбраната институции и специалните служби; привлекателността на виртуалния контекст, който всяка от държавите създава. Според автора, всички тези критерии се покриват само от САЩ и Китай, докато Израел, Германия, Франция и Русия изостават малко зад тях.

Сигал несъмнено е прав, че кибермощта в много голяма степен се определя от равнището на иновационното развитие на съответната държава. Затова една от най-интересните теми, които той засяга в книгата си, е тази за модела на технологичната конкуренция. Сигал отнася към тях модела на Силициевата долина (базиран на индивидуалните иновации и предприемачество), Пекинския (при който целите се определят от правителството) и Брюкселския (при който основната активност е насочена към повишаване социалното благосъстояние на държавата) модели. Разбира се, моделът си е модел, т.е. той никога не съществува в чист вид, но самият принцип на клисификация заслужава внимание, особено по отношение на държавите, които изостават от Запада по темповете на своето иновационно и технологично развитие.

Своеобразна червена нишка в цялата книга е идеята на автора за неизбежната необходимост от създаването на международна нормативна база, обща за всички правителства и големи играчи в киберпространството. Тя, най-малкото, би трябвало да гарантира известна предсказуемост на поведението на участниците при напълно вероятното избухване на киберконфликти, както и в хода на урегулирането на техните последици. Колкото и да е странно (вероятно, това е едно типично американско възприятие на ситуацията), но в книгата на практика се игнорира или направо се отхвърля ролята на ООН и другите международни организации. Подобен подход обаче, до голяма степен е погрешен, особено предвид обстоятелството, че отделните държави поне засега не успяват да се споразумеят за създаването на специализирана организация, регулираща въпросите, свързани с киберпространството, и продължават да разчитат само на това, с което вече разполагат, т.е. на възможностите на ООН.

Друг пример, илюстриращ хаотичната природа на киберпространството, е свързан с това, че дори в рамките на една отделна държава политическите лидери и съветниците им, формиращи националния политически елит, не могат да намерят общ език и да формулират обща терминология, описваща събитията в киберпространството. Както посочва в тази връзка Адам Сигал, една и съща хакерска атака може да бъде дефинирана от някои като "акт на агресия", а от други - просто като "вандализъм". При това тук става дума за САЩ, които разполагат с лидерските позиции в киберпространството, т.е. за страна, чиито политици отделят специално внимание на въпросите на националната киберсигурност. Подобни разминавания в устните изказвания, имащи политически характер, съвсем скоро ще станат недопустими, защото демонстрира пълната липса от страна на лидерите на разбиране за това, как следва да се реагира на киберинцидентите (дори в толкова напреднала в това отношение държава, като Съединените щати).

В книгата си Сигал доста цветисто описва как държавите се опитват да се възползват от Интернет и социалните мрежи. Той, в частност, анализира реакцията на ползвателите на Twitter на събитията в хода на арабско-израелския конфликт. Такива държави, като Израел, Русия и Китай се опитват да създадат своеобразни квазиреални симулатори - т.е. онлайн среда, която правителствата им спокойно излагат на всеобщо обозрение, макар че според автора този "страничен продукт" на конструктивистката теория на международните отношения поражда определена тревога.

Повече за проблемите, и по-малко за техните решения

Адам Сигал прави наистина впечатляващ опит да включи в книгата си всичко, което тревожи глобалните играчи (и най-вече държавите) в киберпространството. Всяка глава в нея е посветена на отделна тема, безпокояща кибердържавите - от мащабните хакерски атаки, които според него най вероятно са организирани от "някои нелиберални демокрации", до проблемите за съхраняването на големи масиви от данни и вътрешнонационалните отношения между държавния и частния сектори. Внимание се отделя и на въпроса, как държавите - и най-вече САЩ - се държат в условията на зараждащия се нов ред.

В същото време обаче, изброявайки подробно проблемите и слабите места на киберпространството, авторът не предлага никакво лекарство за нито един от тези проблеми. Наистина, в последната глава на книгата му се прогнозира, че САЩ вече няма да доминират безразделно нито в киберпространството, нито в Интернет, защото първото представлява "бездънен кладенец", от който черпят с пълни шепи всички участници в процеса, а пък вторият с течение на времето придобива все по-фрагментарен характер в отсъствието на един, единствен доминиращ модел и паралелното функциониране на множество различни модели. Книгата поражда у читателя впечатление, че става дума по-скоро за последователно изложение на историческите факти, отколкото за опит да се разбере, как следва да действаме в бъдеще в новия "киберсвят". В този смисъл, "Хакнатият световен ред" би могъл да послужи като основа за продължение, в което авторът да изложи собствените си идеи за бъдещето развитие на събитията.

