Концепцията „Отговорност за защита” в контекста на продължаващата постколониална хегемония на Запада

В настоящата статия ще анализираме концепцията R2P и ще се опитаме да докажем, че тя, също както и концепцията за „хуманитарните интервенции”, страда от липсата на законова база и на политическа воля за прилагането и. Или, казано с други думи, тя се използва избирателно от силата хегемон за постигането на политическите и цели. В тази връзка ще обясним произхода и развитието на концепцията R2P. Освен това, ще се опитаме да докажем, че концепцията не успя да постигне целите си и заради задънената улица, в която продължава да се намира Съветът за сигурност на ООН. Накрая, ще анализираме тясно свързаната с R2P концепция за т.нар. „legal morality” (т.е. „правен морал” - теория в юриспруденцията и философията на правото, според която законите могат да бъдат използвани за забраната или за налагането на поведение, основаващо се на колективното разбиране на обществото, дали то е морално – б.р.) и използването и на практика след 2005.

Предисторията

За да сме наясно, докъде сме стигнали и колко още ни предстои, трябва първо да си припомним, как международната общност защитаваше света, преди появата на концепцията R2P. От ключово значение в този анализ е да изясним произхода и целите на R2P.

След Втората световна война и провала на Обществото на народите, светът, или по-точно победителите във войната, се обединяват за да създадат нова международна институция – Организацията на обединените нации (ООН), разчитайки, че този път тя ще е в състояние да предотврати избухването на нов глобален конфликт и да гарантира мира и сигурността в света. Основателите на ООН се концентрират най-вече върху проблема за използването на военна сила в отношенията между държавите. В тази връзка, Хартата на Световната организация очертава достатъчно ясни принципи. Акцентирайки върху принципите за ненамеса и забраната за използване на сила, Хартата не позволява на ООН да се намесва за разрешаването на проблеми, които са изцяло в националната юрисдикция на държавата (с изключение на случаите на геноцид) (2). Освен това Хартата дефинира принципа за неизползване на сила в своя чл.2 (4): „Всички членове на организацията ще се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или от употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да било държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации”(3). Този принцип обаче може да бъде преразгледан в два случая: когато става дума за самоотбрана или, когато употребата на сила е санкционирана от Съвета за сигурност на ООН.

Въпреки съществуващите принципи и международни правни договорености обаче, международната общност все още не е в състояние да предотврати различни трагични инциденти, военни престъпления и жестокости, осъществявани от едни или други държави. Гарет Евънс с основание посочва, че дори в ситуации, когато държавите предприемат ответни действия или когато използването на сила става със санкцията на ООН, „много често тези действия са неконцентрирани, непълни или контрапродуктивни”  (4). Примери в това отношение бяха намесата в Сомалия през 1993, неадекватният и неуспешен отговор на геноцида в Руанда през 1994, или неспособността да бъде спряно етническото прочистване на Балканите през 1995 и по-късно в Косово, където ситуацията в крайна сметка беше променена посредством оправданата, но не и законна намеса на НАТО, осъществена, без санкциите на Съвета за сигурност (5). Всички тези операции се вписват в концепцията за т.нар. „хуманитарни интервенции”, която някои дефинират и като „право на намеса” (6). В Косово например, международната общност следваше да формулира и наложи далеч по-ясни правила за поведение в рамките на „хуманитарните интервенции”, както и да заложи в по-голяма степен на невоенните мерки, ако искаше да реагира правилно и адекватно на създалата се ситуация.

Именно тогава впрочем, този въпрос беше поставен пред международната общност от генералния секретар на ООН Кофи Анан. В края на 2001 Анан и Международната комисия по въпросите за намесата и държавния суверенитет (ICSS), спонсорирана от канадското правителство, представиха  пред Генералната асамблея на ООН доклад, озагавен „Отговорността за защита” (7).С този доклад, комисията направи четири важни приноса към адекватния международен дебат по темата:

Първият и може би най-важният измежду тях беше възприемането на нов подход към темата за „хуманитарната интервенция”. Според ICSS, концепцията за „правото” на намеса следва да бъде променена на „отговорност” (8) за защитата на онази част от населението на света, която е подложена на сериозен риск. Така „правото” се трансформира в „отговорност”.

Вторият е свързан с новият подход към концепцията за „суверенитета”. Както посочва Кофи Анан: „следва да бъде намерен точният баланс между националния и индивидуалния суверенитет” (9). Така, с изместването на фокуса на вниманието към човешките права и сигурността,  суверенитетът престана да се разглежда като абсолютна категория. Според новото разбиране за суверенитета, държавите не само са отговорни за защитата на собствените си граждани, но и за защитата на населението в други части на света, в случай, че някоя друга държава не изпълнява ангажимента си за защита на населението на своята територия поради нежелание или невъзможност да го стори. Разбира се, тази нова отговорност може да бъде реализирана само със санкциите на ООН (10).

Третият принос е свързан с изясняването на държавите членки на ООН, че отговорността за защита вече не се ограничава само с военната интервенция, а се обвързва със следните три специфични отговорности:

• Отговорността за превенция, т.е. да се изяснят както корените, така и непосредствените причини за даден вътрешен конфликт или друг конфликт, породен от човешки действия, излагащи хората на риск (11).
• Отговорността за реакция, т.е. да се реагира на ситуации, изискващи оказването на мащабна помощ, с предприемането на адекватни мерки, включително принудителни, като налагането на санкции и други международни наказателни акции и, в краен случай, осъществяването на военна интервенция (12).
• Отговорността за възстановяване, т.е. осигуряването, включително след осъществена военна намеса, на цялата необходима помощ за възраждането, възстановяването и помирението, като ясно бъдат определени причините за конфликта, който интервенцията е трябвало да прекрати или да не допусне (13).

Смята се, че най-важният принцип в случая е този за превенцията, докато най-противоречив си остава принципът за реагиране или за използването на военна сила.

Четвъртият принос е свързан с формулирането на принципите за адекватно поведение при използването на сила в рамките на R2P. Това е свързано с необходимостта да се намери решение на проблема с разрива между легитимността и законността. Съответно, Съветът за сигурност дефинира пет критерия за легитимността, които следва да бъдат използвани както от него, така и от международната общност, при вземането на решение за осъществяването на хуманитарна интервенция (14). Тези критерии са:

• Справедлива кауза;
• Почтени намерения;
• Последно средство;
• Използване на пропорционални на заплахата средства;
• Разумна перспектива.

По отношение на законността, ICCS смята, че след като Съветът за сигурност възприеме горните пет критерия за легитимността на използването на сила, ще му бъде по-лесно да взема решения за санкционирането на външна военна намеса. В тази връзка се изброяват и следните четири причини, поради които R2P би могла да претърпи провал:

• Неяснота и липса на точно дефинирани законови рамки на R2P;
• Задънената улица, в която се намира Съветът за сигурност и която блокира действията му;
• Липсата на морал;
• Провал при практическата реализация на R2P.

Неяснотата и липсата на точно дефинирани законови рамки на R2P

Някаи изследователи смятат, че отговорността за защита би могла да се приеме за част от общото международно право (15). Според Елизабет Рейчъл например, фактът, че прилагането на R2P е свързано с политическите съображения на отделните национални държави по никакъв начин не го лишава от статута му на общо международно право (16). Тя твърди, че: „ако концепцията R2P не е закон, защото в нея присъства и политически елемент, в такъв случай нищо от това, което съставлява международното право, също не може да се приеме за закон”. Рейчъл подчертава, че общото международно право се основава на това, как държавите действат (включително, какво декларират) и защо го провят. Според нея, R2P покрива и двете изисквания. Преди да подложим на критичен анализ аргументацията и обаче, ще припомним, че на провелата се през 2005 в Централата на ООН Световна среща на държавните и правителствените лидери беше постигнат консенсус, че всяка отделна държава има отговорността да защитава населението си от геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етническо прочистване, както и че тази отговорност се разширява и в международен план - през и чрез ООН - като касае предприемането на подходящите мерки, ако някоя друга държава не изпълнява задължението си да защитава своето собствено население. Нещо повече, има много резолюции, задължаващи държавите да поемат отговорността за защитата на своето население (17). С други думи, Заключителният документ на Световната среща от 2005, както и последвалото му утвърждаване от Генералната асамблея и Съвета за сигурност на ООН, а също многобройните резолюции, които обясняват специфичната отговорност на държавите и дават значими примери за тяхната практика в това отношение, демонстрират, че днес държавите са законово задължени да предотвратяват или прекратяват (т.е. да защитават населението) престъпления срещу хуманността, геноцид, етническо прочистване и военни престъпления в рамките на собствените си граници (18).