Както с основание посочва Адам Сигал, международният ред в киберпространството едва се заражда и засега няма нито ясна структура, нито конкретни правила, но държавите вече започват да осъзнават, че в случай на киберконфликт едва ли някой от участниците в него ще си позволи да използва "твърда сила". В края на книгата, авторът прогнозира, че на фона на текущата международна ситуация киберконфликтите могат да се превърнат в своеобразна алтернатива на кръвопролитията в различни региони на света. Тъй като досега нито един киберконфликт не е довел до реални жертви, това би могло да се окаже приемлив изход, позволяващ на човечеството да доживее до следващото столетие.

САЩ винаги са склонни да искат повече

Независимо от нейните несъмнени достойнства и ясното и изложение, книгата "Хакнатият световен ред" е посветена най-вече на САЩ. Другите държави нерядко фигурират в нея или в ролята на враждебно настроени опоненти на Вашингтон, или като съзнателно отклоняващи се от лансирания от САЩ курс. Това не бива да се смята за критика, защото киберпространството, както и другите сфери на международните отношения, се разглеждат от повечето играчи не като общо игрално поле, а като своеобразна площадка, която следва да бъде разделена и обособена с помощта на различни прегради.

Най-активно призовават за подялба на киберпространството държавите, които не са съгласни с разпространяваните от Америка идеи за устройството на света. Това е неприятна истина, с която както държавите, така и недържавните играчи са принудени да се примиряват, особено в "ерата след Сноудън". В този смисъл, историята на основните етапи в развитието на киберпространството в САЩ може да се окаже поучителна за другите държави, чиито представители биха могли да използват книгата "Хакнатият световен ред" като своеобразен наръчник при формирането на националното си киберпространство. Адам Сигал предоставя на читателите си подробна карта на управлението на киберпространството в САЩ, посочвайки кои департаменти и отдели в американското правителство отговарят за разработката на националната стратегия в тази доста деликатна сфера. Естествено, в САЩ - както и в много други държави - киберсистемата е пряко свързана с военната сфера.

САЩ безспорно са пионери в сферата на Интернет и киберпространството, но не бива да се игнорира или изкривява и това, което се случва в другите държави. Американският опит е уникален и в този смисъл може и следва да бъде модел за останалите. Вашингтон би могъл да предприеме добросъвестен опит за обединяването в общ отбор на експертите и политиците от цялата планета, давайки им възможност да стартират перспективен и открит диалог помежду си. Държавите не би следвало да се ограничават единствено с преследването на собствените си интереси, защото (както постояно повтаря и авторът) следва да се формират стабилни алианси и да се споделя позитивният опит.

Сами или заедно?

Киберпространството е сравнително нова и неизучена сфера на международните отношения и глобалната политика, която не е обремена от наследството на студената война. Именно поради това, кибердиалогът би могъл да се превърне в една от най-перспективните платформи за развитието на международното сътрудничество. В най-новата история на човечеството, киберпространството е уникална и несравнима среда, способстваща за индивидуалното развитие, но важните решения продължават да се вземат от държавите с най-развити технологична и иновационна сфери. Това е единственият шанс за всички страни да стартират съдържателен и продължителен диалог за това, в какъв точно световен ред на организиране на киберпространството те биха искали да живеят.

Истината е, че книгата "Хакнатият световен ред" е посветена по-скоро на проблемите в киберпространството, отколкото на световния ред, като такъв. Въпреки това, тя е доста сериозен опит с помощта на научния инструментариум да се очертаят основите на тази формираща се конструкция, която неизбежно ще окаже влияние върху всички аспекти на живота ни. Впрочем, книгата би била полезна и за онези, които не са запознати добре с темата и чиито познания се ограничават с понятия като Notebook, Facebook и Twitter.

* Женевско училище за дипломация и международни отношения (GSD)