Налице са сериозни проблеми, породени от недостатъчно ясните формулировки, свързани с R2P: например кой точно може да осъществи интервенция и докъде се простира отговорността за защита на практика? Нещо повече, твърди се, че тази отговорност следва да бъде поета от международната общност, но в  R2P отсъстват точни указания за това. Какво ще се случи например, ако една държава откаже да се намеси за да помогне на гражданите на друга, в която правителството извършва военни престъпления? Дали това би било нарушаване на R2P? Дали международната общност следва да наложи санкции, ако една държава не желае да помогне на друга? Защото, когато законът (национален или международен) бива нарушен, това би трябвало да води до някакви последици или до наказание за нарушителя, но в този случай R2P не предлага никакви ясни указания. С други думи, R2P не налага на държавите задължението да действат на международно равнище, а бездействието на държавата не се приема като нарушение на международните и ангажименти. Следователно, трудно можем да приемем, че в R2P действително има подобно правно задължение.

Продължаващото блокиране на Съвета за сигурност

Прави впечатление, че в много от научните анализи, посветени на концепцията R2P, фокусът по правило се поставя върху вторичната отговорност на държавите да осъществяват невоенни намеси, например предоставяйки услугите си, налагайки санкции или използвайки различни дипломатически средства. Създава се усещането, че фокусирайки вниманието си върху невоенния инструментариум в рамките на R2P, изследователите се опитват да заобиколят ключовия факт, че ако всички тези мерки не успеят да накарат конкретната държава да прекрати жестокостите срещу собственото си население, единственото оставащо средство би била именно военната интервенция и използването на сила, което обаче следва да бъде санкционирано от Съвета за сигурност, където петте постоянни членки могат да му наложат вето.

R2P, която беше лансирана след интервенцията в Косово, все още не е допринесла с нищо за преодоляването на фактическото блокиране на Съвета за сигурност, когато се разисква необходимостта да бъдат прекратени грубите нарушения на човешките права и престъпленията срещу хуманността в една или друга държава. Тоест, R2P не може да гарантира външна намеса в подобни случаи. В същото време, би било погрешно да смятаме, че в ситуации, като тази в Косово в края на 90-те например, пред международната общност има само два избора: или да се съобрази с нефункциониращия Съвет за сигурност, който се оказва неспособен да санкционира употребата на сила заради ветото, което обикновено налагат една или повече от постоянните му членки, или да предпочете да спаси живота на застрашените хора, без оглед на законите и без санкцията на Съвета.

Би трябвало да има и трети път, позволяващ спасяването на тези хора да стане по един едновременно и легитимен, и законен начин. В това отношение, аргументите на Ан Орфорд за инструментализма изглеждат достатъчно убедителни. Според нея, международното право не се изчерпва с трансформирането на даден текст в конкретно действие, а е ориентирано по-скоро към постигането на определени хуманни цели, както впрочем и всяко друго право. Без наличието на специфични цели, правото е безмислено. А според Хартата на ООН, целта на международното право е запазването на мира и сигурността в света и защитата на човешките права в глобален план. Хартата се оценява високо не заради нейния текст, а защото вярваме, че ни помага да създадем един по-мирен свят, който да стане и по-добро място за живот. И, ако по една или друга причина,тя не изпълнява тази си функция, престава да бъде смятана за ценност (21). Ако думите не водят до дела, какво ценно може да има в тях?

Нешо повече, Бруно Сима посочва, че в случая с Косово беше прекрачена една "тънка линия". Според него, подходът възприет в този случай, не би могъл да се превърне в интегрален елемент на една стратегическа програма, тъй като рискува да ерозира цялата универсална система за колективна сигурност (22). Той смята, че прибягването до подобни незаконни действия, в качеството им на очевидно ultima ratio (т.е. последно средство), в името на прекратяването на геноцид (за какъвто официално се представя косовският случай), е едно, а превръшането на подобно изключение в генерална политика е нещо съвсем друго (23). Тоест, според него, случилото се в Косово, макар и да не е било законно, може да се приеме за изключение и, че действията на НАТО в Косово не създават прецедент. В момента обаче, когато започнем да оправдаваме подобни нарушения на закона и да масовизираме такива "изключения", това ще означава, че законът не постига целта си. В този смисъл, Антонио Касезе (24) е напълно прав, критикувайки тезата на Бруно Сима, че нарушаването на международното право от страна на НАТО в Косово е било "маловажно".

Очевидно не бива да сме пасивни, когато става дума за убийства на други човешки същества само, защото съществуващите институции на международното право се оказват неспособни да се справят с подобни ситуации (какъвто е и косовския пример). Касезе смята, че трябва да има начини светът да може да преодолее дилемата, свързана с блокирането на Съвета за сигурност. Според него, постепенно биха могли да се формулират определени изключения, стриктно ограничени в рамките на определени условия, при които да се допуска външна военна намеса и без санкциите на Съвета за сигурност (25). Той изброява общо шест такива "ограничителни" условия, като по-долу ще посочим две от тях:

- (IV) "Когато Съветът за сигурност се оказва неспособен да предприеме каквито и да било силови действия за да прекрати извръшващи се кланета заради несъгласията между постоянните му членове или защото един или повече от тях използва правото си на вето. В резултат от това Съветът или се въздържа от каквито и да било действия, или пък се задоволява с устно неодобрение или осъждане на жестокостите, като в допълнение към това определя създалата се ситуация като "заплаха за мира" (26).

- (V) "Когато група от държави (не само една единствена хегемонистична сила, без значение колко голям е нейният военен, политически и икономически авторитет, нито пък подобна сила с подкрепата на някоя държава-клиент или съюзник) реши да се опита да спре жестокостите с подкрепата или поне с непротивопоставянето на мнозинството от страните членки на ООН" (27).

Предложенията на Касезе обаче, не дават ключ за преодоляването на сегашния блокаж на Съвета за сигурност. Те са по-скоро способ за нарушаване на съществуващото право, а не за промяната му по начин, който вече няма да позволява на държавите да го пренебрегват. Вместо да се акцентира върху "изключенията", като предлог за извършването на подобни нарушения, има два начина, в рамките на които международната общност може да действа в ситуации, когато Съветът за сигурност бива блокиран и не може да вземе решение. Първият начин, който едновременно е и по-лесен, и по-труден, е свързан с промяната на функциите на Съвета за сигурност и премахването на правото му на вето при наличието на извънредни ситуации.Това може да бъде постигнато вътре в системата на ООН, както и със законодателни действия на държавите членки. В крайна сметка, не бива да забравяме, че именно държавите са тези, които дават легитимност на организации от типа на ООН, както и на международното право, като цяло. Вторият начин пък е свързан с прехвърлянето на правото за санкциониране използването на сила от Съвета за сигурност към Генералната асамблея, която да взема решенията с мнозинство от две трети от държавите членки. В тази връзка, не можем да приемем тезата на Касезе, че "непротивопоставянето на мнозинството" е достатъчно за вземането на подобно решение. Вярваме, че предлагания от нас механизъм ще направи вземането на решение по-демократично и по-малко хегемонистично.

Липсата на морал

При военната си намеса в Косово, ръководството на НАТО обяви, че "ние трябва да спрем насилието и да прекратим хуманитарната катастрофа, която се случва в Косово. Това е наш морален дълг" (28). На свой ред Касезе също посочва, че "от етична гледна точка, прибягването до използването на сила ми се струва приемливо" (29). При подобни обстоятелства, бездействието на ООН трудно може да бъде оправдано. Когато е налице разминаване между правото и морала или по-точно, когато са налице обстоятелства, изправящи ни пред изключително трудни дилеми и когато императивните политически и морални съображения не оставят друг избор, освен да се действа в разрез със съществуващото право, хората започват да губят вярата си в легитимността на правото. Тъкмо на това станахме свидетели след Косово и след нахлуването на САЩ и Великобритания в Ирак през 2003.

Цитираните по-горе аргументи на различни експерти по международно право (30) в подкрепа на този тип военни интервенции се опират на тезата, че моралните, етични и хуманитарни императиви оправдават подобни действия. Те обаче напълно пренебрегват въпроса за тяхната законност. В този смисъл R2P представлява първата стъпка към легитимирането на военната намеса на други държави в случай на нужда, но тя не прави тази намеса законна. Тоест, разривът между легитимността и законността не е преодолян, нито пък правото за използване на сила намира морално оправдание.

Практическото прилагане на R2P

Оставяйки настрана научните дебати по темата, нека се опитаме да анализираме практиката на държавите след 2005 и, как R2P е помогнала на международната общност при възникването на конфликти. Смята се, че либийската криза беше първият случай на използване на P2P, като това беше отразено и в Резолюция 1973 на Съвета за сигурност (31), санкционираща военната намеса в тази страна. Тогавашният лидер на Либия Муамар Кадафи бе обвинен "в мащабно и системно нарушаване на човешките права" (32) по отношение на собственото си население. На 26 февруари беше единодушно приета Резолюция 1970 на Съвета за сигурност, в която се настоява за незабавно прекратяване на огъня в Либия и се налага забрана за полети във въздушното пространство на страната (33). В крайна сметка, това доведе до падането на либийския режим. Действията на НАТО допълнително усложниха ситуацията. Атаките срещу бягащите части на режима, които не представляваха непосредствена заплаха за гражданското население; нанасянето на удари по цивилин мишени и откритата подкрепа за опозицията, доведоха до подмяната на първоначалната цел да бъде защитено цивилното население на Бенгази с друга, а именно  -смяната на режима (34). В резултат, редица държави смятат, че R2P е била използвана като прикритие за промяната на управлението и изразяват недоволство, че Съветът за сигурност прилага твърде избирателно тази концепция, съобразно политическите цели на големите държави и за сметка на ерозията на международното право (35).

Все пак, следва да признаем, че прилагането на R2P в Либия не беше пълен провал. Без оглед на това, че намесата на международната общност доведе до промяна на режима в тази страна, в резултат от нея бяха спасени немалко човешки животи.

През 2011 конфликтът в Сирия също влезе в полезрението на Съвета за сигурност, провокирайки дебат за използването на R2P като оправдание за военна намеса и в тази страна (36).  Това обаче не се случи, заради наложеното от Русия и Китай вето, под предлог, че: "САЩ съзнателно злоупотребяват с концепцията R2P като претекст за "смяна на режима", както стана в Либия". С други думи, "провалът да се постигне консенсус относно това, как следва да се реагира на случващото се в Сирия, където действително бяха извърщени престъпления срещу хуманността, беше очевиден провал на Съвета за сигурност по отношение на отговорността му да защити сирийското население" (37).

Впрочем, налице са достатъчно сериозни доказателства за военни престъпления и - евентуално - за престъпления срещу хуманността, извършени от Израел срещу палестинските територии през 2014. В докладите на различни неправителствени организации в сферата на човешките права, като Амнести Интернешънъл и Хюман Райтс Уотч, се твърди, че Израел нарушава международното право (38). Това беше потвърдено и от мисията на Съвета по човешките права на ООН, изпратена в Сектора Газа по време на войната през януари 2009 - т.нар. Доклад Голдстоун, обвиняващ израелската армия във военни престъпления и нарушаване на международното право. Нито един от тези документи обаче, не доведе до въоръжена интервенция от страна на международната общност или до прилагането, по какъвто и да било начин, на R2P.

Заключение

В крайна сметка, въз основа на анализа на концепцията за хуманитарната интервенция и тясно свързаната с нея концепция "Отговорност за защита" (R2P), включително на правната основа на R2P, се налага изводът, че те не дават ясен отговор на въпроса, кой и и кога има правото "да защитава" конкретно население. Очевидна е липсата на политическа воля, както и блокирането на работата на Съвета за сигурност, но - както показахме по-горе - R2P също се оказва неспособна да реши този проблем и не гарантира международната намеса на държавите членки на ООН в случаите, когато тя наистина е необходима. Спряхме се накратко и на очевидната липса на морал в концепцията R2P, след което бегло анализирахме опитите тя да бъде използвана в Либия, Сирия и Израел.

Разривът между легитимността и законността на подобни действия все още не е запълнен. R2P би могла да помогне на международната общност да подобри сигурността и стабилността в света, но може също да бъде използвана от една или друга хегемонистична сила за да оправдае собствените и политически действия.  Международната общност следва да продължи да си сътрудничи в търсенето на начини да се гарантира спазването на човешките права в целия свят. Вече съществуват механизми, позволяващи да се реагира на нарушаването на тези права от страна на държавите спрямо тяхното население. Международната общност трябва да продължи да се опира на Хартата на ООН при организирането на колективна самоотбрана и/или разполагането на сили на ООН с цел стабилизирането на едни или други региони, вместо да се опитва да легитимира едностранните действия в рамките на R2P.

Бележки:

1. “2005 World Summit Outcome” (PDF), Sixtieth Session, items 48 and 121 of the provisional agenda. A/60/L.1 (United Nations General Assembly). 15 September 2005. http://www.who.int/hiv/universalaccess2010/worldsummit.pdf

2. United Nations Charter, article.2, para.7 1 UNTS XVI.

3. Ibid. Para 4.

4. Evans, Gareth. “From humanitarian intervention to the responsibility to protect”. Wis. Int’l LJ24 (2006); 703.

5. Ibid.

6. Verdirame, Guglielmo, “The Law and Strategy of Humanitarian Intervention”. The Law and Strategy of Humanitarian Intervention, Ejil: Talk 30 (2013).

7. Ibid. pg. 708

8. Ibid

9. Ibid,pg. 709.

10. Ibid.

11. Report of the International Commission on Intervention and State Sovereighty. “The Responsibility to Protect” (2001); 155-175. Pg. XI

12. Ibid.

13. Ibid.

14. Along with their explanation which due to the space limitation will not be covered in this essay

15. Arbour, Louise. “The responsibility to protect as a duty of care in international law and practice”. Review of International Studies 34.03 (2008): 447-448.

16. Van Landingham, Rachel Elizabeth. “Politics of Law? The Dual Nature of the Responsibility to Protect”. Denver Journal of International Law and Policy 41.1 (2012): 2013-3. Pg.67.

17. Ibid. pg. 79.

18. Ibid.

19. Zifcak, Spencer M. “United Nations reform: Heading north or south?”. Global Change, Peace and Security 18.3 (2006): pg.116.

20. Stahn, Carsten. “Responsibility to protect: Political rhetoric or emerging legal norm?”. American Journal of Legal Law (2007): 99-120. Evans, Gareth. “The responsibility to protect: ending mass atrocity crimes once and for all”. Irish Studies in International Affairs 20.1 (2009): 7-13.

21. Orford, Anne. “Muscular humanitarianism: reading the narratives of the mew interventionism”. European Journal of International Law 10.4 (1999): 679-711. Pg. 164.

22. Simma, Bruno, “NATO, the UN and the Use of Force: Legal Aspects”. Journal of International Law 10.1 (1999): 1-22. Pg. 1.

23. Ibid.

24 Casese, Antonio. “Ex inturia ius oritur: are we moving toward international legitimation of forcible humanitarian countermeasures in the world community”. European Journal of International Law 10.1 (1999): 23-30.

25. Ibid. Pg.27.

26. Ibid.

27. Ibid.

28. Supra note 16. Pg. 160.

29. Supra note 29. Pg.25.

30. Supra note 23.

31. Security Council resolution 1973, Lybia, (17 March 2011), http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_2011_03/20110927_110311-UNSCR-1973.pdf

32. Ibid. pg.1.

33. Mission Statement. United Nations: Office of the special adviser on the prevention of genocide. htpp://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/

34. Nasser-Eddine, Minerva. “How R2P failed Syria. “Flinders Journal of History and Politics 28 (2012): 16.

35. Alex. J. Bellamy, The Responsibility to Protect and the Problem of Regime Change. Internationsl Relations. 27 September 2011. http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_2011_03/20110927_110311-UNSCR-1973.pdf

36. “Security Council Fails to Adopt Draft Resolution Condemning Syria’s Crackdown on Anti-Government Protestors, Owing to Veto by Russian Federation, China”. United Nations Meeting Covering and Press Releases. 4. October 2011. http://www.un.org/press/en/2011/sc10403.doc.htm

37. “UN Security Council Fails to Uphold its Responsibility to Protect in Syria”. ICRtoP. 7 October 2011. http://icrtopblog.org/2011/10/07/un-security-council-fails-to-uphold-its-responsibility-to-protect-in-syria/

38. “Gaza ‘Black Friday’: Cutting edge investigation poits to Israel war crimes in Rafah” Amnesty International. 29 July 2015, http://www.amnesty.org/en/latest/news/2015/07/gaza-cutting-edge-investigation-rafah . “Israel: In Dept Look at Gaza School Attacks”. Human Rights Watch. 11 September 2014.

Библиография:

Alex. J. Bellamy, The Responsibility to Protect and the Problem of Regime Change. Internationsl Relations. 27 September 2011. http://www.e-ir.info/2011/09/27 the-resonsibility-to-protect-and-the-problem-ofregime-change/

Arbour, Louise. “The responsibility to protect as a duty of care in international law and practice”. Review of International Studies 34.03 (2008): 447-448.

Casese, Antonio. “Ex inturia ius oritur: are we moving toward international legitimation of forcible humanitarian countermeasures in the world community”. European Journal of International Law 10.1 (1999): 23-30.

Evans, Gareth. “The responsibility to protect: ending mass atrocity crimes once and for all”. Irish Studies in International Affairs 20.1 (2009): 7-13.

Evans, Gareth. ““From humanitarian intervention to the responsibility to protect”. Wis. Int’l LJ24 (2006): 703.

“Gaza ‘Black Friday’: Cutting edge investigation poits to Israel war crimes in Rafah” Amnesty International. 29 July 2015, http://www.amnesty.org/en/latest/news//2015/07/gaza-cutting-edge-investigation-rafah

“Israel: In Dept Look at Gaza School Attacks”. Human Rights Watch. 11 September 2014. https://www.hrw.org/news/2014/09/11 israel- depth-look-gaza-school-attacks

Mission Statement. United Nations: Office of the special adviser on the prevention of genocide. htpp://www.un.org/en/preventgenocide/adviser/

Nasser-Eddine, Minerva. “How R2P failed Syria. “Flinders Journal of History and Politics 28 (2012): 16.

Orford, Anne. “Muscular humanitarianism: reading the narratives of the mew interventionism”. European Journal of International Law 10.4 (1999): 679-711.

Report of the International Commission on Intervention and State Sovereighty. “The Responsibility to Protect” (2001); 155-175.

Security Council resolution 1973, 17 March 2011, http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_2011_03/20110927_110311-UNSCR-1973.pdf

“Security Council Fails to Adopt Draft Resolution Condemning Syria’s Crackdown on Anti-Government Protestors, Owing to Veto by Russian Federation, China”. United Nations Meeting Covering and Press Releases. 4. October 2011. http://www.un.org/press/en/2011/sc10403.doc.htm

Simma, Bruno, “NATO, the UN and the Use of Force: Legal Aspects”. Journal of International Law 10.1 (1999): 1-22.

Stahn, Carsten. “Responsibility to protect: Political rhetoric or emerging legal norm?”. American Journal of Legal Law (2007): 99-120.

The Secretary-General, Millenium Report of the Secretary-General of the United Nations, We the People: The Role of the United Nations in the 21-th Century, at 48, UN Doc A/54/20 (2000).

United Nations Charter, 1 UNTS XVI.

“UN Security Council Fails to Uphold its Responsibility to Protect in Syria”. ICRtoP. 7 October 2011. http://icrtopblog.org/2011/10/07 un-security-council- fails-to-uphold-its-responsibility-to-protect-in-syria/

Van Landingham, Rachel Elizabeth. “Politics of Law? The Dual Nature of the Responsibility to Protect”. Denver Journal of International Law and Policy 41.1 (2012): 2013-3.

“Western Liberations are grotesque experiments – just look at Lybia”. The Guardian. 31 July 2014. http://www.thrguardian.com/commentisfree/2014/jul/31/western-liberations-are-grotesque-experiments-just-look-at-lybia

“2005 World Summit Outcome” (PDF), Sixtieth Session, items 48 and 121 of the provisional agenda. A/60/L.1 (United Nations General Assembly). 15 September 2005. http://www.who.int/hiv/universalaccess2010/worldsummit.pdf

Zifcak, Spencer M. “United Nations reform: Heading north or south?”. Global Change, Peace and Security 18.3 (2006): pg.116.

* Кингс Колидж, Лондон

** Университет Азад, Наджафабад